TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Upon This Dawning - 2012 - To Keep Us Safe

Posted by Today's Metal Crew On сряда, октомври 31, 2012 0 коментара

Стил......: Metalcore/Post-Hardcore
Държава...: Италия
Лейбъл....: Fearless
Отнема....: ~41 минути 


Настоящият дебют на Upon This Dawning отдавна буди емоции у запалените фенове на жанра и смело можем да кажем, че UTD не разочароват в никакъв случай, давайки на света още един добър мелодичен метълкор албум. Именно думите "още един" обаче са най-показателни за това, което ще чуете в "To Keep Us Safe". Още един метълкор албум, в който няма новаторство, но все пак... не е лош.

Напоследък дори за заклетите метълкор фенове е трудно да следят не само всички албуми, заливащи сцената, но и да пресяват качествените сред тях. Не по-малко им е трудно и на банди като UTD, които издават средняшки албум в жанр, в който да си средняк е приемливо, но не и достатъчно. Но нека не ви звуча негативен, защото "To Keep Us Safe" има своите (и то доста) силни моменти. Отварящите "A New Beginning" (с участието на Крис от Motionless In White) и "Of Human Action" блъскат по масата с почти идеално балансирана комбинация между здрави крещящи вокали и малко по-лигави от необходимото чисти вокали. Спорадичната поява на електронни елементи в тях и последващите ги тракове също се вписва добре в звученето на албума. Уви, човек трябва да стои нащрек, за да ги улови, тъй като са доста малко и понякога звучат повече като случайна грешка, отколкото като част от музиката на бандата. Пианото и останалите кийборди имат малко по-сериозна роля, особено в песни като "From Hell to the West" и "The Sound of Your Breath", които удрят и със силни, направо разтърсващи брейкдауни. При наличието на подобни здрави песни направо се учудих защо сравнително безличната "Nothing Lasts Forever" е избрана за сингъл, но... вече е късно да недоволствам от този факт. Не мога да не отбележа и че в "To Keep Us Safe" е пълно с песни, които са добри сами по себе си, но са някак еднообразни, когато са наредени една след друга.

В момчетата от UTD има много хляб, който обаче те тепърва трябва да сдъвчат, за да успеят да се докажат и да се задържат на повърхността сред гигантската конкуренция в жанра. Струва ми се, че самите те все още не осъзнават какъв потенциал имат, но някои пасажи в "To Keep Us Safe" ме навеждат на мисълта, че UTD ги очаква светло бъдеще. Покрай уникалния си кавър на "Call Me Maybe" на Carly Rae Jepsen пък, групата намери доста нови фенове, което, надявам се, ще им даде необходимия тласък и стимул за развитие, за да мога един ден с гордост да кажа за UTD "Знаех си, че ще станат голяма банда". Дотогава ще дам още няколко слушания на "To Keep Us Safe", защото албумът наистина е добър за жанра. Оттам нататък обаче ще карам само на отделни песни, защото те имат по-голяма стойност поотделно, отколкото накуп в този албум.

 
+ + + + +
Някои доста добри идеи, качествени кийборди и здрави крещящи вокали.
Добър саунд и сравнително добра продукция (с някои малки забележки).
Сами по себе си почти всички песни в албума са повече от приемливи.

- - - - -
При слушане на един дъх, еднообразието и скуката взимат връх някъде около средата.
На няколко места продукцията издиша и се получава една голяма басова пращяща шумотевица.
Чистите вокали са ненужно хленчещи на места.

Подходящо за фенове на:
Asking Alexandria, Make Me Famous, IFAF, ABFPB, EDIU и др.
 Автор: Stahli
-=6.5/10=-

Aeternam - 2012 - Moongod

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 29, 2012 3 коментара

Стил......: Oriental Melodic Death Metal
Държава...: Канада/Мароко
Лейбъл....: Galy Records
Отнема....: ~45 минути 


За съжаление щом по наши земи се спомене "ориент", първата асоциация на много хора е или с някоя чалготека, или с някое неприятно маанè, или с някой тъп етно-поп хит. Но тъй като интерес към тях би трябвало да проявява само срeдният ни пpъст, ще пренасоча вниманието ви към "Moongod". Той също съдържа ориенталски мотиви, само че във възможно най-добрия смисъл на думата.

Музиката на Aeternam съчетава мощно и модерно озвучен мелодет с мрачни епични оркестрации и завладяващи ориенталски мотиви. Отварящата "Moongod" моментално ни потапя в атмосферата на албума, а мароканския вокалист Ашраф Лудий ни изненадва както със здрави дет-ревове, така и със страхотно чисто пеене. "Invading Jerusalem" вдига оборотите с екстремни бластбийтове, а "Cosmogony" удря с мощни тежки, насечени рифове и леко прогресив звучене. В "Iram of the Pillars" обаче метълът отстъпва място на мрачни ориенталски ритми, изцяло чисти вокали и традиционни фолклорни инструменти като уд (вид лютня), дарбука (вид тарамбука) и други. А ако това "лирично отклонение" не ви е впечатлило, епичната "Rise of Arabia" и тежката "Xibalba" ще се опитат да изметат пода с вас с комбинация от мощни рифове и мрачни епични мелодии. Тази мрачна епичност ескалира още повече в последващите "Descent of Gods" и "Idol of the Sun" и достига своя връх в 9-минутния епос "Hubal, Profaner of Light".

Друго интересно звено в "Moongod" са текстовете. Въпреки че са в разрез с моите вярвания, намерих за особено интересни лириките за езическия бог Хубал, почитан в доислямска Арабия. Темата наистина е интересна, защото по наши земи сме свикнали да слушаме за редица езически богове, но рядко се намират метъл банди
(по обясними причини), които да възпеят езическите божества от Близкия Изток. А когато това възпяване става под формата на епичен мелодет, изпълнен с мрачни оркестрации, хорове и първокласни екстремни и чисти вокали, то тогава слушането става почти задължително за феновете на този тип музика. И макар "Moongod" да не открива топлата вода с това съчетание на метъл и ориенталски мотиви, той пак е в пъти по-интересен от повечето албуми, свързващи тези два коренно различни стила. При Aeternam ги няма и странната претенциозност и дебалансираност, често съпътстващи музиката на много банди в жанра. Точно затова "Moongod" (чуй целия албум) не бива изобщо да бъде подценяван.
 
+ + + + +
Епични оркестрации, хорове, мрачни ориенталски мотиви и много, много мощен саунд.
Добър баланс между всички използвани елементи и традиционни инструменти.
Разнообразни композиции и страхотни преходи от екстремни към мелодични пасажи.

- - - - -
Няколко песни споделят сходни, дори почти еднакви пасажи, което е малко странно.

Подходящо за фенове на:
Amaseffer, Orphaned Land, Myrath, Melechesh, Scar Symmetry, Nile и др.
 Автор: Undepth/Testset
-=8/10=-

Reinxeed - 2012 - Welcome to the Theater

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 27, 2012 0 коментара

Стил......: Power Metal
Държава...: Швеция
Лейбъл....: Liljegren Records
Отнема....: ~52 минути 


Когато си пусках предните албуми на Reinxeed, недоумявах защо те се лишават така от ниските честоти (баса) в музиката си. Касите на барабаните им шляпкаха скромно, докато над тях се сипеха бомбастични рифове и кийборди. Reinxeed обаче са си взели някои поуки и сега барабаните в "Welcome to the Theater" звучат една идея по-добре от преди, което прави албума повече от годен за слушане.

Съвсем накратко, "Welcome to the Theater" е бомбастичен пауър метъл албум, лирично и оркестрално вдъхновен от някои хитови холивудски продукции. Китаристът и вокалист Томи и неговата дружина са написали 10 парчета, посветени на филми като "Star Wars" (във "Follow Me"), "X-MEN" (в "Save Me"), "Карибски пирати" (в "Stranger Tides"), "Индиана Джоунс" (в "Temple of the Crystal Skulls") и други. Няма да ви е трудно да се досетите и сами на кои блокбастъри са посветени и останалите парчета в албума.

Музикално, изненади в "Welcome to the Theater" почти няма. Очаква ви типичен високоскоростен пауър метъл от начало до край, който от време на време бива украсен от гост-вокалите на Pellek в "Somewhere In Time", както и от гласовете на други, не толкова популярни вокалисти като Рони Хемлин и Фрида Виберг съответно в "Freedom"
и "Save Us". Кристиан Лилегрен (Divinefire, ex-Narnia) пък взима участие в бонус-трака за Япония "Hiroshima". Горе-долу с това обаче се изчерпват и всички изненади в "Welcome to the Theater".

Като човек, обожаващ симфоничния и бомбастичен пауър метъл, не мога да скрия, че съм доволен от всички песни в творбата. Проблемът е, че всички са добри сами по себе си, но това не е достатъчно, за да нарека един албум успешен. В общи линии няма голямо значение коя песен от "Welcome to the Theater" ще чуете, защото всичките си приличат не само като звучене, но и като послание. След няколко слушания продължавах да се бъркам кой пасаж от кое парче е, което не говори добре за разнообразието в албума. Добавяйки и факта, че продължавам да не харесвам все още рехавия барабанен звук на Reinxeed, оценката ми спадна осезаемо. Въпреки това бих препоръчал на всеки пауър метъл фен да хвърли по едно ухо на това чудо.

 
+ + + + +
Високоскоростен, симфоничен, бомбастичен, епичен пауър метъл с много двойни каси и сола! Yeah!
Слаби песни сами по себе си няма.
Всеки трак предразполага към много и искрено куфеене.

- - - - -
Все така лош барабанен звук и недостатъчно плътен саунд като цяло.
Спокойно можеш да чyeш 1-2 парчета и... вce еднo си чyл цeлия aлбyм.

Подходящо за фенове на:
Divinefire, Golden Resurrection, Pathfinder, Power Quest и др.
 Автор: BGMario
-=7/10=-

Parkway Drive - 2012 - Atlas

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, октомври 25, 2012 1 коментара

Стил......: Metalcore
Държава...: Австралия
Лейбъл....: Epitaph
Отнема....: ~48 минути 


Тъкмо слушах "Atlas", когато един приятел ми се обади и ме пита дали съм го чул. Отговорих положително и допълних, че "не ме кефи на първо слушане". Затова си го пуснах още няколко пъти, докато най-накрая, не осъзнах, че Parkway Drive са еволюирали и вече не са онази група, която познаваме. Очаквах това да се случи, тъй като PWD обичат да изследват нови територии - преносно и буквално. Пичовете сами обиколиха целия свят, че дори минаха и през България (и направиха смазващ концерт) с ясното знание, че са една от най-добрите метълкор банди в света. Те можеха да се задоволят с това и да издадат "поредния" албум, но не го направиха. Вместо това издадоха "Atlas".

Дали ще харесате "Atlas" или не, зависи най-вече от нагласата, с която ще подходите към него. Най-добре в случая е да нямате очаквания, защото те най-вероятно няма да бъдат изпълнени. Мрачната сериозност в "Dark Days", редом с разрушителните брейкдауни и някак странно познати рифове в "Old Ghosts/New Regrets" вече предизвикаха изненада и смесени реакции у феновете, но "Atlas" далеч не се изчерпва само с тези очаквани похвати. "Wild Eyes" например разчита на "стадионни" хорови напеви (крайно подходящи за концерти), в мрачната "The River" се включва чисто женско пеене, в "The Slow Surrender" се чуват скречове, а в заглавната "Atlas" изненадващо ни посрещат акустични китари и струнен оркестър. Сред по-"праволинейните" тракове се нареждат "Dream Run", тежката "Sleight of Hand", агресивната "Snake Oil & Holy Water" и задължителната за следващите концерти на бандата резачка "Swing". Свързващото звено между всички парчета в албума е странното мрачно настроение във всяко от тях. Идеалното обощение на всичко чуто идва в затварящата "Blue & The Grey" - невероятна (и все така мрачна) песен, след чийто край идва време за размисъл.


Струва ми се, че "Atlas" е албум, пълен с песни, които ще звучат много по-добре на живо, отколкото от слушалките или колоните. Това е нормално, имайки предвид изключително сгъстения тур-график на PWD. Но по-важното е, че "Atlas" наистина е най-мрачният и сериозен албум на PWD досега, не само като музика, но и като тематика. Под гъстия мрак на повърхността се крие един дълбок, многопластов продукт, чието правилно възприемане изисква многократно слушане и правилна нагласа. В случая дори няма значение дали Уинстън е запазил диапазона си, дали продукцията е достатъчно добра (или поне по-добра от тази в "Deep Blue") и дали този вид текстове пасват на PWD. Никой не може, или поне не би трябвало да си позволява да казва дали "Atlas" е стъпка напред или стъпка назад за групата, защото той просто е стъпка встрани - някъде в тази неосветена, непозната територия от черно-белия глобус от обложката. Затова е напълно логично албумът да бъде както величан, така и разпъван на кръст. Кое от двете ще изберете - оставям на вас да решите сами.
 
+ + + + +
Parkway Drive отново мачкат по познатия ни начин, само че с малко по-различен подход.
Песни като "The River", "Atlas" и "Blue & The Grey" показват огромно израстване в композиционно отношение.

Уинстън отново вади както пронизващи крясъци, така и дълбоки грухтежи.
И
нтересна и неочаквана промяна, показваща желание за бъдещо развитие.

- - - - -
Малко странен албум за PWD като цяло.
Някои песни така и не ми се вписаха добре в цялата концепция.
Честото използване на "Блях!" в различни песни може да доведе до чудене у слушателя.

Подходящо за фенове на:
August Burns Red, Heaven Shall Burn, For Today, Bury Tomorrow и др.
 Автор: Undepth
-=8/10=-

Bloodbound - 2012 - In the Name of Metal

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 23, 2012 0 коментара

Стил......: Power/Heavy Metal
Държава...: Швеция
Лейбъл....: AFM
Отнема....: ~42 минути 


С много труд Bloodbound постигнаха умерена известност, дошла най-вече след турнето им с големите Hammerfall. Но с новия си "In the Name of Metal", Bloodbound се целят много по-високо, залагайки на вечната формула - песни за злини, мрак, за това колко як метъла и как всички сме метъл братя и други вече познати ни до болка клишета за "истинността" на метъл музиката. Това е нож с две остриета, тъй като вече десетилетия наред Manowar пеят само за това и всяко подобно навлизане в тяхната територия често се приема или с "К'ви са тия кoпирoвaчи", или с "Оф, пoрeдните тру метъл хевита". Точно затова и моето ревю ще бъде двуостро.

На едната страна на острието стои доскоро неподозираната композиционна сила на Bloodbound. Още от отварящата "In the Name of Metal" ни удря безкомпромисен, страхотно озвучен, тежък хеви метъл с химноподобен припев, който не само се запомня още с първото слушане, а и здраво се загнездва в главата за дни след това. Аналогично е положението и в галопиращата "When Demons Collide", и в пауър метълската "Bonebreaker". "Son of Babylon" пък включва и леки електронни елементи в бриджа си, който пък води до един от най-готините и мелодични припеви, които съм чувал тази година. Песента е абсолютен хит и трябваше да бъде избрана за сингъл вместо "Metalheads Unite", но за нея ще говорим в следващия абзац, за да не прекъсваме куфеенето, към което предрзполагат "I'm Evil", "Monstermind" и Helloween-ската "King of Fallen Grace". Албумът завършва все така силно с хард рок духа на "Black Devil" и "Bounded By Blood". След всяко слушане обаче у мен оставаха смесени чувства...

С другата страна на острието Bloodbound здрaво се ръгaт сами в дaлaците. Н
е мога и дума да кажа срещу това повечето песни и това колко лесно се запяват и колко много предразполагат към куфеене, но имам чувството, че Bloodbound сякаш са решили да направят своеобразен трибют към любимите си (вероятно) банди - Accept, Manowar, Hammerfall, Black Sabbath, Helloween, Dream Evil и Nocturnal Rites, защото влиянието на всяка от тях може да се усети във всички песни в "In the Name of Metal". "Metalheads Unite" пък е абсолютно и учудващо копие на "Warriors of the World" на Manowar не само като музика, но и като тема. Въпреки това, парчето не е лошо само по себе си и честно казано, предпочитам Bloodbound да са новата мания на тру-метъл феновете, след като тази година Manowar ясно показаха, че вече (почти) нямат какво да дадат на жанра.

Мисля, че с това горе-долу се изчерпват "всички гледни точки", както тръбят от една телевизия. "In the Name of Metal" може да пожъне голям успех сред някои фенове, но със сигурност ще бъде отречен като "нaгло и бeзидейно кoпие" от много други. За мен обаче най-важното е, че истински се наслаждавам на повечето парчета в този албум и ако трябваше да го оценявам само в посока "catchyness", не бих се поколебал да му поставя и максимален рейтинг. Уви, в посока "оригиналност" нещата далеч не са розови, но все пак Bloodbound са се постарали да не изгубят себе си. Пък и подобна изичстена продукция винаги заслужава адмирации.

 
+ + + + +
Един от най-зарибяващите пауър/хеви метъл албуми тази година.
Моментално забиващи се в главата мелодични, химноподобни припеви.
Тежък, изчистен саунд, качествена продукция, опростени, но мощни китари и умело използвани клавишни.
Ако ви се куфее - спрете да търсите алтернативи и просто чуйте този албум!

- - - - -
Bloodbound звучат повече като любимите си банди, отколкото като себе си.
Неразбираемо копиране на Manowar в "Metalheads Unite".
Дoста зaбележки в посока "oригинaлнoст".

Подходящо за фенове на:
Hammerfall, Dream Evil, Manowar, Accept, Nocturnal Rites и др.
 Автор: BGMario
-=7.5/10=-

Kamelot - 2012 - Silverthorn

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 21, 2012 0 коментара

Стил......: Symphonic Progressive/Power Metal
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Steamhammer/SPV
Отнема....: ~56 минути 


Смяната на вокалист в доказана група почти винаги се приема на нож от феновете. Недоизказан факт е обаче, че Kamelot бяха започнали да звучат еднообразно в последно време и макар да издадоха безспорно добри албуми през 2007-ма и 2010-та, групата бе напът да изпадне в стагнация. Може би точно затова Рой Кан бе заменен с харизматичния швед Томи Каревик, който наля така необходимата свежа кръв във вените на Kamelot. Резултатът е повече от показателен - "Silverthorn" е най-свежият и запомнящ се албум, който Kamelot някога са правили.

"Silverthorn" е нещо повече от пореден албум за Kamelot. Той залага на могъщи оркестрации, мощен саунд и на хиляди малки, но важни детайли, които се събират и си пасват перфектно, за да създадат едно завършено великолепие. Именно детайли като китарно-клавишното надсвирване и перкусиите в "Ashes To Ashes", хоровете в епичната "Veritas", тежките модерни рифове в "My Confession" и електрониката в "Silverthorn" издигат целия албум на ново, изключително високо ниво. Други важни "детайли" са и гост-музикантите в творбата. Сред тях блестят най-вече имената на красивите вокалистки Елиз Рид (Amaranthe) и Алиса Уайт-Глаз (The Agonist),
които се включват заедно в песни като сингъла "Sacrimony" и поотделно в "Falling Like the Fahrenheit", "Veritas" и "Prodigal Son". Не бива да оставяме неспоменати и страхотните включвания на женския струнен квартет Eklipse, както и на продуцента Михаел Роденберг, участващ с някои допълнителни оркестрации.

Клише ще е да кажа, че Kamelot са надминали себе си във всяко отношение, но така и не открих недостатъци
в "Silverthorn". А когато дори професионален хейтър като мен не може да открие недостатък на нещо, значи то наистина си заслужава. Честно, дори ми се иска да кажа нещо обективно срещу "Silverthorn", за да не изглеждам пристрастен (вярвайте ми, далеч не съм фенбой), но освен субективните ми възгледи за баладите в него, нищо друго не ми идва на ума. Томи пее страхотно, оркестрациите са на ниво "Холивуд", китарите на Томас са по-тежки от всякога, а в композиционно отношение никога не съм чувал по-добри и запомнящи се идеи от тази група. Остава само да си купя това чудо, за да бъде кефът наистина пълен. Така де, като ще е гарга, да е рошава... и като ще е рошава, да е кацнала върху сресана мадама. Друго си е.
 
+ + + + +
Новата ера за Kamelot започва с един магичен, мелодичен и концептуален шедьовър!
Томи Каревик не само се "врязва" идеално в музиката на Kamelot, но добавя и свой личен отпечатък.
Композиционно майсторство,
оркестрално великолепие и страшно свеж нов старт.
Слаби парчета няма, поне ако гледаме обективно.

- - - - -
На места малко си личи, че вокалите на Томи са записани малко пришпорено и в борба с времето.

Подходящо за фенове на:
Sonata Arctica, Serenity, Stratovarius, Epica, Nightwish и др.
 Автор: Testset
-=9/10=-

Stone Sour - 2012 - House of Gold & Bones (Part 1)

Posted by Today's Metal Crew On петък, октомври 19, 2012 0 коментара

Стил......: Alternative Metal
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Roadrunner
Отнема....: ~43 минути 


За всеки свой нов албум Stone Sour казват, че са израснали много като музиканти и са сътворили нещо, надминаващо дори техните им очаквания. За щастие, на тях може да им се вярва. "House of Gold & Bones" е двоен концептуален албум, чиято първа част излиза официално след броени дни.

Концептуално, албумът се базира на фиктивна история за младеж, поставен пред избора да порасне или да остане в безотговорността на младостта. Музикално, "HOGAB1" е най-зрелият албум на очевидно порасналите Stone Sour. Разнообразието в него варира от мощен алтърнатив метъл ("Gone Sovereign", хитовата "Absolute Zero", агресивната "RU486", мелодичната "My Name Is Allen" и закриващата "Last of the Real") до меланхолични балади (двете части на "The Travelers" и изключителната "Taciturn"). Като по-експериментални можем да определим насечената "A Rumor of Skin", украсената с оркестрации "Tired" и постепенно развиващата се "Influence of a Drowsy God". Именно това разнообразие е и най-силната страна на "HOGAB1" и точно затова албумът е колкото очаквано силен, толкова и непредвидим в хода си.

В "HOGAB1" ви очакват ниско настроени тежки китари, запомнящи се припеви, много китарни сола и разбира се, безгрешни вокали от Кори Тейлър. Кори вече разчита много по-често и на екстремни вокали, напомняйки за основната си роля и в другия си крайно успешен проект Slikpnot. Феновете на последните пък задължително трябва да чуят "RU486", защото тя спокойно можеше да мине и в техен албум. А пък ако е вярно, че големите групи се познават по добрите балади, то няма как да не разпознаем Stone Sour именно като голяма група в "Taciturn", която, сигурен съм, тепърва предстои да разплаче не една и две девойки.

Макар и концептуален, макар и в две части, този албум може спокойно да се слуша и самостоятелно и си е чист бонус, че догодина ни очаква още нова музика от Stone Sour. А ако той е силен колкото "HOGAB1", тогава само ще можем да затвърдим мнението, че Stone Sour са една от най-добре развиващите се банди на алтернативната метъл сцена. Това вече е факт, защото Кори и компания показват сериозна амбиция за прогрес и завиден стремеж към перфекционизъм, вместо да отбиват номера като някои свои колеги, лежащи на стари лаври и изтъркани хитове. Вярно е обаче и че не успях да харесам всички песни в албума, като например "A Rumor of Skin" и
"Influence of a Drowsy God", в които усетих една странна претенциозност. Не съм сигурен дали това е правилната дума или просто се чудя как да си обясня обективно защо не ги харесвам, но не мисля да задълбавам в темата, защото дори това не е достатъчен довод да дам на този албум оценка, по-ниска от 8.

+ + + + +
Най-зрялата творба на Stone Sour досега.
Завиден стремеж към професионализъм, израстване, перфекционизъм и развитие.
Типичен Stone Sour, екстремен
Stone Sour и/или меланхоличен Stone Sour? Изборът е ваш.

- - - - -
Темпото сериозно се губи в края на албума.
Така и не харесах 2-3 песни и препдолагам, че всеки ще определи свои аутсайдери.

Подходящо за фенове на:
Slipknot, Avenged Sevenfold, 5FDP, BFMV, Alice In Chains и др.
 Автор: Stahli
-=8/10=-

Wintersun - 2012 - Time I

Posted by Today's Metal Crew On сряда, октомври 17, 2012 2 коментара

Стил......: Symphonic MDM/Power/Folk Metal
Държава...: Финландия
Лейбъл....: Nuclear Blast
Отнема....: ~40 минути 


"Time I" се превърна в най-очакваното събитие в метъла в последните 10 години. След успеха на страхотния си дебют, Wintersun бързо заявиха, че работят по нов албум и за "Time" се заговори още през 2006-та. Сложността на албума и постоянно изникващите проблеми пред бандата обаче забавиха извънредно много излизането му. Постепенно феновете започнаха да се чудят дали "Time" изобщо някога ще излезе, а покрай тях се нароиха все повече и повече нови фенове, които също бързо влязоха в коловоза с очакващи. Чакането напомни на мнозина за това на "Chinese Democracy" на GNR, а имайки предвид резултата от последния, разбираемо се появиха и много скептици.

Искаше ми се да изкрещя "Чакането, свърши!", но в последния момент групата реши да издаде "Time" на две части, тъй като материалът в него бил прекалено много за едно слушане. Хм. Явно Wintersun подценяват уморените си от чакане си фенове, но това е положението. Уви, в "Time I" има само 5 песни. Да, материалът е общо 40 минути (30 ако не броим инструменталите, духащия вятър и други такива), но в тези 5 песни има два инструментала, оставящи всичко на всичко 3 истински Wintersun песни. "Какви са тия залъгалки?!", избеснях аз. Шест години чакане и накрая... три песни, пък били те и по около 10 минути всяка? Рязко ми замириса на трикове за повече продажби (разбираемо), затова пуснах диска с почти напълно изпарен ентусиазъм...

Нямаше как албумът да започне с по-добро интро от "When Time Fades Away". Японските мотиви в него (за които Яри отдавна спомена) постепенно прераснаха в нещо като епичен холивудски саундтрак и преляха във величествения 13-минутен епос "Sons of Winter And Stars". След 8 години дрезгавите крясъци на Яри отново летяха в пространството на фона на епични оркестрации и хорове. Настръхнах. Яри запя с чисти вокали. Пак настръхнах. 13 минути седях със зяпнала уста, следях развитието на 4-те условни части на песента и не вярвах на ушите си. През това време следях на живо скока на Феликс Баумгартнер и епичността на песента си пасна много добре с епичността на неговия подвиг. Тракът свърши, спрях плейъра и изчаках, за да асимилирам чутото, след което продължих с бавничката, но изпълнена с красиви фолклорни елементи "Land of Snow And Sorrow". Последва инструменталната "Darkness And Frost" и някак прекалено бързо дошлият грандиозен финал "Time". Постоянните преходи и смени на темпото в нея са трудни за възприемане дори след 3 слушания, но аз осъзнавах, че слушам нещо необикновено, нетипично и граничещо с гениалността.

П
ред "Time I" много от прехвалените през годината албуми звучат като "Хей, бабо" на Къци Вапцаров. И разбираемо. Композиционният гений на Яри и невероятната му работа с клавишните правят този албум едно първокласно метъл изживяване. Атмосферата на албума моментално обгръща слушателя и дава внушението, че не слушаме обикновен метъл албум, а урок по висш пилотаж в екстремната музика. Wintersun показват класа и мощ, които директно ги изстрелват обратно на върха след дългата пауза. Единственият проблем е, че "Time I" е почти с дължината на EP. Затова ще почакам, докато чуя "Time II" и тогава ще дам адекватна оценка на цялостната творба. Дотогава продължавам да смятам, че съм чул само половината от нея. Това обаче не ми пречи да чакам с нетърпение да си купя този албум! Така де, ако не си купя това - какво иначе?

+ + + + +
Това, което ни предлагат Wintersun като качество напълно оправдава дългите години чакане.
Уникална смесица от симфоничен/оркестрален мелодет, пауър метъл и различни фолклорни мотиви.
Абсолютен метъл шедьовър. Понякога просто всички са единодушни за тия неща.

- - - - -
5 песни, от които 2 инструментала???
40 минути "брутно", 30 минути "нетно". Доста малко за албум, особено след 8 години чакане...

Подходящо за фенове на:
Ensiferum, Equilibrium, Kalmah, Turisas, Children of Bodom и др.
 Автор: Testset/Undepth
-=TO BE CONTINUED=-

Machinae Supremacy - 2012 - Rise of a Digital Nation

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 16, 2012 0 коментара

Стил......: Modern/Power/SID Metal
Държава...: Швеция
Лейбъл....: Spinefarm
Отнема....: ~42 минути 


Година и половина измина, откакто Machinae Supremacy за пръв стъпиха на родна земя, подгрявайки колегите си от Ensiferum и Children of Bodom. Встрани от лошото озвучаване и спорадичните дебелашки мрънкания "К'ой туй тьехно, чуек?", добрите впечатления на публиката и групата бяха взаимни. И няма как да е иначе - MaSu имат свой уникален стил, съчетаващ модерен мелодичен метъл с елементи на SID музика (Sound Interface Device за гейм-конзолата Commodore 64). Всичко това прави групата доста интересна всеки малко по-широко скроен метъл фен, особено ако този фен се окаже и олд-скул геймър.

Проблемът при групите със собствено звучене е, че или веднага ти хващат ухото, или просто не можеш да ги възприемеш. MaSu са точно такава група. Не можеш, а и няма с какво друго да ги сбъркаш. Не всеки обаче може или иска да разбере причините, поради които групата звучи по този начин. Целевата аудитория на MaSu са най-вече геймърите, но истината е, че не е задължително да си такъв, за да ги харесаш. Просто е нужно да си малко по-отворен към неопределими стилово метъл експерименти и "Rise of Digital Nation" ще изисква тази нагласа от вас. Започвайки с модерното хеви "All of My Angels" и изградената върху забиващ се в главата електронен лийд "Laser Speed Force", албумът още веднага ни дава да разберем, че ни чака разнообразие. Потвърждението идва във футуристичната "Transgenic" и някак "стадионната" заглавна песен. И ако дотук разнообразието ви е било малко, запомнящата се "Pieces" изригва с неочаквано пънк-рок звучене. Феновете на пауър метъла също ще имат повод да покуфеят на "Republic of Gamers" и нейните SID-сола. Мрачната "99" пък звучи досущ като саундтрак на игра от началото на 90-те, а "Battlecry" и "Hero" затварят албума енергично и по геймърско-епичен начин.

"Rise of a Digital Nation" се доближава повече до по-ранните творби на бандата, отколкото до последните им два албума. В него има огромно вътрешно разнообразие, много запомнящи се припеви, първокласен звук, чудесна (типично шведска) китарна работа и най-вече - много настроение, енергия и атмосфера. И макар някои да намират вокалите на Gazz за странни в началото, мога да ви уверя, че с тях се свиква бързо. Така че, стига да не сте прекалено "зъл", "тру" или комбинация от двете, ви препоръчвам да чуете "Rise of a Digital Nation", който вече можете да преслушате безплатно и напълно легално онлайн. Дигитална нация сме все пак ;-)


+ + + + +
Уникално звучене без аналог. Няма как да го сбъркаш, щом си го чул веднъж.
Разнообразие от стилови похвати, вариращи от пауър метъл до пънк рок.
Завидно добра китарна работа, запомнящи се припеви и забиващи се в главата електронни лийдове.
Доста интересна тематика, засягаща днешното "дигитално общество".

- - - - -
Ако не възприемеш бързо музиката на MaSu, вероятно никога няма да я възприемеш.
MaSu са група, целеща се в определена аудитория, което лесно може да откаже хората извън нея.
Всяка песен в албума има своя чар, но с времето усетих как всеки път skip-вам 2-3 парчета.

Подходящо за фенове на:
The Machinist, Raunchy, Blood Stain Child, Kiuas, Celldweller и др.
 Автор: Testset
-=8/10=-

Dekadenz - 2012 - Preceptum Antimoralica

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 15, 2012 1 коментара

Стил......: Dark Cyber Death/Black Metal
Държава...: Германия
Лейбъл....: -
Отнема....: ~54 минути 


От дебютния за групата "Elektronoid" до днес изминаха толкова години (7), че вече бях решил, че Dekadenz са се разпаднали. Наскоро обаче с изненада установих, че Dekadenz все пак са записали нова музика, а че дори и са я издали официално през август тази година. И тъй като надали Dekadenz ви говори прекалено много, днес ще се опитам да ви кажа какво бихте изпуснали, ако не чуете новия им "Preceptum Antimoralica".

Dekadenz правят, по техни думи, мрачен кибер метъл. Или иначе казано - мрачна смесица от индъстриъл, блек и дет метъл. И докато дебютният им "Elektronoid" беше силно електронизиран,
"Preceptum Antimoralica" залага на по-сурово и по-тежко звучене. След интрото "Sektor", "Angst" открива с тежки бластбийтове и, нетипично за групата - здрав дет метъл. Мачкащата "Reich Der Toten" намалява темпото (но не и тежестта) и добавя мрачни кийборди, а "Der Neue Kreuzzug" напомня за първия албум на групата, включвайки в играта тежки насечени рифове и много електронни елемени. Песента постепенно прерасва в епичен индъстриъл метъл и някак веднага се превърна в любимия ми трак от албума. "Topor" върна бластбийответе и дет метъл рифовете, но добави и стряскащо мрачни цигулки, които се появиха и в страховитата "Preceptum Antimoralica". Мракът не изчезна и в 10-минутната "Der Nebel". В нея, освен преходи от мрачно затишие към унищожителен блек/дет, под формата на семпли се дочуха и елементи на български фолклор, за които, ако си спомням добре, си говорихме с noiZe преди доста години. Пуснатата отдавна в интернет "Der Vogel" закри албума подобаващо, включвайки в себе си елементи от всичко, чуто до момента.

Нека сравнителната неизвестност на Dekadenz не ви прави скептици. Групата се спонсорира сама, издава албумите си без лейбъл и ги продава на нищожно ниски цени, но въпреки това музиката им далеч не е за подценяване. Звукът им е повече от приличен, а мракът, лъхащ от
"Preceptum Antimoralica" показва, че момчетата знаят как да създават атмосфера в композициите си. Повечето песни в албума са с дължина от 6-7 минути, което също не е лесно постижимо. Точно тази дължина обаче може да ви накара да загубите представа кога свършва даден трак и кога започва следващия. Дет метъл резачки като "Angst" и "Topor" пък, макар и добри сами по себе си, някак не ми се връзват с останалите композиции в албума, тъй като залагат на скорост и екстремност, която поне аз не мога да свържа с името Dekadenz. Затова моята препоръка е сами да чуете за какво става дума. Целият албум може да бъде чут онлайн ТУК напълно безплатно и напълно легално.

+ + + + +
Мрачна атмосфера, даваща чувство за завършеност и свързаност между композициите.
Равномерно разпределение на различните елементи (електроника, сурова тежест, клавишни и т.н.).
Дълги и често епични композиции.

- - - - -
Дет метълът и бласт-бийтовете някак не ми се връзват с музиката на Dekadenz.
Разнообразието малко се губи на места в тоя ми ти непрогледен мрак.

Подходящо за фенове на:
Vortech, Ground Zero System, Dimension F3H и др.
 Автор: Testset
-=7.5/10=-