TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

August Burns Red - Found In Far Away Places

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юни 21, 2015 0 коментара

Стилът: Metalcore
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Fearless Records
Отнема: ~52 минути


Има една група, на която всеки метълкор фен може винаги да разчита и никога да не се страхува, че ще остане разочарован от следващия им албум. Тази група се казва August Burns Red (ах, че изненада), а "Found In Far Away Places" е поредният им албум, изпълнен с първокласен метълкор. Този път ABR експериментират с още повече мелодичност и вметки от други стилове, като за една песен дори са си поканили човек за чисти вокали (за ужас на метълкор пуристите). Затова си поемете си въздух и се пригответе, тъй като ви чака пътуване до много далечни места, минаващо през доста интересни завои.

Къде техничен, къде мелодичен, къде първично агресивен, "Found In Far Away Places" представя възможно най-добре възможностите на музикантите в ABR. За да се разбудите подобаващо, албумът започва тежко и ударно с "The Wake". Песента е скоростна и мощна, с великолепна китарна работа и здрав брейкдаун в края, или иначе казано - ABR в чист вид. В следващите песни обаче започват постепенно да навлизат все повече мелодични пасажи, като някъде в средата на "Identity" избива на рокабили, последвано от мелодично соло и рязко влизащ, разглобяващ брейкдаун.

Ако сте слушали последните творби на групата, сигурно сте забелязали, че от време на време в песните им всичко спира и се появява пасаж от съвсем различен стил музика. Тук това се случва най-напред в "Separating the Seas", където зазвучават цигулка и виолончело, постепенно създаващи фолк мелодия, напомняща за бавна версия на "Унгарски танц №5" на Брамс. Други такива включвания има в "Majoring in the Minors" (където вече има самостоятелен рокабили пасаж) и закриващата "Vanguard", която започва с електронно интро. По-малки такива вметки можем да намерим още в "Everlasting Ending", "Blackwood" и "Twenty-One Grams.

Основната разлика с предишните албуми на ABR е, че в този има повече мелодични елементи от всякога. За някои припеви се използва почти чисто (но не съвсем) пеене, а в "Ghosts" даже се включва Джеръми Маккинън от A Day To Remember, който изпява някой и друг ред с чисти вокали. Мелодиите този път наистина са навсякъде - в "генг" напевите, в китарите, в солата, при всяка смяна на темпото. Това, редом с факта, че нито една песен не звучи като правена по някакъв стандартизиран калъп, правят "Found In Far Away Places" почти невъзможен за обективна критика. Сам се усещам как се впечатлявам дори от песни, които лично на мен не ми харесват (като "Martyr"), което значи, че ABR и този път са си свършили работата адски добре. Така че не смейте да пропускате това тук, ако се имате за метълкор фен.
 
+ + + + +
Повече мелодичност, но не и на цената на типичните за ABR агресия и тежест.
Още повече вметки от други стилове, разчупващи композициите по страхотен начин.
Постоянство, прецизност, професионализъм и уроци по метълкор - за пореден път.
Без композиции по калъп.


- - - - -
Колкото и да е странно и трудно за признаване - на места доскучава.
 
IF YOU LIKE
Texas In July, Parkway Drive, For Today, The Devil Wears Prada и др.

Автор: Stahley
[8/10]

Richy Nix - Fearless

Posted by Today's Metal Crew On петък, юни 19, 2015 0 коментара

Стилът: Alternative/Rapcore/Electornic
От/Год: Канада, 2015
Лейбъл: FiXT
Отнема: ~50 минути


Рап, рок, метъл, електроника - това са четирите стълба, върху които Richy Nix създава своята музика и които украсява с елементи на алтърнатив, метълкор и дори малко поп и dnb. В основата на всичко стои рапкора, а Ричи рапира, пее и крещи с еднаква увереност. Той обаче не само пее, но и записва сам и всичката музика за проекта си.

Дали защото харесвам тежка музика, или просто защото фактите са си факти, най-тежките песни в албума са и най-добрите в него. Една такава песен е "Erase You", която преминава в здрав метълкор към края си и която закономерно бе пусната като сингъл. След привидно спокойното си начало пък, "Revenge" почва да мачка с тежък насечен риф и бързо рапиране, като по подобен начин (но с по-бавно и мачкащо темпо) е построена и "Your Time Is Over". 11-минутният финален епос "Love, Loyalty & Respect" с своето оркестрално начало и тежки китари също е сред най-тежките в албума и почти сигурно ще се превърне във фенски фаворит. Без да преувеличавам, това е най-добрата песен не само в албума, но и която Richy Nix някога изобщо е създавал. Тя обаче свършва към 8-ата си минута, след която малко отникъде се включва кънтри цигулка и китара и започва един напълно непредизвикан кънтри инструментал. Ако имате хамбар, пълен със сено и празнувате края на жътвата в американския Среден Запад от XIX век - инструменталчето ще ви дойде тамън!

С хитов потенциал се откроява друг сингъл - "Senseless", който може би най-добре представя цялостното звучене на албума. В този дух звучат още "Black Heart", "Psycho" (макар и с нейните леки dnb влияния) и "Coward", която в началото си определено ми напомни за звученето на Fear Nuttin Band. "Watch Over Us" и "I'll Be King" пък са най-леките песни в албума и включват себе си най-много поп-елементи.

Накратко - "Fearless" е готин и свеж албум и не е никак задължително да сте слушали Richy Nix преди това, за да се изкефите на новото му творение. Повечето песни обаче следват една и съща формула (рапиране, мелодични припеви, малко крещене) и от това започва да се усеща, че албумът е малко еднообразен. Това обаче е разбираемо, тъй като все пак става дума за one-man-band. Някои песни пък звучат направо безлично и/или скучно, но тракове като "Erase You" и "Love, Loyalty & Respect" компенсират повече от добре. Затова не му мислете много, ако харесвате групи като тези в списъка по-долу, защото рядко може да срещнете подобна добра музика, съчетаваща тези жанрове, особено пък правена от сам човек.
 
+ + + + +
Много свеж, готин, зарибяващ и стилово разнообразен албум.
Първокласно рапиране, добри мелодични вокали и здрави метълкор крясъци.
Доста песни с хитов и/или силно разкуфяващ потенциал.
Рядко се случва сам човек, пък бил той и мултиинструменталист, да се справя толкова добре. 

- - - - -
Еднообразни композиционни постройки.
2-3 много безлични трака.
 
IF YOU LIKE
Hollywood Undead, Avery Watts, Celldweller, Linkin Park, Subkulture и др.

Автор: Stahley
[7/10]

We Came As Romans - We Came As Romans

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юни 17, 2015 0 коментара

Стилът: Alternative/Metalcore/Post-Hardcore
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Spinefarm/Equal Vision
Отнема: ~34 минути


Много хора "хейтват" WCAR, защото използват доста елементи на поп в музиката си, а често правят и кавъри на поп-хитове, като там вече много си личи, че някои хора в групата спокойно биха могли да имат и самостоятелна кариера като поп-изпълнители. Аз обаче винаги съм намирал WCAR за изключително свежа и приятна банда и си имам по няколко много любими песни от всеки албум (и най-вече "Hope" от предишния албум). Затова с огромен ентусиазъм подхванах новия им, едноименен албум.

Всичко започва добре със сингъла "Regenerate". Звукът на групата изглежда променен, но като цяло си личи кой свири и песента спокойно може да стане хит. Веднага след това обаче КАКВО СТАВА БЕ?! По някаква необяснима причина WCAR изведнъж започват да свирят посредствен алтърнатив рок. "Who Will Pray" започва обещаващо с пасаж, който лесно би могъл да превърне всяка песен в тотален хит, но групата дори не го използва за припев по-нататък. "The World I Used To Know" дори не е "средняшка", а "Memories" директно чупи лигомера. При първото слушане на албума, спрях плейъра след тази песен, за да проверя дали не съм получил някакво грешно промо, защото това не може да са WCAR. Поех си дълбоко въздух, приготвих си един валидол за всеки случай и продължих със слушането.

От алтърнатив рок WCAR скачат на ню метъл в "Tear It Down". Песента не е лоша, има готин припев, разкуфява добре, но през цялото време чаках отнякъде да се появят и скречове, защото това си е абсолютен ню метъл, което изобщо не е типично за тази група. Но няма значение, парчето е добро. Дотук - две от пет. Нататък "Blur" и предпоследната "Defiance" играят ролята на типичните средняшки (да не кажа пълнежни) за WCAR песни, каквито винаги, винаги имат из албумите си. Към това число можем да добавим и закриващата "12:30", която щеше да е хубава, ако не се развиваше чак толкова бавно и флегматично. Една от по-различните песни в тази втора половина е "Savior of the Week", която е откровен християнски рок, но въпреки това слагам в списъка с добрите песни. Защо? Защото е добра. Няма нищо общо със звученето на WCAR, но не мога да си изкривя душата и да кажа, че не ми харесва, само защото е по-лека. "Flatline" е последната открояваща се песен в албума и съм почти убеден, че ще бъде следващ сингъл, защото има много хитово звучене. Ще видим.

Съжалявам за вокалиста Дейв Стивънс, който ще може да си взима дълги почивки по време на бъдещите концерти на групата, тъй като крещящи вокали в този албум почти няма. Както е тръгнало, скоро може да решат, че нямат нужда от него, въпреки че определено е по-талантливият от двамата вокалисти (и пее и двата типа вокали по-добре). Тогава WCAR вече ще могат спокойно да почнат да правят още по-посредствен алтърнатив. На тази група ѝ е нужна спешна промяна и нова доза енергия и хъс, ако не иска да отблъсне насъбраната си фенбаза. Завишените количества мелодичност не трябва да са за сметка на същността на бандата, която просто не може да си позволи още един такъв посредствен, уморено звучащ албум.
 
+ + + + +
Няколко здрави, готини, мелодични, хитово звучащи песни.
Стилово разнообразен - метълкор, пост-хардкор, алтърнатив, ню метъл, рок...
Малко, но наистина добре включваща се електроника.


- - - - -
Абсолютно ненужна и объркваща стилова промяна към посредствен алтърнатив рок.
Екстремните вокали са толкова малко, че може да остане впечатлението, че изобщо ги няма.
Новият китарен звук определено не е по-добър от стария.
Слушал съм EP-та с по-голяма дължина.

 
IF YOU LIKE
Attack Attack!, Blessthefall, Asking Alexandria, Memphis May Fire, TDWP и др.

Автор: Testset
[5.5/10]

Lindemann - Skills In Pills

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 15, 2015 10 коментара

Стилът: Industrial Metal
От/Год: Германия/Швеция, 2015
Лейбъл: Warner Music
Отнема: ~45 минути


Като болен фен на Rammstein и дългогодишен фен на Pain, пищях като истерична тийнейджърка, когато разбрах, че ще мога да чуя композиционния гений на Петер Тегтгрен и гласа на Тил Линдеман в един общ проект. Просто няма как нещо такова да не е добро. И сега, когато най-сетне изслушах албума, се убедих в това. Учудващо, имам и забележки, но те са насочени предимно към самата продукция и звук, а не към креативната част. Но за това - след малко.

В редица интервюта Тил и Петер разказват за идеята си да направят няколко песни ей така, за кеф, да си ги имат и да си ги слушат сами, но впоследствие процесът потича толкова добре, че се ражда и идеята за цял албум. Идеята му обаче е същата - песни за кеф, без цялостна концепция и точно затова "Skills In Pills" звучи толкова неангажиращо и купонджийски (с малки изключения). Точно както при Rammstein, повечето текстове и теми са силно провокативни, сексуално насочени и могат да предизвикат доста противоречия. Най-яркият пример, разбира се, е сингълът във възхвала на аборта "Praise Abort", който в комплект с видеото си предизвика доста горещи реакции. Самата песен е своеобразното "Pussy" на албума, като приликите между двете песни стават наистина очевидни, когато Тил повтаря "Praise abort!", досущ както повтаря "Germany!" в "Pussy".

Темата за секса е сериозно засегната и в други песни, като например "Fat", в която Тил ни разказва за своята любов към дебелите жени по един... нестандартен начин. Не знаем обаче дали да му вярваме, имайки предвид коя е последната му (известна нам) приятелка. Песента започва с мрачен орган и грандиозни оркестрации, които незнайно защо се допълват толкова добре с темата за едрите жени. Заглавията на NDH-арските "Fish On" (
която има много готина бас линия преди края си и силно напомня за ранното звучене на Rammstein) и "Golden Shower" (двете най-здрави песни в албума за мен) пък говорят красноречиво сами за себе си, но ако някой все пак не се е сетил, в първата Тил ни представя "намирането на дама" като своеобразен риболов, а втората... ами, ако не знаете какво е "златен дъжд", може би е по-добре за вас. Но във всеки случай не става дума за дъжд от злато, пари и бляскавост. Или за златни класове пшеница. Друго е.

Измежду пляскането на телеса, забавленията с трансексуални ("Ladyboy") и показващите се елегантно отвсякъде полови органи, се прокрадват и песни с коренно различни теми. Това са епичните балади "Home Sweet Home" (говореща за загубата на близък човек) и "Yukon", вдъхновена от пътуването на Тил до величествената река Юкон в Северна Америка. "Children of the Sun" е по-мрачна и има може би най-мелодичния припев в целия албум. Заглавната "Skills In Pills" говори за това как много хора взимат хапче за абсолютно всеки свой проблем и накрая животът им се превръща просто в поредица от взимане на разноцветни хапчета. "Cowboy" пък е просто песен за това колко е готино да си каубой и още с първите си секунди навява асоциации с "Te Quiero Puta". За финал, бонус тракът "That's My Heart" е неочаквано красива и епична балада в духа на "Оhne Dich", която Тил изпява "на два гласа" и с помощта на детски хор.

Съвсем накратко - "Skills In Pills" е дори по-добър от първоначалните ми очаквания. Слаби песни няма и ако се абстрахираме от малко насиления английски на Тил и може би неприятните за мнозина лирики из по-порнокатив... пардон, провокативните песни, трудно ще намерим кусури в креативната част. С продукцията обаче не всичко е наред. Подобен албум просто не заслужава такива китари. Петер ги ползва много отдавна и ми е много чудно как перфекционист като него продължава да използва същия стар китарен звук толкова много време за толкова много проекти. Ако си пуснете "Nothing Remains the Same" на Pain от 2002-ра, китарният звук в него е абсолютно същият. Дотолкова е същият, че на места просто очаквах рязко да се вклини "It's Only Them" (особено в заглавната песен). Ако не друго, то поне за сметка на тях има страхотни оркестрации, клавишни и електроника, затова няма да бързам да се тръшкам безутешно
.
 
+ + + + +
Проект, взел назаем най-добрите черти на Rammstein и Pain.
Купища зарибяващи, енергични, мелодични, запомнящи се, супер здрави песни.
Всяка песен се развива много логично и почти винаги изненадва с нещо много готино към края си.
На места се усеща намигане към ранното звучене на Rammstein.


- - - - -
Албум от подобен ранг заслужава много, много по-добър китарен (а и барабанен) звук.
Малко насилен английски от Тил.
Някои текстове може би прекрачват границата на добрия вкус.

 
IF YOU LIKE
Rammstein, Pain, Deathstars, Eisbrecher, Gothminister, Stahlmann, Ruoska и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Between The Buried And Me - Coma Ecliptic

Posted by Today's Metal Crew On събота, юни 13, 2015 0 коментара

Стилът: Avant-garde/Progressive Metal(core)
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Metal Blade
Отнема: ~69 минути


Дотук не съм прочел нито едно супер добро ревю за този нов албум на BTBAM. Това е, защото за такива албуми просто няма как да обърнеш внимание на всеки детайл и елемент, който се откроява. 69-минутен концептуален албум за човек в кома, който пътува през предишните си животи, с песни от по 7-10 минути, в които всяка секунда се случва нещо различно и за които дори музикално мислещите мозъци ще е трудно да проумеят колко е сложно да се измислят и изсвирят такива композиции? Успех на желаещите да пишат детайлно за "Coma Ecliptic".

Да започнем с очевидните промени от "The Parallax" досега. Най-напред, чистите вокали този път са в пъти повече, докато екстремните рядко имат възможност за дълга изява в която и да е от песните. Това не е задължително нещо лошо, защото Томи Роджърс се справя чудесно и с двата типа пеене, но определено щеше да е по-готино да има повече ревове. Втората осезаема разлика е в още по-засилената употреба на клавишни, които този път са една от най-важните съставки в албума. Влиянията от Queen също са още повече този път (особено в "The Ectopic Scroll"), за сметка на джаз/фюжън звученето, преобладаващо в предишния албум.

С тези бележки подръка, слушането на "Coma Ecliptic" може да започне еднакво добре и за старите, и за новите фенове. "Node" играе ролята на 3-минутно интро и също като интрото в "The Parallax" странно ми напомня за "Space Oddity" на Дейвид Бауи. Веднага след него започва и същинската част на албума, при това с може би най-добрата композиция в него - "The Coma Machine". Ако чуете нея - ще разберете веднага дали този албум ще ви хареса или не, защото в общи линии това се случва из целия "Coma Ecliptic" - виртуозни китари и барабани, резки смени на темпото, настроенията, скокове от мелодия към агресия, красиви клавишни и усещане за неземна грандиозност, каквото много рядко може да се срещне дори при най-добрите прог банди. Красивото пиано от песента бива заместено от мрачни електронни лийдове в мрачната и мистична "Dim Ignition", която играе ролята на преход към една от най-разчупените песни в албума - "Famine Wolf".

Пътуването из зоната на здрача продължава без почивка в следващите 7-8 минутни епоси "King Redeem, Queen Serene", "Turn on the Darkness", "The Ectopic Scroll" и "Rapid Calm", в която басът изживява своя зведен миг. Следва 10-минутната "Memory Palace", за която очаквах да е най-добрата в албума. Китарите в началото ѝ моментално ми напомниха за "Hocus Pocus" на Helloween, а веднага след тях се включи и "Hammond" орган, който обаче изчезна в следващите 6 минути, което е жалко, защото създава страхотна амотсфера при включванията си. В крайна сметка това се оказа най-нелюбимата ми песен в "Coma Ecliptic", защото в нея за пръв път чух една странна претенциозност, нетипична за BTBAM. "Option Oblivion" загатва за началото на края на албума, а тихото пиано в "Life In Velvet" поставя финалните щрихи на това отвъдно пътешествие.

Ако видят нотните листове за албума, китарните и барабанните фанатици сигурно ще се подмокрят от кеф, като дори мъдро гладещите бради елитисти от прог буржоазията няма да могат да отрекат техничарските качества в "Coma Ecliptic". BTBAM обаче никога не са правели музика, за да покажат колко ноти в секунда могат да изсвирят и точно затова "Coma Ecliptic" има огромен шанс да се хареса и на фенове, които по принцип не си падат по техничните и прогресив банди. В този албум има много повече от чиста инструментална техника - в него има атмосфера, история, мистика, идеи, послания и какво ли още не. За пореден път препоръчвам горещо на всички скептици, които се отказваат само като видят "прогресив". Защото и аз бях един от вас.
 
+ + + + +
Виртуозен инструментал, който не се натрапва с излишна показност и претенциозност.
Във всяка секунда се случва нещо ново, интересно и завлядяващо.
Страхотна атмосфера, от която е трудно да излезеш, преди да изслушаш албума докрай.
Резки смени на темпото, настроенията, скокове от мелодия към агресия и усещане за грандиозност.


- - - - -
Екстремните вокали този път са прекалено малко.
Осезаемо по-лек от предшествениците си, което може да отблъсне някои фенове.
Става малко уморителен към края си - но все пак това са 69 минути.

 
IF YOU LIKE
The Human Abstract, Queen, Periphery, Dream Theater, Mastodon, TDEP и др.

Автор: Undepth
[9/10]

Breaking Benjamin - Dark Before Dawn

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, юни 11, 2015 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Metal/Post-Grunge
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~43 минути


Шест години по-късно, Breaking Benjamin се завръщат с нов албум и нов състав. От някогашната група е останал само Бенджамин Бърнли, така че спокойно можем да третираме "Dark Before Dawn" и като албум на съвсем нова, различна група. И по-добре да го направим, защото иначе ще се оплетем в безкрайни сравнения с миналото, от които просто няма какво да спечелим. Иначе да, това е онзи "типичен" алтърнатив, с който сме свикнали да асоциираме изобщо този жанр. Но това далеч не значи, че това е нещо лошо. BB са едно от имената, които направиха този тип алтърнатив и пост-гръндж толкова популярен, че още има хиляди групи, които, вдъхновени от BB, свирят точно в този стил.

Breaking Benjamin не изненадват с "Dark Before Dawn" и честно казано не помня някога изобщо да са го правили. Още от типичния хитов радио-сингъл "Failure" стана ясно на всички, че въпреки новия състав, стилът на BB няма да се промени и няма да изненада нито старите фенове, нито тези, които за пръв път ги чуват. Със същия успех като сингли могат да излязат и следващите в траклиста "Angels Fall", "Breaking the Silence" и "Hollow", която за момента се очертава като фенски фаворит. "Close To Heaven" е друга готина песен, която обаче звучи много силно вдъхновена от Metallica, особено малко след 50-тата си секунда и текста "So I'll stay unforgiven...". Там дори гласът на Бенджамин рязко заприличва на този на Джеймс Хетфилд.

Втората половина на албума започва с "Bury Me Alive", която обаче е и единствената по-интересна песен в нея редом с "Defeated". Тук съм склонен да се съглася с критиците, които намират много "прекалено обикновени" песни в албума и те са струпани в тази втора част. "The Great Divide" сякаш вече съм я чувал 3000 пъти, "Ashes of Eden" е скучна и празна откъм съдържание, а аутрото "Dawn" в общи линии е излишно.

С две думи, в този нов албум има няколко потенциални радио хита, но за сметка на това за пореден път няма никакви изненади и нищо, което вече да не сме чували и от тази, и от много други групи в последните 15-ина години. Хубаво е обаче отново да чуем гласа на Бенджамин Бърнли в неговата си група и в неговия си стил. И точно затова надали ще има дори един алтърнатив и пост-гръндж фен, който да подмине "Dark Before Dawn".
 
+ + + + +
Една от най-обичаните групи в жанра се съживи и това само по себе си е страхотна новина.
Половината албум е съставен от хитово звучащи песни, които спокойно можеха и да са сингли.
Готин и плътен китарен звук и като цяло - учудващо добър инструментал от страна на новите членове.


- - - - -
Нищо ново и нечувано.
Доста пълнеж във втората половина на албума.

 
IF YOU LIKE
Red, Shinedown, 3DG, Seether, TOAD, Evans Blue, Skillet, Crossfade  и др.

Автор: Stahley
[7/10]

[INDEPENDENT!] Calatrilloz - Psalms of Zahyin (EP)

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юни 09, 2015 0 коментара

Стилът: Avant-garde/Progressive/Heavy Metal
От/Год: Англия, 2015
Лейбъл: -
Отнема: ~31 минути 


Често различни промоутъри ми изпращат независими банди, които да представям на българската публика, но все по-рядко въпросните банди са добри и е разбираемо разбере защо нямат договори. Calatrilloz обаче спокойно могат да подпишат с лейбъл, защото музиката им е интересна и би се търсила от феновете на по-нестандартния хеви метъл.

Радвам се, че не спрях след първия трак, който се проточи малко над 6 минути, а се изчерпа още към 4-тата си, защото тогава нямаше да чуя наистина интересната част от този мини-албум. "I am Alive" е сред най-добрите песни в "Psalms of Zahyin", като акцентът пада на добрите вокали и техните леко "ориенталски" извивки. Същинската част на "Lords of Misery" пък може да идва с малко закъснение, но наслагването на вокали (далечно напомнящо за Queen) и почти църковната атмосфера просто ти задържат вниманието и те карат да слушаш с интерес нататък, където песента продължава с различна атмосфера и бърз ритъм. Също едно от добрите попадения в траклиста.

"Origins" започва малко по-"хеви метълски" и на голите китари им проличава, че не звучат особено добре сами, но проблемът е забравен до припева, който обаче е и единственото интересно нещо в песента. Китарите за съжаление звучат дори по-зле в "The Long Winding Road", която обаче се проточва прекалено дълго за бавния си ритъм. Закриващата "Z The Psychopath" обаче рязко оправя нещата и със сигурност е най-енергичната песен в "Psalms of Zahyin" и вероятно затова играе ролята на своеобразен сингъл.

Ако има нещо, което Calatrilloz могат да оправят, това е китарният звук, който не само не е много добър и е малко глух, а и е различен за отделни песни. Пълненето на време също не им прави добра услуга, тъй като за да слушаш една песен в продължение на 6 минути, тя трябва да е пълна с много готино и задържащо вниманието съдържание, което обаче Calatrilloz още не са измислили съвсем. С други думи, същото, което М. Вайсберг е казал за писането, важи и за музиката: "Съкращавайте фразите до размера на мисъл".

 
+ + + + +
Нестандартно звучащ хеви метъл с авангардни и прогресив елементи.
Това се води EP, но съм срещал и по-кратки "дългосвирещи" албуми.
Свежи идеи, които биха звучали много добре в цял албум и по-качествена продукция.
Интересни вокали, очевидно от човек, който е учил класическо пеене.

- - - - -
Не особено читав китарен звук.
Излишно удължени песни. 

IF YOU LIKE
Shaolin Death Squad, Diablo Swing Orchestra, Voltaire, Stolen Babies и др.

Автор: [INDEPENDENT!]
[N/A]

Paradise Lost - The Plague Within

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юни 07, 2015 1 коментара

Стилът: Doom Metal
От/Год: Англия, 2015
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~50 минути


Когато Paradise Lost обявиха, че ще издават нов албум, приех новините с обидно равнодушие. След последните им студийни записи (повечето нови неща на PL рядко ми понасят) и след като Ник Холмс стана вокалист и в Bloodbath, някак си създадох впечатлението, че "The Plague Within" е бил приет по-скоро като даденост, направен колкото да се изпълни някакъв договор, отколкото изпълнен със старание.

Само че след седмица непрекъснато слушане на това чудовище мога смело да зашлевя скептично настроеното си Аз - толкова смело, колкото Грег стърже по китарите си в "An Eternity of Lies". "The Plague Within" е намигване към миналото. Този албум поглежда назад във времето, но без да се заглежда в него прекалено дълго. Още с откриващата "No Hope In Sight" ставаме сигурни, че за нас наистина няма да има надежда - ангелите на изгубения рай са ни подготвили очистителни ритуали, от които косите ни настръхват. Подобно усещане създава и "Terminal", която води до терминален стадий на музикално пристрастяване. Наказанието ни се удължава до максимум с "Punishment Through Time", в която се прокрадват и скоростни траш елементи. Те обаче са премазани грубо от мастодонта "Beneath Broken Earth" - песен, която пристъпва бавно и тежко без да остави жива душа след себе си. След нея - и потоп.

"Sacrifice the Flame" зазвънява в ушите ни с цигулкови стонове, а за финал заравя всички емоции два-три метра под земята. Следва "Victim of the Past" - най-магическата композиция в целия албум, която Paradise Lost представиха миналата есен в Античния театър в Пловдив (уникален концерт, от който самите те бяха много впечатлени). Отделяме телесното от духовното с резачката "Flesh From Bone", от която на потоци и по ноти се излива катран. Под звуците на "Cry Out" пък се приближаваме малко по-бързичко, но все така сигурно към духовното прераждане, заложено като основна идея в "The Plague Within", за да се върнем до самото начало с "Return to the Sun". Пищна и завладяваща, песента поставя грандиозен финал на един грандиозен албум.

"The Plague Within" предлага почти час висококвалитетно, мракобесно антизабавление. Високо е и нивото на самото музициране - петорката е дала всичко от себе си. Макар и да се усещат слабости в пеенето на Ник, те далеч не са онова, което бяха преди. Стив и неговите басови партии изпъкват значително, Адриан показва, че го бива за абсолютно всякакъв метъл, а присъствието на Арън e все по-осезаемо. И макар никога да не съм била голяма фенка на бавните мелодии, тези в "The Plague Within" са толкова богати на елементи и така се "мажат" по ухото, че темпото е без значение. Албумът върви със скоростта и увереността на валяк и по същия начин не прощава на нито една неравност по пътя си, смазвайки всички съмнения и критики.
 
+ + + + +
Paradise Lost се обръщат към познати формули за постигане на оптимален резултат - и им се получава.
Разнообразие на песни - една с една не си приличат.
Видима еволюция на способностите на целия екип.


- - - - -
На моменти албумът наистина започва да се маже много здраво и да втръсва с орнаменти.
Прекалено жанрово натрупване в някои от песните.

 
IF YOU LIKE
Katatonia, My Dying Bride, Novembers Doom, Type O Negative, Vallenfyre и др.

Автор: Valkyrja
[8/10]

Rise To Fall - End vs Beginning

Posted by Today's Metal Crew On петък, юни 05, 2015 3 коментара

Стилът: Modern Melodic Death Metal
От/Год: Испания, 2015
Лейбъл: Coroner Records
Отнема: ~59 минути


Испанци по рождение, но очевидно шведи по душа, Rise To Fall са едно от най-интересните имена на испанската метъл сцена в последните 5 години. Пичовете се опитват да правят нещо готино в един доста пооглозган в последното десетилетие жанр и това не е никак лесно, затова за "End vs Beginning" RTF са се възползвали от услугите на продуцента Якоб Хансен, с който са създали може би най-добре звучащият албум на групата досега. Личи си, че групата е впрегнала всичките си сили в създаването на този продукт като всичко от малките детайли в музиката до страхотната обложка е прецизно изпипано. Остава само да се чудят дали ще им се възвърне сериозната инвестиция.

В този албум има всичко, което един фен на модерния мелодет би желал да чуе - яки "шведски" рифове, два типа вокали, електронни "подложки", сола и супер мелодични припеви със супер мелодични чисти вокали. Иначе казано, когато говорим за добрите албуми на групи като Engel, The Unguided, Mercenary и MyGrain, вече спокойно можем да сложим в списъка и този албум на Rise To Fall. Песента, с която групата избра да представи идейно "End vs Beginning" пък е втората в траклиста му - "The Threshold". Не съм безкрайно голям фен на този избор, но песента все пак представя в общи линии случващото се из албума. Ако не бяха досадните фонови китари в припева, може би щях повече да я харесам. Дори тогава обаче бих предпочел за сингъл слеващата "Plastic Scene", "Parasites", сякаш излязлата от албум на Soilwork "Thunders of Emotions Beating", или "Against All Ods" с нейния хитово звучащ припев.

Из "End vs Beginning" е пълно с готини песни, но и с очевидни влияния от шведската сцена. Може би най-яркият пример за влияния е "Dark Clowns Leading Blinds", която звучи като излязла от албум на In Flames. Като се замисли човек обаче, ако In Flames бяха сложили тази песен в последния си албум, тя щеше да е сред най-добрите в него. "The Refuge" пък доста намирисва на Soilwork отпреди 10-ина години, а "Unspeakable Sins" със своите насечени рифове и силни електроники предразполага към доста асоциации с The Unguided. Въпреки това мога да кажа, че нито едно от посочените "влияния" не достига до "копиране" или "кражба" и точно затова "End vs Beginning" звучи като "оптималния" модерен мелодет албум. Единственият начин този албум да беше станал по-добър щеше да е, ако беше малко по-разнообразен, защото в момента е трудно да се ориентираш коя песен коя е, особено след като налице е близо час материал.

Големият въпрос не е в това дали този албум е добър, защото той несъмнено е такъв. Въпросът е друг - дали все още има достатъчно хора, на които им се слуша модерен мелодет и доколко те са заинтересовани от случващото се в жанра? Несъмнено има спад на интереса към модерния мелодет в последните години (най-вече за сметка на метълкора, модерния метъл и поп-метъла), защото най-интересното в този жанр вече може би е изпълнено. Scar Symmetry вече не са това, което бяха някога, In Flames правят някакви странни неща, Soilwork не могат да направят нещо по-добро от "Natural Born Chaos" и добре че го има задочният спор между SoSy и The Unguided, че все още да можем да говорим за някаква конкуренция в жанра изобщо. Малко са вече и групите като MyGrain, Engel и Mercenary, затова като фенове на този стил трябва много да се радваме на албуми като "End vs Beginning" и всячески да подкрепяме групи като Rise To Fall. Защото иначе скоро ще почнем като стари пънкари да пишем по стените на блоковете "Мелодето нема умре".
 
+ + + + +
Своеобразен урок по модерен мелодет.
Добри крещящи вокали, страхотни чисти, супер мелодични припеви и малко, но готина електроника.
Много хубаво изпипана продукция с качествен, модерен звук.
Близо час качествен материал.

- - - - -
Сравнително еднообразен, особено при наличието на близо час материал.
Осезаеми влияния от големите шведски имена в жанра.
 
IF YOU LIKE
Mercenary, Engel, MyGrain, In Flames, Soilwork, The Unguided, SoSy, Tracedawn и др.

Автор: Testset
[8/10]

Dagoba - Tales of the Black Dawn

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юни 03, 2015 0 коментара

Стилът: Groove Metal
От/Год: Франция, 2015
Лейбъл: earMUSIC
Отнема: ~41 минути


Ако бях слушал предишния албум на Dagoba на диск или касетка, сигурно щях да съм ги изтъркал от въртене. Затова и с такъв ентусиазъм чаках "Tales of the Black Dawn", който се оказва достоен продължител на "Post Mortem Nihil Est", от който дори е малко по-агресивен. Най-доброто звено в него обаче несъмнено е звукът. Dagoba винаги са имали масивен и мощен звук, но сега звучат по-мускулесто и стероидно от всякога. Китарите са тежки и агресивни, барабаните са плътни и силни, а двойните каси дънят почти на преден план. Дотолкова, че ревовете на Shawter този път дори изглеждат малко немощни на фона на внушителния инструментал.

Показателят, по който "Tales of the Black Dawn" определно губи от предшественика по брой на мелодичните включвания, които този път почти напълно липсват, като от това страда най-вече разнообразието в албума. Налице са убийствени и супер агресивни и тежки песни като тези в триото "The Sunset Curse" (в която все пак има мелодичен припев, трябва да се подчертае), "Half Damn Life" и "Eclipsed" - поредица, в която всяка песен е по-тежка от предишната. В "Born Twice" обаче агресията сякаш вече няма накъде повече да избие и с какво повече да впечатли. "The Loss" променя нещата и дочуваме мелодични включвания в припева, но там ефектите във вокалите направо пречат. Цялата песен е пълна с тези досадни ефекти тип "глас през радиото", които почти напълно развалят удоволствието от слушането. Встрани от ефектите, това е може би най-мелодичната и "лека" песен в албума.

Друг сравнително мелодичен трак е "The Dawn", най-вече защото има опити за включване на нещо като чисти вокали, които обаче не си отиват много с все така агресивния инструментал. "Sorcery" домачка де що е имало да се домачква с редуване на мачкащо средно темпо и мощни двойни каси, а "O, Inverted World" е една от онези мащабно звучащи песни, които са епични, без да имат нужда от оркестрации и хорове. Всичко завършва с все така епично звучащата "Morning Light", към края на която се включват красиво пиано и чуруликащи птички, в пълен контраст с неконтролируемите ревове на Shawter и нестихващите двойни каси.

За пореден път Dagoba са направили супер мощен албум, който няма нужда от украшения, за да звучи мащабно и епично. Основният му проблем е, че е малко еднообразен и хора, които тепърва се сблъскват с групата надали ще харесат албума толкова, колкото биха го харесали по-старите фенове, които знаят какво да очакват от Dagoba. Възможно е и последните да не останат супер очаровани от сравнителното еднообразие, но когато налице е подобен зверски мощен звук, поне на мен ми е трудно да търся недъзи. Не знам този звук предизвиква някакво страхопочитание. И ако надуете албума силно, ще разберете за какво говоря.
 
+ + + + +
Супер мощен, мускулест, стероиден, здрав, плътен, тежък и здрав звук.
Убийствени тежки рифове и разглобяващи барабани (и най-вече двойни каси).
Малко банди могат да звучат епично без помощта на оркестрации и хорове - Dagoba са една от тях.
Бясно разкуфяващи песни като "Eclipsed", "Half Damn Life", "Sorcery" и "The Dawn".

- - - - -
Леко еднообразен като цяло.
Ревовете на Shawter този път звучат малко немощно на фона на внушителния инструментал.
Няма толкова мелодии, а там, където ги има най-много, са съсипани от гаден вокален ефект.
 
IF YOU LIKE
Mnemic, Sybreed, Fear Factory, Gojira, Arkaea, Divine Heresy, Chimaira и др.

Автор: Undepth
[8/10]

Nekorgoblikon - Heavy Meta

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 01, 2015 0 коментара

Стилът: Avant-Garde/Power/MDM
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Mystery Box
Отнема: ~36 минути


Това е една от групите, за които нямам достатъчно силни думи, с които да убедя другите, че си заслужава да бъде чута. Nekrogoblikon са авангардни, мелодични, тежки, забавни и свежи - кобминация, която все по-рядко се чува в наши дни. В свят, в който всички гледат да звучат "по калъп", Nekorgoblikon правят всичко възможно да звучат различно - и успяват. Музиката им представлява авангардна смесица от мелодичен дет, блек, пауър метъл, електроника и какво ли още не. И новият им албум "Heavy Meta" е идеален повод да се запознаете с музиката им.

Ако вече сте чули "We Need a Gimmick" и "Full Body Xplosion", значи вече имате идея какво може да очаквате от албума, но вътре има дори по-шантави песни, а клавишните играят още по-важна роля за постигането на тази странна авангардност, която цари из албума. Тя се поддържа най-вече от песни като "We've had Enough", галопиращата "Bring Us More", "Mood Swing" и супер свежата "Let's Get Fucked", в която специално участие взима и Andrew W.K., като въпросният трак е и сред най-готините в "Heavy Meta". Като по-мрачни (но не по-сериозни) пък се открояват "The End of Infinity", "Snax & Violence" и по-разчупената "Atlantis". За финал е оставен своеобразният нов химн на групата "Nekrogoblikon", в който има от всичко по малко - здрави китари, циркова музика и супер мелодичен припев. Страхотен завършек за един страхотен албум.

Nekrogoblikon не се взимат прекалено насериозно и точно затова са успели да направят нещо толкова свежо и готино като "Heavy Meta". Албумът се слуша на един дъх, задържа интереса, омръзва бавно и определено предразполага към искане на още и повторно пускане - все неща, които все по-рядко мога да кажа дори за албумите на големи и доказани групи. Вярно, може би не всеки ще понесе леко гоблинските вокали, но затова има и включвания на чисти такива отвреме навреме. Както и да го гледам обаче, "Heavy Meta" е едно от най-интересните неща, излизали в тази първа половина на 2015-та. Задължително му хвърлете едно ухо, особено ако си падате по по-авангардните неща в метъла.
 
+ + + + +
Тежък, мелодичен, свеж, забавен, авангарден, театрален, интересен.
Разнообразен, бавно омръзващ и изключително подходящ за многократно слушане.
Нетрадиционни композиции в труден за определяне стил. 

- - - - -
Гоблинските вокали може би идват мааалко в повече по някое време, а и са доста неразбираеми.
В опита си да "разчупят" допълнително някои песни, пичовете малко са ги "счупили".
 
IF YOU LIKE
Troldhaugen, Diablo Swing Orchestra, Trollfest, Dethklok, GLoryhammer и др.

Автор: Testset
[8.5/10]