TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Suicide Silence - Suicide Silence

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, февруари 27, 2017 0 коментара

Стилът: Nu Metal/Chaotic Hardcore
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~44 минути


What the fuck е това и защо се представя под името Suicide Silence?! След смъртта на Мич Лъкър групата прие в редиците си Еди Хермида от деткор зверовете All Shall Perish и издаде не много изненадващия, но все пак подобаващо мощен "You Can't Stop Me". Никой обаче не знае какво ги прихвана тия пичове след това и как се стигна до тази психично болна промяна в стила им. Гледах интервюта, в които чух всякакви оправдания - Еди и Марк се опитваха да го играят cool и да обясняват, че са искали да получат точно тази реакция, а барабанистът Алекс Лопез псуваше недоволните от промяната на "faggy boy" в социалните мрежи. Та, пак - what the fuck?

Ако сте спали зимен сън и не сте разбрали, Suicide Silence вече не са деткор група. На някого му е хрумнала идеята да направят нещо "по-така", а не да стоят вечно в едни рамки и това по принцип е окей. Уви, резултатът е ужасяващо объркващ. Новият звук на групата представлява хаотична и болезнено шумна смесица от Korn и Deftones влияния, невъобразимо лоши чисти вокали и кошмарно лоша и сурова продукция. Синглите "Doris" и "Silence" са само върхът на айсберга (донякъде и буквално, защото са на върха на траклиста), но под тях става дори още по-страшно. "Listen" е хаотична шумотевица, в която Еди Хермида кряка и хленчи, вместо да използва зловещите си ревове, а разликата с "Dying in a Red Room" е само тази, че в нея дори не се крещи, а само се хленчи с излизащите извън всякаква тоналност чисти вокали на Еди. "Hold Me Up, Hold Me Down" решава все пак да покаже, че Suicide Silence още са тежка група и представлява един голям хардкор брейкдаун с грухтежи към края, но лошата продукция и хаотичните китари отново казват своята тежка дума.

Тъкмо когато за шести път проверявате дали това наистина са Suicide Silence и дали някой не се бъзика с вас, идва "Run". В нея Еди Хермида отново е решил, че може да пее като Джонатан Дейвис, но никой в групата не е имал сърце да му каже, че не му се получава. "The Zero" може да мине за една от най-лошите песни на Deftones изобщо, а "Conformity" (тема, която уважавам) би изиграла добра роля като балада в албум на Limp Bizkit, но с уточнението, че Еди пее доста по-зле от Фред Дърст. Въпреки всичко, съм склонен да кажа, че това е една от добрите песни в албума, тъй като колкото и зле да пее Еди, в тази баладка можем да му го простим. Ето, например, "Don't Be Careful You Might Get Hurt" е доста по-тежък трак, но е същата скрибуцаща шумотевица като останалите тракове в албума. Но пък поне има един як брейкдаун.

Слушането на този едноименен (!) албум на групата е болезнено. Ако бях от по-обидчивите, щях да реша, че Suicide Silence се еб*ват с феновете си, или поне да реша, че са в някаква тежка депресия, на тежки лекарства, или на някаква хероинова диета, защото не знам какви проблеми трябва да имат тия хора, за да запишат нещо такова. Даже не съм и разочарован - просто съм адски объркан и наистина, ама наистина не разбирам какво ги е прихванало Suicide Silence, както и кой ги е излъгал, че е добра идея да променят стила си на... това, каквото и да е то. Сигурно са си мислели "Чакай само да видиш как ще изненадаме хората, направо ще припаднат"  и сигурно са очаквали някое и друго негативно мнение от по-закостенелите фенове, но не и масовия отпор, който срещат сега. Аз държа да си кажа - нямаше да имам против да променят стила си, стига да продължат да правят добра музика, но това тук е много далеч от това понятие. Напълно споделям и мнението на метъл ютубъра Джаред Дайнс, който направо разкости групата от бъзици в неговите видео реакции - не е въпросът в употребата на чисти вокали, а в това, че тези на Еди са ужасни (дори с ефекти), както и че продукцията е под всякаква критика. Пък и кому наистина беше нужна чак такава промяна? Все едно ние изведнъж да почнем да си пишем ревютата в стихотворна форма, да стихоплетстваме на детинско ниво и претенциозно да се наричаме "поети". Кой би чел подобна глупост? Макар че... хмм...

Питам пак
уот дъ фак.
Всяка песен тук е тъпа
провали се тая група.


+ + + + +
Еди пее приемливо в баладката "Conformity".
Смелост за промяна, която малко групи притежават.
Няколко грухтежа и някой и друг добър брейкдаун.

- - - - -
Промяната в звученето е абсолютно неприемлива.
Инструменталът през повечето време е една скрибуцаща шумотевица.
Кошмарно лоши чисти вокали от Еди Хермида.
Ужасяващо слаба, сурова, странна продукция.
Всичко в този албум е изключително объркващо.
 
IF YOU LIKE
Korn, Deftones, Norma Jean, Oathbreaker, Converge, The Fall of Troy и др.

Автор: Testset
[2/10]

Trollfest - Helluva

Posted by Today's Metal Crew On събота, февруари 25, 2017 0 коментара

Стилът: Folk Metal
От/Год: Норвегия, 2017
Лейбъл: Season of Mist
Отнема: ~50 минути


Trollfest винаги са били група, на която можеш да разчиташ, за да си направиш купона, да си оправиш настроението, а и да покажеш на поп-фолк съседите си, че и ти слушаш фолк, ама малко по-различен. Тези норвежци с балкански души звучат като пълни откачалки и до голяма степен именно в това им е чарът, само че "Helluva" май вече минава и отвъд границите на ненормалното. Докато все още напълно съзнателно харесвам недолюбваните от критиката "Kaptein Kaos" и "Brumlebassen", не мога да застана така убедено зад този нов албум. Нещо му липсва. Консистентност? Енергия? Нещо ново, каквото и да е то?

Много ми е трудно да говоря сериозно за албум с такава обложка, в който си личи ясно, че музикантите определено не са се взимали насериозно. Да, но това важеше и за предишните няколко албума, пък те направо ми отвяваха главата и зад привидната несериозност личеше сериозен професионализъм, който тук сякаш липсва. Продукцията е осeзаемо по-лоша от тази отпреди 5 години, на места направо се чува бучене, а тролското лаене на вокалиста Тролманен вече е напълно неразбираемо и на места е трудно да се каже дали изобщо има някакъв текст, или човекът (тролът) просто издава звуци. Експериментите с чистите вокали също изненадващо им се получаваха, но в "Helluva" рядко са на мястото си. Изключение правят тези в "Spelunking Sisters" и донякъде учудващо - тези в "Gigantic Cave".

Самоповтарянето е друг проблем в "Helluva", тъй като много от песните звучат като не чак толкова яки версии на стари техни парчета, с повтарящи се и вече леко поизтъркани мотиви. Разнообразие внасят гангстерските джаз мотиви в "Don Gnomo Vega" и хумпа настроението в "Fräulein Helluva", а кабаретната атмосфера в "Kabaret" също щеше да е супер, ако песента звучеше чак толкова странно и хаотично. Типичната за Trollfest откачена енергия се завръща частично в "La Grande Finale" и съвсем кратката и много балкански звучаща "What a Good Idea". На другия полюс пък стоят трудно поносимата "Спутник", изпята на алкохолен, кръчмарски руски (май) и не по-малко пиянската шумотевица "Reiten mit ein Fisch". Сингълът "Steel Sarah", от своя страна, просто не е достатъчно убедителен трак и не съм сигурен, че заслужаваше да бъде пуснат като сингъл - в песента просто не се случва нищо и най-ясно си личи, че типичната тролска енергия липсва. Струва ми се, че доста по-добра роля като сингъл щеше да изиграе "Professor Otto".

Страшно много харесвам Trollfest, но този път просто нещо им (ми) липсва. Особено след като миналата година Finsterforst избиха рибата, като направиха нещо в същия норвежко-балкански жанр (само чуйте "#YØLØ"), летвата автоматично се вдигна, а Trollfest просто не успяха да я надскочат. Пък и наистина, защо продукцията е по-лоша от тази в предишните албуми? Какви позитиви може да донесе това дори на една тролска банда?


+ + + + +
Забавен, разтоварващ, приятно откачен албум.
Смахната смесица от норвежки метъл и балкански мотиви с щипка джаз, кабаре и латино и алкохол.
Там, където я има типичната Trollfest енергия, ти иде да си хвърлиш стола в тавана.

- - - - -
Уви, типичната Trollfest енергия доста се губи из албума.
По-лоша продукция от тази в последните им 2-3 творби.
Няколко композиции, които изобщо не се развиват и няколко, които звучат като пиянска шумотевица.

IF YOU LIKE
Korpiklaani, Finntroll, Finsterforst, Svartby, Kromlek и др.

Автор: Testset
[6/10]

Dangerkids - Blacklist

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, февруари 23, 2017 1 коментара

Стилът: Nu Metal/Post-Hardcore
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Paid Vacation Records
Отнема: ~39 минути


Дали защото слушах този албум чак след като Linkin Park вече се бяха изтропали (одрусали крушата, стоварили самосвала, обезпацулили) върху феновете си с "Heavy", или поради друга причина, намерих този втори студиен албум на Dangerkids за особено добър. Групата е израснала много от дебютния си албум досега и "Blacklist" е един модерен, зрял, изненадващо добър ню метъл албум. Всъщност, той е смесица между ню метъл, алтърнатив, пост-хардкор и метълкор, което много добре го приближава до по-младата аудитория, която, разбираемо, надали изпитва чак такава голяма носталгия по ню метъла отпреди 15 години.

Dangerkids са млади, свежи и пълни с енергия, като всичко това се отразява и в музиката им. Синглите "Kill Everything" и "Things Could Be Different" дават идеална обща представа за звученето на албума и смесването на жанрове в него, а песни като "Blacklist" и "Crawl Your Way Out" залагат на по-директни и солидни дози алтърнатив и ню метъл в духа на Linkin Park от едно време. С повече метълкор и пост-хардкор се открояват най-вече "Summoner's Rift" и може би до известна степен "Glass on Water" и "Ghost in the Walls". Прекалено бавни, за да предизвикат някаква сериозна емоция пък са доста слабичката откъм текст "Inside Out" и "Nothing Worth Saving". Единствената неоспорима балада в албума пък e акустичната "Invincible Summer", която, учудващо поне за мен, взе, че се оказа много приятно меланхолична. Уж не харесвам подобни "младежки" scene kid баладки, но в тази... има нещо. Може би искреност?

Rise Records могат да си ядат ушите, защото изпуснаха Dangerkids преди време и ето, че сега вместо тях продължават да държат купища еднакво звучащи банди, за които на малцина им пука. Пред Dangerkids си личеше, че има бъдеще още в дебютния им албум и сега това си личи дори още по-силно. Остава само наистина да израснат и като музиканти, и като личности, и като възраст, да се отърсят от напълно ненужните поп-пънк влияния и лигавите текстове и всички ще спечелят от това. Дано само не хванат грешния път и не се превърнат в някоя помия от сорта на Falling In Reverse или Palisades...


+ + + + +
Свежо, младежко звучене, с нотка на носталгия по добрия стар ню метъл.
Повече зрялост в композиционния процес и по-добра продукция от дебютния албум.
Кратък, стегнат албум, в който даже нямат достатъчно време да сбъркат big time.
Жените-барабанисти са рядкост, камо ли пък толкова добри.

- - - - -
По-бавните тракове са абсолютно безлични и не предизвикват никаква емоция.
Определено има още накъде да се израства във всички аспекти.
Доста тийн лигоч в някои от текстовете.

IF YOU LIKE
From Ashes To New, Linkin Park (докато ставаха), OM&M, Falling In Reverse и др.

Автор: Stahley
[7/10]

When Stars Collide - Neon

Posted by Today's Metal Crew On петък, февруари 17, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative/Modern Metal/Electronic
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Redfield Records
Отнема: ~41 минути


Още не съм на 100% сигурен как се казваше тази група преди, но знам, че When Stars Collide е тяхното ново, цветно, неоново начало. Стилът им е смесица от алтърнатив рок, модерен метъл и много електроника, с уточнението, че колкото и инструменталът да напомня за метълкор на места, в албума няма екстремни вокали. Пеенето е изцяло чисто, но точно в това звено има и още какво да се желае, защото така When Stars Collide звучат като група, която иска да прави тежка музика, но сама се спира.

"Neon" изглежда добре като идея, няма спор. Тежки китари, електроника и само чисти вокали - формулата за успех сякаш се пише сама. Само че повечето песни в албума звучат много еднообразно и за това са виновни най-вече вокалите, които стоят в една бленда през цялото време. Не смея да кажа дали вокалистът Мико е добър певец или не, но и няма как да разбера, защото пичът пее всички песни по един и същ начин и една и съща емоция. Темпото също не му помага - то остава средно почти през цялото време и чак в самия край на албума се дава свобода на малко по-смелите идеи като транс бийтовете в "Blind". Първите акорди в албума (тези в "Sanity" също не звучат никак зле и електрониката си върви много добре с тях, но идеята рязко се изпарява с появата на първите вокали. За сингъл пък, по необясними за мен причини е избран най-слабият и баладично блудкав трак в албума - "Stars". С повече скорост се открояват единствено "The Fire" и "Crimson Sky", а добър електронен метълкор щеше да излезе от "The Journey" и "Aura", ако имаха и екстремни вокали (и ги нямаше сегашните).

Знам, че звучи така, сякаш имам нещо против чистите вокали, но това изобщо не е така. Не искам да соча и с пръст, но просто не харесвам вокалите в този албум и поне за мен те са основната причина да не съм в бесен възторг от "Neon". Прес релийзът пък твърди, че групата има поп влияния, но аз не ги чувам. А ги търся! Търся зарибяващите поп припеви, поп пеенето в духа на Dead by April, опростената поп хитовост на Amaranthe - но няма нищо подобно. "Neon" не е лош, наистина, понякога човек има нужда да чуе нещо, без някой да му крещи в ушите, но този своеобразен дебют може служи само за урок на When Stars Collide. Пичовете имат нужда от повече ударност, повече разнообразие във вокалите и абсолютна яснота по въпроса "Какво точно правим?" - и тогава вече ще чакам следващия им албум наравно с този на His Statue Falls, да речем.


+ + + + +
Приятно и неангажиращо съчетание от алтърантив, рок, мелодичен модерен метъл и електроника.
Инструменталът има доста силни страни като за модерен метъл или пост-хардкор албум.
Визуалната страна на When Stars Collide е не по-малко интригуваща от аудиото им.
Любопитен дебют със смел и приятно непукистки подход.

- - - - -
Излишно олекотен и орязан от всякаква полезна агресия албум.
Вокалите звучат еднакво през цялото време, във всички песни...
... а и като цяло не са нещо кой знае какво.


IF YOU LIKE
Hands Like Houses, To The Rats And Wolves, His Statue Falls, Emil Bulls и др.

Автор: Stahley
[6/10]

Ignea - Sign of Faith

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, февруари 13, 2017 2 коментара

Стилът: Modern/Oriental Metal
От/Год: Украйна, 2017
Лейбъл: -
Отнема: ~46 минути


Много групи обожават да правят антирелигиозни песни, но почти всички са насочени срещу християнството. И докато аз не мога да се засегна, тъй като съм агностик, не мога да не се дразня, че всички се правят на големи мъже срещу християнството, но се насират в гащите, щом стане дума за ислям. Както казва комикът Джими Кар - лесно е да се говори срещу християнството, защото какво ще ти направят християните - ще ти простят? Виж, някои мюсюлмани са по-избухливи на тази тема. Затова много приятно се учудих, че този албум почва с песен срещу криворазбраната форма на ислям, която терористите изповядват.

Дори мирните мюсюлмани (а и християни) обаче могат да се засегнат от "Şeytanu Akbar", което в превод значи "дяволът е велик". За щастие, на нас не ни дреме кой каква религия изповядва. Да, уважаваме изборите ви на въображаеми приятели, но само ако не ги навирате в лицата на другите и се държите с уважение към всички, независимо от расата, пола, етноса, религията и сексуалната им ориентация. Затова предлагам да приемем този трак просто като едно страхотно начало на "The Sign of Faith"! Младата вокалистка Олга (Хеле) Богданова бързо впечатлява с плътния си и мек глас, а впоследствие - и с неочаквано здравите си ревове. "Alexandria" продължава в същия дух - с мощни китарни рифове, супер мелодичен припев и още ориенталски мотиви в духа на Orphaned Land. И тъкмо се сетих за тях и дойде "Petrichor" (не, не се превежда "Петричанинът"), в която гостува Йоси Саси - бивш, но дългогодишен член именно на тази група, а клавиристът Евгени Житнюк също се включва с дори още по-екстремни вокали.

"Theater of Denial" рязко сваля оборотите и нивото на екстремност, а следващата "Jahi" се разлива в близо 8 много красиви минути, като в средата на песента китарите рязко се втежняват, заигравайки се великолепно с ориенталския инструментал. Подобаващо избраните сингли "Halves Rupture" и "Alga" пък са разделени от кратката, но съдържателна "Last Chosen by You", в която немалка роля играе тамбурата. Само че колкото и да се наслаждавам на гласа на Хеле, не съм сигурен, че "How I Hate the Night" се вписва добре в албума - песента се състои само от симфоничен инструментал и глас и звучи като излязла от някой друг, симфо-епичен албум, а не от този тук. Финалът обаче ме смаза от кеф! "Leviathan" е кавър на не особено популярния електронен проект Ultra Sheriff, а версията, която са направили Ignea, е превърнала песента в един изключително зарибяващ електро метъл трак. Пак, можем да се зачудим дали тази песен има място точно в този албум, но в случая говорим за кавър, при това толкова як, че просто няма как да се оплаче човек.

Ignea е много, ама много млада група и е направо зашеметяващо как са записали толкова изпипан и многопластов албум, при това с толкова добър звук. Единствената типична "грешка на младостта", която се забелязва е, че често минава твърде много време, докато се включат първите вокали, но тук вече говорим за търсене на кусури под дърво и камък. "The Sign of Faith" е един изключителен дебют на една страшно талантлива група от украински музиканти и много се радвам, че ги открих точно навреме за дебюта им. Чуйте го и вие, ако си падате от групите в графата "If You Like"!


+ + + + +
Многопластов, добре изпипан албум с купища ориенталски мотиви и тежък, модерен звук.
Много професионално структурирани композиции, при това от толкова млада група.
Гласът на Хеле Богданова се излива по един рядко прекрасен начин.
Изключително добро качество на продукцията, особено като за дебютен албум.

- - - - -
Някои прекалено дълги пасажи без вокали, които малко натежават сами по себе си.
1-2 трака на финала, за които можем да поспорим дали се вписват достатъчно добре в албума.
 
IF YOU LIKE
Orphaned Land, Myrath, Lacuna Coil, Beyond The Black, Elis, The Agonist и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Ember Falls - Welcome To Ember Falls

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, февруари 09, 2017 0 коментара

Стилът: Melodic Modern Metal
От/Год: Финландия, 2017
Лейбъл: Spinefarm/Universal
Отнема: ~40 минути


Възлагах много надежди на този дебютен албум на Ember Falls. Обичам в живота ми да се появяват нови групи, а особено когато са от Финландия и правят модерен метъл с електроника - винаги се готвя за добри новини. Първият им сингъл, както и новината, че албумът се продуцира от Jake E (вече ex-Amaranthe) допълнително ме надъхаха, но... крайният резултат не е точно този, който очаквах.

Хитовата мелодичност на синглите "Shut Down With Me" и "COE", заедно с издържаната в същия стил "The Cost of Doing Business" ме вдъхновиха, но ентусиазмът ми взе да изстива трак след трак. "Falling Rain" не е лош трак, но ме накара да се замисля - тия пичове не го ли карат прекалено... лежерно? Очаквах някакво избухване, някакъв тотален хит, но дори крещящите вокали в песента звучат като изпълнени по време на лежене в дълбок фотьойл. В "Of Letting Go" пък започна все по-силно да се усеща, че китарите далеч не са на преден план и електрониката и вокалите ги задминават с прекалено много. "The Enemy You Need" изненада приятно с нетипични за метъла вокални техники и приятно, леко Amaranthe-ско звучене, но баладата "Freedom" ме накара да спра. Откъде дойде изведнъж тоя поп?

"COE" ни връща подобаващо в реалността, като доказва, че е сред най-добрите песни в албума, а "Rising Tide" започва с готина електроника и изненадва с фалцетно изпят припев в духа на... Poets of the Fall? Не знам и аз вече, на този етап в албума винаги се чувствам леко объркан. И за да е объркването пълно, "Open Your Eyes" включва в играта лошо рапиране (дело на Нико Мойланен от Blind Channel). Тъкмо когато пък вече се бях поотчаял, дойде финалната тройка - "One More Time" е с не по-малко хитов потенциал от сингъла "Shut Down With Me" (който е и следващ в траклиста), а закриващата "The Lamb Lies Down In Sacrifice" увеличава звука на китарите и до голяма степен звучи като песен на Amaranthe, но без Елиз Рид.

Е, добре де, не можеха ли китарите да са толкова силни и в останалата част на албума?! Това щеше да направи "Welcome To Ember Falls" толкова по-силен и енергичен...! Тихите, оставени често много назад в микса китари, правят "Welcome To Ember Falls" да звучи като албум на електро рок банда, а не на метъл такава. От това се губи страшно много енергия, заради което и си представям как този албум се свири от фотьойли и дивани, лежерно, без зор, без напъване. А без да има какво да те хване и да тръшне от стола, докато слушаш - просто не става. Да, има няколко хитово звучащи трака, с малко по-засилени китари и страхотни мелодични припеви, но това не стига, когато албумът остава това цялостно впечатление за липса на хъс и енергия.


+ + + + +
Освободено, неангажиращо звучене, встрани от метъл клишетата и старите похвати.
Наистина качествена електроника, без която албумът би звучал много по-сухо.
Вокалите често изненадват приятно с нетипични за жанра похвати.

- - - - -
Ужасно намален (макар и качествен) китарен звук в повечето песни, водещ до...
... липса на хъс, енергия и едно общо чувство, че албумът е свирен на фотьойли и дивани.
Много слаба балада ("Freedom") и още по-слабо гост-включване в "Open Your Eyes".
 
IF YOU LIKE
Amaranthe, Raunchy, Engel, Sonic Syndicate, Dead by April, Vega Nova и др.

Автор: Testset
[6.5/10]

Ex Deo - The Immortal Wars

Posted by Today's Metal Crew On неделя, февруари 05, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic Death Metal
От/Год: Канада, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~38 минути


Когато през 2009-а излезе дебютният албум на Ex Deo, покрай него се вдигна много шум. Всички говореха за него и го величаеха като най-епичното нещо, което съществува на тоя свят. С риск да бъда заклеймен от някой тру фен - изобщо не харесах "Romulus", а след това и "Caligvla". И то все по една и съща причина - така и не разбрах с какво Ex Deo са по-добри и по-специални от която и да е друга симфо дет метъл банда. С какво са по-специални от Fleshgod Apocalypse или Septicflesh? Ааа, да, вярно - просто Ex Deo са целите Kataklysm и още един човек. Да, Kataklysm са дет метъл легенди. Само че какво общо има това с Ex Deo?

Друга причина да не харесвам Ex Deo в началото беше, че просто не ги намирах за епични - все едно пак слушах Kataklysm, само че с римска тематика и в легионерски костюми. Даже звукът в "Romulus" беше ужасен (който не вярва - да си го пусне пак), а и по принцип не намирам идеята за "Ще го направим в средно темпо и ще изглеждаме масивни" за супер епична. Е, да, но сега съм приятно изненадан. Нелепите промо снимки на групата, които видях преди да чуя албума, изобщо не ме обнадеждиха, но още с откриващата "The Rise of Hannibal" знаех, че ще изслушам този албум докрай. Ex Deo най-сетне наистина са епични и за пръв път епичността им не звучи насилена.

"The Immortal Wars" носи със себе си по-мощен китарен звук, по-плътна ритъм секция и много повече и далеч по-качествени оркестрации. Маурицио също много учтиво ни спестява някои от бойните си речетативи и по-високите си крясъци (макар и не напълно), които определено не са му сила и вместо тях залага на мощните си ниски ревове. Темпото е по-скоро същото, но поне сега албумът не се точи повече от час и не успява да омръзне. Голяма заслуга за това имат няколко композиции. Една от тях е 6-минутната "Hispania (Siege of Saguntum)", която минава неусетно, редувайки бързо темпо с мачкащи моменти, бластбийтовете в "Cato Major: Carthago delenda est!". Като говорим за мачкащи моменти пък не може да не спомена направо смазващата "Ad Victoriam (The Battle of Zama)", в която се чува и най-добрият синхрон между подобрения китарен звук и епичните оркестрации, които имат невероятна роля в този албум. Намирам песента за най-добрата в албума и определено бих избрал нeя пред "The Roman" за сингъл. Ама те си знаят.

Не мога да гадая дали феновете на първите два албум на Ex Deo ще харесат и този, но аз определено намирам промяната за добре дошла. При всяко ново завъртане се радвам искрено на оркестрациите, които не само не пречат на основния иснтрументал, а и идеално го допълват - дотолкова, че без тях "The Immortal Wars" щеше да е един много, много по-сух албум. Китарите пък не само звучат по-добре откъм продукция, но и имат по-водеща роля отпреди и често блестят с епични рифове и неочаквани мелодии, без от това да се губи тежестта на звука. Е, продължавам да не харесвам бойните речетативи на Маурицио, но в случая съм готов да ги изтърпя всички - просто този път Ex Deo наистина са епични.


+ + + + +
Подобрения на всички нива - китари, оркестрации, ритъм, композиране, атмосфера, епичност.
Най-добрите оркестрации, които Ex Deo някога са ползвали - без тях албумът щеше да е много по-сух.
Ето сега вече тази група наистина звучи епично, а дължината на албума не позволява да омръзне.


- - - - -
Остатъци от досадните "бойни речетативи", които явно трябва да са епични и надъхващи, ама...
2-3 по-скучни и не особено добре развити композиции + една ненужна интерлюдия.
 
IF YOU LIKE
Kataklysm, Fleshgod Apocalypse, Septicflesh, Aeternam, Hollenthon и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Bloodbound - War of Dragons

Posted by Today's Metal Crew On сряда, февруари 01, 2017 1 коментара

Стилът: Power Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~45 минути


Все бяха издавали яки албуми Bloodbound, но тоя път просто избиха рибата с огнен дъх! Да, не е като да не сме виждали пауър метъл албум, в който става дума за дракони, но "War of Dragons" е на друго ниво. Без излишна помпозност и натруфени оркестрации, тези постоянно развиващи се шведи са направили един изключително динамичен, мелодичен и епичен пауър метъл албум, който напомня за нещо средно между Sabaton, Helloween, Hammerfall и Freedom Call. Великолепни мелодии, епични (и доста сабатонски) клавири, скоростен ритъм, китарни сола и страхотни, бързо запомнящи се припеви в почти всяка песен - какво повече може да иска човек от един пауър метъл албум?!

Като изключим 30-секундното интро, "War of Dragons" нямаше как да започне по-добре. "Battle in the Sky" е перфектният химноподобен сингъл, който идеално ни подготвя за това, което ще чуем по-нататък. Сабатонските влияния в припева са силни, но много бързо става ясно, че това са Bloodbound и че те имат сериозното намерение да ни скъсат от пауър метъл! Още по-яката "Tears of a Dragonheart" пък напомня за Hammerfall в куплетите си, но включва и един много, много сабатонски момент след средата си. Заглавната "War of Dragons" е не по-малко епична, но по някакъв начин напомня за "Wishmaster" на Nightwish. Влияния от същите (само че този път от "Over the Hills and Far Away) ми се струва, че дочувам и в следващата "Silver Wings", а с "Stand and Fight" отново се връщаме на Sabaton вълна, само че този път с Elvenking-ски привкус.

След цяла първа половина на албума със скоростни композиции, подозирах, че е дошло време и за балада. Но не! "King of Swords" е поредният скоростен трак, в който, ако търсим влияния, можем да открием Helloween и Judas Priest, а темпото спада за пръв път в "Fallen Heroes", но не с баладична, а с епична цел. За "компенсация" след нея идва най-бързата песен в албума - "Guardians at Heaven's Gate", където мелодичният припев и скоростното китарно соло почти ме накараха да си хвърля стола в тавана от кеф. Темпото остава високо и в "Symphony Satana", а "Starfall" забавя оборотите до лек галоп и впечатлява с пореден великолепен припев. "Dragons Are Forever" закрива албума по драконовски начин в духа на Dragonforce.

Първоначално смятах да посоча като един от основните минуси в албума това, че се усещат чак толкова много и все очевидни влияния от други групи, но после осъзнах, че това не само не ми пречи, а и много ми допада. Bloodbound не "крадат", а изключително интелигентно показват уважение към групите, които са ги вдъхновили да направят тази прекрасна пауър метъл творба. Точно вчера пък се разхождах и си мислех как на сайта няма нито една 10-ка за 2016-а (ако не се лъжа) и как подобна оценка може да се сложи на абсолютно брилянтен албум, затова се замислих дали "War of Dragons" не я заслужава. Все пак не се самоубедих да я дам, колкото и да се изкушавах след близо 20 слушания на албума в последните две седмици. Наличието на 1-2 малко по-слаби композиции и няколкото прекалено явни прилики с други групи ме спряха от това да дам максимална оценка, но не и от това да ви кажа, че това е един от най-добрите пауър метъл албуми в последните години и че точно така трябва да звучи един истински добър албум в жанра. Bloodbound са станали зверски добри и е време да им се обърне много сериозно внимание като фактор на световната пауър метъл сцена.


+ + + + +
Урок по пауър метъл, с високи обороти, химноподобни припеви и куп великолепни мелодии.
Патрик Йохансон (Patrik J Selleby) е зверски добър вокалист и го доказва многократно тук.

75% от песните в албума спокойно биха могли да излязат като хитови сингли.


- - - - -
Макар повечето влияния от други банди да са супер, на места може би идват малко в повече.
1-2 не чак толкова силни композиции.
 
IF YOU LIKE
Sabaton, Helloween, Freedom Call, Hammerfall, Dream Evil, Dragonforce и др.

Автор: Testset
[9/10]