TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Therion - 2012 - Les Fleurs Du Mal

Posted by Today's Metal Crew On събота, септември 29, 2012 3 коментара

Стил......: Symphonic Metal
Държава...: Швеция
Лейбъл....: -
Отнема....: ~42 минути 


Човек никога не знае какво да очаква от Therion. След неописуемо епичните "Lemuria" и "Sirius B" обаче, групата започна да става някак по-предвидима и да предизвиква смесени реакции у критици и фенове. Беше ясно едно - Therion вече трудно ще надскочат поставената толкова високо от самите тях летва. Затова "Les Fleurs Du Mal" е стъпка встрани от очакваното. Може би точно заради тази стъпка встрани обаче, Nuclear Blast отказа да издаде този албум под крилото си и затова той е финансиран изцяло от Кристофър Йонсон, който наскоро си изля душата на сайта на групата, където можете да прочетете всичко ново около този неоспоримо интересен проект.

Виждайки "Les Fleurs Du Mal", сигурно първата ви мисъл е "Защо на френски?" и аз ще ви отговоря - защото албумът е пълен с кавъри на популярни френски шансони от 60-те и 40-те. Сред тях влизат преработки на големи за времето си хитове като "Poupée De Cire, Poupée De Son", "Les Sucettes" и "Polichinelle" на Франс Гал, "La Maritza" на Силви Вартан (посветена именно на река Марица, тъй като Силви Вартан е родена в България), "Mon Amour, Mon Ami" на Мари Лафоре, "J'al Le Mal De Toi" на Колет Дьориал, "Je N'ai Besoin Que De Tendress" на Клер Диксон и много, много други. Последната, както виждате, е получила и видеоклип, който обаче може да обърка мнозина, защото е песента е възможно най-непредставителната в "Les Fleurs Du Mal". 


Интересното е, че в повечето от изброените парчета Therion са успели да уловят, запазят и пресъздадат черно-бялата красота на шансоните. На места обаче просто не им се е получило. "Je N'ai Besoin Que De Tendress" например звучи повече като съмнителен b-side, отколкото като сингъл. "En Alabama" пък е прекалено монотонна, а "La Licorne D'or", в каквато и версия да я направят, все ще е толкова бавна, че заспиването на нея винаги ще е възможно. "Wahala Manitou" също не успя да ме впечатли. За сметка на това "Soeur Angelique", "Dis-moi Poupée" и "Lilith" са надградили оригиналите по брилянтен начин. Там, където се включва и Томас Викстрьом с плътния си глас, нещата също се получават много успешно.

Макар да не можем да кажем, че това е "типичен Therion", всеки техен фен веднага ще разпознае звученето им и майсторството, с което правят тези 3-минутни парчета да звучат като епични композиции. Не можем да кажeм обаче и че това е най-доброто, което сме чували от Therion. Този албум сякаш е създаден повече за гледане на живо в театър, отколкото просто за слушане. Ограничението на кавърите не позволява на групата да разгърне авторския си композиционен си гений, а липсва и познатата ни оркестрална грандиозност. Не, че я няма изобщо, но просто не е на онова ниво, на което вече сме свикнали. Във всички случаи, "Les Fleurs Du Mal" трябва да бъде чут от феновете на Therion и оперетния/симфоничен метъл изобщо. А ако случайно сте запознат с оригиналите на песните (като мен), за вас слушането ще бъде два пъти по-интересно!

+ + + + +
Майсторски е уловена, запазена и предадена атмосферата от оригиналните шансони.
Някои от песните са надградени по великолепен начин.
Макар да не е типичен албум за Therion, веднага си личи техния уникален допир.
Първият успешен опит за правене на метъл варианти на френски шансони, който чувам.

- - - - -
Няма място, където групата да разгърне истинския си композиционен гений.
Албумът е епичен, но му липсва онази величественост и грандиозност, с която сме запомнили Therion.
Някои парчета просто не са им се получили добре.

Подходящо за фенове на:
Haggard, Epica, Diablo Swing Orchestra, Ayreon, Lacrimosa и др.
 Автор: Undepth
-=7/10=-

August Burns Red - 2012 - Sleddin' Hill: A Holiday Album

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, септември 27, 2012 0 коментара

Стил......: Metalcore/Instrumental
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Solid State
Отнема....: ~42 минути 


Елхите са украсени, навън има 3 метра сняг, общината е изненадана, парното е на макс, печките бумтят и... а? Какво? Бълнувам? Вярно, то пък още е септември и е почти 30 градуса... но August Burns Red все пак издават албум с коледни песни. Това изречение би звучало като много странен майтап, защото в него няма почти никаква логика, но в случая майтап няма. Това наистина е албум с коледни песни и наистина е изсвирен от August Burns Red, една от най-добрите метълкор банди в момента изобщо.

Не е сефте метъл банда да прави коледен албум, за да се правим на изненадани, но докато всички останали са правили такива неща с идеята, че правят някаква пародия, ABR са се постарали да направят нещо много повече от поредния "бъзик албум". Дори да ви е писнало от коледни песнички, че дори и от техни метъл кавъри, в "Sleddin' Hill" ви очаква нещо по-различно. Целият албум е почти изцяло инструментален (като изключим "Rudolph the Red-Nosed Reindeer"), което в този изключителен случай е добра идея, защото така можем да обърнем достатъчно внимание на най-важното в случая, а именно - невероятните аранжименти, които ABR са направили на някои от най-популярните в САЩ коледни парчета. Дори твърди скептици като мен биха възкликнали очаровани, щом чуят уникалните метълкор преработки на "Frosty the Snowman", "Jingle Bells", "Little Drummer Boy",
"Oh Holy Night", "Carol of the Bells", "We Wish You a Merry Christmas", "God Rest Ye Merry Gentlemen" и още 5 широко известни коледни песни. Всички парчета са изсвирени с типичната за ABR техника, без да се следва лесния път чрез просто копиране на оригиналните мелодии. Инструменталната насоченост на албума пък е позволила използването на допълнителни инструменти като цигулки, клавишни, звънчета и дори духова секция, там, където е необходимо.

По принцип не бих се хванал да напиша каквото и да е за който и да е инструментален албум, но August Burns Red толкова добре са се справили с аранжиментите на гореспоменатите коледни песнички, че направо се умилих. Към тях е подходено с уважение и по този начин, благодарение на постигнатия баланс между типичния за групата тежък метълкор и "коледния дух", не се е изгубила самата идея за "коледна песен". Изобщо, групата показва зрялост и умение във всичко, което прави и този албум е поредното доказателство за това. Затова пак казвам - независимо дали харесвате коледни песнички или не, "Sleddin' Hill" си струва слушането. Възможно е да се изненадате много приятно, но ако искате изчакайте и го чуйте някъде през декември, защото ранната есен определено не е подходящият сезон за старт на коледното настроение.

+ + + + +
Най-добрите метъл аранжименти към коледни песни, които някога съм чувал!
Изключително мощен звук, тежки китари, плътни барабани, открояващ се бас.
Постигнато разнообразие с помощта на редица други музикални инструменти.
Атмосферата, коледният дух и снегът на парцали още малко ще изскочат през колоните.

- - - - -
Коледен албум през септември...? Само аз ли не виждам логиката?
Повечето песни от албума вече сме ги чували поотделно в последните 3 години.

Подходящо за фенове на:
Born of Osiris, After The Burial, Veil of Maya, BTBAM, TDWP и др.
 Автор: Undepth
-=8/10=-

Ill Niño - 2012 - Epidemia

Posted by Today's Metal Crew On вторник, септември 25, 2012 5 коментара

Стил......: Alternative/Nu Metal
Държава...: САЩ
Лейбъл....: AFM/Victory
Отнема....: ~37 минути 


Макар Ill Niño офицално да са американска банда, в техните вени тече гореща латино кръв. За изминалото десетилетие, откакто издаде своя дебютен албум, групата претърпя доста промени, но не толкова в състава си, колкото в същността си. С годините Ill Niño плавно се отдалечиха от началното си "латино ню метъл" звучене и се насочиха към алтърнатив метъла. Така че ако още стоите с лъжливо "пресните" си впечатления от началото на века, че групата прави ню метъл в духа на P.O.D. (които олекнаха до нечувани низини напоследък) и Linkin Park, значи е време да чуете "Epidemia" и да опресните представите си. Днес горещите латиноси вече са пораснали, узрели и по-тежки от всякога.

"Epidemia" събира на едно място агресията и тежките китари на "Revolution" с модерното алтърнатив звучене на "Dead New World". Крайният резултат е най-тежкият албум на Ill Niño досега! С голямо количество перкусии, придаващи лек Soulfly-ски привкус и утроени дози метъл в композициите, Кристиан Мачадо и компания дават ясно да се разбере, че им е писнало да ги третират като "radio-friendly" банда. Екстремните вокали вече клонят към грухтене на някои места, особено в заглавната резачка "La Epidemia", която се очертава като най-тежката песен в целия албум (и в която гостива Франки от Emmure). "The Depression" пък е перфектният "opener", с който, сигурен съм, ударно ще започват и концертите на бандата на предстоящите им турнета. Още от тази песен ще разберете дали албумът ще ви хареса, защото тя е събрала в себе си всичко, което можете да чуете в "Epidemia" - тежки китари, мощно озвучени барабани (касите удрят с голяма сила, което винаги е приятно за ухото), сравнително опростени композиции и редуване на екстремни с чисти вокали, като чистите, очаквано, са малко повече. "The Depression" обаче не е единственият трак с хитов потенциал. Такъв притежават още разбиващата "Eva", мелодичната и украсена с акустични латино китари "Death Wants More" и донякъде "Demi-God". "Time Won't Save You" е друг интересен трак, който залъгващо започва като балада, но се разгръща в нещо много по-тежко и мрачно впоследствие. Беримбауто в "Invisible People" пък прибавя трайбъл екстравагантност в звученето. Единствено в "Forgive Me Father" сякаш липсва какъвто и да е заряд...

Получил се е един от онези албуми, които просто те кефят и не ти трябва научно обяснение за това. Не ти и дреме какво точно ще каже критиката за него. И все пак, аз имам някои забележки към "Epidemia" в посока "разнообразие", най-вече в припевите. Всички са мелодични и запомнящи се, но пеенето на Кристиан Мачадо в тях (с ефекта на многократното наслагване на гласа) сякаш се повтаря в няколко поредни песни. По тази или друга причина останах с усещането, че някои песни си приличат една с друга по прекалено много показатели. Друга голяма забележка мога да отправя и към силно намалените екстремни вокали, които на места се губят почти изцяло под инструментала. Въпреки всичко това, Ill Niño спокойно могат да ме приемат обратно във фенбазата си след този албум. Изслушах го с удоволствие, бързо започнах да си го припявам и останах с добри впечатления от фенска гледна точка. И добре, че тук оценяваме като фенове, а не като критици, защото определено има за какво да се заядем и тогава "Epidemia" щеше да получи поне единица по-малко.

+ + + + +
Склонен съм да смятам, че това е най-тежкият албум на групата досега.
Добре озвучен инструментал, в частност китари и барабани.
Няколко трака с голям хитов потенциал.
Екстремните вокали са на ново, осезаемо по-тежко ниво.
Много перкусии и трайбъл елементи, отличаващи групата подобаващо.

- - - - -
Вокалите (най-вече екстремните) са прекалено тихи и на места се губят под инструментала.
Някои припеви (и дори цели песни) си приличат доста едни с други и сякаш се повтарят.

Подходящо за фенове на:
Soulfly, Sevendust, P.O.D., Taproot, Mushroomhead, 5FDP и др.
 Автор: Testset/Stahli
-=7.5/10=-

Between The Buried And Me - Parallax II: Future Sequence

Posted by Today's Metal Crew On неделя, септември 23, 2012 6 коментара

Стил......: Avant-garde/Progressive Metalcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Metal Blade
Отнема....: ~73 минути 


На пръстите на едната ръка се броят случаите, в които съм бил впечатлен от голямо музикантско майсторство в метъла. Какви ли не виртуози са ми минавали покрай ушите, но само два пъти съм си казвал "Мамка му, това е нещо голямо". Първият беше, когато чух "Cybion" на Kalisia (нечовешки добър албум), а петият път... е сега. Останалите 3 пъти е ставало дума само за отделни песни, но не и за цели албуми. Сега говорим за цял, концептуален албум, започващ и завършващ по грандиозен начин, изсвирен с много смел размах, мащабно звучене и щедра щипка (къде ти щипка, цял черпак!) гениалност, за която дори не подозирах, че съществува в BTBAM.

"Parallax II: The Future Sequence" е втората част от концептуалното пътуване на двамата главни герои през времето и пространството, в опит за откриване на нови светове и за надникване в дебрите на човешкото съзнание, за да може човечеството да се отърси от своите недостатъци. Още отварящата "Goodbye To Everything" ни загатва, че ни очаква нещо изключително мащабно, артистично, авангардно и театрално. Тя моментално ни потапя в тайнствената космическа атмосфера от обложката, а последващата я "Astral Body" напомня, че все пак ще слушаме прогресив метълкор и служи за нещо като преход към първото епично бижу в албума "Lay Your Ghosts To Rest". С дължина от точно 10 минути, в този трак се разбира какво наистина могат BTBAM. Екстремно начало с безброй ноти, много техника, сложни неравноделни ритми, постоянна смяна на темпото, театрално-циркова музика за разбиване на стереотипите, още ноти, още сола, още неравноделност, космически клавишни включвания, затишие, буря от рифове, финал. Но ако мислите, че всичко се изчерпва тук, помислете пак. Защото в албума има още 3 песни с дължина от ~10 минути! Те са съответно "Extremophile Elite", в чиито край има соло, напомнящо леко за неравноделността на българската народна музика (или само на мен ми се струва така?), екстремната "Telos" и адски сложната "Melting City". Всякакви рекорди обаче бие гениалният, грандиозен, 15-минутен епос "Silent Flight Parliament", в който клавишните играят голяма роля, а атмосферата и театралните елементи са на MAX. Сред по-кратките творби се откроява най-вече "Bloom", чието напрегнато начало се разлива в неподозирани посоки, включително в лек рапкор и... 50-тарски рокендрол.

Тук се стараем с малко думи да кажем възможно най-много, но нито писаното слово, нито бързата реч са способни да опишат обстойно всичко, което има в "Parallax II: Future Sequence", без читателят/слушателят да се измори от четене/слушане. Цялото това стилово разнообразие и контрастите между екстремни и чисти вокали е издигнато на едно ново, извънредно високо ниво. Това не е просто прогресив метълкор албум, а цяла екстремно-мелодична пиеса! Много групи могат да са технични, неравноделни,
сложни, прогресив, джент и каквото още там решат, но в сравнение с това ново лице на BTBAM, всички те губят двубоя. Това е така, защото "Parallax II: Future Sequence" предлага на слушателя нещо много повече от някаква показност от рода на "Вижте как мога да свиря на 10-струнния си бас". Той е завършено произведение на изкуството, при което не е задължително да си "прогресар", за да го харесаш. В случая дори няма значение дали съм обективен или субективен. Оценка, по-малка от максималната за подобен продукт е просто немислима.

+ + + + +
BTBAM звучат по-технични, по-концентрирани, по-мощни и по-добре от всякога.
Толкова много елементи, сложни преходи, техника и разнообразие не се чуват всеки ден.
Целият албум звучи като един грандиозен 73-минутен трак, разделен на условни части.
Атмосферата те поглъща още в първите 20 секунди и не те пуска до самия край.
Няма как да предположите какво ви очаква във всяка следваща секунда.

- - - - -
Чудно ми е как ще успеят да запомнят и да изсвирят всичко това на живо някой ден...
Всички недоволни могат да недоволстват само на субективна основа.

Подходящо за фенове на:
The Human Abstract, Periphery, Born of Osiris, Mastodon и др.
 Автор: Undepth
-=10/10=-

Steve Harris - 2012 - British Lion

Posted by Today's Metal Crew On петък, септември 21, 2012 2 коментара

Стил......: Hard Rock
Държава...: Англия
Лейбъл....: EMI
Отнема....: ~52 минути 


Култът на към Iron Maiden е толкова голям, че мнозина подхождат със страхопочитание, когато говорят за тях. А стане ли дума за Стив Харис, гръбнакът на Iron Maiden, лоша дума просто няма как да бъде казана. Човекът е един от най-добрите басисти в света и се радва на небивала почит сред феновете на тази музика. Точно затова всички, включително и аз, очакваха с голям интерес как ще звучи неговата "солова" работа в дълго обсъждания "British Lion". Признавам, чак такова разочарование не бях очаквал.

Не мога да кажа, че съм сред най-болните Мейдън фенове, тъй като дори не харесвам последните им 3 албума. Не мога да кажа и че съм очаквал някакво Maiden-копие в този албум. Даже не очаквах да е хеви метъл. Просто очаквах нещо... интересно. А такова "нещо" няма. "British Lion" е толкова безинтересен и посредствен, че ако на обложката му не пишеше с големи букви "Стив Харис", дори не бих си направил труда да чуя повече от две песни от него. Защото както при много други (и все неуспешни) опити на големи басисти да правят "солови" албуми, тук също нещо не е наред по няколко причини. Първо, за да се разбере, че все пак това е солов албум на басист, басът е изваден на пред всички други инструменти, поради което барабаните и китарите са лишени от всякаква сила и звучат съответно като неприятно 80-тарско жужене и неозвучено тропане. Второ, Ричард Тейлър сякаш е толкова стресиран от могъщото звучене на баса на Харис, че мънка зад микрофона по-плахо от Иван Кулеков по време на тъжен репортаж. На всичкото отгоре пичът просто няма хубaв глас и "посредствен" е удобно определение за неговите певчески данни. Трето - средното темпо. То не просто преобладава, то е постоянно. Не че съм очаквал така прословутото "галопиране" или някакъв пауър метъл, но ми се искаше да чуя поне някакво темпово разнообразие, малко динамика, малко скорост... но не би. С риск да си навлека нечий гняв, не мога да кажа, че чувам някъде и така популярния композиционен гений на Харис. Стив наистина прави каквото и колкото може, за да спаси положението, но то и Меси да докараш в "Ботев (Враца)", надали отборът ще стане шампион изведнъж. Харис рисува по струните, мъчи се, но... какво от това? Единствено в "Us Against the World" се усеща някакъв хъс, най-вече заради доста мейдънския риф в началото и странното усещане, че всеки момент ще запее Брус Дикинсън. Това обаче така и не се случва и Ричард Тейлър продължава, без много зор и желание да си мрънка объркващите лирики зад микрофона. С много компромиси бих казал и че "Judas" също "става", но за нейна сметка, в "British Lion" място е намерила и предизвикващата съжаление "These Are the Hands", която почти успя да заличи дори малкото ми добри впечатления до момента.

След като някои (чуждестранни) издания нарекоха този албум "брилянтен", започвам да се чудя дали само аз имам усещането, че "British Lion" едва ли би направил и 10 продажби, ако името на Стив не грееше на корицата му. Подобна зле озвучена, напълно посредствена и клечаща под средняшкото ниво творба не бях слушал от месеци насам и не предполагах, че точно Стив Харис ще ми я предложи по този болезнен начин. Не че човекът има кой знае каква вина (освен композиционна такава), той наистина прави каквото може, но с този състав - толкова. Надявам се и вярвам, че до утре ще съм забравил изобщо за този албум и ще си пусна "Fear of the Dark" или "Powerslave", че да си припомня колко по-добре го може Стив.

+ + + + +
Не чак толкова лош рок албум, с някои попадения и приятни мейдънски препратки тук-там.
Стив Харис знае как се свири на бас и го доказва за пореден път. Това никой не може да му го отрече.

- - - - -
Плахи и немощни вокали, рехави китари, слаби барабани, адски лошо озвучаване.
Басът стърчи здраво пред всичко друго в микса, иначе няма как да разберм, че Стив Харис свири.
Да си го признаем - "солов албум на басист" никога не е звучало като добра идея.

Подходящо за фенове на:
Iron Maiden, Thin Lizzy, UFO, Axel Rudi Pell и др.
 Автор: BGMario
-=4/10=-

Lacrimosa - 2012 - Revolution

Posted by Today's Metal Crew On сряда, септември 19, 2012 1 коментара

Стил......: Gothic Metal
Държава...: Германия
Лейбъл....: Hall of Sermon
Отнема....: ~43 минути 


Навярно ви се е случвало да се заредите с огромна доза очакване към даден албум и да се питате дали този път ще е "супер яко" или "разочароващо скучно". Е, в случая моето голямо очакване бе щедро равъзнаградено. Lacrimosa не е от групите, от които може да се очакват сериозни катаклизми в албумите им, но от друга страна, за освежаването на вече изградено музикално статукво, обикновено е необходимо да бъдат открити и приложени някои различни елементи. 

Началото беше поставено още в предния албум с "I Lost My Star In Krasnodar", който се оказа и основата на търсената свежест. Затова и сега смятам, че целият нов "Revolution" е изграден върху онази основа - клавесин, обогатен от пиано и акустични китарни мелодии, прииждащи и изчезващи във всяка композиция. Тук влагам целия смисъл на думата "композиции", защото в този албум говорим за истинско композиране, граничещо с това в класическата музика. Може би ако Тило беше роден 400 години по-рано, днес щяхме да го гледаме в учебниците по музика. Това се усеща още в първата мачкаща мелодия на "Irgendein Arsch Ist Immer Unterwegs", където става ясно, че шегите с този албум няма да ги бъде, пък и същността на тази банда никога не ги е позволявала. Повярвайте ми, слушам тази група от края на 94-та и въпреки, че имат толкова много години и толкова много албуми зад гърба си, по никакъв начин не са загубили от черно-белия си блясък.

Колкото и да е странно, този албум звучи твърде жизнено. Дали е заради участието на Миле Петроца от Kreator (чието участие надуших във "Verloren", защото някак ми напомни на Kreator-ския "Renewal", бел. ред.; Testset) и Щефан Шварцман от Accept зад барабаните - не знам. Знам обаче, че съотношението между раздвижени и патетично настроени песни е около 70/30 в полза на първите. "Refugium" и "Weil Du Hilfe Brauchstе" са част от малкия процент, като с тях настъпва успокението. Те са нещо като въведение към голямата симфония, но точно там нещо ми скръцна. 20 пъти слушах "Rote Sinfonie" и така и не ме грабна. Късно осъзнах какво й липсва - гласът на Анне Нурми, разбира се. Като изключим "If the World Stood Still a Day" и съвсем задочно "Revolution", оттам нататък гласът й не се чува. Е, явно така са решили - нали за търсене на нещо по-различно говорехме?

Като за финал бих казал, че албумът спокойно можеше да носи и името "Evolution". Сигурен съм, че разочаровани фенове няма да има и ако не беше онази симфония, може би щях да дам и максимална оценка. Остава някой ден да ги видим и на живо... Така де, след толкова кръжане наоколо така и не успяха да кацнат на БГ територия, за сметка на Русия, разбира се. Но времето ще покаже.

+ + + + +
Lacrimosa звучат по-нахъсано и надъхано отвсякога.
Всички нови елементи са вкарани по чудесен начин!
Темпово завишен албум.
Страхотни мелодии, на фона на които се разказват "тъжни" истории.

- - - - -
Спокойно можеше "Rote Simfonie" да е много по-кратка.
Анне Нурми пее само в едно парче...

Подходящо за фенове на:
Dreams of Sanity, Umbra Et Imago, Sopor Aeternus и др.
 Автор: Nightice
-=9/10=-

As I Lay Dying - 2012 - Awakened

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, септември 17, 2012 5 коментара

Стил......: Metalcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Metal Blade
Отнема....: ~43 минути 


Мога само да гадая дали пеперудата от обложката е символ за метаморфозата, която групата претърпя в последно време и която най-сетне ми се струва напълно завършена. У мен обаче остана трайното впечатление, че AILD звучат по-добре и по-усъвършенствани от всякога! Мнозина недоволстват заради малките, но постоянни промени в звученето, които всеки път прилагат AILD, но "Awakеned" надминава всички творби на бандата от последните години, а те, вярвам ще се съгласите, са все от "адски добри" нагоре. В момента AILD са по-тежки, по-мелодични и по-"метъл" от всякога и блестят с няколко класи над конкуренцията, която може само да слуша "Awakened" и да си води подробни бележки.

Подозирам силно, че Metal Blade имат пръст в това, но началните минути на "Awakened" са изключително тежки. Познатата ни вече "Cauterize" отваря албума бурно, избраната за сингъл "A Greater Foundation" реже с много скорост, траш рифове, траш ритъм и рамазващ мелодичен припев, а "Resilience" и "Wasted Words" поддържат скоростта с убийствени рифове. На техния фон "Whispering Silence" се откроява като извънредно мелодичен и дори хитов трак, който спокойно можеше да бъде избран за сингъл. Малко след "Overcome", двукасовата резачка "No Lungs To Breathe" и контрастиращата на фона на останалите "Defender", идва и другият отчетливо мелодичен трак в албума - "My Only Home", чийто припев се забива като харпун скорострелно и надълбоко в мозъка. Затварящата "Tear Out My Eyes" пък идеално обощава всичко чуто до момента и радва с някак по-"типично" за AILD звучене.

Този албум притежава всичко необходимо, за да се превърне в хит на метъл пазара. Звукът е кристален, продукцията е перфектна и всеки инструмент се чува отчетливо! Барабаните са мощни, басови и плътни, китарите са тежки и стегнати, басът не се губи в микса, а вокалите (и крещящи, и чисти) са разбираеми и почти напълно безгрешни. Всички песни са много професионално изкомпозирани, припевите се запомнят от раз, а тежките пасажи (които преобладават в албума) и солата могат да впечатлят дори претенциозните, вечно настояващи за "още тежест" метъл фенове. Разбира се, все още има хора, за които AILD са "таланти, неразкрили потенциала си" (горе-долу както се говори за 26-годишни футболисти в България), както и хора, за които групата е "комерс", но тук не се влияем от външни фактори като "хорското мнение". За другите не знам, но "Awakened" не слиза от моите уши ми вече цяла седмица (рядкост за мен), така че не виждам защо да не да му дам една окуражаваща 10-ка, която много други колеги сякаш се страхуват да дадат, че да не би случайно някой анти-фен да им се разсърди. Чисто и просто в "Awakened" няма и помен от компромиси.

+ + + + +
Поредна успешна метаморфоза за AILD, съчетала в себе си много тежест, много мелодия и много метъл.
Сола, двойни каси, брейкдауни, "куки" и изобщо цял арсенал от похвати, без каквито и да е компромиси.
Невероятно изчистен, кристален саунд и детайлно изпипана продукция.
Всеки инструмент и глас се чува отчетливо, което носи огромно удоволствие от слушането.
Поставени са песни за всеки фенски вкус, което пък води до добро разнообразие.

- - - - -
Надали ще харесаш ВСИЧКИ песни на 100%, но и не бива да подхождаш с това очакване.

Подходящо за фенове на:
All That Remains, Trivium, Caliban, Killswitch Engage, 5FDP и др.
 Автор: Testset
-=10/10=-

Destinity - 2012 - Resolve In Crimson

Posted by Today's Metal Crew On събота, септември 15, 2012 0 коментара

Стил......: Melodic Death Metal
Държава...: Франция
Лейбъл....: Lifeforce Records
Отнема....: ~43 минути 


Балансът. Най-важното нещо изобщо. Защото когато няма баланс, нещата или се накланят само в една посока, или директно рухват. Така е и в метъла. Когато една банда е прекалено тежка, нея си я харесват една група хора. Когато е по-лека или вкарва елементи от леки жанрове, тогава по-твърдите фенове веднага я отричат. Но какво да се прави, след като не е възможно да се угоди на всички? Може ли хем да имаш съвременно звучене, хем да правиш тежка музика, хем да вкараш мелодичен елемент, без да опираш до поп-елементи? Е, явно може. И Destinity ни дават урок как се прави. То и днес е 15 септември, емблематична дата за уроци... така че защо да не обсъдим този? ;-)

Destinity узряха с времето, но не е задължително да се връщаме назад към дискографията им, за да го усетим и тук, в "Resolve In Crimson". Музиката на тези французи представлява високоскоростен хибрид между
мелодичен дет, дет и траш метъл, с унищожителни, хирургически точни двойни каси, много рифове, много сола и забиващи се като куки в мозъка мелодични припеви, в които обаче няма и грам поп-привкус, което се е превърнало в тенденция напоследък. Без излишно техничарство, а типично по френски - с много финес, Destinity размахват резачка след резачка, от които можете да спасите главата си само с непрестанно куфеене. Близо 8-минутният епос "Can't Stand the Sight" събира в себе си всичко това, но мелачката започва още с отварящата "Black Sun Rising", от която ни връхлита мощна вълна от рифове, ревовете на вокалиста Мик и убийствените двойни каси на барабаниста Мортеус. Последният се включва и в повечето припеви с чисти вокали и малко електронни семпли, което го превръща в най-продуктивния член на бандата. Мортеус се включва чудесно и в песни като "Redshift", "Reap My Scars" и единствената среднотемпова - "Only Way", където всяка негова дума се чува отчетливо, предразполагайки към припяване. Чисти вокали обаче не се срещат във всяка песен, като да речем в "Aiming a Fist in Emnity", която е и една от най-тежките в целия албум. Участието на Стефан Бурие от Loudblast в "A Scent of Scorn" пък говори красноречиво, че в този албум и дума не може да става за каквито и да е компромиси с екстремността.

Основен минус на албума е, че някои тракове звучат... идентично и предвидимо. Някак очаквам и винаги познавам кога ще дойде припева, а ревовете на Мик започват да звучат малко монотонно към края. Въпреки това би било грехота да пренебрегна изключителната мощ, идваща от всяка една от песните в "Resolve In Crimson" и да се хвана за подобни дреболии. Затова, ако и вие искате перчемът ви да бъде отвян от рядко срещаната смесица от съвременен, екстремен и мелодичен метъл - ще го получите именно тук, в "Resolve In Crimson". Албумът излиза официално на 16 ноември. И да забравите - ние ще ви напомним своевременно ;-)

+ + + + +
Сполучлива смесица от екстремен и мелодичен метъл, без крайности в нито една от двете посоки.
Динамика, скорост, изненадващо мелодични припеви, никакви пълнежи.

Ураганни барабани, стотици рифове, мощни вокали, бързи и кратки сола.

- - - - -
Някои тракове малко си приличат един с друг.

Подходящо за фенове на:
Sylosis, Souldrainer, Synestesia, Marionette, Naildown и др.
 Автор: Testset
-=8.5/10=-

Fear, And Loathing In Las Vegas - 2012 - All That We Have Now

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, септември 13, 2012 3 коментара

Стил......: Trancecore/Electronic
Държава...: Япония
Лейбъл....: -
Отнема....: ~37 минути 


Aко се разровите из интернет, трудно ще да намерите ревю за този албум, просто защото дори някой да го хареса, не би се наел да каже добра дума за него, а да го оплюе може всеки, защото музиката на момчетата много предразполага към това. Тя представлява смесица между пост-хардкор, много електроника, бийтове, емо/скриймо крякане и j-rock. Дори да звучи интригуващо до някаква степен, крайният резултат малко напомня на една голяма тенджера, пълна с боб, фъсътци, петмез, череши и наръфан геврек.

Добре де, истината не е чак толкова крайна. Пичовете явно имат талант. Макар и да не им личи от самото начало, музикантите в FALILV са бързи, технични и пълни с шантави идеи, както повечето японци.  Проблемите, които съпътстват този албум обаче са повече, отколкото иначе закалените ми (с всичко от поп до горграйнд) уши можеха да понесат. Най-напред, пичовете просто са прекалено шумни и звучат така, сякаш нямат много ясна идея какво точно им се свири. От една страна са електронните бийтове и пълните с ефекти "чисти" вокали, които се вдигат до изненадващо високи честоти. След това идва нетърпимото емо/скриймо квичене, което автоматично сваля оценката на албума с 5 единици. Честно, по-гадно крякане не бях слушал отдавна. Всичко това се случва скорострелно, с адски бързи темпове и докато слушателят се осъзнае, вече са минали две песни, ушите пищят, главата боли и желанието да се натисне "Stop" е неутолимо, но точно в третата песен "Crossover" нещата започват постепенно да стават по-интересни, отколкото какофонични. Чуват се първите намеци, че момчетата владеят инструментите си доста добре и дори изкрещяното мяукане в микрофона става някак... по-смилаемо. За сметка на това, чувството, че слушам саундтрак към някакво старо японско аниме или 8-битова аркадна игра започва да се засилва с всяка минута. Електрониката е много и звучи почти инфaнтилнo и типично по япoнски, а изненадите не спират и не спират. Инструменталите лека-полека се усложняват, темпото се разчупва и малко след средата на албума вече е трудно да се предположи какво точно ще последва - дали техно бийт, дали джаз вметка, дали зловещо тежък електро-деткор брейкдаун с неочаквани грухтежи, или пък нещо съвсем различно.

Извънредно трудно ми е дори да преценя какво точно мисля за този албум. Определено не харесвам (меко казано) 99.8% от вокалите в него, а електрониката е толкова много, че на места забравям, че всъщност слушам някаква форма на тежка музика (особено в сингъла "Ley-Line"). От друга страна обаче, такава музика далеч не се чува всеки ден. В нея има адски много нестандартна музикантска мисъл, а парчета като "In the End, the Choice Is All Yours", събрали в себе си толкова много стилове, преходи и видове темпо, не могат да бъдат наречени "лош материал". Уви, с тези вокали и с тази неяснота по въпроса "Какво аджеба искаме да свирим", не мога да дам висока оценка на тези симпатяги.

+ + + + +
Абсолютно нестандартни музикантски решения, излизащи извън всякакви стилови рамки.
Добри инструментали, много изненади и неочаквани проблясъци на гениалност тук-там.

- - - - -
Трудно поносими вокали. То не е крякане, то не е чудо...
Прекалено много електроника. А щом аз го казвам, значи наистина е твърде много.
На места се получава свирепа какофония, способна да повлияе дори на хора със силни нерви и уши.

Подходящо за фенове на:
Blood Stain Child, I See Stars, Hands Like Houses, Breathe Carolina и др.
 Автор: Undepth
-=4.5/10=-

This Or The Apocalypse - 2012 - Dead Years

Posted by Today's Metal Crew On вторник, септември 11, 2012 0 коментара

Стил......: Progressive Metalcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Lifeforce Records
Отнема....: ~43 минути 


Първото оопределение, което винаги ми идва на ума щом чуя TOTA е "интелигентен, сериозен, но и леко мрачен метълкор". Като допълним и казаното от самата група "Обичаме ритмите си сложни и посланията си - ясни", можем да добием обща представа за музиката им. И макар някои да забелязват много промени от предните два албума насам, аз не мисля, че нещо се е променило толкова коренно и изначално, че да му обръщаме много внимание. Вярно, смяната на барабaнист в технична група винаги е важна, но ако не бях прочел в новина, че има промяна, нямаше и да я усетя, защото Арън Овека се справя не по-зле от предшественика си Грант Макфарлън.

Новият албум "Dead Years" изобразява логичното развитие на групата (колкото и банално да звучи) - като цяло и като сбор от отделни музиканти. Без да се отдръпват от вече познатото си звучене, TOTA са направили още един техничен, мелодичен и ангажиран с тежки тематики албум. Като казвам "мелодичен", обаче, визирам предимно самата музика, а не толкова вокалите, защото в "Dead Years" чисти вокали няма много, макар и на места да имам чувството, че всеки момент ще почнат (най-вече в "Hell Praiser"). Чисто пеене се чува за кратко в няколко песни - в "In Wolves", в иначе сериозния метълкор трак "You Own No One But You" (където чувам гост-вокали, но ме е страх да предположа чии са), в леко електронизираната "A Damn Moment" и в мелодичната "Gaunt And Fierce". Освен подобни мелодични парчета, в албума влизат и някои от най-тежките песни на бандата, правени някога, каквито са например "Kill'em With Guidance", безкомпромисната "Power Hawk" и епичната "Hard Breach To Snap" с нейния хоров припев. В контраст между тежест, мелодия, меланхолия и унищожителни брейкдауни пък се откроява "Americans", за която има не един, а цели два тийзъра и за която очакваме да се появи и видео.

За такива албуми може да се изпише цял ферман. В "Dead Years" има толкова много неща за отбелязване, толкова много рифове, толкова контрасти и толкова много интересни преходи, че ако тръгна да ви обяснявам за всеки по отделно, това ревю ще свърши някъде през октомври. Затова с възможно най-малко думи - този албум ще се хареса на заклетите фенове на техничния метълкор, но надали ще привлече адски много нова аудитория за бандата. Следващата стъпка е вие сами да чуете албума на 25 септември и да решите дали музиката на This Or The Apocalypse е за вас или не.

 
+ + + + +
В този албум има от всичко - техника, тежест, мелодия, емоция, брейкдауни...
Чистите вокали не са много, но винаги са удивително точно поставени.
С всяко следващо слушане албумът сякаш радва ухото все повече и повече.


- - - - -
"Dead Years" е ангажиращ и изисква специално внимание, иначе ще ви мине покрай ушите.
Албумът е за тесен кръг публика и може да се стори безинтересен дори на традиционните метълкор фенове.

Подходящо за фенове на:
Architects, August Burns Red, Bring Me The Horizon, Texas In July и др.
 Автор: Undepth
-=7/10=-