TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Knorkator - Ich bin der Boss

Posted by Today's Metal Crew On сряда, септември 21, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial Metal/NDH/Comedy
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Tubareckorz
Отнема: ~42 минути


Knorkator се бяха разпаднали преди години, но колко и да им се радвах, когато се събраха отново, все по-рядко ме карат да усещам онази тръпка, която имаше в албумите им до 2005-а. Да, Knorkator още са онази шантава германска група, в която куп супер талантливи музиканти се лигавят на фона на своя моментално разпознаваем метъл, но вместо да правят култови хитове, просто все повече се повтарят.

Честно казано, отдавна не съм сигурен какъв би бил най-верният ход за Knorkator. Харесвам групата от ужасно много години, но ми се струва, че Щумпен, Алф и Бъз вече са дали най-доброто от себе си и карат по инерция, а всеки техен опит за нещо по-различно звучи все по-странно. Въпреки това "Ich bin der Boss" е най-кноркаторският им албум от 10 години насам и това е добра новина. Вдъхновението от безумната германска детска книжка с "поучителни" истории "Struwwelpeter" е дало добри резултати в "Die Geschichten von den schwarzen Buben" (история за това как три деца тормозят тъмнокожо дете и за наказание един човек ги потапя целите в мастило) и "Die Geschichte vom Zappel-Philipp" (сходна поучителна история, в която дете не седи мирно на масата и бута храната на пода).

Заглавната "Ich bin der Boss" и следващата "Zähneputzen, Pullern und ab ins Bett" очевидно се опитват да повторят успеха на песни като "Alter Mann" и "Du nich" и донякъде успяват, защото са наистина забавни, но въпреки това оставят чувството, че групата се самокопира. Кавърът на "Eldorado" на не по-малко безумната германска диско група от края на 70-те "Goombay Dance Band" обаче безспорно звучи идеално в изпълнение на Knorkator - тази песен сякаш е писана за/от тях! Закриващата "Du bist kein Mensch" пък стряска с неочаквана тежест и зловещи ревове от страна на Алф Атор, който не се е справял толкова добре с дет метъл задълженията си от "Böse" насам. Барабанистът Николай Гогов (да, българин) също се впуска в тежки, скоростни ритми и ако не бяха типичните Knorkator елементи, някой по-незапознат спокойно би могъл да реши, че слуша дет метъл трак. След кратко затишие се появява и скритият бонус трак "Setz Dich".

Това е. Без зор, притеснения и особени изненади, Knorkator са издали един типично кноркаторски албум. И ако това не ви говори нищо, значи е крайно време да чуете Knorkator и да разберете защо няма друга такава група на света и защо всеки техен нов албум, пък бил той и не чак толкова силен, винаги ще е добра новина.


+ + + + +
Типично кноркаторски албум без ненужни експерименти със странни балади, сериозни песни и прочие.
Вдъхновението от безумната детска книжка "Struwwelpeter" им пасва много добре на стила.
Без ясно изразени и неоспорими слабости.

- - - - -
Групата като цяло се повтаря (да не кажа самокопира) много често, вместо да се развива.
Прекалено предвидим и лесно забравим албум, особено от гледна точка на по-дългогодишните фенове.
Отдавна липсват енергията и хитовия потенциал от "Wir Werden", "Ich lass' mich Klonen", "Alter Mann" и т.н.

IF YOU LIKE
JBO, Buzz Dee, Feuerschwanz, Die Apokalyptischen Reiter, Rammstein и др.

Автор: Testset
[6/10]

Equilibrium - Armageddon

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, септември 19, 2016 0 коментара

Стилът: Epic MDM/Folk Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~50 минути


От много години Equilibrium правеха добри албуми, които обаче не изненадваха никого с нищо. Феновете им си стояха що-годе доволни, но Equilibrium така и не блестяха, колкото и добре да се справяха със своя тежък фолк метъл. В началото си и "Armageddon" не звучи кой знае колко по-различно - с интро, нелошият (но постепенно губещ скоростта си) същински отварящ трак "Erwachen" и все така нелошият "Katharsis". Само че "нелош" не е достатъчно добро определение на съвременната сцена. "Heimat" сменя настроението с неочаквано позитивно звучащ припев и тъкмо още му се чуди човек и идва големият удар...

... с "Born to be Epic"! Феновете не закъсняха да ореват света, че "това не е Equilibrium", че било подигравка с тях, как можело, че групата се е "продала" и какви ли не още нелепости, но без свян мога да кажа, че "Born to be Epic" е най-запомнящата се песен, кяото Equilibrium някога са записвали. С текст, очевидно иронизиращ псевдомачовщината на купища метъл банди, опростен бърз ритъм, перфектен бридж и смазващ 2-step припев с флейти, тази песен със сигурност ще докара на групата хиляди нови фенове. Някои погрешно определят припева като "дъбстеп", очевидно без да знаят какво представлява този жанр, но важното е да се мрънка. Специално за мрънкачите пък сякаш идва и следващият трак - "Zum Horizont". Зловещ рев, скоростен ритъм, игрив фолк и мощен риф - и това е само началото на друга от най-добрите композиции на Equilibrium изобщо. "Rise Again" разчита на сходна формула, в която флейтата отново играе водеща роля. "Helden" пък изненадва адски приятно с включването на 8-битова електроника.

За финал остават странният речетатив "Koyaaniskatsi" и мрачният финален епос "Eternal Destination", който странно напомня за песен на Crematory, но е излишно удължен с около 90 секунди в края си. След него обаче не остават лоши впечатления, даже напротив - "Armageddon" е първият албум на Equilibrium от години насам, от който не само запомних няколко песни, но две от тях трайно се настаниха в плейъра и съзнанието ми. И макар да ми се струва, че албумът спокойно можеше да започне и с "Heimat", не мога да се оплача много дори от най-слабите парчета в него. Все пак разбирам, че има и хора, за които именно тези песни ще са бетонният стълб на надеждата, че Equilibrium няма да се променят чак толкова много, че да станат неразпознаваеми. Но ако посоката от "Born to be Epic" и "Zum Horizont" е пътят на развитие, по който самата група иска да потегли, то мога само да се надявам, че Equilibrium ще имат смелостта да го сторят.


+ + + + +
Много по-смел и освободен подход, водещ на места до страхотни резултати.
Сполучлива употреба на симфонични елементи, флейти и доста електроника.
Жестоки тракове като "Born to be Epic", "Zum Horizont" и "Rise Again".

- - - - -
Стабилна бройка със стабилно средняшки (до посредствени) композиции.
Нямам никакво обяснение за съществуването на "Koyaaniskatsi".

IF YOU LIKE
Suidakra, FInsterforst, Ensiferum, Black Messsiah, Eluveite и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Of Mice & Men - Cold World

Posted by Today's Metal Crew On събота, септември 17, 2016 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Nu Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Rise Records
Отнема: ~44 минути


Признавам, хванах се на въдицата. Когато OM&M пуснаха първия си сингъл към албума "Pain", директно скочих от стола и започнах да куфея. И как да не куфее човек на тая комбинация от ню метъл, метълкор и осезаем индъстриъл дух? Следващите пуснати песни доста се различаваха като стил, но си казах, че е нормално - явно просто OM&M искат да покажат колко ще е разнообразен "Cold World". И това донякъде е така - защото "Cold World" е разнообразно слаб.

Ако все още не сте се добрали до албума и си седите с представите, че ще има още песни като "Pain", направо си спестете слушането на "Cold World", ако не искате да преживеете едно много сериозно разочарование. OM&M са поели по пътя на групи като BMTH, олекотявайки стила си до неузнаваемост и са записали най-слабия си албум досега, който на всичкото отгоре става все по-слаб с всяка изминала песен. Супер скучната, тиха и бавна "Game of War" отваря албума и звучи като 4-минутно интро, а "The Lie" направо "избухва" с уморено средно темпо и средняшки алтърнатив припев. "Real" звучи като слаба песен на Breaking Benjamin, докато "Like a Ghost" звучи така, сякаш аматьори се опитват да пародират Korn и Linkin Park. Първата половина на албума завършва все така средняшки с "Contagious" и малоумната интерлюдия "-".

Точно в средата на албума, явно умираща от срам и не искаща да се числи към нито една от двете половини, стои единствената хубава песен в него - "Pain". След нея обаче нещата стават зле с още по-висока скорост. От жалкото скимтене в "The Hunger", през убийствено скучната "Down the Road", та чак до закриващия позор "Transfigured", тази втора половина на албума не спира да ни убеждава, че в нея няма нищо хубаво. Дори не ми се говори пък за другата малоумна интерлюдия "+". Просто адски идейно, да има плюс и минус като тракове, гениална концепция, човек направо в три шока едновременно може да изпадне от тая креативност.

"Cold World" е албум, който започва уморено, лута се, осъзнава, че не води доникъде и свършва трагично. Очевидно идеята на OM&M е била да направят алтърнатив албум, който да звучи като излязъл в началото на века, но този жанр просто не им се отдава. Крайният резултат може да се оприличи на лапването на стара електрическа крушка - звучи като забавно предизвикателство, но след това бързо осъзнаваш, че не можеш да си я извадиш от устата (и се изисква да ти разкачат ченето, за да я извадят, така че не пробвайте, деца). И колкото и да се опитваш да убедиш останалите, че лапването на крушката е било яка идея, никой не ти вярва.


+ + + + +
Един сериозно разкуфяващ трак.
Качествен звук и продукция.
Безспорно добри различни видове вокали от Остин и Арън.

- - - - -
OM&M са се опитали да направят албум в нов за тях жанр, който обаче хич не им се отдава.
12 от общо 13 песни не успяват да минат летвата дори на "средняшкото".
Безкрайна поредица от бавни, леки, уморено звучащи, безпосочни композиции.
Абсолютно ненужни интерлюдии и учудващо инфантилни текстове на места.

IF YOU LIKE
Breaking Benjamin, Our Last Night, BMTH, Linkin Park, WCAR и др.

Автор: Undepth
[2.5/10]

ИНТЕРВЮ: Татяна и Евгений от Jinjer

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, септември 15, 2016 0 коментара



Дълго слушахме новия албум на JINJER и когато се появи възможност да вземем интервю от групата, веднага го сторихме. На въпросите ни отговориха вокалистката Татяна Шмайлюк и басистът Евгений Абдюханов. Тъй като си проведохме интервюто онлайн, не сме съвсем сигурно кой къде е отговарял, освен в случаите, в които Татяна говори за Евгений, но пък и това изобщо не ни попречи на разговора ;-) Приятно четене!


Iron Mask - Diabolica

Posted by Today's Metal Crew On вторник, септември 13, 2016 0 коментара

Стилът: Neoclassical Power/Heavy Metal
От/Год: Белгия/Аржентина/Русия/Йордания, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~76 минути


Последните няколко творби на Iron Mask не бяха окей. Китарният виртуоз Душан Петроси не беше издавал нещо добро с тази своя група от "Shadow of the Red Baron" насам, но явно се е ориентирал съвсем правилно за това какво им липсваше на феновете и "Diabolica" им се изплаща с лихвите за слабостите в последните албуми. "Diabolica" е дълъг почти 76 минути и в него няма излишен хард рок и странни композиции - само първокласен, епичен хеви метъл. Вокалистът за новия албум също бе подменен и зад микрофона вече е Диего Валдез, познат ни най-вече от Helker, за когото и друг път сме си говорили, че има онзи силен, класически и някак 80-арски хеви метъл глас.

В основата на всичко обаче продължава да седи Душан Петроси, когото очевидно го е ударила сериозна муза и е написал 12 епични композиции, всяка носеща различен дух и послание. От една страна са директните пауър/хеви композиции като откриващата "I Don't Forget, I Don't Forgive", метъл химнът "All For Metal" (реверанс към лейбъла AFM), "The First & The Last" и "Flying Fortress". Те се открояват и с това, че все са с дължина от около 4-5 минути, докато по-заплетените композиции рядко слизат под 6. Така например изключително силната "Doctor Faust" наближава 8 минути, а моят личен фаворит "Galileo" - 7. Личи си, че повече вереме и композиране са отнели дългите по 5-7 минути "Diabolica", "Oliver Twist", "The Rebellion of Lucifer" и "Ararat", но нищо не може да бие брилянтния, свръхепичен финален трак "Cursed in the Devil's Mill", който удря 14 минути и сякаш прелива в около 5 различни песни, без обаче от това да се губи целостта на композицията.

Проблемът на албумите с толкова силен материал е, че слабите моменти изпъкват много силно. Така например "March 666" изглежда излишна не само защото звучи прекалено предвидимо, банално и "овехтяло", а и защото маршовите стъпки в началото ѝ звучат като грубо изрязани от "Links 2-3-4" на Rammstein и още по-груби плеснати върху инструментала без никакво съобразяване със силата на звука. Гласът на разказвача пък е много приглушен и нищо не му се разбира, заради което звучи по-скоро като "Рафтър дата беге". Включените "речи" също нямат място в песента. "Flying Fortress", "Ararat" и "The Rebellion of Lucifer" също не звучат на нивото на останалите композиции и предразполагат към skip, но това вече е много по-субективно мнение.

Отсега си знам, че ще запомня "Diabolica" най-вече с "Galileo" и може би "Doctor Faust", точно както запомних "Shadow of the Red Baron" с "Forever in the Dark". И не че няма още куп добри песни в албума, но тези се открояват най-силно и съм почти сигурен, че и Душан Петроси си ги харесва най-много (ще го питам). Най-добрта новина обаче е, че Iron Mask отново правят музиката, заради която феновете ги залюбиха още преди много години - без хард рок, без странности - само с чист, добре обмислен, епичен хеви метъл.


+ + + + +
Епичен невокласически пауър/хеви метъл в много изчистен и музикантски вид.
Дълги, добре обмислени композиции с открояващо се добра китарна работа.
Новият вокалист Диего Валдес се вписва повече от добре в Iron Mask.
Брилянтни песни като "Galileo", "Doctor Faust" и "Cursed In the Devil's Mill".

- - - - -
Няколко осезаемо по-слаби песни, една от които няма никакво място в албума.
За 76 минути се изисква прекалено много внимание, което не всеки може да отдели в наше време.

IF YOU LIKE
Magic Kingdom, Helker, Royal Hunt, Bloodbound, Power Quest, Sinbreed, Dio и др.

Автор: Testset
[8/10]

Shokran - Exodus

Posted by Today's Metal Crew On неделя, септември 11, 2016 0 коментара

Стилът: Oriental/Djent/Melodic Metalcore
От/Год: Русия, 2016
Лейбъл: -
Отнема: ~35 минути


За две години на Shokran им се случиха толкова много неща, колкото не се случват на групи с 20-годишна история. Те промениха почти целия си състав, но движещата сила, ядрото и мозъкът зад проект остана същата - Дмитри Демяненко. И си признавам, че след добрия "Supreme Truth" и неубедителните сингли от 2015-та изобщо не очаквах "Exodus" да си заслужава. Новият вокалист Андрей Ивашченко обаче вдъхва нов живот на Shokran с фрапиращо добра комбинация от крясъци, дълбоки грухтежи и мелодично, стигащо дори до фалцетно пеене. Уау.

"Exodus" е дълъг само 35 минути, но дори за това кратко време успява да впечатли предостатъчно. И докато на първо слушане е лесно да ги заклеймим като "руските Born of Osiris", то едно хвърлено по-надълбоко ухо дава да се разбере, че Shokran не са ничие копие и правят своята музика. А именно - комбинация от супер мелодичен метълкор, джент, ориенталски мотиви и библейски (което не значи задължително религиозни) текстове.

Възможно е вече да сте чули "Creatures of Mud", но в случая дори няма да си правя труда да ви давам линк към нея в YouTube, защото там все още може да се чуе само старата версия, която е в пъти по-слаба от новата. Осъвремененият вариант звучи много по-епично, мащабно и удря с гигантски риф в свръхмелодичния си припев. "Disfigured Hand" впечатлява с изящна и скоростна китарна работа (с помощта на Патрик от Reflections), в "And Heavens Began To Fall" се включва и Лаурен Бабич от канадската група Red Handed Denial, а "Praise the Stench" е... точно в стила на Born of Osiris. Към финала новият вокалист ни напомня още няколко пъти в "Revival of Darkness" и "Firstborn", че има невероятен диапазон и умения в няколко вида пеене.

Не мога да не дам на "Exodus" нещо различно от много висока оценка, просто защото нямам много поводи да я сваля. Най-напред, това със сигурност е най-добрият джент албум, който поне аз съм чувал тази година. Оттам нататък - дължината е идеална, за да бъде албумът максимално стегнат, изпълнен със съдържание и с орязани излишности. Инструменталът, макар и да звучи познато като за джент, е безспорно добър и техничен, а продукцията е кристално чиста. За капак, бих се учудил, ако този албум не направи Андрей Ивашченко голяма звезда, желана за трансфер от някоя голяма група, тъй като от години насам не бях чувал толкова универсален метълкор вокалист. Чуйте "Exodus" и ако случайно имате някакъв скептицизъм към руските банди, забравете моментално за него, защото Shokran звучат като група на световно ниво в този свой албум.


+ + + + +
Един от най-добрите джент албуми за годината.
Атмосфера, епичност и гигантски дози мелодичност.
Великолепна работа на новия вокалист, който се справя блестящо с всички видове пеене.
Максимално стегнат, без каквито и да е излишности.

- - - - -
Доста очевидни прилики с Born of Osiris.
Някои похвати сякаш се повтарят тук-там.

IF YOU LIKE
Born of Osiris, Periphery, Tesseract, Monuments, BTBAM, Structures, Volumes и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Pain - Coming Home

Posted by Today's Metal Crew On петък, септември 09, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~41 минути


Тъкмо се наситихме на Lindemann и стана време за нов албум на Pain. Петер Тегтгрен не си губи времето, но и очевидно се е повлиял позитивно от работата си с вокалиста на Rammstein. Нарочно използвам тази думата, защото "Coming Home" звучи точно така - позитивно. Албумът е предимно купонджийски и си личи, че Петер е имал творческа свобода и е правил точно каквото си иска, без да се съобразява с каквито и да е очаквания. И точно затова "Coming Home" не звучи точно като "типичен" албум на Pain.

Началото е очаквано ударно с динамичните "Designed To Piss You Off" и сингъла "Call Me", в който се включва и Йоаким Броден от Sabaton. "A Wannabe" сваля малко темпото, но компенсира с лесно запеваем текст, докато "Pain in the Ass" е по-директен, разкуфяващ, Pain-ски индъстриъл метъл трак със закачлив текст. Другият сингъл идва в средата на албума и носи името "Black Knight Satellite". Тракът дава предпоставки да бъде бъдещ концертен хит и носи със себе си солидни количества електроника и дори неочаквано помпозни оркестрации за кратко към края си.

Втората половина на албума започва със заглавната песен "Coming Home" - неочаквано мелодична, меланхолична и красива композиция, в която Петер звучи по-искрен от всякога, а наподобяващата брас електроника в припева се забива дълготрайно в главата. След нея обаче вдъхновената от абсента "Absinthe-Phoenix Rising" и странно инфантилната "Final Crusade" звучат малко несериозно и не впечатляват кой знае колко. "Natural Born Idiot" удря здраво като за последно с типичната за Петер омраза към тъпаците и досадниците (на които, както се вижда, отново е посветил доста песни и в този албум), а "Starseed" затваря албума атмосферично и в бавно темпо, градиращо до средно (и епично) към края си.

Без да блести, но и без да се излага, "Coming Home" е един неочаквано различен, но очаквано добър албум. Електрониката рядко е във водещата роля, което е нетипично за Pain, но дори така няма как да се сбърка емблематичният звук на Петер Тегтгрен. Встрани от хитовите "Call Me", "Black Light Satellite" и "Pain in the Ass" обаче не виждам колко от композициите ще се задържат задълго в плейлистите на слушателите и сетлистите на самите Pain. Единственият по-различен и запомнящ се трак е "Coming Home" и се надявам и той да се появи като сингъл по някое време, защото определено заслужава повече фенско внимание. Пък и ще е хубаво да го чуем на живо и в България някой ден, нали така?


+ + + + +
Стабилен Pain дори след творческия скок с Lindemann през миналата година.
Няколко ясно очертани бъдещи концертни хита и един изненадващо як и различен трак.
Доста разнообразни идеи, които Петер е решил да осъществи на случаен принцип.

- - - - -
Електрониката все повече започва да липсва, което не е съвсем окей.
Макар и неочаквано различен, албумът не изненадва с нещо наистина впечатляващо.
Звукът не е ъпдейтван от мнооого години и вече започва много да си личи.

IF YOU LIKE
Lindemann, Deathstars, Gothminister, Black Light Discipline, Rammstein и др.

Автор: Testset
[7/10]

Leaves' Eyes - Fires in the North (EP)

Posted by Today's Metal Crew On сряда, септември 07, 2016 0 коментара

Стилът: Gothic/Folk Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~64 минути


Ми... не. Светът няма нужда от Leaves' Eyes в този вид. Не че бандата беше блестяща и с Лив Кристин, но тя поне имаше специфичен глас и вярна фенбаза. Не знам и какво точно се случи, за да се разделят с групата, но не ме и интересува - кой на кого изневерил, кой кого прецакал, кой какво направил в семейство Крул. Въпросът обаче е, че това се отразява негативно на Leaves' Eyes, които тъкмо бяха направили добър албум. Но докато Лив далеч не беше перфектната вокалистка, то новата фронтдама Елина изобщо не се вписва добре и е истинско мъчение за ушите.

Първо, това вече изобщо не прилича на Leaves' Eyes. Оптимистично ще е да кажем, че групата го кара "на изпарения", защото вече и тях ги няма. "Fires in the North" звучи като тъжен последен напън на една група да покаже, че още има какво да даде на света, когато това не изглежда да е така. Адмирации за това, че Крул и компания не се отказват, но ми се струва, че Leaves' Eyes просто не искат да приемат реалността и само отлагат неизбежния си край. Новата песен "Fires in the North" беше последното, за което мислех да се хвана, че току-виж реша да дам още един шанс на Leaves' Eyes в новия им състав, но единствената нова песен в това EP - заглавната - е в най-добрия случай посредствена. Елина пее правилно, но има необяснимо дразнещ глас и от насиленото ѝ сопрано може лесно да те заболи глава. Александър Крул пък ръмжи без да си дава много зор, защото явно и на него нещо отвътре му подсказва, че Leaves' Eyes вече е загубена кауза.

Останалите песни в EP-то са никому ненужна акустична версия на заглавния трак и три презаписани стари песни, с които Елина би трябвало да покаже, че се справя по-добре от Лив. Е да, но се справя по-зле от Лив. "Edge of Steel" ме кара да настръхвам като звук от нокти по черна дъска, а в допълнение с нелепото видео и още по-нелепите пози на Елина, просто се чудя как успявам да слушам тази песен вече за четвърти път. Новите "Sacred Vow" и "Swords in Rock" са малко по-добре, но... малко. И не са по-добри от старите.

Очаквам, че Leaves' Eyes все пак ще издадат и дългосвирещ албум и отсега ми става тъжно за групата, в която всички ще се чудят как може да има толкова много негативни ревюта. Разбира се, това е само прогноза и много ще се радвам Leaves' Eyes да ме опровергаят, но просто не ми се вярва. В това EP възможностите на групата се виждат прекалено ясно и не мога да си представя как тя би успяла да издаде нещо, което да си заслужава слушането (да не говорим за парите). Като цяло - много, много тъжно.


+ + + + +
Групата още съществува и прави похвални опити да се задържи на сцената.

- - - - -
Само една нова песен, която даже е посредствена.
Някога могъщият Александър Крул вече ръмжи много уморено.
Абсолютно отвратителен китарен звук
Новите версии на старите песни далеч не са по-добри от оригиналите.

IF YOU LIKE
Xandria, Sirenia, Edenbridge, Visions of Atlantis, Krypteria и др.

Автор: Undepth
[N/A]

Devin Townsend Project - Transcendence

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, септември 05, 2016 1 коментара

Стилът: Epic Progressive Metal
От/Год: Канада, 2016
Лейбъл: InsideOut/HevyDevy Records
Отнема: ~64 минути


HevyDevy е несериозно забавен прякор за толкова сериозно добър композитор като Devin Townsend, който твори неуморно под различни псевдоними и с разнообразен състав, но стилът ѝ всеки път се разпознава безпогрешно. Характерната стена от звук, която се стоварва върху ни с всеки следващ албум на Devin Townsend Project е част и от "Transcendence". Той обаче се простира и извън границите на очакваното.

Това е първи албум за чичо ви Девин, в който той се престрашава да направи кавър - "Transdermal Celebration" на Ween, и силно вярвам, че аргументацията му е добре обоснована. Впрочем, запознавайки се с оригинала на песента преди да прослушам албума, вече си представях как би звучало парчето след като е преминало през the Devin Townsend treatment. Без разочарования. Получих точно това, което очаквах и което се надявах да получа. Всъщност, мога да твърдя същото за албума като цяло. Очаквах твърде много, защото това е Devin Townsend, по дяволите, и получих точно толкова, защото това е Devin Townsend, по дяволите. Девин, който всеки път надскача себе си, без да прави нещо особено. Девин, който си подбира хората внимателно, тъй щото да се подобрява прогресивно. Девин, от който хем очакваш да направи неща като "Failure", "Secret Sciences" и смазващата близо 10-минутна "Higher", но накрая пак се учудваш как все успява да надскочи очакванията ти. Как пък веднъж не се разочаровах от Devin Townsend?!

Снажният млад момък включва в "Transcendence" и една интригуваща фактологически песен: "Stars". През ноември 2015-а Девин приема предизвикателството да композира и запише песен в рамките на два часа. Това се случва пред камерите на Toontrack и въпреки колебанията си относно бъдещето на тази песен - дали ще бъде използвана за нещо или не - Девин е стигнал до логичния извод, че историята ѝ ще бъде интересна за всеки, докоснал се до албума му. Да, вярно, може и да не е най-гениалната част от "Transcendence" (защото това е "Stormbending" според мен), но е чудесно от гледна точка на създаване.

В "Transcendence" добрият ни приятел Ziltoid звъни на пожар, откриваме и малко "Epicloud". Концепцията е сходна: Девин създава впечатляващо грандиозна музика и играе на надскочи кобила сам със себе си, както прави с всеки следващ албум. И тъй, нашата канадска музикална вселена композира "Epicloud" с идеята да продължи закономерностите, зададени в "Ziltoid" the Omniscient" и 4 години по-късно трилогията е наглед завършена с Transcendence. Обяснявам си го така: след като най-накрая намира дълго лелеяната перфектна чаша кафе, отпивайки от нея, Ziltoid пътува през времето и пространството (под съпровода на "Epicloud", разбира се), намира себе си в блажените Елисейски полета и достига нирвана - това е "Transcendence".

Самсарата и нирваната, алфата и омегата на творчеството на Devin Townsend са събрани в този албум, който може и да (не) бъде описан като върховната точка на възможностите на музиканта, композитора, текстописеца, певеца... но определено затвърждава върховите му позиции в света на музиката изобщо - не само в метъла. Защото да сътвориш нещо така многопластово и все пак унифицирано изисква рядко срещан майсторлъка.


+ + + + +
Нестандартен подход към подбора на песни.
Anneke van Giersbergen е идеален избор за вокал, безапелационно, винаги и всеки път.
Формулата на успеха: "нови похвати + стари умения" действа безоткатзно.


- - - - -
Донякъде предвидим Devin.

IF YOU LIKE
Ayreon, Dream Theater, Therion, Threshold, Strapping Young Lad, Opeth и др.

Автор: Valkyrja
[9/10]

Lordi - Monstereophonic: Theaterror vs Demonarchy

Posted by Today's Metal Crew On събота, септември 03, 2016 0 коментара

Стилът: Heavy Metal
От/Год: Финландия, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~64 минути


Lordi явно усещат, че славата им отпреди 10-ина години бързо изчезва, макар и последните им два албума да бяха добри. Затова в "Monsteophoric" чудовищата са решили да си направят експеримент. Албумът е разделен на две тематични части - "Theaterror" и "Demonarchy". Първата част е с типично Lordi звучене, мелодии, куки и директен подход, а втората част е... абе, доста по-различна, ще обясня.

Всичко започва обещаващо. Ненужно дълго озаглавената "Let's Go Slaughter He-Man (I Wanne be the Beast-Man in the Masters of the Universe)" разчита на носталгични 80-арски клавишни, нарочно изтъркано мелодични припеви и много захаросан текст - и всичко това, учудващо, звучи добре. Първият сингъл "Hug You Hardcore" пък започва с як риф, продължава с абсолютно същия риф и свършва със същия риф. Без майтап, рифът се повтаря точно 58 пъти (да, броих ги), което бързо го превръща от як в досаден. "Down With the Devil" е друг типичен зарибяващ Lordi трак, но трите песни до края на първата част не впечатляват с нищо, освен може би "None For One", в която също има готини 80-арски клавишни.

6-минутната "Demonarchy" открива официално втората част на албума с напълно различно и неочаквано агресивно хеви метъл звучене. "The Unholy Gathering" сваля темпото, но не по-малко мрачна, тежка и приятно "усложнена", особено в сравнение с типичния Lordi звук. Друг трак, дълъг над 6 минути е "And the Zombie Says", който е може би сред най-добрите, които Lordi някога са правили, а след него идва "Break of Dawn", в която дълги периоди на инструментал се редуват с готин мрачен куплет и разочароващ припев. За финал е оставена 7-минутният мрачен епос "The Night the Monsters Died" - заглавие, с което можем да спекулираме много. Дали на Lordi им е писнало от имиджа им на чудовища и искат просто да правят як хеви метъл? Дали затова втората част на албума е толкова по-добра от първата? Дали "Demonarchy" е бъдещето на Lordi?

В "Monstereophonic: Theaterror vs Demonarchy" наистина има два много различни албума и затова ми е много трудно да дам "средна оценка" между тях - просто защото няма да е честно. "Theaterror" със сладникавия си хард рок и повтарящ и се до откат рифове и похвати определено губи по точки пред "Demonarchy" и изпипания, мрачен хеви метъл в него. Надявам се и занапред Lordi да продължат да правят цели албуми като "Demonarchy", с максимум 1-2 ярки хард рок хита като от "едно време". Оттам нататък просто няма спор - на Lordi им отива (и им се отдава) да правят далеч по-тежък хеви метъл от този, с който ги познавахме досега.


+ + + + +
Учудваща промяна към мрачен и изпипан хеви метъл в "Demonarchy".
1-2 хитово звучащи трака в "Theaterror".
Повече от час материал, в който феновете лесно ще преценят кой стил повече ги влече.

- - - - -
Първата част "Theaterror" е прекалено сладникава и изтъркана.
Единственото по-лошо нещо от повтарящия се риф в "Hug You Hardcore" е видеото към песента.
Дори в добрата част има някои слаби моменти и разочароващи решения.

IF YOU LIKE
Accept, GWAR, King Diamond, Dream Evil, Bloodbound, Edguy, U.D.O. и др.

Автор: Testset
[5/10] vs [8/10]

A Day To Remember - Bad VIbrations

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, септември 01, 2016 0 коментара

Стилът: Metalcore/Pop-Punk/Post-Hardcore
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: ADTR Records
Отнема: ~42 минути


Все още няма друга банда, която да съчетава така добре и с такава лекота поп-пънк и метълкор, пост-хардкор и пънк рок. А не е като да не се опитват - редица банди свирят в подобен стил, но или звучат прекалено лигаво, или насилено, или и двете. Поне за мен дори самите ADTR не направиха нещо супер запомнящо се в "Common Courtesy", но за сметка на това има много за запомняне в "Bad Vibrations".

Новият албум е пълен с хитове, като има поне по един хит за всеки от видовете фенове. най-напред феновете на тежките ADTR бяхме зарадвани от свръхенергичната "Paranoia", след това от опитващата да се хареса на всички, но далеч не толкова яка "Bullfight", а по-нататък "Bad Vibrations" и своеобразният урок по пънк рок "Naivety", в която ADTR ни казват с какво ги плаши остаряването. Сред скритите диаманти в албума определено влизат тежката, среднотемпова и някак епична "Reassemble", приятният поп-пънк "We Got This" и мелодичният пънк рок с мощен брейкдаун в края "Same About You". "Turn Off the Radio", встрани от изтърканите си припев и заглавие, също звучи добре, макар и доста да напомня на някои от "младежките" пост-хардкор банди от типа на Falling In Reverse. От двете балади пък, "Justified" и "Forgive and Forget", в първата определено има повече сила - дотолкова, че почти не прилича на балада.

ADTR са една от групите, които до известна степен опитват да се харесат на всички и така в опитите си да им угодят често вкарват в албумите си лесно забравими песни. За мен, например, "Exposed", колкото и да е тежка, губи инерцията си след силното си метълко начало, а "Bullfight" звучи като прекалено насилен опит за хит и може би затова най-малко ме грабна от всички предварително пуснати парчета. Хубавото обаче е, че "Bad Vibrations" като цяло е приятно тежък и още по-приятно хитов. Пичовете звучат напълно освободено, искрено и емоционално, като това си личи силно и в текстовете им, в които този път има неочаквано голямо количество... мъдрост. Явно ADTR наистина са поостарели. Но явно е и за добро.


+ + + + +
Много енергичен, искрен, директен и супер приятен за слушане албум.
Все още най-добрата комбинация от поп-пънк, пънк рок, метлъкор и пост-хардкор се прави от ADTR.
Първокласна продукция, с особено внимание върху водещата роля на китарния звук.
Една сурия хитове за всеки вкус и още толкова скрити диаманти.

- - - - -
Няколко композиции не са нещо повече от "окей".

IF YOU LIKE
Close Your Eyes, Rise Against, Silverstein, The Offspring, Parkway Drive и др.

Автор: Testset
[8/10]