TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Korpiklaani - 2012 - Manala

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юли 31, 2012 2 коментара

Стил......: Folk Metal
Държава...: Финландия
Лейбъл....: Nuclear Blast
Отнема....: ~46 минути 


Почнал съм да мисля като критик. От месец чета новини, прес-релийзи и интервюта за този албум - как щял да е мрачен, как темата щяла да бъде за подземния свят и била много важна... Четях и си виках: "Брей, Korpiklaani сигурно са спрели алкохола и ще е интересна темата за подземния свят". Заслушах албума, повлиян от изчетеното, чудейки се какви мъдри мисли да излея в ревюто си. И изведнъж ме осени мисъл - аз не знам фински. Досега все съм нямал идея за какво пеят Korpiklaani, но това не ми е пречело винаги да се скъсвам от кеф на албумите им. Явно за такива като мен е сложена и английска версия на албума, която обаче ми звучеше адски не на място, особено след като вече бях чул оригиналните текстове.

Признавам, бях скептик - Korpiklaani да не пеят за алкохол и веселие? Звучеше ми нелепо като "Роуън Аткинсън в епична драма". Но неудържимите финландци ме спечелиха бързо на тяхна страна. Korpiklaani бяха на ръба да се превърнат в "Motorhead на фолк метъла", сиреч да издават с голяма честота готини, но лесно забравими албуми. С "Manala" обаче, финландците правят крачка напред. Или по-скоро встрани. "Kunnia" е типичен игрив фолк метъл трак, с какъвто групата често отваря албумите си. Трашърската "Tuonelan Tuvilla" също вдига адреналина, а сингълът "Rauta" е... противоречив. От една страна това е най-запомнящата се песен в албума - с тежки, модерни и плътни китари, доближаващ се до хумпата ритъм и забиващо се в главата припяване "Iske!". От друга страна, не съм много сигурен дали е нормално в песен от 3 минути, 40 секунди (нон-стоп) да се повтаря "Iske!". То докато мине "Iske"-то и песента свършва... За щастие, за това също не ми дреме, защото песента е готина. Още по-готина обаче е следващата "Ruumiinmultaa". На 1:45-тата минута в нея започва своеобразен гъдулков брейкдаун, на който веднага си представих танцуващи мечки, превръщащи танца в пого. Тежестта взима връх и в "Petoeläimen Kuola", която изненадва с метълкорско звучене, тежки насечени китари и мрачни цигулки. Бавничката "Synkkä" се опитва да убие настроението за момент, но последващата я "Ievan Polkka" ме хвана и измете пода с мен! Не бях видял траклиста предварително и не повярвах на ушите си, когато чух, че и Korpiklaani са направили своя версия на тази популярна полка. След нея идват два поредни инструментала, рокаджийската "Uni", мрачната и тежка "Metsalle" и дуумаджийската "Sumussa Hämärän Aamun", с която завършва и този изпълнен с емоции албум.

Вече 6 години не помня да съм се разочаровал от албум на Korpiklaani, макар да съм недовослтвал неведнъж, че албумите им изглеждат недовършени, сякаш в тях просто са нахвърляни случайни тракове. Любим все още ми остава "Tales Along This Road", след който ми се струва, че групата никога не е звучала толкова хомогенно. Чак сега в "Manala" отново се появява усещането за завършеност, което ми липсваше в последните творби на бандата. Тук почти няма лесно забравими тракове за отбиване на номера, ако изключим инструменталите и
"Synkkä", затова и мисля, че феновете на групата няма да останат разочаровани. Korpiklaani сякаш малко са пораснали и малко са се стегнали (явно напускането на бившия им цигулар Якко поради здравословни причини им е поубило желанието за лигня), но все още са онези Korpiklaani, които ние, феновете, харесваме.

+ + + + +
Групата е поела в нова посока, с която успешно задържа интереса върху музиката си.
Странно ми е да го кажа, но Korpiklaani звучат по-зрели... и това им отива.
Отново има страшно много запомнящи се, супер енергични песни.
Китарният звук е най-здравият, който са вадили някога. Чудесна продукция!

- - - - -
Не чаткам текстовете на фински, а английските варианти на песните звучат насилено.
Два инструментала един след друг никога не е добра идея.

Подходящо за фенове на:
Finntroll, Trollfest, Ensiferum, Eluveitie, Heidevolk и др.
 Автор: Undepth
-=8/10=-

Wolves At The Gate - 2012 - Captors

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юли 29, 2012 0 коментара

Стил......: Christian Metalcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Solid State
Отнема....: ~45 минути 


Ако не бях сигурен, че са американци, щях да кажа, че WATG са австралийци. Трудно е да го обясня с думи, но "Captors" просто ми звучи някак австралийски - пълен със свежи идеи, изчистен от клиширани рифове и "chugging", с много добри чисти и крещящи вокали, че дори и с лек алтърнатив привкус. Всичко това превръща този албум в една от големите приятни изненади в жанра за 2012-та.

Отивайки встрани от младежката "мейнстрийм" вълна в американския метълкор/пост-хардкор, WATG се доближават по-скоро до големите професионалисти в жанра като The Sorrow и As I Lay Dying, например. Aлбумът започва без никакви колебания с отварящата "The Harvest", която се разгръща бързо, разкривайки великолепните чисти вокали на китариста Стив Кобучи и пламенните крясъци на Ник Дети. Нещата стават още по-интересни в енергичните "Awaken", "Morning Star" и алтернативната "Dead Man". И точно когато мислите, че този постепенна градация на все по-добри и по-добри тракове няма как да продължи, идват атмосферичната "In Your Wake" и хитовата "Slaves". Е, тук вече градацията спира. Песните оттък нататък, макар и добри, започват да придобиват по-прости очертания и някак по-претупан вид, като дори интересните моменти в "Step Out to the Water", сравнително леката "Safeguards" и динамичната "Through the Night" не успяха да ме залъжат, че до края на албума ще чуя нещо на страхотното ниво от първата му половина. Въпреки това, дори в тази втора половина, за слаби песни не може да става и дума. Епичният финал "Man of Sorrows" с включените в него хорови напеви пък е един чудесен завършек на един чудесен албум.

Това, което нарочно не споменах досега е, че "Captors" всъщност е дебют. При това един повече от обещаващ дебют. Групата звучи адски добре сработена и "узряла", а още е едва в своето начало - факт, който няма как да не отбележа като огромен позитив. Уверено заявявам, че WATG не е просто поредната банда, изсмукваща де що е останало от жанра. Даже си мисля, че "Captors" може да накара и големите скептици да се заслушат, да заклатят одобрително глави и да загладят одобрително бради. Затова вие също не го пропускайте, дори да ви е писнало от еднообразен американски метълкор.


+ + + + +
Изключително добри чисти и безкомпромисни крещящи вокали.
Албумът е почти напълно лишен от скучни и изтъркани рифове. Добра китарна работа!
Когато една група има добър композитор, това си проличава веднага. Тук определено има такъв.
Разнообразно звучене, държащо слушателския интерес от началото до края.

- - - - -
Втората половина на албума осезаемо изостава от първата (като изключим финалния трак).

Подходящо за фенове на:
Bury Tomorrow, Dream On Dreamer, The Sorrow, Oh Sleeper и др.
 Автор: Testset
-=8/10=-

A Bullet For Pretty Boy - 2012 - Symbiosis

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 28, 2012 0 коментара

Стил......: Metalcore/Post-Hardcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Artery Recordings
Отнема....: ~38 минути 


Сигурно правомерно се питате що за име си е избрала тази банда. Пояснявам - не е измислено ей така, а е вдъхновено от известния през 30-те американски гангстер и "публичен враг номер едно" Чарлз Флойд, по прякор "Pretty Boy". За него има и филм със заглавието "A Bullet For Pretty Boy" (адска тъпня, не го гледайте), а въпросният фатaлен куршум за Чарлз пък идва от местен служител на реда. End of story.

Спирам бързо тази справка, защото ABFPB не се занимават с Чарлз Флойд. Напротив - техните силни и вдъхновяващи лирики са насочени в посока на позитивъзм и надежда (все пак бандата се води християнска), контрастирайки по този начин с мощните крясъци на Данън Сейлър. За разлика от крещящите, обаче, чистите вокали са на ръба на посредствеността, като на няколко места дори откровено дразнят. Така де, Данън има страхотни крещящи вокали, но с чистите май е по-добре да се заеме някой друг (а не китариста Дерек). Откъм музика, "Symbiosis" не е някакъв връх на оригиналността, но все пак седи над средняшкото ниво за стила, което е мнгоо важно на наводнената от подобни банди сцена. Китарните рифове са тежки и сравнително опростени (но не до малоумие), барабаните са точни, мощни, енергични и блестят най-вече в брейкдауните, а басът... да речем, че не изпъква особено много (освен в "The Grateful Play" и в "White Noise"), но добре придава допълнителна плътност на и без това масивното звучене. Клавишните партии също не са малко, но в нито един момент не надделяват над останалите инструменти и служат предимно за създаване на атмосферата в албума, без която "Symbiosis" би изгубил много от симпатиите ми.

Най-качествените песни в албума са отварящата "Red Medic", борбената "Come Clean" и най-вече изпипаната "White Noise". Като изключим неприятните чисти вокали в преипева, мога да кажа, че ако и останалите песни в албума бяха на същото ниво на техничност, вътрешно разнообразие и композиране, "Symbiosis" щеше да получи много по-висока оценка от мен. Уви, въпросните чисти вокали, както и някои небрежно скучни песни в средата (като предизвикващата прозявки "De(v)tails" и скучният инструментал "Illumination") не ми позволяват да дам нещо повече на ABFPB. Хубавото е, че момчетата показват не само талант, а и умения, които още не са съвсем развити, но вече са добре загатанти. Албумът също така е много по-различен от дебютния "Revision/Revise", показвайки подобрение в много отношения и спад в други. И точно затова очаквам следващия албум на тези млади момчета с още по-голям интерес.


+ + + + +
Групата прави най-важното, като излиза с една класа над средняшкото ниво в жанра.
нелоша китарна работа, точни и здрави барабани, масивно звучене.
Показване на много идейност, свежест и сила в "White Noise".
Добре създадена атмосфера.

- - - - -
Много слаби чисти вокали.
Сравнително скучна средна част на албума.
На места звучи доста препродуциран.

Подходящо за фенове на:
For The Fallen Dreams, Scarlett O'Hara, My Ticket Home, Sleeping Giant и др.
 Автор: Stahli
-=7/10=-

For The Fallen Dreams - 2012 - Wasted Youth

Posted by Today's Metal Crew On петък, юли 27, 2012 4 коментара

Стил......: Metalcore/Post-Hardcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Artery Recordings
Отнема....: ~44 минути 


FTFD са симпатична банда. Миналогодишният им албум "Back Burner" обаче предизвика вълна от недоволство сред феновете на групата, благодарение на крайната си опростеност и почти тоталната липса на интересни моменти в него. "Wasted Youth" излиза само година по-късно и даде надежди на хората, че ще е нещо като "hotfix" на колебливия си предшественик. Но не би.

"Wasted Youth" продължава там, където свърши "Back Burner". Той от своя страна свърши доста надълбоко в посредствеността, но "Wasted Youth", сякаш с къртицата на метрото, отива с равноделни тласъци още по-надълбоко. Честно, този албум дори не е лош. Ако хванете една случайна песен от него, е напълно възможно дори да си кажете "Брей, това е готино" и аз лично ще подкрепя думите ви. Като албум, обаче, ви чака пълна скука. 13 песни в почти едно и също темпо, излeти сякаш от един и същи калъп, направени по една и съща формула. Групата отчаяно се нуждае от добър songwriter и трансплантация на добри музиканти, защото вече се съмнявам, че новите попълнения в бандата ги бива за нещо, колкото и да ги защитавах доскоро. Среднотемповата досада, протърканите до скъсване рифове и първосигналните брейкдауни заливат целия албум, с изключение на "Always About You" и "Your Funeral", които ако не друго, то поне компенсират с динамика, агресия и стероидна мощ. Отварящата "Hollow" и затварящата "Pretending" също могат да се наредят в списъка на качествените тракове, но за сметка на това в албума присъстват тотални недоразумения като безсмислената интерлюдия "Waking Up Alone", или "Living a Lie", която е нещо като апогей на скуката в "Wasted Youth". "Until It Runs Out" пък ме остави да се чудя защо групата копира себе си с припев, представляващ забързана версия на този от "Hollow". Изборът за сингъл "Resolvent Feelings" също не ме вдигна на крака, но пък... поне е приемлив сам по себе си.

Повтарям - повечето песни в албума, макар и да не са някакъв връх на оригиналността (никак даже), не са лоши сами по себе си. Ако чуете една или две, дори може да останете с добри впечатления. Но 13 такива песни в албум е друга работа. Скуката взима връх рано и е възможно мозъкът ви да откаже да обръща внимание на албума още в самото му начало, правейки цялостното му и концентрирано преслушване едно леко мъчително занимание. Няколкото открояващи се песни спасяват албума от пълен провал, но ако Дилън Рихтер и компания издадат още един толкова посредствен албум, нищо чудно да се разпаднат. А дори да не го направят, би било редно да се замислят по въпроса, преди да са похабили цялата си младост и целия си талант (който някои от момчетата безспорно имат) на вятъра.


+ + + + +
Няколко открояващи се, много енергични и агресивни трака.
Сполучливи попадения тук и там, показващи, че в групата има доста талант.
Повечето песни са добри (макар и не много оригинални) сами по себе си.

- - - - -
Пълна липса на идеи, хъс, оригиналност и най-вече на качествен композитор.
Скуката взима връх толкова рано, че може и да не дослушате албума докрай.
Еднообразно темпо, досадни рифове, самоповтаряне, посредственост.

Подходящо за фенове на:
A Bullet For Pretty Boy, Texas In July, A Day To Remember, STYG и др.
 Автор: Undepth
-=4.5/10=-

Six Magics - 2012 - Falling Angels

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юли 25, 2012 0 коментара

Стил......: Power Metal
Държава...: Чили
Лейбъл....: Coroner Records
Отнема....: ~61 минути 


Обикновено щом се заговори за метъл, всички се сещат за скандинавските крале в тази област и никой не смее да оспори силата, с която стискат златния си медал и раждат гениални групи и музика. Това е и моят скромен мироглед, но тъй като напоследък го подлагам на лека редакция, реших да обърна взор към далечно Чили, групата Six Magics и новият им албум "Falling Angels". Групата е нещо ново и интересно за мен, въпреки че не остави кой знае колко дълбоки следи в сърцето ми. Разбира се, от чилийци човек би очаквал малко по-люта музика, но типичният южноамерикански горещ чар все пак е налице.

На първо слушане ясни стават две неща - произведението не блести с кой знае каква оригиналност, но не е и болезнен провал. Албумът представялява смесица от пауър и хеви метъл с женски вокали и съвременно звучене. Голяма част от него представлява добра, нескучна комбинация от песни с обичайните сила и скорост за жанра, солата в почти всички тракове са с доволен power-заряд и не оставят слушателя да изпадне в сладък сън, а инструменталите изобщо дават впечатление за динамика и увереност, която напоследък липсва в някои релийзи. Припевите, от своя страна, са мелодични и набелязват сравнително гладко преминаване между отделните сегменти, а тук-таме се чуват и симфонични елементи (оркестрации и хорови бек-вокали). И именно там, където ги има тези елементи, Six Magics звучат пет пъти по-добре, отколкото в другите песни, които седят като недовършени на техния фон.

Първият сингъл "Another Name", "Rolled", "Do You Remember?" и "Start Another War" са песните, които закърпват всички дупки в албума, а такива има много. В останалите тракове се усеща лека до силна нестабилност. Т
я идва от лошо прецененото съчетание между желание за агресия и колебливи мелодии в "Why" и "Suicide", от скучните аранжименти в "Icy Lips", "Suicide" "How To Live" и "Falling Angels" и изобщо от липсата на изпипаност в повечето неизброени песни. Да, нещата малко издишат, но не непоносимо. И вярно, затварящата "I Know" е пълна боза, но пък се компенсира от инструментала "Binsfeld", който лекува ушите от досадата, нанесена от често несъвместимия глас на Ели Васкес. В общи линии, не може да се каже, че "Falling Angels" има мощта да се класира на челна позиция в чартовете, но от друга страна е непретенциозен албум, изсвирен с много желание и доста подходящ за феновете на по-неангажиращата музика. Дори и да има нужда от ошлайфане тук-там, албумът все пак си има своя структура и не се налага да редиш пъзели в главата си, докато го слушаш. Пък и кой знае, може пък в бъдеще групата да развие потенциала си и да ни впечатли с нещо малко по-стабилно? Засега обаче няма да изпуснете нищо, ако не чуете "Falling Angels".

+ + + + +
Много песни са заредени с ентусиазъм и здрави ритми, подходящи за куфеене.
Мелодичен, подходящ за убиване на времето и дори интересен на места.
Усеща се недоразвит потенциал, който вдъхва надежди за бъдещето на бандата.
Открояващо се добри сола!

- - - - -
Парчетата са лесно забравими и на места дори досадни.
Нищо оригинално, като даже хаосът преобладава на места.
Лоша ориентация, що се отнася до цялостното звучене на албума.

Подходящо за фенове на:
Visions of Atlantis, Edenbridge, Amberian Dawn, After Forever и др.
 Автор: Renn
-=5.5/10=-

Ektomorf - 2012 - Black Flag

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юли 23, 2012 1 коментара

Стил......: Groove Metal
Държава...: Унгария
Лейбъл....: AFM
Отнема....: ~45(+4) минути 


След поредица от лeсно зaбравими албуми, Ektomorf се взеха в ръце и отново направиха нещо интересно. И мaкар албумът отново да ни зaнимaва с теми като дискриминацията на ромите, на които винaги им е винoвнo обществото, "Black Flag" е с няколко идеи по-добър от предшественика си "Redemption". Самото начало на албума дава да се разбере, че този път Ektomorf са се постарали повече. Като изключим дoсадното интро, "War Is My Way" е много силен отварящ трак - нещо типично за всички албуми на групата. "Unscarred", "The Cross", метълкорската "Cut It Out", "Black Flag" и мелодичната "Private Hell" пък поддържат агресията и енергията достатъчно дълго, за да вдигнем палци високо и да закимаме одобрително.

И изведнъж нещaта си такoват таковато. Безсмислената интерлюдия "12 Angels" води до втората част на албума, в която поредицата от "Enemy", обидно скучнaта "F*ck Your God", "Never Surrender" и "Sick Love" рязко сваля нивoто на албума. Въпросните композиции не сaмо кoпират лошо Soulfly, но и варират от крaйно посредствени, през силно компромисни (в най-добрия случай), до "ставащи за пого". Спасението на албума се крие в затварящите "Feel Like This" (мощен ню метъл трак) и "Kill It" - песен, насочена към Джон Албърт Гарднър, изнасилил и убил две тийнейджърки в Сан Диего. Случаят на Гарднър разтърси целия свят, но убиецът все пак не получи смъртна присъда. Ektomorf обаче ясно настояват за такава, защото Золтан повтаря многократно "You must die!" в песента. Тук сме съгласни с тях, само че с уточнението, че бързата смърт би била леко наказание за Гарднър. Но да се върнем на музиката в албума. За да разведри от тежката тематика в края, като бонус трак е поставен кавър на "The Pretender" на Foo Fighters. Също сполучливо попадение.

Слeд няколко преслушвания смея категорично да заявя, че това можеше да бъде най-силният албум на групата до днес... но не би. Да, "Black Flag" съдържа някои от най-силните парчета, които Ektomorf някога са записвали
. Рядкото, но удачно включване на чисти вокали и други мелодични добавки пък беше приятна изненада, но слабата втора половина на албума ме възпира да дам на албума по-висока оценка.

+ + + + +
Албумът съдържа едни от най-здравите парчета на групата, правени някога!
Много енергия, агресия и мощ в първата половина на албума.
Най-качествената и тежка продукция (като звучене) на групата досега.
Финал, оставящ добри впечатления.

- - - - -
Изненадващо (неприятно при това) слаба втора половина на албума.
Никому ненужни интродукции и интерлюдии + чести прилики със Soulfly.

Подходящо за фенове на:
Soulfly, Devildriver, Disbelief, Skinlab, Coal Chamber и др.
 Автор: Stahli
-=6/10=-

Ostfront - 2012 - Ave Maria

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 21, 2012 1 коментара

Стил......: Industrial Metal/NDH
Държава...: Германия
Лейбъл....: Out of Line
Отнема....: ~48 минути 


Когато Херман Остфронт (Патрик Ланге) напусна Tanzwut преди 3 години, в NDH средите се заговори за новия му eлeктро метъл проект. Феновете бързо започнаха да се събират и да искат нещо "по-рамщайнско". Разбираемо. Неведнъж съм казвал, че феновете на немскоезичния индъстриъл метъл нямат особено голям избор в последните години, а и всеки такъв може да потвърди, че му липсва средата на 90-те, когато Rammstein издадоха най-култовите си албуми, революционизирали NDH течението. И наистина, Ostfront напомнят точно за онези времена. Но макар и осезаемо повлияни от Rammstein, за копиране не може да става дума, освен ако не смятате, че "всичко на немски с китари и електроника е Rammstein".

И докато Tanzwut постепенно затънаха до ниво "посредствен средновековен фолк с гайди", Ostfront набра популярност и ето, че дори стигна до своя дебют. Дебелият пласт електроника, опростените тежки китари, маршовият ритъм и ниските, плътни вокали на Херман, които ни лъхват още от отварящата "911", ни дават сравнително ясна идея за музикалната насоченост на албума и групата изобщо. Подобни са елементите и в другите традиционни NDH песни - опростената "Heimat Erde", мрачната "Ich Liebe Es", мачкащата "Gang Bang" (със запомнящия се хоров напев "... gang bang - alle für eine..."), агресивната (и може би най-силна в албума) "Heimkind" и вече познатата ни "Fleisch". Другите тракове са построени по малко по-различен начин. Така например, "Dein Kanal" се откроява с повече оркестрации, "Ein Alter Mann" (започваща със странно позната мелодия) и "Nur Für Dich" са балади, "1+1" има далечен Tanzwut-ски привкус, а затварящата "Denkeleid" е епичен трак, сякаш изсвирен в духа на "Reise, Reise". Озаглавената на руски "Давай Давай" пък всъщност си е на немски, но в припева й се използва въпросната руска фраза, което е обяснимо с факта, че именно в Русия има много фенове на немскоезичния индъстриъл метъл. Песента, уви, е може би най-слабата в целия албум. Мощният глас на Херман обаче компенсира почти всички недостатъци на албума.

Честно казано, няма да ви е никак трудно да прецените дали "Ave Maria" ще ви допадне или не. Феновете на жанра трудно ще останат недоволни, а тези от вас, които досега не са се сблъсквали с повече от една немскоезична банда - Rammstein например - вероятно ще обявят Ostfront за тяхно копие. Впрочем, дори аз бих се съгласил за някои отчетливи прилики, но както казах и горе - копиране няма. За по-задълбочените фенове обаче, този дебют дава нови надежди за бъдещето на този на пръв поглед лесен тип музика, в който обаче е много трудно да се откроиш. Ostfront частично успяват, но съм сигурен, че могат и повече. Има накъде.


+ + + + +
Типичен немскоезичен електро метъл, какъвто NDH феновете винаги чакат на нокти.
Напомняне за най-добрите години на NDH течението.
Тежки китари, много електроника и плътни ниски вокали, перфектни за тази музика.
Нова надежда за бъдещето на жанра!

- - - - -
И за други групи съм го казвал, но... и тук сравненията с Rammstein са неизбежни.
Някои тракове правят впечатление с крайно опростени композиции.

Подходящо за фенове на:
Rammstein, [die!], Tanzwut, Eisbrecher, Stahlmann, Schacht и др.
 Автор: Testset
-=7.5/10=-

Sybreed - 2012 - God Is An Automaton

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, юли 19, 2012 12 коментара

Стил......: Industrial/Groove Metal
Държава...: Швейцария
Лейбъл....: Listenable Records
Отнема....: ~60 минути 


На някои албуми още от обложката им личи, че ще са грандиозни. Някои са толкова здрави, че нямаш търпение да свършиш работа или да се наспиш, за да си ги пуснеш пак. За други албуми пък просто няма как да кажеш лоша дума, дори да си свиреп хейтър (и не си ретард, разбира се). "God Is An Automaton" е всеки един от тези албуми. Честно, хора, все очаквах Sybreed да издадат голям албум и да надминат себе си, но чак толкова много не очаквах!

Този албум е гениален. Рядко използвам тази дума, защото напоследък тя се използва за щяло и нещяло, но аз напълно разбирам значението й. Едновременно техничен, музикантски, електронизиран, изпълнен с плавни контрасти и най-вече адски запомнящ се, "God Is An Automaton" се превръща автоматично в сериозен кандидат за "албум на годината". Независимо дали искате нещо ритмично и предразполагащо към куфеене, нещо с разчупен ритъм, нещо екстремно, нещо мелодично или нещо електронно, Sybreed ви го предлагат. Това става ясно още в самото начало с "Posthuman Manifesto" - песен с мощни насечени рифове, солиден електронен бекграунд и забиващ се в главата припев с неравен ритъм. Последващата я "No Wisdom Brings Solace" е по-тежка, по-мелодична и с още по-запомнящ се припев, който ще започнете да си припявате още при първото й слушане. След нея идва и убийственият сингъл "The Line of Least Resistance", чийто електронен лийд ще ви даде неподозирана енергия, ще ви накара да вдигнете скоростта на всичко, което вършите и изобщо - няма как да ви остави безразлични. И точно когато вече мислите, че няма как да чуете по-запомнящ се припев, той идва именно в този трак. Феновете на по-тежкото Sybreed звучене пък са наградени с резачки като "Red Nova Ignition" (снабдена с отчетлив бласт-бийт) и ураганно мощната "Into the Blackest Light" (няма да ви се вярва колко мащабно и могъщо звучи този трак). По средата остават леко меланхоличната "God Is An Automaton", мачкащата "Hightech Versus Lowlife", вече познатата ни, но доизпипана "Challenger", футуристичната "Downfall Inc." и мрачните "A Radiant Daybreak" и "Destruction And Bliss". Всички песни включват екстремни и чисти вокали, вариращи от харш крясъци и дет-рев до чисто и дори дигитално пипнато мелодично пеене.

Изглежда, че за Sybreed няма стилови рамки. Без да изпадат в излишно залитане по 10 трудно съчетаеми стила, Дроп, Бенджамин, Кевин и Але са направили един неподозирано разнообразен и хомогенно звучащ албум, създавайки още по-разпознаваемо и неповторимо звучене за групата, което трудно може да бъде сбъркано. "God Is An Automaton" е един епичен, футуристичен, кибер метъл шедьовър, който изпреварва не само предшественика си "The Pulse of Awakening", но сякаш изпреварва и времето си. Подобно съчетание от тежест, мелодия, електроника, епичност, прогресив/джент елементи и запомнящи се пасажи е толкова рядко, че дори да има други групи, опитващи се да правят нещо подобно, те няма как да не останат в сянката на Sybreed. Очаквайте "God Is An Automaton" на 24 септември и си го купете, щом се появи на пазара (ще го има и тук) - парите ви определено няма да отидат на вятъра.


+ + + + +
Музикантски подход, разчупено звучене и същевременно много мегдан за куфеене.
Хирургически барабани, тежки китари, безкомпромисни вокали, епична електроника!
Грандиозно съчетание от различни елементи, разтягащи стиловите рамки.
Групата продължава да надминава себе си, а малцина вярваха, че това може да стане.
Нито един празен момент, излишна нота или звук - цял час чисто удоволствие.

- - - - -
Затварящата "Destruction And Bliss" можеше да свърши 2-3 минутки по-рано.

Подходящо за фенове на:
Raunchy, Neurotech, Mnemic, Deathstars, Fear Factory, The Kovenant и др.
 Автор: Testset
-=10/10=-

Zonaria - 2012 - Arrival of the Red Sun

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юли 17, 2012 1 коментара

Стил......: Melodic Death Metal
Държава...: Швеция/САЩ
Лейбъл....: Listenable Records
Отнема....: ~40 минути 


Някои наричат Zonaria "спасителите на шведския дет метъл". Има резон в това. Малко останаха шведските банди, които да правят от онзи свой метъл, който стана нарицателен за качество в последните две десетилетия. И не е проблемът в това, че повечето групи се ориентираха към използването на чисти вокали. В това няма нищо лошо. Лошoто е, че напук на тях много групи решиха, че е достатъчно просто да не ползват чисти вокали и хоп, вече са "тру шведски мелодет". Да, ама не. Защото едно е да правиш тежка музика, друго е да си добър музикант и трето е да си интересен, разнообразен и да имаш какво да покажеш. И тук Zonaria дават урок на колегите си по жанр.

Зад тази умопомрачително яка обложка се крие епичен мелодет от най-висок ранг. Вече с помощта на Кейлъб Бингъм (ex-5FDP) и басиста Макс Малмър, Zonaria са направили албум, пълен с първокласни, тежки, смазващи шведски рифове, плътни ревове (от Симон Берглунд) и мрачни епични оркестрации, които обаче не са оставени да бъдат да доминиращ елемент, а по-скоро перфектен фон, създаващ апокалиптичната атмосфера от облжоката. Като примeри мога да дам песни като "Silent Holocaust", "The Blood That Must Be Paid" и "Desert Storm", които говорят красноречиво сами за себе си. Те обаче са сред по-мелодичните парчета в албума. Около тях се въртят някои двукасови мелачки като "Gunpoint Salvation" и "Liberation Zero", както и биещите на дет метъл "Arrival of the Red Sun", "A Lullaby For Those Still Alive" и "Full Spectrum Dominance".

Общото настроение в албума е мрачно, апокалиптично, епично и... мачкащо. Чисти вокали липсват почти напълно, но мелодичността и разнообразието не губят нито за миг от това. Клавишните партии изпъкват чудесно, а китарите най-сетне са уравновесени с останалите инструменти в микса, а не са 5 стъпки напред като в предните два албума на групата. Лекото намаляне на китарните писти всъщност се оказа повод за някои да кажат, че продукцията на албума е лоша, но няма такова нещо. Аз съм претенциозен тип по отношение на продукцията и ще кажа на всички, недоволни от тази, просто да си оправят еквалайзерите и да се насладят на най-добрия, зрял и изпипан албум на Zonaria досега. Не го пропускайте и вие.


+ + + + +
Интересен, разнообразен, епичен, тежък, мелодичен, мрачен, мачкащ албум.
Кийбордите създават страхотна атмосфера, без да са доминантен елемент.
Огромна камара шведски рифове "за душата".

- - - - -
След средата песните звучат малко недоработени.
На няколко места китарите леко се губят, но за много кратко.

Подходящо за фенове на:
Scar Symmetry, Kalmah, Miseration, Torchbearer, Hypocrisy и др.
 Автор: Undepth
-=8/10=-

Pythia - 2012 - The Serpent's Curse

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юли 15, 2012 1 коментара

Стил......: Symphonic Power/Gothic Metal
Държава...: Англия
Лейбъл....: Golden Axe
Отнема....: ~49 минути 


Милиони са феновете wish-ски в целия свят. Последователи да искаш. Копир "майстори", бол. Колко от тях, обаче, успяват да направят нещо стойностно или поне такова, че да му обърнем внимание? С годините бройката намалява ли, намалява, но опити продължават да се правят. Което е похвално, разбира се.

В безмерната лятна жега, чудейки се какво ми се слуша, попаднах на този албум. А той от своя страна взе, че ми допадна. Идеята е, че усетих нещо чаровно в него, дори преди да видя вокалистката Емили Алис Овенден (Medevial Baebes - не знаех, че е била една от тях). Английската мома съвсем добре се справя с предназначението си зад микрофона и определено не дразни като повечето от онези, за които споменах в началото. Всичко започва симфонично-бомбастично и изцяло в познатите традиции на жанра с "Cry of Our Nation" - песен, която сякаш предначертава какво ни очаква в следващите девет. С плавно забавянето на темпото, албумът стига и до фънкажно накъсаната "Kissing the Knife". Интересен подход. С други думи - нямаме нужда от допълнително потене. Други парчета за отбелязване са "Long Live the King" (страхотна атмосфера с прекрасни мелодии и ненатрапчиви елeктронни вметки на втори план) и синглите "Betray My Heart" и "The Circle". А мадам Емили продължава да покзва доста доброто разнообразие на певческите си възможности. Разбира се, без сладникав привкус няма как да мине, но това е дразнител само ако се задълбочите. Като цяло албумът е добре балансиран между скорост и мелодия и не се натрапва с претруфени оркестрации или претенциозно сложни аранжименти. Няма ярко изразен хит, който да си пуснете 100 пъти, но за сметка на което слушането му на целия албум (равно на около 50 минути), ще ви откъсне (поне за толкова време) от каквито там грижи си имате.

Лично аз възлагам доста големи надежди на някое от следващите произведения на Pythia.
Огромното желание и старание, които демонстрират, трябва да бъдат възнаградени, затова още сега им слагам половинка отгоре. Групата върви във възходяща линия и се надявам и искренно им пожелавам в близко бъдеще да създадат своя голям албум. Засега, обаче, Pythia заслужено остават в сянката на големите.

+ + + + +
Непретенциозно добър албум.
Бързо смилаем, неангажиращ и някак... неизискващ задълбочаване от слушателя.
Мадaм Емили е добро откритие и скоро като нищо може да я видим като фронт дама на по-голяма висота.

- - - - -
Нищо ново под слънцето и нищо, разчупващо стандартите.
Няма открояващ се хит или нещо, с което да запомним за дълго този албум.

Подходящо за фенове на:
Xandria, Nightwish, After Forever, Serenity и др.
 Автор: Nightice
-=7.5/10=-

The Offspring - 2012 - Days Go By

Posted by Today's Metal Crew On петък, юли 13, 2012 4 коментара

Стил......: Punk Rock
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Columbia
Отнема....: ~43 минути 


Неостаряващите (по дух) легенди на пънк рока, техни величества The Offspring, се почесваха 3-4 години и накрая ни сервираха албум, който не е лош сам по себе си, има готина обложка, лъскаво съвременно звучене и малко чувство за връщане към корените на бандата. E, не им се е получило съвсем, но все пак...

Откриващата "The Future Is Now" е доста добра песен. Припевът, а и китарите по време на него, са силен коз, който я прави и една от най-готините в целия албум, въпреки някои бегли прилики с Rise Against. Тавата продължава в добро темпо, макар и заглавната "Days Go By" да не е нещо супер впечатляващо, камо ли най-удачен избор за сингъл. Текстът е симпатично тъп, но и ненатрапващ се, така че в случая нещата са леко на кантар. Следващите два трака замазват положението. "Turning Into You" и "Hurting as One" са сред най-силните попадения в албума. В първата енергията идва най-вече от барабаните, записани от Пийт Парада (който се води официален барабанист на бандата, но участва само в 4 от песните в албума), а втората носи духа на 90-те и напомня леко за "Starring at the Sun". Недоразумението "Cruising California" обаче го обявявам за най-лошата песен на бандата въобще. Чичовците са се опитали да направят новия "Pretty Fly", но очевидно 14 години по-късно са забравили как става тази работа. Моля ви, не опитвайте отново! "All I Have Left Is You" пък е единствената им балада този път, напомняща леко на "Fix You" от предишния албум. Без да има конкретна причина, ми хареса много. Носи усещане за хавайски вълни и сърф в себе си, както и духа на 70-тарския южняшки рок на Lynyrd Skynyrd. Напълно необяснимо, но просто е готина. "OC Guns", подобно на по-предишната песен, се пада нещо като изцепка в тавата. Тук обаче кретенията е премерена и удачна и макар в нея да е участвал DJ (DJ в пънк рока, wtf?!), се е получило готино парти-парче. След нея идва едно от най-емблематичните парчета на бандата (мда, добро подреждане на траковете, момчета ^^) - "Dirty Magic"! Преработената версия не ме накара да слюноотделям и някак я няма онази магия, изтръгната от китарата на Нудълс още преди да се родя, но все пак версията е повече от прилична. Но честно казано, предпочитах една нова песен, вместо добре позната стара, макар че новите фенове на бандата може и да се подлъжат, че е нова. В нея отново блъска Пийт Парада, който е уловил доста добре атмосферата на песента - палци горе за което!

Албумът е завършен добре и носи онази "youth energy" (so live like there's no tomoroooooow), която The Ofsspring очевидно не са изгубили. Сериозно, в последните две парчета от тавата, бандата звучи подмладена поне с 15 години. Но точно както Декстър пее в безкрайно дълго озаглавения затварящ трак, "... it will never be the same...". Уви, факт. Онези велики Offspring потънаха в небитието на Калифорния, парите и славата и се отдалечават с бавни, но уверени стъпки от добрите си години. Положителното е, че това май е най-добрата им тава през този век, което все пак е мъничка утеха. Стискаме палци за грандиозен юбилеен албум.


+ + + + +
Все още има младежка тръпка в тях.
Noodles върши страхотна работа с китарите, като те са най-силната страна на албума.
Who-ah IS BACK!

- - - - -
Макар да има доста силни песни, те са изградени по една и съща формула.
Вместо да направят страхотен съвременен албум, момчетата опитват да върнат старото. Не им се е получило съвсем.

Подходящо за фенове на:
Rise Against, Sum 41, Ramones, Social Distortion и др.
 Автор: Dexter
-=6.5/10=-