TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Smash Into Pieces - Rise And Shine

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, януари 23, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Electronic
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Gain Music
Отнема: ~45 минути


Защо бе, Smash Into Pieces, защо? Защо и вие трябваше да ни найнлашнете и сониксиндикейтнете така? Кой the fuck ви излъга, че е добра идея да си промените звука по тоя малоумен начин? Лейбълът ли ви бута да правите такива неща? Сами ли решихте, че искате да сте шведските Nickelback, или някой ви подсказа и натисна в тая посока?

Да речем, че началото с "Turn It Down" не е лошо - китари все още има, а електрониката леко напомня за тази на Amaranthe. Припевът е хитов и зарибяващ, а след средата се дочуват дори 1-2 крясъка. Веднага след това обаче всичко рухва! "Let Me Be Your Superhero" е блудкаво алтърнатив рокче в средно темпо, а "Merry Go Round" е блудкаво поп рокче в бавно темпо. "Higher" връща надеждите за миг с хитово звучене и малко повече тежки китари, но радостта след тях също трае кратко. "Animal" с малко зор може да мине за песен на Maroon 5, "Stay" е окей баладка, която щях да приема с отворени обятия, ако не беше забучена сред куп други леки композиции, но истинското дъно се изкопава с "YOLO". Сигурно им се е струвало забавно като идея да напишат подобно парче в стил Nickelback, но щеше да е смешно само ако не беше тъжно. А може би е опит за пробив на американския кънтри пазар? Нямам идея, а май всъщност не искам и да знам. И ако дотук не сме разбрали, че албумът е лек и вдъхновен от модерното американско кънтри, идват почти идентично звучащите "Save It For the Living" и предизвикващата отчаяние още със заглавието си "In Love With Love".

И бам! След цялото това отчаяние идва закриващият (заглавен) трак! Добре, къде спаха досега, защо целият албум не звучи така?! Агресивни електронни лийдове, тежки, насечени китари, малко крясъци за фон и финал и... майко мила, жестока песен! Обаче пак се връщам към първия си въпрос - защо?! Защо трябваше да чакаме до самия финал на албума, за да чуем истинските Smash Into Pieces и да увеличим колоните докрай? Понякога наистина не разбирам решенията, които групите взимат, честно. Окей, прави ви се друга музика, искате да сте друга група - поне кажете предварително, че да не чакаме нещо хубаво, а то да се окаже помия. Бъдете мъже и кажете "Пичове, уважаеми фенове, следващият ни албум ще бъде лек, а тъй като ще ходим и на турне в САЩ, ще е вдъхновен от модерното кънтри, та ако чакате тежки китари - ще ги има в 1-2 песени, но не в повече, затова кажете на приятелите си, които искат да разнообразят от Taylor Swift и Florida Georgia Line с нещо, че ще издадем албум като за тях". Е, пак щях да съм разочарован, но поне щях да съм готов...


+ + + + +
Добър отварящ и още по-добър затварящ трак, с още един сполучлив някъде между тях.
Значително подобрена продукция и китарен звук.
Няколко хитови припева и мелодии.

- - - - -
Поредната група, олекотяваща звука си без видима причина.
Преобладаващо слаби и скучни композиции в духа на Nickelback.
Обидно лек албум, по ужасния пример на Nine Lashes и Sonic Syndicate.
 
IF YOU LIKE
Adelitas Way, Nine Lashes, Sonic Syndicate (с новия звук), Nickelback и др.

Автор: Testset
[4/10]

Edenbridge - The Great Momentum

Posted by Today's Metal Crew On събота, януари 21, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic Metal
От/Год: Австрия, 2017
Лейбъл: SPV
Отнема: ~55 минути


Виж ти, още една симфо метъл група с фронтдама издава албум. Сигурно вече става цинично от моя страна, но както преди се радвах на подобни албуми, сега вече започнаха да ми идват в повече. Сещате ли се колко беше яко в разцвета на метълкор и пост-хардкор сцената преди 4-5 години, а как сега всички групи звучат напълно еднакво? И със симфо метъла стана така. Всички правят едно и също и говорят колко грандиозни са продуктите им, докато се надпреварват кой ще натруфи своя продукт с повече пост-продукция, че да прикрие някак липсата на оригинални идеи в него. Време е за промяна и някаква форма на революция в този жанр. Но Edenbridge, уви, не я носят и този път.

Като казвам това, нямам предвид, че "The Great Momentum" е лош - казвам само, че не е особено оригинален. Но да започнем с хубавото! Песни като "The Die Is Not Cast", скоростната и пауър метълска "Return To Grace" и 12-минутният финален епос "The Greatest Gift of All" са доказателството, че в Edenbridge не са се изчерпали съвсем за 20-те си години съществуване и че в групата има страхотни музиканти. В това число обаче, колкото и да е грубо от моя страна, не мога да включа вокалистката Сабине Еделсбахер. Знам, това твърдение може да ви се струва супер безсрамно, но Сабине просто никога не ме е впечатлявала с гласовите си възможности. Тя пее с един и същ равен тон всеки път и всяко отклонение от него звучи като грешка и фалшивеене. Съжалявам. Отделно от това, всеки път, когато зазвучи здрав инструментал и Сабине го прекъсне, темпото рязко спада, китарите изчезват, за да дадат път на гласа ѝ и това убива динамиката по много неприятен начин. Това се забелязва най-отчетливо в "Shiantara", "The Moment Is Now" и "The Visitor".

Имам проблем и с оркестрациите. Отвъд факта, че вече трябва да са адски грандиозни, за да впечатлят, в "The Great Momentum" те звучат като добавяни впоследствие. Така вместо да се сливат с музиката, те идват някак "отстрани" и това най-силно си личи в "A Turnaround Art". Баладите "Until the End of Time" и "Only a Whiff of Life" пък звучат точно като свалени от поточната линия на симфо метъл баладите. Всичко това ме кара да подозирам, че "The Great Momentum" ще бъде лесно забравен бързо. Единствено "Return To Grace" наистина се опитва да го спаси със скорост, пауър метъл, прекрасна китарна работа и ориенталски мотиви и може би точно в този стил е бъдещето на Edenbridge - хем им отива повече, хем не звучи като правен на конвейр. И още веднъж - композициите не са толкова слаби, колкото неоригинални. Но и това си е сериозен проблем.


+ + + + +
Добър, музикантски инструментал с леки, но забележими прог влияния.
2-3 открояващо се силни композиции, една от които дълга над 12 минути.
Скоростта и агресивните рифове им отива - дано ги ползват повече завбъдеще.

- - - - -
Липса на оригиналност като цяло.
Зле миксирани оркестрации, които идват някак "странично".
Може би най-отегчителните балади, които някога са правени.
Не особено впечатляващо вокално изпълнение.
 
IF YOU LIKE
Lunatica, Visions of Atlantis, Amberian Dawn, Elis, ReVamp, Xandria и др.

Автор: Undepth
[5.5/10]

Kreator - Gods of Violence

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, януари 19, 2017 1 коментара

Стилът: Thrash Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~52 минути


След като стабилно поекспериментираха през 90-те, Kreator се завърнаха с гръм и трясък с "Violent Revolution" през 2003-а и оттогава залагат на все същата работеща формула и просто не могат да сбъркат. "Phantom Antichrist" беше поредният им отвяващ албум, а "Gods of Violence", донякъде очаквано, продължава тази традиция.

Това твърдение се доказа само́ много бързо с откриващия трак (никога не броим безмислените интродукции) "World War Now" - агресивна, бясно разкуфяваща траш метъл резачка, каквато можем да очакваме само от Kreator. Куфеенето бива прекъснато само за малко от изненадващо включваща се мелодична част, следвана от бясно китарно соло. Горе-долу по това време става ясно, че този албум ще включва и някои изненади и затова с нетърпение продължих нататък. Сингълът "Satan Is Real" сваля малко темпото, но не и агресията, а припевът му със сигурност ще бъде крещян с години напред по бъдещите концерти на групата. Скоростта се вдига отново с "Totalitarian Terror" и нейните мощни двойни каси, избеснял Миле и учудващо мелодичен и запомнящ се припев. Тук важен е и текстът, който говори за различните форми на тоталитарно управление, радикализацията и нуждата от революция. Освен всичко това, песента би била и идеален саундтрак за палеж на Партийния дом.

Дотук много добре, но като цяло - нищо неочаквано. Тъкмо тази мисъл ми мина през главата и дойде заглавната, 6-минутна "Gods of Violence". Песента започва с близо 1-минутно акустично интро с леки ориенталски мотиви и преминава в химноподобен напев "We! Shall! Kill!", но на преден план излиза зашеметяващата китарна работа, особено след средата. Още праволинеен, но свръхмощен и агресивен траш идва с "Army of Storms", "Side by Side" (в чийто край чуваме чистите вокали на Миле) и започващата със зловещо интро "Lion With Eagle Wings", в която страхотният, скоростен галопиращ бридж води до нов мелодичен припев. Феновете на индъстриъл влиянията в "Renewal" пък ще избеснеят от кеф на маршовата "Fallen Brother", чийто основен риф може спокойно да мине и в албум на Rammstein, да речем. Неочаквани залитания към 80-арския хеви метъл (и в частност - към Manowar и Judas Priest) чуваме в нетипичната за Kreator "Hail to the Hordes", а чисти ендорамски вокали и явни мейдънизми (и в рифовете, и в ритъма) долавяме в дългия 7:26 минути закриващ епос "Death Becomes My Light".

За да обощим - първите 3-4 композиции са типичен Kreator и това е супер. Във втората половина обаче се крият истински приятните изненади, където Kreator ни показват, че не са просто поредната траш банда, която отбива номера, опитвайки се да издои феновете си с компромисен и праволинеен материал. Намигванията към "Endorama" и "Renewal" си личат отдалеч, а влиянието на 80-арския хеви метъл идва в най-неочаквани моменти. Точно затова "Gods of Violence" ми харесва дори повече от "Phantom Antichrist" - хем има достатъчно траш, хем... не е само това. И това е само още една причина да смятаме Kreator са велика група.


+ + + + +
Стабилна доза мощен, разкуфяващ, бесен (или иначе казано - типичен) Kreator-ски траш.
Много приятни изненади във втората половина на албума.
Готини намигвания към "Renewal", "Endorama", че дори и към 80-арското хеви.
Блестяща китарна работа, особено в заглавния трак.

- - - - -
2-3 не толкова откряващи се, по-праволинейни и по-лесно забравими композиции.
 
IF YOU LIKE
Slayer, Sodom, Destruction, Tankard, Exodus, Overkill и др.

Автор: Testset
[9/10]

Betraying The Martyrs - The Resilient

Posted by Today's Metal Crew On вторник, януари 17, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic/Melodic Metalcore
От/Год: Франция, 2017
Лейбъл: Sumerian Records
Отнема: ~48 минути


По наши земи Betraying The Martyrs не са много обичана група, но не защото не правят яка музика, а защото преди няколко години, докато бяха в София, вокалистът им направи снимка на някаква порутена колиба, постна я в инстаграм и написа "It's a pleasure to see such a cultured place". Вехтият БГ метълист побърза да покаже родолюбие и Арън бе засипан с хейт и грозни обиди към самия него, музиката му, държавата му, роднините му и прочие. На мен обаче не ми дреме дали е било ирония, бъзик, обида, или нещо си там - не се чувствам засегнат от това, че някой е казал нещо за някаква циганска колиба. Интересува ме музиката.

Не останаха много групи, които да правят толкова добре контрастиращ мелодичен метълкор. От една страна - със зловещи ревове, а от друга - с чисти, почти поп, пост-хардкор вокали, а за да е запълнена всяка празнина между тях, са оставени дори немалко симфонични елементи. С други думи - посоката, поета с "Phantom", остава същата, и това си има и добрите, и лошите страни. Добрите са, че това звучене им отива, пък и надали чак толкова много хора тъгуват дълбоко за по-тежкото им звучене. Лошите са, че ми е трудно да кажа кои са най-слабите песни, а това значи, че повечето си приличат прекалено много. Темпото на много места е сходно, а редуването на ревове с чисти вокали по някое време става адски предвидимо и дори на равни интервали от време.

За да не си губя времето да търся кои са слабите композиции, реших да обърна внимание на най-добрите и открояващи се такива. Такива са те в хитовата начална тройка "Lost For Words", "Take Me Back" и "The Great Disillusion", тежката "The Resilient" и избиващата на джент "Ghost". И не че останалите тракове са лоши, напротив - в някои блестят чистите вокали, в друг - оркестрациите, в трети - зверските ревове на Арън, но... ходи разбери в кой какво се случва. Миг невнимание - и албумът се е изнизал като една голяма песен, редуваща ревове, чисто пеене и брейкдауни. Всъщност, то и аз дълги години исках точно това, с колкото се може по-малко експерименти, така че ще ви разбера напълно, ако харесате "The Resilient" повече от мен.


+ + + + +
Чудесен контраст между здрави ревове и мелодични чисти вокали.
Оркестрациите и беквокалите създават чувство за мащабност и епичност.
Няколко хитови трака и нито един открояващо се слаб такъв.

- - - - -
Още един албум с абсолютно същото звучене и доста приличащи си една с друга композиции.
Ревове, чисти вокали, брейкдаун, repeat.
 
IF YOU LIKE
Any Given Day, Breakdown of Sanity, Born of Osiris, Miss May I, For Today и др.

Автор: Undepth
[6/10]

Mors Principium Est - Embers of a Dying World

Posted by Today's Metal Crew On неделя, януари 15, 2017 0 коментара

Стилът: Melodic Death Metal
От/Год: Финландия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~50 минути


Ако се чувствате потиснати само като гледате тази обложка и ви обгръща странно чувство за мрак - значи художникът си е свършил работата и ви е подготвил много добре за новия албум на Mors Principium Est. И преди сме казвали, че те останаха една от малкото групи, правещи безкомпромисен мелодет, без да залитат нито към меланхолията, нито към модерните течения на жанра. И макар в "Embers of a Dying World" да могат да се чуят препратки и към двете, този албум е "над тия неща". Той е просто един мрачен (което не значи "бавен") и епичен мелодет албум, принадлежащ на една от най-добрите групи в жанра.

Често споменаваме колко натруфени с оркестрации, електроника и излишности са много от модерните албуми, но при Mors Principium Est е обратното - при тях направо не ни стигат. Те ползват много малко оркестрации и пренебрежимо малко електроника, които обаче толкова много им отиват, че на човек му се приисква да има повече от тях. Сега, когато групата е и с един китарист по-малко, очаквахме китарната работа да не е чак толкова водеща и на толкова високо ниво, но британският китарист Анди Гилиън се справя чудесно и сам. Това си личи още в откриващите "Reclaim the Sun" и "Masquerade" и само се затвърждава с всеки нов трак. "Into the Dark" вдига нивото на епичност с малко оркестрации, а "The Drowning" залага на много мелодични рифове, напомнящи за In Flames и Children of Bodom. Към средата ѝ пък се вкючва малко, но много уместна електроника и зашеметяващо китарно соло.

"Death is the Beginning" е нещо като заглавна песен за Mors Principium Est, тъй като именно това значи името им на латински - "Смъртта е само началото". Очаквано, тази дълга 6:30 минути песен е най-добрата в албума, а може би и една от най-добрите им изобщо. Напълно неочаквано обаче идват дамските вокали в нея! Трябваше специално да досаждам на групата, за да ги питам коя е певицата, която ги изпълнява и разбрах, че се казва Кристина Мари и е била финалистка в британския "The Voice". В пълен контраст са вокалите във втория куплет, където крясъците се превръщат в дълбоки ревове, а малко по-нататък лидерството поема виолончелото, за да стане всичко много по-красиво, отколкото бихме могли да очакваме. Чувството се пренася и в следващата, дълга над 6 минути "The Ghost", където обаче с вокалите се е заел само Виле.

До края на албума няма изненади, ако не броим инструментала "Agnus Dei". "In Torment", епичната "The Colours of the Cosmos" и закриващата "Apprentice of Death" са типични MPE композиции, като включвам всички позитиви и негативи на това определение. Е, позитивите са много повече от негативите - Mors Principium Est просто не умеят да пишат слаби песни, но пък и малко изостават откъм новаторство и оригиналност. Заради това време на време рифовете им звучат много сходни с тези от някои техни стари композиции и в крайна сметка се създава едно заблуждаващо чувство за еднообразие. Качествен мелодет в този му чист вид обаче се среща все по-рядко, а Mors Principium Est продължават да го правят по възможно най-добрия начин.


+ + + + +
Една от най-изчистените форма не мелодет (без чисти вокали) на съвременната сцена.
Добре построени композици и открояващо се добра китарна работа.
Няколко много приятни изненади, най-вече в "Death is the BEginning".
Без слаби композиции.

- - - - -
Чувство за еднообразие, засилващо се след средата на албума.
Групата продължава да вади албуми с много сходно съдържание и звучене.
 
IF YOU LIKE
Kalmah, At The Gates, Dark Tranquillity, Insomnium, Edge of Sanity, In Flames и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]

6 години Today's Metal!

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, януари 12, 2017 7 коментара


Може би не всеки сайт отбелязва всяка своя годишнина, като даже ние бяхме достатъчно яки да си позволим да не отбележим нашата 4-та годишнина, но много искахме да ви се похвалим, че Today's Metal вече е на 6 години. Няма да ни писне да ви повтаряме, че това е проект с идеална цел, за който не мислехме, че може да продължи толкова дълго, но ето, че всяка година продължаваме да се учудваме как все още го има и че реално TMB помага на много хора да откриват нова яка музика. Това винаги е била нашата основна цел и можем само да се радваме, че продължавате да ни четете.

Всъщност, вече ни четете толкова много, че се появиха и първите рекламодатели! Изгонихме онези, които искаха да напълнят сайта с реклами за фалшиви хапчета за отслабване и вероятно ще приемем онези, които има защо да бъдат на нашия сайт. Споделяме ви тези новини, защото ви считаме за важна част от TMB и защото знаем, че никой не обича реклами. Както вече сте забелязали, на сайта има реклами само към наши приятели и не печелим нищо от тях. Сайтът не реализира никаква печалба и предпочитаме това, отколкото да печелим, докато ви тормозим очите с малоумни реклами, мигащи шкембета и прочие глупости.

За съжаление обаче, колкото и да искахме да организираме игра с награда по случай годишнината, бюджетът на сайта в момента не го позволява. Точно затова ще премахнем и бутона за дарения (искрени благодарности на всички, които го използваха!) и ще го заместим с "неинвазивна" реклама, тъй като целим поне да можем да си плащаме домейна с някакви приходи и сайтът да може да се самоиздържа поне на базово ниво.

Ще опитаме да продължим и да изпълняваме "норматива" си от 11 ревюта на месец, макар че става все по-трудно, когато целият екип е зает с основните си работни задължения, а аз, като главен редактор, в общи линии работя на три места (две от които са други медии). Въпреки всичко това обаче правилото остава - никакви "компромисни" ревюта и текстове, в които нямаме какво да ви кажем, а само пълним бройка. По-добре да не си изпълним "норматива", отколкото да ви даваме скапани текстове, нали така? Макар че колко са добри (или скапани) текстовете - може да кажете само вие :D

Стига толкова. 6 години са си 6 години, но не са юбилей, че да ви засипваме с речи. Просто използвахме момента, за да ви кажем какво се случва около сайта и ще гледаме да не ви занимаваме с това поне до следващата година. Благодарим, че още ни четете! И дори когато не сте съгласни с нас - пак се радваме, защото това значи, че ви пука за любимата ви музика!

- TMB

Xandria - Theater of Dimensions

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, януари 09, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~74 минути


Надпреварата кой ще направи най-дълъг и епичен симфо метъл албум очевидно продължава и вече имам чувството, че Xandria и Epica нарочно се надцакват. Малко трудно се наканих да изслушам тези 74 минути наведнъж, но в крайна сметка успях, след което пак слушах албума, но вече малко по-накъсано. Това само по себе си е проблем за по-заетите фенове, но пък ако Xandria ви е любима група, надали бихте отказали цели 74 минути материал. Въпросът е, че Xandria сякаш показаха най-доброто от себе си в "Sacrificium" и "Theater of Dimensions" е просто негово логично (и може би малко по-разлято) продължение.

Първите три композиции в албума страдат от един ужасно стар проблем - не са лоши, но сякаш вече съм ги чувал. 7-минутната "Where the Heart is Home" е най-добрата сред тях, но "Death to the Holy" представлява една много бързо изтъркала се смесица от симфо метъл с фолклорни елементи, а "Forsaken Love" би била идеален пълнеж в албум на Nightwish. "Call of Destiny" пък изненадва приятно с пауър метъл клавир и китари, но като цяло не носи заявения като идея пауър метъл дух, с което също леко разочарова. 41 секунди след началото на "We Are Murderers (We All)" обаче става наистина интересно. Защо не започнаха с това?! Агресивен риф, скоростен ритъм, чисто пеене без оперни елементи, дет ревове (на Бьорн Стрид от Soilwork) и масивен, епичен припев! Ето това е истинското начало на албума!

За контраст идва тихата и нежна балада "Dark Night of the Soul", където пианото, виолончелото и гласът на Даяне са в главните роли. И не че песента е лоша, но е много предвидима, а за да се разчувстваме истински, ни е необходимо нещо повече от generic балада. Все пак нататък отново започват да се случват хубави неща. "Ship of Doom" е епично парче с много яки хорове и запомнящ се припев, а "Céilí" е свеж и напълно самодостатъчен инструментал. Като хитов сингъл пък отвсякъде звучи "Burn Me" (за която подозирам, че ще видим и видео), където се включва и Захер Зоргати от Myrath, а ориенталските елементи нямаше как да не ни напомнят и за "Salomé". В неблагодарната роля на преспоследен трак влиза "Queen of Hearts Reborn", която започва като театрална балада, но се развива до типичен епичен Xandria трак с оркестрации. Уви, и тук няма кой знае какви изненади, освен лошия речетатив в средата и края.

Нямаше как да се мине и без грандиозен финал. "A Theater of Dimensions" е опус, дълъг само 14:22 минути, като първоначално тръгнах да пиша за действието в него "минута по минута" в бележките си, но бързо осъзнах, че това не е добра идея. Действието в песента се променя средно на всеки 90 секунди, а освен великолепното вокално изпълнение на Даяне, можем да чуем още гласове, за които подозирам, че принадлежат на Хенинг Басе (Firewind) и Рос Томпсън (Van Canto) и които се включват идеално в тази брилянтна композиция. В началото ѝ бях леко скептичен и мислех, че просто ще е излишно удължена, но всяка нова минута в нея носи ново чувство, ново настроение и нова изненада, като особено след 6-ата минута става наистина, ама наистина епично и театрално. Не се плашете от дължината - чуйте песента в нейната цялост!

Възможно е да съм чул прекалено много симфо метъл напоследък и затова да ми се струва, че вече нищо не е достатъчно свежо и изненадващо, но не мога да кажа, че съм безкрайно впечатлен от "Theater of Dimensions". В него има 3-4 наистина силни композиции и макар да не мога да кажа за останалите, че са слаби, не мога да кажа и че са нещо нечувано или запомнящо се. Хитовете определено са "We Are Murderers (We All)" и "Burn Me", а много положителни точки трупат "Ship of Doom" и епичната "A Theater of Dimensions". Оттам нататък, без да правят нещо неоспоримо слабо, Xandria просто карат по инерция, а поне аз очаквах много повече от албум с такава гигантска дължина и такова заглавие. Театралните елементи и авангардността са част само от 2-3 песни, а поне аз много разчитах на тях, защото ги обожавам, когато се смесят с метъл. Иначе епични оркестрации и хорове вече сме чували и трябва с тях да се прави нещо наистина величествено, за да ги приемем за нещо повече от задължителния фон във всеки нов симфо метъл албум.

+ + + + +
Своеобразна разходка из творчеството на Xandria с доста скрити препратки към предишните им албуми.
Два открояващи се хита, един величествен опус и щедри дози епичност из целия албум.
Много сполучливи включвания на гост-вокалисти от Soilwork, Myrath, Firewind и Van Canto.
Дискът е изпълнен от ръб до ръб - над 74 минути материал!

- - - - -
Без да има неоспоримо лош материал, много композиции са в най-добрия случай "средняшки".
Албумът спокойно можеше да започне с "We Are Murderers (We All)" и нищо да не загубим.
Това заглавие предразполага към театралност, каквато се среща прекалено рядко тук.
 
IF YOU LIKE
Epica, Nightwish, Sirenia, Tristania, Diabulus In Musica и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Mono Inc. - Together Till The End

Posted by Today's Metal Crew On събота, януари 07, 2017 0 коментара

Стилът: Synth/Gothic Rock/Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: NoCut/SPV
Отнема: ~50 минути


Миналият път бяха вдъхновени от американския юг, а сега - от морето, вълните и неговите истории. С други думи, Mono Inc. правят всичко възможно да не издават повече албуми с едно и също съдържание. Не че имахме нещо против да правят и това де, но все пак по някое време започна много да си личи. И след малко странния (макар и нелош) "Terlingua" определено беше време за втежняване на звука.

Такова нещо се усеща още в отварящата "The Banks of Eden", в която Mono Inc. изненадващо правят нещо като... пиратски готик метъл? Китарите са по-тежки от обикновено, а вечният синтезатор е по-раздвижен от всякога и е допълнен от оркестрации. Бързо обаче нещата си идват на мястото с "Together Till the End" - един от малкото типични Mono Inc. synth рок тракове в албума, редом с "There Comes a Life (Back To Life) и раздвижения сингъл "Children of the Dark". В този тотален готик рок хит се включват още три обичани на готик сцената (и отвъд нея) имена - ветеранът Йоаким Вит, Тило Волф (Lacrimosa) и Крис Хармс (Lord of the Lost). Неочакван гост пък се появява в симфоничната "Boatman", която поне аз виждам като следващ официален сингъл с видео. Гостът е Ронан Харис от VNV Nation, който, доколкото ми е известно, за пръв път в кариерата си се включва в подобен дует. И поне за мен, това е най-добрата песен в албума.

В диска този път има само две баладаи. Първата се казва "The Tide" и е изпята с гласовете и на четиримата членове на бандата, а за фон има само малко акордеон. Познаващите историята на групата ще оценят посланието ѝ много по-силно, тъй като то е насочено към техния бивш вокалист Мики, който почина през 2010-а година и... е малко трудно да не реагираш емоционално, когато Мартин Енглер пее "Farewell, friend, so long!". Другата балада "Across the Waves" не носи нито чак толкова емоции, нито особена музикална стойност и заради това не бих я поставил сред силните попадения в "Together Till the End". Почти за балада може да мине и "Rome Wasn't Build in a Day", но тя е по-скоро само бавна откъм темпо, отколкото баладична.

Трябва да спомена и две много приятни изненади. Първата е нетипично електронната и много мелодична "This Is My Life", а втората - кавърът на "Out in the Fields" на Гари Мур и Фил Линът. И с тяхното споменаване горе-долу се изчерпва всичко, заслужаващо внимание в "Together Till the End". Албумът хем е типичен за Mono Inc., хем надгражда постигнатото от тях досега и определено не е просто "още от същото" за пореден път. Да, има и "още от същото", но не се прекалява с него, пък и в крайна сметка - това е част от идентичността на групата. Песни като "Boatman", "Children of the Dark" и "The Banks of Eden" са сред най-добрите на Mono Inc. изобщо, а "This Is My Life" и почти акапелната "The Tide" показват неподозирано яки страни на групата. Всичко това превръща "Together Till the End" в една от най-добрите творби на Mono Inc. в последните години.


+ + + + +
Групата прави всичко възможно да разнообрази музиката си, но и да запази идентичността си.
Три от най-добрите песни на Mono Inc. изобщо се намират в този албум.
Два ярки хита, един як кавър и една прекрасна балада в памет на трагично загиналия им бивш вокалист.
Втежнено китарно звучене, силно проличаващо си в някои песни.
Много сполучливи и идеално включващи се гост-вокалисти.

- - - - -
Някои песни доста се различават откъм продукция, което е малко странно.
Без пълнежчета и слаби песни явно няма как да се мина - и тук има няколко такива.
Абе тая обложка не съм ли я виждал някъде?
 
IF YOU LIKE
Joachim Witt, Lord of the Lost, Lacrimosa, ASP, A Life Divided и др.

Автор: Testset
[8/10]

Palisades - Palisades

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, януари 05, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative/Post-Hardcore/Emocore
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Rise Records
Отнема: ~39 минути


Трудно беше да преглътнем недоразумението "Mind Games", което Palisades ни сервираха точно преди две години и съвсем честно - не очаквах тази група някога да направи добра песен отново. Явно обаче масовата съкрушителна критика към "Mind Games" им е помогнала да си вземат поука и сега Palisades издават своя едноименен албум. Нали се сещате, онзи похват, в който показваш "Ето това сме ние!" и правиш нещо по-различно от миналия път, като изпълваш музиката си с емоция и гледаш да е епично, защото... това е тежестта на едноименния албум.

Добрата новина е, че "Palisades" са загърбили идеята за правене на недъгава електроникор шитня и са се върнали към тяхната си музика - смесица от алтърнатив рок, пост-хардкор, пък ако щеш дори малко поп и емокор (за съжаление). И макар това да е крачка в правилната посока, тя не е достатъчна. Повечето фенове се надяваха на по-тежък албум и той е такъв, но в сравнение с "Mind Games" даже албумите на One Direction са тежки.

Като за начало, не може да кръстиш отварящия си трак "Aggression" и той да не е агресивен. Ясно, имат някаква гражданска позиция за свободната продажба на оръжия в САЩ, искат нещо да кажат, пускат запомнящия се рефрен "American aggression for free!" в действие, но когато посланието е толко по-силно от музиката, нещо някъде е сбъркано. Следващата "Cold Heart (Warm Blood)" е дори по-лека, но в припева силно се опитва да имитира Bring Me The Horizon, използвайки някои техни похвати, особено откъм вокални ефекти. Учудващо, колкото и да е лигава песента, припевът и бриджът преди нея я превръщат в една от най-запомнящите се в албума. За сравнение, "Better Chemicals" разчита на повече китари, но в нея просто няма какво да се чуе, защото е праволинейна, скучна и абсолютно "безсолна". Сингълът "Fall" прави нещо по въпроса, но отново се разлива в ненужни емоционалности.

Най-тежката песен в албума се казва "Through Hell" и бе пусната като сингъл, подлъгвайки феновете, че Palisades ще правят и тежка музика през 2017-а. Почти всички останали песни - "Let Down", "Dark", "Memories" и "Hard Feelings" следват сходни формули - започват лежерно и емоционално, като чак по някое време се включват китари, които да пораздвижат нещата. Към финала "Dancing With Demons" отново го избива леко на модерен BMTH (не е хвалба), а закриващата "Personal" показва, че в Palisades все пак може да се роди и наистина добра композиционна мисъл. Парчето, макар и леко, е сред малкото запомнящи се в албума.

Колкото и да се напъвам да съм в крак с модата, не мога да приема, че Palisades правят нещо повече от това, което наричам "евтин пост-хардкор за тийнове". Почти напълно празни откъм качествено музикално съдържание, групи като тях разчитат предимно притегателни за тийновете евтини послания и емоционалност. Когато и да чуя такъв праволинеен албум и се сещам колко липсват на света групи като In Fear & Faith, които също свиреха в този жанр, но с реална музикантска мисъл, каквато тук рядко протича. Даже не говоря за излишно техничарство, въртене на сола и прочие, а за основополагащи композиторски умения. Въпреки това е похвално, че дори с подобен ограничен потенциал, Palisades правят не чак толкова лоша музика и имат толкова много фенове. И да, "Palisades" е доста по-добър от "Mind Games".


+ + + + +
Решителна крачка напред след ужасяващо слабия "Mind Games".
Няколко запомнящи се песни, една от които дори е приятно тежичка.
Там, където има повече китари, нещата се получават доста добре.

- - - - -
Проява на слаби музикантски и композиционни умения.
Праволинеен, бързо доскучаващ и лесно забравим в по-голямата си част.
Изключително досадни поп-емоционалности и липса на достатъчно тежък звук.
 
IF YOU LIKE
Sleeping With Sirens, Issues, Bring Me The Horizon, Falling In Reverse и др.

Автор: Testset
[4.5/10]

Raizer - We Are The Future

Posted by Today's Metal Crew On вторник, януари 03, 2017 0 коментара

Стилът: Industrial Rock/Metal/Drum & Bass
От/Год: Русия, 2017
Лейбъл: FiXT
Отнема: ~43 минути


Отдавна витае едно грешно правилно схващане за руската сцена - че е изостанала, че се пее само на руски и че едва ли не всичко там започва и свършва с Ария и Кипелов. Само че много музиканти там гледат към западната сцена и се стремят да достигнат качеството ѝ, като в някои случаи дори го надминават. Експерименталните групи, метълкорът и електрониката в метъла са на почит, а руският акцент във вокалите често е напълно незабележим. Затова и вместо да ви пишем за класическата руска хеви сцена, ние гледаме да пишем за модерни банди - като дебютантите Raizer.

В основата си Raizer са индъстриъл рок с drum & bass ритъм и електроника. Най-лесно ще е да си ги представите като незаконното дете на Celldweller и Pendulum, но по-запознатите биха могли да ги сравнят и с Subkulture (които някога блеснаха силно, но уви, само с една песен). Електрониката в "We Are the Future" е водеща, като често поглъща китарите и така се създава една много любопитна комбинация. Началото с "Dawn" е максимално силно и ударно и може да се каже, че това е и най-добрата песен в целия албум. Това обаче не значи, че нататък няма смисъл да се слуша! Следващите "Abduction" и "Magic" залагат на средно темпо и силно зарибяващи електроники, а заглавната "We Are the Future" леко разочарова, тъй като е една от онези песни, в които до края чакаш нещо да се случи, а то не се случва.

Двете условни половини на албума биват разделени от киберпънкчето "A.I.", след което следва и първата... балада? Не съм сигурен как да нарека "Fall" и може би точно затова именно тя беше най-често прескачаната от мен песен след първите няколко слушания на албума. "Against Myself" съвсем го избива на Celldweller, леко хаотичната "Lonely Star" скача рязко и често от електроника към китари, а "Storm" вкарва елементи на транс и дъбстеп, но уви, оставя китарите на прекалено заден план. Въпреки това песента е много зарибяваща и щеше да е добре албумът да свърши с нея. Вместо това за финал идва "Far Away", която носи по-"метъл" усещане, но продукцията сякаш е различна от тази на останалите композиции, което е странно.

Най-хубавото на Raizer е, че много малко групи звучат като тях, или по-точно обратното - Raizer не звучат като много други групи. Другото хубаво нещо е, че макар електрониката да заглушава китарите, "We Are the Future" не звучи като електронен албум, а като индъстриъл рок албум. Даже на няколко места се хванах да си куфея и чак впоследствие осъзнах, че там дори няма китарен звук. Пуснете си "Dawn" и ще ме разберете.


+ + + + +
Точки за смелостта и оригиналността на звученето.
Много свежа комбинация от индъстриъл рок, drum & bass + малко метъл и дори дъбстеп.
Песни като "Dawn", "A.I." и "Storm" сочат към правилното бъдеще за групата.
Електрониката на места е толкова яка, че може да забравите, че тук-там липсват китари.

- - - - -
Китарите са на прекалено заден план, а електрониката и D&B ритъма - твърде надути и всепоглъщащи.
Оригиналното и уникално звучене бързо се поизтърква и по някое време вече просто не е... изненадващо.
Не мога да се отърва от усещането, че слушам drum & bass ремикси на Celldweller.
 
IF YOU LIKE
Subkulture, Celldweller, Blue Stahli, Pendulum, The Qemists, The Prodigy и др.

Автор: Stahley
[6.5/10]

Starset - Vessels

Posted by Today's Metal Crew On неделя, януари 01, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Metal/Electronic
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Spinefarm Records
Отнема: ~67 минути


Starset се появиха от нищото - една от онези групи, които можехме да видим с 30 лайка на страницата им, а само няколко месеца след това издадоха дебтния си албум и грабнаха вниманието на фенове и лейбъли от цял свят. Не съм сигурен дори дали самите Starset осъзнават колко са големи очакванията към "Vessels", но ако съдим по интереса към тях онлайн - очакванията са доста, доста сериозни. Тази епична смесица от алтърнатив рок, електроника и меланхолия очевидно се харесва на феновете, а фактът, че музиката им звучи като творение на група с ужасно много опит и мащабно мислене, много допада и на критиците.

Слушам "Vessels" от началото на декември и се опитвам да не се прехласвам и да не си поставям очаквания, затова и първите няколко слушания малко ме объркаха. Средното до бавно и меланхолично темпо в първите няколко трака малко ме разочароваха, но дори така нямаше как да не откроя колко яка песен е "Die For You", в чийто край даже можем да чуем нещо доста нетипично за Starset - крещящи вокали. "Ricochet" също е добър трак сам по себе си, но обграден от 4 други бавнички песни просто не успява да блесне. Жадуваната (поне от мен) промяна идва с "Into the Unknown", където тежките китари най-сетне получават достатъчно терен, а енергията се вдига с много зарибяващи електронни бийтове и спорадични крясъци. Следващата "Gravity of You" пък носи малко BMTH-арски привкус и много си личи, че се опитва да "постели" за нещо по-епично от нея. Така и се случва - идва "Back to the Earth", която е може би най-епичната песен в този 67-минутен албум. Парчето започва семпло с електроника и простичък, насечен китарен риф и се разгръща постепенно с оркестрации, достигащи пика си в края.

В този момент леко се зачудих - дали този албум не би могъл да свърши и тук? Задавах си този въпрос до средата на следващата "Last To Fall", когато тя все пак успя д аме убеди, че не е електро-поп балада. "Bringing It Down" продължава със средното темпо, но също се опитва да раздвижи нещата с китари и електорнни бийтове, докато "Unbecoming" не успява да изиграе никаква роля, освен тази на буфер преди идването на пълния с мазна електроника хитов сингъл "Monster You Made Me". За финал "Telepathic" се опитва да се пребори някак със "синдрома на предпоследния трак" и това е похвално, но крайният резултат е малко странен. Очаквано, за финал е оставена най-бавната и дълга композиция в албума - "Everglow" и ако не заспите в първите ѝ 4 минути, ви чака един заслужено епичен финал на един приятно епичен албум.

Съвсем накратко - "Vessels" е от онези рядко срещани в алтърнатив рока епични албуми, на които мислехме, че само Red и Nine Lashes са способни в наши дни. Много се радваме да видим, че Starset успяват да се утвърдят като име и че към тази музика има такъв огромен интерес. И макар "Vessels" да не е съвсем перфектен, а на места - прекалено бавен, се радваме, че именно за него е първото ни ревю за 2017-а. И нека тя ни донесе още много любима и страхотна музика (както и финанси, с които да си я купуваме, хехе)!


+ + + + +
Музика, правена с размах и много мащабно мислене.
Рядко срещаното явление "епичен алтърнатив" в пълния му блясък.
Много успешна комбинация между алтърнатив рок, метъл, много електроника и малко оркестрации.
Няколко отличаващи се, хитови композиции.

- - - - -
Прекалено много се разчита на средното и бавното темпо.
Няколко ужасно лесно забравими трака.
 
IF YOU LIKE
Nine Lashes, Red, Renegade Five, Three Days Grace, My Darkest Days, TFK и др.

Автор: Testset
[7.5/10]