TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Poets of the Fall - Jealous Gods

Posted by Today's Metal Crew On сряда, декември 17, 2014 3 коментара

Стилът: Alternative Rock
От/Год: Финландия, 2014
Лейбъл: Insomniac
Отнема: ~50 минути 


Има албуми, за които е трудно да се пише, защото са сложни, трудни за възприемане и дори понякога не знаеш дали ти харесват, или не. Има други, за които искаш да напишеш нещо, но просто не се получава. За мен обаче най-трудно се пише за албумите на любими групи, а тази е може би най-любимата ми група изобщо. От доста време бавя текста, донякъде умишлено, но да си призная мнението ми почти не се е променило от първото преслушване досега.

На деня след Коледа се случи истинско "Коледно чудо"! Влязох си в колата, пуснах си радиото и от колоните засвири "Daze" - откриватаща песен в този албум. Онемях! Никога не бях очаквал да чуя по българско радио моя любима песен и при това на точно тази група. Също така обаче тази случка ме накара да осъзная, че песента си е същински хит. Много готина мелодия, страхотни клавиши, невероятни вокали (не че можем да очакваме друго от Марко Сааресто). И за капак - интересен клип, точно в стила на бандата. Следващата я "Jealous Gods" продължава силното начало заедно с "Rumors" и "Brighter Than the Sun" (личен фаворит на редактора и идеална за свирене на китара пред млади дами). "Love Will Come for You" пък притежава един някак игрив и много лежерен ритъм - това попринцип не е лошо, но така песента звучи малко несериозно и съответно - слабичко. Реално погледнато от първите 5 песни успях да запомня единствено "Daze", а другите някак плавно минаха покрай ушите ми и продължиха по своя път, без да оставят кой знае колко трайна следа в ума ми.

Със средата на албума дойде и инструменталът "Rogue". Нямам нищо против такива песни, но да имаш такъв глас в състава си и да не го използваш, като вместо това вкарваш не особено впечатляващи инструментали... еми не е добре. Парчето не е лошо само по себе си, но просто не се връзва и не пасва по никакъв начин на албума. Баладата "Rebirth" обаче е точно тази балада, която очаквате от бандата и единствено ще ви подканя да я чуете. "Hounds To Hamartia" е следващото готино и забързано парче, напомнящо на тези от началото на албума, а пък "Choice Millionaire" е най-сполучливият сред малкото експерименти в "Jealous Gods". Да си призная, песента изобщо не ми хареса в началото (вероятно защото изобщо не очаквах подобно различно звучене, че и с електронни включвания), но както се казва "it grows on you" (даже стана втори редакторски фаворит - бел.ред.). "Nothing Stays the Same" закрива баладично албума, като песента не е лоша, но пък много напомня на по-слаба версия на "Heal My Wounds" от "Twilight Theater".

След много прослушвания осъзнах, че албумът реално е средняшки и средняшката ми оценка не е била плод на разбити първоначални очаквания. Освен точно четири песни, аз не успях да запомня почти нищо конкретно от този албум. Някои парчета пък са толкова леки, че още малко и ще влязат в поп-рок графата редом със Sunrise Avenue. Накрая остава един явен хит, една добра балада... а другото, макар да не е лошо само по себе си, сякаш съм го чувал вече. Може би затова албумът ми звучи малко като по-слаба версия на предните творби на бандата. Затова, ако това е първият ви сблъсък с POTF - върнете се назад във времето и преслушайте старите им творби. Почти съм сигурен, че ще ви допаднат повече.


+ + + + +
Вокалите и текстовете са изключителни, както винаги.
Един истински хит и една страхотна балада.
Има поводи за припяване и научаване на акорди за по-късна употреба върху акустичната китара.
Приятен и неангажиращ албум като цяло.


- - - - -
Усещане за себеповтаряне и отбиване на номера тук и там.
Прекалено лек на места.
Няколко моментално забравими парчета.
Излишен инструментален трак.

 
IF YOU LIKE
Sunrise Avenue, Phoenix Effect, Lovex, Daughtry, TOAD, 3DD и др.

Автор: Reksy
[6/10]

Insomnium - Shadows of the Dying Sun

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, декември 15, 2014 1 коментара

Стилът: Melodic Death Metal
От/Год: Финландия, 2014
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~57(+13) минути 


С всеки следващ албум Insomnium затвърждават позицията си като една от най-силните скандинавски мелодет банди в последните години. Затова не трябва да е учудващо, че имах високи очаквания и за "Shadows of The Dying Sun" - и те напълно се оправдаха. Албумът е първи с новия китарист Маркус Ванхала (познат ни от Omnium Gatherum). Черпейки влияние от легенди като In Flames, Insomnium постепенно изградиха свой собствен звук без да плагиатстват, а това определено е нещо, достойно за похвала.

Същинското начало на албума идва с дългата над 6 минути (и служеща като сингъл) "While We Sleep". Тя започва ударно, а към края предлага емоционално соло, а впечатление прави и завишеното като количество чисти вокали и спокойни пасажи. Определено ще има хора, които няма да приемат това добре, но точно това различава новата творба на бандата от останалите им. Слушайки интрото на "Revelation" пък мигом си представям окапалите жълто-оранжеви листа на дърветата, но това продължава за кратко, защото това далеч не е балада - песента прелива в съвкупност от здрави рифове и бързи барабани, като на моменти има приятни паузи. В "Black Heart Rebellion" темпото е доста високо, за което много спомагат бързите двойни каси. Mелодичната (полу)балада "Lose To Night" пък има едно специфгично "мистично" звучене, а припяването по време на припева е почти гарантирано.

Като една от по-слабите песни в албума бих отбелязал "Collapsing Words", но пък тя компенсира донякъде с наистина хубав текст. "The River" започва със спокойно интро, отстъпващо на бързи китари и доста смени на темпото през цялото време, а "Ephemeral" звучи някак по-енергично от другите песни, въпреки средната си скорост. След тях обаче там идва една от най-силните песни на бандата изобщо - "The Promethean Song". Подобно на "Losе To Night" припевът е много мелодичен, но с една идея по-унил. Солото е много емоционално, а краят, макар и изпълнен с носталгия и тъга, има мечтателска, фантастична атмосфера. След нея заглавната (и закриваща "официалната част" на албума) песен някак бледнее, въпреки красивите моменти в нея. Бонус тракът "Out to the Sea" май е по-подходящ за финал, тъй като не само ни отнася на брега на студеното море, но и звучи най-много като онзи Insomnium, който феновете най-вероятно очакват.

Като заключение - въпреки някои промени в звученето, Insomnium продължават да се доказват като една от най-добрите банди на съвременната мелодет сцена. "Shadows of The Dying Sun" сигурно няма да се хареса на всички фенове, но никой не може да отрече, че е направен добре. По отношение на звука също няма от какво да се оплаче човек - това е именно студеният звук на Insomnium и това е очакваната от тях продукция. Текстовете пък като цяло са с мрачна нотка, но са изпълнени с надежда и поучителен смисъл, като за пореден път си заслужават четенето и вникването в тях. Един вид, дори да не ви интересува по принцип какво пеят бандите, които слушате - поинтересувайте се, докато слушате Insomnium
.

+ + + + +
Повече от час качествен материал, идеален за есенните и зимните дни.
Качествен звук - тежки китари, добри сола и барабани, запомнящи се припеви.
Уникална емоция - красива атмосфера с меланхолично-носталгичен привкус.
Много добра комбинация на различни видове вокали, особено в "Losе to Night" и "The Promethean Song".


- - - - -
На моменти албумът става предсказуем.
Няколко не особено силни песни.

 
IF YOU LIKE
Omnium Gatherum, Dark Tranquillity, Before The Dawn, ETOS, In Flames и др.

Автор: Cenarius
[7.5/10]

Serious Black - As Daylight Breaks

Posted by Today's Metal Crew On събота, декември 13, 2014 0 коментара

Стилът: Melodic Power/Heavy Metal
От/Год: Германия (предимно), 2015
Лейбъл: AFM
Отнема: ~42 минути 


Serious Black е международно-междузвезден проект, събрал Роланд Грапов (Masterplan, ex-Helloween), вокалистът Urban Breed и още четирима бивши и настоящи членове на групи като Blind Guardian, Edenbridge, Tad Morose, Dreamscape Visions of Atlantis, и Emergency Gate. Стилът - мелодичен пауър метъл в рокаджийския дух на Masterplan, Unisonic и Avantasia. И всъщност "проект" не е точната дума. Според музикантите това не е просто поредната "супергрупа", а просто група - при това създадена от приятели, взели решението за създаването ѝ на по халба (или повече) бира.

Няколко пъти слушах албума, за да разбера какъв точно му е проблема - и все не успявах да открия такъв. На пръв поглед всичко си изглежда наред - мелодичен е, приятен е за слушане, Urban Breed (познат ни и с участието си в българската банда Projec Arcadia) пее страхотно, китарите и солата са супер, инструменталът като цяло е на много високо ниво - и все пак така и не ме остави мисълта, че "нещо тука липсва". Питах се "Защо, защо?" и накрая се сетих, че въпросът всъщност е и отговорът - защо? Защо го има този албум и каква му е целта? Така де, вече имаме Masterplan, имаме Unisonic, имаме и Avantasia - защо ни е да имаме и нещо средно между трите, само че не по-добро от което и да е от трите?

Не ме разбирайте погрешно - харесвам тази група, харесвам тази музика, харесвам даже въпросния албум - но не си представям как ще седна след няколко месеца специално, за да слушам точно него. Ще си пускам "The Metal Opera", ще си пускам по нещичко от "Masterplan" и "Light of Dawn", но не виждам как ще си пускам "As Daylight Breaks". Тук най-доброто парче се нарича "High and Low" и точно то най-много прилича на нещо средно между Avantasia и Masterplan. Други много читави парчета с мелодични припеви и готини сола са "Sealing My Fate", най-звучащата като пауър метъл "My Mystic Mind" и носещата духа на 80-арския хеви метъл "Older and Wiser". Де факто и другите парчета не са лоши - но пък са доста лесно забравими.

Накратко, албумът е добър, но се съмнявам да си го пуснете повече от няколко пъти в рамките на една седмица, след което е твърде възможно да забравите за него. И пак казвам (като футболист почнах да говоря) - не защото е лош по който и да е показател, а просто защото не виждам в него генерална идея, встрани от "правим метъл за кеф". А и защото вече сме чували всички банди от графата "IF YOU LIKE" и е малко спорно дали имаме нужда от банда, която да се опитва да звучи като всички тях едновременно, без обаче да надгражда постигнатото от тях. Пък и хайде сега - тези музиканти не бива да се задоволяват с "е па бива".

 
+ + + + +
Много добър инструментал, с бонус адмирации за китарната работа.
Urban Breed се включва с много подходящи за този тип музика вокали.
Мелодичен, неангажиращ, често разкуфяващ и доста приятен за слушане.
Когато нещата отидат по-директно в посока "пауър метъл" много им се получават нещата.

- - - - -
Групата звучи до голяма степен като колегите си от долната графа - но не чак толкова добре.
Много често забравям, че в тази група има клавирист - просто защото рядко го чувам в микса.
Лесно забравим като цяло.
 
IF YOU LIKE
Masterplan, Unisonic, Avantasia, Helloween, Sonata Arctica, Blind Guardian и др.

Автор: BGMario
[6.5/10]

Shadowbane - Facing The Fallout

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 11, 2014 0 коментара

Стилът: Power/Speed Metal
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: Pure Steel
Отнема: ~47 минути 


За ъндърграунд групи като Shadowbane няма как да научиш, освен ако някой не ти каже за тях. Те са дебютанти, но далеч не са тийнейджъри, изглеждат като напълно обикновени хорица и като цяло - можеш да подминеш 200 групи като тях всеки ден. Това, което обаче Shadowbane правят много добре е пауър/спийд метъл. Класически, с ранно 90-арски звук и траш прийоми. При това, за разлика от много други банди под крилото на Pure Steel, тези юнаци тук имат изчистена продукция - звукът им е кристално чист и органичен, без следи от прекалено дигитализиране или "затъпяване" с цел "класическо" звучене. Пичовете си го докарват и без да си скапват продукцията.

Макар "Facing The Fallout" да не открива наново топлата вода, албумът би бил особено приятна изненада за всички фенове на този тип класически пауър/спийд метъл. Вокалите на Щефан Хардер са повече от подходящи за жанра, китарите удрят се включват от време на време с готини траш рифове и добри сола, а двата педала на кардана на барабаните са в почти постоянна употреба, като на всичкото отгоре са озвучени и много добре и не се губят в микса, както се случва често при други банди, опитващи се да докарат 90-арски звук. И не гледайте, че във видеоклипа към "Under Bleeding Skies" барабанистът едва гали барабаните си - това е само за снимките, защото човекът явно не иска да си протрива кожите за едното видео, пък и очевидно мисли за слуха на колегите пред себе си, хехе. Което пък ме навежда на мисълта, че нещата в тази група се случват с доста нисък, но за сметка на това много правилно употребен бюджет. Тук обаче мога само да предполагам.

Групата се определя като "пост-апокалиптичен пауър метъл" и съм склонен да се съглася ако приемем, че "пост-апокалиптичен" се отнася само за текстовете. Целият "Facing The Fallout" е пълен с текстове на тази тема и може би заради това парчетата до голяма степен звучат сходно - но не дотолкова, че да не можеш да различиш коя песен коя е. Единствените явни греди са убер баналното интро "Red Alert" и сякаш записаната в друго студио и от други хора "Badlands Law", която просто не отговаря на показаното преди нея високо ниво. Като най-добри парчета пък може да се отбележат "Beyond the Winds of War", "Traitor" и "Last Division".

В заключение, "Facing The Fallout" е добър пауър/спийд метъл албум с ранно 90-арско (или късно 80-арско) звучене, чиста и опростена продукция и като цяло в него почти няма слаби парчета. Единствените причини да не му дам по-висока оценка са, че такива албуми вече съм чувал прекалено много пъти в последните 20 години, както и че повечето композиции разчитат на много сходни прийоми. Оттам нататък, албумът е супер, особено ако си търсите нещо, с което яко да ви удари носталгията по първите години на демокрацията.


+ + + + +
Изчистен, необременен с ефекти и дигитализация звук.
Класическо звучене, връщащо слушателя в края на 80-те и началото на 90-те.
Открояващо се добра работа на китарите и барабаните.

- - - - -
Много от парчетата имат сходни структури, но единственият различен трак е и най-слабият.
На места английският на Щефан почва да поиздиша.
Хвала на оногова, който намери по-банално интро.
 
IF YOU LIKE
Iced Earth, Metalium, Iron Savior, Virgin Steele, ETC, Paradox и др.

Автор: BGMario/Undepth
[7/10]

Silent Planet - The Night God Slept

Posted by Today's Metal Crew On вторник, декември 09, 2014 1 коментара

Стилът: Progressive Metalcore
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Solid State Records
Отнема: ~33 минути 


На дебютантите Silent Planet отсега им личи, че ги чака добро бъдеще, ако продължат да се развиват в правилната посока. Но макар това да им е първи албум, пичовете звучат много добре сработени и зрели, а песните в албума, макар и рядко да надвишават 3-4 минути, звучат много по-мащабни и дълги, което е интересен ефект от техния разчупен, мрачен и леко епичен метълкор. Пък нищо, че изглеждат като група висши математици с афинитет към хипарщината.

В "The Night God Slept" има по малко от всичко, което може да се очаква от един метълкор албум, но и "още нещо", дет' се вика. Така например може да се разчита на здрави брейкдауни в "XX  (City Grave)", "Darkstrand (Hibakusha)" и "Wasteland", но в контраст с тях има и неочаквани (но по някое време все пак стават очаквани) меланхолични пасажи, например в "The Well" и "Firstwake", както и цял пасаж на френски и с женски вокали в "Tiny Hands (Au Revoir)". Мелодичните припеви пък звучат най-ярки в "Native Blood" и "First Mother (Lilith)".

Китарите са едно от най-важните звена в албума. Те не разчитат толкова на типични метъл рифове, колкото на техника и служат като гръбнак, около който се случва всичко останало. Едната китара залага на повече техника и агресия, а другата играе ролята по-скоро на фонова мелодия, като от нея всъщност идва най-вече това усещане за меланхолия и мрак, което сякащ се разлива из цялата стая по време на слушане. Текстовете и тяхната задълбочена религиозна тематика пък биват изкрещени с толкова хъс от Гарет Ръсел, че можем само да се чудим откъде вади такива здрави гласни струни тоя човек. Допълнителни адмирации отиват към барабаниста Алекс Камарена, който е видял доста зор със запомнянето на техничните си партии.

Всичко супер, само че има един проблем. Вече казахме за дължината на композициите и макар че това не е проблем, дължината на албума е едва ~33 минути. От тях 2-3 минават в интерлюдии, а затварящата "Depths II" е почти изцяло речетатив, при това от онези, досадните, които християнските банди си мислят, че е много готино да вкарваш (крещейки) по време на концерт, сякаш някой е отишъл на църква там (и това го казва християнин). От друга страна обаче "The Night God Slept" се слуша на един дъх, а и дори дава усещането, че е по-дълъг, макар материалът в него де факто да е малко. Но все пак нека имаме предвид и че това е дебют, пък и групата дълго време стоеше без договор, така че не трябва да им се сърдим на юнаците, че не са си изблъскали целия наличен материал наведнъж. С други думи - дайте им шанс! Silent Planet звучат изключително сериозни, кадърни, готови за развитие и нахъсани да създават добра и интересна музика. Затова очакваме скоро след този силен старт да успеят да блеснат и в пълната си светлина!


+ + + + +
Различен метълкор, който веднага ти казва, че тази група я очаква светло бъдеще.
Много добри китари, разчупени барабани, детайлно изпипани композиции.
Задълбочени и каращи те поне малко да се замислиш текстове.


- - - - -
~33 минути е прекалено кратко за какъвто и да било албум.
Две напълно безмислени интерлюдии и един речетатив, от който е спорно дали има нужда.

Продукцията явно нарочно е оставена по-сурова, но... може би е трябвало да се "пипне" още малко.
 
IF YOU LIKE
Underoath, Northlane, I The Breather, Structures, Erra и др.

Автор: Reksy/Testset
[7.5/10]

Orden Ogan - Ravenhead

Posted by Today's Metal Crew On неделя, декември 07, 2014 1 коментара

Стилът: Power Metal
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: AFM
Отнема: ~48 минути 


Знаете ли го онова чувство, когато много добра нова банда издаде няколко страхотни албума подред и накрая си мислиш, че няма как да продължат така и ще се изложат? Е, аз имах такива неоснователни опасения за "Ravenhead". Обложката ли ме подлъга, що ли, но не си представях как ще издадат добър албум. Вместо това обаче "Ravenhead" май ще вземе да се окаже най-добрият им албум досега.

Необоснованите ми съмнения бяха разбити още в заглавната "Ravenhead" - бърза, тежка и със супер мелодичен припев, тя ми даде ясно да разбера, че не трябва повече да се съмнявам в Orden Ogan. Най-малкото защото тази група израсна адски много в последните години и съм някак горд, че не съм спирал да я слушам още от "We Are Pirates" насам. Всъщност, оказа се, че цялата първа половина на албума е плътно запълнена с жестоки парчета. Хит след хит, при това в жанр, в който вече не е никак лесно да направиш хит. "F.E.V.E.R" е идеалният пример за това - припевът ѝ се запява още с първото чуване, а тежките ниски китари и здравите пауър метъл рифове превръщат песента в една от най-добрите в жанра за цялата 2014-та. Мощните, мачкащи насечени рифове в следващата "The Lake" пък са способни да разкуфеят и човек със счупен врат, а почти 6-минутната "Evil Lies In Every Man" изненадва с изключително мрачно интро, много мелодичен припев и включване на прекрасни акустични китари малко преди края.

Като символичен мост между първата и втората половина служи "Here at the End of the World", в която с дрезгавия си глас се включва Крис Болтендал от Grave Digger. И докато си говорим за гост-вокалисти, Хоаким Канс (Hammerfall) помага с пеенето във фолк-метълската "Sorrow Is Your Tale", която е друг епичен хит, изпълнен със здрави китари и свръхмелодични припеви. Единствените композиции, които чисто и просто не са на нивото на останалите, са "A Reason To Give" и почти безсмисленият 2-минутен инструментал "In Grief and Chains", който звучи по-скоро като хубава недовършена идея и затова спокойно можеше да се мине и без него в траклиста. С по-различно звучене се откроява закриващата "Too Soon", която започва с меланхолична, но грабваща първа половина и избухва след средата си, за да се получи един наистина грандиозен финал.

Този албум може да бъде описан много точно и само с думите на вокалиста Зеб Леферман: "Повече метъл, повече припеви, повече Orden Ogan!". Аз добавям към това твърдение и факта, че продукцията на албума е най-добрата, която Orden Ogan някога са имали, както и одобрението и възхищението си към изключително мощния китарен саунд. Затова накрая ви оставям и с моя искрен съвет - ако ви се слуша качествен пауър метъл, в никакъв случай не пропускайте да чуете този албум веднага щом излезе (на 16 януари)!


+ + + + +
Тежък, супер мелодичен, зверски зарибяващ, епичен, мощен, енергичен и динамичен!
Изключително добра китарна работа - и откъм техника (рифове, сола и прочие), и откъм звук.
Свръхмелодични и лесно запомнящи се припеви в почти всяка песен.
Най-добрата продукция и звук, които Orden Ogan някога са вадили.
Различни изненади с гост-вокалисти, гайди, испански китари, клавишни, оркестрации и други.
Понякога имаш чувството, че чуваш ъпгрейднати версии на Running Wild и Blind Guardian (което е супер).


- - - - -
Два от траковете не са чааак толкова силни, а един е просто излишен.
 
IF YOU LIKE
Running Wild, Sonata Arctica, Blind Guardian, Hammerfall, Elvenking, Powerwolf и др.

Автор: Testset
[9.5/10]

Unheilig - Gipfelstürmer

Posted by Today's Metal Crew On петък, декември 05, 2014 0 коментара

Стилът: Industrial/Gothic Rock/Metal/NDH
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: Universal Music
Отнема: ~65 минути 


Следващите редове ще бъдат написани с една особена мъка. Даже не знам защо ми е едно такова гадно, след като Unheilig от няколко години насам се превърна в един скучен и претенциозен проект, който Der Graf пълни периодично с досадни, естрадно звучащи немскоезични шлагери, на каквито по някаква причина германската публика много се радва. Един вид, както някога от Neue Deutsche Welle се роди идеята за Neue Deutsche Härte, така сега Der Graf премина от NDH към NDW. Странен регрес, меко казано. И въпреки това ми е гадно. Защото няма да има вече Unheilig.

Имам чувството, че почти всяка песен в "Gipfelstürmer" може да бъде саундтрак към сцена от късометражен филм. Заминаващ влак, от който усмихнати, но леко тъжни пътници, отпътуват
пълни с надежда в търсене на нови приключения и махат на своите близки през прозорците. А на перона мъже, жени и деца подсмърчат и гледат как старият парен влак, излъскан като за парад, съзнателно потегля за своя последен курс.

Само че... това ли е музиката и настроението, които бихме очаквали от Unheilig, ако това не беше последният, а поредният албум на групата? По тази логика от два албума насам Unheilig отива към "време разделно". И дори да не е лошо, че Der Graf го избива на лиричност, позитивизъм, любов и красота (вместо на NDH), фактът е, че всички тези красиви песни звучат много, много еднакво. В "Gipfelstürmer" биха били достатъчни само две песни от този сорт и това са наистина красивите "Zeit zu gehen" ("Време е да си отида") и "Alles hat seine Zeit". Вместо това, композициите с такова звучене са 10, а NDH има само в "Goldrausch", "Hinunter bis auf Eins" и донякъде в "Wir sind die Gipfelstürmer". Естрадни изцепки като "Die Weisheiten des Lebens" и "Dem Himmel so nah" пък изобщо не ми се коментират. Преди поне имаше някакъв баланс, баси.

Чест прави на Der Graf, че се оттегля на върха на славата си. Unheilig рязко проби през 2010-та и макар точно по това време да започна лека-полека да губи NDH феновете, си намери огромна нова фенбаза. В своята емоционална прощална реч Der Graf обясни че музиката е неговият живот, че това са най-добрите композиции, които някога е писал, че не смята, че би могъл някога да сътвори нещо по-добро и затова слага край.

И може би това е за добро. Краят за Unheilig идва точно преди съвсем да ме отчаят с естрада и точно когато най-много фенове биха тъгували за това оттегляне. А ако "Gipfelstürmer" беше с няколко песни по-кратък и завършваше с прекрасната "Alles hat seine Zeit", сигурно щях да пусна някоя и друга сълза и да се извиня на Der Graf, задето така оплюх предния му албум. Засега обаче само вдигам ръка за "довиждане". "Довиждане", изпълнено с уважение и надежда, че Der Graf няма да спре да се занимава с музика. Подсмрък.


+ + + + +
Въздействащ, красив, позитивен и едновременно с това много тъжен прощален албум.
Макар и малко (само три), NDH парчетата са доста качествени и здрави.
Тук са може би най-добрите пиано-композиции, които Der Graf някога е писал.

- - - - -
Няколко парчета са досадно "шлагерни".
От 16 композиции - 10 са леки и/или бавни, а 3-4 са си откровено скучни.
Това е последният албум на Unheilig.
 
IF YOU LIKE
Down Below, Mono Inc., Joachim Witt, Staubkind, Eisbrecher, Rammstein и др.

Автор: Testset
[6/10]

Fit For a King - Slave To Nothing

Posted by Today's Metal Crew On сряда, декември 03, 2014 0 коментара

Стилът: Christian Metalcore
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Solid State Records
Отнема: ~40 минути 


Основната ми забележка към предишния албум на FFAK беше, че групата е прибързала като го е направила само за година и половина. Но ето че днес, около година и половина след "Creation/Destruction" идва "Slave To Nothing", който доказва, че времето за създаване на албум и качеството му невинаги са взаимосвързани. Още след сингъла "A Greater Sense of Self" бях сигурен, че цялата творба ще бъде силна (така се случи и с последния албум на WATG, на който доста ми напомня и този) и в общи линии - познах.

Всеки трак в албума е по своему различен и носи със себе си различни настроения и нива на агресия и мелодичност, а отварящата "Kill the Pain", като типичен представителен трак съчетава в себе си по малко от всичко - тежки ревеое, мелодични припеви, здрави брейкдауни и прочие. Заглавната "Slave To Nothing" пък е най-тежката песен в албума и единствената без чисти вокали, като в нея се включва и Мати Монтгомъри от For Today. И колкото и да им отива на FFAK да са мелодични, в това парче си проличава, че още повече им отива да са тежки и брутални. За добро или зло, повече такива песни нататък няма. "Break Away" обаче изненадва приятно със страхотно преливане от тежък куплет към мелодични бридж и припев, като на подобна формула залага и малко по-разчупената в китарно отношение "Hooked". "Selfish Eyes" пък има по-скоро алтърнатив звучене, тъй като е изпята само с чисти вокали и е най-леката песен в албума, в пълен контраст с тежката "Slave To Nothing". "A Greater Sense of Self" е друго по-разчупено парче, на моменти избиващо в джент - с ниски китари, резки смени на темпото, и редуване на бързи, средни и бавни пасажи със страхотен синхрон. Динамичната "Forever Unbroken" пък има може би най-зарибяващия припев в целия албум, а следващите я "Impostor" и "Cleanse My Soul" по-скоро се вписват като типичните пълнежни предпоследни тракове. Албумът бива закрит от "The Final Thoughts of a Dying Man", в която групата отново редува бързи и бавни пасажи (като частта с речетатива някак неволно напомня за "In the End" на Linkin Park), има супер мелодичен и запомнящ се припев и едно леко епично звучене. Силен финал на силен албум.

Добрата китарна работа, мощните барабани (ако не ви впечатлят в заглавния трак, ви е време за УНГ - бел. ред.) и двата типа вокали, с които така добре се справя Райън Кирби (с помощта на китариста Боби Линдж и новия басист Райън О'Лиъри) са трите елемента, заради които този албум автоматично получава висока оценка, а оттам нататък - всичко е бонус. Е, вярно, има и пълнежчета, има и не толкова силни парчета, но пък няма чак толкова изтъркани клишета, което вече си е рядкост в съвременния метълкор. Палци високо горе


+ + + + +
Ново, запомнящо се, неклиширано звучене.
Много добър синхрон между всички инструменти и елементи.
Наистина добра китарна работа, мощни барабани, два страхотно изпълнени типа вокали.


- - - - -
На места имам чувството, че слушам няколко различни банди - някои от които доста познати.
Има 1-2 пълнежчета, айде сега.
 
IF YOU LIKE
Wolves At The Gate, For Today, Adestria, Tear Out The Heart, Erra и др.

Автор: Reksy
[7.5/10]

Machine Head - Bloodstone & Diamonds

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, декември 01, 2014 4 коментара

Стилът: Post-Thrash/Groove/Metalcore
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~71 минути 


С годините Роб Флин се превърна в един от най-зрелите професионални метъл музиканти изобщо. Той израства с всеки следващ албум, затова няма какво да се чудим, че медиите обсипват "Bloodstone & Diamonds" с хвалби - просто има защо. Аз обаче винаги гледам да оставам встрани от тоталното прехласване и си дадох малко повече време за слушане. Дълго не бях сигурен каква оценка бих поставил и въобще какво бих имал да кажа за този албум. После знаех, че оценката ще е висока, но не максимална, но пък още не знаех защо така. Накрая обаче вече знаех защо.

Като абонат на списание "Revolver" с удоволствие прочетох ревюто с Роб в новия брой и чак тогава разбрах мотивите му зад определени композиции и текстове. Единственото, което не разбрах, е защо Machine Head са направили толкова много песни от по 6-7-8 минути. Но да почнем с хубавото, дет' се вика. А то започва още  "Now We Die" - страхотно парче, при това оправдано дълго. В тези 7 минути чуваме оркестрации, детски хорове, здрави рифове и като цяло - едни много зрели Machine Head. Песента е "моментална класика" и бързо стана една от любимите ми в дискографията на групата. "Night of Long Knives", със своя хардкор риф в куплетите, е друг здрав трак, който обаче можеше да е и с 1-2 минути по-кратка. Все така извънредно дълга (8+ минути), но много хубава песен е и "Sail Into the Black", която носи много по-различно настроение от останалите парчета в албума. Атмосферата ѝ е мрачна, първата ѝ половина - тиха и лежерна, а темпото - преобладаващо бавно.

Друго заслужаващо специално внимание парче е "In Comes the Flood". Освен епичните си оркестрации и женски хорове, песента изненадва и с изключително силен текст за финансовата криза и консуматорското общество. Мачкащите куплети, супер мелодичният припев (леко Trivium-ски) и неподправената агресия в гласа на Роб Флин ще превърнат (ако вече не са) тази песен в сигурен fan-favorite. След нея обаче идва странната "Damage Inside", която прилича по-скоро на дълга интерлюдия, отколкото на същински албумен трак. Настроението от нея обаче прелива много сполучливо в "Game Over", която поне аз си записах в тефтерчето като "... ако Slipknot и Machine Head се бяха събрали да правят пънк рок". Не претендирам за точност и изчерпателност, но ако се заслушате - може и да ме подкрепите - ще очаквам коментари специално за това ;-) До края на албума остават само инструменталът "Imaginal Cells" и закриващият трак "Take Me Through the Fire". Последният не ми беше толкова интересен, но пък в предхождащия го инструментал се дочуваха откъси от аудио книгата на Брус Липтън "Спонтанна еволюция". Историята около включването на тези откъси включва Роб Флин, който си свалил нелегално въпросната аудио книга, харесал я и накрая писал на Брус Липтън, за да го пита: "Окей ли ще е да ползвам откъси от книгата Ви в новия албум на Machine Head, макар че надали знаете кои сме?". А Брус Липтън отговорил: "Как да не знам кои са Machine Head? Ползвай каквото решиш, не искам пари. Вашите фенове най-добре ще разберат какво искам да кажа.". Оттук можем да отворим и темата за това как Роб вече е спрял да си купува дискове и няма нищо против нелегалното сваляне на музика, но ще ми трябват още 5 абзаца, за да си изясним позициите по темата, затова ще спра дотук.

Накратко, "Bloodstone & Diamonds" е наистина интересен, старателно изпипан и очевидно - дълго мислен и записван албум, за който просто не може да се отрече, че е добър. Въпреки това, сред наистина готините парчета има и малко пълнеж - веднъж под формата на цели "не толкова добри" песни и втори път под формата на излишно удължаване на определени композиции. Но дори така пак не успявам да намеря достатъчно голям кусур или очевидно слаба песен (ако не броим "Damage Inside", която обаче има друг статут), затова още утре отивам и си купувам лимитираното издание на албума. Нищо, че вече си го свалих (в чест на Роб Флин).

+ + + + +
Старателно изпипан, интересен, грабващ и наистина добре композиран албум.
Някои парчета са толкова добри, че могат да се превърнат в класики.
Разнообразни и непредвидими композиции и цели 71 минути материал.

- - - - -
Не е като да няма и пълнежчета (я цели песни, я разни удължавания), айде сега.
Какво е това мрънкане и пъшкане в "Damage Inside"?!

IF YOU LIKE
Lamb of God, Chimaira, Devildriver, Slipknot, Trivium, Sepultura, Soulfly и др.

Автор: Undepth
[8.5/10]

[OUTSIDE!] Centhron - Biest

Posted by Today's Metal Crew On петък, ноември 21, 2014 0 коментара

Стилът: Dark Electro/Industrial/EBM
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: Scanner/Dark Dimensions
Отнема: ~56 минути 


От години се чудя дали да не вмъкна някой и друг ред за Centhron в сайта и все отлагам, но от няколко дни слушам този им нов албум и накрая се реших - що пък да не завършим месеца с резю за него? Естествено, щом е в тази рубрика, значи не е метъл, но който е чувал Centhron знае, че те далеч не правят лека и радиофонична музика. Тя, в най-общи линии, представлява смесица от мрачен електро-индъстриъл и ЕВМ с харш вокали и маршови бийтове. С други думи, музиката на Centhron спокойно може да бъде определена като "тежка", пък и като добавим факта, че Елмар Шмидт помогна на Crematory в актуалния им албум, нещата би трябвало лека-полека да ви стават ясни.

През 2006-та се бях зарибил много силно по разни електро-индъстриъл и ЕВМ банди, но с времето дори позабравих имената на повечето. Но Centhron, с тяхното неизчерпаема енергия, мощни ритми, агресивни харш вокали, постоянство и качествена продуктивност, се превърнаха в една от най-любимите ми банди в жанра. Албум след албум не спирах да се изненадвам как за толкова кратко време Елмар и компания са успели да създадат толкова зарибяващи, раздвижващи и надъхващи парчета - и новият им, вдъхновен от нордската митология звяр "Biest" не прави изключение. Албумът започва ударно и енергично с "Feuer und Fleisch" - парче, пълно с мрачна, залагаща на полутоновете електроника. Този дух преобладава в по-голямата част от албума, особено в песни като "Valkyria", маршовата "Heorod", красноречивата "Pornoqueen" (в която е и един от малкото редове на английски в албума, гласящ "Suck my dick, suck my motherfuckin' dick!"), "Fenris" и моите абсолютни фаворити в албума - "Biest" и "Hate of the Aztec". Тези две парчета са най-агресивните в албума, а електрониката в тях предразполага към много издивяване и раздвижване. Пък и направо не е истина колко добре се връзват със сърдито изкрещяните текстове на немски, въх...

На места Centhron ги избива леко и на rhytmic noise (ако правилно съм хванал жанра), като ушите ми долавят подобни вълни най-вече в "Fimbulwinter", "Vatican Fuck" и малко в "Fenris". По-бавните парчета пък почти автоматично са най-скучните в диска - в "Nordmann" и "Reich" се въртят повтарящи се, зацикялщи мотиви, а "War of Gods" е опасно близо до ръба на бавното темпо - още 5bpm надолу и щеше да е досадно.


Съвсем накратко - Centhron правят музика за хора, които харесват тежка електронна музика. Без китари, но с харш вокали; без двойни каси, но със здрави бийтове; без рифове, но с мощни и зарибяващи лийдове. И нарочно го казвам така обяснително и дори малко наивно - като за хора, които никога не са си представяли, че електронната музика също може да е тежка, точно както и аз не си го представях едно време.

+ + + + +
Думите "агресия", "енергия", "раздвижване" и "разкуфяване" са ключови за този албум.
Няколко потенциални клубни хита (уви, не и в нашите клубове).
Парчета като "Biest" и "Hate of the Aztec" просто пръскат мрака.

- - - - -
Някои парчета са доста еднообразни, залагат на един зациклящ мотив и накрая доскчуават.
Бавното темпо хич не приляга на Centhron - добре, че е малко.

IF YOU LIKE
Nachtmahr, Noisuf-X, Agonoize, Combichrist, Cyborg Attack, Traumatize и др.

Автор: [OUTSIDE!]
[N/A]

Demotional - Tarassis

Posted by Today's Metal Crew On сряда, ноември 19, 2014 0 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: Dead End Exit
Отнема: ~42 минути 


Трябваше да бръкна надълбоко в няколко речника, за да разбера какво значи заглавието на този албум. "Tarassis" се оказа мъжката форма на истерията*. Истерията всъщност е женско заболяване, а ако мъж изпадне в подобно състояние, това е тарасис. Този термин е толкова непопулярен и забравен, че изобщо го няма в българския език. Demotional обаче са извадили думата от забвението и са я използвали за заглавие на новия си албум. Който пък от своя страна е много логичен наследник на миналогодишния им дебют.

Дебютът им "State: In Denial" се прие изключително добре в Швеция, като дори достигна 5-о място в националните рок чартове, затова не можем да виним Demotional, че "Tarassis" разчита на почти същата формула. Промени има малко, но пък са за добро - звукът е по-изчистен, композициите звучат една идея по-зряло, екстремните вокали звучат някак по-плътни, а електрониката е много по-адекватна на случващото се в инструментала. Оттам нататък всичко е в рамките на модерния мелодичен метъл и в духа на групи като Sonic Syndicate и Dead by April. Понтус Хьелм от DBA всъщност е и продуцент на "Tarassis", като дори участва и като гост в една от най-добрите песни в албума - "Miracles".

Запомнящите се мелодични припеви и хитовият потенциал в тях накланят везните до голяма степен в посока "поп метъл", но за разлика от DBA, да речем, Demotional не използват пеене в стил "бой банда". Нилс-Петер Нилсон се справя с чистите вокали завидно добре без да се лигави и вживява като поп-звезда, а Кристофър Кристенсен крещи в средния регистър, като единственият проблем при него е, че вокалите му май са с 1-2 децибела по-ниско в микса. Тези два вида контрастиращи вокали са в основата на всички песни в "Tarassis", затова е малко трудно да се каже кои възможно най-хитовите парчета в албума. Така например аз веднага бих избрал "Neverland" за сингъл (групата също - защото са пичове и имаме много сходни виждания за съвременната метъл сцена, ако съдим по едни мои стари разговори с китариста им Себастиан), но след това много бих се чудил дали не е било по-удачно да избера "Illusions", "Initialize the Calm" и "Star Without Fame", защото всички звучат хитово. И разбира се "Miracles" с Понтус Хьелм. Също абсолютен хит.

Проблемът на "Tarassis" - много от парчетата в него звучат прекалено сходно. Няма нещо нечувано, супер смело и изненадващо. Структурите на композициите също са много сходни - екстремни куплети, мелодични припеви, тук-там някое соло, край. И все пак, поотделно всяка песен може да впечатли феновете на модерния мелодичен метъл. Пък и както вече се усеща - Demotional израстват с всяка изминала година и със сигурност ще еволюират в нещо още по-интересно в най-скоро време. С други думи, засега са "просто добри" - но подозирам, че някой ден ще ни изненадат с нещо наистина брилянтно.

* Напълно възможно е Demotional да имат нещо съвсем друго предвид с името "Tarassis". 


+ + + + +
Мелодични и запомнящи се парчета като цяло.
Изчистен, ясен звук, тежки китари, доволно количество електроника.
Двата типа вокали се изпълняват много професионално и се допълват доста добре.


- - - - -
Много от композициите споделят сходни структури/формули, от което лъха на еднообразие.
2-3 парчета много здраво си бият на пълнеж.

 
IF YOU LIKE
Dead by April, Sonic Syndicate, The Unguided, Solitude, Emergency Gate и др.

Автор: Stahley
[7/10]