TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Hammerfall - (r)Evolution

Posted by Today's Metal Crew On петък, август 29, 2014 2 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~49 минути 


Разбирах откъде и защо дойде цялата критика към "Infected", но аз, честно казано, харесах и него. И не защото съм болен фенбой на Hammerfall, а защото наистина на тая група ѝ беше време за нещо малко по-различно. Hammerfall сякаш се бяха пуснали по течението и издадоха поредица от добри албуми, в които обаче беше пълно и с лесно забравим материал. "(r)Evolution" обаче е нещо друго, защото В него се усеща нов прилив на енергия и креативност.

Идеята е ясна - завръщане към славното минало на "Glory to the Brave", "Legacy of Kings" и "Renegade". Хектор отново е на обложката и размахва чук, а конят от "Renegade" сякаш в последния момент си е проправил път към артуърка, колкото да загатне, че е налице това прословуто завръщане към миналото. И се започва! "Hector's Hymn" моментално влиза в списъка с най-добрите парчета на Hammerfall в дискографията им - бърз, енергичен, епичен пауър метъл химн, който ще остави доволни поне 99.9% от феновете на чукопадите. В следващите четири песни, за съжаление, скоростта се губи малко, но се завръща подобаващо в "We Won't Back Down" и много китарно ориентираната "Origins". Последното наистина бързо парче е и последното в албума и се нарича "Wildfire" (нищо, че ми се счува, че в припева се вика "Wi-fi, wi-fi, wi-fi!". Нетипично за Hammerfall, в него има доста електроника, която обаче се вписва толкова добре, че направо не е за вярване. И не знам дали ушите ми ме лъжат, или просто слушам странно промо, но дочувам и 8-битова електроника от време на време. Но няма значение - великолепен финал, спор няма. Че и още една нова любима песен на Hammerfall, доволен съм.

В по-голямата част от албума обаче се разчита не толкова на скорост и енергия, колкото на епичност. Типични примери са сингълът "Bushido", маршовата "Ex Inferis", баладичната "Winter Is Coming" и пълната със страхотно хорово пеене "Evil Incarnate". Заглавната "(r)Evolution" пък прилича малко на песен на UDO/Accept, а от "Live Life Loud" щеше да се получи страхотно парче, ако не звучеше чак толкова накъсано.

Началният ми ентусиазъм от "Hector's Hymn" малко поутихна, след като чух целия албум, но въпреки това съм доволен. Просто на фона на парчета като това и "Wildfire" си проличава колко повече може въпросната банда и как именно това скоростно пауър метъл звучене им отива най-много. Да, другите композиции са достатъчно добри и без да са скоростни, но... можеше да има още 1-2 такива в повече. Сега съм убеден, че до 3 месеца няма да си спомням даже имената на, да речем, "Live Life Loud" и "Tainted Metal". С други думи, "(r)Evolution" е безспорно качествен албум, даващ на феновете нов материал с класическо Hammerfall звучене. Но въпреки високата оценка, която му давам, твърдя убедено, че можехме да получим и още по-добър краен продукт.

+ + + + +
Успешно и качествено завръщане към звученето от славните ранни години на групата.
Нови култови композиции, които да влязат сред най-добрите в дискографията на Hammerfall.
Впечатляващо добра, силно открояваща се китарна работа.

- - - - -
Само 3-4 от общо 11 парчета са скоростни, а в останалите се губи доста темпо и енергия.
Някои лесно забравими композиции.  

IF YOU LIKE
Helloween, Manowar, Sabaton, Accept, Dream Evil, Freedom Call, Firewind и др.

Автор: Undepth
[8/10]

In Flames - Siren Charms

Posted by Today's Metal Crew On сряда, август 27, 2014 2 коментара

Стилът: Modern Metal/Rock
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: Sony Music
Отнема: ~45 минути 


Казвам го направо - ако очаквате тежък албум няма смисъл да четете нататък. In Flames имат едни от най-мрънкащите фенове на света, затова си казвам директно - "Siren Charms" е лек, много нетипичен за групата и в общи линии има 3, максимум 4 по-тежки парчета. И ако тежестта на музиката е най-важна за вас в творчеството на In Flames, то тогава наистина - няма смисъл да четете надолу. Но ако все пак ви е интересно какво са сътворили този път и защо "Siren Charms" звучи така, както звучи - останете още малко с нас.

Музиката, настроението, общият тон - всичко е различно този път. И ако "SOAPF" ви е бил прекалено лек и мрачен, то само гледайте какво ви чака в "Siren Charms". Тежките парчета в албума (да се разбира - с водещи тежки китари) се изчерпват с "Everything's Gone", "When the World Explodes" (с изненадващо включване на оперната певица Емилия Фелдт към края) и "Monsters In the Ballroom". Това са песните, в които ги има онези специфични китарни хватки и рифове, чиято принадлежност няма как да сбъркаш. В списъка с един крак може да се намърда и сингълът "Rusted Nail".

Оттам нататък - меланхолия, алтърнатив, рок и мрак. Отварящата "In Plain View" събира от всичко по малко, добавя дебел електронен лийд и повечко китари и бързо хвърля в размисли изненадания слушател. Песента е наистина добра, но още в нея става ясно, че това няма да е "нормален" албум на In Flames. Електронната вълна се прехвърля и в куплетите на "Paralyzed", където Андерс продължава да разчита предимно на чистите си вокали. Меланхолията напълно взима връх в невероятно красивата, но все така нетипична за групата "Through Oblivion", но се превръща в депресия в "With Eyes Wide Open". Заглавната "Siren Charms" пък залага на по-алтернативно, но все така мрачно звучене. В "Dead Eyes" и "Filtered Truth" настроението се вдига леко и китарите отново заемат по-водеща роля, но в първата не се случва нищо, а втората играе ролята на закриващ трак, но хич не звучи като такъв. По-скоро те оставя да се чудиш: "Е... това ли беше?".

Държа да подчертая дебело и сочно, че не съм от феновете, които плачат безутешно по миналото и мрънкат по фейсбук страницата на In Flames с надеждата те да запишат нов "Whoracle" или "The Jester Race". Нямам проблем дори с това In Flames да правят лека и меланхолична музика, защото тази група е толкова креативна, изненадваща и непридвидима, че и поп да засвири - ще го засвири добре. Виж, имам проблем, когато съотношението на леките към тежките парчета е 3:1 - и то не защото леките са лоши, а просто защото така не се открояват и стават безинтересни. Пример - "Metaphor" в "Reroute To Remain". Великолепна, абсолютно нетипична за In Flames песен, която обаче надали днес щях да помня, ако целият албум беше пълен с такива и само в "Trigger" и "Free Fall" имаше китари. Такъв горе-долу е случаят с "Siren Charms". Напълно разбирам колко е трудно дори за креативни личности като Андерс и Бьорн да се надскачат всеки път и постоянно да измислят по нещо, с което да се променят и развиват (който още не е разбрал, In Flames не издават един албум два пъти), разбирам и по-философското и меланхолично настроение, което струи от гласа на изтощения от креативния процес Андерс. Разбирам и желанието за еволюция, защото без нея надали някога щяхме да чуем албуми като "Clayman", "Reroute To Remain", или дори "Colony". Но просто предпочитам малко по-друг тип In Flames. Както казах, нямам проблем с "лекотата", но загубата на идентичността вече е друга работа.

В крайна сметка, "Siren Charms", съвсем честно, е добър албум - меланхоличен, завладяващ и приятен за слушане. По-тежките парчета в него са страхотни, но уви - са малко. Но ако се заслушате по-внимателно и се абстрахирате от факта, че сте очаквали тежък албум, ще откриете колко красиви мелодии са пръснати в него. Може да се замислите и колко други групи са способни да издадат албум с подобна музика, която цепи всякакви стилови граници и влиза в графата "неопределимо". Метълът и рокът тук сякаш са обградени от магия, която не ти позволява да заклеймиш албума като едно от двете. А това значи само едно - дълбочина. Дълбоко философски, дълбоко музикален и... дълбоко разочароващ за голяма част от феновете, гарантирано. И не, не знам каква оценка да сложа на този албум. "Just this once listen to the words I say!".

+ + + + +
Какъвто и стил да захванат In Flames - все ще се справят много добре с него.
В парчетата с повече тежки китари и енергия си личи класата на авторите.
Дълбоко музикален албум, пълен с красиви мелодии и завладяващо меланхолично настроение.

- - - - -
Прекалено лек, прекалено меланхоличен и прекалено нетипичен за групата като цяло.
Много малко тежки китари и здрави рифове, липса на енергия и почти никакви екстремни вокали.

IF YOU LIKE
Soilwork, Engel, Dark Tranquillity, Scar Symmetry, At The Gates и др.

Автор: Testset/Undepth
[N/A]

For All Those Sleeping - Incomplete Me

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, август 25, 2014 0 коментара

Стилът: Metalcore-/Post-Hardcore
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Fearless Records
Отнема: ~48 минути 


Харесвате младежки, неангажиращ, мелодичен пост-хардкор? Тогава сте попаднали на правилното ревю. Това е трети студиен албум за младите американци от For All Those Sleeping и въпреки факта, че на практика ни предлага "още от същото" в жанра, той е приятен и готин за слушане.

Колкото и да не ми се иска да започвам с вече клишираното изречение в ревюта за такива албуми, сингълът и отварящ трак "Crosses" ни показва всичко, което бихме могли да чуем в албума и от това дали ще харесаме него, зависи дали ще харесаме и албума. Вокалите, очаквано, биват надъхващи екстремни и мелодични (уви, леееко лигавеещи на места) чисти вокали. Няколко песни и брейкдауна по-късно стигаме до втория сингъл "Incomplete Me", който има и цяло видео. Само след първите 30 секунди вече знаех, че това е най-добрият трак в албума. Опростен, но много зарибяващ риф, "стадионен" бридж, супер мелодичен припев, готини бек-вокали и куплет, идеален за "мош пит". С две думи - перфектна песен за концерт. Чудно защо не са направили видеото с кадри от концерти? Би подхождало на песента, ама карай. Минаваме през поредна песен, която както почти всички останали има леко глуповат, клиширан и младежки текст и стигаме до задължителната балада. "Hell or Heaven" е с гост-вокали от Джесика Ес (която и да е тя) и макар най-точното определение за нея да е "типична пост-хардкор балада", напук на останалите песни има супер сладурски текст (не мога да повярвам, че използвах тази дума в метъл сайт и че редакторът не я е променил). В края на "Red", "My Funeral" и "Sex, Drugs and Empty Souls" (заглавието на последната дава добра представа за текстовете в албума) чуваме кратки сола, което винаги е плюс за албумите от жанра. "It’s Not Love (If It doesn’t Hurt)" завършва подобаващо албума с готин пасаж малко след средата си.

Както вече намекнах неведнъж, това е просто един много, ама много типичен пост-хардкор албум. Вече ми става изключително трудно да разграничавам по-голямата част от групите в този наводнен с изпълнители жанр и да отделям по-готините. FATS този път успяха да ме впечатлят достатъчно, че да изслушам албума с кеф, но да си призная не бих си запазил повече от три песни за по-нататъшно слушане и до няколко седмици ще съм забравил останалите. И все пак, засега групата плува малко над равнището на посредствеността и е интересна дотолкова, че ако се сети да направи нещо по-интересно и неклиширано, ще съм там, за да го чуя.

+ + + + +
Младежки, неангажиращ, свеж и мелодичен.
Готини идеи пръснати в различни моменти из песните.
"Incomplete Me” е просто перфектна за концерти.

- - - - -
Почти всичко в албума е практически "още от същото".
Много от песните си приличат болезнено много и следват почти една и съща структура.
Леко глуповатички "тийн" текстове.  

IF YOU LIKE
Upon This Dawning, Close To Home, Secrets, The Word Alive, Capture The Crown и др.

Автор: Reksy
[6/10]

[OUTSIDE!] Anathema - Distant Satellites

Posted by Today's Metal Crew On събота, август 23, 2014 0 коментара

Стилът: Atmospheric/Progressive Rock
От/Год: Англия, 2014
Лейбъл: Kscope
Отнема: ~56 минути 


Падението на един стил е възход на друг и това явно е алгоритъмът, на който Anathema разчитат. От група, започнала под името Pagan Angel, въплъщаваща ревовете на психично нестабилен пациент, те стигнаха до някакви странни разновидности на рок-музиката, за които как се наричат се доверявам единствено на Уикипедия. Какво се случи? Защо, метафорично казано, Anathema се превърнаха от Bathory в Enigma? Такава зверска депресия ли ги цепи на онзи остров и всичко това за добро ли е? Всички сме наясно, че промяна винаги трябва да има, за да има развитие, но дали феновете на тази група са на това мнение?

Два месеца гледах злъчно този албум и накрая реших да го пусна и да видя какво са направили едни от някогашните ми любимци. Първите неща, които се набиват в ухото са, че стилът за пореден път е преживял олекотяване - Anathema стават по-абстрактни като текстове, отколкото емоционални. Първите две части на "The Lost Song" се отличават позитивно с това, че Винсънт Кавана все още е конкурентноспособен с вокалите си, а аранжиментите не дразнят ухото. Лий Дъглас е неделима част от фона с виенето си, което никак не ми допада, а и никога не ми е било особено приятно, макар че не е слаба вокалистка. В "Dusk" чувам приятните намеци за музикална истерия и се поотнасям в това, което обичам в Anathema - прекрасни инструментали. "Ariel" ме потапя още по-надълбоко в типичната структура на британците и общо взето, без да броя, че ми липсва някой по-тежък акорд на китарите, слушам как се леят мелодии на меланхолия. "The Lost Song (Part 3)" започва, но не намирам причина защо не е част от "Part 1" и "Part 2", или защо не са едно след друго, или поне защо са разхвърляни на различни места в албума. Жаждата ми за китара пък бива леко утолена, но усещам, че барабаните ме дразнят - идват някак... прекалено нервни.

Песента "Anathema" е безспорно интересна ретроспекция, само че можеха да я направят много по-епична. Скромно малко музика за така надарени музиканти. Усещам, че започва да ми става скучно и даже не по онзи начин, типичен за Anathema, дори не ми се доспива, просто ми се слуша нещо друго. "You’re Not Alone” би моглa да ви изненада, но капацитетът на албума започва да се изчерпва, а аранжиментът започва да се уеднаквява. Мъчително изтърпявам кратичкото "Firelight" и започва едноименното "Distant Satellites". Сега вече разбирам, че ударната секция в албума досадява заради твърде синтетичното си звучене. Ужасно слабо и постно парче, минимално развитие; Винсънт по някаква причина все едно иска да звучи като Шарън ден Адел, ако тя реши да се депресира; страшно много синтетика и край, който прелива в "Take Shelter" - никаква идея защо са разделени тези две парчета. Доста сух, импотентен, насилен край, който дори не се опитва да е край.

Много групи през годините сменят членовете си, за да запазят уникалната си нотка, някои от тях пък издават един и същи албум с различно заглавие, само и само да не паднат от вълната, но Anathema явно са решили, че ще си сменят фенбазата. В което лошо няма, просто колкото и да си широко скроена личност, ако си харесвал първите неща на тази група, няма как да ти допадне последното. И обратното - ако този ембиънт поп ти харесва, не си струва да си пускаш нищо преди "A Natural Disaster". Изобщо, Anathema твърдо крачат в посока на ембиънт звучене, което ще е една огромна загуба предвид таланта им.

+ + + + +
Anathema винаги са създавали приятна атмосфера с музиката си.
Аранжиментите на клавишните и вокалите доказват умението да се твори.
Страшно удобен албум за приспиване.

- - - - -
Страшно удобен албум за приспиване.
Новости от Anathema в насока, която не би се понравила на 80% от старите им слушатели.
Слабо присъствие на китарни партии.
Тенденция да се върви към изцяло друг стил със същото име на групата.

IF YOU LIKE
Antimatter, Katatonia, Blackfield, Riverside, The Gathering и др.

Автор: Quiksilver
[N/A]

Machinae Supremacy - Phantom Shadow

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, август 21, 2014 1 коментара

Стилът: SID/Power Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: Spinefarm
Отнема: ~66 минути 


Една от най-симпатичните групи на новото хилядолетие се казва Machinae Supremacy и откакто за пръв път ги чух през 2006-та, винаги очаквам с нетърпение всеки техен нов албум. MaSu са геймъри, страхотни музиканти (убедихме се и когато ги гледахме на живо у нас преди години като подгряващи на Children of Bodom и Ensiferum) и наистина земни и свестни типове. Геймърската им природа е и в основата на специфичния им стил, съчетаващ модерен пауър метъл с 8-битова (SID) електроника. След няколко страхотни и един не чак толкова впечатляващ албум, MaSu се завръщат с амбициозно 66-минутно произведение.

Няколко дни слушах албума на части и честно казано - нищо не запомнях и разбирах от него. Не бях сигурен дори дали ми харесва. И така до днес, когато си го пуснах в слушалките по АМ "Тракия" и докато стигна от Пловдив до Стара Загора вече знаех ясно какво мисля за "Phantom Shadows". Музикално, албумът е трепач - MaSu за пръв път свирят с такъв размах, без да пестят умения и идеи. Повечето парчета са дълги по около 6 минути и са пълни със забележителна китарна работа. В съчетание с 8-битовата електроника пък се получават изключителни композиции като "Perfect Dark". Песента звучи като здрав саундтрак към игра от 90-те и е сред най-добрите песни в дискографията на MaSu изобщо!

Почти 7-минутната "Europa" обаче носи съвсем различно настроение. Парчето е мрачно и баладично и включва великолепни акустични китари и женски вокали. "Throne of Games", както се подразбира, е закачлив трак, заиграващ се с "Game of Thrones" и разполагащ с убийствено, почти 2-минутно китарно соло. Надъхващата "Renegades", епичната "Versus" и пуснатата като сингъл "Beyond Good And Evil" също впечатляват с много добра китарна работа, но сякаш имат нужда от още малко електроника, за което, уви, вече е малко късно. "The Second One" започва игриво и театрално, но не продължава така до края си, което малко ме разочарова, защото можеше да се получи страхотно авангардно парче от това начало. "Phantom Battle" и "The Bigger They Are the Harder They Fall" пък са единствените композиции с дължина от около 4 минути. Първата влиза спокойно в графата "окей" (както целия преден албум на бандата), но втората започва с 2-минутен инструментал с много 8-битова електроника и се откроява добре на общия фон от дълги парчета.

Един от важните изводи за "Phantom Shadows" е, че е добре да се слуша наведнъж и с повишено внимание, дори и това да отнеме много време и концентрация. Това е така, защото в него непрекъснато се случва нещо ново и интересно и ако слушате разсеяни, като нищо ще пропуснете най-интересните моменти от композициите. Китарните сола пък са толкова зашеметяващи, че трябва не просто да се чуват, а да се слушат. Изобщо, китарната работа в този албум е наистина великолепна, а там, където тя се засича с 8-битовата електроника, се случват чудеса. За съжаление, последната не е застъпена максимално добре в "Phantom Shadows". В някои песни почти няма такава, а именно тя прави Machinae Supremacy по-специални от "обикновените" метъл банди. "Perfect Dark" е перфектният пример за това колко добре звучи тази комбинация и ако MaSu бяха наблегнали още малко на този факт, "Phantom Shadows" също щеше да е перфектен.

+ + + + +
Брилянтна китарна работа и жестоки сола!
SID-електрониката (където я има) прави музиката двойно по-интересна.
Дълги композиции, в които няма пълнеж и в които постоянно се случва нещо интересно.
Стъпка... къде ти, цял скок напред в сравнение с предишния албум.

- - - - -
На места липсва SID-електроника и... така просто не е същото.
При слушане се изисква внимание към детайлите и малко повече концентрация, което е ангажиращо.  

IF YOU LIKE
The Machinist, Raunchy, Blood Stain Child, Kiuas, Celldweller, Iron Maiden и др.

Автор: Testset
[9/10]

Accept - Blind Rage

Posted by Today's Metal Crew On вторник, август 19, 2014 0 коментара

Стилът: Heavy Metal
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~59 минути 


Минаха повече от 20 години, откакто за пръв път чух Accept с "Objection Overruled". Превъртах пиратската касетка на влачещия, дъвчещ лентите уокмен и на стария си касетофон и запомнях наизуст "Slaves To Metal", въпреки че не знаех и грам английски по онова време. Така че може да се каже, че съм израснал с музиката на Accept и всеки нов техен албум (макар и вече без Удо) ме връща към началото на 90-те. Това е и една от групите, за които винаги съм сигурен, че ще издаде ако не великолепен, то поне подобаващо добър албум. И "Blind Rage" не прави изключение от това правило.

"Blind Rage" продължава линията на тевтонския хеви метъл, която групата захвана с "Blood of the Nations" и ни предлага още от същото - поредица от хеви метъл химни с 80/90-арско звучене. Хубавото е, че Accept, за разлика от едни други легенди, с които много се заяждам напоследък (не че на тях или феновете им им дреме), не са се подвели да гонят 80-арско звучене откъм продукция и вместо това залагат на съвременен звук. Класическо звучене, но с модерен звук - това е формулата, драги стари хеви метъл легенди, учете се от Accept!

Отплеснах се. Та, обратно на темата - "Blind Rage" е пълен с хеви метъл химни, които карат ръката неволно да се свива в юмрук и да се вдига във въздуха. Началото е ударно със сингъла "Stampede" и следващата "Dying Breed", която отдава почит на хеви метъл класиците и ни напомня, че групи като Accept наистина са част от една изчезваща порода банди, които формираха значението на думата "метъл" в последните десетилетия. "Fall of the Empire" пък сякаш идва заобиколена от гъста мъгла и с епичния си припев се откроява като едно от най-оригиналните парчета в албума. По подобен начин звучи и "From the Ashes We Rise", докато на повече скорост залагат "Trail of Tears", 6-минутната "Bloodbath Mastermind" и финалната "Final Journey".

След толкова албуми вече е трудно да се изненадаме от нещо в творчеството на Accept, но Волф Хофман все някак успява да избяга от самокопирането, макар и от време на време да посяга назад към времената на "Metal Heart" и "Balls to the Wall". Но пък честно - очаква ли някой наистина група с над 35-годишен стаж да разбива клишетата с всеки нов албум? Аз не. Достатъчно ми е, че Accept правят своята музика и не са се превърнали в бледо копие на самите себе си, което се случва с много от групите с техния (или дори по-малък) стаж. Ако това е достатъчно и за вас - не виждам причина още да не сте чули "Blind Rage".

+ + + + +
Accept продължават да показват постоянство и с всеки албм затвърждават легендарния си статус.
Албумът е пълен с хеви метъл химни в различно темпо.
Частично завръщане към звученето от "Metal Heart" и "Balls to the Wall", но със съвременен саунд.

- - - - -
За пореден път остава чувството, че Accept се самоповтарят тук-там.
Няма големи дози оригиналност като цяло (макар че кой ли очаква нещо такова). 

IF YOU LIKE
UDO, Judas Priest, Saxon, WASP, AC/DC, Running Wild, Motörhead, Anvil и др.

Автор: Undepth
[8/10]

Crimson Shadows - Kings Among Men

Posted by Today's Metal Crew On неделя, август 17, 2014 2 коментара

Стилът: Epic Melodic Death/Power Metal
От/Год: Канада, 2014
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~50 минути 


Една от най-любимите ми метъл комбинации е тази между епичен пауър метъл и мелодет, но сполучливи такива има толкова рядко, че по някое време спрях да търся и зачаках една такава да намери мен. И ето, че преди около седмица получих промо за този нов (втори) албум на Crimson Shadows и... най-сетне! Все едно слушаш най-доброто от Dragonforce, само че по-агресивно, с преобладаващи харш вокали (и чисти в припевите) и още по-виртуозен бас.

В "Kings Among Men" виртуозният инструментал, бясното темпо и моментално запомнящите се мелодии не си взимат почивка дори за минута. Двете каси работят на пълни обороти, бързите рифове, скоростните сола и китарните битки намират място във всяко парче, а басът следва собствена линия и също често се включва със сола в битките. Над инструментала пък се носят сурови ревове, придружени от свръхмелодично чисто пеене, в което се дочуват малко "изправителни" ефекти (вероятно Harmonizer), но това изобщо не пречи и едва-едва се усеща.

Веднага след ненужното и рязко спиращо интро идва същинското отвяващо начало със сингъла "Rise To Power". От него можете да чуете за какво става дума в този албум и мога да уверя, че материалът в "Kings Among Men" държи това ниво докрай. В песента "A Gathering of Kings" за пръв път се усеща по-отчетливо и приликата с Dragonforce, но шедьоври като нея и следващите го "Maidens Call" и "Brave the Storm" не ни оставят време да се чудим дали пък приликата не е прекалено явна. А и честно казано, дори не ме интересува дали има прилики. Слушайки в момента знам просто, че този албум е налудничаво добър! Който не вярва, нека чуе 10-минутният финал "Moonlite Skies and Bloody Tides" и да ми каже как е възможно тези хора да издържат да свирят 9 минути (защото последната минута е като аутро) с това бясно темпо.

Истински добрите групи в този жанр са доста малко и в графата IYL съм написал повечето от тях. Crimson Shadows са напълно достойни да се наредят до тях, защото не само надминават себе си с "Kings Among Men", но надминават и много от старите ми любимци от жанра. Говоря за първите албуми на Children of Bodom, за първия Wintersun, за първия Scar Symmetry - все албуми, до които рядко си позволявам да поставям каквото и да е. Crimson Shadows обаче го заслужават. И ако не сте ги чували, но много ви се слуша добра комбинация от мелодет и епичен пауър метъл (представете си как ранните COB срещат Dragonforce), то изобщо не си позволявайте да пропускате "Kings Among Men"! Вярно, в албума има "по много от същото", но когато музиката е толкова добре, това сравнително еднообразие далеч не е чак такава пречка.

+ + + + +
Виртуозен инструментал, китарни битки, скоростни китарни и бас-сола, две каси на пълни обороти!
Зверски зарибяващи припеви с чисти вокали и здрави харш-ревове в куплетите.
Свръхзвуково темпо от край до край - да се чуди човек как се издържа така 50 минути.
Урок как се прави епичен метъл, при това без помпозни симфонии и клавири.

- - - - -
Някои сериозни прилики с китарната работа на Dragonforce на места.
Ненужно, невписващо се и зле отрязано в края интро.

IF YOU LIKE
Dragonforce, Children of Bodom, Wintersun, Starkill, Blackguard, Scar Symmetry и др.

Автор: Testset
[10/10]

Thousand Foot Krutch - Oxygen: Inhale

Posted by Today's Metal Crew On петък, август 15, 2014 1 коментара

Стилът: Alternative Rock/Nu Metal
От/Год: Канада, 2014
Лейбъл: -
Отнема: ~37 минути 


Добре, този път май прибързах. Убеден в уменията на TFK и качеството на този бъдещ (по онова време) албум, реших да подкрепя групата в набирането на средства за албума ѝ в IndieGoGo и си купих плоча. И въпреки че поради някакво объркване платих по-малко, пак се чувствам леко прецакан. Защо ли? Защото въпреки всичките си симпатии към TFK и особено към предишния им албум, "Oxygen: Inhale" силно ме разочарова. Албумът е лрекалено лек, лежерен и най-вече обикновен, което изобщо не отива на TFK. Къде е ню метъл енергията, къде са здравите рифове, запяващите се текстове и запомнящите се мелодии?

Не и тук. В "Oxygen: Inhale", вярвате или не, почти няма китари с дисторшън. Без таш... майтап. Такива се появяват за последно в "Give It To Me", обидно тихо и немощно в "I See Red" и... в следващите 4 песни до края просто няма китари. Даже в общи линии, от 10 песни, само в 4 има по-сериозен китарен звук. Не броя този в "Set Me On Fire", защото би отивал по-скоро на 30STM, отколкото на TFK. И хайде, щях да им го простя някак, ако поне песните бяха хубави. А те са в най-добрия случай компромисни. Обикновени, скучни, посредствени тракчета, каквито начинаещите инди рок банди вадят, за да впечатлят гаджетата си. Но това не е инди рок банда. Това са TFK и съм озадачен, объркан, възмутен, ядосан и недоумяващ как е възможно те да причинят това на феновете си.

 Има една група, Hearts of Saints - типичен "християнски рок". Текстовете им са изцяло религиозни, а музиката им - лека, лежерна и... абе, християнски рок. Точно на тях ми напомнят TFK в този си нов албум. Разликата е, че докато Hearts of Saints са добри в своя християнски рок (и ако сте фенове на жанра трябва да ги чуете), TFK са добри в друго - и това определено не е лекият лежерен радио-френдли рок. Те правят страхотен алтърнатив и ню метъл, какъвто все по-рядко се среща в последно време. Затова пак се питам - кому беше нужно да правят подобен албум? Трябва ли вече да се радвам на парчета като "Born This Way", за която в началото се надявах, че ще е най-слабата в албума (а бе пусната като сингъл) и трябва ли да се умилявам, когато чуя тежки китари и рапиране като в "Untraveled Road" и "Like a Machine" (най-добрите парчета в албума)?

Случвало се е да очаквам от някои стари любимци, че ще издадат тъпи албуми, но изобщо не го очаквах от TFK. "Oxygen: Inhale" идва изневиделица като л*йно по Бареков. Шокът от съдържанието му (на албума, не на л*йното, макар че мога да направя някои аналогии) ме държа дълго и чак сега започнах да се замислям - може би с този албум си поемаме въздух и евентуално в един бъдещ "Oxygen: Exhale" ще въздъхнем облекчено като чуем един здрав и тежък албум, подобаващо силен за TFK? Не знам. Явно ще трябва да затаим дъх и някак да дочакаме това да се случи. И дано е скоро, защото това тук просто не са TFK.

+ + + + +
Песни като "Untraveled Road" и "Like a Machine" сочат правилния път.
Дори в някои от "безкитарните" парчета има идея, мелодия и... какво да се чуе.
Хубави, позитивни послания.

- - - - -
Объркващо слаб, озадачаващо немощен и възмутително лежерен албумец.
В 6 от общо 10 песни или няма, или почти не се чуват китари, баси подигравката...
Кой да очаква, че посредственият хард рок "Born This Way" ще се окаже сред силните тракове в албума?
Албуми като този са обидни за феновете. 

IF YOU LIKE
Linkin Park, Hearts of Saints, Nine Lashes, Nickelback, Red, RATM и др.

Автор: Testset
[3.5/10]

Ends With a Bullet - Twenty Seven

Posted by Today's Metal Crew On сряда, август 13, 2014 0 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: -
Отнема: ~50 минути 


Ends With a Bullet уж трябваше да е новата група на напусналия (или изгонения от) Dead By April вокалист Джими Стримел и мултиинструменталиста, вокалист и голям фен на DBA Лиъм Еспиноса. В крайна сметка в групата се събраха четирима човека, от които обаче останаха само Лиъм и китаристът Ерик Богрен, тъй като Джими Стримел нямаше как да участва поради лични причини (да не задълбаваме много), а барабанистът Маркус напусна без много шум. Така на Лиъм се падна тежката задача да запише не само чистите, но и екстремните вокали, които в началото бяха отговорност на Стримел. И очаквано, всичко това се е отразило на качеството на материала в албума.

Музиката на EWAB напомня доста на тази на Dead By April, с тази разлика, че не е чак толкова "поп" и... с не чак толкова добра продукция. И още от първото парче следва въпроса - наистина ли има какво да ни изненада тук, или просто ще чуем копие на DBA? Отговорът не е съвсем еднозначен, но клони по-скоро към втория вариант. Лиъм има хубав и плътен глас, пее добре, цели тоновете и крещи почти 1:1 като Джими Стримел, припевите са мелодични и запомнящи се, китарите са ниски и тежки, има сола... и все пак чувството, че слушам демо версии на парчета на DBA така и не ме напусна. Още в началото се тръгва така и нещата прогресивно доскучават в първата половина. Добрите неща започват с "Animal", където за пръв път се усеща някакъв малко по-смел (и алтернативен) размах, а "Storm" и "I'm Alive", макар съвсем да звучат като песни на DBA, са много свежи и мелодични. Бързата "My Last Day" и уверено звучащите "A Painful Addiction" и "Monster" също потвърждават факта, че втората половина на този албум е много по-добра от първата му.

И въпреки това "Twenty Seven" с нищо не е по-интересен от който и да е албум на DBA. Да, китарната работа е по-изпипана и сложна, има сола и повече рифове, но оттам нататък почти няма какво да ни впечатли, ако сме чували която и да е друга модерна метъл банда. Въпреки това съм убеден, че гигантският талант на Лиъм (който между другото е и много свестен тип) тепърва ще се разгръща. А ако до него застане Джими Стримел и продуцент, който да извади подходящия за групата звук (а не този леко приглушен саунд тук) - тогава другите банди в жанра ще трябва да се съобразяват сериозна конкуренция. Но засега има още какво да се желае.

+ + + + +
Достатъчно агресивен, за да закуфееш и достатъчно мелодичен, за да запееш.
Лиъм е зверски талантлив и се справя и с двата типа вокали (а е и мултиинструменталист).
Силна втора половина на албума.
Тежки китари, хубави рифове, сола.

- - - - -
Гигантски прилики с творчеството на Dead By April.
Доста време чакахме да чуем отново Джими Стримел в сериозна роля, ама нъц.
Първата половина на албума е доста скучничка.
Нищо кой знае колко изненадващо и шашващо като цяло... а трябваше да бъде такова. 

IF YOU LIKE
Dead By April, Demotional, Solitude, SoSy, Dreamshade, The Blinded, Skillet и др.

Автор: Undepth
[6/10]

Godsmack - 1000hp

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, август 11, 2014 0 коментара

Стилът: Alternative Metal
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Universal
Отнема: ~45 минути 


Godsmack бяха на върха на славата си за последно преди 10-ина години. Това е доста време, в което групата така и не издаде наистина добър наследник на "Faceless". От "IV" и "The Oracle" запомнихме по-скоро обложките, отколкото съдържанието зад тях и затова много фенове още залагат предимно на материала до "Faceless". Така де, може да е малко закостеняло, но просто една от любимите ми банди от началото на века спря да ми е любима преди няколко години поради липса на силен материал. Затова "1000hp" в общи линии ми беше последната надежда за Godsmack.

Съли Ърна и компания надушиха този тип разочарование и решиха да направят албум, който най-напред звуково да се доближава до "Faceless". И факт, "1000hp" има сходно, но по-модерно звучене, с продукция на адски добро ниво и направо аудиофислки звук. Първите три парчета от албума наистина наблягат на това "добро старо" звучене в ударната поредица от "1000hp", "FML" и "Something Different". И трите са силни, но последната сред тях е сред най-добрите композиции, които Godsmack са правили в последните 10 години. "What's Next" и "Generation Day" също опитват да докарат това звучене, но са малко компромисни, докато "Locked & Loaded" залага на насечен риф и здрав прав ритъм и... печели - наистина силно, типично Godsmack-ско парче. Е, можеше да има и по-хубав припев, но това са подробности. Рифът в "I Don't Belong" пък имам чувството, че съм го чувал прекалено много пъти (включително и в "Alles Was Ich Will" на WBTBWB), а закриващата "Turning To Stone" прилича на опит за песен в стил "Voodoo", но крайният резултат далеч не е толкова впечатляващ.

В най-общи линии, Godsmack са направили достатъчно добър албум, за да извадят от него няколко хита за бъдещите си концерти, но не и легендарно силен албум, с който да надминат себе си, какъвто много фенове очакваха. С други думи - "1000hp" не e максимално добър като за Godsmack, но пък е доста по-добър от голяма част от другите албуми в жанра, излезли в последно време. Ако сте фен на групата и се надявате на нещо по-добро от предните два албума - имате го! Ако обаче търсите и очаквате себенадхвърляне, "Faceless II" или "Awake II", то по-добре просто да се придържате към класиките и да не си губите времето.

+ + + + +
Завръщане към по-тежкия и агресивен звук от началото на века.
Впечатляваща продукция, даваща кристално чист и мощен звук.
Някои изненадващо силни и здрави композиции.
Доста поводи за куфеене - както преди години.

- - - - -
Е чак пък илядо конски сили не се усещат...
Някои компромисни и/или направо скучни парчета. 

IF YOU LIKE
Disturbed, Metallica, Stone Sour, Volbeat, Korn, Static-X, Drowning Pool и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Fozzy - Do You Wanna Start a War

Posted by Today's Metal Crew On събота, август 09, 2014 0 коментара

Стилът: Modern Hard Rock/Metal
От/Год: САЩ/Канада, 2014
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~45 минути 


Чудно как Крис Джерико намира време да прави всичко, което прави. Да си кечист в WWE означава да си почти постоянно ангажиран с тренировки, мачове, предавания, път, PPV-та, турнета и интервюта. Y2J обаче някак намира време и за това, и за нова книга, и за нова музика с Fozzy.

"Sin & Bones" бе най-добрият албум на Fozzy досега, тъй като с него те избягаха максимално далеч от клишетата и сянката на Ozzy, от когото очевидно бяха повлияни доста от песните в предшните албуми на бандата. "Do You Wanna Start a War" обаче ни връща именно към по-ранните творби на Fozzy. Албумът е по-рокаджийски настроен и не особено тежък, като най-хубавите парчета в него са събрани в началото и края на творбата. Откриващата "Do You Wanna Start a War" разкуфява подобаващо с тежък рок, "Bad Tattoo" удря с мачкащ насечен риф, а "Lights Go Out" играе ролята на големия радио хит. И след тях Fozzy сякаш се отпускат и пълнят остатъка от албума с не толкова лоши, но очевидно компромисни парчета. "Brides of Fire" връща надеждите с тежък риф и първите крясъци в албума, но рифът по някое време започва да се повтаря прекалено много и към поомръзва. Насечената "One Crazed Anarchist" също показва потенциал, но скучният ѝ припев леко убива ентусиазмa от хубавия куплет, докато "Tonite" носи свеж дух, но е прекалено лека. Кавърът на "SOS" на ABBA пък се включва добре точно преди края и вдига настроението, а "Witchery" закрива албума добре, макар също да звучи като песен с ненапълно развит потенциал.

С две думи, Fozzy винаги са били свежа и интересна банда и може би затова очаквах "Do You Wanna Start a War" да не звучи чак толкова... обикновено. Силното начало и приличният край го спасяват като цяло, но средната му част е прекалено скучна и лесно забравима, за да си заслужава слушането от край до край. Така се появява и странният феномен, в който парчетата в дадения албум не са откровено лоши, но въпреки това са скучни. Явно това се случва, когато група с опит и много професионално отношение към музиката направи албум с много компромиси в креативно отношение. Fozzy могат и повече и го доказаха в "Sin & Bones". Там обаче, за разлика от този албум, имаше купища добри идеи и много внимание към детайлите.

+ + + + +
Дали ще говори на противниците си на ринга или ще пее в Fozzy - Джерико е страшен на микрофона!
Мелодичен, разнообразен и свеж албум - както винаги се случва при Fozzy.
На тази група много ѝ отиват тежки, агресивни и насечени рифове...

- - - - -
... но няма достатъчно такива в албума.
Скучновата и лесно забравима средна част.
Някои прекалено леки парчета.
Куп хубави, но недоразвити идеи (Sabbath-ския риф в "Scarecrow", тежкият риф в "Brides of Fire" и т.н.).

IF YOU LIKE
Downstait, Drowning Pool, Saliva, Alter Bridge, Rev Theory, Ozzy и др.

Автор: Stahley
[6/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели