TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Kontrust - Explositive

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 25, 2014 0 коментара

Стилът: Crossover
От/Год: Австрия/Полша, 2014
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~41 минути 


Нека е ясно от самото начало - "Explositive" определено не е по-добър от "Second Hand Wonderland". Това си казах при първото му слушане и това мисля 10 слушания по-късно. Това обаче е едно от малкото неща, за които не си промених мнението след отделните преслушвания - елементи и цели песни, които в началото ме дразнеха, след време ми станаха симпатични, а други, които много харесах на първо слушане, започнаха да ми омръзват бързо. Затова отсега предупреждавам - ще трябва да чуете този албум поне три пъти, преди да си правите каквито и да е изводи за него.

Мисля, че това е първият албум, за който ми се е налагало да се съветвам с приятелката си (голяма фенка на Kontrust) преди да пиша за него, тъй като дълго време не бях сигурен къде е причината някои пасажи да не ми харесват и не можех да намеря правилните думи, с които да се изразя. Така постепенно си изградих едно сравнително ясно мнение за албума и защо съдържанието му звучи точно по този начин. Простичко казано, с "Explositive" Kontrust опитват да покажат, че колкото и да са били разноорбазни някога - могат и още. В основата на всяка композиция отново са лесно запяващите се вокални куки, тежките китарни рифове и разкуфяващият ритъм, с тази разлика, че тук мелодиите играят дори по-голяма роля от тези в "Second Hand Wonderland". Вокалистката Агата, чиито глас познаваме като сходен на този на Санда Насич (Guano Apes), обаче се отплесва в дивотии и лиготии малко повече, отколкото ѝ отива, а Щефан се включва по-рядко, отколкото би ни се искало.

Kontrust за пореден път си играят със стиловете, но за пръв път използват толкова явно хватки от различни жанрове. Така например тарамбуката и "ориенталският" китарен мотив в "Dance" навяват мисли за музиката на Близкия Изток, в "I Freak On" има откровено реге влияние (дотолкова, че в припева чувам да се пее "African African African banjo!"), a "Just Propaganda" може и да започва като тежък алтърнатив, но рязко преминава в поп-пънк в припева си. А aко изключим фънкарския бас от почти изцяло инструменталната "Play!", песента почти би могла да мине и за нещо много смело от страна на Lacuna Coil.

Игривата и електронизирана "Why" е песента, която независимо дали ще харесате или не, най-силно ще се забие в главите ви. Още след първото слушане започнах да си припявам припева "Why-ay-ay-ay-ay-ay-ay-ay-ay, boy you make me cry, ay-ay-ay-ay-ay-ay!" и вече няколко дни този пасаж не спира да ме тормози на всеки 5 минути. Друг трак с подобно лепящо се за мозъка съдържание е "Bulldozer" - сигурен бъдещ концертен хит (на който много ще се скача), а вероятно и бъдещ сингъл. И няма как да е другояче с текст като "Sometimes I wish I had a bulldozer, purple shining bulldozer!". "Shut Up" пък започва с електронен лийд, перкусии и агресивен риф, но губи насъбраната енергия в не особено добре връзващия се мелодичен припев, докато следващата "Cosmic Girls" звучи много типично за групата и с успех би се вписала и в SHW. "Vienna" също е приятно парче, което обаче става интересно най-вече след средата си, когато с маршов ритъм и подсвиркване се насъбира много енергия, избухваща в един... не чак толкова мощен риф. Струва ми се, че песента щеше да звучи доста по-добре с по-тежък китарен звук, а не както сега, изсвирена само на една струна. За финал ни чакат "This Is My Show" и "Bad Time", които обаче колкото и да слушах, не можах да харесам. Първата просто е прекалено лека и най-хубавото нещо в нея е бриджът ѝ, а втората има хубав припев, но куплетите звучат странно лигаво (от страна на Агата) и затова започнах преждевременно да спирам албума по някое време.

 Началото на албума е по-силно от края му, но не мога да разделя албума на две половини, както обикновено опитвам да правя. Добри парчета има пръснати из целия албум, но дори най-добрите сред тях не успяват да достигнат хитовия заряд и мощта на песни като "Hey DJ!" или "Bomba" (да речем). Инструменталното и стилово разнообразие обаче е наистина завидно, особено като се отчете фактът, че колкото и инструменти да звучат по едно и също време, всеки от тях има свое място в микса, като дори басът е винаги отчетлив и силен. Точно затова давам на албума малко повече (като оценка) от това, което първоначално му бях замислил.

+ + + + +
Огромно разнообразие от похвати и вплетени стилове - гарантирано нескучен албум.
Много ясен и изчистен микс, в който всеки инструмент има свое отчетливо място.
Изключително лепящи се и зарибяващи мелодии, текстове и вокални куки.

- - - - -
До известна степен липсват мощта и енергията от "Second Hand Wonderland".
Прекалено много се разчита на игрите на думи, което по някое време почва леко да дразни.
Агата на места се лигави малко повече, а Щефан се включва по-рядко, отколкото би ни се искало. 

IF YOU LIKE
Guano Apes, Skindred, Rootwater, System of a Down, Soulfly и др.

Автор: Testset
[7/10]

[INDEPENDENT!] Mechina - Xenon

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, октомври 23, 2014 1 коментара

Стилът: Symphonic/Industrial/Death Metal
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: -
Отнема: ~50 минути 


Трудничко е да самоиздаваш албуми в днешно време, докато се опитваш да направиш нещо различно, стойностно и интересно. A Mechina са наистина различни. Дотолкова, че дори стилът им изобщо не е лесен за обяснение. Тежки китарни мелодии (макар и не идеално озвучени, заедно с барабаните), два типа вокали, като екстремните саниски и мощни, а чистите са с доста ефекти, но пък и перфектно си пасват си с електрониката и цялостната атмосфера. Тя пък от своя страна е изключително завладяваща и ни изпраща на едно скоростно и епично пътуване из дебрите на космоса. Отделно от тях се чуват пиано, мъжки и женски хорове и какво ли още не. Казах ви, не е лесно за обяснение.

"Xenon" започва с едноименната песен, която въпреки стряскащата си продължителност, минава неусетно. Тя съдържа всички гореспоменати елементи заедно с много скоростни пасажи, резки смени на темпото и инструментални части, които просто не ни оставят да си поемем дъх, чак до края на второто парче "Alithea". Тук се забелязва един дребен проблем - песните трудно се отделят една от друга и буквално преливат - често не се разбира кога е свършила една песен и е започнала следващата. Също така в края на втория трак чуваме едно изкуствено удължаване, което не е нищо друго освен "шум" преди следващата песен. Тези два минуса са присъщи за почти целия албум, но ще ги оставя само споменати, защото те така и не успяха да попречат на кефа от това космическо пътуване, на което ни изпраща бандата. "Zoticus" (моят личен фаворит) е най-лекото парче в албума, лишено от екстремни вокали, но съдържащо невероятно зарибяващ електронен лийд, страхотно пиано и грандиозно звучене. Тази песен е перфектно балансирана и въпреки факта, че електрониката е водеща, смея да твърдя, че е една от най-силните композиции в албума. Изненадите в "Xenon" не спират до самия му финал. Така например в "Terrae" се чуват мъжки и женски хорови вокали, "Tartarus" започва невероятно епично и съдържа ориенталски елементи с женско пеене в бекграунда, а "Thales" ни връхлита с дет метъл мощ и много различни похвати, правещи я не само грандиозна (отново), но и изключително епична. Следващите две песни пък са по-кратки и опростени и логично водят до края на албума.

Основният проблем на Mechina е недоизпипаният звук на китарите и барабаните, които често се губят в многопистовия микс. Дори това обаче не може да попречи на "Xenon" да бъде наистина добър. Всяка песен в него напомня на поне няколко коренно различни банди, което само доказва огромното разнообразие в музиката на Mechina. С риск да се повторя, споменатите недостатъцо по никакъв начин не попречиха на удоволствието, което този албум дава при слушане, пък и не мисля, че са много групите, които да правят такава музика. Също така фактът, че предният албум на бандата излезе само година преди "Xenon", а тази творба звучи, не само по-зряло, а и много по-подредено, определено показва израстване. Затова и горещо препоръчвам "Xenon" на всеки фен на по-разнообразната метъл музика!
 
+ + + + +
Грандиозен, епичен, симфоничен, електронизиран и тежък.
Множество различни елементи и огромно разнообразие.
Всички вокали и хорове са на много високо ниво.
Рядко се срещат банди, които да правят толкова епична тежка музика.

- - - - -
Звукът на китарите и барабаните определено може и трябва да е по-добър.
Излишно удължаване в края на почти всяка песен.
Малко трудно се разбира кога точно свършва и започва дадена песен.  

IF YOU LIKE
Neurotech, Tyrant of Death, Toxic Grind Machine, Sybreed, Ground Zero System и др.

Автор: Reksy
[N/A]

Black Veil Brides - IV

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 21, 2014 9 коментара

Стилът: Alternative/Glam Metal
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Lava/Universal
Отнема: ~44 минути 


Когато огънят на явния талант се раздуха от арогантността и се подклажда от неуморна тийнейджърска фен база, се раждат противоречивите рок звезди на нашето време. И надали има по-противоречива банда в тежката музика днес от Black Veil Brides - обичани и мразени от милиони, те бързо се превърнаха в звезди и върху тесните им рамене се стовариха доста отговорности. Тази смес от слава и омраза обаче не им се отразява кой знае колко добре, ако съдим по изцепките на вокалиста им Анди Бирсак, който в общи линии бива освиркван на всяко метъл събитие, на което се появи - и после сочи средни пръсти на публиката и говори колко е велик. Но не всичко е толкова едностранчиво.

Няма какво да се лъжем - основната фенбаза на Black Veil Brides се състои от непълнолетни почитател(к)и. Но защо това да е лошо? Има много случаи, в които тийнейджъри с проблеми със социализирането, с различно мислене, интроверти, страдащи от депресия и т.н. се вдъхновяват именно от музиката на групи като Black Veil Brides и решават да следват мечтите си, да не се друсат и други положителни неща. Вярно, има малоумни деца, които решават, че за тях няма надежда в тоя тъжен свят и почват да се режат, за да се правят на интересни, но за това не им е виновна музиката, а собствената им тъпотия - и това е друга тема. И да, фенове могат да бъдат не само тийнове - някои хора в екипа, мъже на по 20 и повече години, може също да сме им фенове, но пък не искаме да си признаем, защото не искаме да сме част от тъпи определения като "BVB Army" - подобно брандиране на фенските групи е адски жалко. Даже сега като се сетя, когато за пръв път видях "BVB Army", реших, че става дума въпрос за някаква фенска формация на Борусия Дортмунд, но не разбирах защо формацията е от еднакво гримирани тийнейджърки. Но както и да е. Получавали сме десетки (без бъзик) гневни мейли от хора, представящи се за членове на "българската BVB армия", които ни държат сметка защо не слагаме 10-ки на албумите на BVB, защо сме казали, че приличат на травестити на обложката на "Set the World on Fire", защо пишем за тях като не (ги) разбираме и прочие. И затова разбираме напълно хората, които се дразнят на групата до голяма степен именно заради досадничката ѝ фенбаза.

Дотук за фенбазата, от която очакваме още коментари и мейли, в които да ни обяснят нещата. Сега за "IV". Наричам албума така, въпреки че цялото му заглавие е "Black Veil Brides IV", което обаче ми изглежда безсмислено, а аз обичам да виждам логиката в нещата. И всъщност, в "IV" има много логика - свръхуспешната формула от предните няколко албума отново е използвана с размах, като на места леко се загатва и за пост-хардкор миналото на групата, с което BVB сякаш напълно бяха скъсали. В основата на музиката обаче отново е мелодията и една специфична комбинация от стилове, напомняща за нещо средно между алтърнатив, NWOAHM и глем рок. Всичко започва със сингъла "Heart of Fire", който е и един от най-добрите тракове в целия албум. BVB сякаш нарочно са опитали да повторят хитовото звучене на "In the End", но последната определено звучи по-добре. Китарите в "Faithless" пък носят част от забравения пост-хардкор дух, но Анди Бирсак упорито отказва да изкрещи повече от веднъж на високосна.

След "Devil in the Mirror" обаче става ясно, че BVB няма да ни изненадат с нищо до края. Повечето парчета сякаш са излети по един и същи калъп, като основната вина за еднообразието пада върху Бирсак, който така и не разгръща иначе добрия си диапазон и пее по един и същи начин през цялото време - винаги в една и съща бленда и винаги удължавайки гласните по абсолютно еднакъв начин. В общи линии, можем само да му се чудим защо вече не крещи. Китарните сола отново ги има във всяка песен и отново са добри, но също до голяма степен подпомагат еднообразието, тъй като всеки път се включват точно в най-предвидимите моменти и не звучат кой знае колко различно едно от друго. Даже бих казал, че почти всеки трак в този албум можеше да се пусне като хитов сингъл, просто защото почти всички те имат прекалено сходни структури. Изключение правят баладите "Goodbye Agony" и "Walk Away", като първата е добра, но втората е 6-минутна мъка, "Last Rites", защото не следва същата формула и "The Shattered God", защото единствена има по-здрав и динамичен риф, отново леко напомнящ за пост-хардкор миналото им.

Накратко, "IV" е приятен за слушане, мелодичен албум, пълен с хитов материал, почти без слаби парчета, но за сметка на това - доста еднообразен и предвидим като цяло. Повече от половината песни в него звучат прекалено еднакво и се забравят бързо, а Анди Бирсак можеше да си даде малко повече зор зад микрофона и да покаже колко вида вокали наистина владее (а не само един), пък току-виж тогава беше успял да запуши устите на мразителите си. Но не би. Точно затова повечето неутрални слушатели ще запомнят не повече от 3 песни от този албум - и надали самите Black Veil Brides ще включват повече в бъдещите си концертни изяви.

+ + + + +
Кажи-речи няма слаби (сами по себе си) парчета (с мааалко изключения).
Много от песните спокойно могат да бъдат пуснати като хитови сингли.
Добри мелодични рифове и вокали, много сола, добра китарна работа като цяло.

- - - - -
Еднообразен като цяло - повече от половината тракове звучат сходно, като излезли от един калъп.
Анди Бирсак така и не излиза от най-удобната си бленда, а не е като да не може и повече.
Предвидим, неизненадващ и залагащ на сигурното - нетипично и тъпо е за банда от млади хора. 

IF YOU LIKE
BFMV, A7X, Theory of a Deadman, Escape The Fate, Alesana, Kiss и др.

Автор: Testset/Stahley
[6.5/10]

Lordi - Scare Force One

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 19, 2014 1 коментара

Стилът: Heavy Metal/Hard Rock
От/Год: Финландия, 2014
Лейбъл: AFM
Отнема: ~48 минути 


Минаха повече от 8 години, откакто Lordi неочаквано взеха, че спечелиха Евровизия и шумът около тях постепенно намаля. Финландските рок-чудовища обаче продължават да издават нови и нови албуми с качествен материал и "Scare Force One" не прави изключение от това правило. Разликата - този път Lordi залагат на повече мелодични "куки" от всякога - и точно те са най-хубавото нещо в новия им албум.

По-мелодични, по-модерни и по-освободени - така звучат Lordi през 2014-та и макар в "Scare Force One" да няма суперхитове като тези, които правеха преди 10-ина години, почти всяко парче в него има хитов потенциал - до една или друга степен. Отсега ви споделям и кой е истинския хит тук - "She's a Demon"! Не мога да разбера защо това парче не бе издадено като сингъл, но явно който е имал този избор пред себе си е пропуснал покрай ушите си тоя трак, защото той е почти в края на албума. Пианото, енергията, мелодичният риф, бриджът, припевът - всички са в идеална хармония, писана сякаш по възможно най-успешната класическа хард рок формула. Редом с този трак, с хитов потенциал се открояват "Scare Force One", "Hell Sent in the Clowns", в която клавишните отново играят важна роля, а припевът е може би най-добрия в целия албум. На подобен принцип, но в средно темпо е построена и следващата "House of Ghosts". Клавишните до голяма степен спасяват и "Cadaver Lover", която би била доста скучничка без тях, а в сингъла "Nailed by the Hammer of Frankenstein" удрят в унисон с насечения риф. "Monster Is My Name" звучи като класически хард рок, а "The United Rocking Dead" и закриващата (при това по забавен начин) "Sir, Mr. Presideath, Sir" звучат до голяма степен като нещо на Accept от началото 90-те.

Едно от най-тежките парчета в албума се казва "How to Slice a Whore", но в него около 3 минути се върти един и същи риф и няма почти никакво развитие, затова не мога да кажа, че съм приятно впечатлен от него. Изобщо пък не разбирам и ролята на "вметките" като интрото "SCG7: Arm Your Doors and Cross Check" и интерлюдиите "Amen's Lament to Ra II" и "Hella's Kitchen", от които само последната що-годе звучи така, сякаш има някакво място в албума. Като цяло обаче Lordi за пореден път са се справили добре и са дръпнали с крачка напред по отношение на използваните мелодии. Поне аз останах приятно изненадан от доста от композициите, тъй като, честно казано, не очаквах кой знае какво този път. Но ето, че явно съм грешал в предчувствията си ;-)

+ + + + +
Толкова много мелодични "куки" не са имали от "The Monsterican Dream" насам.
Много парчета с (по-голям или по-малък) хитов потенциал.
Изненадващо голямо количество поводи за куфеене и припяване.
Някои мелодии волю-неволю просто ти се забиват здраво в главата.

- - - - -
Няма суперхитове, каквито правеха преди десетилетие с онова си мощно и ярко звучене.
Понякога тъкмо очакваш нещо страхотно в припева, а той се оказва малко... meh. 

IF YOU LIKE
GWAR, Accept, Dream Evil, Bloodbound, Kiss, Edguy, Powerwolf, Teräsbetoni и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Cavalera Conspiracy - Pandemonium

Posted by Today's Metal Crew On петък, октомври 17, 2014 3 коментара

Стилът: Death/Thrash Metal
От/Год: Бразилия, 2014
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~39(+12) минути 


След около 20 години слушане и фенство на творчеството на Макс Кавалера (и брат му) вече започнах да се чудя дали легендарният бразилец не е започнал да бърка с коя група какво свири. Sepultura, Soulfly, Nailbomb, Cavalera Conspiracy, Killer Be Killed, гост-участия... и три албума с три групи в рамките на една година. Това е то човек, който живее за метъла и дори след толкова много години на сцената продължава да е супер продуктивен и енергичен. Дали обаче количеството не започва вече да пречи на качеството? Това се чудех през цялото време, докато слушах новия албум на Cavalera Conspiracy, в който Макс и Игор залагат на още по-откровено дет метъл звучене.

Първото нещо, което прави впечатление още в отварящата "Babylonian Pandemonium" са вокалите на Макс. Трудно ми е да повярвам, че след като едва успя да си изкрещи (или по-точно изговори) партиите на последните няколко концерта, на които го гледах, Макс изведнъж е започнал да вади ниски дет метъл вокали, каквито не е вадил дори в "Arise", но фактът е пред мен - Макс реве дълбоко като Марк Грийнуей, а зад него през цялото време сече и мачка тежък, шумен и сурово звучащ инструментал. Марк Ризо шари със светкавична скорост по праговете на китарата си (макар че далеч не всяко соло е напълно необходимо), новият басист Нейт Нютън бумти със силно надут бас, а Игор удря с всичка сила, за да успее да се впише в целия шум. След отварящия трак следват няколко бързи и брутални парчета, сред които трашърската "Bonzai Kamikazee", както и чистите проби дет метъл "Scum", "I, Barbarian" и "Cramunhao". "Apex Predator" затваря първата половина на албума с траш, а "Insurrection" открива втората половина... с още траш.

С течение на албума Макс се връща към по-типичните си вокали и "Pandemonium" постепенно започва да придобива по-ясни очертания. Отнякъде започват да лъхат спомени за "Arise", "Dark Ages", че дори и за Nailbomb. "Father of Hate" от своя страна носи със себе си духа на траша от 80-те, "The Crucible" мачка с мощна смесица от дет и траш, а "Not Losing the Edge" звучи като нещо, което не е влязло в "Prophecy", защото било е прекалено тежко и необработено за него. Звукът на бразилското беримбау в "Porra" пък ни връща към "Roots" и "Primitive" и като цяло доста добре би се вписало в дискографията на Soulfly.

Тежкият бас, неподозираните (от мен) дет-ревове на Макс, органично звучащите барабани на Игор и солата на Марк Ризо (който използва всяка възможност да ги вкара някъде) ще допаднат на феновете на творчеството на братята от края на 80-те и началото на 90-те, а препратките (волни или неволни) към Nailbomb и "Dark Ages" също ще се усладят на доста фенове. Аз обаче още не знам дали "Pandemonium" изобщо ми харесва. От една страна ме радва, защото е доста тежък и ми напомня за "едно време", но от друга страна вече не сме 1990-та. Ако този албум беше издаден тогава, щях да се смазвам да го въртя на касетка, но днес дори не мога да си представя как ще го завъртя дори още 3-4 пъти. Всичко в "Pandemonium" ми звучи прекалено познато, предвидимо и леко недоизпипано. Знам, че вероятно в това е голяма част от чара на албума, но поне аз много отдавна спрях да се впечатлявам от подобни завръщания към "суровото". И ето, че сега не знам дали да поставя 3-ка, 5-ца или 8-ца, затова оставям това, което ми се струва най-логично и честно.

+ + + + +
Изненадващо тежък и сурово звучащ албум от братята Кавалера.
Неподозирани ревове от Макс, мощен бумтящ бас и постоянно високо темпо.
Полъх от миналото, навяващ спомени за Sepultura, Soulfly и дори Nailbomb.

- - - - -
Всичко в албума звучи някак познато.
Барабаните са най-тихи в целия микс, което е малко странно, особено като знаем кой свири на тях.
Ризо от време на време наистина прекалява със солата - а можеше да вкара повече рифове. 

IF YOU LIKE
Sepultura, Soulfly, Nailbomb, Ektomorf, Napalm Death, Chimaira и др.

Автор: Undepth
[N/A]

Leander Rising - Öngyötrő

Posted by Today's Metal Crew On сряда, октомври 15, 2014 1 коментара

Стилът: Modern/Groove Metal
От/Год: Унгария, 2014
Лейбъл: Hear
Отнема: ~50 минути 


Като малък много исках да стана полиглот. Сега знам добре само английски, все повече забравям гръцкия, зацепвам горе-долу за какво става дума на немски, чета свободно руски и мога добре да излъжа някой, че знам арабски, просто защото го говоря с хубав акцент (един сириец ми го каза). На още много езици знам по някоя и друга дума, но на унгарски не знам и една буква. Само вижте колко вида "о" има в заглавието на този албум! Но това изобщо не ми пречи с огромно удоволствие да го слушам и да се радвам, че и на подобни "екзотични" езици се прави метъл на световно ниво. Интересното е, че Leander често записват и на английски, но на унгарски просто звучат по-добре.

Leander всъщност вече се казват Leander Rising (по разни причини). Някои от вас може и да помнят, че преди две години ви ги представихме с това име, с което издадоха "Szívidomár". но днес вече сме на вълна "Öngyötrő"! Новият албум по нищо не отстъпва на предшественика си и включва в себе си все така мощен, здрав, тежък, но и мелодичен материал. Ниските китари на Атила Ворош (познат ни от Nevermore) разтърсват стени, вокалистът Леандер Котолеш се справя великолепно с всички възможни видове вокали, а ритъм секцията разкуфява подобаващо. Всичко започва с "Szerelmes Dal", която мачка с мощен и агресивен риф, преминава в супер мелодичен бридж, удря с хитов припев и после съвсем унищожава със зверски вокали и още по-мачкащи рифове. Нататък тази формула се подхранва добре от "Lőjetek Fel" и тежката "Győzelem Nélkül", която пък е в абсолютен контраст със следващата "27 Év" - балада, започваща с умопомрачително красиви цигулка и пиано. Рядко си харесвам балади, но... уау, тази е невероятна. Спрях албума за кратко след като я чух, за да поема цялата емоция, с която ме завладя тя (с извинения за мелодраматичния коментар).

С "Némán Állni" Leander продължават това, което са започнали в началото, а в "Öngyötrő" достигат и неговия апогей. Убийствено добро парче, достойно служещо и за заглавно. И точно когато човек вече се е разкуфял и развилнял из стаята, идва втората невероятно красива балада. "Take Me" е единственото парче в албума, изпято на английски, при това от дама. До края на албума има още цели две балади - "Hóvirág", която скучнее с бавното си темпо и мелодичната "Nem Akarok", която затваря албума с прекрасни акустични китари.

На няколко места в този албум останах абсолютно възхитен и безмълвен, което рядко се случва при мен, тъй като ежегодно минавам през повече от 200 нови албума и с течение на времето все по-трудно се изненадвам, особено пък чак толкова приятно. Сигурно затова дори след няколко слушания усещах как ме сърбят ушите да си пусна няколкото любими трака от албума и да пропусна тези между тях. И то не защото са лоши, а защото просто не са ЧАК толкова добри. Текстовете на унгарски пък изобщо не пречат на това музикално изживяване, така че изобщо не се колебайте дали да дадете шанс на "Öngyötrő". Преди две години много хора го сториха и съм сигурен, че и до ден-днешен са много доволни от решението си ;-)

+ + + + +
Музика, преминаваща безпроблемно от тежка, мощна и агресивна в супер мелодична и красива.
Разнообразни постройки, техничен (но не излишно или показно) инструментал.
Първокласна продукция, в която всичко е на световно ниво.

- - - - -
Унгарският може и да е пречка пред тези, които обичат да разбират какво им се пее.
Част от парчетата не се ЧАК толкова силни, а едно дори е скучно. 

IF YOU LIKE
Depresszió, Kotiteollisuus, Digimortal, Icon In Me, Across The Sun и др.

Автор: Testset
[9/10]

Texas In July - Bloodwork

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 13, 2014 0 коментара


Стилът: Metalcore
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Equal Vision
Отнема: ~41 минути 


Понякога си представям какво свири дадена група, съдейки само по името ѝ. Така например Texas In July ми звучеше като име на група, правеща лигав младежки пост-хардкор, но истината е много различна. Музиката на TIJ е сериозна и неочаквано тежка, като това всъщност е и първият им албум, в който има някакви чисти вокали, за които допринася новия вокалист на бандата. И въпреки че тях ги има само в една песен, албумът е много далеч от средняшките такива в жанра. Но и към него може да се отправят някои забележки.

Тежките китари, динамичният ритъм и супер здравият риф в отварящата "Broken Soul" направо могат да ви отвеят перчемите, ако не сте се подстригвали от доста време като мен. "Sweetest Poison" също удря много здраво, притежава много готино вътрешно разнообразие и е единствената песен, съдържаща чисти вокали. Те пък от своя страна се вписват много готино в песента, внасяйки разнообразие и повече мелодичност. Почти съм сигурен, че в следващия си албум чистите вокали на "новия" Дж. Т. Кеви ще бъдат използвани повече, но за сега такава промяна в цялостното звучене групата, вероятно, би била прекалено голяма. Само не разбирам защо точно тази песен е избрана като сингъл, който ми даде празни надежди, че ще чуя повече от чистото пеене на Кеви, но каквото - такова.

В очакване да чуя още някой готин момент, който да си струва да спомена, се оказва, че вече неусетно са минали три песни. Връщам ги пак със страха, че са скучни, щом не са ме впечатлили моментално. Здрави китари, зарибяващи рифове, тежки ревове, сола - всичко изглежда наред. Явно или трудно понасям наличието само на един тип вокали, или композициите са доста сходни и не се разграничават много една от друга. Едвам успях да забележа и участието на Леви Бентън (Miss May I) в "The Void" - и добре че го прочетох, та да се уверя, че е там, защото като цяло не си личи особено. "Inner Demons" обаче е разнообразна, мелодична и супер добре изпипана (дори и без чисти вокали). В над 3-минутния инструментал помага главния китарист на The Word Alive Зак Хансен и парчето се е получило доста добре. Иначе албумът продължава по същия начин, по който и започна. Песните са здрави и мощни, но така и не се появява такава, която да ме накара да скоча от стола, за да проверя как се казва, защото искам да я чуя поне още осем пъти в идния час.

Солата и забележителните китари са основната причина този албум да е толкова силен, въпреки всички други забележки към него. Няма как да им го отрека на TIJ - знаят как да свирят бе, да им се не види! И все пак липсата на разнообразие в песните и сходните структури правят албума по-лесно забравим, отколкото трябва да бъде - с изключение на "Sweetest Poison", заради чистите вокали в нея. Всички песни сами по себе си са много добри и мощни, но се губят в общата картинка. Липсва открояващият се хит, запомнящият се елемент, моментите, в които си казваш "3-та, 5-та и 8-та песен бяха страшни!". Ето защо и не мога да се съглася с един от колегите, че може да се направи много добър и запомнящ се албум в жанра само с един тип вокали. Дори малко да са - разнообразието е много нужно и важно. И макар че TIJ очевидно ги чака все по-светло бъдеще, пред тях има и още много мегдан за развитие, особено с новия им вокалист. И съм сигурен, че чак след като се отпуснат и решат да използват по-смело чистите вокали ще направят един наистина изключителен албум.

+ + + + +
Зверски добри китари, каквито съм чувал от изключително малко други групи в жанра.
Тежките рифове, бързите сола и динамичното темпо са на лице повече от 40 минути.
Метъл > кор.

- - - - -
Макар и добри, вокалите са прекалено еднообразни.
Сходни композиции и похвати = еднообразие и предсказуемост.
Толкова добри и подходящи чисти вокали, а ги има само в една песен...

IF YOU LIKE
August Burns Red, Miss May I, Fit For a King, Bury Tomorrow, For Today, FTFD и др.

Автор: Reksy
[7/10]

Megaherz - Zombieland

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 11, 2014 0 коментара

Стилът: Industrial Metal/NDH
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~49 минути 


Добре, пак се хванах. Megaherz за пореден път успяха да си поиграят с очакванията ми и да ме накарат да настръхна (не само от кеф) няколко пъти в процеса на слушане, но в крайна сметка все пак останах доволен. И макар съставът на групата вече да няма нищо общо с оригиналния, Megaherz поддържат легендарното си име с достойни албуми, какъвто до голяма степен е и "Zombieland". Но да - и този албум си поигра с нервите ми, особено в първата си половина.

Да речем, че откриващaтa "Zombieland" е окей. Не е "уау", но... бива, колкото да те посрещне на входа и да те вкара в атмосферата. Виж, "Himmelsstürmer" вече е друга работа - първокласен NDH с мелодични вметки, от които да настръхнеш (засега все още от кеф). Куплетът мачка с машинен ритъм и нетърпеливо драскащи китари, а като влезе оня ми ти мелодичен бридж и Лекс каже "Dieser Moment ist für Helden gemacht... Ich start die Motoren, gebe Gas und hebe ab!" и направо и на мен ми иде да запаля мотора и да дам газ, докато слушам припева. Изобщо - еуфория. И тъкмо когато съм се настроил за още такива парчета... бам, темпото умира. "Für Immer" звучи като нещо, излязло от общия труд на лирично настроения Der Graf от Unheilig и Гари Велер от Stahlhammer в най-мързеливия му период. В следващата "Roter Mond" 2-3 минути чаках да се появят китари, докато накрая осъзнах, че досега ги е имало, но са толкова приглушени, че едва се чуват. "Wir Könnten Götter Sein" пък съвсем звучи като парче на Unheilig от новия им супер скучен и леко естраден период и затова в dieser moment започнах да се притеснявам. Баси, дали може да стане и по-зле?

Но ето, че дойде "Lieblingsfeind" и въздъхнах с облекчение, а секунди след въздишката вече отново куфеех. "Fanatisch" е друга много силна и интересна композиция, която вдига оборотите точно навреме и внася малко Rammstein-ски привкус в затишието след средата си (и усещам отсега как дълго ще си подсвирквам тая мелодия). "Schwarzer Engel" включва повече мелодия и рок, а както се подразбира от заглавието ѝ, има и по-"готик" отенък. До финала "Unter Strоm" и "Hurra Wir Leben Noch" (хм, авто-кавър... това е песен от "Himmelfahrt" - албумът на групата от 2000-та година, тогава още с Алекс зад микрофона) залагат на повече NDH, "Gegen Den Wind" на повече мелодия (и пак онова Unheilig-ско звучене), а "Frei" закрива баладично, което често се случва с албумите на Megaherz. И за разлика от другите бавни парчета в албума - това е добро.

Мислех си преди няколко дни, че ако бях чул този албум преди 10 години, надали щях да повярвам, че това изобщо са Megaherz, но със сигурност щях да го харесам, напук на факта, че половината парчета в него скучнеят. Разликата в предпочитанията ми отпреди 10 години е, че днес вече много се дразня на естрадната прочувственост, с която Der Graf запълни албумите на Unheilig и затова сега реагирам така негативно, когато чувам, че Megaherz също опитват да навлязат в тази ниша. Така де - тайната на добрия NDH се крие в тежките китари, здравия ритъм и машинното звучене - няма нужда небето да плаче и леличките по улицата да се усмихват като в клип на Миро. Песни като "Himmelsstürmer" и "Fanatisch"обаче ясно показват, че Megaherz още си го могат и далеч не са за изхвърляне. И въпреки че много си поигра с емоциите ми, "Zombieland" накрая взе, че се оказа добър. Въздъхвам още веднъж - тая група тепърва ще я бъде.

+ + + + +
Половината албум е пълен с първокласен, класически звучащ NDH.
Песни като "Himmelsstürmer", "Fanatisch", "Unter Strоm" и "Hurra Wir Leben Noch" рутят кочината.
Вътрешно разнообразие, даващо по нещо и за феновете на по-"готик" звученето. 

- - - - -
4-5 парчета звучат досущ като слаби композиции на Unheilig.
Лекс може да вземе още малко уроци в помощ на мелодичното си пеене.
На места китарите рязко се изгубват без видима причина. 

IF YOU LIKE
Eisbrecher, Die Allergie, Unheilig, Rammstein, Oomph!, Stahlmann, Stahlhammer и др.

Автор: Testset
[7/10]

Slipknot - .5: The Gray Chapter

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, октомври 09, 2014 15 коментара

Стилът: Alternative/Nu Metal/NWOAHM
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Roadrunner
Отнема: ~64(+11) минути 


Винаги ми е било трудно да пиша за големите банди. Имам предвид наистина големите, повлияли на цели поколения. Независимо дали на някой му се иска да отрече този факт, Slipknot са точно такава банда. Моето поколение израсна с тяхната музика! И сега аз, бившият осмокласник, борещ се да пусне "Wait аnd Bleed" на касетофона в класната стая (алтернативите бяха Василис Карас и българският рап DRS), да критикувам Кори Тейлър и компания? Брр.

Много неща се промениха, откакто Slipknot за последно издадоха студиен албум. Басистът Пол Грей почина, а Джоуи Джордисън бе уволнен по неразкрити засега причини (явно имат договори да не говорят гадости едни за други след евентуална раздяла). Дори тези два тежки удара обаче не са попречили на групата да се концентрира, да даде всичко от себе си и да запише изключително силен албум. Казвам това без свян, защото изобщо не разбирам вечно недоволните фенове, които оплюват всичко, което Slipknot са извадили след "Iowa". "The Gray Chapter" е зверски силен и смазва на пух и прах де що има конкуренция в жанра тази година.

Заместниците на Пол и Джоуи вече са ясни, макар че Кори Тейлър дебело подчерта, че те все още имат "временен" статут. Засега знаем, че басът вече е в ръцете на Алесандро Вентурелa (ex-Krokodil), a почти сигурно зад барабаните е Джей Уайнбърг (ex-Madball, ex-Against Me!). Който и да е барабанист обаче, се справя изненадващо добре с трудната задача да замести Джоуи. Естествено, Джордисън има свой уникален почерк и прави чест на новия "ударник", че не го копира, а допълва музиката по свой начин. Барабаните са плътни и мощни, което е най-важното в случая и затова ми се струва, че отсъствието на Джордисън няма да има чак такъв негативен ефект върху Slipknot. Басът пък може и да не е на преден план през повечето време, но се чува винаги в ролята си на "уплътнител", допълвайки идеално и водещите китари, и ритъм секцията.

Често попадам на писания от типа на "Slipknot вече не са тежки". Ами, ако някой очаква от тях да правят горграйнд - да, не са тежки. Но ако си пусне човек "Sarcastrophe", "AOV (Approaching Original Violence)", "The Devil in I", "Skeptic", "The Negative One" (нищо, че започва малко като "Seek N Strike" на Soulfly, хаха), или размазващата "Custer" и после пак каже "ама те не са тежки", тогава вече ще е необходима намеса на ушен лекар, психиатър и леген със студена вода, за да може въпросният човек да се освести. И да, има и по-леки парчета. "Goodbye" е емоционална балада, "The One That Kills the Least" е доста мелодична и "алтърнатив", а "Killpop" почти не звучи като песен на Slipknot... и може би затова я намирам за една от най-слабите в албума. Не мога да кажа, че съм супер впечатлен още от "Lech", "Nomadic" и "If Rain Is What You Want", които не се вписват много добре в общата атмосфера, а и звучат до една или друга степен разхвърляни. Мисля си, че албумът спокойно можеше да мине и без тях, особено като имаме предвид, че на места дори в най-добрите парчета има някои излишни удължавания с интродукции и аутрота. Държа да спомена и че оставената за бонус трак "Override" трябваше да бъде в основната част на албума, защото има различно, но супер интересно звучене. И горе-долу с това се изчерпват всичките ми критики към "The Gray Chapter".

Осъзнавам, че до известна степен звуча като тропащ с крак фенбой, но искам да ви уверя, че не съм такъв. Фенбой съм само на една група на тоя свят (и тя дори не пее на английски), така че каквото казвам сега е следствие на това, което съм чул в "The Gray Chapter". Не бих имал проблем да кажа, че даден албум на Slipknot е скапан, ако евентуално излезе такъв някога. Но няма как да кажа нещо подобно за тази им творба. "The Gray Chapter" кипи от заразителна енергия и разтърсваща агресия и е един от наистина малкото албуми, излезли тази година, който успя да ме разкуфее с такава огромна сила. Достойнствата му обаче се простират далеч отвъд разкуфяването, за което можем да похвалим очевидно добрия креативен и композиционен процес, бушуващ в редиците на Slipknot. Затова, ако сте решили да слушате този албум, дори не смейте да го подхващате, ако сте настроени за разочарование. Изчистете си главите от хейтърските "trve" глупости, които сте прочели из интернет и тогава си го пуснете. И ще разберете за какво говоря.
 
+ + + + +
Тежък, зверски енергичен, надъхващо агресивен и отвяващо мощен звук.
Slipknot не са изгубили и грам от идентичността си, но със сигурност за узрели още като музиканти.
Новите (макар и временни) членове на бандата се справят повече от подобаващо.
На много парчета можеш да си откършиш врата от куфеене ("AOV", "Skeptic", "Custer" и прочие).

- - - - -
Тук-там има някои и друг пълнежец - я под формата на интро/аутро, я под формата на цял трак.
Някои парчета не звучат много-много като такива на Slipknot. 

IF YOU LIKE
Stone Sour, Machine Head, Mushroomhead, 5FDP, Soulfly, Chimaira, Korn, SOAD и др.

Автор: Testset
[9/10]

Psychostick - IV: Revenge of the Vengeance

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 07, 2014 1 коментара

Стилът: Alternative Metal/Crossover/Comedy
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Rock Ridge Music
Отнема: ~57 минути 


Те са нещо като Weird Al Yankovic на метъла. Те са може би най-забавната метъл банда днес. Те са Psychostick и през годините са написали цял куп супер забавни метъл парчета. На 4 ноември те отново ще ни засипят с такива в четвъртия си албум "Revenge of the Vengeance". И макар чувството им за хумор да е малко налудничаво и винаги на преден план, това не пречи музиката им да е здрава и разкуфяваща.

Всичко започва с песента във възхвала на големите бради "Obey the Beard" и "President Rhino", която издига носорог за президент на САЩ. След тях "So Heavy" се заиграва с използването на невъзможно ниски китари, с което много метълкор банди си мислят, че стават супер тежки, а "Dogs Like Socks" разказва кратка история от името на куче, което обича да си играе с чорапи. И ако видеото към тази песен не ви е разсмяло (или поне накарло да се усмихнете), значи може да спрете да слушате, да идете в някоя близка аптека и да помолите да ви прелеят венозно малко чувство за хумор. После се върнете и си пуснете "Quack Kills", но не и ако имате анатидефобия (страх, че отнякъде ви гледа патица), защото героят в парчето страда именно от това. Тези с разбити сърца пък могат да си пуснат "Blue Screen" и да усетят болката на плачещия (буквално, поне в края) протагонист от загубата на неговия скъп и любим хард диск.

Слагам отделен абзац тук, защото "NSFW" може и да е световен рекордьор за най-многократно казване на думата "fuck" в песен - над 500 пъти! Опитах се да ги броя и все ги изкарвам някъде около 520, но не гарантирам абсолютна точност. Парчето е дълго малко над 3 минути и в него не се използват други думи, освен едно самотно "shit" в края. Вулгарността остава на преден план и в скеча "New to the Neighborhood", след който обаче идват "Awesome" (която ни изброява random неща, които са awesome) и странният метъл урок по първа помощ при задавяне с храна "Choking Hazard". До края на албума настроението се поддържа от скеча "Trick or Treat", "The Power of Metal Compels You" (с която затварят пространствен портал, каращ жените да не се интересуват от секс) и аутрото "Outakes IV: The Outtakening". Нарочно досега не споменах "Danger Zone" (не разбирам смисъла на този кавър), леко безсмислените "Loathe Thy Neighbor" и "Fight to the Death" и "Bruce Campbell", която се бъзика добре с въпросния актьор, но... колко човека изобщо се сещат кой е той?

 Като изключим няколко странни и неразбираеми откъм хумор (поне за мен) песни, "Revenge of the Vengeance" е... жесток. Ако го оценявах за това колко ме е забавлявал - щях да му дам максимална оценка, защото на места успя да ме разсмее и с глас, което е рядкост за какъвто и да е тип музикални албуми. Той оставя след себе си трайно добро настроение, заради което печели и много от адмирациите ми. Ако чуя обаче албум с подобна музика и той не е забавен - надали бих си го пуснал отново. Но в крайна сметка това са Psychostick и знаят как да съчетаят хумор с метъл така, че и най-темерутестите критици да не могат "копче" да им кажат.
 
+ + + + +
Изключително забавен и разтоварващ метъл албум.
Жанрово разнообразие - алтърнатив и ню метъл, груув, метълкор, траш и каквото още им е скимнало.
Комедията хич не пречи на групата да композира здрава и сама по себе си музика.

- - - - -
Някои бъзици и шеги ми се струват доста трудно разбираеми.
Последната третина на албума е с доста по-слаба концентрация на супер готини парчета.

IF YOU LIKE
Weird Al Yankovic, SOAD, Bloodhound Gang, Dethklok, Tenacious D, Jon Lajoie и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели