TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Subscribe - This Moment Will Soon Be Gone

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юли 27, 2014 0 коментара

Стилът: Alternative/Progressive Metal
От/Год: Унгария, 2014
Лейбъл: Supersize Recordings
Отнема: ~48 минути 


Доста често споменавам обложките на албумите в текстовете си, но истината e, че те са много важни и честно казано - щях да подмина този албум, ако не беше готиния му, цветен и хващащ окото артуърк. Той обаче не само ни подканва да чуем този албум, а и ни подсказва каква атмосфера и какви усещания ще ни донесе съдържанието зад него.

Още след първата песен разбираме колко разнообразни и трудно обясними с думи са песните на бандата. Нещото, което обаче блести най-много са вокалите. Екстремните са особено силни, но ми е много трудно да ги обясня с думи, затова по-добре чуйте отварящия трак "Gazing". Възможно е тези 4 минути да минат неусетно и в мисли от сорта на: "Tова е малко странно, но пък е супер готино". А ако случайно не е така, то тогава зарязвайте ревюто и групата - не са за вас. Друго нещо, което прави впечатление, са страхотните (и преобладаващи в албума) чисти вокали. Изобщо всичко, което правят Балинт Ксонгор (водещ на най-популярното онлайн рок/метъл шоу в Унгария) и Мате Тилк зад микрофоните им се получава добре, задържа интереса и ни кара да припяваме заедно с тях. 

Инструменталът също е на високо ниво - разчупен и нетрадицонен. Китарите са отчетливи и ясни, но басът е истинският струнен герой в този албум, защото играе важна роля не само като част от ритъм секцията, но често се включва и на преден план. Електроника почти няма, като тя влиза рядко и от много заден план, колкото да "подкрепи" ритъм секцията. Леко авангардното и "етно" звучене пък прави албума още по-интересен и труден за сравнение с която и да е друга банда. Най-интересно става малко преди средата именно заради авангардността в "Run to the City" и изпятата на унгарски "Tépj Függönyt" (която някак си припявах, макар да не разбирах и думичка от текста ѝ). Следващата "The Trice", която е и една от любимите ми в албума, залага на по-бавно темпо, което достига своя пик в "We Are Stardust". Лекото ѝ и малко сладникаво темпо ни изпраща на пъстроцветно космическо пътешествие, но последната "Obsessive Compulsive" (дълго над 7 минути) компенсира с тежест за един подобаващ завършек на албума. Екстремните вокали отново се включват, при това с леко предимство над чистите, с което ни подсещат, че този албум може и да няма крещяща нужда от крещящи вокали, но пък звучи много по-интересно с тях и липсата им в повечето песни си е чист пропуск.

"This Moment Will Soon Be Gone" е интересен, разнообразен, различен, мелодичен и цветен албум, идеален за почитателите на по-разчупения метъл. Силно го препоръчвам на всички фенове на по-авангардните и метъл експерименти и както гласи заглавието - слушайте докато е време, защото и този момент скоро ще отмине.


+ + + + +
Голямо разнообразие, разчупеност и готина атмосфера.
Всеки отделен елемент има важна роля в музиката в албума.
Вокалите на Ксонгор и Тилк са на много добро ниво.
Без слаба или дори средняшка композиция.
Много готина обложка и подходящо заглавие.


- - - - -
Има малко "изморяващ ефект" заради честите промени в темпото и многото ноти.
Повече екстремни вокали щяха да направят албума дори по-интересен.
Става прекалено лек и ефирен на места. 


IF YOU LIKE
Tool, Deftones, A Perfect Circle, Karnivool, Кълн, Rootwater и др.

Автор: Reksy
[7.5/10]

Shokran - Supreme Truth

Posted by Today's Metal Crew On петък, юли 25, 2014 1 коментара

Стилът: Progressive Metalcore/Djent/Oriental
От/Год: Русия, 2014
Лейбъл: Sequence Sound
Отнема: ~42 минути 


Как да не ти стане интересно какво се крие зад тази готина обложка, особено като видиш, че групата се самоопределя като "Oriental-Groove-Djent-Metal"? Веднага подготвих ушите си за "манджа с грозде", но само след три секунди разбрах, че нещата изобщо не седят така, а още по време на откриващия инструментал ми стана ясно и колко много съм грешал в очакванията си за "Supreme Truth".

В слушалките ми свири "Interlude" и се чудя как китаристите успяват толкова бързо да сменят между тежки, бързи и технични мелодии и все пак да се носи леко ориенталско звучене. Китарите са толкова бързи, че кракът ми не смогва да си тактува темпото. Още съм на интрото, а вече съм впечатлен, което е добър знак. В "Pray the Martyr" се появяват и първите грухтежи (очаквах такъв тип вокали), които притежават нужната мощ, за да подхождат на тежките мелодии, а когато китаристите решат, че темпото им е бавно и отново се впуснат в някой свръхзвуков пасаж, се появяват и супер мелодични чисти вокали. Кракът ми вече е уморен и отказва да си тактува. "Memories" е по-мелодична от останалите и даже си има обособен припев, което не е много характерно за останалите песни, но и в никакъв случай не е лошо. В "Charon" има супер яки и разнообразни вокали - грухтежи, високи крясъци, бързи и мелодични чисти вокали, а "Punishment" засилва ориенталското звучене с начален пасаж на арабски. "In Theatre of Illusions" ми даде сили да си тактувам отново, но и ме изтощи напълно. "Sands of Time" пък звучи като най-развитата композиция, най-вече заради своята продължителност от 4 минути, но отново всичко казано за нея може да бъде казано и за другите песни. Песните наистина минават неусетно, което явно се дължи на средната им продължителност от около три минути. Може би и затова по структура парчетата не се различават много едно от друго.

Изобщо не очаквах този албум да е толкова добър. Тези руснаци са не просто добри, бързи или технични - те са направили един изключителен албум, който на всичкото отгоре е и дебют. Има групи, които са не само по-опитни, но и претендиращи с музиката си, а тези момчета могат да ги сложат в малкия си джоб. Инструменталът им е на изключително високо ниво, вокалите също, макар и с малко забележки. Един от минусите за албума е в структурирането на композициите. Не че песните са слаби, но 15 трака със средна дължина от малко под три минути кара песните да си приличат прекалено много една с друга. Трудно да се запомни какво точно се е случило в отделните песни и някак имаш чувството, че си чул "един голям трак". Другият минус - силната прилика с Born of Osiris. Това не е чак толкова лошо, но по някое време наистина имах чувството, че слушам именно техничните им американски колеги. Все пак като за дебют мога да преглътна тези забележки и да дам много висока оценка за този и без това много добре изпипан албум. Ако групата успее да се докопа до голям лейбъл и повече реклама, не виждам причина да не ги застигне и сериозна слава. Накрая само ще спомена, че "Supreme Truth" си има и инструментално издание за всеки, който поради някаква причина може да бъде недоволен от вокалите, или иска чисто и просто да чуе само музиката.


+ + + + +
Тежки, свръхбързи, технични и изпипани китари из целия албум!
Ориенталското звучене се вписва прекрасно в музиката.
И двата типа вокали са на добро ниво.
Директен, интересен и различен музикален подход.


- - - - -
Много, но кратки песни, заради което трудно се запомня какво и къде точно се е случило.
Като цяло песните започват да си приличат след средата.

Прекалено очевидни влияния от Born of Osiris. 

IF YOU LIKE
Born of Osiris, The Human Abstract, Periphery, Erra, Within The Ruins и др.

Автор: Reksy
[8/10]

Heidra - Awaiting Dawn

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юли 23, 2014 1 коментара

Стилът: Epic Black/Folk/Power Metal
От/Год: Дания, 2014
Лейбъл: Mighty Music
Отнема: ~48 минути 


Съвсеееем, съвсем случайно реших да чуя този албум, резултатът от което бе, че реших да напиша няколко реда за него. Не, защото е нещо изключително или обратното, а защото по един адски ненатрапчив начин успя да ми допадне. Heidra са от Дания и това е първата им официална дългосвиреща творба. Като съставно съдържание не са напълно непознати музиканти и някои от членовете имат зад гърба си участия в банди с приличен статут като Illnath и Fjorsvartnir, така че можете да сте сигурни, че не ви натрапвам някой претупан аматьорски опит.

Откриващото едноименно парче те захапва директно през глезените с прекрасен баланс между основна мелодия, риф, синт-пасажи и два типа вокали. Следващите го "Betrayal" и "Witch of Prophecy" продължават в същия дух на динамика и разказват своите истории с не по-малка страст и желание. Изненадващ е чудесният начин, по който са вмъкнати фолк елементите (там където ги има) - не са някаква кръпка, както в последно време се получава при много групи, а съвсем уместна и нужна допълнителност, прекрасно въплътена в общия звук. Разбира се, няма как да не отбележим и онова "тъкъта-тъката-тъката", толкова характерно за добавяне на думичката "power" в стиловото определение на бандата - с други думи - има го и него. "Wolfborn" пък е изборът на групата (или лейбъла ѝ) за заснемане на видео, така че може би ще е удачно да се запознаете с групата (ако още не сте) именно чрез тази песен. Да, различното и най-фолк ориентирано парче е в албума, но не то дава представата за истинския му облик. Концепцията му е идеална за клип, но уви, явно поради липса на бюджет, видеото представлява просто заснето изпълнение на живо със студиен звук отгоре.

Предполагам, вече се избистря общата картина какво представлява "Awaiting Dawn". За обобщение ще кажа, че това е един чудесен метъл албум с доста стилови преплитания (ще изкристализират с времето), звук на добро ниво, вокални умения в широк жанров спектър (блек, дет, чисти мелодични), и разбира се основното – музика, прекрасно балансирана във всеки един момент.


+ + + + +
Изключително музикално балансиран албум.
Лесен и ненатрапчив за възприемане, като не омръзва след първа врътка.
Фолк пасажите не са просто кръпки, а уместно вмъкнати идеи.


- - - - -
Може би power забежките са малко в повече.
Клишенца тук и там из имената на песните (4 от 8 са "нещо of нещо си")
Прекалено много стилови влияния, които в следващите албуми ще е добре да бъдат редуцирани.


IF YOU LIKE
Månegarm, Equilibrium, Finntroll, Ensiferum, Wolfchant, Suidakra и др.

Автор: Nightice
[7/10]

Rise Against - The Black Market

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юли 21, 2014 3 коментара

Стилът: Punk Rock
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: DGC/Interscope
Отнема: ~46 минути 


Rise Against са ми може би най-любимата пънк рок банда в момента, редом с The Offsrping, на чиито концерт пък одобрително клатех глава при вида на други хора с тениски на Rise Against. Неведнъж съм спорил и с разни хора дали "Endgame" е добър, като основният довод "против" беше, че "групата вече не звучи като преди". Това обаче е нормално и за мен албумът бе стабилно силен. Много ми се иска да кажа същото и за "The Black Market", но ми е трудно. И не защото албумът "не е като старите", а защото на много от парчетата в него им липсва хъс и заряд, каквито Rise Against по принцип винаги са имали в изобилие. И все пак...

... албумът е добър. Не може да се отрече, че песни като хитовия сингъл "I Don't Want To Be Here Anymore", тежката "The Eco-Terrorist In Me", "A Beautiful Indifference" и "Awake Too Long" са достатъчно силни, за да изкарат албума над средното ниво. Акустичната "People Live Here" пък е толкова въздействаща и има толкова силен текст, че ако албумът завършваше с нея, щеше да ме остави в дълъг мрачен размисъл за тъпите религиозни войни. Албумът като цяло е пълен с хубави и смислени текстове на различни важни теми (политика, религия, войни, екология, трафик на хора и органи, наркотици и други), но това е нещо, което сме свикнали винаги да очакваме от Rise Against.

Основното ми недоволство, че "The Black Market" е прекалено лек и твърде обикновен като за техен албум. Така например, "Tragedy + Time" е приятно мелодично парче, но леко отива към поп-пънк, в "Methadone" няма нито една "кука", която да извади парчето от посредствеността, а "Zero Visibility" носи далечен Rolling Stones-ки дух, но като цяло не развива явния си потенциал докрай. Повечето други парчета също неса лоши (не бих казал, че има откровено слабо такова, освен "Methadone"), но не са и на очакваното високо ниво за групата.

"The Black Market" е поредният албум на Rise Against, който с удоволствие ще добавя в колекцията си, но за пръв път ще се съглася с по-старите фенове и ще кажа, че по-ранното звучене на групата започва да ми липсва. Липсват още безспорни хитове като "I Don't WanT To Be Here Anymore", или "Satellites" и "Help Is on the Way" от предния албум. Но отново, с риск да се потретя и почетворя - албумът е добър и си заслужава слушането, пък дори и да не е най-добрия, който Rise Against някога са вадили.


+ + + + +
Мелодичен, жив, динамичен и подобаващо раздвижващ албум.
Висококачествена продукция и кристален звук с акцент върху всеки инструмент.
Ясни, конкретни и най-вече стойностни лирически послания.

- - - - -
Липса на достатъчно тежест, достатъчно хъс/заряд и достатъчно "хитовост".
Прекалено обикновен на места, което някак... не е окей за Rise Against.

IF YOU LIKE
The Offsprng, Anti-Flag, Foo Fighters, Pennywise, Sum 41 и др.

Автор: Stahley
[6.5/10]

Theory of a Deadman - Savages

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 19, 2014 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Metal
От/Год: Канада, 2014
Лейбъл: Roadrunner
Отнема: ~46 минути


След необяснимо слабия "The Truth Is..." не подходих към този нов албум на TOAD с кой знае какви очаквания. Дотолкова, че дори не си направих труда да си пусна синглите. Спокойно изчаках да чуя целия албум наведнъж и... виж ти, изненада! "Savages" се оказа приятно завръщане към по-ранното звучене на групата и един от най-силните алтърнатив рок/метъл албуми за 2014-та дотук.

"Savages" е албум, пълен с потенциални хитове. Всички композиции са изпипани, интересни, имат свое собствено звучене и почти всяка от тях можеше да е пилотен сингъл. Като започнем от същинския сингъл "Drown", минем през безспорния хит "Blow" (критикуващ по много ясен и готин начин нивото на съвременната култура) и стигнем до заглавната "Savages", в която, макар и малко незабележимо, се включва самият Алис Купър. И това са само първите три парчета от албума! "Misery of Mankind", "Salt In the Wound", "Panic Room" и "World War Me" също са заредени с (повече или по-малко) хитов потенциал и по-"метъл" звучене, изразено най-вече в тежки и запомнящи се рифове. Очаквам обаче баладата "Angel" да бъде следващата песен от албума, към която да се заснеме видео, тъй като наистина е страхотна, а вече е рядкост да чуеш истински добра алт-рок балада. Ако броим и "The One", значи в този албум има цели две такива, макар и втората да е малко по-близо до клишето за акустична рок балада.

Последните няколко трака в албума са малко по-различни от останалите. "Livin' My Life Like а Country Song", както личи и от името ѝ, е кънтри рок парче, с което явно TOAD се опитват да привлекат и огромната кънтри аудитория в Северна Америка. В песента се включва и Джо Дон Рууни от кънтри групата Rascal Flatts. "In Ruins" пък е лека radio-friendly акустина песен с много мелодичен припев (както каза един колега: "подходяща за леко поклащаща се в танц влюбена жена в романтичен филм"), а за финал е оставена "The Sun Has Set On Me", която ни изпраща с мрачен риф, китарни сола, детски хор и гарваново грачене.

Ако разделим условно албума на 4 части, първите 3 в него са най-силни. Някак логично в заключителната част са оставени малко по-компромисните парчета, но те не са чак толкова слаби, че да ни накарат да забравим колко добра поредица от цели 9 композиции има в "Savages", като близо половината от тях спокойно могат да бъдат и хитови сингли. Затова, ако сте фенове на алтернативния рок и особено ако сте били разочаровани от "The Truth Is...", не пропускайте да си оправите мнението за TOAD с този им нов албум.

 
+ + + + +
Един от най-качествените алтърнатив албуми за 2014-та дотук.
Частично завръщане към звученето от ранните албуми на групата.
Добре премислени композиции, в почти всяка от които има хитов потенциал.
Тайлър Конъли има идеалният глас за този вид музика.


- - - - -
Не особено убедителен "финален спринт".
Още малко тежки рифове нямаше никак да навредят.
Ако не пишеше, че Алис Купър участва в "Savages" нямаше и да разбера.


IF YOU LIKE
Shinedown, Seether, Hinder, Rev Theory, Daughty, Alter Bridge, Crossfade, 3DD и др.

Автор: Testset
[8/10]

Alestorm - Sunset on the Golden Age

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, юли 17, 2014 0 коментара

Стилът: Power/Folk Metal
От/Год: Шотландия, 2014
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~49 минути


Пиратската шайка на Кристофър Бoус отново е вдигнала платната и пее, пие и плячкосва в открито море. За някои темата може би се изчерпа още с първия филм "Карибски пирати", но истинските пирати не се влияят от това какво мислят останалите и си пиратстват както си знаят. Специално за мен пък тази тема винаги е била интересна, тъй като най-далечният ми известен роднина е бил испански пират. Затова ако за вас пиратството (в същинския му вид, не в този, в който сваляте торенти) е изтъркана и скучна тема - скачайте от кораба докато е време. А останалите тук, на палубата, ще си говорим за новия албум на Alestorm.

Изненади в "Sunset on the Golden Age" има, но не и толкова много, че да кажем, че Alestorm са поели по нов път. Те залагат на своята специфична пиратска смесица от фолк и пауър метъл, която използват още от началото на кариерата си. Отново се лее алкохол, ограбват се кораби, търсят се съкровища и се размахват дървени крака и куки вместо ръце. Помпозните кийборди и честите хорови включвания на екипажа са развити много добре и за пръв път имат такава сериозна роля в албум на Alestorm. Показателни в това отношение са най-вече отварящата и изненадващо мелодична в припева си "Walk the Plank" и героичната и силно надъхваща "Magentic North". В алкохолната ниша попадат не особено оригиналната, но за сметка на това натрапчиво запомняща се "Drink" и притежаващата жесток риф в бриджа си "Mead From Hell", докато на чиста проба забавление и приповдигнато настроение разчитат "Surf Squid Warfare" (в която отново се бъзикат с викингите) и избиващата на хардкор пънк "Wooden Leg!" (разказваща за пират, който има два дървени крака и две дървени ръце). Към алкохола ни връща абсолютният хит "Hangover" - кавър на песента на Taio Cruz & Flo Rida. Сигурно е трудно за вярване, но кавърът на това рап (!) изпълнение е не просто успешен, а и е сред най-добрите парчета в целия албум.

Композициите в албума са само десет, но две от тях са със сериозна дължина. "1741: The Battle of Cartagena" е над 7 минути и включва в себе си готино chiptune начало и много епичен припев, а закриващата "Sunset on the Golden Age" е дълга над 11 минути, макар последните две да са малко "празни". В интерес на истината това ми стана и най-нелюбимото парче от албума, вероятно защото очаквах в него да се случи нещо по-така... епично.

Пак казвам (като футболист заговорих вече) - ако очаквате от Alestorm да открият наново топлата вода и в процеса да преоткрият и себе си, може и да останете разочаровани. Честно казано, аз имах леки такива надежди, че един ден Alestorm ще направят цял албум за велики исторически пиратски битки, но след като чух "Sunset on the Golden Age" си припомних, че Alestorm са си добри точно такива, каквито са. И все пак, ако не повтаряха почти 1:1 клавишната основа от "Keelhauled" в цели две парчета от новия си албум, нямаше дори да се замисля дали не са станали прекалено еднообразни. Затова задължително имайте предвид, че ще чуете "още от същото", за да не се налага после да се оплаквате из интернет как групата не търпи развитие. 


+ + + + +
Пореден добър албум от най-добрата "пиратска" метъл банда в момента.
По-силна и разнообразна китарна работа отпреди.
Помпозни клавишни и много хорови напеви, създаващи пиратско настроение.
Повече от същото, дет' се вика, но пък за сметка на това - качествено и добре изпълнено.

Повечко нови редове, започващи със сричката "по" винаги са добре дошли.

- - - - -
Тактиката "още от същото" може вече да е поомръзнала дори на някои фенове.
От време на време пичовете се самоповтарят, макар и спорадично.
Финалният трак можеше да е по-епичен и интересен. 

IF YOU LIKE
Gloryhammer, Turisas, Running Wild, Korpiklaani, Ensiferum, Orden Ogan и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Judas Priest - Redeemer of Souls

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юли 15, 2014 6 коментара

Стилът: Heavy Metal
От/Год: Англия, 2014
Лейбъл: Sony Music
Отнема: ~62 минути


Как може да си позволи човек да съди по група, която е не просто легендарна, а е и отговорна до голяма степен за съществуването на това, което познаваме днес като "хеви метъл"? Ами - никак. Затова няма да се правя на велик и няма да съдя Judas Priest. Само ще изразя мнението си и най-вече разочарованието си. Защо разочарование? Защото една от най-значимите хеви метъл банди на всички времена продължава да прави музика, колкото да изкара някой и друг лев и евентуално да зарадва някой и друг закостенял фен, за който нищо след 90-та не струва. Донякъде иронично, и при Judas Priest май е така. След "Painkiller" - само надолу. И "Redeemer of Souls" не е изключение.

Проблемът при великите групи е, че феновете им имат определени очаквания към тях и ако те не бъдат задоволени - започва велико недоволство. Затова музикантите, независимо от творческите си пориви, започват да слушат за какво реват феновете в интернет - и това им е голямата грешка. Феновете не са тези, които трябва да взимат творческите решения. Нима "Painkiller" е вдъхновен от разбирачески коментар във Facebook? Или "Screaming For Vengeance" е преправен в последния момент заради мрънкане с много "палци горе" в YouTube? Ето затова "Redeemer of Souls" не е "класически Джудас", какъвто и групата, и някои фенове се опитват да ни убедят, че е. Това е просто поредният посредствен албум на една легендарна банда, в който единственото "класическо" нещо са вокалите на вездесъщия Роб Халфорд. Не броим скапания звук за "класически", защото това е въпрос на продукция, опропастена в опит за завръщане към звука от 80-те.

Щеше да е добре, ако можех да нарека болшинството от парчетата в албума "средняшки", но мисля, че дори това им е много. Над морското равнище е само началото на албума, където "Dragonaut", "Halls of Valhalla" и "Sword of Damocles" недвусмислено показват, че Judas Priest още са живи и не са изгубили хъса си. Подобно нещо се усеща и в рокаджийската "March of the Damned", но оттам до края на албума не се случва нищо интересно. "Down In Flames" е друг приемлив трак, в който обаче има оставена очевидна китарна грешка, което е недопустимо дори за група с повече от 40-годишен стаж. По-конкретно, грешката е в солото на [2:45-2:48], където новият китарист Ричи Фолкнър (или пък Глен Типтън, знае ли човек) просто не успява да смогне и си "сдъвква" част от солото. Интересно защо подобен "репетиционен" момент е намерил място в крайния продукт и дали някой няма да се опита да ме убеди, че това не е грешка, а замислена част от солото. Въпреки тази грешка обаче, повечето сола из албума са добре поставени и добре изсвирени.

След средата си "Redeemer of Souls" лети стремглаво надолу. "Metalizer", например, щеше да е готина песен, ако не бучеше по-лошо от баса на Де Майо в последния албум на Manowar, а блусарската "Crossfire", макар да носи настроение, не прилича много на песен на Judas Priest. Пък и този блус риф вече сме го чували прекалено много пъти, за да се впечатлим. 6-минутната "Secrets of the Dead" най-сетне донася истинско 80-арско настроение (изразено в нещо повече от кофти звук), но дължината и протяжността ѝ доскучават още след солото. "Battle Cry" пък започва обещаващо, но стряска в припева си, където на Роб за пръв път в албума му проличава така силно, че вече е на годинки. 5-минутният финал "Beginning of the End" е последната доза мъчение, на което Judas подлагат дори най-верните си фенове в този албум (освен ако не са си купили изданието с 5 бонуса) и правдоподобно ни кара да се замислим по темата за "началото на края".

Тъпо ми е най-вече заради по-старите фенове, за които Judas Priest не е просто музика, а съществена част от живота, младостта и спомените. За тях "Redeemer of Souls" може да се окаже приятен допир до миналото, но именно те заслужаваха нещо много по-добро като краен продукт. Лошата продукция, ненужно дългите композиции, изцяло ненужните такива и странните грешки като тази в солото на "Down In Flames" просто не са достойни да носят името Judas Priest. Прибавяме и факта, че Роб доста сериозно се придържа към средните тонове, за което не можем да го виним, след като толкова години си дава гласа на тази музика, но пък и не можем да му се порадваме напълно. И все пак, чест прави на музикантите, че още творят, когато огромна част от колегите и наборите им вече се отказаха, изпокараха, умориха, или по-лошо. Давам 5-ца на този албум само заради редките моменти, в които "Redeemer of Souls" ме върна за по няколко минутки към славните години на групата. И само защото името Judas Priest е прекалено голямо, за да го оклепам с обидно ниска оценка.


+ + + + +
Обещаващо начало и сравнително добра първа половина.
Песни като "Dragonaut" и "Halls of Valhalla" ни напомнят защо Judas са легенди.
Най-старите фенове все пак ще успеят да се докоснат до миналото с този албум.
Високият вик на Роб в "Metalizer", солото в "Cold Blooded".


- - - - -
Ужасяващо слаба и непрофесионална продукция, която дори не е еднаква за всички песни.
Тъжно е, че Judas Priest не осъзнават, че 80-арскo звучене не се постига само с кофти звук.
Излишно дълга (по ред показатели) втора половина на албума.
Прекалено много посредствени (особено като за Judas) парчета.
Грешката в солото на "Down In Flames".

IF YOU LIKE
Accept, Saxon, Black Sabbath, Iron Maiden, Motörhead, W.A.S.P., Manowar и др.

Автор: Testset
[5/10]

Emil Bulls - Sacrifice To Venus

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юли 13, 2014 0 коментара

Стилът: Alternative Metal
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: AFM
Отнема: ~53 минути


Харесвате ли разнообразието? Ако отговорът е "да", а все още не сте чували Emil Bulls, значи сте закъснели малко, но не и безнадеждно. В музиката на Emil Bulls си дават среща алтърнатив рок (и метъл), ню метъл и метълкор, без обаче да си пречат и да става мазало. Всичко е точно премерено и изпипано и за всеки тип фенове има по равно количество благинки. А ако сте фенове на всичките страни на Emil Bulls, то тогава със сигурност ще останете доволни от "Sacrifice To Venus". Както може би знаете, те не издават един и същ албум два пъти, затова е трудно да ви кажа на кой от предшествениците си прилича този тук. Но има ли значение?

Някои колеги казват, че с "Sacrifice To Venus" групата се завръща към първоначалното си звучене, но това е малко широко понятие, което може да се подложи на много интерпретации, затова ще го игнорирам поне за момента. Така де, със същия успех можем да оприличм албума и на "Oceanic" от 2011-та, особено откъм стилово разнообразие в парчетата, но няма нужда.

"Sacrifice To Venus" е точно това, което можеше да се очаква от Emil Bulls (доколкото е възможно да имаме очаквания към тях) - едновременно мелодичен, агресивен, полярен и въпреки всичко - хомогенен. От една страна са тежките парчета от типа на метълкорския парти-хит "Pants Down", леко епичната "The Way of the Warrior", хитовата "Man or Mouse" и въоръжената с тежък, но мелодичен риф "Keep on Dreaming". В другата крайност е лекият алтърнатив рок в лицето на "I Wanna Feel You", "Gone Baby Gone" и намиращата се сред бонусите в лимитираното издание на албума балада "Dear Sadness". По средата, на границата между мелодията и тежестта остават останалите тракове, сред които най-силно се открояват "Hearteater", бъдещият "стадионен" хит "The Age of Revolution" и ню метълската "Sacrifice To Venus". В нито една графа не се вписва единствено над 6-минутния финал "Behind the Sun", от който се чува предимно китарна шумотевица.

Малко са групите, които в един албум да започнат с "We're gonna party with our patns down!" и "We don't give a shit about rainbows and butterflies!", а след това неочаквано да поемат по пътя на воина с "We walk the way of the warrior, we are strong, we are lions, we were born through the fire..." и по пътя на революцията с "This is how we do it - in the age of revolution we're a unit!". Последният пасаж обяснява защо повечето текстове в този албум са от първо лице, множествено число. Emil Bulls говорят на "ние", защото са един добре сработен отбор, показващ много добри резултати, типично по германски. Нали го знаете тоя лаф - Португалия има Роналдо, Бразилия има Неймар, Аржентина има Меси, Германия има отбор. Та и Emil Bulls така, макар и като цяло почти да не им личи (откъм музика), че са група от Германия. Затова, повтарям - ако харесвате разнообразието - това е вашата група и вашият албум. От него можете да извадите и поне 4 хитови сингъла, което трябва да е достатъчно убедителен аргумент, че "Sacrifice To Venus" си струва. С още нещо да ви убедя?


+ + + + +
За пореден път - разнообразен албум, съчетаващ алтърнатив рок, ню метъл и метълкор.
На Emil Bulls всичко им се получава и показват умения и идеи във всяко свое звучене.
Поне 4 парчета, които спокойно могат да бъдат хитови пилотни сингли.


- - - - -
Тръгва се от парти без гащи по пътя на воина и се стига до епохата на революцията... какво...?
Финалният трак е прекалено дълъг, муден и шумен, та даже и малко депресиращ.
When in doubt - breakdown. 


IF YOU LIKE
A Day To Remember, 55 Escape, Anew Revolution, 4Lyn, Callejon, Slipknot и др.

Автор: Testset
[8/10]

Crown The Empire - The Resistance: Rise of the Runaways

Posted by Today's Metal Crew On петък, юли 11, 2014 2 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Rise Records
Отнема: ~51 минути 


Някъде през 2012-та пост-хардкор бандите просто станаха прекалено много. Точно тогава и Crown The Empire решиха да издадат своя дебютен албум "The Fallout" в който някак успяха да се откроят от другите 68424 пост-хардкор албума издадени по същото време. С новия си албум групата се опитва да направи и следващата голяма крачка - да обедини феновете си под едно име (популярна мода сред бандите напоследък). Така един ден CTE казаха във Facebook "We have a name for our fans now. You will now be known as The Runaways!". Дали заради заповедническия тон, или просто защото на феновете не им хареса да се отъждествяват с тийн-бегълци, ходът бе очаквано неуспешен.

Успехът на "The Fallout" се дължеше най-вече на това, че групата използва едни леко театрални елементи в музиката си, от които идва усещането за мащабност. В "The Resistance: Rise of the Runaways" този елемент е още по-засилен, при това дотолкова, че албумът дори може да се нарече концептуален. Албумът е разделен на три "акта", озаглавени съответно "Call To Arms", "The Wolves of Paris" и "Satellites". Тези три парчета явно имат за задача да ни въведат в събитията, но всъщност са просто едни изтъркани и претенциозно звучащи симфо-интерлюдии и ако си направите труда да ги махнете от плейлиста си само ще спечелите. Единствено в "Satellites" има някаква наченка на добра идея с хорови напеви, но тя бива бързо прекъсната.

Време е и за малко хубави думи, за да не излезе, че не съм харесал албума. Напротив, харесах го, добър е! Отварящата "Initiation" мачка с механичен риф (най-силно удрящ в брейкдауна), "Maniacal Me" има много добра мелодия и страхотен припев с накъсани рифове, в "Rise of the Runaways" има много хитов потенциал и цяло китарно соло (!), а в "The Phoenix Reborn" настроенията се сменят по няколко пъти във всяка минута. 7-минутният финал "Johnny's Rebellion" пък е най-тежкият, най-мощен и най-хитов трак в целия албум (и също има и китарно соло). Ако имаше още няколко подобни трака, вместо, да речем, блудкавата "Millennia", или тежката, но доста еднообразна "MNSTR", щях да дам на "The Resistance" много по-висока оценка.

Както предния път, така и сега проблемите са основно в чистите вокали на Анди Лео. И тогава казах - пичът има глас, но прекалено много го избива на поп и прекалено често вдига тоналността излишно много, влизайки в мяукащите регистри, редом с Келин Куин (SWS) и Шон Майлк (Alesana). Другият вокалист Дейвид се справя доста по-добре с крясъците (а понякога и с чистите вокали). Басистът Хейдън Трий също получава поле за изява, тъй като вади страхотен и много отчетлив бас звук, а китарните сола са неочакван, но добър бонус към и без това добрата китарна работа. Всичко това ме кара да се замислям дали Stiff (помня аз, ха) няма да сбърка като каза, че след 5 години никой вече няма да помни CTE. Групата набира сили и показва, че с добрите си идеи може да надмине повечето си конкуренти на модерната пост-хардкор сцена. Остава само още малко да оберат лигавите вокали и да добавят още китарни сола. И още от тоя ми ти бас.


+ + + + +
Много мелодия, влизаща в плавни и резки контрасти с тежки пасажи.
Тежък и механичен китарен звук и здрав бас.
Една специфична театралност и епичност, характерна за добрите концептуални албуми.
Песни като "Johnny's Rebellion" могат да служат за урок на много други млади пост-хардкор банди.


- - - - -
Всички парчета, служещи за "разделители" между "актовете" са изтъркани и скучни.
Анди Лео отново го избива на мяукане и мрънкане в парчета като "Millennia"... и не само.


IF YOU LIKE
Alesana, In Fear And Faith, Sleeping With Sirens, Capture The Crown и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]

Wolves At The Gate - VxV

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юли 09, 2014 1 коментара

Стилът: Christian Metalcore
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Solid State Records
Отнема: ~47 минути 


Да си призная, избщо не бях изненадан от този нов албум на Wolves at the Gate. Групата направи точно това, което се очакваше от нея - един изключително силен албум, който е поне една крачка нагоре в кариерата на бандата във всяко отношение. Инструменталът - по-зарибяващ и изпипан от преди; звукът - кристален; вокалите - отново на максимално високо ниво; идеите - по-интересни и разнообразни дори от смелите и сполучливи такива от "Captors"!

Както вече казах, WATG не успяха изобщо да ме изненадат и групата ми предлага в "VxV" точно това, което очаквах да чуя - съвременен, тежък, изпипан, китарно ориентиран и едновременно много мелодичен метълкор. Едноименното интро ни потапя в атмосферата на албума и неговото послание (християнската тематика е засегната още по-силно, но все пак тук обръщаме повече внимание на музиката). След "VxV", "Wake Up" направо избухва с мощта си и дава заявка за най-тежка песен в албума. Първият сингъл "Dust to Dust" продължава тежкия и директен подход, като агресивните чисти вокали ѝ подхождат идеално, а брейкдаунът след средата е направо смазващ! В "Return" и "Relief" темпото леко се успокоява, но само за кратко. Екстремни части се редуват с дълги спокойни пасажи и от това се усеща едно много приятно и необходимо разнообразие.

"The Bird and the Snake" е по-лиричен трак, който слага край на по-агресивната първа половина на албума. В "Captors" първата половина бе осезаемо по-добра, но тук явно бандата е поизпипала повече детайлите и нещата вече не седят така. Още от тази песен чуваме колко добре момчетата комбинират леки и сравнително бавни пасажи, а после изведнъж ни пращат в някой супер агресивен момент, докато не се появи отново "спирачката", която да забави темпото и завърши песента грандиозно. Страхотният риф и открояващ се бас в "Rest" носят един леко рокаджийски дух на песента, супер надъхващ припев и тя за кратко се превърна в мой нов фаворит до момента (!). "East To West" отново забавя темпото и влиза в ролята на второ баладично парче, като пианото, макар и да е малко, играе съществена роля в песента. "Wild Heart" и "The Convicted" връщат бързината и тежестта, а първата се превърна и в новия ми фаворит с изключителния синхрон между двамата вокалисти в припева, но това продължи само до края на песента. "Majesty In Misery" успя да измести предното парче в класацията ми и макар двете да имат сходно звучене, чистите вокали във втората са просто страхотни. Всичко обаче някак остана на заден план, когато дойде епичният финал "The Father’s Bargain". Оказа се, че WATG отново са оставили най-хубавото за десерт. Песента започва с лирично послание, но бързо се разгръща и се превръща не само в най-доброто и разнообразно парче в албума, а и в цялата дискография на групата. Песента се променя почти непрекъснато, докато разказва за това как греховете на човечеството се изсипват върху Христос. Би ми отнело прекалено много време и място, за да ви запозная с песента, затова по-добре я чуйте сами. И без това WATG трудно можеха да направят по-добър завършек на албума.

Много ми беше трудно да ви разкажа накратко какво се случва в този толкова силен албуми. Отново се случи така, че споменах всяка песен, но в случая това беше неизбежно, защото този албум става все по-добър с всеки изминал трак. По мое скромно мнение точно това трябва да е лицето на жанра в днешно време и точно така трябва да звучи този стил през 2014-та. Метълкор за всеки вкус, без забележки! А ако все още не съм ви убедил в това, можете веднага да посетите канала на Solid State Records в Youtube, които са качили албума за безплатно преслушване и да се уверите, че не се опитвам да ви подхлъзна.


+ + + + +
Еволюирало и зряло звучене, идеално смесващо агресия и мелодия.
Безпогрешни и много разнообразни вокали и от двамата вокалисти.
Интересни, разнообразни и нестереотипни композиции.
Много силен и добре синхронизиран инструментал с кристално чист звук.
Слаби песни няма, а всяка следваща е добра поне колкото предходната.


- - - - -
Не особено подходящ за атеисти (да речем) поради силните си религиозни послания. 

IF YOU LIKE
For Today, Bury Tomorrow, Adestria, Beartooth, FFAK, ABR и др.

Автор: Reksy
[9/10]

Suicide Silence - You Can't Stop Me

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юли 07, 2014 0 коментара

Стилът: Deathcore/Metalcore
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~40 минути 


Мич Лъкър беше лицето и гласът на Suicide Silence и именно с него групата придоби нечувана (като за деткор банда) популярност. Когато обаче Мич загина в катастрофа през ноември 2012-та, Suicide Silence бяха изправени пред много труден избор - да сложат край и да си намерят други групи, или да намерят достоен заместник на Мич. Случи се второто и зад микрофона бе поканен Еди Хермида от All Shall Perish. С него групата записа и първия си албум след смъртта на Мич, красноречиво озаглавен "You Can't Stop Me".

Напук на някои брОтални тийнове, за които Suicide Silence вече "не струват без Мич", "You Can't Stop Me" се оказва един от най-силните в композиционно отношение албуми на групата досега, макар и да не излиза извън рамките на това, което вече сме свикнали да чуваме от тях. Но за това след малко. Сега нека обърнем внимание на началото на албума. То идва с интрото "M.A.L." (Mitchell Adam Lucker) и същинския отварящ трак "Inherit the Crown". Той ясно ни подсказва какъв материал ни очаква по-нататък - деткор с мачкащи рифове, преобладаващи високи крясъци, малко ниски грухтежи, тежки брейкдауни и тук-там малко бластбийтове, които можеха да бъдат и повече. И бас! Зловещ, открояващ се бас. От това общо ниво се открояват "Sacred Words", със странно мелодичния си (макар и мрачен) припев, в който всеки път очаквам да се включат чисти вокали, бруталната "Control" (с гост-вокали от Джордж Фишър от Cannibal Corpse) и някак епичните "Warrior" и "Ouroboros". Влиянието на Мич Лъкър пък се усеща ясно в заглавната "You Can't Stop Me" и "Ending Is the Beginning", чиито текстове са негово дело.

На първо слушане може и да ви се стори, че парчетата звучат еднообразно, но това не е съвсем така. Не отричам, че съществува и такъв елемент на еднообразие, но при по-задълбочено преслушване и вникване си проличава, че на композиционния процес е било отделено много време и внимание. Дотолкова, че именно в опита си да не бъдат еднообразни, Suicide Silence са залитнали леко точно в тази посока. Основната объркваща роля в това играят леко еднаквите преходите от рифове към брейкдауни, честите промени в темпото и свръхниските (през цялото време) китари, които просто започват да звучат прекалено познато по някое време.

Връщам се към мисълта си за "рамките", от които групата сякаш така и не смее да излезе. И аз като много други фенове мисля, че Suicide Silence имат нужда да "излязат от кутията" ("step/think outside of the box") и да започнат да правят нещо малко по-различно и разнообразно, но не и че сега му е времето за това. Ако разбирам правилно символиката на обложката, Suicide Silence вече са "извън кутията", но всъщност все още са стъпили върху нея. Един вид - вече мислят "извън кутията", но се държат за нея, защото една рязка промяна неизменно би довела до голямо фенско недоволство и би изпратило послание от типа на "Мич ни правеше цялата музика", което просто не е така. Затова на мрънкащите, че албумът прилича прекалено много на предшествениците си можем да кажем само да изчакат поне още един албум. А ако не - друга подходяща опция е да си пуснат новия тежък (в много смисли) резил на Chelsea Grin и да се самонаказват цял ден с него.


+ + + + +
Еди Хермида е повече от достоен заместник на Мич и няма нужда от ефекти, за да звучи брутално.
Инструменталът далеч не е толкова еднообразен, колкото звучи на първо слушане.
Личи си отделенето време в композиционния процес, което е рядкост за жанра напоследък. 


- - - - -
Кажи-речи нищо извън рамките на това, което вече многократно сме чували от групата.
Елементът на еднообразието не може да бъде отречен или изцяло пренебрегнат.
Недостиг на ниски грухтежи и повече бруталност от тази, която има в "Control".


IF YOU LIKE
Whitechapel, Carnifex, Thy Art Is Murder, Chelsea Grin, Emmure и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Starset - Transmissions

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 05, 2014 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Metal/Electronic
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Razor & Tie
Отнема: ~60 минути 


Шефът ми (в основната ми работа) обича да казва, че намира звездите още преди да са станали такива, защото надушва таланта от разстояние. И не че нещо се хваля, но още когато Starset имаха 90 харесвания в своя Facebook бях 100% убеден, че тази група я чака светло бъдеще в голям лейбъл (както скоро ще стане и с From Ashes To New, но за тях ще говорим друг път). Така и стана. Starset вече са под крилото на Razor & Tie, издават дебютния си албум и към момента на написване на това ревю имат над 17000 харесвания на FB страницата си, събрани само за около половин година.

Starset съчетават алтърнатив рок с електронни и симфонични елементи. Хитът, с който пробиха моментално се нарича "My Demons", а като такива се очертават още "Carnivore" и отварящата същинската част на албума "Down With the Fallen". Все така добри, но с не чак толкова хитов потенциал в "Transmissions" се открояват "It Has Begun", баладичната "Let It Die" и мрачният и тежък 6-минутен финал "Rise And Fall". Другата половина от албума, макар и нелоша, e пренебрежима, което е малко разочароващо, имайки предвид огромните очаквания, с които подходих в началото. Starset са една от малкото групи в последно време, които съчетават добре алтърнатив рок с електронни и симфонични елементи, затова няма да крия, че очаквах повече от "Transmissions". Уви, парчета като "Dark On Me", "Antigravity" и "Telescope" сериозно се опитаха да ме съсипят от скука и то не само защото в тях почти няма китари, а просто защото са скучни като композиции.

Това е група, към чиито творби със сигурност ще гледам с очакване и интерес завбъдеще. Както казах и горе, следя пътя на групата още от самото ѝ начало и виждам огромен потенциал, който би могъл да превърне Starset в едно от новите големи имена на американската алтернативна сцена. Той обаче все още не е развит напълно. Музиката в "Transmissions" има нужда от повече китари, които пък трябва да са с по-силен, ясен и тежък звук, а вокалите на Дъстин Бейтс са достатъчно добри, за да се лишат от ненужно многото ефекти. Малко повече крещене също би било добре дошло, защото в момента е толкова епизодично, че спокойно може да го пропуснете, ако се разсеете за 3 секунди. Оттам нататък май всичко върви по план. Обществото "Starset" е формирано и тепърва ще расте. Остава да видим колко.


+ + + + +
Футуристичен звук, смесващ добре алтърнатив със симфонични и електронни елементи.
Няколко изненадващо добри хитови парчета, особено като за дебютен албум.
Дъстин Бейтс има страшно подходящи за този жанр вокали.

Има атмосфера, има цялост, има завършеност - чудесна сработеност като за дебют.

- - - - -
Близо половината албум е прекалено обикновен... или бавен... или и двете.
Китарите са прекалено тихи на места, а в дълги периоди изобщо ги няма.
Няма нужда от толкова ефекти във вокалите, по-добре да имаше повече крещене. 


IF YOU LIKE
Skillet, Red, Nine Lashes, Downplay, Breaking Benjamin, TFK, LP и др.

Автор: Testset
[7/10]