TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Hope For The Dying - Aletheia

Posted by Today's Metal Crew On събота, юни 29, 2013 0 коментара

Стилът: Symphonic/Progressive MDM/Metalcore
От/Год: САЩ, 2013
Лейбъл: Facedown
Отнема: ~63 минути


Като че ли беше вчера, когато за пръв път чух Hope For The Dying. Бях наистина впечатлен от "Dissimulation" и от чувството, което оставя в теб по време на слушане. Когато преди няколко месеца разбрах, че групата ще издава нов албум, просто нямах търпение да чуя дали "Aletheia" ще успее да повтори успеха на великолепния си предшественик. И наистина, ("Αλήθεια" = "истина") той се оказа дори по-добър и изпипан от предшественика си.

Албумът започва с 10-минутната "Acceptance", която е не само перфектно начало за него, а и едно от най-силните композиции, които групата някога е записвала. Парчето загатва и за всичко, което можем да чуем в "Aletheia". А именно - цунами от невероятна китарна работа, перфектни вокали (екстремни и чисти), страхотни инструментали със засилен прогресив привкус, честа смяна на темпото и цял куп различни малки, но важни фонови елементи (като краткия бароков пасаж за фон в края на "Iniquitous"). Дочуват се акустични китари, цигулки, ярки клавишни и много други интересни елементи, които да разграничат албума от всички останали в жанра.

След епичното начало следват 3 песни без чисти вокали, като от тях единствено "Reformation" не ми се вписа в цялостното звучене на албума. Песента е скоростна и тежка, с опростена структура, но без нищо изненадващо като цяло, а в "Aletheia" HFTD показват, че могат повече. 5-минутният инструментал "Through a Nightmare, Darkly” сякаш прехвърля слушателя във втората половина на албума, която е малко по-мелодична и интересна от първата. "The Lost" ни връхлита със страхотна симфо-мощ и адски мелодичен припев, докато "Visions" къса уши с непрекъсната смяна на темпото и повече чисти вокали. За финал, прелюдията "Serenity" ни въвежда в грандиозния 13-минутен епос "Open Up the Sky" - песен, която просто те грабва и те оставя без дъх с изключителното си вътрешно разнообразие и се превръща в най-добрата (поне според мен) песен в албума.

Обобщено, този албум е логичният наследник на "Dissimulation". "Aletheia" го надгражда и също като него предразполага (да не кажа задължава) към повторно слушане, защото всеки път може да откриете по нещо ново в тези и без това адски разнообразни (и често стряскащо дълги)
композиции.
 
+ + + + +
Много разнообразен, с динамични промени в темпото и редуване на тежки и мелодични пасажи.
Страхотни два типа вокали (специално аз настръхвам на чистите).
Поглъщаща атмосфера от начало до край.
Без нито един скучен момент, въпреки честите (и дълги) инструментални части.

 
- - - - -
Чистите вокали са толкова добри, че ми се щеше да чуя още от тях.
Подобни свръхдълги албуми имат нужда от концептуалност.

IF YOU LIKE
Dreamshade, Lunarsea, Scar Symmetry, My Heart To Fear, Adestria и др.

Автор: Reksy
[9/10]

Attila - About That Life

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, юни 27, 2013 1 коментара

Стилът: Deathcore/Metalcore/Rapcore
От/Год: САЩ, 2013
Лейбъл: Artery
Отнема: ~37 минути


Нека си го кажем - положението не е същото като преди 2-3 години, когато метълкор бандите все още не звучаха досущ като една и съща група. Дори позитивното ми ревю за миналия албум на Attila днес би изглеждало съвсем различно, защото, честно казано, се уморих да слушам едни и същи албуми от групи, които някога искрено харесвах. Една такава група беше (и частично все още е) Attila. Те обаче се превърнаха в своеобразна "парти-деткор" версия на Manowar откъм лирики. Само че вместо "warrior" и "steel", те използват предимно думите "fuck" (и производните ѝ), "shit", "bitch", "suck", "ass", "piss", "faggot", "pussy" и "dick".

Когато похлупим целия този лирически гений със зверската изцепка на Fronz, че това е "най-противоречивият метъл албум, правен някога, пък вие си хейтвайте", нещата вече стават леко комични. Е, ако запазим обективност, албумът наистина е противоречив и ще предизвика смесени реакции. Хората, които харесват праволинеен метълкор с много брейкдауни и "0-0-0-0 chug-chug" китари, вероятно ще останат доволни. И съвсем честно, на живо песните в албума биха предизвикали свиреп мош. А тогава няма нужда дори да различаваш коя песен коя е, защото и без това ще е малко трудно и така няма да губиш време в припяване, а просто ще се мелиш пред сцената. Въпросът е дали това е достатъчно за един албум? Не, разбира се. Може би точно затова Attila са решили да разнообразят дълбоките грухтежи (признавам, добри са) с малко рапиране и... ъм... глем-пеене?

Нямам идея какво и защо се случва в този албум. Чуденето започва още в първите секунди на албума с "Middle Fingers Up", но не защото песента е лоша, а защото никой не разбира кому е нужен рапът в началото. "Rageaholics" пък започва като песен на Murderdolls, а злокобният брейкдаун в "Unforgivable" бива бързо помрачен от напълно излишно рапиране, което явно е поставено там, за да контрастира на ниските грухтежи в началото. Подобни чудения имах за още много песни, които обаче няма да ви споменавам поименно, защото и без това доста си приличат. И тук отново идва въпросът "защо". Той се повтаря многократно, в изречения като "Защо в този албум почти няма рифове?", "Защо Fronz е решил да рапира?" и "Защо дори неоспоримо добрите моменти в албума не са развити, а са сметени под дебел килим от брейкдауни и рап?".

Най-лесно е да напишеш негативни неща за албум, който просто си проси оплюването, но аз все пак намирам и достойнства в "About That Life", пък били те и "парти-достойнства". Харесвам и здравите екстремни вокали на Fronz и се надявам следващия път да използва предимно тях, вместо да прави неразбираема смесица от "неща" като в този албум. Но дори тогава се съмнявам Attila да се превърнат в много по-интересна банда.
 
+ + + + +
Здрави грухтежи, мачкащи брейкдауни, свръхниски и тежки китари, шантав купонджийски дух.
Не една и две много добри (макар и недовършени) идеи, разхвърляни из целия албум.
Опит за разнообразяване с елементи от други стилове.
 
- - - - -
Песните звучат прекалено еднакво и трудно се различават една от друга.
Ужасно скучен chugging и голям процент банални брейкдауни.
Напълно ненужно рапиране. Барем да беше добро, пък то...
Умопомрачително тъпи текстове. 

IF YOU LIKE
Emmure, Chelsea Grin, Dr. Acula, Molotov Solution, Carnifex и др.

Автор: Stahley
[5/10]

Oliva - Raise The Curtain

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юни 25, 2013 0 коментара

Стилът: Progressive Rock/Metal
От/Год: САЩ, 2013
Лейбъл: AFM
Отнема: ~54(+3) минути


Още един стар познайник на метъл феновете, достигнал статут на класик в жанра, представя соловото си виждане за съвременна музика. Под печата на емблематичното си име, най-накрая мистър Олива реши да се влее сред всички онези, които вече имат издадена музика само и единствено за своя сметка. А зад завесата на този солов албум ни чакат много изненади. И още едноименното начало ни показва по малко от всичко, което се съдържа по нататък в албума, за да може всеки да реши сам да продължава или не. 

"Raise the Curtain" е като книга с приказки, в която всяка приказка е разказана (букавално - в среднотемповите и бавните парчета) с чувства на ярост, гняв, тъга и любов. Албум, инспириран от загубата на Мат Лапорт и спомена за Крис Олива. По-запознатите с творчеството на Джон в предните му проекти пък веднага ще разпознаят неговите специфични композиционни постройки, макар и те тук да не са толкова "метъл", колкото... нещо по-различно. Така например в "Ten Years" се появява солидна брас секция, а "Hammond" органът впечатлява сериозно в избраната за сингъл "Father Time" и мрачната и динамична "Big Brother", с нейния перфектен, зашеметяващ ритъм. Случайно или не, точно слеващата песен е наречена "Armaggedon" - нещо като следствие от един реално действащ Биг Брадър, в какъвто наскоро се разбра, че живеем, след като бившият информатор на NSA (Агенция за национална сигурност на САЩ) Едуард Сноудън отвори очите на света по този въпрос. 

След няколко балади ("I Know", "Soldier") и няколко трака, залагащи на добри, но не напълно развити идеи ("Stalker", "The Witch") идва и финалът на албума. А той идва с... блус. Такъв има в изобилие в закриващата "Can't Get Away" и бонус трака "The Truth" - две много красиви блусарски композиции, след които малко логично идва и въпросът "Къде е метълът?", на който мога да отговоря така - всеки може да го открие в множеството негови лица, проявления, форми и трансформации, но почти отникъде няма да може да бъде изваден и директно посочен с пръст. Няма и нужда, защото този албум дори с обложката си прокламира, че е за слушатели с вкус към изтънченото, докосващи се до елитарното изкуство, но никога неможещи да бъдат зад "повдигнатата завеса". И това не са някакви превзети прог-думи - просто напомням тънко, че не са никак много творците, които наричаме "живи класици" в наши дни. И че Джон Олива е заслужил да бъде сред тях.
 
+ + + + +
Разнообразие от похвати, заради които си струва да чуеш целия албум. И без изводи само от една песен!
Откровен показ на чувствата и емоциите, с които е създаден албума.
Гласът на Джон - както винаги дрезгаво очарователен.

Хубаво е, когато в един албум има място за рок, метъл, брас секция и "Hammond" орган.
- - - - -
Няколко песни, без които албума нямаше нищо да загуби. А вероятно щеше и да спечели. 

IF YOU LIKE
Savatage, Trans-Siberian Orchestra, Jon Oliva's Pain и др.

Автор: Nightice/Undepth
[7.5/10]

Neurotech - The Decipher Volumes

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юни 23, 2013 2 коментара

Стилът: Industrial/Cyber Metal
От/Год: Словения, 2013
Лейбъл: -
Отнема: ~74 минути


Словенската индъстриъл метъл машина Neurotech издава нов албум! Ето тези думи бих искал да прочета като заглавие в някое българско издание, но малко се съмнявам това да се случи. Но ако някой все пак реши да го напише - няма да излъже. Wulf е готов и с трите части на "Decipher" и издава третата от тях накуп с другите две, за да сформира втория дългосвирещ албум на Neurotech - "The Decipher Volumes". Той е малко по-различен, по-меланхоличен и по-лек от агресивния си предшественик "Antagonist", но както и сами ще се убедите - в TDV има по нещо за всеки.

В този албум можем да попаднем както на типични за Neurotech тежки песни от сорта на "The Cyber Waltz" (с нейните епични мрачни клавишни) и мощната "Damage Is Done" (личен мой фаворит в албума), така и на някои изненадващо леки композиции. Сред тях са "The Race To Recovery", "A Seperate Way", "Unconditional" и "A Clouded Mind", които използват откровени synth-rock елементи, а женски гост-вокали дава певицата Tаня Равлйен. В тези песни темпото е преобладаващо средно и бавно, а вокалите на Wulf са по-спокойни и с повече ефекти, излизайки извън рамките на познатите досега харш крясъци. Някъде по средата остават парчета като "Home", "No Turning Back" и "Triumph", които комбинират "новото" и "старото" звучене. Изненадваща е и появата на дълги композиции като 6-минутната "The Difference" и красивия 7-минутен инструментал "Decipher".

Трябваше ми време да свикна с по-меланхоличната и мрачна страна на Neurotech и чак когато открих красотата в нея се примирих, че Wulf търси развитие, а не просто отбиване на номера с 10 чисти индъстриъл метъл парчета. Ще ми трябва още време обаче, за да свикна, че звукът в TDV не е чак толкова мощен и ударен, колкото беше в "Antagonist". Продукция може да бъде и по-изчистена, защото в момента ми се струва, че високите честоти отстъпват прекалено много място на средните и ниските, а от това се губи част от мощта на музиката. Не искам да влизам и в ролята на "давач на акъл", но и не мога да не призная, че предпочитам да слушам агресивните крясъци на Wulf, отколкото шепненето му, което понякога откроявам трудно, особено в третата част на албума. Съвсем накратко - просто предпочитам по-агресивната страна на Neurotech. 

Като цяло все пак съм повече доволен, отколкото недоволен от "The Decipher Volumes". В албума има достатъчно разнообразие, за да мога да си позволя да прескоча това, което не ми е интересно и пак да чуя достатъчно от това, което ми харесва. И няма как да е иначе, защото дължината от 74 минути означава, че в албума има предостатъчно материал, който да си заслужи закупуването. Но от друга страна, в нашето забързано ежедневие тази извънредна продължителност си е нож с две остриета. Аз все пак не се сдържах и си купих албума. А ако вие още се чудите - на този адрес можете да го чуете и свалите целия (безплатно и легално) и да решите дали и вие не бихте отделили някое и друго евро за него.
 
+ + + + +
Цели 74 минути разнообразен материал, достатъчен за кажи-речи два албума.
Поляризиране от индъстриъл метъл с харш вокали ("Damage Is Done") до synth-rock ("Unconditional").
Wulf пее всички видове вокали (освен женските, ха) и свири сам на всички инструменти!
Тази рядко срещана смес от метъл, електроника и меланхолия се разпространява и безплатно.

- - - - -
Звукът в "Antagonist" беше по-добър. Има лек регрес в това отношение.
Добре щеше да е да има повече агресивни и скоростни тракове. 

IF YOU LIKE
Deathstars, The Kovenant, Pain, Deathstar Assembly, Turmion Katilot и др.

Автор: Testset
[7.5/10]