TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Temperance - Limitless

Posted by Today's Metal Crew On сряда, март 25, 2015 0 коментара

Стилът: Modern Melodic Metal
От/Год: Италия, 2015
Лейбъл: Scarlet Records
Отнема: ~58 минути 


Ако съчетаем модерния метъл на Amaranthe с готик рока на Delain, добавим малко типично италиански мелодичен пауър метъл и накрая вземем за цвят най-хубава коса от Epica, в общи линии ще получим Temperance. Това, разбира се, е доста грубо определение за тези талантливи италианци, но пък ако това отварящо изречение ви е заинтригувало, значи надали ще съжалявате, ако дадете шанс на "Limitless" - един свеж, много мелодичен и актуално звучащ албум, в който поне аз срещнах и доста препратки към съвременната популярна култура (кино, ТВ сериали и прочие).

На първо слушане човек може да реши, че Temperance се опитват много да приличат на Amaranthe и... това май си е точно така. Приликите са явни и сравненията са неизбежни - основните вокали са женски, а от време на време (макар и доста по-рядко) се включват мъжки чисти и крещящи вокали. Музиката също е сходна - мелодичен модерен метъл с много електроника, но отличаващ се със силната употреба на симфонични елементи. Отделно правят впечатление добрата употреба на клавишните, както и вплитането на елементи на прогресив и фолк.

Отварящата с детски хор "Oblivion" дава очертанията на това, което можем да очакваме нататък из албума. Мелодичният припев пък е изпят с оперни вокали и почти незабележими крещящи такива. Следващата "Amber & Fire" включва най-ярката фолклорна мелодия в албума, а "Save Me" и "Get a Life" са си чиста проба модерен метъл в духа на Amaranthe, които просто няма как да не спомена за пореден път. В супер мелодичната "Mr. White" пък става дума именно за Мистър Уайт от "Breaking Bad". Тя има и толкова сладникав припев, че чак не е за вярване: "Mr. White's not here, look for Heisenberg, he has a secret he cannot tell! Mr. White's away, cooking crystal meth, because he's the one who knocks!". Към филмовото изкуство е възможно да се отнасят още "Me, Myself & I", както и цялото заглавие на албума "Limitless", което може би е вдъхновено от филма с това име. Вероятно и в други песни става дума за филми и сериали, но поне засега не мога да надуша повече. "Here & Now" е тракът с най-много крещящи вокали, а "Side by Side" е сред личните ми фаворити благодарение на тежкия си риф в куплетите и пауър метълските си припеви. Пауър метъл се усеща още в бързите части на "Burning" и заглавната "Limitless". Към баладите пък можем да причислим "Goodbye" и частично "Stay".

Temperance са изключително симпатична и свежа банда, пред която определено има бъдеще. Вокалистката Киара е много чаровна и има приятен звънлив глас, а включващите се от време на време мъжки вокали внасят добра доза разнообразие. Все още обаче групата звучи малко разхвърляно и не е намерила своето уникално звучене, заради което звучи едновременно като няколко банди - и най-вече Amaranthe и Delain. Прекалено сладникавите мелодии пъкстават направо досадни на места. Но встрани от тези субективности "Limitless" не е никак, никак лош. Дайте му шанс, особено ако сте фенове на този тип мелодичен метъл.
 
+ + + + +
Много свеж, мелодичен, разнообразен и приятен за слушане.
Модерно звучене, здрав китарен саунд, качествени вокали, добри клавишни.
Удачно включващи се симфонични партии, електроника, фолклорни елементи и пауър метъл. 

- - - - -
Прекалено сладникав на места.
Има толкова много сходства с Amaranthe, че накрая просто си пуснах "Massive Addictive".
Без особено големи изненади като цяло.
 
IF YOU LIKE
Amaranthe, Delain, Epica, Xe-None, All Ends, Nightwish и др.

Автор: Testset
[7/10]

We Are Harlot - We Are Harlot

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, март 23, 2015 3 коментара

Стилът: Hard Rock
От/Год: САЩ/Англия, 2015
Лейбъл: Roadrunner
Отнема: ~38 минути 


Човек трябва да следва мечтите си и Дани Уорсноп направи точно това. Бившият вокалист на Asking Alexandria отдавна проявява желание да прави хард рок и да се изявява като един млад Ковърдейл, макар и невинаги да му се получава. Противоречивите му изяви като хард рок вокалист докараха на AA много интересно звучене в "From Death To Destiny", но покрай него се изгуби и всичко онова, с което групата стана известна. Затова логичното се случи и Дани си направи своя хард рок група - We Are Harlot.

Най-интересното в тази група и този албум е... Дани Уорсноп. Всички музикални медии се скъсаха да правят интервюта с Harlot и отново - на всички им беше по-интересно как се е случила раздялата с АА и кой ще бъде новият им вокалист, отколкото какво ще има в този дебют. И тук няма как да виня колегите, на повечето от които май просто им беше неудобно да отварят дума за това колко посредствена всъщност е музиката на WAH. Ако името на Дани Уорсноп не беше свързано с тази банда, много се съмнявам дали някой щеше да си направи труда изобщо да я слуша или да ѝ прави ревю - включително и аз. Изтъркан хард рок на килограм, какъвто можеш да срещнеш под път и над път, а върху него - гласът на Дани, който в най-общи линии спасява нещата, че иначе щяха да са трагични.

Опитът за ударно начало с "Dancing on Nails" дава противоречиви резултати, а следващите два трака са толкова скучни и забравими, че и след десет поредни слушания няма да можете да си спомните какво е имало в тях. "Denial" малко раздвижва нещата и има някакъв хитов потенциал, но следващата "Easier To Leave" удря надеждите ни в земята, тъй като парчето представлява бозав опит за имитация на бозава песен на Bon Jovi. След нея поне идва и най-тежката и интересна песен в албума - "One More Night". Тук Дани си позволява да изкрещи цели няколко пъти в микрофона, а готиният риф и темпото напомнят далечно за Motorhead
. До края на албума положението постепенно започва да става обидно с поредица от забравими и супер посредствени парчета като "The One", a за финал ни се стоварва претенциозната балада "I Tried", в която Дани отново се опитва да се прави на Bon Jovi, но вместо това звучи по-скоро като тежко пиян.

Винаги се дразня, когато очеваден талант си губи времето и това с пълна сила важи за Дани Уорсноп. Светът определено няма нужда от още една посредствена хард рок банда, а Дани има глас за много по-интересна и разнообразна музика. Да, в Harlot има големи и много добри музиканти от групи като Sebastian Bach и Revolution Renaissance - дотолкова, че дори ги наричат "супергрупа". И ако оставим настрана това, че музиката е скучна и изтъркана, тя е добре изсвирена, звукът е добър и отнякъде постоянно се носи миризмата на 80-арски хард рок. Но пак остава въпросът, за който всеки креативен творец трябва да има ясен отговор. Той се състои само от две букви: "Е, и?". Ако крайният потребител не може да си отговори на този въпрос, значи нещо не е наред. Така че - да, този албум го има. Е, и? С какво той променя нещо на сцената? Кое му е интересното отвъд факта, че в него пее Дани Уорсноп, който отдавна си мечтае да се изявява като рок звезда от 80-те? С какво е по-интересен от който и да е хард рок албум, излязъл преди ~30 години? Надгражда ли с нещо постигнатото в жанра за тези ~30 години? За мен отговорът на всички тези въпроси е "с нищо" и точно затова няма да дам добра оценка на "We Are Harlot". И то не защото е "лош", а просто защото не променя абсолютно нищо. А такива албуми се забравят бързо и лесно.
 
+ + + + +
В състава личат много звездни имена, които неведнъж са доказвали, че знаят какво правят.
Дани Уорсноп се справя повече от добре и като хард рок вокалист.
Мелодичен като цяло, с доста готини припеви тук-там.
Песни като "One More Night" сочат в правилната посока за развитие. 

- - - - -
Посредствен, изтъркан, предвидим и лесно забравим албум, който не променя абсолютно нищо.
Ако го нямаше името на Дани Уорсноп, малцина щяха да си направят труда да слушат такъв албум.
 
IF YOU LIKE
Bon Jovi, Whitesnake, Skid Row, Asking Alexandria, Down & Dirty, Motorhead и др.

Автор: Undepth
[4/10]

Manntra - Venera

Posted by Today's Metal Crew On събота, март 21, 2015 1 коментара

Стилът: Balkan Industrial Metal
От/Год: Хърватия, 2015
Лейбъл: Croatia Records/Kontra
Отнема: ~38 минути 


Да, понятието "балкански индъстриъл метъл" съществува и неговото олицетворение е хърватската група Manntra. Вторият им албум "Venera" залага на дори повече балкански фолклорни мотиви от дебютния "Horizont", като този път даже се срещат и мотиви от българска народна музика. Като допълним и факта, че Manntra пеят на родния им хърватски, балканската картинка добива съвсем ясни очертания.

Отварящата "Bijeli Prah" ("Бял прах") ни устройва балканско посрещане с духова музика (тип "Брегович"), преливаща в насечен китарен риф и мелодичен припев. Следващата "Sin" ("Син") пък е приятната изненада за нас, българите, тъй като основният повтарящ се мотив е семплиран от българската народна песен "Еж и желка" ("Таралеж и костенурка"). "Тръгна желка на оранье, дам-барадум-барадум-ба-ба! На оранье на копанье, дам-барадум-барадум-ба-ба!" - пеят нашите певици, а над тях се сипят здрави рифове. Опитах се да обясня на пичовете от Manntra за какво става дума в песента и преведох историята ѝ на английски. Аз пък сега ще ви я разкажа на български, за да си представите как звучи отстрани.

Един ден костенурката тръгнала на оран. Впрегнала два гущера и една змия и заорала. Била си приготвила погача и супа от мухи. Дошъл таралежът, прегърнал я и я целунал, след което я ухапал и ѝ изял всичкото ядене тоя нагъл гъз. Дълбоко възмутена, костенурката решила да осъди таралежа. Отишла при кадията и му разказала какво е станало. Уви, той също се оказал задник, защото ѝ казал: "Ти си мома, дома седи - он е момче, така чини!". Отчаяна от сексизма и предубедената правосъдна система, костенурката казала: "Е кадио, ефендие! Криво седи, право суди, яли стани я да судам!". Историята премълчава какво животно е бил кадията (вероятно свиня), както и дали е отстъпил поста си на поруганата и от таралежа, и от закона костенурка.

Край на лиричното отклонение. Продължаваме нататък с бавничката, но много мелодична "Duboko" ("Дълбоко") и играещaтa роля на сингъл "Vila". Настроението рязко се сменя с "Mornar" ("Моряк"), в която няма китари с дисторшън, но за сметка на това има акордеон и много красива моряшка мелодия. Надушвам и че песента е вдъхновена в немалка степен от "Reise, Reise", но това са само мои лични подозрения (като и дума не отварям за "пощипвания", говоря само за влияния). "Put" ("Път") е още една от песните в албума, към които е заснет клип и има защо, тъй като парчето е сред най-хитовите в "Venera". По нищо не му отстъпва и заглавният трак, в който бих казал, че надушвам и силно NDH влияние. "Venera" има и един от най-зарибяващите припеви в албума. Последните два трака пък осезаемо свалят темпото, като "Stranci" определено можеше да има и по-кратка интродукция, докато "Crni Čovjek" ("Черен човек") може да мине за единствената балада в албума. Включващите се към края ѝ детски хорове пък дават един много емоционален завършек на диска.


Докато в "Horizont" успях да намеря не един и два недостатъка, то ми е трудно да посоча конкретни такива в "Venera", което значи, че Manntra са си свършили работата дори още по-добре този път. Леко скучно ми стана чак към края, но наличието на една баладична песен не е обективен недостатък. Дори инструменталът "Put 2" много ми допадна, а аз никак не съм фен на инструменталите по принцип. Затова, като се има предвид колко лесно се запяват и запомнят текстовете на хърватски, както и че това е една от много малкото добри балкански индъстриъл метъл банди изобщо, не виждам защо да не дам на "Venera" една заслужено висока оценка.

+ + + + +
Индъстриъл метъл с балкански мотиви, че и изпят на хърватски - няма да намерите такъв другаде.
Много добър, ненатруфен, изчистен, китарно ориентиран звук.
Много зарибяващи мелодии, особено из припевите.
Лесно запяващи се и лесно запомнящи се текстове.
Мотиви от българска народна музика (от песента "Еж и желка") в "Sin".


- - - - -
Има наченки на доскучаване в последните два трака.
Може би малко в повече от необходимото се разчита на готови семпли.
 
IF YOU LIKE
Omega Lithium, Neurotech, Rasta, Zavod, Ruoska, Rammstein, Treibhaus и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

A Life Divided - Human

Posted by Today's Metal Crew On вторник, март 17, 2015 0 коментара

Стилът: Synth Rock
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: AFM
Отнема: ~52 минути 


За трети път си изтривам цялото ревю и почвам отначало, което значи, че на този албум му трябва повече от едно слушане и повече от една гледна точка. В първия си опит мрънках справедливо, задето ALD явно ги е ударила световената финална криза, или просто бюджетът им от китарни звуци е изразходван за Eisbrecher (вокалистът на ALD Юрген е китарист там) и за "Human" почти нищо не е останало. На втори прочит осъзнах, че в този албум има много мелодии, добри композиции и красиви моменти. И чак сега се усетих, че много, ама много зависи какво точно очаквате от тази група. Но пак, не всичко е толкова просто.

Първоначалното ми мрънкане започна със сингъла "Inside Me", който е много мелодичен и красив, но създава една нова формула, по която по-нататък се води голяма част от албума целия албум. А тя е - средно към бавно темпо, никакви китари в куплетите и малко китари в припева. И това вече е скучно. Такива са още "Just Nothing", "Believe", "Live Forever" и "Lay Me Down" - скучни форми на електронизиран поп-рок, които ALD по-добре никога да не повтарят. Мрънкането ми продължаваше и с други такива по-леки песни, но впоследствие осъзнах, че "Right Where I Belong" най-много ме влече към бутона "replay", а "My Apology" се разгръща от скучна в началото към ефирно красива на финала си.

Встрани от преобладващо леките песнички, в "Human" има и някои по-тежки такива. "Burst" е тежичък среднотемпов трак с мазен електронен пълнеж в куплетите и тежки китари в припевите, а малко преди края му неочаквано се включват и по-агресивни, направо крещящи вокали, повтарящи заглавието, но мога само да спекулирам дали ги пее Юрген. Крещящи вокали се дочуват и в неочаквания метълкорски край на "Own Mistake". "The Most Beautiful Black" е друг готин, добре изпипан трак с равни количества електроника и китари, плюс много зарибяващ припев. Именно той би бил и моят избор за хитов сингъл, но както и да е. "Drive" е другият ми личен ми фаворит в албума, благодарение на доброто си темпо, здравите китари, отчетливия бас и динамичната си електроника. Чак в закриващата "Happy End" обаче чувам мащабното звучене, което ми се искаше да има целият този албум - със силни китари, много електроника, голям припев и епични включвания с беквокали. И именно този трак ми напомни колко по-добре могат да звучат ALD с повече китари.

Е, "Human" определено няма да ми стане любимият албум на A Life Divded, особено след като вече съм чул в "The Great Escape" колко по-добре може да се справя тази група. Скучноватият, лек и бавен пълнеж в него пък е толкова разочароващ, че ако бях малко по-вманиачен на тема "тежест", надали изобщо щях да дослушам албума. Все пак се радвам, че му дадох още няколко шанса, потърсих идеята и красотата му и ги открих. Пък сега, че не е тежък... ми не е. Но ако ще слушам лека музика, предпочитам да е такава
.
 
+ + + + +
Мрачни, красиви, емоционални и силно дигитализирани композиции.
Кристално ясен, изчистен и изключително качествен като цяло звук.
Песни като "Burst", "Drive", "Happy End" и "The Most Beatuiful Black" наистина радват ухото.


- - - - -
Прекалено лек в по-голямата си част.
Напълно разочароващ в края си (като изключим закриващия трак).
Китарите са много малко като количество, гаче са ги краднале отнекъде.

 
IF YOU LIKE
Vega Nova, Down Below, Mono Inc., Staubkind, Unzucht, Depeche Mode и др.

Автор: Testset
[6/10]

Nightwish - Endless Forms Most Beautiful

Posted by Today's Metal Crew On неделя, март 15, 2015 15 коментара

Стилът: Symphonic Metal
От/Год: Финландия, 2015
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~79 минути 


Как се започва ревю за нов албум на Nightwish? Трябва ли да говоря за Анет? Колко хора ще ме обявят за луд, задето албумите с нея са ми любимите на Nightwish (макар и не заради нея и гласа ѝ, а просто защото композициите в тях са най-добрите, които групата някога е правила)? Пука ли му на някого, че не тъгувам за Таря? Ще се засегне ли някой ако припомня, че Флор Янсен се надвикваше с инструментала в последния албум на ReVamp? Да се чудя ли за какво им е гайдар? Изобщо - трудно е да се пише за албуми на големи групи, защото все ще има несъгласни и засегнати. Затова започвам директно и конкретно - пък каквото стане.

"Shudder Before the Beautiful" е идеалният избор за откриващ трак. Този тип бомбастични оркестрации и агресивни рифове се превърнаха в нещо като запазена марка на групата след успеха на песни като "The Poet & The Pendulum" и "Storytime". Флор също се включва със самочувствие и не само не се надвиква с инструментала, ами дори е малко тиха покрай него. Искрените ми овации ми обаче отидоха за надсвирването между китара и клавишни в средата - ето така го правят финландците! Липсваха ми подобни елементи в музика на Nightwish напоследък и много се радвам, че ги чух още в първата песен от новия албум. Следващата "Weak Fantasy" пък някак иронично се самоописва със заглавието си. Някой нещо си е фантазирал, но слабо и крайният резултат е малко скучен. Песента прилича на нещо, което Helloween не са посмели да сложат в "Rabbit Don't Come Easy" поради липса на фантазия в рифовете. Песента става интересна чак на третата си минута при рязкото включване на Трой Донъкли, последвано от епичен пасаж с вокалите на Марко Хиетала. Тук се зачудих доколко нужен е всъщност Трой Донъкли (нито дума против очевадния му талант) на групата във всяка песен, защото в случая неговата част няма нищо общо с песента и сякаш е там, колкото да го "вместят". Виж, ролята му в сингъла "Élan" вече е по-сериозна и отговорна, тъй като на неговите фолк мелодии се крепи кажи-речи цялата песен.

Смесицата от бомбастични оркестрации и агресивни рифове се завръща в "Yours Is an Empty Hope" и "Endless Forms Most Beautiful" - разнообразни, интересни песни, пълни с купища непредвидими, но зашеметяващи хрумвания, след които няма как да не аплодираме маестро Туомас. Но какво се случва около тях? "My Walden", например, е мелодичен, но лесно забравим трак, спасен от хубавите фолк мелодии на финала си. В "Our Decades In the Sun" и "Edena Ruh" обаче Флор сънливо мрънкя нещо, а китарите, изсвирени с възможно най-средното темпо на света, предизвикват неумолими прозявки и дори "спасителните операции" не помагат особено. "Alpenglow" ме събуди, но не защото ме хвърли в екстаз и удивление, а за да проверя дали случайно не слушам "Bye Bye Beautiful", защото рифът в началото звучи доста познато. Хубава работа, Nightwish да се самокопират? Изключвайки това, песента е окей, но също влиза в графата "лесно забравими".

Ако някой случайно не си е доспал, има още 6 минути да го стори с протяжния инструментал "The Eyes of Sharbat Gula". И после още толкова, докато нещо се случи в 24-минутната "The Greatest Show on Earth". Ако махнем 14 напълно излишни минути от нея, тя би била една от най-добрите композиции в дискографията на Nightwish и затова се дразня много. Защото една прекрасна песен просто е накъсана с ненужни интерлюдии - животни реват, вятър вее, море шуми, разказвач приказуе, жаби крякат, таралеж пърди - кому е нужно всичко това и защо трябва да чакам до 12-тата минута, за да чуя едно от най-добрите неща, които съм чувал някога от Nightwish? И леле, колко е добро! Здравият риф, правият ритъм, електрониката, гласът на Марко, най-накрая и разгърнатият глас на Флор - ей това чаках цял албум! И затова се чудя - дори 9-10 минути да беше дълга песента, пак щеше да е грандиозна и епична, защо трябваше да се престарават с още 14-15 минути отгоре?

Както би казал един голям доктор хонорис майна, албумът е ту партс. Фифти-фифти. Фърст халф веру гуд, секънд халф айм ноу лайк. Една голяма част от албума е силна, интересна, разнообразна и представя групата в най-добрата ѝ светлина. Другото лице на албума обаче е някак скучно, отегчително и безинтересно, та чак да се чуди човек как една и съща група може да се представя толкова противоречиво в рамките на един-единствен албум. Това обаче не значи, че ще дам на албума средна оценка, както може би би следвало да сторя логично. Защото по-скучните парчета не са чак пък толкова лоши и със сигурност ще си имат своите фенове, а някои от добрите са толкова добри, че може да се прехласне човек. Оттук нататък остава само да видим дали Флор ще звучи по-уверено занапред, дали Трой ще си намери мястото без да му се налага да го "вмъкват" зорлем из песните, както и силно да стискаме палци на Юка да се пребори успешно с инсомнията.

+ + + + +
Куп страхотни композиции, пълни с мощни оркестрации, здрави рифове и оригинални хрумки.
Въпреки някои забележки, Флор се вписва толкова плавно, че сякаш винаги е била част от тази група.
Противно на очакванията ми, Трой се включва добре с някои много зарибяващи фолк мелодии.
Дори по-слабите парчета не са чак толкова откровено лоши.

 
- - - - -
Половината албум е сравнително безинтересен, а често дори и прозявъчно протяжен.
Флор определено може да си разгърне гласа още малко (стига да не се надвиква с инструментала).
Трой продължава да има роля като на гост-музикант.
Една 24-минутна песен, от която 14 минути са почти напълно излишни.

 
IF YOU LIKE
Xandria, After Forever, ReVamp, Tarja, Within Temptation, Epica и др.

Автор: Stahley
[6.5/10]

The Agonist - Eye of Providence

Posted by Today's Metal Crew On сряда, март 11, 2015 1 коментара

Стилът: Melodic Death Metal
От/Год: Канада, 2015
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~59 минути 


Винаги много се забавлявам, когато някоя група смени вокалист(кат)а си и феновете вееднага почват да реват как новата не можела да изпълнява нещата на старата и заради това тази група вече е тъпа. Начетох се на такива тъпни в последните месеци, в които Вики Псаракис замени напусналата Алиса Уайт-Глуз в The Agonist. Без да увъртам - Вики Псаракис се справя чудесно с ролята си в The Agonist и притежава завидно добри чисти и екстремни вокали, което е толкова трудно за постигане (особено пък от дама), че всеки критично дебел метъл елитист, който се опита да омаловажи този факт, може само да си мечтае да пее така.

С риск да вбеся по-старите фенове на The Agonist, аз бях фен по-скоро на таланта на Алиса, отколкото на музиката на групата, чисто инструментално. Замен те бяха една от групите, които имат очеваден талант, но на които просто "нещо им липсва". В "Eye of Providence" обаче можем да чуем може би най-добрия инструментал, който тази група някога е предлагала. Тежък, мелодичен, запомнящ се и изпълнен с купища страхотни китарни мелодии - това е инструменталът, който чаках от The Agonist (поне в повече от 2-3 песни на албум, както беше досега)! Гласът на Вики Псаракис пък преминава с лекота от харш ревове към звънливо чисто пеене, в което просто можеш да се влюбиш, особено ако гледаш как го прави Вики (пеенето имам предвид, перверзници такива). И ако някой ми каже, че припевът в "Gates of Horn and Ivory" не го зарибява със страхотната си мелодия, ще ида при него и ще му изям всичкия срам. Но ще остана гладен, защото това би го казал само един безсрамен човек. Badum-tss!

"Danse Macabre" е друг трак, който представя идеално новото звучене на групата. Това е правилният път и The Agonist очевидно крачат уверено по него. Доказателства? Вокалните хармонии в "I Endeavor", насечените рифове във великолепната "Faceless Messenger" и "A Necessary Evil", динамиката в "Disconnect Me", властващите чисти вокали в "The Perfect Embodiment" и 8-минутната "As Above, So Below", отчетливият бас в  тежката "Follow the Crossed Line", акустичната красота на "A Gentle Disease" - ето ви доказателства. The Agonist звучат по-добре от всякога, макар и без всеобщата (включително и моя) любимка Алиса. И ще се повторя, но е важно да затвърдим този факт - Вики Псаракис се справя отлично с новата си роля, а на всичкото отгоре е и супер сладка. Не че има значение към работата ѝ като вокалистка, просто исках да си го кажа.

Няма как да не стигнем и до "проблемните звена" в албума. В случая това са леко излишната дължина от почти час, от която спокойно можеха да бъде изрязани 2-3 пълнежни композиции. Именно те са и причината "Eye of Providence" да оставя и усещането и впечатлението, че е малко еднообразен. Ако слушате албума отново и отново обаче ще се убедите, че това не е така - нито откъм инструментал, нито откъм вокални изпълнения. Точно затова призовавам инатливо недоволните да дадат на "Eye of Providence" още един шанс и да го изслушат без предразсъдъци и без да се влияят от мнението на някое си там метъл гуру.

+ + + + +
Новата вокалистка Вики Псаракис се справя отлично с новата си роля.
Може би най-добрият инструментал, който The Agonist някога са предлагали.
Тежки и едновременно с това красиви композиции с много зарибяващи мелодии.

- - - - -
Малко по-дълъг от необходимото.
Някой и друг пълнежен трак.
Оставя бледи съмнения за еднообразие.
 
IF YOU LIKE
Deadlock, Arch Enemy, In This Moment, Eths, Otep, Amaranthe, Lacuna Coil и др.

Автор: Undepth
[8/10]

Sleeping With Sirens - Madness

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, март 09, 2015 5 коментара

Стилът: Alternative/Emocore/Pop Rock
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Epitaph Records
Отнема: ~41 минути 


Встрани от нормалния метълски хейт, вече години наред не мога да си обясня какво толкова намират хората в музиката на SWS. Да речем, че преди, когато правеха пост-хардкор, бяха интересни с комбинацията си от тежка музика и нереално пискливите вокали на Келин Куин. Но сега, когато групата прави нещо средно между убер лигав поп рок и убер лигав алтърнатив, не виждам с какво тази група продължава да е интересна на феновете си. "Madness" е не по-малко лош от трагично слабия "Feel" и само отделни моменти в него ме възпират от това да му оставя дори по-ниска оценка.

Добрите неща в "Madness" се изчерпват с отварящата "Kick Me" и нелошия пънкарски риф в "We Like It Loud". Всичко оттам нататък е вътреалбумно състезание за това кой от всички лигави тракове ще спечели сърцата на най-много 12-годишни момиченца. SWS съвсем са започнали да звучат като гаражна бой банда и с нетърпение чакам да видя как ще тръгнат на турне с One Direction или безбожно некадърните 5 Seconds of Summer. Даже гласът на Келин Куин вече не ми е чак такъв проблем. Човекът продължава да си пее в регистрите на гладното котешко мяукане и това си има своите почитатели. Проблемът вече е по-скоро в музиката, която е банална, скучна, изтъркана и като цяло вече няма нищо общо с тежката такава.

Опитах се да си направя класация за най-лигав и досаден трак в албума, но кандидатите се оказаха прекалено много. "Go Go Go" първоначално изглеждаше като фаворит, но "The Strays" бързо взе лидерството още с първите си акустични акорди. Нататък има доста кандидати, между които се двоумях, но поредицата от сладникави баладки "Heroine", "November" и "Madness" ме отказа да си водя класация. Всъщност, заглавната "Madness" не е лоша, особено като за балада с ярко послание, но когато идва след поредица от песнички, които са толкова захаросани, че може да хванеш ушен диабет, някак си губи от чара.

Голямата тайна, която разкрих, слушайки "Madness", беше защо голям процент от феновете на тази група си режат вените. Според мен в този албум има "subliminal messages", които подтикват към самоубийство, защото поне 4-5 пъти се замислих дали да не си срежа вените с лъжица и да си натъпча артериите със сирене "Дунавия". Защото то, също като този албум, е меко, мазничко и много "cheesy". Пък и просто изпитвах нужда да се самонакажа някак, задето не спрях този лигоч навреме, та накрая даже ми се наложи да пиша за него...


+ + + + +
2-3 добри песни, в които има и остатъчен материал от малко по-тежка музика.
Албумът ще е абсолютен хит сред навлизащите в тийнейджърството рок-деца.
Пък и по-добре децата да слушат SWS, отколкото Азис, нали? 

- - - - -
Безбрежно лигав, захаросан, желиран, напудрен и сладникав.
Не особено оригинален, да не кажа банален, да не кажа адски скучен и безинтересен инструментал.
SWS все повече зазвучават като тийнейджърска бой банда.
Типичното за всички слабашки тийн банди отношение "Аз съм повече от теб, а ти си само хейтър".
 
IF YOU LIKE
One OK Rock, Palisades, One Direction, 5 Seconds of Summer, Falling In Reverse и др.

Автор: Undepth
[2/10]

Ensiferum - One Man Army

Posted by Today's Metal Crew On събота, март 07, 2015 1 коментара

Стилът: Folk Metal
От/Год: Финландия, 2015
Лейбъл: Metal Blade
Отнема: ~53 минути 


За този и предишния албум на Ensiferum се чудех какъв им е проблемът, че не ме грабват така, както преди години ме грабнаха "Iron" и "From Afar". Затова реших да "загрея" с "Iron" и още след 2-3 песни се усетих, че е въпрос на... магия. Звукът е някак по-плътен, мелодиите "влизат" добре като слабо газирана бира, която не е нито топла, нито прекалено студена. А в "Unsung Heroes" и "One Man Army" мелодиите звучат някак по-насилени. Звукът пък е по-органичен и суров и много хора са приятно възхитени от този факт, но органичният звук, колкото и да е труден за постигане, невинаги е най-доброто решение за всичко.

В началото всичко изглежда чудесно - "Axe of Judgement" е бърза и тежка, а "Heathen Horde" е сигурен бъдещ концертен хит със страхотни мелодии и хорови напеви. Хорове има и в заглавната "One Man Army", която обаче е може би най-баналната песен, която Ensiferum някога са правили. Още докато я слушах като сингъл се чудех какво не ѝ е наред и се сетих чак когато се запитах: "Щях ли да се впечатля от тази банда, ако това беше първата тяхна песен, която чувам?" - и сам си отговорих: "Не особено". Като добавим към това и не особено качествения ѝ звук, тази песен е може би най-лошият избор за сингъл от целия албум. Скуката не ме напусна чак до средата на безбрежно дългата "Cry For the Earth Bounds", където най-накрая спряха да звучат насилено епични хорови напеви (по принцип обожавам такива, стига да не са повече от основните вокали, както е в случая) и се дочу приятен женски глас. И тъкмо когато започнах да се чудя как е възможно една от любимите ми фолк метъл банди да ми е скучна, започна "Two of Spades". Разгеле - нещо оригинално, свежо и смело! Песента се движи като класически Ensiferum до средата си, след което рязко преминава в зарибяващо Dschinghis Khan-ско диско с фински текст. След нея пък "My Ancestor's Blood" мачка със здрав риф и малко, но прецизно поставени епични оркестрации.

Финалът на албума трябваше да дойде с дългия над 11 минути епос "Descendants, Defiance, Domination". Точно в този дълъг трак всичко е на място - китарите, мелодиите, басът, клавишните (включително органът), вокалите, хоровете. Ето това вече са Ensiferum в пълния им блясък! И след тази песен остава само да се чудим защо не звучат толкова добре и в остатъка от албума, както и кой е решил, че е добра идея след този епос да се сложи финското кънтри "Neito Pohjolan". И то не като бонус трак, а като реален финал на албума.

Няма как да кажа, че "One Man Army" е слаб албум, както и че съдържа слаби композиции. Ensiferum не са вчерашни и много добре знаят какво правят. Затова ми се ще да вярвам, че знаят, че това далеч не е най-добрият им албум. И че нито органичното звучене, нито непрекъснато включващите се хорове им носят кой знае колко позитиви, особено когато са за сметка на добрите стари Ensiferum-ски китарни и клавирни фолк мелодии. Почти излишно е да напомням и че някога тази група имаше силен пауър метъл елемент в музиката си, който ги отличаваше от останалите банди в жанра. Затова "One Man Army", макар и нелош, е първият албум на Ensiferum, на който му се налага да бъде "спасяван" с няколко наистина добри композиции.


+ + + + +
Тежък, мрачен, сурово звучащ албум с органично звучащи инструменти.
Няколко наистина страхотни композиции и бъдещи концертни хитове.
Диско включването в "Two of Spades" просто кърти кочината!
Жестоки бонус тракове! 

- - - - -
Не особено добър микс като цяло, а китарите от време на време съвсем се губят.
Тук-там се прекалява с хоровите напеви, които на места са повече от основните вокали.
Липсват (най-вече като количество) добрите стари фоклорни мелодии и пауър метъл елементът.
 
IF YOU LIKE
Turisas, Wintersun, Finntroll, Korpiklaani, Norther, Kalmah, Frosttide и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Zombies Ate My Girlfriend - Retrocide

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, март 05, 2015 1 коментара

Стилът: Groove/MDM/Metalcore
От/Год: ЮАР, 2015
Лейбъл: Burning Tone
Отнема: ~47 минути 


Знам, че странната обложка ви е грабнала вниманието и любопитството ви е довело до тези редове. Знам, защото и аз исках да разбера какво the fuck може да има като музика зад подобна обложка. И името на групата е едно такова... абе, това трябва да се чуе. Най-общо казано, ZAMG са от Южна Африка и правят тежък груув метъл с екстремни, хриптящи вокали и чувствителни метълкор и мелодет влияния, а "Retrocide" е дебютният им албум. Е, обложката още не мога да си я обясня, но щом ме накара да си пусна музиката зад нея, значи явно постига желания ефект.

Основното положително качество на този албум е това, че ще ви разкуфее с почти 100% сигурност. Съчетанието от агресивни рифове и простичък, но мачкащ ритъм почти винаги разкуфява безотказно, особено когато върху него се хвърли и текст като "Kill, kill, kill like a fucking disease, and rend this Earth onto its knees!". Това се случва в отварящата "Appropriate Hate Crimes", а и много често нататък из албума. На подобна формула разчитат още "Jahan" и "Dead Russian" със своите мачкащи основни рифове, докато песни като "The Spear" и "Cold Cuts" разчитат на една идея повече мелод(ет)ичност. С бавната и скучновата "Maranatha" албумът взима рязък завой към мрачното настроение, но "Retrocide" и затварящата "Hail the Disaster" връщат влака на релсите и се явяват като едни от най-тежките и мрачни композиции в албума. В "Hail the Disaster" чуваме и едно от малкото сполучливи китарни сола в албума, които до този момент не се включваха много убедително.

Няма смисъл да ви разяснявам по-обстойно какво се случва в "Retrocide", защото музиката в него е сравнително праволинейна и не съдържа големи изненади. И въпреки няколкото неубедителни китарни сола, излишната дължина на композициите (всички песни са поне с минута по-дълги от необходимото) и цялостното усещане за еднообразие, "Retrocide" е един свеж, приятен за слушане албум, на който да покуфееш подобаващо, докато не ти омръзне. И да повториш при нужда. Какво, супер си е, особено като за дебют.
 
+ + + + +
Купища здрави, мачкащи, разкуфяващи рифове, ритъм и лирики.
Странна, някак мрачна атмосфера, която прави албума с една идея по-интересен.
Песни като "Jahan", "Appropriate Hate Crimes" и "Dead Russian" просто... мачкат!

- - - - -
Еднообразен като цяло.
Всички песни сякаш могат да са и с по минута по-кратки.
Някои не особено сполучливи китарни сола, които само спомагат горния минус.

IF YOU LIKE
The Black Dahlia Murder, Unearth, Darkest Hour, Molotov Solution, 5FDP и др.

Автор: Undepth
[6.5/10]

Moonspell - Extinct

Posted by Today's Metal Crew On вторник, март 03, 2015 0 коментара

Стилът: Gothic Metal
От/Год: Португалия, 2015
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~46 минути 


Първоначално бях малко озадачена от депешарските вълни в гласа на (Фер)Нандо в сингъла "The Last of Us", но не ми трябваше много време, за да счупя replay бутона в YouTube и да зачакам "Extinct" с нетърпение. След като счупих и него от слушане, ми се ще да ви го представя така - да приемем, че "Extinct" е една красива перлена огърлица. Верижката, на която всяка една от тези перли е закрепена, е една пронизваща сетивата източна мелодия, която се прокрадва нежно между отделните камъни (песните). От своя страна тези камъни са кой от кой по-изкусно обработени, а някои дори са с гравирани по тях женски и/или екстремни вокали.

Още в отварящата "Breathe" (греховно надъхващо и гръмовно парче) се започва със смелата употреба на близкоизточни мотиви. В това начинание я подкрепя още по-богатата на ориенталски елементи "Extinct", но най-смело те са използвани в едрата перла "Medusalem", на фона на която, ако бях малко по-гъвкава, щях с удоволствие да се позавъртя като индийска кобра. В тази песен като че ли си личи най-ясно, как отдавна загубеният (или пък не?) типично европейски стремеж за реконкиста на Свещените земи се е събудил у португалските върколаци, които сякаш са напът да съберат всичките си последователи, най-верните си рицари и да потеглят на кръстоносен поход - "and we shall free you from your chains...". "Domina" пък е точно онази доза древноримско, която е нужна да укроти забушувалите в смелия конкистадор емоции. Името на песента означава "Господарка" и в нея се открива точно този мотив - за жената, способна да пречупи под волята си и най-разлютилия се латинос. Може би най-муунспелски звучащата песен в "Extinct" е "Funeral Bloom", която вплита в себе си всичките ни познати муунспелски елементи: смъртта и придружаващите я красота и успокоените, цветята на живота, които неминуемо увяхват... но нека не подценяваме и грухтенето, тежките и невъзможни за сбъркване акорди, трогателната мелодия.

Настроението достига точката на ритуален екстаз с "Malignia" - най-нежната, но и най-опустошителна музикална перла в огърлицата, която "Extinct" представлява. Подходяща за времево-пространствено пътуване, песента напомня, че Moonspell имат приятния навик да залитат и към ембиънт ъглите на метъл вселената. За "A Dying Breed" пък ми е трудно да измисля подходящо описание. оже би... представете си бебето на отявлен дет метъл и готичка, кръстено от симфо-фен. Ето като такъв миш-маш звучи тази песен, в която ще откриете бърз ритъм, дарк закачки, цигулкови заигравки и оркестрални лирически отклонения. Найс, а?

Moonspell предвещават и че "The Future Is Dark" с едно доста дискотечно започване, но за сметка на това още по-депешмодски развиваща се композиция, която се явява началото на края на "Extinct". Истинският финал настъпва с кинематографичната и изключително красива "La Baphomette", която спокойно може да стане саундтрак към някой трилър. И тук слагаме точка. На албума, не и на очакването - пред него има само запетая. Очаквам следващия път записът на Moonspell да е още по-грабващ и още по-екзотичен, за да мога спокойно да кажа, че групата окончателно се е оттласнала от дълбокото дъно, което беше стигнала с "Alpha Noir/Omega White", и че пред групата има мегдан само за нейното активно развитие..

 
+ + + + +
Разнообразен албум, от който трудно може да ти писне.
Голяма крачка напред след "Alpha Noir/Omega White".
Смела и много удачна употреба на ориенталски мотиви.
Няколко вида вокали, няколко типа настроение, една страхотна атмосфера.

- - - - -
Не е достатъчно добър, че да го обявя за новата "златна жилка" в мината на Moonspell.
Още едно-две силни парчета да имаше...


IF YOU LIKE
Tiamat, Paradise Lost, Amorphis, My Dying Bride, Orphaned Land, Type 0 Negative и др.

Автор: Valkyrja
[9/10]

Magic Kingdom - Savage Requiem

Posted by Today's Metal Crew On неделя, март 01, 2015 0 коментара

Стилът: Power Metal
От/Год: Белгия, 2015
Лейбъл: AFM
Отнема: ~57 минути 


Тъкмо си бях направил пица, когато телефонът ми изпищя, че имам мейл. Вътре беше този албум на Magic Kingdom. Пуснах го, заслушах се и ми дойде гениална мисъл - точно като пицата, пауър метълът има нужда от определени съставки, за да е наистина добър. Не може да правиш пица без тесто и пауър метъл без пауър. Много групи опитаха да си правят пауър метъла с хард рок, ама просто така не става. И добре че още има банди като Magic Kingdom, че да си припомним каква е рецептата за качествен пауър метъл.

Настръхнах, когато осъзнах, че от "Symphony of War" насам са минали цели 5 години - сякаш вчера си пусках "Lionheart". Всъщност вчера наистина си пусках "Lionheart". И си го пусках, защото в последно време изпитвах глад за добър, бърз, епичен пауър метъл. Добрата новина е, че "Savage Requiem" го засити доста добре. Същинското начало на албума идва с 7-минутния епос "Guardian Angels", последван от великолепния урок по пауър метъл "Rivals Forever" - редуване на две каси и галопиращ ритъм, мелодичен припев, хорови беквокали и зашеметяващо соло - от какво да се оплаче човек?! Темпото спада леко в мрачната "Full Moon Sacrifice", която пък показва как успешно да се вмъкне малко хард рок, без от това да се губи от мощта на звученето. "Ship of Ghosts" е следващото зверски добро парче, от което много пауър метъл феновете ще получат масивен оргазъм (най-вече заради бриджа преди припева). Почитателите на партия "Атака" обаче вероятно ще спрат албума точно на тази песен, защото в солото ѝ е вмъкнат сегмент от химна на Европа. Аз обаче бих окаружил всички да продължат нататък, защото това е едва средата на албума!

Втората половина на албума идва със заглавната "Savage Requiem" - среднотемпов, героично звучащ трак с малко повече хард рок пеене, но все така от това не се губи пауър метъл зарядът. Малко преди края новият вокалист Кристиан Палин дори изкрещява, да му се неначуди човек. "Four Demon Kings of Shadowlands" е друг 7-минутен епос, който също много ще се услади на феновете на неокласическия пауър метъл. Единственият проблем в тази иначе страхотна композиция е финалната част от солото на лидера Душан Петроси, който малко се олива със скоростното шарене по праговете на китарата си и губи за миг синхрона с песента. Предпоследната "Dragon Princess" пък е най-мелодичната, но и най-сладникава песен в албума, като силно се надявам да не пуснат точно нея за сингъл. Не защото е лоша, а защото всички други песни в албума са по-добри от нея. Финалът идва с "Battlefield Magic", където пауърът отново е "на макс" - скорост, двойни каси, двойни сола, героични вокали, сола, мелодични припеви и силни клавишни и симфонични партии.

"Savage Requiem" е пауър метъл албум такъв, какъвто винаги бих искал да чуя чуя - мощен, скоростен, епичен, мелодичен, виртуозен, разкуфяващ и разпяващ. Всички песни в него са дълги по около 6 минути, но дължината им не само не се усеща, а и те оставя гладен за още. Някои ще кажат, че този тип пауър метъл е прекалено стереотипен, но да се оплачеш от толкова качествена музика в жанра си е направо грехота, имайки предвид колко много пауър банди загубиха идентичността си и енергията в музиката си в опити да не бъдат "стереотипни". Единствените недостатъци в "Savage Requiem" са някои малки грешки в иначе виртуозните сола на Душан Петроси (в едно от солата се чува пукане, в друго се губи синхронът с песента) и неподходящата сладникавост на "Dragon Princess", която обаче приемам в името на разнообразието. Оттам нататък "лабаво" просто няма! Абсолютно задължителен албум за всички фенове на жанра! А сега отивам да си доям пицата.

 
+ + + + +
Урок по неокласически пауър метъл - мощен, скоростен, епичен, мелодичен и виртуозен.
Новият вокалист Кристиан Палин (ex-Adagio) се справя блестящо със задачите си.
Солата на Душан Петроси неколкократно ще ви отвеят перчемите.
Грандиозност, изградена от огромно количество изпипани малки детайли.


- - - - -
Някои проблеми с децибелите на солата + едно оливане в свиренето им.
Скучно и леко ненужно интро + странна сладникавост в "Dragon Princess".


IF YOU LIKE
Iron Mask, Dreamtale, Adagio, Orden Ogan, Derdian, Rhapsody(тата) и др.

Автор: Testset
[10/10]