TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Cyhra - Letters To Myself

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 09, 2017 0 коментара

Стилът: Melodic Modern Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Spinefarm/Universal
Отнема: ~46 минути


"Letters To Myself" може и да е дебютен албум за Cyhra, но музикантите в групата определено не са дебютанти. Зад микрофона е Jake E, който наскоро напусна поп метъл сензацията Amaranthe, китарите и басът са в ръцете на Йеспер Стрьoмблад и Петер Айверс (и двамата бивши струнници в In Flames), а зад барабаните е Алекс Ланденбург - настоящ барабанист зая Luca Turilli's Rhapsody и бивш такъв за Annihilator. Достатъчно ли е всичко това, за да кажем, че Cyhra е нещо като... супергрупа? Не знам дали има нужда от подобни определения, но ако сте окей с тях - използвайте ги, ще сте в правото си.

Резултатът от общите усилия на вече доказаните музиканти е един мелодичен албум, разчитащ само на чисто пеене и малко електроника. Гласът на Джейк пък няма как да не напомни за Amaranthe, а някои рифове на Йеспер, особено тези в "Karma" звучат повече като In Flames, отколкото самите In Flames в последно време. Следващите "Heartrage" и "Here To Save You" даже звучат съвсем като песни на Amaranthe без Елиз Рид и екстремни вокали, а страхотно започващата "Muted Life" може и постепенно да губи мощ, но би се вписала страхотно в някой модерен пауър метъл албум. Заглавната "Letters To Myself" също бързо губи интереса със скучно средно темпо, а силно пропитата с електроника "Dark Clarity" изпуска страхотния шанс да бъде големият хит в този албум. С тази задача малко по-успешно се заема "Rescue Ride", но сякаш и на нея не ѝ достига нещо съвсем малко, за да "избухне" като истиски хит.

До края на албума става ясно, че колкото и добър глас да има Джейк, трудно носи на плещите си цялата вокална отговорност - не защото не може, а защото просто на този тип музика би ѝ отивал и още един тип вокали. Така гласът на Джейк губи чара си прекалено бързо и след средата почва леко да омръзва. Няма и за какво толкова да таите дъх в "Holding Your Breath" (освен ако не си я пуснете след кратка почивка), "Black Wings" е просто поредният нелош среднотемпов трак, а баладките "Inside a Lullaby" и започващата с речетатив "Dead To Me" могат спокойно да ви минат покрай ушите без да ги забележите. По това време енергията от първата половина на албума вече е отдавна изгубена и забравена, инерцията е изпусната и в главата стои най-вече онази комбинация от насечен риф и електроника в края на "Here To Save You".

Личи си, че албумът е правен със страст, желание и лесно може да се види защо музикантите се гордеят толкова много с него, но не мога да скрия, че на мен, като обикновен слушател, определено ми липсва нещо. Харесвам мелодиите, диапазонът на Джейк, рифовете на Йеспер, тежките китари, електрониката, нестандартният подход, но не усещам прилив на енергия, желание да стана и да обърна бюрото, да се разкуфея стабилно и прочие. Няма го онова малко ключе, което да отключи истинския потенциал на Cyhra и да ме събори на земята. Затова засега "Letters To Myself" остава добър, обещаващ дебют, от чийто наследник определено ще очакваме дори още повече и от който музикантите да бъдат дори по-горди.


+ + + + +
Звезден състав, показващ завиден ентусиазъм за дебютния албум на новия си проект.
Композициите звучат освободено и правени с истинско желание.
Добри вокали, яки рифове, идеално разлята електроника.

- - - - -
Прекалено много средно темпо - почти целият албум минава в него.
Гласът на Джейк, колкото и да е добър, по някое време след средата почва да омръзва.
Липса на енергия, особено във втората половина на албума.

IF YOU LIKE
Amaranthe, In Flames, Ember Falls, Sarea, The Blinded и др.

Автор: Testset
[6/10]

Lionheart - Welcome to the West Coast II

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 01, 2017 0 коментара

Стилът: Hardcore
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Fast Break Records
Отнема: ~25 минути


Lionheart уж се разпаднаха миналата година, за да се отдадат на личните си животи, но очевидно не успяха да издържат без да правят това, което обичат и ето че на 10 ноември излиза "Welcome to the West Coast II" - своеобразно продължение на албума с това име от 2014-а. И много, ама много си личи, че този път Lionheart са правили точно каквото си искат, без изобщо да им дреме за чието и да е мнение и просто са събрали няколко песни и са решили да ги издадат. Затова и това ревю няма да бъде никак дълго.

Албумът също не е никак дълъг - 25 минути, от които минутка и нещо с интро ("Cali Stomp") и 2 минутки с неразбираемо защо сложена там нечия гласова поща ("Unhinged"). Но от оставащите 20 минути музика надали някой фен би се оплакал. Директни, ударни композиции тип "право в лицето", в които Роб звучи все така ядосан, сърдит и badass, но в същото време намира време да се извини на феновете за краткото прекъсване и да благодари на майка си. За да няма и грам съмнение дали нещо не са се "размекнали", Lionheart бързо удрят с мачкащата "Still Bitter, Still Cold" и пънкарската "Shelter", а в средата идва и пуснатият изненадващо сингъл "Trial by Fire", който е най-дългият (3:17 минути), но и най-добрият трак в албумa. Към финала "Thirty Years" и "Treading Water" звучат малко като една и съща песен, а "LHHC '17" затваря с максимална доза хардкор и гост-участие от Дж. Дж. Питърс от Deez Nuts (дошъл явно чак от източния бряг) и ни изпраща със зверски брейкдаун за финал.

"Welcome to the West Coast II" е адски кратък, някои композиции доста си приличат една с друга и въпреки това от него струи такава сурова енергия и агресия, че не можеш да кажеш лоша дума за него. Не знам и какви са реакциите на медиите отвъд океана, не знам кой как ще приеме албум от Lionheart с има-няма 20 минути музика, но не ми и дреме. Мисля, че и на Lionheart не им дреме за чиято и да е критика (особено пък за тази), така че... пускайте, слушайте и ги чакайте пак в България, за да се смажем дружно на "Trial by Fire" и "Love Don't Live Here". Мисля, че натам отиват нещата. Ха дано.


+ + + + +
Най-непукисткият албум, който съм чувал тази година.
Страшно много енергия, неподправена агресия, никакви излишни украшения.
Опростени, кратки, здрави композиции, удрящи право в лицето.
Отчетливо як бас.

- - - - -
Много кратък бе, братче... 25 минути... чувал съм по-дълги EP-та.
Някой да ми обясни каква е тая гласова поща в "Unhinged", моля.

IF YOU LIKE
Terror, Nasty, Hatebreed, Madball, Deez Nuts, Agnostic Front, First Blood и др.

Автор: Stahley
[7/10]