TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

In the Woods - Pure

Posted by Today's Metal Crew On петък, декември 23, 2016 0 коментара

Стилът: Experimental/Doom/Progressive Metal
От/Год: Норвегия, 2016
Лейбъл: Debemur Morti Productions
Отнема: ~67 минути


Само ако знаете колко се израдвах, когато разбрах, че In The Woods ще издадат албум! И разбира се, от мига, в който се появи, вече вероятно съм го завъртял поне 20 пъти. Доста се колебах дали да напиша няколко думи за него – колебание, породено от съмненията за някакъв заговор между тукашните ни герои и колегите им от Evergrey. И ще ви кажа защо тази мисъл се зароди в мен.

Още отварящата и заглавна песен "Pure" ме върна 1-2 месеца назад със спомена за новия албум на шведите. Толкова много общи неща - звученето, сходните гласове, постройката на композициите, та чак до изконните влияния на прог рока от 70-те и 80-те. Ама какво да се прави, случват се и такива неща. Всъщност, искам да кажа, че ми липсва онова новаторство, което имаше в изобилие в предишните им издания. Сега като че ли са потънали в океана на изминалото време и неговата тежест е притиснала творческия им потенциал някъде там, където беше прекъснат преди много години. На моменти от създаденото налягане бива изстрелван по някой залп вдъхновение, което обаче на мен ми е крайно недостатъчно. Първото подобно изключение идва с "The Recalcitrant Protagonist" – песен, построена зверски добре, с бавно навлизащи китарни рифове, хубава мелодия и съвсем леко сладникав привкус. И докато чак "Cult Of Shining Stars" китарите стават наистина настоятелни, не мога да спра да си мисля за заглавната "Pure". В нея е залегнала философията относно съпътстващите ни светове, съществувание и съзнание, като дълбочината, която се корени в това, е същността на идеята, около която се върти албума. Сложна работа, ей!

Продължаваме напред до "Transmission KRS" - инструментал, странно напомнящ ми за ФСБ, като стигаме и до нещо приятно и рядко срещано - 10-минутен трак, който не отегчава по никакъв начин. Първата му половина е подчинена силно на синтезаторните звуци, докато във втората сливането им с китарен саунд и майсторски сола е показател, че контролът върху въздействието e изцяло на страната на норвежците. И да, "This Dark Dream", а в последствие и "Mystery Of The Constellations" (искам още и още от последните ѝ минути!) са точно онази магия, за която говоря. Пълно потапяне в красотата на тяхната музика - от всичко и обилно!

In The Woods винаги са били мярка за неподражаемост и оригиналност - и в "Omnio", и в "Strange Иn Stereo", и преди това. Примери бол. Този път оценката в този аспект не би могла да е върхова, но пък най-вероятно това е, защото още не съм свикнал с това им звучене и най-вече с гласа на Mr.Foe. Затова и сравнението в началото така ми се е натрапило. Както и да е, определено бих заложил на следващия албум (ако не е след 15 години), че ще отприщи отново извора на онова, което е направило тази банда толкова култова.


+ + + + +
Тези хора не могат да правят слаба музика.
Много, много умело смесване на по-лекия прог рок с тежки метъл рифове.
Знаете ли, че In The Woods са сред първите групи, ползвали определението "Pagan Metal" за музиката си?


- - - - -
Няма го онзи дух на новаторство.
Стиловите прилики с Еvergrey.
Вокалите на Mr.Foe трябва да се напаснат с времето към стандартите на бандата.

 
IF YOU LIKE
Evergrey, Green Carnation, The Third and The Mortal, Ulver, Pink Floyd и др.

Автор: Nightice
[8/10]

Machinae Supremacy - Into the Night World

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 15, 2016 0 коментара

Стилът: SID Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Hubnester Records
Отнема: ~40 минути


Няма друга група като Machinae Supremacy и точно затова всеки техен нов албум е очаквано събитие. Промените в звученето им в последните им два албума не бяха лоши, но явно останаха неразбрани от феновете, които предпочитаха класическите MaSu - с много 8-битова (SID) електроника и по-освободено, не чак толкова "сериозно" звучене. И ето, че "геймърският метъл" отново е на дневен ред!

Докато предишните два албума бяха безспорно добри, истинската сила на MaSu е в умелата употреба на 8-битова електроника и именно тя е в основата на музиката, която правят в "Into the Night World". Разликата се усеща още в отварящата "My Dragons Will Decimate", която носи именно онази супер зарибяваща смесица от модерен, мелодичен пауър метъл и 8-битова електроника, която някога направи тази група толкова обичана, особено сред геймърите. Настроението се поддържа в следващите "Into the Night World" и супер мелодичната "Twe27ySeven", докато "Remember Me" не променя всичко. Песента е единствената балада в албума, но не притежава нито едно от иначе досадните качества на писаните насила балади. Пианото и дамските вокали допълват искрено емоционалния глас на Gaz, а включващите се в средата китари и леки оркестрации внасят страхотно епично чувство.

Във втората половина на албума електрониката намалява и затова тук блестят най-вече тракове като "Beast Engine" и инструменталчето "Sid Metal Legacy". Но дори въпреки липсата на много електроника, "Stars Had to Die so That You Could Live" е великолепен трак, който прогресира към все повече и повече епичност с всяка изминала минута. Пианото пък отново играе основна роля чак в последната композиция - "The Last March of the Undead". Въпросната песен започва малко бавно и баладично, но постепенно вдига темпото и се развива по начин, който накара поне мен лично да я превъртя около 10 поредни пъти.

"Into the Night World" звучи като албум, който MaSu са изсвирили с удоволствие и без напрежение и би бил идеалният техен албум, ако в него нямаше 2-3 лесно забравими композиции, което не е малко за албум от 10 песни. Аз обаче се върнах към времето, когато откривах тази група и трудно бих могъл да искам по-добър албум от Machinae Supremacy през 2016-та. Направо обаче ще ви завидя, ако ги откриете с този албум!


+ + + + +
Връщане към по-електронното звучене, което ги откроява силно от останалите групи.
Лесни за слушане и възприемане, но въпреки това детайлно изпипани, разгръщащи се композиции.
Атмосфера, стил и музикално изживяване, каквито рядко се откриват на "нормалната" метъл сцена.

- - - - -
Няколко лесно забравими, даже леко разочароващи композиции.
Старите фенове може и да останат доволни, но трудно ще се изненадат от нещо.
 
IF YOU LIKE
Gloryhammer, Rainbowdragoneyes, Magic Hammer, Celldweller и др.

Автор: Stahley
[8/10]

Article #1000! Kalisia - Cybion

Posted by Today's Metal Crew On петък, декември 09, 2016 3 коментара

Стилът: Epic Progressive/Sci-Fi Metal
От/Год: Франция, 2024
Лейбъл: -
Отнема: 1:11:11 часа


Една от вечните теми сред метълите е "Кой е най-великият метъл албум". Всеки казва любимия си албум и започват споровете. Затова и ние в TMB вече 999 пъти се въздържахме да раздаваме подобни определения като "най-велик метъл албум". Но ако има албум, който да ме е оставил без дъх и за който още не мога да проумея как изобщо съществува, то това е "Cybion" на Kalisia. Напълно е възможно това име да не ви говори нищо, но поне аз никога през живота си не съм попадал на толкова детайлно изпипан и гениален метъл шедьовър. И не говоря само от музикална гледна точка. Сега ще ви обясня за какво става дума.

Създаването на "Cybion" отнема на своя мастърмайнд Брет Калдас-Лима близо 15 години. Това звучи като адски много време, но "Cybion" не е просто музикален продукт. Той е една грандиозна sci-fi история от бъдещето, за която Брет е измислил целия сюжет. Специално за албума е измислен и цял йероглифен извънземен език (!!!), наречен "кал", а целият артуърк към книжката с диска също е авторско дело на Брет. Албумът всъщност представлява една огромна песен, разделена (по-скоро от учтивост) на четири отделни действия, всяко съдържащо по пет трака. Всяко парче от отделните действия започва с буквите A, B, C и D, а общата продължителност на песента (албума) е точно 1:11:11 часа.

Музиката най-лесно може да бъде определена като прогресив, но е много, много повече от това. Тя комбинира прогресив, мелодет, дет, индъстриъл, електроника, джаз, авангардност, симфонии и абсолютно недостижима епичност, която не мога да ви опиша с никакви думи. За да разберете за какво говоря, трябва да чуете целия албум - на един дъх, с възможно най-високо качество. С други думи, "Cybion" просто е изпреварил времето си и наистина звучи като албум, излязъл през годината, в която се развива действието в него - 2024-а, а не през 2009-а, когато явно някой с машина на времето го стовари на човечеството, още преди то да е готово за него.

Потапянето в тази история се случва неусетно. Всички гласове на Брет (пеене, ревове и всякакви гласове с ефекти) и Елоди Бушоне (която внася доза нежност не само с глас, но и с флейта и саксофон) разказват историята досущ като в метъл пиеса, а на помощ им се притичват гигантски имена като Анджела Госов (ex-Arch Enemy) и Ариен Лукасен (Ayreon), а с някое и друго китарно соло помагат Пол Масвидал (Cynic, Death) и още куп великолепни (макар и не толкова известни) китаристи и продуцентът Анди Снийп. Звукът е чудесно изпипан и изключително многопластов, а действието се променя на всеки няколко секунди. Музиката не разчита на познати структури с куплети и припеви, което прави изживяването абсолютно непредвидимо и изключително красиво. И въпреки тази неочакваност, всяка промяна идва винаги точно навреме и радва сетивата по начини, по които малко други (ако изобщо има такива) албуми могат да го сторят.

Това е то. Преди близо 6 години, когато Today's Metal стартира (доста слабо, признаваме си, хаха), надали някой от екипа беше предполагал, че ще стигнем 1000 публикации. Чак когато видяхме числото 999 при предишното ревю (това за Warpath) осъзнахме, че се задава нещо значимо за нас като автори. Затова и решихме да отбележим тази страхотна бройка така, както ние си знаем - с ревю. Аз, като редактор, не виждах по-подходящ албум за целта от "Cybion", тъй като някога Today's Metal стартира с една много ясна цел - популяризиране на не толкова известни по наши земи групи. Напук на логиката, която показва, че най-много се четат ревюта за популярни групи и "нетипични" материали, ние никога не спряхме да пишем за групи, които може и никой в България да не слуша и които със сигурност нямат и една легално прдадена бройка у нас. Но дори само един човек да цъкне на ревюто и случайно да открие новата си любима група - нашата цел е постигната. Надяваме се, че покрай нас сте открили много нова музика и сте разширили музикалния си кръгозор. Вярваме и че ако все още не сте - ще ни се доверите и ще потърсите Kalisia и техния "Cybion". Пък ще си говорим още за сайта, за съвременната сцена и нашите опити да допринесем за развитието ѝ на 12 януари догодина, когато сайтът би трябвало да стане на 6 години. Дано успеем да го отпразнуваме заедно!

+ + + + +
Абсолютно брилянтен, изпипан до последния детайл метъл шедьовър.
Целият албум е една гигантска песен, приличаща по-скоро на sci-fi пиеса.
Гигантско разнообразие и никакво следване на стереотипи и правени по калъп структури.
Личи си защо албумът е отнел на създателите си цели 15 години.
Специално за албума е измислен цял извънземен йероглифен език! 

- - - - -
Слушането на един дъх е важно, но трябва да се отделят 1:11:11 часа за целта. 
 
IF YOU LIKE
Ayreon, Disillusion, Dream Theater, Devin Townsend, BTBAM, Scar Symmetry и др.

Автор: Testset
[1000/1000]

Warpath - Bullets For a Desert Session

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 01, 2016 0 коментара

Стилът: Thrash/Doom/Groove Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Massacre Records
Отнема: ~61 минути


Това не го очаквах - след повече от 20 години прекъсване, слушам нов албум на Warpath! Сигурно има 50 групи с това име, но това са онези германци, които го ползват от началото на 90-те и издадоха свирепия "Massive". Стилът им може да бъде обощен като "траш, ама не баш", затова те самите го наричат "hate metal" - смес от траш, груув, хардкор и малко дуум. Зад микрофона отново е Дирк Вайс, познат ни още от Incubator и от жестоките Richthofen. И ако вече сте чули страховития му рев веднъж, надали сте го забравили.

На пръв поглед това е вид метъл, който лесно бих подминал. Продукцията не блести с кой знае какво качество, а музиката - с кой знае каква оригиналност. В "Bullets For a Desert Session" основни роли играят емоцията и носталгията. И като казвам "емоция" нямам предвид някаква тъжна или романтична такава - просто каквото и да изпява Дирк Вайс, звучи адски искрено и думите му удрят максимално силно. Заради това, но и заради други показатели, той ми напомня за Том Уейтс. Като добавим мачкащото темпо (независимо дали е средно или бързо), албумът придобива една мрачна и носталгична окраска, която хем ни връща в 90-те, хем ни рита здраво, за да поиздивеем подобаващо.

Трашът в този албум носи със себе си духа на траша от началото на 90-те. Откриващата "Reborn", силно напомнящата за Sodom "No One Can Kill Us" и "No More Time To Bleed (Thrashunion)" са високоскоростните резачки редом с "Unseen Enemy", която обаче има по-скоро пънкарски хардкор привкус. За достоен наследник на "Massive" пък може да мине "I Don't Care" и минаващата бавно като валяк "When War Begins". Други мачкащи композиции, макар и в малко по-високо темпо, са "The Liar Knows the Truth" и "God Is Dead" - един от многото тракове в албума с директни антирелигиозни текстове. Тук даже няма как да се сърдим на Дирк, че напада само християнството, защото той говори против религията като цяло, а в Richthofen дори цитираше конкретни имена на божества в красноречивата "Kill For Allah". Ето така се прави антирелигиозна песен - не само срещу християнството, защото това е лесно и банално. Ха кажи нещо против исляма, а?

По-изчистени форми на дуум можем да чуем най-вече в "Crossing" и 7-минутната "Bullets For a Desert Session", с която идва и краят на албума. С риск да се повторя, музиката в него не е супер оригинална и дори не бих казал, че звучи като писана през 2016-а. Само че май точно в това ѝ е чара - Warpath звучат така, сякаш 20 години са спали криогенен сън и са се събудили във все същото си старо студио, за да запишат нов албум. Затова и ако не сте били фенове на групата през 90-те, надали ще разберете защо проявявам този ентусиазъм. Напълно ще ви разбера, ако не харесате "Bullets For a Desert Session". Но ако поне веднъж сте попадали на "Massive" и ако не сте вярвали на ушите си, докато сте слушали смазващите Richthofen, то този албум е за вас. Той има силата да ви върне поне 20 години назад и да ви припомни що е то "здрав суров метъл".


+ + + + +
Суров, неподправен, искрен, директен, мачкащ, непукистки метъл.
Ранният 90-арски дух е много силно изразен и носи много носталгия.
От гласа на Дирк Вайс струи толкова много омраза и неприязън, че е трудно да се опише. 

- - - - -
Ако не сте били фенове на Warpath през 90-те, надали този албум ще ви впечатли особено.
Без особени форми на новаторство, оригиналност и блестяща продукция.
Някои многократно повтарящи се елементи, особено откъм тематика и текстове. 
 
IF YOU LIKE
Incubator, Richthofen, Totenmond, Pantera, Niederschlag, Dew-Scented, Sodom и др.

Автор: Testset
[7/10]

Circle of Dust - Machines of Our Disgrace

Posted by Today's Metal Crew On петък, ноември 25, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: FiXT
Отнема: ~62 минути


Всички знаем за Celldweller, но надали всички знаят, че някога Клейтън е имал група, наречена Circle of Dust. Bлизо 20 години по-късно, той се връща към 90-арските си индъстриъл корени и издава нов албум на Circle of Dust. Звученето на 90-те е запазено, но продукцията е модерна (вместо изкуствено състарена, което винаги е ужасна идея), а китарите са много по-водещи, отколкото в Celldweller.

Първото нещо, което прави впечатление в "Machines of Our Disgrace" е звукът. Усещането, че слушаш индъстриъл от 90-те е завладяващо и е много лесно да се прехласнеш още в самото начало на албума. За това спомагат песни като заглавната "Machines of Our Disgrace" и "Contagion", а 7-минутната "Embracing Entropy" ни кара да се усмихнем, тъй като за нея пише, че е "featuring Celldweller", което явно е някаква нова форма на индъстриъл шизофрения от страна на Клейтън. "Humanarchy" внася тежест като директно напомня за Fear Factory с бързи и кратки откоси на двете каси, както и неочаквано агресивни вокали от Клейтън. Първата минута на "alt_Human" пък звучи хаотично, докато не се вреже издивяващ 90-арски техно бийт и песента не придобие реалния си облик. 6-минутните "Hive Mind" и "Outside In" свалят темпото и приличат по-скоро на песни на Celldweller, докато "Neurachem" избива на агресивен EBM с тежки китари. За финал ни чакат още две 6-минутни песни, които обаче са прекалено бавни и протяжни, за да кажа много добри думи за тях, като втората даже е инструментал.

Всичко върви супер в този албум някъде до средата му. Първата половина е динамична, агресивна, силна и носи духа на 90-те по един неочаквано як начин, но след това има четири песни от по 6 минути в бавно до средно темпо, два инструментала и само един наистина здрав трак. Изглежда така, сякаш на Клейтън му е свършил материала за Circle of Dust и набързо е сглобил някакви странни парчета, които обаче не носят нищо запомнящо се в себе си. Въпреки това трябва да имаме предвид, че албумът е дълъг над час, от който поне половин час е много добър и в който яките композиции са наистина яки. Затова и сърце не ми дава да кажа, че "Machines of Our Disgrace" е само наполовина добър. Чуйте го задължително, ако си падате по класически индъстриъл в духа на KMFDM, Ministry и Rob Zombie!


+ + + + +
Класическо 90-арско индъстриъл звучене, но с изчистена продукция.
Много силна и завладяваща с машинната си атмосфера първа половина на албума.
Китарно ориентиран индъстриъл метъл в духа на най-добрите групи в жанра.

- - - - -
Никому ненужни интро и интерлюдии.
Бавна и протяжна втора половина на албума.
Цели два инструментала (с интерлюдиите - четири), единият от които е 6 минути.
 
IF YOU LIKE
Celldweller, Blue Stahli, KMFDM, Ministry, Fear Factory, Rob Zombie и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Avenged Sevenfold - The Stage

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, ноември 21, 2016 0 коментара

Стилът: NWOAHM
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Capitol Records
Отнема: ~74 минути


A7X ни изненадаха. "The Stage" се появи отникъде и докато разберем, че изобщо ще го издават, той излезе. Макар никога да не съм разбирал подобни маркетингови стратегии, приех решението на групата и реших да проверя какво са искали да кажат с това рязко издаване и изобщо с албума си като цяло. От многото дъра-бъра извлякох само една наистина важна за музиката информация - че това е най-сложният им и изпипан албум досега. Чух го веднъж, повярвах им и трябваше да го чуя още поне 5 пъти, докато най-накрая успея да "навляза" в "The Stage".

Първите няколко пъти просто не можех да се настроя да слушам 74 пълни минути и ме обземаше досада още след грандиозния отварящ трак "The Stage". "Paradigm" не ми се превърна в любима песен и след още много слушания, но със "Sunny Disposition" се получи - композицията наистина е страхотна, много авангардна и преминава през много нива, като единствено ми се искаше брас секцията да има по-голяма роля. Най-хубавата част на "God Damn" пък, учудващо, не е тежката и бързата, а тази с акустична китара, където затишието се редува с откосите на двете каси за един много драматичен ефект. На подобен подход със старт/стоп рифове разчита и следващата "Creating God", а на по-ниско темпо и продължително китарно соло в края залага емоционалната, но не чак толкова впечатляваща "Angels". Така де, да сме честни - на живо всички ще заспят на тая песен. "Simulation" започва в същото леко приспивно темпо, но след близо минутка избухва в тежък, скоростен риф, който би паснал добре на траш композиция, но чистите вокали върху него са на друго мнение.

Още старт/стоп рифове и преминаване от бавно начало към метъл основа чуваме в "Higher", която обаче звучи като... два пъти по-дълга версия на "God Damn". Баладата "Roman Sky" и дългата 6:30 минути "Fermi Paradox" пък звучат така, сякаш силно се опитват да покажат, че са много сложни и абстрактни, но уви, те са прекалено сухи, за да блеснат с истинска авангардност. Близо 16-минутният магнум опус в края "Exist" вече е съвсем друга работа. В него най-ясно си личи на колко изчистена и семпла продукция, с много "натурално" звучащи инструменти са заложили A7X този път. Вокалите идват чак след 7-ата минута, а 4 минути по-късно се включва страхотна, аналогово звучаща електроника и инструменталът отново избухва. За финал, за да е всичко възможно най-епично и космично, чуваме една брилянтна 3-минутна реч на астрофизика Нийл деГрас Тайсън.

"The Stage" е един от онези дълбокомислени, дълго изпипвани албуми, с които групите опитват да покажат, че не са повърхностни типове, че не им е безразлично случващото се по света, че имат ясни позиции по разни въпроси и прочие. Ние в TMB обаче винаги обръщаме повече внимание на музиката, отколкото на посланието (макар и то да е важна част от изкуството), а "The Stage" просто не блести с чак толкова много оригиналност в музикалната част. Най-лесно ми беше да се убедя в това, като още веднъж си пуснах "A Little Piece of Heaven" - без никакъв спор най-добрата песен на A7X изобщо. Тайно се надявах "The Stage" да е албум с именно такъв вид песни, но нито една композиция в него дори не се доближава до този шедьовър. Да, усещат се опити, тук-там пак има театралност, брас секция, разнообразни стилови елементи и прочие, но крайният резултат далеч не е толкова впечатляващ, и по-важното - далеч не толкова запомнящ се. Това, разбира се, не пречи на албума да е много добър сам по себе си. Просто не е шедьовърът, който се опитва да бъде.

+ + + + +
Много "натурално" звучене, възможно най-близо до живото изпълнение.
Някои наистина креативни, изпълнение със съдържание дълги композиции.
Употребата на разнообразни и нетипични за метъла музикални елементи много им отива.

- - - - -
Албумът не е шедьовърът, който определено се опитва да бъде.
Може да не е за вярване, но дългите и сложни композиции невинаги са брилянтни.
Някои доста протяжни и лесно забравими парчета.

IF YOU LIKE
Metallica, Stone Sour, Trivium, Atreyu, Volbeat, BFMV, Iron Maiden и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Fleshgod Apocalypse - King

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, ноември 17, 2016 0 коментара

Стилът: Operatic/Symphonic Death Metal/MDM
От/Год: Италия, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~57 минути


Комбинацията от дет метъл и симфонични елементи звучи изкушаващо и много банди се опитват да правят нещо подобно, но не на всички им се отдава. Дори Fleshgod Apocalypse често биват обвинявани, че залагат прекалено много на симфониите и оставят метъла да се изгуби под тях. И дори да е имало подобни грешки досега, в "King" не може и дума да става за нещо подобно. Продукцията е учудващо чиста като за толкова претрупана с елементи музика - китарите изпъкват, ревовете са ясни, а оркестрациите, макар и все така силни, не поглъщат останалия инструментал.

Епични интродукции сме чували не една и две, затова трябва да изчакаме до "In Aeternam", за да се убедим, че FGA са направили един наистина епичен и отвяващ албум. "Healing Through War" и абсолютният хит "The Fool" бързо затвърждават тези убеждения, а "Cold as Perfection" и високоскоростната "Mitra" буквално моgат да ви отвеят перчема и напукат мазилката, ако увеличите колоните си достатъчно.

В средата на албума вече трудно може да се изненадаме, че "King" е мощен и епичен и изглежда, че повече няма накъде, затова FGA правят великолепен ход с нещо напълно неочаквано. Италианците посягат към Гьоте и неговата "Трилогия на страстта" и по-конкретно частта, озаглавена "Помирение". Само че вместо да я изпълнят със симфоничен дет метъл, те дават микрофона на оперната певица Вероника Бордачини за едно изпълнение, озаглавено "Paramour (Die Liedenschaft Bringt Lieden)", от което можем само да настръхнем. След това отклонение обаче няма никакво време за размисъл и високоскоростната симфо сеч продължава с "And the Vulture Beholds" и подобаващо озаглавената "Gravity" (защото направо мачка). "A Million Deaths" ни отвежда без забележки до над 7-минутния епос "Syphilis", а той, от своя страна - до пиано финала "King".

Думите не описват добре колко епична музика правят FGA, затова и не се впускам в излишни обяснения кое, къде и колко точно е епично. Без да предлага невероятни новости жанра, но с достатъчно мощ, за да ви отвее мозъците и достатъчно открояващи се тракове, "King" е поредният незаслужено оплюван албум на Fleshgod Apocalypse. С болка се начетох на какви ли не неадекватни ревюта, бъркащи се в детайли, които нямат никакво отношение към музиклата в албума. Затова стига четохте, а си пуснете албума, оставете мощта му да ви блъсне в гърдите и преценете сами дали съм сбъркал, като съм му дал тази висока оценка.


+ + + + +
Симфонична мощ, комбинирана перфектно с дет и мелодет метъл.
Вклюванията на чисти вокали им отиват прекалено много.
Страхотна изненада в средата на албума.
Без открояващо се слаби песни.

- - - - -
Започва да звучи малко еднообразно по някое време.
 
IF YOU LIKE
Septicflesh, Hollenthon, Behemoth, Hypocrisy, Ex Deo, Gorod и др.

Автор: Testset
[8/10]

The Vision Bleak - Into The Unknown

Posted by Today's Metal Crew On неделя, ноември 13, 2016 0 коментара

Стилът: Gothic/Horror Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Prophecy Records
Отнема: ~59 минути


The Vision Bleak не са станали по-тежки, но с абсолютна убеденост твърдя, че са израснали адски много в музикално отношение и новият им албум говори красноречиво за това. Малко разхвърляни в някои от предните си материали, този път са намерили баланса между чисто пеене, ниски китари и спорадични блек влияния (които почти ги няма, въпреки стилистиката на откриващото "From Wolf to Peacock"). Естествено, в търсенето на малко по-масова слушаемост е вкарана повече мелодичност, която от своя страна е направила песните далеч по-лесни за възприемане.

Пътят, поет с "Into the Unknown", позволява на групата да разшири неимоверно кръгозора на своята изначална концепция. Така нареченият от тях Horror Metal е обогатен с красиви акустични пасажи, даркуейв атмосфера, много повече чисти вокали и 13 години опит. А ако трябва да говорим за влияния и прилики, "The Кindred of Sunset" напомня стилово и в комплект за Crematory и Type O Negative. "The Wine of Cemetаry Hound" с дълбокия си бас и настроение пък е абсолютен Tiamat, преливащ накрая в тресня, докато "Ancient Heart" ми напомня за Depressive Age (колкото и налудничаво да звучи) - все необходими сравнения, за да разберете какво има в този албум. И в никакъв случай не искам да кажа, че са заимствали или откраднали - напротив - просто търсейки идентичност и облик, с финес са се докоснали до по-известните си "братя". Албумът влиза и прониква някак "смазано" през ушите, не напряга излишно сетивата, а след поредната песен удоволствието от чутото се затвърждава. Тук е важно да отбележим и заглавната "Into the Unknown", защото много ясно представя посоката, към която се е запътила групата този път. И посоката, смея да твърдя, е вярна.

Редно е да се кажат още няколко думи за останалата част от албума, където един красив инструментал е в основата на прехода към "The Fragrancy of Soil Unearthed" - най-дългата и амбициозна песен тук. Започвайки нежно изпъстрена със звуци, тя се развива в една епична мело-история. Чудесно, но за съжаление очакванията ми ескалацията да продължи до самия край не се оправдаха - той бе завзет от появата на цигулка, която сложи точка на новаторството в този албум. От последните две песни пък мога да откроя само закриващата "Luster Nocturnal" и то само заради потенциала в страхотната мелодия, която се появява на няколко места. Накрая спокойно мога да кажа, че на фона на кризата, в която се намира този вече не толкова популярен жанр, The Vision Bleak са направили чудесно попадение, което очаквам да бъде крайгълен камък в бъдещата им кариера. Остава да видим дали ще се препънат в него ище и паднат, или ще дръпнат уверено напред от полученото ускорение.


+ + + + +
Колоритен, многолик албум.
Предлага удоволствието да откриваш нови неща при трето и четвърто прослушване.
Стилово поолекване, но с ново звучене в правилната посока.


- - - - -
Липсва подреденост между отделните песни.
Сведени до минимум блек влияния.
Има неща за изглаждане, плюс разни инструментални вметки, които не са съвсем на мястото си.


IF YOU LIKE
Crematory, Depressive Age, Type O Negative, Love Like Blood и др.

Автор: Nightice
[7.5/10]

Metallica - Hardwired... To Self-Destruct

Posted by Today's Metal Crew On сряда, ноември 09, 2016 7 коментара

Стилът: Thrash/Groove/Heavy Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Blackened Records
Отнема: ~87 минути


Metallica изглежда нямат правилен ход от 20 години насам. Като се почна с "Load" и се свърши с "St. Anger", групата разбра, че това, което им се харесва на тях като музиканти, определено не се харесва на феновете. "Death Magnetic" беше насилен опит за завръщане към по-тежкото звучене, но изпод лошата продукция много си личеше, че на Metallica просто вече не им се прави такава музика. Още 8 години чакане и този път Хетфилд и компания залагат на още по-сигурното - самокопирането. Да, както и миналия път, така и сега феновете, бленуващи най-накрая голямото завръщане към здравия метъл, побързаха да обявят " Hardwired... To Self-Destruct" за велик. Но дали е точно така?

Нека едно е ясно - няма музикален журналист на света, който да може да направи ревю за Metallica без да звучи нелепо. Независимо дали харесваш тази група или не, няма как да отречеш гигантския ѝ принос за развитието и популяризирането на метъл жанра. За мнозина това е най-великата група за всички времена (аз лично мразя такива етикети), а други, както наскоро разбрах, си играят на "вражда" между тях и Iron Maiden, което също е адски нелепо. Та, идеята ми беше, че "кой съм аз", та да съдя легендите Metallica? И отговорът е, че може да не съм институция, но пък съм честен пред себе си и се чувствам максимално безпристрастен, за да погледна на "Hardwired... To Self-Destruct" обективно и да изразя мнение отвъд "осанна" и "разпни го".

Феновете може би вече са направили първата си остра реакция срещу това, което написах в най-горния абзац, а именно, че Metallica са избрали да се самокопират - поне до известна степен. Не е нужно дори да си голям фен, за да го забележиш, защото всеки с уши все някога е чувал "Enter Sandman" и може да разпознае как Metallica се връщат с рифове и темпо към тази своя култова композиция в иначе скучната чиния с chug рифове "Now That We're Dead". "Dream No More" пък е на няколко тона разлика от "Sad But True", с тази разлика, че в последната има страшно много енергия. Това бяха и изненадите за мен в първата половина на албума, който пък иначе започна подобаващо добре с ударната "Hardwired" и тежичката "Atlas, Rise". В нея пък на 3-ата минута дочух леко "The Trooper", но да речем, че това е в сферата на заяжданията. Най-доброто в тази първа половина обаче определено е "Moth Into Flame" - напълно разбирам защо тя бе избрана за сингъл.

Първите наистина яки песни, от които струи легендарната за Metallica креативност идват в края на първата и началото на втората половина на албума. "Halo on Fire" може да мине и за балада, но е една от най-добре построените и грабващи песни в албума, а "Confussion", макар и със сравнително опростен прав ритъм, замахва със страшна сила и удря с много разкуфяващ основен риф и супер мелодични бриджове. "Manunkind" и "Am I Savage?" малко замазват тъкмо получените добри впечатления с еднообразни рифове, търкалящи по 7 минути, докато "Here Comes Revenge" е една от онези песни, в които всеки момент чакаш Джеймс да каже "Оу йеа!" и поне по този показател ми напомня за "Load". Средното темпо продължава да е на власт и в "Murder One", но тук мрачният и агресивен риф, съчетан с истински ентусиазираните вокали на Джеймс (рядко срещан феномен в този албум) правят голямата разлика и превръщат песента в друг мой албумен фаворит.

Тъкмо вече бях готов да кажа, че в албума няма траш и че който иска траш трябва да ходи да си пусне новия Testament (например), когато дойде и последната песен в албума - "Spit Out the Bone". Вярно, не е "баш траш", но е максимално близо до това, което феновете на старата траш Metallica биха могли да получат. Парчето е най-тежкото в албума, а двойните каси за пръв път ни подсещат, че Ларс все още има два напълно функциониращи крака. И може би ако повечето композиции в албума звучаха като първата и последната, щях и аз да се присъединя към онзи хор, пеещ "Metallica are f*cking back!". Засега обаче мога само спокойно да кажа "Metallica пак имат албум" - чисто информативно, без кой знае какъв ентусиазъм. Съжалявам, че не мога да споделя ентусиазма на истинските фенове, чакали 8 години за един малко по-добър "Death Magnetic". Само се моля да не се самозалъгват, че това е "новият Master", "новият Justice", или новият "Kill". Това е "новият Hardwired" и така звучат Metallica през 2016-та. Take it or leave it.

+ + + + +
Ударни, скоростни, тежки песни като "Spit Out the Bone", "Hardwired" и "Moth Into Flame".
Истинска Metallica креативност в "Halo On Fire", "Confussion" и "Murder One".
Подобрение във всяко звено спрямо "Death Magnetic" и особено откъм продукция и звук.
Противно на скептичните ми очаквания, Metallica звучат сравнително ентусиазирани.

- - - - -
Прекалено много песни без впечатляваща китарна работа и често еднообразни рифове.
Няколко много очевидни прояви на самокопиране.
Не е задължително да правиш 7-минутни композиции, когато нямаш с какво да запълниш доста от тях.
Ако чакате траш, ще трябва да почакате до последния трак.
Ужасно много средно темпо.

IF YOU LIKE
Megadeth, Anthrax, Pantera, Slayer, Black Sabbath, A7X и др.

Автор: Undepth
[6.5/10]

In Flames - Battles

Posted by Today's Metal Crew On събота, ноември 05, 2016 3 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~48(+8) минути


За тези от нас, които не мрънкат от 15 години за това как In Flames трябва да се върнат към корените си и звученето от първите си албуми, става все по-трудно да защитаваме тази група. След изключително слабия "Siren Charms" идва ред на немощния "Battles" - един изморено звучащ, осакатен с ужасна продукция албум, която изобщо не отива на група от такъв ранг. Вече спорих с някои колеги (включително чужденци), които ме убеждаваха, че продукцията е окей и че трябва да си оправя колонките и слушалките, но не е така - просто In Flames никога не са имали толкова лошо звучене.

Отварящото трио - "Drained", "The End" и "Like Sand" звучи като поредица от песни, която би била приемлива само под формата на бонус съдържание или като пълнеж в края на албума, но "Battles" започва с нея. Това неубедително начало е озадачаващо и едва на неговия фон осъзнах колко як трак е всъщност "The Truth". Вярно, прилича по-скоро на песен на BMTH, а китарите звучат едновременно глухо и като автоматично генерирани от MIDI файл в FL Studio, но дори въпреки всичко това, песента е добра, а електрониката е най-добре звучащият инструментален елемент в нея. "In My Room" също е много нетипична, но нелоша композиция и може би нямаше да отнесе толкова критики от феновете, ако около нея имаше повече тежък In Flames контент. Първата половина на албума завършва също толкова изморено и немощно, колкото и започва - с "Before I Fall". Уви, май In Flames не осъзнават, че вече са паднали доста тежко.

Във втората половина положението не се подобрява особено, даже напротив. Китарите започват да звучат все по-зле още в насилено тежката "Through My Eyes", а заглавната "Battles" е абсолютно бедствие, въпреки добрите чисти вокали на Андерс в припева. "Here Until Forever" обаче е истинският апогей на безсилието в албума. Какво the fuck се случва с In Flames? И не, не е проблемът в това, че песента е лека - проблемът е, че е адски слаба и скучна. Андерс беше казал в интервю, че я е писал за сина си и затова е изключително горд с нея... което е супер новина за сина му, но не и за феновете на In Flames, които искат да слушат здрава музика от любимата си група. Чак след като мине 7-минутната мъка "Wallflower", започва да му се вижда края и идва закриващата регулярното издание "Save Me", в която поне китарите не звучат чак толкова зле.

Ако сте си взели лимитираното издание с надеждата, че поне един от двата бонуса в него ще спаси положението - добре сте сторили! "Greatest Speed" и "Us Against the World" са сред най-добрите песни в "Battles" и далеч повече звучат като In Flames от 80% от съдържанието в регулярното издание. Въпреки това и те не биха били нещо повече от пълнеж в един наистина силен албум на In Flames. Разочарованието е голямо и за пореден път го казвам - не е проблемът в това, че не правят мелодета, който правеха преди 25 години. Проблемът е, че правят немощна, изморено звучаща музика с отвратително калпава продукция.


+ + + + +
Песни като "The Truth" и "In My Room" показват, че в групата все още се раждат добри композиционни идеи.
Композициите, добри или лоши, са изненадващи и често са трудно предвидими.
Емоционален, някак личен албум.

- - - - -
Никаква енергия и мощ, очевидна умора и още по-очевидна липса на ентусиазъм.
Ужасно слаба продукция, горе-долу на нивото на домашната, най-вече откъм китари.
Купища безидейни композиции, започващи скучно и свършващи в нищото.
"Battles" е "That's the Spirit"-ът на In Flames.

IF YOU LIKE
Soilwork, Sonic Syndicate, Engel, Dark Tranquillity, Bring Me The Horizon и др.

Автор: Testset
[3.5/10]