TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Sub Dub Micromachine - Settle 4 Force

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, юли 21, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial/Groove/Nu Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Black Cookie Records
Отнема: ~47 минути


Още ми е малко трудно да го повярвам, но след 8 години чакане Sub Dub Micromachine най-сетне извадиха нов албум. Предполагам, че много от вас или са прекалено млади, за да са попадали на SDMM, или просто до вас никога не е достигал техния ъндърграунд звук. Първият им албум "Rabautz!" излезе през 2002-ра, вторият "Auferstanden!" чак 6 години по-късно през 2008-а, а "Settle 4 Force" излиза на 29 юли тази година. Но въпреки осемте години чакане, SDMM сякаш никога не са се спирали, защото продължават точно оттам, откъде бяха спрели през 2008-а.

От години използвам SDMM за сравнение с групи, които правят нещо средно между индъстриъл, алтърнатив, груув и ню метъл. И макар да намирам много прилики на SDMM с много групи, единствените по-очевидни влияния, които остават през годините, изглежда са Korn и Static-X, но в "Settle 4 Force" дори те са съвсем избледнели. Затова, за най-лесно, представете си една смесица от изброените стилове, добавете плътни и агресивни чисти вокали, отчетлив бас, мрачен, тежък и суров китарен звук, малко електроника и тук-там някой по-мелодичен пасаж и ще придобиете обща представа за звученето на групата и албума.

Съвсем честно, очаквах малко по-добро начало на албума. "How Deep Is Your Hate" отваря добре с тежък риф и мрачно-мелодичен припев, но "Doomed!" звучи прекалено странно и хаотично за моя вкус и някак не ми се връзва с остатъка от албума. "Shut the Fuck Up and Die" вади електрониката на преден план и действа като фабрична машина за рязане на метал, променяйки темпото на определени интервали. Началото на "As Soon as You Were Dead" пък започва обещаващо, но куплетът далеч не е от най-силните, затова посрещнах следващата "Morning Star" с далеч повече ентусиазъм. Песента също звучи малко нетипично за SDMM - хем рокаджийски, хем мрачно (особено в края), но в случая тази различност определено ми допада.

Точно в средата на албума идва и големият хит, носещ името "Unkind Exit". Той започва с електроника и куплет с як бас и машинен ритъм, преливащ в най-хитовия припев в албума: "This is the end of the world we live in, an empty promise that was given!" - запомнете ги добре, защото ако ги чуете веднъж, ще си ги повтаряте дълго време. След нея обаче няма почивка, защото идват тежките "No Pain No Gain" и "Settle 4 Force", които добавят нови сили към тази и без това силна поредица от песни. "Her Scorn Is Out of Breath" играе ролята и на единствената балада в албума, а малко преди края идва пуснатата като сингъл "Burning Fears", която е може би най-типичната SDMM песен в албума. За финал е оставена красноречивата "SDMM", с която подозирам, че групата или ще открива, или ще закрива живите си изпълнения (между които и такива на Вакен) занапред.

Нито мога, нито искам да крия радостта си, че една стара любима група издава албум много години след като се бях примирил, че вече я няма. В мен обаче се бият различни чувства - от едната страна са носталгията и фенщината, а от другата е онзи малък досаден критик, който ме пита "Е за 8 години не можеха ли повече?". Само че аз не бързам да отговарям. Албумите на SDMM изискват повече време, защото... знам ли и аз защо? Може би защото ни чакат 10 години до следващия им албум, така че закъде да бързаме? ;-)


+ + + + +
Нов албум след 8 години чакане!
Въпреки голямото чакане, SDMM продължават точно оттам, откъдето бяха спрели.
Тежко, сравнително сурово и все така специфично и открояващо се звучене.
Една от най-добрите смесици между алтърнатив, индъстриъл, груув и ню метъл.

- - - - -
Няколко песни, които всеки път ме карат да искам да ги прескоча, за да стигна до по-яките.
Малко повече електроника и мелодичност нямаше да им навредят, защото много им отиват.

IF YOU LIKE
Static-X, Dope, Korn, Rob Zombie, Powerman 5000, Cane Hill, Stone Sour и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Periphery - III: Select Difficulty

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юли 19, 2016 0 коментара

Стилът: Progressive Metalcore/Djent
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Sumerian Records
Отнема: ~64 минути


Изненадах се като видях, че Periphery издават нов албум тази година, но после разбрах, че и самата група е била изненадана от факта. От едно кратко интервю с бандата се разбира, че първо са искали да пуснат EP, после случайно записали няколко рифа в бекстейджа на едно от последните им турнета, измислили цяла песен, докато пиели бира... и накрая се родил "Select Difficulty". И колкото и несериозно да звучи всичко това, крайният резултат е учудващо добър. Имайки предвид колко труд се хвърли по "Juggernaut: Alpha & Omega" и сравнявайки двата крайни продукта, май ще е по-добре да зарежат старите похвати и да продължават така, лековато, че далеч по-добре им се получава.

Сега си представяме, че не сме чули половината албум предварително в YouTube и си го пускаме за първи път. Самото заглавие на откриващата "The Price Is Wrong" някак загатва за промяна, но съвсем не очаквах да чуя отново този тип екстремна джент агресия от Periphery, която ми качи адреналина тройно. Същият "in your face" подход продължава и в "Motormouth", която звучи като продължение на предната, но с леко по-разчупени китари и начална доза от великолепните чисти вокали на Спенсър, който успява да се успокои за малко в края на песента. Първата голяма изненада обаче идва с над 7-минутната "Marigold" - авангарден, прогресарски и много мелодичен трак, в който Periphery звучат до голяма степен като In Fear And Faith, а припевът е толкова завладяващ, че сигурно е редно да посочим именно тази песен като големият хит в албума. Следващите две парчета пък направо вървят в комплект. "The Way the News Goes..." и "Remain Indoors" съдържат почти само чисти вокали и доста по-лек инструментал, като изклюим рядко срещаното явление "бласт бийт с мелодични вокали отгоре", на което попадаме в първия трак. Адмирациите отиват и към Спенсър, за когото трудно намирам думи да опиша колко разнообразен вокалист е, не само защото диапазонът му е огромен, а и защото звучи така, сякаш преживява всичко, което изпява. Казано на актьорски език - "вярваш му".

"Habitual Line-Stepper" пращи от разнообразие и идейност, като поне за мен това е най-"пълноценната" песен в "Select Difficulty", тъй като вплита в себе си всички налични в албума елементи. Следващата "Flatline" е доста мелодична с много силно прог звучене, а "Absolomb" намалява оборотите и нещата в нея се случват предимно бавно (и леко протяжно) в продължение на близо 8 минути. Реално финалът на песента идва грандиозно още на 6-ата минута, след което обаче идват 2 минути ненужно аутро. "Catch Fire" е леко и дори малко лигаво парче с поп-привкус, което звучи по-скоро като песен на Issues, което не е за хвалба. "Prayer Position" е типичният средняшки предпоследен трак, а почти 8-минутната "Lune" представлява един бавен, меланхоличен, баладичен и любовен завършек на албума с доста приятни леки китари и грандиозен финал.

Новият подход при писането на музика явно работи добре за Periphery. Композициите не звучат претенциозно и насилено, скоковете в стиловете и настроенията се случват без никакъв зор, а вокалите на Спенсър сякаш достигат нови висоти. Само той успя да ме прекара през безкрайно дългия "Juggernaut: Alpha & Omega" (ревюто за който така и не се получи) преди година, а сега звучи дори още по-добре зад микрофона. Ако изключим излишното удължаване на някои песни и няколкото прекалено лековати и "radio-friendly" парчета, то това щеше да е един великолепен албум. Посоката, в която са поели Periphery определено е правилна и е очевидно, че са успели да излязат от блокажа, който явно ги беше захапал в последно време, отпуснали са се и са записали нещо яко, динамично и интересно. Явно това е начинът.


+ + + + +
Разнообразни, технични и сложни, но лесно преливащи в различни темпове и настроения композиции.
Напомняне за всичко, което Periphery някога са правили.
Претенциозността, владееща предния албум, е заменена от скорост, техничност и агресия.
Безупречни вокали от Спенсър Сотело.
Очевидно писането на песни "между другото" дава по-добри резултати за Periphery.

- - - - -
Няколко прекалено леки и "radio-friendly" парчета.
Лесно забравими тракове също са намерили място в албума.
Излишни и направо дразнещи удължавания на голяма част от песните.

IF YOU LIKE
Tesseract, Monuments, BTBAM, Structures, Volumes, Shokran, Meshuggah и др.

Автор: Reksy
[7.5/10]

September Mourning - Volume II

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юли 17, 2016 0 коментара

Стилът: Alternative/Gothic Rock/Electronic
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Sumerian Records
Отнема: ~43 минути


Нека заглавието не ви обърква - "Volume II" е дебютен албум за September Mourning. Вярно, имаше и "Volume I", но то беше EP, с което реално групата грабна окото и ухото на публиката и някои големи лейбъли. И ето, че днес този дебют излиза под крилото на популярния лейбъл Sumerian Records. Дамата, която виждате на обложката пък, не е просто модел, нарисуван специално за повода - това е вокалистката на групата Емили Лазар в сценичното си облекло, а September Mourning е неин артистичен трансмедиен проект.

Стилът на музиката, която групата прави, е малко труден за точно определяне, но събира на едно място елементи на алтърнатив и готик рок, индъстриъл и дори симфоничен метъл. Албумът започва с една от най-яките песни в него - "Angels To Dust". Тракът е в средно до бавно темпо и периодично избухва с голям мелодичен припев и здрав, насечен и електронизиран китарен риф. Следващата "Eye of the Storm" е друга от най-добрите песни в албума и също разчита на супер як насечен риф, силно индъстриъл влияние и Evanescence-ски мелодичен припев. "Before the Fall" пък е песента, с която групата "проби" още под формата на демо и сега е подобрила с много по-добър звук.

Следващите две песни "Children of Fate" и "Skin and Bones" пък звучат като две части на една голяма песен и това има своите добри и лоши страни. Първата включва симфонични елементи, много електроника и минава по идеален начин от куплет в красив бридж и накрая в грандиозен припев, докато втората продължава в същото темпо, но с малко по-различен риф и по-"стадионен" припев. Все така "стадионно" звучи и "20 Below", докато малко по-нататък "Superhuman" най-сетне вдига темпото и променя настроението, като едновременно се превръща хем в най-мелодичния, хем най-бързия, хем най-китарно ориентирания трак в целия албум. На обратния полюс е закриващата своеобразна балада "'Til You See Heaven".

Големият проблем на "Volume II", който ме и спира от това да им поставя по-висока оценка, е властващото през цялото време средно темпо. То се променя толкова рядко, че на места е трудно да различиш дадени тракове, особено ако са един след друг и може да те накара да се зачудиш дали тази група не си е писала албума без да знае с кой бутон променя BPM настройките. Към края употребата на все същото темпо започва наистина да тежи и композициите (с изключение на "Superhuman") вече изглеждат скучни и предвидими, като думата "пълнеж" при тях може да мине дори за комплимент. Въпреки това в "Volume II" има какво да се чуе, макар и предимно в първата половина на албума. Нека не забравяме и че това все пак е дебют и September Mourning очевидно искат да стане пределно ясно какво звучене можем да очакваме от тях и завбъдеще. Само дето разбрахме още след първите 5-6 песни, нямаше нужда от още толкова еднакви аргументи.


+ + + + +
Готина смесица от стилове, съчетани в завладяваща мрачна атмосфера.
Вокалистката Емили Лазар има много силен и красив глас.
Много силна и често хитова първа половина на албума.
Различното темпо в "Superhuman" дава глътка свежест точно навреме.

- - - - -
Властващото еднакво средняшко темпо омръзва, досажда и изморява.
Осезаемо по-слаба втора половина на албума (с едно изключение).
Този стил позалезе преди 10-15 години и не е сигурно дали още има много за казване в него.

IF YOU LIKE
In This Moment, Omega Lithuium, Eyes Set To Kill, Nemesea, Evanescence и др.

Автор: Testset
[6.5/10]

Jinjer - King of Everything

Posted by Today's Metal Crew On петък, юли 15, 2016 1 коментара

Стилът: Groove/Death/Djent/Metalcore
От/Год: Украйна, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~42 минути


Кой би предположил, че група от малкия индустриален град Горловка в Украйна ще достигне такава популярност? За съжаление обаче родният град на групата се намира на 40 километра от Донецк и сериозно страда от войната в Източна Украйна. В момента градът е под контрола на сепаратистите, а Jinjer се преместиха в западната част на Украйна. Наскоро видяхме Jinjer и в България, а впоследствие групата бе поканена от големия австрийски лейбъл Napalm Records и "King of Everything" е първият им албум под тяхното крило.

Но стига политика, да си поговорим за "King of Everything". Българските фенове вече знаят какво да очакват от Jinjer и макар групата малко да посмени стила си в последно време, все още са си Jinjer, Татяна Шмайлюк продължава да вади неочаквано "мъжки" ревове и страхотни чисти вокали, а музиката зад нея продължава да е смесица от метълкор, груув, прогресив, джент и ниско настроени китари. Същинското начало идва след близо 3-минутно интро и отваря албума с гръм и трясък под заглавието "Captain Clock". Парчето е доста технично и прави резки смени в темпото, преминавайки неочаквано от скоростен дет метъл в по-бавен и мелодичен припев. "Words of Wisdom" е по-директен, макар и все така техничен трак, който внася достатъчно ударност и категоричност, за да продължим да слушаме нататък.

Техниката взима връх и в "Just Another", докато джентът и басът играят главна роля в 6-минутната "I Speak Astronomy". След нея "Sit Stay Roll Over" избухва с бластбийт и здраво опъване на струните на баса, а "Under the Dome" (явно повлияна от книгата на Стивън Кинг или сериала, носещ същото име) внася нова доза директност и също оставя широко поле за изява на баса към края си. "Dip a Sail" си е почти чиста проба дет метъл и е сред най-екстремните песни в албума, за разлика от следващата "Pisces", която е единствената балада в албума. И ако тази рязка промяна на настроението е била объркваща, то закриващата "Beggars' Dance" съвсем ще обърка сетивата ви, защото е... джаз/фънк, само дето без брас секцията.

Имам чувството, че Jinjer тепърва ще стават все по-популярно име. Тази смесица от наистина екстремна музика, преливаща в мелодичност благодарение най-вече на страхотния талант на Татяна Шмайлюк, ще достигне до много хора покрай новия лейбъл на групата. Любителите на техничното свирене също имат много за слушане в "King of Everything", където любимият на много "техничари" бас има водеща роля и не е просто покорна сянка на китарите. Албумът излиза на 29 юли, което е много скоро, затова се озъртайте за него отсега.


+ + + + +
Свирепи ревове и страхотни мелодични вокали от Татяна Шмайлюк.
Разнообразие, породени от неочакваните и резки промени в темпото и настроението.
Техничен инструментал с особен акцент върху баса.

- - - - -
По-директните тракове не са лоши, но не успяват да блеснат на фона на останалите.
На места става прекалено голяма шумотевица, която леко изморява.

IF YOU LIKE
The Agonist, Otep, Eths, In This Moment, Butcher Babies, Arch Enemy и др.

Автор: Undepth
[8/10]

Cane Hill - Smile

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юли 13, 2016 0 коментара

Стилът: Alternative/Industrial/Nu Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Rise Records
Отнема: ~34 минути


Покемоните са мания, Клинтън се кандидатира за президент, а ню метълът е на мода. Не, не сме 2001-ва година, но в последно време има тенденция много групи да се връщат в края на миналия и началото на настоящия век и да правят онази смесица от алтърнатив, ню и често индъстриъл метъл, която бе популярна по онова време. Вече видяхме как това сториха групи като Of Mice & Men и My Ticket Home, но за пръв път чуваме Cane Hill - нова група под крилото на Rise Records, която очевидно е почерпила вдъхновениe от групи като Korn, Marylin Manson и Dope. И дебютният им албум "Smile" изглежда като едно жестоко начало.

Тежки насечени китари, разкуфяващ машинен ритъм, енергични крясъци и мрачни чисти вокали ту в стила на Джонатан Дейвис, ту в стила на Кори Тейлър - ако тази комбинация не ви грабва вниманието, значи или сте пропуснали да си живеете музикалния живот през 2001-ва, или просто това не е вашата музика и няма смисъл да четете нататък. Но ако ви потичат лигите и вече си представяте какво пък може да е това, а очите ви вече се насочват към първия линк към песен, значи имате късмет - Cane Hill са ви приготвили нещо много яко и точно като за вас.

Няма да ви бавя повече, точно както и Cane Hill хич не се бавят и започват ударно и дори малко стряскащо с "MGGDA" - без интродукции, без настройка, а с директен, макар и леко хаотичен удар. "(The New) Jesus" звучи малко по-представително и хитово и поне на мен силно ми напомня за германците Sub Dub Micromachine. Следващата "True Love" започва досущ като песен на Korn, сваля леко темпото и увеличава баса, като усещането, че слушам Korn продължи и в "St. Veronica", където влиянието вече започва да става прекалено силно и можем да заговорим дори за копиране на похвати. За щастие "Fountain of Youth" прекъсва тази поредица с разкуфяващи китари и много агресия, типична по-скоро за някои j-rock банди. Същата мисъл ми мина през главата и когато слушах "Ugly Model Mannequin" - една от най-здраво разкуфяващите и най-енергични песни в този и без това супер енергичен албум. Басът отново играе водеща роля в "Cream Pie", а "Screwtape" се очертава като една от най-тежките песни в албума и блести с по-открояваща се електроника и много мелодичен, почти Stone Sour-ски припев. "You're So Wonderful" е сред по-леките и алтернативно звучащи тракове, заедно със закриващата и почти баладична "Strange Candy".

Ключовите думи в "Smile" са най-вече "енергия" и "агресия". Ако търся причина да се заям, мога да добавя като ключва дума и "Korn", но засега ще се въздържа. Именно енергията и агресията правят този албум по-различен не само от всеки друг, излизащ изпод крилото на противоречивите Rise Records, но и различен от очакванията на съвременната метъл сцена. Далеч без да откриват топлата вода, с много влияния от Korn и редица други банди, Cane Hill са усвоили духа на ню метъла от началото на века и го пресъздават през 2016-та в един привидно суров, непукистки и небрежен вид. Въпреки това си личи, че подходът им е добре преценен. Cane Hill явно са усетили, че рязката смърт на ню метъла остави много неща недоизказани и че светът има нужда от групи, които да съберат де що енергия е останала в жанра и да я инжектират като адреналин в съвременната сцена. И като за начало Cane Hill се справят добре със задачата. Остава само да се отърват от прекалено явните влияния и тогава вече ще си проличи дали пред тях има голямо бъдеще.


+ + + + +
Чувствам се, все едно отново съм в най-добрите години на ню метъла.
Супер енергичен, агресивен и многократно разкуфяващ албум.
Звученето е едновременно сурово и изпипано, хаотично и машинно.

- - - - -
Прекалено много заемки от Korn и други познати банди.
2-3 разочароващи трака.

IF YOU LIKE
Korn, Rob Zombie, OM&M, MIW, SDMM, Dope, Static-X, Mushroomhead и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Katatonia - The Fall of Hearts

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юли 11, 2016 0 коментара

Стилът: Depressive/Progressive Rock/Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Peaceville Records
Отнема: ~67(+5+9) минути


Една приятелка уби много време от живота си да ми обяснява как последните два албума на Katatonia са всъщност много добри и трябва да се слушат в определена последователност. Опитах! Заклевам се в брадата на Кери Кинг, дадох им не един или два шанса и тук-там имаше попадения. Но така или иначе лекичкият "Dead End Kings" бе последван от чаша уиски с 37 кубчета лед в нея (разбирай "Dethroned and Uncrowned"). А "Night Is the New Day" беше един доста разнообразен, красив, мрачен и тежък албум, който и до ден днешен си въртя на плейъра нон-стоп.

И честно казано, след него трябваше да излезе албум като "The Fall of Hearts". Или ако не веднага, то поне през албум. Насоката на Katatonia към по-прогресарски подходи определено успява да изстиска прекрасни резултати, а именно - типичната меланхолия, подкрепена с някой и друг здрав риф за фон. Знам, че искам много, при положение че съставът им постоянно се клати, но парчета като "Takeover", "Serein", "Old Hearts Fall" и "Sanction" доказват, че това е им е нещото (обетованата земя?) на кататоничните. Разбира се, има и парчета, за които е можело да се даде повече ("The Night Subscriber", "Decima", "Serac"), но това определено не значи, че са слаби попадения - просто има по-силни от тях. Козината ми настръхна на "Shifts" в момента, в който чух сирените и ме отвя към Silent Hill. Не знам дали господин Йонас Ренске се интересува от този франчайз, но дори и текстът като че ли има попадение за култовия град. Тъй като разполагам с digibook изданието на албума, плейлистът завършва с "Vakaren" - парче на родния език на кататонци, което звучи изключително красиво и ще си изям джапанките от яд, ако пеят за баница с праз в него. За съжаление другите издания не съм ги прослушвал, има поне 2-3 трака, за които съм убеден, че ще са на същото добро ниво.

"The Fall of Hearts" е силен, добър и приятен албум, с много разчупени и меланхолични мелодии, достоен за нивото на Katatonia. Признавам си, че малко излишно разкритикувах "Dead End Kings" и "Dethroned and Uncrowned", тъй като заедно с акустичния лайв "Sanctitude", тези два албума всъщност имат изключително силно влияние върху "The Fall of Hearts". Имам предвид, че ако се заслушате, ще усетите, че разни музикални похвати от гореизброените са намерили адекватното си място в текущата творба, или дет' вика Бай Църо от сервиза в Люлин "Заспаха си на мястото!". Това е албум, който дълго ще преслушвам в неговата цялост.


+ + + + +
Прогресарският подход дава чуваеми резултати.
Грабващ и задържащ вниманието от начало до край.
Рядко се срещат албуми, създаващи такава красива атмосфера.
Достойна дължина (минимум 67 минути разнообразие).


- - - - -
Можеше и да е малко по-тежичък откъм китари.
Разпиляването на бонусите в 18675 различни издания никога не е гот за крайния потребител.

IF YOU LIKE
Paradise Lost, Anathema, Opeth, Amorphis, Tiamat, Poets of the Fall и др.

Автор: Quiksilver
[8.5/10]

Subliminal Fear - Escape From Leviathan

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 09, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial/Groove Metal
От/Год: Италия, 2016
Лейбъл: Inverse Records
Отнема: ~49 минути


Като студенти може би ви се е случвало да пропуснете лекциите по някой предмет, но все пак да учите за изпита. Накрая се получaва така, че въпросите от изпита са ви познати, но не и авторът им. Подобна е ситуацията и с този нов албум на Subliminal Fear, които не са много популярни като име, но музиката им звучи доста познато. Групата очевидно се опитва да вземе мястото на разпадналите се швейцарци Sybreed, като приликите с тях са толкова големи, че лесно може да се объркате дали не слушате именно Sybreed, а малкото разлики идват най-вече от не толкова добре изчистения звук, не особено убедителните екстремни вокали и чувствително по-слабия инструментал.
 
Даващата началото "Phantoms or Drones" започва силно електронизирано и с мачкащо темпо, като чистите вокали са изключително близки до тези на Бен от Sybreed. 6-те ѝ минути минават сравнително бързо и като цяло дават някаква надежда, че все пак дупката, оставена от Sybreed, може да бъде запълнена подобаващо. Само че с всеки следващ трак става ясно, че целият албум залага на едни и същи елементи и много сходни структури. Песните преливат една в друга и ако цъкаш на random моменти из албума, може да не разбереш, че си превключил песента. Електрониката е готина, но дори тя звучи еднаква през повечето време. Чистите вокали също са плюс и определено са по-добри от екстремните, но също като всичко останало в албума - звучат еднакво във всяка песен. Един и същ груув ритъм с едни и същи ревове и една и съща електроника се простират в 10 песни и трябва много да внимаваш, за да успееш да ги разграничиш. Различното в албума се изчерпва с шепа оркестрации ("Escape From Leviathan"), як припев и метален звук ("Self Proclaimed Gods"), мрачен електронен инструментал (пренебрежимото аутро "The Disease Is Human Emotion") и... това е.


Освен ако много не ви се слуша Sybreed (както стана с мен), няма особен смисъл да си пускате този албум. Ако си пуснете 1-2 песни, ще останете с далеч по-приятни впечатления, отколкото ако слушате целия албум, който в този си вид звучи като абсолютно копие на Sybreed, само че по-слабичко. И пак, проблемът не е в това, че песните поотделно са слаби, защото реално погледнато - не са. Само че ако пак ми се прислуша Sybreed, ще си пусна "God is an Automaton", а не Subliminal Fear. А оценката ми нещо се е изгубила и тя при ксерокопирането. Така става с тия бъгави принтери... брей, къде ли отиде?

+ + + + +
Добри композиции сами по себе си, съвсем в духа на Sybreed.
Умела употреба на електрониката и връзването ѝ с ритъма и рифовете.
Доста приятни чисти вокали.


- - - - -
Целенасочено, но безполезно копиране на Sybreed.
9 от 10 песни в албума звучат адски идентично и са много трудни за различаване
Екстремните вокали са доста немощни.


IF YOU LIKE
Sybreed, Synthetic Breed, Neurotech, Mnemic, Raunchy, Engel и др.

Автор: Reksy
[N/A]

Dust Bolt - Mass Confusion

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, юли 07, 2016 0 коментара

Стилът: Thrash Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~46 минути


Много групи, млади и стари, се опитват да възродят траша под една или друга форма. И докато едни мислят, че духът на 80-те е еквивалент на гаден звук, породен от хаотично блъскане и квичене, то други отдават своята почит към траша от онова време, правейки го така, че да звучи актуално дори през 2016-а. Една такава млада група е Dust Bolt, които за пореден път не крият пристрастията си към 80-арския (и ранния 90-арски) траш и най-вече към групи като Slayer и Sodom. И не знам за вас, но за мен трашът рядко може да е по-добър от този на Slayer и Sodom.

"Mass Confusion" започва ударно и на подобаващо високи обороти. След супер кратката "Sick X Brain" следва скоростният заглавен трак и започващата лъжливо бавно "Allergy", в която вече силно се усеща Slayer-ското влияние. "Turned To Grey" запазва високите обороти, но изненадва с мелодичен припев, леко напомнящ ми за Anthrax и Annihilator. "Mind the Gap" също започва малко лъжливо - с типичен по-скоро за 50-арския рок каноничен напев, но нататък песента продължава и завършва с типичен за Dust Bolt агресивен траш.

Първата наистина странна песен в албума е "Exit". Парчето започва като песен на Staind (!) и две минути се движи точно като такова. Дори когато на втората минута се включат китари и малко крещене, основните вокали продължават да са чисти и песента да е по-скоро депрасарски гръндж, отколкото траш - странно решение, но не и задължително лошо такова. И за да не стане бунт от недоволни трашъри, "Empty Faces" връща любимия им жанр в играта, макар и с не чак толкова високи нива на енергия. За това се грижи следващата "Taking Your Last Breath" със слейърския си риф и каращи се вокали. "Portraits of Decay" убива 4 минути и тежко страда от "синдрома на предпоследния трак", за да дойде и финалът "Masters of War", който е дълъг само 3 минути, повече от половината от които обаче минават като интро. И тъкмо започва и... свършва.

В този албум има няколко явни проблема. На първо място, това са интродукциите на парчетата. Почти всяка песен започва с интродукция с различни нива на скучност и дори на места въпросните интрота да звучат уместно и да нагнетяват напрежение, просто губят от чара си, когато са навсякъде. Това води и до по-голям проблем - странните опити за печелене на време в албума като цяло. Така например вместо "Sick X Brain" и "Masters of War" да са "пълнокръвни" песни, каквито имат потенциала да бъдат, те са сведени до един куплет с нещо като припев и досадни интродукции, които да им придадат изкуствена дължина. Третият основен проблем е, че след първата си половина албумът губи енергията, с която ни връхлиташе в първата си част. Дори с всички тези забележки обаче "Mass Confusion" е албум, който всеки фен на съвременния (и класически) траш би трябвало да чуе, защото тези пичове просто си го могат и имат сигурни оръжия, с които да ви разкуфеят.

 
+ + + + +
Здрав, агресивен, скоростен, разкуфяващ траш, особено в първата половина на албума.
Класически звучащ траш с модерен звук, напомнящ за най-добрите години на жанра.
Яки сола и съчетание на режещи рифове с набиващ ритъм.

- - - - -
Прекалено много печелене (или по-скоро губене) на време в интродукции.
Втората половина на албума не притежава заряда и енергията на първата.
Никаква идея защо в албума има гръндж песен.

IF YOU LIKE
Slayer, Sodom, Testament, Evil Dead, Destruction, Fueled By Fire и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Letzte Instanz - Liebe Im Krieg

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юли 05, 2016 1 коментара

Стилът: Gothic/Folk Rock/Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~47 минути


Когато бях оставил 6-ца за албума "Ewig" на Letzte Instanz, групата беше споделила ревюто с думите "Явно в България не оценяват добрата музика". Аз обаче не им се сърдя и ги разбирам - никой не харесва труда си недооценен от някакъв си там "критик" от някаква държава, от която рядко (да не кажа почти никога) излиза яка група "за износ". Само дето аз още мисля, че "Ewig" беше скучен. А следващият "Im Auge des Sturms" май ми беше дори по-скучен. Липсваха ми готините мелодии, цигулките, емоцията. И явно на Letzte Instanz също са им залипсвали, защото "Liebe im Krieg" звучи доста по-смело, по-освободено и като цяло по-добре от предшествениците си. И феновете имахме нужда от това.

Началото на албума нямаше как да е по-добро - заглавната "Liebe im Krieg" открива с красиви цигулки, надъхващ куплет с чудесна вокална мелодия и масивен припев. Следващата "Tränen aus Stein" също залага на зарибяваща мелодия, напрегнати цигулки и великолепен, забиващ се в главата припев: "Wein wein wein, deine tränen doch allein...". Отново цигулките са водещи и в "Steh auf!", а темпото пада в първата балада в албума "Tageslicht". Не крия, че рядко харесвам балади, но красотата на мелодията в тази просто не може да бъде пренебрегната. "Wir sind eins" започва като нещо средно между песен на Unheilig и Coldplay и има едно специфично "стадионно" чувство и грандиозност, които носи със себе си. "Reise" пък звучи като песен на Mono Inc. или Joachim Witt, което е малко странно, но не и задължително лошо.

Втората половина на албума идва с пианото в "Weiß wie der Schnee". Песента разчита най-вече на грандиозния си припев, но все пак не успява да блесне пред чутото досега. В приповдигнатата "Das Gerucht" се включва и виолончело, което продължава пътя си и в "Blutmond", кяото, точно както заглавната песен, се разгръща постепенно до нов грандиозен припев. "Unsere Tage" минава незабележимо като типичен пълнеж, за да дойде полуакустичната балада "Ich werde vor dir untergehen" (втора добра балада в един албум, направо не е за вярване) и за да може всичко да свърши с "Weite Welt". Този последен за албума трак също е балада, в която обаче нищо не се случва и играе ролята по-скоро на дълго аутро, отколкото на "същинска" композиция.

"Liebe im Krieg" е безспорна крачка напред след "Ewig" и "Im Auge des Sturms". И макар все още да не мога да открия по-як техен албум от "Götter auf Abruf", "Liebe im Krieg" се нарежда веднага след него в личната ми класация с албуми на Letzte Instanz. Тук вече мелодиите са на местата си, емоцията изглежда истинска, а желанието за правене на музика и реализирането на идеи е очевидно. И от това печелят всички.


+ + + + +
Много (и като количество, и като качество) готини и запомнящи се мелодии.
Чудесна употреба на цигулките и виолончелото.
Песни като "Liebe im Krieg" и "Tränen aus Stein" са сред най-добрите им в последните 10 години.


- - - - -
Малко по-неубедителна втора половина на албума.
Някой и друг скучен и/или пълнежен трак.

IF YOU LIKE
Subway To Sally, Staubkind, ASP, In Extremo, Lacrimosa, Mono Inc., Unheilig и др.

Автор: Testset
[7/10]

J.B.O. - 11

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юли 03, 2016 0 коментара

Стилът: Heavy Metal/Comedy
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~45(-6) минути


Албумът "11" е 11-и за J.B.O. в 27-годишната им кариера, в която пък те са продали над 2.5 милиона албума. В албума има 17 песни, от които 12 са цели песни, а 5 са кратки разиграни вицлета, достойни представители на прочутия немски хумор. От 12-те цели песни пък поне 4 са пародии на популярни песни (поне толкова разпознах). Но стига толкова цифри! "11" не е учебник по математика, а просто още един албум от т. нар. "създатели на комедийния метъл" J.B.O.

Целта на "11" е същата като на предните 10 албума на групата - да забавлява, разтоварва и да даде няколко повода за разпяване на германската публика на следващия Вакен. С тази цел бе пусната и "Wacken ist nur einmal im Jahr" ("Вакен е само веднъж в годината") - супер разпяващ кавър на естрадния певец Петер Вакел и неговата "Scheiß drauf (Malle ist nur einmal im Jahr)", който със сигурност ще е хит на следващите издания на Вакен. Но да даваме подред. Албумът започва със скоростната "Wir lassen uns das Blödeln nicht verbieten", която може би е неразпознаваема пародия на песен на Тина Йорк от 1975-а, но не мога да съм сигурен. За слеващата "Panzer Dance" обаче съм сигурен - кавър е, при това на една комична сама по себе си песен, озаглавена "Burger Dance" на DJ Ötzi. Нататък се открояват получилата видео "Ich hätt gern mehr", веселяшката "Verliebt" и "Jetzt ist halt heut", кавър на култовата песен на Mary Hopkin "Those Were the Days". "Har Har Har" си прави бъзик с "La Grange" на ZZ Top, "Söderla!" е ненужна шумотевица, а "M.F.N. for J.B.O." закрива с агресивен китарен риф и нещо като рап метъл върху него. След нея има скрит трак, който е нещо като подигравка към рапа, но е спорно доколко това е нещо, което си заслужава слушането.

Винаги ще слушам J.B.O. с удоволствие, но този път очаквах повече от тях. Ясно е, че това е комедиен албум и няма за цел да впечатли с невероятно новаторство, но дори кавърите им този път не са чак толкова готини и запомнящи се. С изключение на откриващия трак и сигурния бъдещ концертен хит "Wacken ist nur einmal im Jahr", в "11" просто няма кой знае за какво да се хвана, че да дам по-висока оценка. Малките гегове този път са много скучни и сред тях дори има един стар виц, а това за мен, като човек, който професионално се занимава с хумор (нищо, че тук не ми личи много), е много досадно. Всеки път като видя на open mic някой да прави "стендъп" със стари вицове и ми иде да го замеря с пълна бутилка, та такова желание ме обзе и като чух "Alkoholprobe". Като изключим и 2-3 наистина скучни песни, комбинирани с ужасяващия стайлинг на музикантите, може съвсем да се зачуди човек има ли смисъл изобщо да си пуска тези чичаци в ужасни розови дрехи. Отвъд всичко това обаче "11" си остава фън за слушане. Поне няколко пъти.


+ + + + +
Забавен, разтоварващ, приятен за слушане и неангажиращ албум.
Няколко песни, които щастливците, добрали се до Вакен, вероятно ще слушат с години наред.
Предимно сполучливи кавъри и пародии на популярни и не толкова популярни песни.

- - - - -
Лигнята и немският хумор този път идват малко в повече.
Няма кой знае колко много нови запомнящи се песни.

IF YOU LIKE
Knorkator, Böhse Onkelz, Die Ärzte, Feuerschwanz, Excrementory Grindfuckers и др.

Автор: Testset
[6/10]

Gojira - Magma

Posted by Today's Metal Crew On петък, юли 01, 2016 1 коментара

Стилът: Progressive/Groove Metal
От/Год: Франция, 2016
Лейбъл: Roadrunner Records
Отнема: ~44 минути


Не знам къде съм блял в последните 10 години (знам де, проповядвах Megadeth на три морета), но с гузна съвест признавам, че чак преди година прослушах Gojira и сефтето ми беше с "Explosia". Последва тежко разследване защо тези не съм ги чувал преди, защо никой не ми ги е пускал и защо съм бил такъв заплес. Резултатите? Падна ми са да пиша ревю за един от албумите, за които не можеш да имаш нещо различно от смесени чувства, тъй като албумът е тежко повлиян от смъртта на майката на братя Дуплантие. Но не целият. Само в средата, началото и края ;-)

След като излязоха синглите "Stranded" и "Silvera" QuikSilver веднага пъргаво се завтече (виртуално) и си поръча онлайн предварително албумчето, че и с тениска, че и с DVD. Бъндъл за чудо и приказ, но не ви направих видео с unboxing, щото съм стисня. Дотук добре - това бяха и отзивите в интернет, с два силни сингъла какво може да се обърка? Пуснах си "The Shooting Star" и силно се изненадах. Чисти вокали. Песновка като за парад. Попрехвърлих стари парчета от дискографията - аз ли бях луд, или пак бях блял къде не требва? Но да, Джо Дуплантие си пее чисто, и то добре. Проблемът - странно ми е. Следват "Silvera" и "The Cell", като втората вече си напомня на онази класическа Gojira, която всички фенове биха искали да получат в "Magma". "Stranded" мина и изведнъж последва "Yellow Stone", което е едноминутно... нещо, най-вероятно някаква елегия, в която Джо държи да подчертае, че е преоткрил whammy ефекта на китарата си. Следва едноименната "Magma", с която протърках ушите на съквартиранта си (според last.fm съм го слушал 58 пъти за 4 дни). Отново Джо пее с чисти вокали, но шантавите китарни фигури, характерни за Gojira, са там. "Pray" продължава интересната рифовка, но и чистите вокали. "Only Pain" ме връща към експлозивността на двата сингъла, но като цяло Gojira са намалили темпото, което се усеща и в "Low Lands", която може да мине за първата пауър балада на тази група. За баласта "Liberation" въобще не ми се коментира, почерпено е вдъхновение от Soufly комай.

Издишат ли Gojira? Изчерпаха ли се?

Не! Gojira експериментираха, и според мен успяха. Дори "Magma" да не допадне на хардкор феновете им, определено ще отвори врати за нови фенове. Неведнъж съм споменавал и в други ревюта, че всички групи трябва да се подкрепят в експериментите си, а не 30 години да издават един и същи албум. Да не говорим, че личностната трагедия е изиграла роля в писането на музика, както самият Марко Дуплантие каза в едно интервю. Подкрепяйте любимите си групи в търсенето им на нещо алтернативно и различно, както и в трагедиите им. Но като цяло "Magma" ще си остане "странният" албум в дискографията на Gojira.


+ + + + +
Авангарден и различен албум.
Иконичният ритъм и риф не са забравени.
Чистите вокали на Джо Дуплантие звучат добре.


- - - - -
Може би прекалено рязко различен от другите им албуми.
Цели два инструментала баласт.


IF YOU LIKE
Meshuggah, Mastodon, Dagoba, Strapping Young Lad, Hacride, що не даже Korn и др.

Автор: Quiksilver
[7/10]