TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Waltari - You Are Waltari

Posted by Today's Metal Crew On събота, февруари 21, 2015 1 коментара

Стилът: Experimental Rock/Metal/Crossover
От/Год: Финландия, 2015
Лейбъл: GAS
Отнема: ~55 минути 


Всички можем да се съгласим, че Waltari не са това, което бяха през 90-те. Сигурно и тях да ги питаме - и те ще се съгласят с това. И днес, след 6 години без албум с авторска музика, Waltari издават "You Are Waltari", сякаш загатвайки ни със заглавието, че Waltari не опира толкова до хората в групата, колкото до тези, които не спряха да слушат тяхната музика през години. Но нека е ясно отсега - не очаквайте нова дет метъл опера или връзки с 90-те. Това са Waltari и отново правят каквото си искат във всички удобни стилове.

Ако сте в тийнейджърските си години сега, значи е вероятно да не сте попадали на Waltari и да не знаете колко много ги тачехме едно време в "ъндърграунд" средите. И имаше защо - малко групи си позволяваха да свирят всяка песен в различен стил, а на още по-малко им се получаваше добре. Waltari обаче никога не спряха да експериментират и да не се съобразяват с никакви стилови граници. И макар невинаги да им се получаваше супер, имаха велики попадения през години. "You Are Waltari" е още един такъв експериментален албум, пълен с великолепни попадения и някои очевадни греди.

Oтварящата "12" е първото от страхотните попадения, благодарение на своя зарибяващ мелодичен припев. Следващата "Tranquality" пък звучи по-скоро като песен на Skindred и не е кой знае какъв добър удар, но две песни по-късно "Only the Truth" връща интригата в мача. Парчето е странно и малко хаотично на пръв поглед, но в това до голяма степен се крие и магията на Waltari. Всичко обаче тотално се променя в "Right Wing" - акустична, приповдигната, дори комично звучаща фолклорна песен на фински - с подсвирквания и напеви "ля ля ля". Веднага след нея пък, за да е пълен контрастът, идва дет метъл тракът "Strangled". Неговата функция обаче се изчерпва с тази на тоталния контраст, защото песента е "греда" като цяло. Нататък - мелодичен алтърнатив метъл ни посреща в "Keep It Alive", индъстриъл с акордеони удря в хитово звучащите "Singular" и "Drag", "Not Much To Touch You" вкарва и прогресив метъла в играта, а в "Hyväolihyväoli" се включва и брас секция. За финал остават акустичната "Televizor" (която май е на... словенски?) и сингълът "Diggin the Alien".


Трудно е да се прави оценка на албум, съдържащ толкова много стилове, но така като гледам, очевидните сполучливи попадения са "12", "Singular", "Drag" и "Diggin the Alien", като изобщо не коментираме дали са "в стила" на Waltari или не, защо (не) звучат "като преди" и прочие. И поне аз си харесах още толкова песни от албума, но при Waltari нещата винаги са много субективни. Може и моите фаворити да нямат нищо общо с вашите. Нали знаете - едни виждат роклята в бяло и златисто, други - в синьо и черно (колко удобен ден да се пише за Waltari само). Аз обаче много бих се изненадал, ако някой безусловно хареса всички песни в този албум (аз определено ще прескачам цели парчета в бъдещите си слушания), но ако има такъв - нека коментира тук, защото ще се радвам да чуя как е успял да хареса всичките им стилове и експерименти.
 
+ + + + +
Рядко срещано стилово разнообразие - отново почти всички песни са в различен стил.
Някои наистина здрави (и хитови) парчета + някои силно зарибяващи припеви.
Нито грам съобразяване с каквито и да е очаквания, външни желание и граници като цяло. 

- - - - -
Много трудно ще е за когото и да било да хареса всички песни в албума.
Както винаги, така и този път някои експерименти удрят на камък и стоят... странно.
 
IF YOU LIKE
Kontrust, Suburban Tribe, Viikate, Damned Spirits' Dance, Pain и др.

Автор: Testset
[7/10]

Eskimo Callboy - Crystals

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, февруари 19, 2015 0 коментара

Стилът: Modern Metal/Trancecore
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: Universal/Electrola
Отнема: ~40 минути 


Може да се каже, че с "Crystals" Eskimo Callboy преживяват първа по-сериозна промяна в звученето си. Все още са ексцентрични, все още вкарват много електроника и поп и все още са тежки, само че вече не са чак толкова "кор". Новият албум клони по-скоро към модерния и алтърнатив метъл, отколкото към шумния транскор, който EC правеха някога. Електрониката и семплите се използват по-добре от всякога, припевите са мелодични и зарибяващи и резултатът от всичко това е албум, пълен с потенциални хитове.

Откриващата "Pitch, Blease" е идеалното свързващо звено между "We Are the Mess" и "Crystals" - транскор за основа и резки скокове от метъл към зарибяващи денс припеви - и ако някой се учудва от това, значи не е чувал Eskimo Callboy преди и трябва бързо да прецени дали подобни контрасти няма да му дойдат в повече. Мисленето трябва да се извърша бързо, защото и в "Baby (Tearing Up My Heart)" има още от същото и решение задължително трябва да се вземе преди да се стигне до "My Own Summer". Защото там, щете не щете, тази мелодия няма да ви излезе от главата. Друг явен хит е "Best Day", в който се включва и популярния германски рапър Sido, а следващата "2 Fat 2 Furious" също спокойно би могла да изиграе ролята на успешен сингъл, благодарение на купонджийското си настроение, зарибяващата си (за пореден път) електроника и изненадващото си соло на финала. "F.D.M.D.H." пък е нещо като интерлюдия, която за кратко прераства в зловещ деткор със злокобни грухтежи, с които EC явно искат да покажат, че тежката музика далеч не им е чужда. "Paradise In Hell" е своеобразно ню метъл парче, в което на няколко пъти се залага на рап, като този в края на песента е особено сполучлив. Заглавната "Crystals" загатва за идващия край на албума, като след нея остават само денс-метълската "Walk on the Thin Line" и аутрото "Closure".

Eskimo Callboy ми бяха "guilty pleasure" - една от онези банди, за които старите метъли биха ви се подиграли, че слушате, но която ви харесва прекалено много, за да ви дреме. Днес обаче без никаква вина си ги слушам и ги препоръчвам горещо наляво и надясно. В тази група има нещо специално, интересно и много зарибяващо, скрито някъде измежду лигавите поп-припеви, купищата електронни куки и тежки китари. По принцип албуми с подобно съдържание дори много биха ме дразнили, но Eskimo Callboy правят нещата по свой, различен начин. Сякаш са нацелили някаква тайна рецепта за това в какви съотношения да смесят количествата метъл и поп, без да можеш да ги обявиш нито за прекалено леки, нито за особено тежки.

Часове наред се чудех какво точно би било най-точното определение за стила на този албум и все още не съм сигурен. Алтърнатив, индъстриъл, транскор, денс, рап, модерен метъл, метълкор - не знам. Знам само, че в "Crystals" има от всички тях и че Eskimo Callboy някак са ги съчетали толкова добре, че дори не успяват да ме подразнят. С това ново и още по-хитово звучене пък надушвам, че на тази група тепърва ѝ предстои голям кариерен скок. И ако доскоро си говорехме за тях като за онази провокативно изглеждаща група от германския ъндърграунд и си ги споменавахме само тук и в няколко торент тракера, то оттук нататък мисля, че ще виждате името им все по-често, включително и из други български музикални медии.

 
+ + + + +
Изключително силен (и добре разгърнат) хитов потенциал!
Купища зарибяващи мелодии, припеви, електроника и прочие.
Много добро съотношение между количествата тежка музика и поп-елементи.
Разнообразие, благодарение на което във всяка песен има по нещо интересно. 

- - - - -
Много лигавее на места.
Няколко по-"пълнежни" трака.
 
IF YOU LIKE
WBTBWB, His Statue Falls, I See Stars, Abandon All Ships, The Browning и др.

Автор: Testset
[8/10]

Ascendia - The Lion & The Jester

Posted by Today's Metal Crew On вторник, февруари 17, 2015 4 коментара

Стилът: Progressive Metal
От/Год: Канада, 2015
Лейбъл: -
Отнема: ~57 минути 


Принципно не съм аз човекът, който да пише за прог банди тук, но специално настоях аз да пиша за този албум на Ascendia. Защо? Защото това далеч не е поредният прог метъл албум, който да ни главозамае от 19-минутни сола, неповторими (буквално) разчупени ритми и инструментали тип "виж какво мога". Ascendia имат модерно звучене, много мелодии и наистина, ама наистина страхотни вокали.

"At the End of It All" е първият сингъл, първата песен в албума и по всяка вероятност - първата песен на Ascendia, която ще чуете. Още от нея може да започнете да се чудите дали тази банда повече ви прилича на Queensryche, на Orphaned Land, или на Killswitch Engage - и ще сте прави да се чудите, макар да няма ориенталски мотиви, метълкор, или чист прог. Вокалите на Ник Сакай са свързващото звено с KSE - пичът има стил на пеене, доста близък до този на Хауърд Джоунс, а за Orphaned Land ми напомниха най-вече магично хубавите мелодии и клавишни. Queensryche пък ми се въртяха из главата без никаква причина, защото най-малкото не съм им фен - но явно нещо ми напомня за тях.

Красивите мелодии (вокални, китарни и клавишни) са в основата на всичко хубаво в този албум. Която и песен да хванете, все ще откриете изобилие от такива, но с една идея повече ги има в "Moonchild", "Demon Eyes", "No More Tales To Tell" в 8-минутния заглавен трак "The Lion and the Jester", както и в прекрасните балади "Last Forever" и "The Song That You Deserved". На по-чист прог разчита единствено "Faded Away", а "Starlit Eyes" пък е почти изцяло акустичен трак, който обаче изглежда леко ненужен след идеалния за финал заглавен епос.

Най-общо казано, това е албум, който хем може да се хареса на редовите прог-фенове, хем и на тези, които по принцип смятат този стил за "скучна елитарска музика". Трудно ми е да изброя всички групи, на които ми напомня музиката на Ascendia, а още по-трудно ми е и да обясня защо ми напомня точно на тях, затова ако видите нещо в графата "IYL" и без да искам ви "подлъжа" - не се сърдете. Най-добре чуйте парчетата, към които съм оставил линкове и сами преценете дали това е музиката за вас ;-)


+ + + + +
Добре структурирани композиции с много завладяващи мелодии (вокални, китарни и клавишни).
Ник Сакай показва вокални данни на високо световно ниво.
Дори баладите са много хубави, а аз рядко харесвам такива - голям плюс.


- - - - -
Много прилики с много банди.
Доста парчета са по-дълги от необходимото и това натежава... нищо, че е прогресив.

Леко ненужен затварящ трак.
 
IF YOU LIKE
Threshold, Orphaned Land, Queensryche, Killswitch Engage, Dream Theater и др.

Автор: Undepth
[8/10]

Falling In Reverse - Just Like You

Posted by Today's Metal Crew On неделя, февруари 15, 2015 0 коментара

Стилът: Post-Hardcore/Pop-Punk
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Epitaph Records
Отнема: ~42 минути 


Предният албум на Falling In Reverse попадна в рубриката [OUTSIDE!], защото бе прекалено далеч от тежката музика, но може би все пак това беше грешка. Независимо колко елементи от други стилове ползват, FIR все още влизат в някакви рок рамки, така че още преди да си получа промото знаех, че "Just Like You" ще има справедлива оценка в регулярната част на сайта. Освен това се дочу и че Радке си е научил урока и няма да рапира чак толкова в новия албум, но дори и да го прави - ще о(б)съдим и това.

Голяма част от феновете изтъкват като едно от най-големите предимства на FIR фактът, че Рони Радке се е преборил с наркотиците, излежал си е присъдата в затвора и заради това музиката им звучи толкова емоционално. Ми... чувал съм далеч по-емоционална музика от хора, които са направили по-големи геройства от това да спрат наркотиците - като, например, да не ги започват. Но хайде да не реши някой, че се заяждам - пускам си албума без да ми дреме кой какво е друсал, пил и ял.

Началото на албума изглежда обещаващо. "Chemical Prisoner" е мелодичен, но не и лигав трак с хубав припев и нелош китарен sweep (защото не е соло). Веднага след това идва и сингълът "God, If You Are Above...", който наистина е и най-хитово звучащият трак в албума. И тук някъде се сетих защо всичко ми звучи някак познато и по старому - просто FIR са решили частично да се завърнат към звученето от "The Drug In Me Is You". Но за това след малко, защото мисълта ми обаче бе прекъсната от две поредни поп-пънк лигни, като чак в "Guillotine IV (The Final Chapter)" най-накрая се дочуха и някакви екстремни вокали и метълкор. Следващата "Stay Away" пък ме изненада приятно, макар че дори да не е особено тежка, не е и лигава като повечето парчета пред себе си. Следва нова поредица от лигав поп-пънк и спорадични "втежнявяания", в които FIR сякаш се опитват да приличат на Black Veil Brides, но хич не им се получава. С "Get Me Out" идва и апогеят на лигавщината и ако не се застреляте, докато я слушате, ви чакат две изненади. Първата е "Die For You", която е и най-тежката песен в албума, а втората е учудващо силната пиано балада "Brother", посветена на Антъни Радке - братът на Рони, загинал в автомобилна катастрофа през октомври 2013-та. Дори да не харесвате FIR и арогантността на Рони Радке, няма как да не му се признае - тази песен е изключително силна и емоционална.


Завръщането към звученето от "The Drug In Me Is You" е добре дошло, особено след тоталното разочарование с рапирането и лошия вкус, с които бе създаден "Fashionably Late". Само че дори това не спасява "Just Like You". Албумът е неприятно лигав дори за поп-пънк, екстремните включвания изобщо не са на място и са по-скоро излишни, китарните "сола" са по-скоро sweep-ове и затова накрая се е получила една лигава каша. По-добре си пуснете който и да е албум на A Day To Remember или Black Veil Brides да звучат едновременно и ще получите по-добър резултат от това тук. Единственото изключение, заради което бих ви насърчил да чуете нещо от "Just Like You" е великолепната "Brother". И може би още 1-2 песни, които са "окей".

+ + + + +
Изключително емоционалната балада "Brother" е най-добрата песен, която FIR някога са записвали.
Нелоши парчета като "God, If You Are Above...", "Guillotine IV" и "Die For You".
Взети са някои поуки и вече няма почти никакво рапиране. 

- - - - -
Неприятно лигав, посредствен и еднообразен.
Безинтересен за всеки, който вече е чувал ETF, ADTR и BVB и има навършени 13 години.
 
IF YOU LIKE
Escape The Fate, Black Veil Brides, A Day To Remember, Green Day и др.

Автор: Undepth
[3.5/10]

Smash Into Pieces - The Apocalypse DJ

Posted by Today's Metal Crew On петък, февруари 13, 2015 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Metal
От/Год: Швеция, 2015
Лейбъл: Gain Music/Sony
Отнема: ~40 минути 


Шведите от Smash Into Pieces показаха на света още с първия си албум, че на тях може да се разчита за качествен алтърнатив рок/метъл. След турнето си с Amaranthe пък, музиката на Smash Into Pieces достигна до много повече хора и нищо чудно скоро да започнем да чуваме името на тази банда много по-често. Но тъй като Amaranthe така и не минаха през България с тях - аз сега ще ви запозная с групата и вторият им албум "The Apocalypse DJ".

Първите 4 трака от албума са си хитове отвсякъде, всеки от които с различно звучене. "Stronger" залага на тежки насечени китари и електроника, "My Cocaine" включва гост-вокали от Елиз Рид (Amaranthe), "Disaster Highway" е типичният алтърнатив хит, а "Checkmate" е баладичният такъв. И тъкмо когато започнах да се надъхвам, че това ще е един от кандидатите ми за албум на годината в жанра, нещата лека-полека започнаха да доскучават. "Don't Wake Me Up" звучи добре, но в "Another Day on the Battlefield" започна да се прокрадва чувството, че тая песен вече съм я чувал около 1000 пъти. Кулминацията на отегчението обаче дойде в трак №7 - "Reaching Out", който е един нескрит пълнеж. Все пак албумът започва да върви отново нагоре с "Color of Your Eyes" (предвидима, но приятна и мелодична), а припевът на "Bullets" спасява песента и напомня за добрите имена в жанра, но все още се усеща липсата на енергията, ударила ни в началото на албума. За щaстие тя се завръща с пълна сила в тежката "Burn", където чуваме как сполучливо се включват и екстремни вокали, а за финал ни очаква още един хит в лицето на "Rock N Roll (The Apocalypse Tribute)".

Ако средата на албума не беше чак толкова предвидима и обикновена, "The Apocalypse DJ" щеше да отнесе много хвалби от мен, но дори след няколко слушания продължавах да стоя леко разочарован. Което е странно, защото като цьяло албумът е доста добър сам по себе си. Явно ми се искаше да е дори по-добър и да има повече супер здрави парчета като "Stronger", да речем. Дори така обаче съм доволен, а вярвам, че и феновете на качествения алтърнатив ще имат много за слушане в този приятно тежък и мелодичен албум.


+ + + + +
Висококачествен алтърнатив с явен европейски почерк.
Близо половината албум се състои от хитове!
Добър звук, зарибяващи мелодии, качествен инструментал, висок клас вокали.

- - - - -
Скучновата, предвидима и прекалено обикновена средна част на албума.
Голям кашон с не напълно реализиран потенциал - този албум можеше да е тотален хит.
 
IF YOU LIKE
Renegade Five, Takida, Red, Nine Lashes, Godsmack, Poets of the Fall и др.

Автор: Testset
[7/10]

Papa Roach - F.E.A.R.

Posted by Today's Metal Crew On сряда, февруари 11, 2015 1 коментара

Стилът: Alternative Rock/Nu Metal
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Eleven Seven Music
Отнема: ~42 минути 


Винаги щом стане дума за Papa Roach, болшинството хора, с които общувам, се сещат веднага само за една песен - "Last Resort", която понякога просто наричат "Абе она... съфъкейшън...". Другата песен, за която се сещат е "To Be Loved", като много хора дори не се сещат веднага, че е тяхна, просто защото им е по-известна като "оная песен от шапката на Monday Night Raw". Затова няма нищо чудно, че Papa Roach потърсиха нови пътища в последните години. И ето, че така стигнаха и до издаването на "F.E.A.R.".

"F.E.A.R." до голяма степен звучи като дебютен албум на нахъсана и желаеща да се докаже нова банда, което е доста похвално за група с 20+ години стаж. Papa Roach са усетили и нуждата от нов ярък хит, затова от зор са създали цели три и е само въпрос на фенски реакции дали "Broken as Me", "Face Everything And Rise" и електронизираната "Warriors" ще се превърнат в концертни фаворити. В този ред на мисли, засилената електроника в "Warriors" не е единственото по-интересно решение, което Papa Roach са взели в този албум. Така например в "Gravity" освен Мария Бринк (от In This Moment) се включва чистокръвен рап, a в "Face Everything And Rise" се стига до доста Skillet-ско звучене. "Never Have To Say Goodbye" пък звучи като опит за стадионен хит, с който да разпляскат и разпеят публиката.

Не мога да скрия, че това алтернативно звучене на Papa Roach искрено ми допада, но встрани от очевидните хитове, нещата са прекалено... обикновени. В момента стотици алтернативни банди звучат точно по същия начин, по който звучат Papa Roach в песни като "Skeletons", "War Over Me", "Hope For the Hopeless" и дори в един от фаворитите ми в албума "Love Me Till It Hurts". С това не казвам, че въпросните композиции не са добри (всъщност, казвам го за мудните "Skeletons" и "Devil"), но не мога и да се прехласна по тях. Отделно от това ми липсват още малко енергия и разнообразие във вокалите - крясъците, например, са толкова редки и спорадични, че само на късмет запомних, че има 1-2 в "Broken as Me". Встрани от тези забележки обаче "F.E.A.R." е един изненадващо приятен албум на една неотказваща се група. Остава само да почакаме и да видим дали той ще се превърне и в своеобразно ново начало за Papa Roach.

+ + + + +
Хитово алтернативно звучене с три по-ярко изразени хита.
Завиден хъс като на млада, желаеща да се докаже нова банда.
Почти няма слаби парчета като цяло. 

- - - - -
Половината албум с нищо не се откроява от музиката на другите банди в стила.
По-"обикновен" от нужното, поради което по някое време става и еднообразен.
 
IF YOU LIKE
Skillet, Thousand Foot Krutch, Three Days Grace, Red, Shinedown и др.

Автор: Stahley
[7/10]

One Ok Rock - 35XXXV

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, февруари 09, 2015 0 коментара

Стилът: Alternative/J-Rock/Pop-Punk
От/Год: Япония, 2015
Лейбъл: A-Sketch
Отнема: ~46 минути 


One Ok Rock са може би най-"вървежната" j-rock банда в момента и ако още не сте ги чували, вероятно лека-полека името им ще започне да изскача все по-често пред вас. И нищо чудно - това е една от малкото японски групи, в които вокалистът пее правилно на английски (и японски, разбира се), а музиката им звучи по-скоро "американски", отколкото като типично японска. Звученето им пък напомня на толкова много модерни американски банди, че много често се чудя дали не са щипнали по някой и друг риф отнякъде, както някога бяха копнали и пейстнали припева на "To Be Loved" на Papa Roach в своята "No Scared".

При японските банди често е трудно да се каже в какъв точно стил свирят, но One Ok Rock можем да вмъкнем в границите на алтернативния рок и поп-пънка, като понякога се дочуват и елементи на пост-хардкор. Сходни по звучене (и донякъде по сладникавост) са най-вече Sleeping With Sirens, като дори Келин Куин от последните участва като гост в "Paper Planes" от този албум. За съжаление се усеща и тенденция към все повече олекотяване и захаросване на звука, очевидно с цел да се грабне дори по-голяма тийнейджърска аудитория. И този нов албум е може би най-сладникавият им досега.

Някои неща са безспорни - вокалистът Така пее наистина хубаво и може да разтопи доста тийнейджърски сърца, мелодиите са добре намислени и запомнящи се и като цяло - половината песни от този албум спокойно биха могли да се появят под формата на хитови сингли, като по-младите слушатели ще ги възприемат особено добре. Но ако се замисли човек, подобна музика вече сме чували доста пъти и разликата е най-вече в това, че този път тя се изпълнява от японци. Сладникави "тийн-рок" хитове също си имаме в изобилие и в най-общи линии - ако не си тийнейджър, няма какво толкова да те впечатли в "35XXXV". Единствено в песните с по-сериозно китарно участие (което драстично намалява с всеки нов албум) като "Take Me to the Top", "Memories" и "Stuck in the Middle" може да се усети типичната за японците взривоопасна енергия, но дори в тези случаи става дума просто за добре изсвирен поп-пънк. Абсолютният хит в албума пък очевидно е "Cry Out", но и той не е чак толкова интересен без видеото си, макар да се очертава като един от фенските фаворити. А ако се чудите защо толкова често споменавам думата "сладникавост" си пуснете "Heartache", "Good Goodbye" и "Fight the Night". Ще ви стане направо байгън, а нищо чудно и да повърнете.

Накратко, One Ok Rock вече май са One Not So Ok Rock, а в опитите си да зарибят възможно най-много тийнейджърки със сладникави песнички може да изгубят позиции сред голяма част от другите си фенове. Забележете и че дори не казвам за съдържанието "това е лошо" или "това е супер" - казвам ви кой, според моите най-груби сметки, ще хареса този албум и кой не. Защото музиката в него де факто не е лоша. Просто не е подходяща нито за мен (вече), нито за феновете на тежката музика като цяло.


+ + + + +
Хитово младежко звучене.
Грабващи вниманието мелодии и наистинa добри вокали от Така.
Успешно преливане от английски към японски и обратно.

- - - - -
Много олекотен звук.
Избива на посредствен американски тийн-рок, от което се губи чара на японското.
На места става байгънясващо сладникав.
 
IF YOU LIKE
Sleeping With Sirens, Coldrain, The Gazette, Alesana, Issues и др.

Автор: Stahley
[5/10]

[НА ЖИВО!] Slipknot в Люксембург

Posted by Today's Metal Crew On събота, февруари 07, 2015 2 коментара

Slipknot – 02.02.2015 @ зала "Rockhal" (Еш/Алзет, Люксембург)

Сигурно знаете, че принципно не пишем репортажи - дотук сме имали само един същински такъв (не броим тези от Facebook), но понякога си позволяваме да драснем по някой и друг ред, когато наш колега посети концерт на банда, която по принцип не сме имали удоволствието да гледаме на българска земя. И след като преди години се разминахме със Slipknot, пратихме нашия автор Reksy на мисия в Люксембург, за да гледа Slipknot на живо там. Само че под "пратихме" разбирайте "следва там" и "така или иначе ще ходи, що да не напише нещо". Вижте преживяването му (и някои любопитни факти за Люксембург) в следващите редове!

Специално благодарим и на фотографa Андре Людовик за заглавната снимка!


Dope Stars Inc. - Terapunk

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, февруари 05, 2015 1 коментара

Стилът: Industrial Rock/Punk
От/Год: Италия, 2015
Лейбъл: Distortion Productions
Отнема: ~39 минути 


Признавам, подходих към този албум на Dope Stars Inc. с предубеждения. Заради "Ultrawired", който бе обявен от някакви глухи хора за №16 от топ 20-те албума на 2011-та, някак имах доста негативни очаквания, дори нежелание да го слушам. Но ненапразно хората са казали, че човек се учи, докато е жив. DSI също са останали верни на това правило, защото явно Виторио Аморе (Victor Love, Викито Либоф, както изберете) и компания са седнали, видели са къде какво са омазали, какво не биха повторили, какво са направили добре и защо трябва да се стараят повече, тъй като Ultrawired звучеше като купчина идеи, които не са за хвърляне на вятъра, но пък са и абсолютно недоразвити.

Пускам си "It's Going To Rain For You" и по подразбиране правя киселия фейс. И това ми е първата грешка - имам чувството, че този начален риф от 20 секунди е сложен там за заблуда на противника. Парчето прелива в приятна индустриална пънкарийка, а Виктор започва да нарежда с типичното си крещене, смесица между софийски бакшиш и пинчeр с тyбeркoлoза. Сърдене няма, аз и бездруго така си го харесвам да пее. "Many Thanks" забавя темпото и усещам, че лека-полека започвам да се ухилвам - "21st Century Slave" намигва някъде в средата, когато оставаме на един синтетичен бийт без китари, но накрая пак си се връщаме към викането. Приятен бийт с електроника и барабани се появява успешно и в "Don't Wanna Know".

За всеки албум можеш да прецениш дали цялостният микс ти допада горе-долу на третото или четвъртото парче, та и аз така - "Don't Wanna Know" и "Take It" затвърждават усещането за добър микс, поне за стила на DSI. Разбира се, остава уговорката, че барабаните са синтетични, но точно за тази група това по-скоро играе позитивна роля. "Do It Yourself" напомня на 80-арски пънк, с весел припев, който сигурно бихте припявали на концерт. "Along With You" е задължителната романтична песничка за всеки албум на DSI, с по-малко китари, повече кийборди, по-малко крясъци - и Виктор сърце носи, нима няма право да обича? "Тактично" е наместена между две пънкарии, защото следващото "You Have No Chance" отново качва темпото, и викането отново идва на дневен ред. Абсолютна случайност е, че винаги обявявам пред-предпоследното парче за личен фаворит, но на "Dressed Inside Your Fear" куфеех пред компютъра с енергията, която имах, кога бех млад метълхед. Само дето вече съм отрязал гривата. Без спойлъри - чуйте го сами, като излезе албумът. Продължаваме със "Spider Claw", чийто текст далеч не е най-смисления, който някога съм чувал, но парчето отново е закачливо. И идва времето да закрием албума с "The Believer", където забавяме ритъма, а Виктор крещи по-малко. Като цяло изборът е добър за затварящо парче - не само за албума, но евентуално и за бъдещи концерти.

Бидейки (любима дума! - бел.ред.) яростен фен на "21st Century Slave" мога да кажа преспокойно, че DSI са се представили изключително добре в "TeraPunk" - миксирането и мастерингът са на добро ниво, само дето солата не се чуват особено чисто (но пък и кой слуша DSI заради солата?!). Аранжиментът на парчетата е много добър и ако харесвате този стил, ще забележите, че няма места, на които преливането от един към друг елемент да дразни. Вокалите - Виктор Лов е заложил на старата формула: поп-метълски припеви, комбинирани с индъстриъл и кибер-пънк куплети. Но - това не е нито албумът на годината, нито някакво огромно епохално завръщане. Не е гигантски напредък, но пък е едно силно доказателство, че DSI са влезли в релсите. Въпреки всичко, не можеш да избягаш от чувството, че са предъвкали няколко стари идеи с мисълта "Това работеше, значи повече от същото ще работи по-добре". Абе, важното е, че е доста по-добре от "Ultrawired".


+ + + + +
Мастеринг, микс и аранжименти - все са с високо качество.
DSI са извлекли добри поуки от недоразумението "Ultrawired".
Дължината от ~39 минути го прави лесен за прослушване и подбиране на фаворити.


- - - - -
Пънкарията идва малко в повече по някое време.
Доста стари идеи на нов глас.
Бавното темпо (където го има) разводнява нещата.

 
IF YOU LIKE
Zeromancer, Jesus On Extasy, Latexxx Teens, William Control, Beyond the Fallen и др.

Автор: Quiksilver
[7/10]

Mechina - Acheron

Posted by Today's Metal Crew On вторник, февруари 03, 2015 0 коментара

Стилът: Symphonic/Industrial/Death Metal
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: -
Отнема: ~66 минути 


В самото начало на 2014-та случайно попаднах на Mechina и предишния им албум "Xenon". Той звучеше доста различно от почти всичко, което бях слушал дотогава и именно за него написах първото си ревю за 2014-та. И ето, че точно година по-късно се натъкнах и на следващия им албум и някак се чувствах длъжен първото ми ревю за 2015-та да е за същата група. Много се надявах и Mechina да са оправили китарния и барабанен звук. Защото иначе - страхотни електроники и оркестрации, много добре вписващи се в кибер атмосферата два типа вокали, интересни композиции и накрая - точно китарите и барабаните издишаха. Днес обаче този проблем изглежда до голяма степен разрешен.

Албумът започва с 3-минутното интро "Proprioception" и почти 9-минутния полуинструментал "Earth-Born Axiom", в който чаках всеки момент да се случи нещо интересно, но той продължи да върти едно и също почти до края си. Скуката свършва чак в "Vanquisher", където се появяват първите същински вокали на Дейвид Холч, като преди него в началото чуваме женски плач и мотиви от... българска народна песен. "On the Wings of Nefeli" обаче отвява всичко! В началото ѝ отново има мотиви от българска народна песен, но този път те са дори по-явни и се повтарят и по-нататък в песента. Простият, но зарибяващ китарен риф, страхотните електронни и симфонични партии, интересните клавиши и включващият се български мотив се допълват чудесно и можем само да се радваме, че Mechina употребяват по толкова добър начин нашия фолклор.

В тежката "The Halycon Purge" се получава много добър контраст между агресивни ревове и електронизирани чисти вокали, но тъкмо когато енергията е в своя пик, идва 5-минутната интерлюдия "Lethean Waves", която пък ни прехвърля в баладата "Ode of the Forgotten Few", пълна само с женски вокали и електроника - сякаш е от някакъв друг албум. До края на албума остават де факто само още две песни - почти 10-минутният екстремен епос "The Hyperion Threnody" и близо 7-минутната "Invictus Daedalus", като и двете са доста сходни откъм оркестрации, темпо и атмосфера. И двете обаче са доста добри, просто защото малцина биха казали "Не" на комбинацията от бесни бластбийтове, мощни ревове и солидни оркестрации.

Колкото и да са добри отделните композиции, в "Acheron" има и доста проблеми. Най-напред - същинските песни (с вокали, китари, барабани и всичко останало) реално са само 6 (и идеално влизат в рамките на популярната дължина от ~42 минути), а останалите 5 или са инструментали, или интерлюдии, или нямат нищо общо с музиката на Mechina. Отделно, почти всички тракове можеха да са с по 1-2 минути по-кратки, а някои можеха спокойно и да липсват. И макар това изобщо да не пречи на "същинските" тракове да са много добри, определено пречи на цялостното удоволствие от слушането... а и губи доста време на слушащия.


+ + + + +
Чувствително по-добре миксиран китарен и барабанен звук.
Оркестрации и електроника на много високо ниво.
Рядко добри композиции като "On the Wings of Nefeli".


- - - - -
Монотонни, дълги и досадни интерлюдии.
Почти всички песни можеха да са с по една минута по-къси.
11 песни минус 5 инструментала/интерлюдии = 6 същински парчета.

 
IF YOU LIKE
Neurotech, Tyrant of Death, Toxic Grind Machine, Sybreed, Ground Zero System и др.

Автор: Reksy
[7/10]

Red - Of Beauty and Rage

Posted by Today's Metal Crew On неделя, февруари 01, 2015 3 коментара

Стилът: Alternative Rock/Metal
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Essential Records
Отнема: ~61 минути 


Макар лично аз да не разбрах съвсем защо всички обявиха предишния албум на Red за тотален провал, не мога да отрека, че очаквах нещо повече от тази група. Липсваха ми оркестрациите и старото звучене като цяло. Затова си платих в PledgeMusic и зачаках в кутията ми да се появи "Of Beauty and Rage". Е, още не съм го дочакал, но някой не особено съвестен музикален журналя си е лийкнал промото доста бързичко, така че... де да знам, платил съм си вече за албума, така че защо тези, които не са си платили, да го имат преди мен, а аз не? Отговорниците да му мислят.

Банално е да се каже (и е банално дори да си започна така изречението), но заглавието и обложката на албума казват всичко. "Of Beauty and Rage" е красив, емоционален и от време на време избухва в агресия. Категорично обаче това е най-мрачният албум, който Red някога са записвали. Темпото в него е по-бавно, отколкото би ми се искало, но завладяващите мелодии и прекрасните оркестрации компенсират липсата на скорост. Албумът разчита до голяма степен и на много преходи от красиви и спокойни мелодии към агресивни пасажи с тежки китари. Те са най-отчетливи (а и с най-добър тайминг) в песни като "Falling Sky" и "Gravity Lies", а в "Impostor", например, идват и с бонус "ню метъл" ефект. Оркестрациите са друг важен елемент в композициите, като най-силните такива се появяват в "Shadow and Soul" (която можеше да е с минута по-кратка) и една от най-динамичните песни в албума "Fight To Forget". "The Ever" пък се очертава като големият хит в албума, но нищо чудно "Darkest Part" и моят личен фаворит "Gravity Lies" също да изиграят подобна роля под формата на бъдещи сингли (например). Като типична пиано-балада се откроява единствено "Of These Chains".

Добре, стана ясно, че "Of Beauty and Rage" е добър и звучи повече като по-старите неща на Red. Но ако някой ми каже, че е много по-добър от "Release the Panic", ще искам много конкретно и точно обяснение с какво точно е ЧАК толкова по-добър. Разликите са основно в това, че е по-дълъг, доста по-емоционален, по-"зрял" (любимата ми дума за музика) и има малко повече оркестрации. Общото темпо и нивото на "тежест" (ако изобщо може да се измерва подобно нещо) обаче са кажи-речи същите и само малките детайли са причината да харесам "Of Beauty and Rage" повече от "Release the Panic". Но ако емоцията в музиката ви влияе повече, отколкото на мен, то тогава "Of beauty and Rage" може да се превърне и в любимият ви албум на Red.


+ + + + +
Красив, агресивен, мрачен и като цяло - силно емоционален албум.
Частично завръщане към звученето от по-старите албуми.
Страхотни оркестрации и изключителни преходи от спокойни към тежки пасажи.

- - - - -
Много бавен бе, братче...
И по-тежък можеше да е, особено с толкова голям мегдан за крещящи вокали.
Рядко се срещат по-ненужни тракове от "The Forest".

 
IF YOU LIKE
Thousand Foot Krutch, Skillet, Breaking Benjamin, Three Days Grace, Evans Blue и др.

Автор: Testset
[7/10]