TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Amberian Dawn - Darkness of Eternity

Posted by Today's Metal Crew On събота, ноември 11, 2017 2 коментара

Стилът: Symphonic/Melodic Power Metal
От/Год: Финландия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~43 минути


Amberian Dawn правят крачка напред с всеки нов албум и "Darkness of Eternity" не е изключение от това своеобразно правило. Даже напротив - този път крачката изглежда дори по-голяма и носи със себе си още повече скорост, тежест и мелодичност - понякога редуващи се в отделните песни, друг път преливащи в рамките на една композиция. Гласът на Капри пък сякаш е придобил нова сила и определено го поставям сред най-добрите на метъл сцената в момента. Без да преувеличавам, само чуйте тоя глас, леле!

Редуването на тежки, скоростни пауър метъл тракове с по-леки и мелодични започва от самото начало с мощната "I'm the One", в която Капри успява се справя блестящо с мелодичните си и свръхзапомнящи се вокални партии, докато зад нея ври и кипи от скоростни китари, двойни каси и оркестации. За да си поемем въздух след спринта идва "Sky Is Falling" - мелодичен и сравнително лек трак, започващ с много... ъм... естрадни клавиши. Почувствах се сякаш съм попаднал на събитие "Панайот Панайотов прави кавъри на ABBA" в кръчма "Старият бряст" в Бегунци, но скоро всичко си дойде на мястото - тракът не е никак лош и се забива ужасно бързо в главата с лепкавата си мелодичност. Редуването продължава с "Dragonflies" - същински пауър метъл трак с двойни каси, нов мега мелодичен припев и Stratovarius-ко звучене, допълнено от изключително Stratovarius-ко клавишно соло в средата. И ако това не стигаше - малко преди края темпото се вдига до нивото на бластбийтове. Уау, а сме само още на третата песен! Stratovarius се надушва и в следващата "Maybe", която, както си му е редът, е сред по-леките и лежерни композиции. "Golden Coins" пък идва с още пауър метъл и още от мощните вокали на Капри в припева.

В средата идва "Luna My Darling" и започва бавно и баладично, но ако прескочите рязко към 4-тата минута, там ще ви посрещнат двойни каси и отвяващо китарно и клавишно соло. С почти същото темпо продължават "Abyss" и украсената с много любопитни, някак... азиатски клавиши (понякога не обяснявам никак добре, знам) "Ghostwoman", а "Breathe Again" започва като балада от филм на Дисни, но Amberian Dawn не успяват да се сдържат да не вкарат тежест и в нея. Всичко завършва със "Symphony №1, Part 2: Darkness оf Eternity" - единствената песен в албума без китари, барабани и бас - само пиано, оркестрации и гласът на Капри.

Хем очаквах албумът да е силен, хем ме изненада приятно и май взе, че се оказа най-добрият на Amberian Dawn в кариерата им дотук. Не го казвам и само защото тази група е сред малкото, които наистина добре съчетават истински пауър метъл с дамски вокали (ужасно малко дами се справят с тази задача, съжалявам, не съм сексист, но наистина го мисля), а и защото просто техният пауър метъл е от любимия ми вид - мощен, скоростен, много мелодичен, с яки сола и най-вече - адекватен на времето, в което бива издаден. Amberian Dawn са наистина жестока група, която заслужава много повече популярност и "Darkness of Eternity" е поредното доказателство за това. Нямам идея как който и да е фен на пауър метъл не би харесал това чудо.


+ + + + +
Скоростен, тежък, мощен, но и много мелодичен пауър метъл със сола, оркестрации и всички екстри.
Разнообразие, породено от редуването и смесването на скоростни и по-лежерни тракове и пасажи.
Изключително мощният глас на Капри!

- - - - -
Доста явни влияния от Stratovarius.
Втората половина на албума осезаемо е мааалко по-слаба от първата.
Малко странно Дисни звучене в "Breathe Again".

IF YOU LIKE
Stratovarius, Gwyllion, Delain, Nightwish, Kotipelto, Serenity, ABBA и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Diablo Swing Orchestra - Pacifisticuffs

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, ноември 09, 2017 0 коментара

Стилът: Avant-garde Rock/Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Candlelight Records
Отнема: ~44 минути


Diablo Swing Orchestra трудно могат да ме разочароват дори днес, когато чаканият 5 години "Pacifisticuffs" не ми се струва достатъчно добър за тази иначе абсолютно страхотна група. Напускането на предишната им вокалистка Анлуиз обаче явно им се е сторило като подходящо време за промяна, а И промяната по принцип не е лошо нещо... но в случая до известна степен е. Новата вокалистка Кристин Евегард просто не се справя достатъчно добре, но това далеч не е единственият проблем на "Pacifisticuffs". И не че албумът е лош, но определено остава под вдигнатата максимално високо от самите DSO летва.

Като за начало - разбирам желанието за промяна. Няма артист, който да иска да прави едно и също и да не се развива. Затова и нямам нищо против нововъведеното стилово разнообразие, нито против смяната на вокалистката. Само че тези промени рядко са за добро. Гласът на Кристин, например, не е лош в основата си, но високите тонове и фалцетите я карат да звучи като лоша версия на Лив Кристин, а това изобщо не е комплимент. Но нека караме подред.

Хипарското диско метъл рокендрол кънтри "Knucklehugs (Arm Yourself with Love)" в началото може или много да ви хареса, или да ви обърка тотално. Признавам, не съм чувал друга група, която да смести успешно толкова много жанрове в 2 минути и половина. Брас секцията играе основна роля в съвсем авангардната и украсена с "джипси" ритми (не, не от нашите джипси ритми, спокойно) "The Age of Vulture Culture", но големият удар в албума идва веднага след нея и се нарича "Superhero Jagganath". Майко мила, ето това вече е 10/10 Diablo Swing Orchestra! След началното избухване с тежки китари, мощен бас и брас, тихия, но напрегнат куплет и абсолютно епичния припев с хорови вокали, песента рязко преминава в... боса нова (нещо средно между самба и джаз), след което отново продължава с хорови вокали, още един гигантски припев, част с цигулков оркестър и шумен, шумен финал. Уау. Просто... уау.

Кабаретно настроената и избиваща на метъл танго "Lady Clandestine Chainbreaker" пък щеше да е друга страхотна песен, ако Кристин не я проваляше с не особено подходящото си пеене, като тук най-добре може да чуете защо я нарекох "лоша версия на Лив Кристин" малко по-горе. Диско метълската "Jigsaw Hustle" пък си я знаем от няколко години насам - реално това беше песента, с която DSO представиха Кристин на света, но и до днес не съм сигурен, че харесвам това звучене на групата. Съвсем различна емоция носи "Ode to the Innocent", която залага само на цигулки, контрабас и гласа на Кристин, която се справя наполовина страхотно, но незнайно защо се мъчи с още високи тонове. "Interruption" запазва темпото ниско, но Кристин прави всичко възможно да прецака и нея с лигавия и невъзможно висок за нея напев "Ооо-уо-оуу". Парчето, поне според мен, е най-хаотичното и респективно - най-слабото в албума. За щастие го следва единствената приятна интерлюдия в "Pacisfisticuffs" и... най-сетне суинг метъл! "Karma Bonfire" е първата песен в албума, която напомня защо тази група се казва Diablo SWING Orchestra. За финал остава само мрачната, епична, леко дуумаджийска и някак 70-арска "Climbing the Eyewall".

Като изключим ненужните интерлюдии (с изключение на "Cul-de-sac Semantics") в албума, "Pacifisticuffs" не е чак толкова лош, колкото ми се струваше в началото. Бях готов да напиша, че DSO са изгубили същността си в процеса, но след като изслушах 9-те "реални" парчета още няколко пъти, разбрах, че на този албум просто трябва да му се даде малко повече време, защото DSO са си DSO - просто са поели по малко по-различен път. Непокътнато обаче остана мнението ми за не особено добре справящата се нова вокалистка Кристин, както и за заниженото качество на продукцията (и китарите в частност). Сега остана само да се надяваме, че няма пак да се налага да чакаме 5 години за нов албум, както и че DSO ще си вземат поуката от грешките, допуснати в този и ще извадят нов 10/10 албум, какъвто те вече многократно са доказали, че могат да направят.


+ + + + +
Повече стилово разнообразие от всякога!
Страшно готини и лесно преливащи от стил в стил инструментали.
Няколко доста добри композиции и една абсолютно зашеметяваща такава: "Superhero Jagganath".
Умела употреба на баса и брас секцията.

- - - - -
Новата вокалистка Кристин просто не се справя достатъчно добре, особено с високите тонове.
Китарите често звучат приглушени и изпадат на заден фон, което е огромна грешка.
Продукцията не е толкова добра и чиста, колкото беше в предните два албума.
Ненужни интерлюдии и някои песни, които са леко така... skipable.

IF YOU LIKE
Dog Fashion Disco, Stolen Babies, Pin-Up Went Down, Circus of Dead Squirrels и др.

Автор: Testset
[6.5/10]

ИНТЕРВЮ: Lutz от B.O.S.C.H.

Posted by Today's Metal Crew On вторник, ноември 07, 2017 0 коментара


След като си покуфяхме стабилно с новия албум на B.O.S.C.H., ни се отвори възможност да направим интервю с групата, което е и първото им такова за българска медия. Така де, кой друг тук прави интервюта с германски индъстриъл метъл банди? Поговорихме си за "Fleischwolf", вдъхновения, Neue Deutsche Härte, любими марки месомелачки, месо и други кулинарни предпочитания. И за музика, разбира се! Приятно четене!
 

Serenity - Lionheart

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 21, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic/Melodic Power Metal
От/Год: Австрия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~55 минути


Serenity са символ за постоянство и високо качество на пауър метъл сцената от много години насам. Във всеки техен нов албум има по нещо ново и нещо различно и макар не всички експерименти да им се получават, в "Lionheart" просто всичко сработва. Хайде, да го кажем "почти всичко". Или още по-конкретно - почти всичко след интрото.

След него идва поредица от 4 епични трака с различни настроения - бойната и надъхваща "United", пауър метъл хитът "Lionheart", мачкащата с тежки китари "Hero" и някак Elvenking-ската "Rising High". Баладата "Heaven" и красивото 2-минутното пиано инструменталче "King's Landing" (някой май е гледал "Game of Thrones") убиват темпото, но след тази кратка почивка Serenity избухват наново с епичния и скоростен трак "Eternal Victory". В "Stand and Fight" пък чуваме гласа на Тобиас Замет (Edguy, Avantasia), а "The Fortress (of Blood and Sand) вдига епичността на 10 с оркестрации и близкоизточни мотиви в духа на Myrath. Траклистът се изчерпва с мелодичната, но слабо впечатляваща "Empire", средняшката балада "My Fantasy" и 6-минутният епос "The Final Crusade", в който дри се включват някак познати екстремни и дамски гост-вокали.

"Lionheart" е поредният добър албум на Serenity и макар да е очевидно много по-силен в началото, а краят да е малко по-муден и невзрачен, отколкото би ми се искало, няма как да кажа сериозна лоша дума за него. Хитови, запомнящи композиции като "United" и "Lionheart" пък разграничават албума от "просто добър" и дават основните куки, за които паметта ни да се закачи, щом стане дума за този албум. Това, което сваля общото ниво, е излишното интро, неубедителният път към финала и общото усещане, че на места просто "можеше и с повече пауър" или "можеше и по-бързо". Макар че то аз винаги за това мрънкам...


+ + + + +
Симфоничен пауър, в който изобщо не се прекалява с оркестрациите и излишните украшения.
Епични, бойни, надъхващи хитове като "United", "Lionheart",  "Eternal Victory" и "Hero".
Запомнящи се композиции иоще по-любопитното - куп запомнящи се текстове.
Забележителна вокална работа от страна на Георг Нойхаузер.
Много яка обложка!

- - - - -
Поредното интро, което не носи абсолютно никаква стойност към изживяването.
На места определено можеше да се подходи с повече пауър и скорост.
Не особено убедителен финален поход.

IF YOU LIKE
Sonata Arctica, Avantasia, Divinefire, Narnia, Hammerfall, Myrath и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Majorvoice - A New Chapter

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 15, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic/Operatic/Gothic Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: NoCut/SPV
Отнема: ~44 минути


Историята на Роналд Цайдлер е история за сбъднати мечти, подходяща за холивудски филм. Той не познава родителите си и расте, мечтаейки да не е сам и изоставен. Музикалната му мечта също не се сбъдва, макар че е оперен певец с плътен басов глас. И след поредното разочарование Роналд става... готвач. Един ден обаче, докато готви вечеря в бекстейджа за групата Mono Inc., си пее една от техните песни, която преди това е чул на саундчека. Вокалистът Мартин Енглер го чува и два часа по-късно Роналд пее като гост-изпълнител на сцената с Mono Inc. На следващия ден Роналд подписва договор за издаване на дебютния си албум. Мечтите явно наистина се сбъдват!

Днес Majorvoice издава дебютния си албум. В него 10 от 11 песни са кавъри, но така или иначе едва ли има по-добър начин за представяне на гласа на Рон от този. Точно затова и "A New Chapter" далеч не е просто поредният албум с кавъри - гласът ги прави специални и уникални. Така например моментално се откроява жестоката версия на "Wicked Game" (на Chris Isaak), където басът на Роналд придава съвсем нов живот на тази и без това култова песен от края на 80-те, а версията на друг култов евъргрийн - "Wonderful Life" (на Black), дори бе пусната като сингъл преди няколко месеца. Голямото бижу в албума обаче тепърва предстои - и то е кавърът на "Summertime Sadness" (на Lana del Rey)! Още с отварящото "I got my red dress on tonight" няма как да не си представим едричкия Рон в червена рокля, но няма и как да не си запеем въпросната песен и да открием, че всъщност ѝ знаем текста по някаква причина (опа...). И все бях чувал кавъри на тоя хит, но по-добър от този - никога! До края страхотно впечатление правят още два кавъра - този на "My Sick Mind TV" (на Mono Inc.), където Рон отприщва дори още по-смело гигантския си глас, както и този на "White Wedding" (на Billy Idol) - песен, на която сме чували около 8463 кавъра, но не и като този. Не ис такъв глас.

Останалите кавъри, включващи песни на Depeche Mode, The Cars, Dido и други, не блестят чак толкова много, а авторската "Shot in the Silence" е много готина, но звучи по-скоро като песен на Mono Inc., което обаче донякъде е разбираемо, тъй като мисля, че именно Mono Inc. са записали инструментала за "A New Chapter". В основната на всичко обаче навсякъде е гласът. Този нисък, басов, впечатляващо дълбок глас звучи страхотно, особено на фона на китари и оркестрации. В този проект има много хляб и искрено се надявам да го видя още по-развит в идните години, защото мъжки басови оперни вокали в метъла не се срещат всеки ден, а определено нямам против да чувам по-често нещо подобно.


+ + + + +
Гласът! Плътен, дълбок, басов оперен глас, какъвто рядко се среща в рок/метъл средите.
Просто страхотни версии на песни на "Summertime Sadness", "Wicked Game" и "White Wedding"! 
Кавъри, които далеч не са "просто поредните".
Единственият авторски трак е доста добър.

- - - - -
Близо половината кавъри чисто и просто не са добри колкото останалите.
Само една авторска композиция.

IF YOU LIKE
Mono Inc., Christopher Lee, Joachim Witt, Therion и др.

Автор: Testset
[N/A]

Cyhra - Letters To Myself

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 09, 2017 0 коментара

Стилът: Melodic Modern Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Spinefarm/Universal
Отнема: ~46 минути


"Letters To Myself" може и да е дебютен албум за Cyhra, но музикантите в групата определено не са дебютанти. Зад микрофона е Jake E, който наскоро напусна поп метъл сензацията Amaranthe, китарите и басът са в ръцете на Йеспер Стрьoмблад и Петер Айверс (и двамата бивши струнници в In Flames), а зад барабаните е Алекс Ланденбург - настоящ барабанист зая Luca Turilli's Rhapsody и бивш такъв за Annihilator. Достатъчно ли е всичко това, за да кажем, че Cyhra е нещо като... супергрупа? Не знам дали има нужда от подобни определения, но ако сте окей с тях - използвайте ги, ще сте в правото си.

Резултатът от общите усилия на вече доказаните музиканти е един мелодичен албум, разчитащ само на чисто пеене и малко електроника. Гласът на Джейк пък няма как да не напомни за Amaranthe, а някои рифове на Йеспер, особено тези в "Karma" звучат повече като In Flames, отколкото самите In Flames в последно време. Следващите "Heartrage" и "Here To Save You" даже звучат съвсем като песни на Amaranthe без Елиз Рид и екстремни вокали, а страхотно започващата "Muted Life" може и постепенно да губи мощ, но би се вписала страхотно в някой модерен пауър метъл албум. Заглавната "Letters To Myself" също бързо губи интереса със скучно средно темпо, а силно пропитата с електроника "Dark Clarity" изпуска страхотния шанс да бъде големият хит в този албум. С тази задача малко по-успешно се заема "Rescue Ride", но сякаш и на нея не ѝ достига нещо съвсем малко, за да "избухне" като истиски хит.

До края на албума става ясно, че колкото и добър глас да има Джейк, трудно носи на плещите си цялата вокална отговорност - не защото не може, а защото просто на този тип музика би ѝ отивал и още един тип вокали. Така гласът на Джейк губи чара си прекалено бързо и след средата почва леко да омръзва. Няма и за какво толкова да таите дъх в "Holding Your Breath" (освен ако не си я пуснете след кратка почивка), "Black Wings" е просто поредният нелош среднотемпов трак, а баладките "Inside a Lullaby" и започващата с речетатив "Dead To Me" могат спокойно да ви минат покрай ушите без да ги забележите. По това време енергията от първата половина на албума вече е отдавна изгубена и забравена, инерцията е изпусната и в главата стои най-вече онази комбинация от насечен риф и електроника в края на "Here To Save You".

Личи си, че албумът е правен със страст, желание и лесно може да се види защо музикантите се гордеят толкова много с него, но не мога да скрия, че на мен, като обикновен слушател, определено ми липсва нещо. Харесвам мелодиите, диапазонът на Джейк, рифовете на Йеспер, тежките китари, електрониката, нестандартният подход, но не усещам прилив на енергия, желание да стана и да обърна бюрото, да се разкуфея стабилно и прочие. Няма го онова малко ключе, което да отключи истинския потенциал на Cyhra и да ме събори на земята. Затова засега "Letters To Myself" остава добър, обещаващ дебют, от чийто наследник определено ще очакваме дори още повече и от който музикантите да бъдат дори по-горди.


+ + + + +
Звезден състав, показващ завиден ентусиазъм за дебютния албум на новия си проект.
Композициите звучат освободено и правени с истинско желание.
Добри вокали, яки рифове, идеално разлята електроника.

- - - - -
Прекалено много средно темпо - почти целият албум минава в него.
Гласът на Джейк, колкото и да е добър, по някое време след средата почва да омръзва.
Липса на енергия, особено във втората половина на албума.

IF YOU LIKE
Amaranthe, In Flames, Ember Falls, Sarea, The Blinded и др.

Автор: Testset
[6/10]

Lionheart - Welcome to the West Coast II

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 01, 2017 0 коментара

Стилът: Hardcore
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Fast Break Records
Отнема: ~25 минути


Lionheart уж се разпаднаха миналата година, за да се отдадат на личните си животи, но очевидно не успяха да издържат без да правят това, което обичат и ето че на 10 ноември излиза "Welcome to the West Coast II" - своеобразно продължение на албума с това име от 2014-а. И много, ама много си личи, че този път Lionheart са правили точно каквото си искат, без изобщо да им дреме за чието и да е мнение и просто са събрали няколко песни и са решили да ги издадат. Затова и това ревю няма да бъде никак дълго.

Албумът също не е никак дълъг - 25 минути, от които минутка и нещо с интро ("Cali Stomp") и 2 минутки с неразбираемо защо сложена там нечия гласова поща ("Unhinged"). Но от оставащите 20 минути музика надали някой фен би се оплакал. Директни, ударни композиции тип "право в лицето", в които Роб звучи все така ядосан, сърдит и badass, но в същото време намира време да се извини на феновете за краткото прекъсване и да благодари на майка си. За да няма и грам съмнение дали нещо не са се "размекнали", Lionheart бързо удрят с мачкащата "Still Bitter, Still Cold" и пънкарската "Shelter", а в средата идва и пуснатият изненадващо сингъл "Trial by Fire", който е най-дългият (3:17 минути), но и най-добрият трак в албумa. Към финала "Thirty Years" и "Treading Water" звучат малко като една и съща песен, а "LHHC '17" затваря с максимална доза хардкор и гост-участие от Дж. Дж. Питърс от Deez Nuts (дошъл явно чак от източния бряг) и ни изпраща със зверски брейкдаун за финал.

"Welcome to the West Coast II" е адски кратък, някои композиции доста си приличат една с друга и въпреки това от него струи такава сурова енергия и агресия, че не можеш да кажеш лоша дума за него. Не знам и какви са реакциите на медиите отвъд океана, не знам кой как ще приеме албум от Lionheart с има-няма 20 минути музика, но не ми и дреме. Мисля, че и на Lionheart не им дреме за чиято и да е критика (особено пък за тази), така че... пускайте, слушайте и ги чакайте пак в България, за да се смажем дружно на "Trial by Fire" и "Love Don't Live Here". Мисля, че натам отиват нещата. Ха дано.


+ + + + +
Най-непукисткият албум, който съм чувал тази година.
Страшно много енергия, неподправена агресия, никакви излишни украшения.
Опростени, кратки, здрави композиции, удрящи право в лицето.
Отчетливо як бас.

- - - - -
Много кратък бе, братче... 25 минути... чувал съм по-дълги EP-та.
Някой да ми обясни каква е тая гласова поща в "Unhinged", моля.

IF YOU LIKE
Terror, Nasty, Hatebreed, Madball, Deez Nuts, Agnostic Front, First Blood и др.

Автор: Stahley
[7/10]

B.O.S.C.H. - Fleischwolf

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, септември 21, 2017 2 коментара

Стилът: Industrial Metal/NDH
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Laute Helden/SPV
Отнема: ~44 минути


Ако търсите името на групата и заглавието на този албум в Google или YouTube, няма да откриете очакваните резултати. На първо място ще ви излязат месомелачки "Bosch" (тъй като "fleischwolf" значи точно това - месомелачка). Дори да добавите името на лейбъла SPV, пак няма да октриете нбищо по-различно, защото очевидно "Bosch" имат месомелачки с номер на модела, включващ "SPV". Но ако сте попаднали на това ревю, значи сте на точното място, за да разберете какво ще чуете в този албум.

Тежък индъстриъл метъл - тези три думички най-добре описват музиката във "Fleischwolf", който е и най-тежкият албум на групата досега. B.O.S.C.H. и изначално си бяха тежки, но този път сякаш са намалили електрониката с една идея, за да дадат път на повече агресия и аналогово, олд скул звучене, избиващо в посока на стилове като траш и хардкор. И докато слушах албума, непрекъснато ме владееше една и съща мисъл: "Вече не ги правят такива". Не че имам нещо против типичните NDH банди (оставаше и да имам) с общоприетото като "рамщайнско" звучене, но рядко чувам индъстриъл метъл на немски, който да е наистина тежък и агресивен, без балади, без готик елементи, без рок - просто тежък, агресивен, директен индъстриъл метъл. Заявка за това дава още отварящата "Schock", от която обаче лъха на агресивното, някак хардкор звучене на Hämatom. Следващата "Reiz mich" вдига темпото дори още повече и мачка с риф, напомнящ на Die Allergie (трябва да си стар NDH фен, за да знаеш кои бяха тия пичове), а кратката (няма и 3 минути) "Jagd" вдига максимални обороти със сериозен траш ритъм.

На този етап в албума вече е ясно, че изненади няма да има, но това не пречи всеки следващ трак да мачка по свой начин. "Folgemann" мели месо с насечен риф (и отново напомня за Hämatom), докато "Du" включва в припева си фразата "du hast mich", което няма как да не ни напомни за една дргуа група (макар звученето в случая да няма нищо общо). Напомнянето продължава в силно разкуфяващата "Das Spiel", чийто припев пък гласи... "Spiel! Mit mir!", но по звучене напомня по-скоро на [die!]. "Zu spät" ни връща към звученето на първия сингъл на групата "Mehr", а минути по-късно "Macht" ни разкуфява като за последно, този път в средно темпо.

"Fleischwolf" не изненадва и не блести с оригиналност, но има едно много важно предимство - той е албум с музика от изчезващ вид. Затова ако досега подобна музика не ви е грабнала, надали ще го стори и сега, но ако вече сте фенове, още на първо слушане ще се убедите, че тук слаби песни просто няма. Тежък NDH индъстриъл метъл от тая стара школа вече не прави почти никой - от онзи, направен специално за феновете (пък били те и една шепа народ), изцяло в името на куфеенето, но и без компромиси в продукцията.


+ + + + +
Музика от изчезващ вид - тежък, агресивен, разкуфяващ, олд скул индъстриъл метъл на немски.
Без балади, готик, рок, лигавщини и пълнежи - просто 12 директни, здрави композиции.
Олд скул звучене, постигнато с адекватна за 2017-а продукция.


- - - - -
Не чакайте особени изненади, оригиналност, новаторство, пионерство и прочие.
Фразите "du hast mich" и "spiel mit mir" не са добра идея, ако не искаш да те сравняват с Rammstein.
Някои тракове споделят сходно звучене, други пък напомнят за разни други групи.


IF YOU LIKE
Hämatom, Die Allergie, [die!], Schacht, Zorn, Stahlmann, Ostfront, Heldmaschine и др.

Автор: Testset
[8/10]

Gothminister - The Other Side

Posted by Today's Metal Crew On сряда, септември 06, 2017 0 коментара

Стилът: Gothic/Industrial Metal
От/Год: Норвегия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~35 минути


Колкото и да харесвам Gothminister, не мога да не си мисля, че в последно време групата все по-често отбива номера. И дума не може да стане за израстване, надграждане, или нещо от този сорт - Gothminister звучат все по-еднакво с всеки следващ албум, а "концепцията" в "Utopia" беше... поставянето на 4 ненужни интерлюдии. Така от няколко дни слушам "The Other Side" и не мога да разбера за коя друга страна иде реч, тъй като виждаме все същата тяхна страна, че даже вече имам чувството, че съвсем се самоповтарят.

"The Other Side" не е лош, но е много предвидим и рядко впечатлява с нещо, за което да си кажем "Леле, това е НАИСТИНА яко". Е, има и яки моменти и цели песни - така например не мога да кажа лоша дума за "Der Fliegende Mann" и епичния закриващ трак "Somewhere In Time", а "Day of Reckoning" и "Ich will Alles" не изостават с много откъм качество. За тяхна сметка обаче се появяват безлични, лесно забравими, предвидими композиции като "The Sun" и "All This Time", а песни като "Taking Over" и странничката "We Are the Ones Who Rule the World" заявяват потенциал, който обаче умира рязко в даден момент. "Aegir" и "Red Christ" пък са двата трака, които просто ми е трудно да изслушам докрай всеки път. Първият е банална готик рок баладка, в която нищо не се случва (даже няма припев, бридж, или каквато и да е друга промяна), а втората, макар да започва добре, убива настроението с ужасен припев.

Може би ако този албум беше издържан в тежкия и епичен стил на закриващата "Somewhere In Time", щяхме да видим "друга страна" на Gothminister и да определим "The Other Side" за нещо повече от "един много приемлив *meh* албум". Но и да бъдем честни - не е уважително към феновете да слагаш пълнежи и да правиш компромиси в 35-минутен албум. Затова, с риск (премерен) да се повторя - колкото и да харесвам Gothminister, не мога да не си мисля, че в последно време групата все по-често отбива номера...


+ + + + +
3-4 очаквано силни трака, две от които с очевидна класа над останалите.
Кратки и често ударни композициии, без никакви излишни "разливания".
Изненадваща и доста сполучлива стилова промяна във финалния трак.

- - - - -
Доста предвидим като цяло - Gothminister сякаш се повтарят и са на автопилот.
Само 35 минути материал, в който при това има пълнежи и компромисни тракове.
Две трудни за издържане докрай песни.

IF YOU LIKE
Deathstars, Dope Stars Inc., KMFDM, Rob Zombie, Deadstar Assembly, Pain и др.

Автор: Stahley
[6/10]

Nocturnal Rites - Phoenix

Posted by Today's Metal Crew On петък, септември 01, 2017 0 коментара

Стилът: Modern Power Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~47 минути


Мина десетилетие откакто Nocturnal Rites издадоха силно недолюбвания от повечето стари фенове (и скъсван от слушане от мен) "The 8th Sin". Стиловата промяна беше осезаема (е, не колкото първата от дет метъл към пауър метъл, но пък в крайна сметка - кой харесваше Nocturnal Rites като дет метъл група изобщо?) и "Phoenix" продължава именно започнатото преди 10 години. Така че ако чакате чист праволинеен пауър или дет метъл (по неведома причина) - "Phoenix" надали ще бъде албумът за вас.

Харесвах "The 8th Sin" много, като и до днес в плейлиста ми стои "Strong Enough". Точно затова се радвам искрено, че "Phoenix" е пълен с парчета в този дух. Още от самото начало държа да подчертая, че тази група вади просто жесток звук - с много тежки и ниски китари (вече дело на Пер Нилсон, познат ви от Scar Symmetry), малко клавишни и електронни докосвания и страхотния пауър/хард рок глас на Джони Линдквист. Всичко това не си личи от самото начало, тъй като албумът почва прекалено рязко с "A Heart as Black as Coal", а "Before We Waste Away", макар и готина и с достатъчно тежки китари, ми идва малко прекалено "рокаджийски". След няколко слушания започнах да си пея припева ѝ, доброто обаче тепърва предстоеше! Следващата "The Poisonous Seed" започва с мрачен, тежък риф и леки оркестрации, продължава с двойни каси в припева и удря с яко соло към края си. "Repent My Sins" сваля темпото, но запазва китарната тежест и вкарва доста мелодичен припев, но когато и да слушам албума, просто нямам търпение да свърши, защото след това идва един от албумните ми фаворити - "What's Killing Me". Парчето има хитова структура - запомнящ се текст, тежки и насечени старт/стоп китари, раздвижващи рифове, хубаво соло и супер мелодичен припев, който се запява още на първо слушане.

В средата на албума идва някак неизпълнилата потенциала си "A Song For You". Композицията започва добре, но слабият и неподходящо звучащ припев влиза "отникъде" и просто звучи като част от друга песен, което разваля де що добри впечатления е имало. За щастие бързо забравих за това благодарение на "The Ghost Inside Me" и комбинацията от две каси и мощни рифове в нея. Оркестрациите и беквокалите в припева носят адски епично чувство, след което си мислех "Е, по-добре вече няма накъде", само че много грешах. "Nothing Can Break Me" е може би най-любимият ми трак в албума, защото носи неочаквано, почти индъстриъл метъл звучене, съчетано, естествено, с типичния за Nocturnal Rites модерен пауър метъл. Кой каза, че електрониката, особено в такива премерени количества, не се връзва добре с тоя жанр?

До края на албума остават играещата роля на балада (но не и без тежки китари) "Flames" и агресивните и скоростни "Used to be God" и "Welcome to the End". Двете композиции в края имат сходно звучене, но завършват на високи обороти и далеч не са пълнежи. Единственото ми чудене за тях беше защо албумът не започва с тях, вместо със сегашните два трака, да речем. Оттам нататък просто не мога да се оплача от крайния продукт. Личи си, че "Phoenix" е мислен и изпипван дълго, тъй като почти всички хармонии и мелодии просто са на мястото си. Новото попълнение Пер Нилсон пък носи със себе си абсолютно убийствен китарен звук, от който адски много метъл групи могат само да се поучат.


+ + + + +
Модерен звук, плътни и тежки китари, много мелодии и хармонии, безупречни вокали.
Десет години по-късно не се усеща и грам "ръжда".
Надграждане на започнатото с "The 8th Sin".
Новият китарист Пер Нилсон просто избива рибата!

- - - - -
1-2 малко по-странни композиции, които не пасват чак толкова добре в албума.

IF YOU LIKE
Dream Evil, Masterplan, Firewind, Axenstar, Mystic Prophecy, Dragonland и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Callejon - Fandigo

Posted by Today's Metal Crew On събота, август 05, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Post-Hardcore
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: People Like You Records
Отнема: ~51(+10) минути


Айде още една метълкор група реши да направи рязък жанров завой и да издаде албум с изцяло ново звучене. Вярно, че в последно време Callejon не правеха кой знае колко велики неща и с метълкора си и очевидно имаха нужда от промяна на посоката, но... това ли наистина е правилната нова посока? Крещящите вокали са намалени с около 95%, звученето е цялостно олекотено, частично електронизирано и ненужно баладизирано. Значи ли обаче това, че "Fandigo" е провал?

Донякъде, но не съвсем. Колкото и да е странно, "Fandigo" не е толкова лош, колкото загатва, че ще бъде в първите си два трака. По-точно казано, не всички песни в албума са толкова зле, а една определена бройка дори са си много добри. Уви, количествено са доста по-малко от слабашките композиции, за които ще ви разкажа след малко, защото сега искам да започна с хубавото. То идва най-вече с тежките китари в "Pinocchio" и "Nautilus", както и в епичното звучене на дългата 6:32 минути "Fandigo Umami" - единствената песен в албума с малко повече крещящи вокали и, колкото и преувеличено да звучи - една от най-добрите песни в кариерата на Callejon изобщо. Повечко китари можем да чуем още в песни като "Monroe", "Noch einmal" и "Mein Gott ist aus Glas", но композициите не са чак толкова впечатляващи, а и фактът, че изобщо трябва да търсим къде има китари в албум на Callejon е леко потискащ.

Още по-потискащо обаче е началото на този албум и следващата поредица от разочарования в средата му. "Der Riss in uns" отваря албума с баладична меланхолия и по-скоро звучи като досадно 4-минутно интро, в което вокалистът BastiBasti мрънка над микрофона, а следващата "Utopia" е лекичък и неприятно хаотичен трак, който ме накара да се замисля защо Callejon са решили така сами да си кастрират звука. "Hölle Stufe 4" пък може би щеше да ме зарадва, ако след мазната електроника в куплетите си избухваше с тежки китари, но те така и не се появиха, оставяйки потенциала на песента неразгърнат. Е, китари имаше, но в един напълно нелогичен мелодичен припев, който само допълнително ме разочарова. Измрънканите поп-рок баладки "Das gelebte Nichts" и "Mit Vollgas vor die Wand" съвсем ми убиха кефа от слушането, а досадно еднообразната "Nautilus", макар да се опита да оправи нещатас малко повече китарки и дори малък опит за крясъци, хич не се справи със задачата и от нея само си пролича колко са се обезверили Callejon.

Честно казано, даже не съм толкова разочарован, колкото ми е жал за Callejon на този етап. Виждам, че искат да променят нещо, да се освежат, да спечелят нови фенове, да експериментират, но поне на мен ми се струва, че просто са изгубили хъса си, след което са изгубили и себе си в посредствеността, с която са запълнили повече от половината "Fandigo". Приятен бонус е кавърчето на "People are People" в лимитираното издание, както и припомнянето, че "Fandigo Umami" е наистина адски яка песен, която показва, че Callejon могат и много, много повече. Да им се чуди човек защо не са направили целия албум в тази посока, а са го нахакали със скучни пълнежи и мрънкане. Уви, не са първите, а няма и да са последните.


+ + + + +
Една от най-яките песни на групата изобщо е в този албум.
Любопитен опит за промяна, който може и да се хареса на доста фенове.
Безспорно разнообразие откъм подходи, настроения и стилове.

- - - - -
Още една метълкор банда, рязко олекотила звученето си (без да е за добро).
Дълги поредици от разочарования, които не заслужават името Callejon пред себе си.
Балади, мрънкащи вокали, меланхолия и куп неуспешни експерименти.

IF YOU LIKE
Bring Me The Horizon, A Life Divided, Narziss, Eskimo Callboy и др.

Автор: Testset
[4.5/10]

Eisbrecher - Sturmfahrt

Posted by Today's Metal Crew On вторник, август 01, 2017 4 коментара

Стилът: Industrial Metal/NDH
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Sony Music/RCA
Отнема: ~54 минути


Eisbrecher израснаха адски много и консистено продължават да издават здрав албум след здрав албум. NDH феновете вече отдавна не ги ползват за "заместител", докато чакат нова музика от Rammstein, защото Eisbrecher просто са най-добрата активна група в жанра в последните години. "Sturmfahrt" пък е новото доказателство за израстването им и излизането извън рамките на обикновения, пък бил той и добър стар NDH. Не ме разбирайте погрешно - Eisbrecher продължават да са си Eisbrecher, но по-задълбочените фенове ще усетят и лека промяна в звученето им този път, особено когато стане време за експерименти.

Всичко започва с ударния сингъл "Was ist hier los?", който напълно заслужено е избран за такъв и още по-заслужено открива албума. Композицията е може би най-добрата в албума, но тук вече много зависи и коя страна на Eisbrecher предпочитате да слушате. Следвата "Besser" сваля малко агресията, изключва електрониката и завива повече към рока, но запазва тежкото китарно звучене. Веднага след това заглавната "Sturmfahrt" връща NDH звука на пълни обороти и удря с мощен, леко симфоничен припев. И ето тук вече идва първата изненада за мен - "Das Boot". Филм, който дори да не сте гледали, вероятно сте чували под формата на саундтрак някъде. И именно с него се заиграват Eisbrecher, но... поне аз слушах албума вече близо 20 пъти (да, рядко се случва, но се случва) и няма друга песен, която да пропускам толкова често. Една от причините за това е и че следващата песен е друг мой албумен фаворит - мачкащата с тежка, мазна електроника, роботизиран ритъм и мощни ниски китари "Automat", а някак много плавно след нея идва и кавърът на "Eisbär" на Grauzone - песен, на която доста NDH (и далеч не само) групи се изреждат с кавъри от години насам и беше въпрос на време логичното да се случи и Eisbrecher също да я подхванат. Резултатът, очаквано, е доста добър, макар аз да харесвам повече версията на Stahlhammer.

Първата половина на албума завършва с някак купонджийската "Der Wahnsinn", а втората сваля оборотите с "Herz auf", в която започва все повече да се усеща, че Eisbrecher са решили да разчитат все по-малко на електронното звучене в доста от песните в "Sturmfahrt". Така де, не е като съвсем да няма електроника, но този път тя определено е по-малко. Бойната "Krieger" също залага на повече чисто китарно звучене, макар и да има доста явни електронни включвания сред насечените рифове куплетите, но тенденцията става все по-ясна с напредване на албума. Тя продължава и с "Das Gesetz", която доста напомня по настроение и звучене на "Verrückt", но... с по-малко електроника. Баладката "Wo geht der Teufel hin" пък напомня по звучене на почти естрадните балади на Unheilig, а "Wir sind Rock'n'Roll" ни дава да разберем къде е била досега цялата електроника, но това не е особено добра новина, тъй като е малко странно песен с подобно заглавие да не съдържа почти никакви китари и подобно... меко казано странно звучене. "D-Zug" оправя нещата и удря с леко 80-арски електронни куплети и здрав, но мелодичен припев с тежки китари, а "Das Leben wartet nicht" закрива албума, съчетавайки баладично темпо и ударен припев с тежък насечен риф и електроника.

Все още не съм сигурен дали намаленото количество електроника в близо половината композиции в албума е знак за "израстване" над досегашната норма или чисто и просто опит Eisbrecher неусетно да "изчистят" звука си и да дадат повече път на китарите. Знам обаче, че електрониката е неразделна от звученето им и колкото и да ми допада суровия звук на "Der Wahnsinn" и "Besser", все си мисля, че въпросните парчета щяха да са още по-добри с повече електроника в тях. Eisbrecher знаят как да боравят с нея и далеч предпочитам да я разпределят балансирано, отколкото да я "пестят" и после да я изливат наведнъж в странни песни като "Wir sind Rock'n'Roll". И въпреки това мое леко притеснение, просто не мога да скрия, че "Sturmfahrt" е поредният им силен албум, с който затвърждават позицията си на най-добрата активна NDH група в момента - пък дори и да се опитват да избягат от това вече поостаряло определение за музиката им.


+ + + + +
Куп мощни тракове, затвърждаващи Eisbrecher на върха на NDH сцената в момента.
Хем типично и познато, хем леко променено и някак по-"зряло" звучене.
Завидно постоянство в силата и качеството на музиката, която тази група издава.
Тотално хитови тракове като "Was ist hier los?", "Automat" и "Sturmfahrt".
Близо час качествен, разнообразен материал.

- - - - -
Намаленото количество електроника не пречи чак толкова, но определено и не помага.
2-3 осезаемо по-слаби и/или странни композиции.

IF YOU LIKE
Rammstein, Megaherz, Oomph!, Unheilig, Stahlmann, Maerzfeld, A Life Divided и др.

Автор: Testset
[8/10]