TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Circle of Dust - Machines of Our Disgrace

Posted by Today's Metal Crew On петък, ноември 25, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: FiXT
Отнема: ~62 минути


Всички знаем за Celldweller, но надали всички знаят, че някога Клейтън е имал група, наречена Circle of Dust. Bлизо 20 години по-късно, той се връща към 90-арските си индъстриъл корени и издава нов албум на Circle of Dust. Звученето на 90-те е запазено, но продукцията е модерна (вместо изкуствено състарена, което винаги е ужасна идея), а китарите са много по-водещи, отколкото в Celldweller.

Първото нещо, което прави впечатление в "Machines of Our Disgrace" е звукът. Усещането, че слушаш индъстриъл от 90-те е завладяващо и е много лесно да се прехласнеш още в самото начало на албума. За това спомагат песни като заглавната "Machines of Our Disgrace" и "Contagion", а 7-минутната "Embracing Entropy" ни кара да се усмихнем, тъй като за нея пише, че е "featuring Celldweller", което явно е някаква нова форма на индъстриъл шизофрения от страна на Клейтън. "Humanarchy" внася тежест като директно напомня за Fear Factory с бързи и кратки откоси на двете каси, както и неочаквано агресивни вокали от Клейтън. Първата минута на "alt_Human" пък звучи хаотично, докато не се вреже издивяващ 90-арски техно бийт и песента не придобие реалния си облик. 6-минутните "Hive Mind" и "Outside In" свалят темпото и приличат по-скоро на песни на Celldweller, докато "Neurachem" избива на агресивен EBM с тежки китари. За финал ни чакат още две 6-минутни песни, които обаче са прекалено бавни и протяжни, за да кажа много добри думи за тях, като втората даже е инструментал.

Всичко върви супер в този албум някъде до средата му. Първата половина е динамична, агресивна, силна и носи духа на 90-те по един неочаквано як начин, но след това има четири песни от по 6 минути в бавно до средно темпо, два инструментала и само един наистина здрав трак. Изглежда така, сякаш на Клейтън му е свършил материала за Circle of Dust и набързо е сглобил някакви странни парчета, които обаче не носят нищо запомнящо се в себе си. Въпреки това трябва да имаме предвид, че албумът е дълъг над час, от който поне половин час е много добър и в който яките композиции са наистина яки. Затова и сърце не ми дава да кажа, че "Machines of Our Disgrace" е само наполовина добър. Чуйте го задължително, ако си падате по класически индъстриъл в духа на KMFDM, Ministry и Rob Zombie!

+ + + + +
Класическо 90-арско индъстриъл звучене, но с изчистена продукция.
Много силна и завладяваща с машинната си атмосфера първа половина на албума.
Китарно ориентиран индъстриъл метъл в духа на най-добрите групи в жанра.

- - - - -
Никому ненужни интро и интерлюдии.
Бавна и протяжна втора половина на албума.
Цели два инструментала (с интерлюдиите - четири), единият от които е 6 минути.
 
IF YOU LIKE
Celldweller, Blue Stahli, KMFDM, Ministry, Fear Factory, Rob Zombie и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Avenged Sevenfold - The Stage

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, ноември 21, 2016 0 коментара

Стилът: NWOAHM
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Capitol Records
Отнема: ~74 минути


A7X ни изненадаха. "The Stage" се появи отникъде и докато разберем, че изобщо ще го издават, той излезе. Макар никога да не съм разбирал подобни маркетингови стратегии, приех решението на групата и реших да проверя какво са искали да кажат с това рязко издаване и изобщо с албума си като цяло. От многото дъра-бъра извлякох само една наистина важна за музиката информация - че това е най-сложният им и изпипан албум досега. Чух го веднъж, повярвах им и трябваше да го чуя още поне 5 пъти, докато най-накрая успея да "навляза" в "The Stage".

 Първите няколко пъти просто не можех да се настроя да слушам 74 пълни минути и ме обземаше досада още след грандиозния отварящ трак "The Stage". "Paradigm" не ми се превърна в любима песен и след още много слушания, но със "Sunny Disposition" се получи - композицията наистина е страхотна, много авангардна и преминава през много нива, като единствено ми се искаше брас секцията да има по-голяма роля. Най-хубавата част на "God Damn" пък, учудващо, не е тежката и бързата, а тази с акустична китара, където затишието се редува с откосите на двете каси за един много драматичен ефект. На подобен подход със старт/стоп рифове разчита и следващата "Creating God", а на по-ниско темпо и продължително китарно соло в края залага емоционалната, но не чак толкова впечатляваща "Angels". Така де, да сме честни - на живо всички ще заспят на тая песен. "Simulation" започва в същото леко приспивно темпо, но след близо минутка избухва в тежък, скоростен риф, който би паснал добре на траш композиция, но чистите вокали върху него са на друго мнение.

 Още старт/стоп рифове и преминаване от бавно начало към метъл основа чуваме в "Higher", която обаче звучи като... два пъти по-дълга версия на "God Damn". Баладата "Roman Sky" и дългата 6:30 минути "Fermi Paradox" пък звучат така, сякаш силно се опитват да покажат, че са много сложни и абстрактни, но уви, те са прекалено сухи, за да блеснат с истинска авангардност. Близо 16-минутният магнум опус в края "Exist" вече е съвсем друга работа. В него най-ясно си личи на колко изчистена и семпла продукция, с много "натурално" звучащи инструменти са заложили A7X този път. Вокалите идват чак след 7-ата минута, а 4 минути по-късно се включва страхотна, аналогово звучаща електроника и инструменталът отново избухва. За финал, за да е всичко възможно най-епично и космично, чуваме една брилянтна 3-минутна реч на астрофизика Нийл деГрас Тайсън.

"The Stage" е един от онези дълбокомислени, дълго изпипвани албуми, с които групите опитват да покажат, че не са повърхностни типове, че не им е безразлично случващото се по света, че имат ясни позиции по разни въпроси и прочие. Ние в TMB обаче винаги обръщаме повече внимание на музиката, отколкото на посланието (макар и то да е важна част от изкуството), а "The Stage" просто не блести с чак толкова много оригиналност в музикалната част. Най-лесно ми беше да се убедя в това, като още веднъж си пуснах "A Little Piece of Heaven" - без никакъв спор най-добрата песен на A7X изобщо. Тайно се надявах "The Stage" да е албум с именно такъв вид песни, но нито една композиция в него дори не се доближава до този шедьовър. Да, усещат се опити, тук-там пак има театралност, брас секция, разнообразни стилови елементи и прочие, но крайният резултат далеч не е толкова впечатляващ, и по-важното - далеч не толкова запомнящ се. Това, разбира се, не пречи на албума да е много добър сам по себе си. Просто не е шедьовърът, който се опитва да бъде.

+ + + + +
Много "натурално" звучене, възможно най-близо до живото изпълнение.
Някои наистина креативни, изпълнение със съдържание дълги композиции.
Употребата на разнообразни и нетипични за метъла музикални елементи много им отива.

- - - - -
Албумът не е шедьовърът, който определено се опитва да бъде.
Може да не е за вярване, но дългите и сложни композиции невинаги са брилянтни.
Някои доста протяжни и лесно забравими парчета.

IF YOU LIKE
Metallica, Stone Sour, Trivium, Atreyu, Volbeat, BFMV, Iron Maiden и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Fleshgod Apocalypse - King

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, ноември 17, 2016 0 коментара

Стилът: Operatic/Symphonic Death Metal/MDM
От/Год: Италия, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~57 минути


Комбинацията от дет метъл и симфонични елементи звучи изкушаващо и много банди се опитват да правят нещо подобно, но не на всички им се отдава. Дори Fleshgod Apocalypse често биват обвинявани, че залагат прекалено много на симфониите и оставят метъла да се изгуби под тях. И дори да е имало подобни грешки досега, в "King" не може и дума да става за нещо подобно. Продукцията е учудващо чиста като за толкова претрупана с елементи музика - китарите изпъкват, ревовете са ясни, а оркестрациите, макар и все така силни, не поглъщат останалия инструментал.

Епични интродукции сме чували не една и две, затова трябва да изчакаме до "In Aeternam", за да се убедим, че FGA са направили един наистина епичен и отвяващ албум. "Healing Through War" и абсолютният хит "The Fool" бързо затвърждават тези убеждения, а "Cold as Perfection" и високоскоростната "Mitra" буквално моgат да ви отвеят перчема и напукат мазилката, ако увеличите колоните си достатъчно.

В средата на албума вече трудно може да се изненадаме, че "King" е мощен и епичен и изглежда, че повече няма накъде, затова FGA правят великолепен ход с нещо напълно неочаквано. Италианците посягат към Гьоте и неговата "Трилогия на страстта" и по-конкретно частта, озаглавена "Помирение". Само че вместо да я изпълнят със симфоничен дет метъл, те дават микрофона на оперната певица Вероника Бордачини за едно изпълнение, озаглавено "Paramour (Die Liedenschaft Bringt Lieden)", от което можем само да настръхнем. След това отклонение обаче няма никакво време за размисъл и високоскоростната симфо сеч продължава с "And the Vulture Beholds" и подобаващо озаглавената "Gravity" (защото направо мачка). "A Million Deaths" ни отвежда без забележки до над 7-минутния епос "Syphilis", а той, от своя страна - до пиано финала "King".

Думите не описват добре колко епична музика правят FGA, затова и не се впускам в излишни обяснения кое, къде и колко точно е епично. Без да предлага невероятни новости жанра, но с достатъчно мощ, за да ви отвее мозъците и достатъчно открояващи се тракове, "King" е поредният незаслужено оплюван албум на Fleshgod Apocalypse. С болка се начетох на какви ли не неадекватни ревюта, бъркащи се в детайли, които нямат никакво отношение към музиклата в албума. Затова стига четохте, а си пуснете албума, оставете мощта му да ви блъсне в гърдите и преценете сами дали съм сбъркал, като съм му дал тази висока оценка.

+ + + + +
Симфонична мощ, комбинирана перфектно с дет и мелодет метъл.
Вклюванията на чисти вокали им отиват прекалено много.
Страхотна изненада в средата на албума.
Без открояващо се слаби песни.

- - - - -
Започва да звучи малко еднообразно по някое време.
 
IF YOU LIKE
Septicflesh, Hollenthon, Behemoth, Hypocrisy, Ex Deo, Gorod и др.

Автор: Testset
[8/10]

The Vision Bleak - Into The Unknown

Posted by Today's Metal Crew On неделя, ноември 13, 2016 0 коментара

Стилът: Gothic/Horror Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Prophecy Records
Отнема: ~59 минути


The Vision Bleak не са станали по-тежки, но с абсолютна убеденост твърдя, че са израснали адски много в музикално отношение и новият им албум говори красноречиво за това. Малко разхвърляни в някои от предните си материали, този път са намерили баланса между чисто пеене, ниски китари и спорадични блек влияния (които почти ги няма, въпреки стилистиката на откриващото "From Wolf to Peacock"). Естествено, в търсенето на малко по-масова слушаемост е вкарана повече мелодичност, която от своя страна е направила песните далеч по-лесни за възприемане.

Пътят, поет с "Into the Unknown", позволява на групата да разшири неимоверно кръгозора на своята изначална концепция. Така нареченият от тях Horror Metal е обогатен с красиви акустични пасажи, даркуейв атмосфера, много повече чисти вокали и 13 години опит. А ако трябва да говорим за влияния и прилики, "The Кindred of Sunset" напомня стилово и в комплект за Crematory и Type O Negative. "The Wine of Cemetаry Hound" с дълбокия си бас и настроение пък е абсолютен Tiamat, преливащ накрая в тресня, докато "Ancient Heart" ми напомня за Depressive Age (колкото и налудничаво да звучи) - все необходими сравнения, за да разберете какво има в този албум. И в никакъв случай не искам да кажа, че са заимствали или откраднали - напротив - просто търсейки идентичност и облик, с финес са се докоснали до по-известните си "братя". Албумът влиза и прониква някак "смазано" през ушите, не напряга излишно сетивата, а след поредната песен удоволствието от чутото се затвърждава. Тук е важно да отбележим и заглавната "Into the Unknown", защото много ясно представя посоката, към която се е запътила групата този път. И посоката, смея да твърдя, е вярна.

Редно е да се кажат още няколко думи за останалата част от албума, където един красив инструментал е в основата на прехода към "The Fragrancy of Soil Unearthed" - най-дългата и амбициозна песен тук. Започвайки нежно изпъстрена със звуци, тя се развива в една епична мело-история. Чудесно, но за съжаление очакванията ми ескалацията да продължи до самия край не се оправдаха - той бе завзет от появата на цигулка, която сложи точка на новаторството в този албум. От последните две песни пък мога да откроя само закриващата "Luster Nocturnal" и то само заради потенциала в страхотната мелодия, която се появява на няколко места. Накрая спокойно мога да кажа, че на фона на кризата, в която се намира този вече не толкова популярен жанр, The Vision Bleak са направили чудесно попадение, което очаквам да бъде крайгълен камък в бъдещата им кариера. Остава да видим дали ще се препънат в него ище и паднат, или ще дръпнат уверено напред от полученото ускорение.

+ + + + +
Колоритен, многолик албум.
Предлага удоволствието да откриваш нови неща при трето и четвърто прослушване.
Стилово поолекване, но с ново звучене в правилната посока.

- - - - -
Липсва подреденост между отделните песни.
Сведени до минимум блек влияния.
Има неща за изглаждане, плюс разни инструментални вметки, които не са съвсем на мястото си.

IF YOU LIKE
Crematory, Depressive Age, Type O Negative, Love Like Blood и др.

Автор: Nightice
[7.5/10]

Metallica - Hardwired... To Self-Destruct

Posted by Today's Metal Crew On сряда, ноември 09, 2016 7 коментара

Стилът: Thrash/Groove/Heavy Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Blackened Records
Отнема: ~87 минути


Metallica изглежда нямат правилен ход от 20 години насам. Като се почна с "Load" и се свърши с "St. Anger", групата разбра, че това, което им се харесва на тях като музиканти, определено не се харесва на феновете. "Death Magnetic" беше насилен опит за завръщане към по-тежкото звучене, но изпод лошата продукция много си личеше, че на Metallica просто вече не им се прави такава музика. Още 8 години чакане и този път Хетфилд и компания залагат на още по-сигурното - самокопирането. Да, както и миналия път, така и сега феновете, бленуващи най-накрая голямото завръщане към здравия метъл, побързаха да обявят " Hardwired... To Self-Destruct" за велик. Но дали е точно така?

 Нека едно е ясно - няма музикален журналист на света, който да може да направи ревю за Metallica без да звучи нелепо. Независимо дали харесваш тази група или не, няма как да отречеш гигантския ѝ принос за развитието и популяризирането на метъл жанра. За мнозина това е най-великата група за всички времена (аз лично мразя такива етикети), а други, както наскоро разбрах, си играят на "вражда" между тях и Iron Maiden, което също е адски нелепо. Та, идеята ми беше, че "кой съм аз", та да съдя легендите Metallica? И отговорът е, че може да не съм институция, но пък съм честен пред себе си и се чувствам максимално безпристрастен, за да погледна на "Hardwired... To Self-Destruct" обективно и да изразя мнение отвъд "осанна" и "разпни го".

 Феновете може би вече са направили първата си остра реакция срещу това, което написах в най-горния абзац, а именно, че Metallica са избрали да се самокопират - поне до известна степен. Не е нужно дори да си голям фен, за да го забележиш, защото всеки с уши все някога е чувал "Enter Sandman" и може да разпознае как Metallica се връщат с рифове и темпо към тази своя култова композиция в иначе скучната чиния с chug рифове "Now That We're Dead". "Dream No More" пък е на няколко тона разлика от "Sad But True", с тази разлика, че в последната има страшно много енергия. Това бяха и изненадите за мен в първата половина на албума, който пък иначе започна подобаващо добре с ударната "Hardwired" и тежичката "Atlas, Rise". В нея пък на 3-ата минута дочух леко "The Trooper", но да речем, че това е в сферата на заяжданията. Най-доброто в тази първа половина обаче определено е "Moth Into Flame" - напълно разбирам защо тя бе избрана за сингъл.

 Първите наистина яки песни, от които струи легендарната за Metallica креативност идват в края на първата и началото на втората половина на албума. "Halo on Fire" може да мине и за балада, но е една от най-добре построените и грабващи песни в албума, а "Confussion", макар и със сравнително опростен прав ритъм, замахва със страшна сила и удря с много разкуфяващ основен риф и супер мелодични бриджове. "Manunkind" и "Am I Savage?" малко замазват тъкмо получените добри впечатления с еднообразни рифове, търкалящи по 7 минути, докато "Here Comes Revenge" е една от онези песни, в които всеки момент чакаш Джеймс да каже "Оу йеа!" и поне по този показател ми напомня за "Load". Средното темпо продължава да е на власт и в "Murder One", но тук мрачният и агресивен риф, съчетан с истински ентусиазираните вокали на Джеймс (рядко срещан феномен в този албум) правят голямата разлика и превръщат песента в друг мой албумен фаворит.

 Тъкмо вече бях готов да кажа, че в албума няма траш и че който иска траш трябва да ходи да си пусне новия Testament (например), когато дойде и последната песен в албума - "Spit Out the Bone". Вярно, не е "баш траш", но е максимално близо до това, което феновете на старата траш Metallica биха могли да получат. Парчето е най-тежкото в албума, а двойните каси за пръв път ни подсещат, че Ларс все още има два напълно функциониращи крака. И може би ако повечето композиции в албума звучаха като първата и последната, щях и аз да се присъединя към онзи хор, пеещ "Metallica are f*cking back!". Засега обаче мога само спокойно да кажа "Metallica пак имат албум" - чисто информативно, без кой знае какъв ентусиазъм. Съжалявам, че не мога да споделя ентусиазма на истинските фенове, чакали 8 години за един малко по-добър "Death Magnetic". Само се моля да не се самозалъгват, че това е "новият Master", "новият Justice", или новият "Kill". Това е "новият Hardwired" и така звучат Metallica през 2016-та. Take it or leave it.

+ + + + +
Ударни, скоростни, тежки песни като "Spit Out the Bone", "Hardwired" и "Moth Into Flame".
Истинска Metallica креативност в "Halo On Fire", "Confussion" и "Murder One".
Подобрение във всяко звено спрямо "Death Magnetic" и особено откъм продукция и звук.
Противно на скептичните ми очаквания, Metallica звучат сравнително ентусиазирани.

- - - - -
Прекалено много песни без впечатляваща китарна работа и често еднообразни рифове.
Няколко много очевидни прояви на самокопиране.
Не е задължително да правиш 7-минутни композиции, когато нямаш с какво да запълниш доста от тях.
Ако чакате траш, ще трябва да почакате до последния трак.
Ужасно много средно темпо.

IF YOU LIKE
Megadeth, Anthrax, Pantera, Slayer, Black Sabbath, A7X и др.

Автор: Undepth
[6.5/10]

In Flames - Battles

Posted by Today's Metal Crew On събота, ноември 05, 2016 3 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~48(+8) минути


За тези от нас, които не мрънкат от 15 години за това как In Flames трябва да се върнат към корените си и звученето от първите си албуми, става все по-трудно да защитаваме тази група. След изключително слабия "Siren Charms" идва ред на немощния "Battles" - един изморено звучащ, осакатен с ужасна продукция албум, която изобщо не отива на група от такъв ранг. Вече спорих с някои колеги (включително чужденци), които ме убеждаваха, че продукцията е окей и че трябва да си оправя колонките и слушалките, но не е така - просто In Flames никога не са имали толкова лошо звучене.

Отварящото трио - "Drained", "The End" и "Like Sand" звучи като поредица от песни, която би била приемлива само под формата на бонус съдържание или като пълнеж в края на албума, но "Battles" започва с нея. Това неубедително начало е озадачаващо и едва на неговия фон осъзнах колко як трак е всъщност "The Truth". Вярно, прилича по-скоро на песен на BMTH, а китарите звучат едновременно глухо и като автоматично генерирани от MIDI файл в FL Studio, но дори въпреки всичко това, песента е добра, а електрониката е най-добре звучащият инструментален елемент в нея. "In My Room" също е много нетипична, но нелоша композиция и може би нямаше да отнесе толкова критики от феновете, ако около нея имаше повече тежък In Flames контент. Първата половина на албума завършва също толкова изморено и немощно, колкото и започва - с "Before I Fall". Уви, май In Flames не осъзнават, че вече са паднали доста тежко.

Във втората половина положението не се подобрява особено, даже напротив. Китарите започват да звучат все по-зле още в насилено тежката "Through My Eyes", а заглавната "Battles" е абсолютно бедствие, въпреки добрите чисти вокали на Андерс в припева. "Here Until Forever" обаче е истинският апогей на безсилието в албума. Какво the fuck се случва с In Flames? И не, не е проблемът в това, че песента е лека - проблемът е, че е адски слаба и скучна. Андерс беше казал в интервю, че я е писал за сина си и затова е изключително горд с нея... което е супер новина за сина му, но не и за феновете на In Flames, които искат да слушат здрава музика от любимата си група. Чак след като мине 7-минутната мъка "Wallflower", започва да му се вижда края и идва закриващата регулярното издание "Save Me", в която поне китарите не звучат чак толкова зле.

Ако сте си взели лимитираното издание с надеждата, че поне един от двата бонуса в него ще спаси положението - добре сте сторили! "Greatest Speed" и "Us Against the World" са сред най-добрите песни в "Battles" и далеч повече звучат като In Flames от 80% от съдържанието в регулярното издание. Въпреки това и те не биха били нещо повече от пълнеж в един наистина силен албум на In Flames. Разочарованието е голямо и за пореден път го казвам - не е проблемът в това, че не правят мелодета, който правеха преди 25 години. Проблемът е, че правят немощна, изморено звучаща музика с отвратително калпава продукция.

+ + + + +
Песни като "The Truth" и "In My Room" показват, че в групата все още се раждат добри композиционни идеи.
Композициите, добри или лоши, са изненадващи и често са трудно предвидими.
Емоционален, някак личен албум.

- - - - -
Никаква енергия и мощ, очевидна умора и още по-очевидна липса на ентусиазъм.
Ужасно слаба продукция, горе-долу на нивото на домашната, най-вече откъм китари.
Купища безидейни композиции, започващи скучно и свършващи в нищото.
"Battles" е "That's the Spirit"-ът на In Flames.

IF YOU LIKE
Soilwork, Sonic Syndicate, Engel, Dark Tranquillity, Bring Me The Horizon и др.

Автор: Testset
[3.5/10]

Fiddler's Green - Devil's Dozen

Posted by Today's Metal Crew On вторник, ноември 01, 2016 0 коментара

Стилът: Folk Rock/Celtic Punk
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Deaf Shepherd
Отнема: ~46 минути


Както ясно си пише на обложката - това е "Finest Irish Speed Folk" - пък нищо, че е от Германия. Цялата обложка, барабар със заглавието на албума пък са изненадващо мрачни и зловещи като за Fiddler's Green. Съдържанието обаче звучи познато - къде в добрия, къде в лошия смисъл. Да, "Devil's Dozen" звучи малко по-мрачно и тежко, но настроението е същото и все така предразполага към вдигане на чаши, наздравици и ирландски (и далеч не само) танци.

Като за начало, "Devil's Dozen" е супер типична FG песен, която вече имам чувството, че съм чувал 1000 пъти от тях. "Bottoms Up" звучи като бъдещ концертен хит, на който ще се обръщат доста чаши, но чак след нея идва първият истински хит - "Down". Песента е силно вдъхновена от "Bella Ciao", като дори можем да я наречем кавър, но... и не съвсем - основната мелодия от оригинала е в сърцето на "Down", но се пее на няколко различни езика (включително и на италиански). Абе, най-добре чуйте сами, тук наистина слушането е далеч по-полезно от четенето. За следващия трак обаче няма спор дали е кавър или не - това е фидлъргрийнската преработка на "Boat on the River" на Styx. "Perfect Gang" пък е простовата  и наивна, но успешно предизвикваща танци песен с кънтри привкус, а "Leaving of Liverpool" е "as punk as it gets" в този албум.

Втората половина на "Devil's Dozen" става учудващо тежка и дори леко авангардна с мощната "Bad Boys" (с неокласическия ѝ финален бридж) и зверски зарибяваща и раздвижваща с леко психарската "Mr. Tickle". Отвъд тези две песни обаче няма какво повече да се отличи - баладичните "Blame It on Me" и "All the Way" не са лоши, но звучат като прекалено много други песни на Fiddler's Green и не поднасят никакви изненади. Кънтри цигулката до известна степен спасява постничката "Here We Go Again", но енергията съвсем се губи в закриващата "We Won't Die Tonight".

Не мога да кажа, че в албума има неоспоримо лоши песни, но засега това е най-нелюбимия ми албум на Fiddler's Green в последното десетилетие. Да, намирам "Down", "Bad Boys" и "Mr. Tickle" за страхотни, но това е минимумът. Fiddler's Green отдавна са си вдигнали сами летвата и поне за мен би било разочарование, ако не откривам поне по три нови любими песни във всеки техен нов албум. Знам, че звучи претенциозно, но изпитвам огромни симпатии към тази група, чиито албуми са сред много малкото, които успяват да се задържат в плейъра ми с години.

+ + + + +
Разтанцуващ и едновременно с това предразполагащ към пого албум.
Неочаквани, но приятни залитания към по-тежкото звучене.
Страхотни композиции като "Down", "Bad Boys" и "Mr. Tickle".

- - - - -
Прекалено много предвидими песни, които сякаш вече сме чували и преди от Fiddler's Green.

IF YOU LIKE
Dropkick Murphys, Flogging Molly, Flatfoot 56, The Tossers, The Bastard Suns и др.

Автор: Testset
[7/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели