TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Tokio Hotel - King of Suburbia

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, септември 25, 2014 6 коментара

Стилът: Pop Rock/Dance
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: Universal
Отнема: ~39 минути 


Преди да кажете "Какво търси това тук?!" пояснявам - прес релийзът към промото ни твърди, че Tokio Hotel са една от най-успешните германски рок (!) банди в последните 20 години. А щом е рок - защо пък и ние да не напишем нещо за албума? Но да, правилно - има уловка. Това в най-добрия случай ще да е поп-рок. Нали се сещате, това е оная банда с гримираните момченца, дето пееха на немски, имаха китари и 9-годишните ги мислеха за метъл. Само че това и поп-рок не е. Дръжте се здраво, защото това може и да е най-гадния албум, който някога сте чували.

Няма да крия - никога не съм харесвал Tokio Hotel, дори когато все още бяха някакъв вид рок банда. Гледах няколко техни видеа почти насила, за да ме убедят, че вокалистът им Бил Каулиц е от мъжки пол, защото пичът се гримираше и изглеждаше досущ като една шестокласничка от моя блок (фенка на "емо" модата и сръбската чалга). Но минаха години и Бил вече прилича по-скоро на Азис. И даже прави и музика с подобна стойност. 

Ще трябва да разочаровам и старите фенове на Tokio Hotel (които вече може да са навършили пълнолетие), защото любимците им вече правят поп-денс. Няма майтап, "King of Suburbia" е поп-денс албум, който обаче не е добър дори за поп-денс стандартите. И може да бях погнусен от "Girl Got a Gun" и малоумното му мастурбаторско видео, но... хора, това е най-добрата песен в албума. Ако си мислите, че това е дъното, дълбоко се лъжете. Tokio Hotel копаят дъното с минни багери и достигат нечувани музикални низини. Инстинктът да се застреляш идва с плашеща сила още в самото начало и се засилва в геометрична прогресия с всеки следващ трак. А ако още не сте потърсили пистолета след фалцетната и фалшиво измрънкана пиано балада "Run Run Run" (чувам "Аnd I мрън мрън мрън мрън мрън мрън мрън..." в припева), ще ви е наистина трудно да се удържите в "Love Who Loves You Back". Заглавната "King of Suburbia" пък нагло заимства мелодията от "Smalltown Boy" на Bronski Beat, а до края на албума ни чака материал, типичен по-скоро за изпълнителки като Ke$ha, като изключим само другата фалшиво изпята балада "Invaded". Китари с дисторшън пък има единствено в "Stormy Weather", макар че трудно се чуват изпод тоновете електроника и autotune.

Най-неприятната част от това музикално мъчение е излишната сексуалност в текстовете и клиповете. Или ще се мастурбира, или ще се прави оргия (бисексуална, ако някой го грее), или нещо друго. Просто е гадно за слушане, а да не говорим колко е гадно за гледане. Пак казвам - този албум няма достойнства дори като за поп-денс. "Tik-Tok" на Ke$ha е като патриархален шедьовър в сравнение с което и да е от недоразуменията в "King of Suburbia". И все съм слушал гадни албуми, но този вече тотално чупи гадомера.

+ + + + +
Няма.

- - - - -
Целият албум е пълен с гадна анти-музика. 

IF YOU LIKE
Ke$ha, Conchita Wurst, Paris Hilton, Britney Spears, Криско, Азис и др.

Автор: Undepth
[0/10]

Xerath - III

Posted by Today's Metal Crew On вторник, септември 23, 2014 0 коментара

Стилът: Symphonic/Progressive/Groove/MDM
От/Год: Англия, 2014
Лейбъл: Candlelight
Отнема: ~68 минути 


Наскоро една приятелка-меломанка ме попита какво свирят Xerath. Обясних ѝ следното: "Meshuggah срещат Dimmu Borgir, за да запишат саундтрака на Lord of the Rings с футуризма на Матрицата". Иначе казано, в музиката на тези британци има нещо наистина специално и уникално, още откакто изгряха през 2009-та с главозамайващо интересен албум за нашата музикална епоха. Дори и смяната на китариста им от "II" към "III" не ги разтресе особено откъм идейност и все по-ясно си личи огромният им хъс да плетат сложни и полиморфни пасажи от музика. И ето, че днес "III" комбинира симфоничността на вече познатия ни модел на свирене със същинското музикално узряване на Xerath.

И като стана дума за "Матрицата", началният 7-минутен епос "I Hold Dominion" звучи като нещо, което би могло да се постави за фон на Хелбой, яздещ Харли Дейвидсън към залеза сред гроздове от падащи ангели и демони. Хиперболите настрана, новият китарист Конър МакГурън си е намерил мястото в групата, а и те са му намерили място за таланта.
Симфоничните партии пък, които в предишните албуми ми идваха малко в повече, тук са сведени до "тука има, тука нема, дай на новия да къдри соло". Но да караме по същество. Отварящото парче загатва в края си входа към "2053", а вокалистът Ричард Томсън реве мощно от колоните, доказвайки, че все още е на ниво. "I Hunt For the Weak" печели приз за най-трю заглавие, но по-интересното е, че Ричард запява за кратко с чисти вокали, и... звучи добре! Първото леко разочарование идва от "Autonomous", където надушвам малко клишета в структурата - барабани тип "дзупа-дзупа-дзупа-дзупа", сякаш предъвкват нещо на Cradle of Filth. Махвам с ръка, не може всичко да е перфектно и ушито точно като за мен. И съм доволен, тъй като "Bleed This Body Clean" влиза така ударно, че с правия си ритъм отмива всякакви лоши помисли. В "Death Defiant" пък оценявам че мастерингът е много по-добър от това, което ни пуснаха за зарибявка в Youtube. В "Sentinels" пък ни посреща многопластова структура от ефекти, а Ричи реве още по-мощно и мащабно. Нивото на албума остава непроменено с "Passenger", но и спира да блести с новости точно тук.

След експлозията в началото, Xerath продължават със зададената скорост и не поемат нови рискове. "Ironclad" може да се отбележи като поглед към 2009-а, а "Demigod Doctrine" минава, колкото да даде път на "Тhe Chaos Reign". С нея Xerath отново стъпват във филмова епохалност, като тук-там се накъдря още някое добро соло. Ставаме свидетели на "Witness”, където в един момент нещата започват да поолекват, а ритъмът да се забавя - оркестрациите стават повече, а чистите вокали в припева подозрително напомнят на Боно. Треснята се закрива с двете части на "Veil", които се концентрират отново върху инструментал с шепоти, като имам чувството, че втората част е по-скоро reprise на първата, но като цяло е окей за край на албума. 


Спомням си 2009-а как ми падна ченето като "сефтосах" Xerath, но сега съм дори още по-приятно изненадан. Пичовете са вдигнали левъл от последния си албум досега и много, много са се постарали за "III". Сега като се замисля, не знам дали си личи покрай някои саркастични вметки, но намирам този албум за зверски добър. Чак се мразя, че не си го поръчах предварително, защото вече е "sold out". Адмирации и за новия китарист, който внася свежест, макар на места китарите да са с половин стъпка по-назад, отколкото би ми се искало, особено когато са в "двубой" с оркестрациите. Те, от своя страна, са силно застъпени като в "I", а от "II" са взети по-разчупеното мислене и творене. 9,5 от мен, само защото можеше да минем без няколко пълнежа.

+ + + + +
Епичността на Xerath се е повишила до нечувани нива.
Новият китарист може би е точно това, което им липсваше досега - и се вписва перфектно.
Няма и една недоизпипана секунда или обективно слаби парчета.


- - - - -
68-минутен албум с 4-минутни парчета обрича работата на един-два пълнежа. 

IF YOU LIKE
Septicflesh, FGA, Meshuggah, Threat Signal, Dimmu Borgir, Mnemic, The Matrix и др.

Автор: Quiksilver
[9.5/10]

Walking Dead On Brodway - Aeshma

Posted by Today's Metal Crew On неделя, септември 21, 2014 0 коментара

Стилът: Deathcore
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: Impericon Records
Отнема: ~34 минути 


Казват, че ако Suicide Silence, Whitechapel и Chelsea Grin имат дете, то щяло да бъде именно Walking Dead On Broadway. Силно заинтересован от това твърдение си пуснах "Aeshma" и... твърдението се оказа вярно. Толкова вярно, че WDOB реално звучат като тези три групи едновременно. WDOB звучат тежко, агресивно и помитащо - и в общи линии с това се изчерпва цялата им музика. Но пък ако това ви е достатъчно - защо пък да не им дадете шанс?

Заглавието на албума идва от иранската митология. В нея Аешма е демон, олицеторяващ гнева, алчността, убийството и пиянството. В случая WBOD използват името му като метафора за цялото зло и страдание, което човечеството причинява, заради своето постоянното желание да воюва и разрушава. Но ппо-важен за нас е музикалният аспект. Накратко, "Aeshma" е албум, наблъскан догоре с много брейкдауни, грухтежи и ниско настроени китари. Вокалистът Робърт ръмжи, грухти и крещи подобаващо, зад него всяка минута се сменят брейкдауни и бързи барабанни откоси и въпреки всичко - композициите звучат еднакво, бързо стават предвидими и по някое време доскучават. В общи линии, ако вече сте чули и първото пуснато парче
"Illusions", значи кажи-речи сте чули почти всички песни от "Aeshma". Бластбийтовете в "Path of Exile" и епичното чувство в "Sleeping Titans" разнообразяват общата картинка, но като цяло ще ви е трудно да запомните повечето песни от този албум.

И преди сме си говорили по темата за самоцелно тежките албуми и този в общи линии също е такъв. Е, не е неслушаем като новия на Chelsea Grin, да речем, а и със сигурност ще допадне на хората, на които просто им трябва някаква супер тежка и агресивна музика за изливане на енергия - с много тежки китари, свирепи ревове и купища брейкдауни. Обобщено казано, албумът е тежък, мощен, помитащ и бързо доскучаващ. Но все пак е дебют и както казах и по-горе - защо пък да не му се даде поне един ша
нс? Деткор фенове - от вас зависи.

+ + + + +
Бърз, тежък, мачкащ, агресивен и зловещо мощен инструментал.
Подобаващо свирепи ревове, грухтежи и крясъци (ниски, средни и високи).
Няма и помен от лигавщини - няма дори чисти вокали и мелодични пасажи.

- - - - -
Албум от типа "Един голям брейкдаун".
Много от парчетата са почти неразличими едно от друго и рядко изненадват с вътрешно разнообразие. 

IF YOU LIKE
Suicide Silence, Whitechapel, Chelsea Grin, Carnifex, Thy Art Is Murder и др.

Автор: Stahley
[6/10]

Hämatom - X

Posted by Today's Metal Crew On петък, септември 19, 2014 0 коментара

Стилът: Deutschrock/NDH/Metal
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: SPV
Отнема: ~37(+4) минути 


За 10-годишнината си Hämatom са решили да направят нещо "по-така" и издават албум от два диска. В първия има една нова песен и 10 кавъра на съвременни германски хитове, а във втория - още една нова песен и материал тип "Best of". И макар че тук нямаме навика да правим ревюта кавър-албуми, в случая на Hämatom правим изключение по няколко причини. Първо - имат юбилей. Второ - първият им концерт пред не-немскоговоряща публика някога беше именно в България и затова имаме специално отношение към тях. И трето - мога да се хвана на бас, че почти никой по наши земи няма да се досети, че парчетата са кавъри, ако не му се загатне предварително.

Двете нови песни се казват "Teufelsweib" и "Leichen Pflastern Unseren Weg" и звучат досущ като излезли от "Keinzeitmensch", затова няма да се учудя, ако се окажат някакви B-sides от него. Това обаче няма кой знае какво значение, защото и двете са добри. Оттук нататък започват кавърите (няма да обръщаме внимание на "best of" материала) и истинското забавление. Тъй като почти налудничаво следя какво се случва на германската сцена, веднага разпознах повечето оригинали (или поне бях запознат с изпълнителите им), но интересното е, че Hämatom са направили кавърите си така, че да звучат като техни авторски песни - и точно затова казах по-горе, че би било трудно на някой, който не е чувал оригиналите да се сети, че това са кавъри.

Първият кавър е на супер популярното парче "Kids" (оригинал) на рапъра Marteria и Hämatom са се справили блестящо с него, при това без да им се налага да рапират. По подобен начин групата се е прицелила в още няколко рапъри, правейки кавъри на "Bilder im Kopf" (оригинал) на Sido, "Scwarz zu Blau" (оригинал) на Peter Fox и "Emanuela" (оригинал) на Fettes Brot. Останалите преработки са на "Gebroen um zu Leben" (оригинал) на Unheilig, "Vom Selben Stern" (оригинал) на (Ich+Ich), "Blinde Fäuste" (оригинал) на Maxim (абсолютно неизвестен за мен изпълнител), "Oh Jonny" (оригинал) на Jan Delay (също неизвестен за мен) и "Guten Tag" (оригинал) на Wir Sind Helden. Специално внимание обаче обръщам на кавъра на "Remmidemmi" (оригинал) на Deichkind. Hämatom са направили от това странно парче един размазващ NDH хит! Песента ми е абсолютен фаворит в този албум и не мога да си представя как някой може да я слуша без спонтанно да избухне в куфеене.
 

Ако чуете оригиналите на песните, които Hämatom са преработили, може да ви се стори много трудно от повечето от тях да се получат здрави метъл тракове, но точно в това е голяма част от чара на "X". Той ще даде на слушателя изненадващо много поводи за куфеене, като, с риск да се потретя, малцина изобщо биха се сетили, че това са кавъри. Накрая казвам на Nord, Süd, West и Ost едно извънредно "Наздраве!" по повод 10-годишнината на групата им и им пожелавам да се върнат отново в България възможно най-скоро, защото както се видя още на стадион "Васил Левски", тук са готови да ги посрещнат изненадващо много фенове.

+ + + + +
Умели преработки, които в този си вид звучат като авторски материал на Hämatom.
От привидно невъзможни за "ометъляване" песнички са се получили страхотни парчета.
И двете нови песни поддържат високото ниво от "Keinzeitmensch".

- - - - -
Новият изцяло авторски материал е доста малко.
Как тъй "Best of" без "Neandertal", "Butzemann" и "Schau Sie Spielen Krieg"? 

IF YOU LIKE
Frei.Wild, Betontod, Die Toten Hosen, Mushroomhead, Rammstein и др.

Автор: Testset
[8/10]

Onkel Tom - H.E.L.D.

Posted by Today's Metal Crew On сряда, септември 17, 2014 0 коментара

Стилът: Thrash/Heavy Metal/Deutschrock
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: SPV
Отнема: ~45 минути 


Възнамерявам да се засегна, ако ми кажете, че не знаете кой е чичо ви Том. Даже не ви карам да го харесвате, но трябва да знаете кой е. Чичо Том, познат още като Tom Angelripper, фронтмен на една от най-големите траш банди в историята - Sodom. Страничният му проект се казва Onkel Tom и повече през 2011-та бе поизтупан от прахта и възроден след повече от 10-годишно прекъсване. "H.E.L.D." е вторият албум на Onkel Tom след "възраждането" и в него отново се залага на забавлението, алкохола и разлечението - далеч от тежките теми в текстовете на Sodom.

Стилът на Onkel Tom е малко труден за определяне, защото събира в себе си елементи на траш и хеви метъл, хард рок, дойчрок, "южняшки" рок, рокендрол, пънк и прочие. Основната идея обаче не е да се умува над това кое парче точно в какъв стил е, а да има настроение, да се лее алкохол и да се куфее неангажиращо.

Началото на албума е музикален еквивалент на обложката му - "Flatus Antelucanus" е едноминутна симфония от отваряне на бутилки и тежки пърдежи. След нея нещата се нормализират - хоровият припев в "Prolligkeit Ist Keine Schande" задава тона на настроението, с пиянската "Ein Bisschen Alkohol" съвсем си идваме на думата, а "Was Euch Nicht Passt" вкарва и подобаващо дойчрок/пънк звучене и е една от най-готините песни в албума. Тежкият хард рок "Der Duft von Lavendel" се врязва с насечен риф, а "Auf Gedeih und Verderb" директно избива на траш и е най-тежката композиция в "H.E.L.D.". Следващята я (и закриваща) "Ich Bin noch am Leben" играе ролята на акустична "балада", но с гласа на чичо Том понятието "балада" доста се променя.

С две думи, "H.E.L.D." е албум за пиене и добро настроение. Уви, ако не знаете немски надали ще ви е чак толкова интересно и няма да разберете какво точно се случва в текстовете на Onkel Tom. Това обаче не пречи да се съберете с приятели, да си пуснете малко "метъл за маса", какъвто има в изобилие в "H.E.L.D." и да си отворите някоя и друга бира. Така и така ще ви се допие още от първата песен.


+ + + + +
Албум, носещ настроение, забавление и странно желание да си налееш нещо силно.
Разнообразие от стилове - траш, хеви, рок, пънк и какво ли още не.
Винаги е добре да чуеш гласа на легендарния Tom Angelripper на още едно място.
Тая група и да иска не може да издаде скучен албум.

- - - - -
Трудно ще излезе от нишата "метъл за маса".
Не е албум, който да си пускаш всеки ден - по-скоро е за поводи (алкохолни най-вече).

IF YOU LIKE
Sodom, Die Knappen, Böhse Onkelz, Tankard, J.B.O., Frei.Wild, Dezperadoz и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Amaranthe - Massive Addictive

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, септември 15, 2014 2 коментара

Стилът: Modern Metal/EDM
От/Год: Швеция/Дания, 2014
Лейбъл: Spinefarm/Universal
Отнема: ~41 минути 


С колкото и похвали да засипя Amaranthe - все ще са им малко. Това вероятно дразни много от феновете на по-тежките стилове, които не разбират защо всички така се прехласват по някаква си там поп-метъл банда, но това е положението. Amaranthe обаче не са "някаква си там" банда, а едно от най-сензационните имена в метъла в последните години. Смесвайки съвършено добре модерен метъл, електроника и елементи на евроденс, тази шведско-датска шесторка прави това, което много банди са се опитвали, но не са успявали - идеална смесица между поп и метъл, която хем да не е прекалено тежка, хем не прекалено лека, хем не прекалено опростена. Е как да не ги похвалиш?!

Amaranthe са внесли няколко промени спрямо предните два албума, като основната е привличането на вокалиста Хенрик Инглюнд (Scarpoint) на мястото на напусналия Андреас Солвстрьом. Уви, дали заради малкото време или нещо друго, Хенрик няма кой знае каква роля в новия албум. Да, обажда се често, но микрофонът този път принадлежи най-вече не Елиз, малко по-малко на Джейк и наистина малко на Хенрик, който на концертите на бандата може и да има време да удари някоя и друга бира, докато си чака реда. Другата по-ярка промяна е в звученето. То е още по-масивно, мелодично, електронно и все по-често избива на индъстриъл метъл. Духът на евроденса пък се усеща още по-силно отпреди, особено в припевите.

Тук е мястото да похваля още веднъж групата - абсолютно всяка от 12-те песни в "Massive Addictive" спокойно можеше да бъде избрана за хитов сингъл. И да, клише е да го кажа, но заглавието "Massive Addictive" отговаря напълно на съдържанието зад него. Честно казано, от седмица насам мисля и не се сещам за друг албум, в който да съм чувал подобна наситеност с хитов материал. Пълнежи няма и с много зор и "от мен да мине" казвам, че трите последни парчета не са толкова силни колкото тези в първата половина и че баладите не са ми точно по вкуса (но една от тях със сигурност ще излезе като сингъл с видео по някое време).

По ред на номерата - "Dynamite" разцепва мрака в стил "The Nexus" и се явява като своеобразен мост между предния и новия албум. Сингълът "Drop Dead Cynical" вече загатва по-добре общото звучене на албума. С многото си електроника, бийтове и индъстриъл дух (някои се сещат за Marilyn Manson като го слушат, поне аз не разбирам защо) той може да мине и за един вид същинско начало. Все така хитово звучащата "Trinity" пък се изнизва бързо, за да даде път на едно от най-готините парчета, които Amaranthe някога са правили - заглавното "Massive Addictive". Докато го слушам напълно разбирам защо са го кръстили така - тежки насечени китари, обгърнати в масивни електронни лийдове се събират с ултра зарибяващ припев ("Massive addicitve! I'm totally completely afflicted!"), който поне аз не мога да спра да си пея вече близо месец и предполагам, че подобна съдба очаква много от другите фенове на групата. Веднага след това идва още един страхотен, динамичен, разкуфяващ, супер мелодичен трак, озаглавен "Digital World". "Индустриалният" му куплет преминава в свръхмелодичен припев с откровено евроденс звучене, като зад основната мелодия през цялото време водещи остават дебелите електронни лийдове и тежките китари. Също абсолютен хит.

Чак тук идва място за почивка с първата балада - "True". Тя и "Over And Done" са единствените бавни парчета в албума, но и в двете има "жица" (във втората дори има и доста добро соло), така че дори китарните фенове ще могат да си позволят да пуснат по една сълза без да ги е срам. До края на албума обаче отново ни заливат хитове - "Danger Zone" разбива стени с мощен насечен риф и "евро" припев, като в нея новият екстремен вокалист Хенрик получава най-много поле за изява от всички песни из албума. "Skyline", "Ordinary Abnormality" и "Exhale" също не разочароват, доставяйки още дози от уникалното си звучене.

Възхитен съм за пореден път. Някога се опасявах, че Amaranthe няма да успеят да достигнат или надминат дебюта си, каквото и да направят. "Massive Addictive" обаче му е сериозен конкурент, защото в него също няма нито една празна или излишна секунда и абсолютно всяка от 12-те песни може да бъде хитов сингъл. И въпреки че имам някои забележки дори към този албум, подобно КПД няма как да остане неотчетено. Затова давам на "Massive Addictive" една от редките си и много претенциозни 10-ки без никакви угризения.


+ + + + +
Рядко срещано КПД - всяка от 12-те песни спокойно може да излезе и като хитов сингъл!
Заглавието казва истината - звученето му е наистина масивно и силно пристрастяващо.
Кристален звук, тежки китари, масивни електронни лийдове и идеално вписващи се евроденс елементи.
Още след едно слушане вече ще (можете да) си пеете поне половината припеви!

- - - - -
Новият екстремен вокалист Хенрик Инглюнд се справя добре, но не се включва достатъчно често.
Електрониката този път е дори още повече - ако на някой му пречи, да го брои за минус. 

IF YOU LIKE
Dead By April, Escape The Day, The Unguided, Sonic Syndicate, Within Temptation и др.

Автор: Testset
[10/10]

[INDEPENDENT!] Rainbowdragoneyes - The Secret Mirror

Posted by Today's Metal Crew On събота, септември 13, 2014 1 коментара

Стилът: 8-bit Melodic Black/Dance Metal
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: -
Отнема: ~26 минути 


Понякога трябва да се излиза от рамките на "нормалното". Явно това си е мислел и мултиинструменталистът Ерик Браун (настоящият барабанист на Swashbuckle), когато е създал този свой 8-битов блек метъл проект. Ако не се лъжа, това е четвъртият му албум с RDE, така че очевидно тази му група не е само за еднократно убиване на времето.

"The Secret Mirror" е кратък, забавен, минималистичен и изненадващо зарибяващ. 8-битовите (chiptune) кийборди, излезли сякаш от стара видео игра, се забиват ужасно лесно в главата и биха могли да разтанцуват дори най-злия горски блек метъл фен. Който си мисли, че може да устои на танцувалните пориви, нека си пусне своеобразния сингъл "The Blade Chose Me" и по-специално клавирното включване след 50-тата секунда и да пробва, пък да видим. Всички може да пробвате още с "Fortress ov Frost", "Empire ov Endless Glory" и "Starvved" - все на някоя (ако не на всички) ще се раздвижите със сигурност. Всъщност, въпросните тракове, редом с "Ancient Slumber" са и най-добрите в този иначе доста кратък албум, състоящ се от само 9 композиции (и по-малко от половин час музика). А като не броим интрото и инструменталното аутро, това си е едно доста добро КПД.

Накратко, "The Secret Mirror" е албум, с който да разнообразите малко ежедневната метъл манджа, да си вдигнете настроението - а защо не и да се пораздвижите из стаята със срамни танцови движения? Комбинацията от chiptune електроника, чудесна клавишна работа, денс бийтове и два типа вокали (харш и чисти с ефект) се оказа много по-приятна и интересна, отколкото някога съм си мислил, че може да бъде. Затова препоръчвам силно на феновете на разнообразието! Суровите, обидчиви и ритуално-сатанистични блек фенове могат и да пропуснат, ако не искат да се засегнат до дълбините на черните си души.

 
+ + + + +
Тази странна музикална комбинация се оказа по-интересна, отколкото бих могъл да предположа.
Супер зарибяващи мелодии и неустоимо разтанцуващ ритъм.
Забавен, приятен, свеж и внасящ така нужното разнообразие в ежедневното метъл меню.

- - - - -
Прекалено кратък.
Някой по-суров фен може да го сметне за подигравка с блек метъла и да се засегне нечувано.  

IF YOU LIKE
Magic Hammer, Mr. Spastic, Machinae Supremacy, Gloryhammer, Swashbuckle и др.

Автор: Testset
[N/A]

Monuments - The Amanuensis

Posted by Today's Metal Crew On вторник, септември 09, 2014 2 коментара

Стилът: Progressive/Djent/Melodic Metalcore
От/Год: Англия, 2014
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~50 минути 


На тази изключително красива и детайлна обложка можете да видите изобразена "Самсара". Понятието идва от източните религии и буквално думата означава "кръговрат". Тя изобразява веригата от раждане, живот и смърт под формата на колело, което е в непрекъснато движение. Няма да навлизам в тълкуване на терминологии и понятия, които не са кой знае колко ясни и на мен самия, пък и момчетата от "Monuments" са се погрижили да хвърлят малко светлина над тях в новия си концептуален албум.

Също като обложката, музиката на бандата е малко сложна за възприемане и определено ще изиска голяма част от вниманието ви, за да можете да вникнете достатъчно добре в тези 11 песни. Момчетата свирят модерен и техничен "джент" метъл с примеси от много други стилове - прогресив, метълкор, пост-хардкор и какво ли още не. За да придобиете по-добра представа, просто си пуснете "The Amanuensis" (заглавието е вдъхновено от романа "Облакът Атлас"
на Дейвид Мичъл) и още от първия трак в него, "I, The Creator", ще ви стане ясно за какво точно става дума и ще можете да се възхитите от огромния диапазон на Крис Барето (да, вече той е вокалист на групата, но за това след малко). Общо взето обаче всички тракове залагат на зверски добри, тежки и технични китари, разчупени, но прецизни барабани и два типа вокали, като чистите имат леко количествено предимство пред екстремните.

Предполагам, че всички фенове на бандата ще гледат под лупа как се справя новият човек зад микрофона - Крис Барето (ex-Periphery). Той обаче не само устоява на напрежението от това погледите да са вперени в него, а направо оставя критиците със зяпнали усти. Вокалите му винаги са били безупречни и това е така и в този албум. И макар той да е човекът, който ще обере най-много лаври за изпълнението си, трябва да отдадем заслуженото и на китарното звено - всички рифове и сола са много добре изпипани и интересни и често излизат извън рамките на джент жуженето. Която и песен да хванете, все ще намерите поне няколко "куки", които да ви накарат да си пуснете песента (и съответно - целия албум) още веднъж. Не искам да тръгвам да изреждам какво точно се случва в отделните песни, защото за всяка може да се каже много, а нито искам да превръщам ревюто в "роман", нито мога да пренебрегна който и да е трак. Но редакторът ми сложи едно изречение тук, в което отбелязва, че "Atlas" е сред най-разчупените и разнообразни парчета в албума и има доста малоумно видео и че щеше да е по-добре просто да ѝ се направи красиво лирик видео като на "Origins of Escape".

Нарочно оставям по-конкретните описания настрана, за да се опитам без да ви досаждам с 356 абзаца да ви дам кратка представа какво да очаквате като музика от "The Amanuensis" и да ви подтикна да му дадете поне един шанс. Момчетата са направили гигантска крачка нагоре в един труден и все по-размиващ границите си жанр и са сътворили един от най-изпипаните музикално албуми, които съм чувал в последно време.


+ + + + +
Наистина добра и технична китарна работа.
Първокласни вокали от Крис Барето.
Страхотни, разнообразни, неклиширани, детайлно изпипани композиции.
Интересна концепция и страхотна обложка.


- - - - -
Изисква повишено внимание и поне няколко цялостни преслушвания, за да се оцени както трябва.
Множеството китарни звуци започват леко да напрягат и изморяват към края.  


IF YOU LIKE
Periphery, Tesseract, Volumes, Structures, The HAARP Machine, Erra и др.

Автор: Reksy
[8.5/10]

Evergrey - Hymns For the Broken

Posted by Today's Metal Crew On петък, септември 05, 2014 0 коментара

Стилът: Progressive Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: AFM
Отнема: ~61 минути 


Поглеждайки през прозореца, едва ли има по-подходящо време да пиша за новия албум на Evergrey - от няколко дни името на бандата трайно се е настанило в атмосферата над главите ни. Явно има нещо във всичко това, защото в последно време тук на сайта в често споменаваме думите "мрачен", "меланхоличен" и т.н. Е, и този път ще е така, но с някоя и друга условност. Първо - доста време мина от последното издание на групата. Второ - големият брой промени, станали в нея след това, и трето - отправената заявка, че това е най-силният албум в 16-годишната кариера на бандата. Леко клиширано, леко невярно, но пък съвсем нормално за албум тип "завръщане".

Началото се поставя от клип-сингъл-флагмана "King of Errors". Парчето е от типа такива, които наричам "асоциативни". Страхотно е, а навежда мислите в посока "това съм го чувал", което си е атестат за направа с майсторство и вкус. Веднага реших, че този албум ще си го бива. Чудесно заключение, но посоката му на развитие за се оказа низходяща. С други думи, тежкото начало, мрачните нотки и мъгливата атмосфера след час музика се превръщат по-скоро в олекотен и омекотен рок. Да вземем например крайно сладникавата пиано балада "Missing You", която звучи така, сякаш някой рок-талант от музикално риалити я пее, за да покаже на журито колко е емоционален. Пък и такъв край (на албума) с три бавни парчета идва малко в повече. "The Grand Collapse" пак е по-добре откъм темпо и звук, но за 8-те си минути предлага предимно инструментал, което е малко странно. "The Aftermath" пък загатва, че ще се разгърне все по някое време, но това се случва чак на 5-ата минута, след което просто затихва в продължение на още 2 минути.


Дотогава обаче нещата стоят добре. "Black Undertow" е абсолютно "друга ракия", където вокалите са извисени и мелодични, а дори се долавя и гняв. Определено това е вторият ми фаворит. След това в затихваща поредност мога да изброя заглавната "Hymns For the Broken", "Barricades" с много якото си соло в средата, "Wake a Change" с дъждовното си настроение (и личен фаворит на редактора заради насечените китари и електрониката, бел.ред.), "A New Dawn" и "The Fire" с идеално включващите се детски вокали.

Мисля, че би било по-удачно да изслушаме "Hymns For the Broken" без да се съобразяваме с поредността на песните. Защото подхващайки го така, както е подреден, по някое време нещо окуцява и в към края дори леко досадява. Но кой знае, аз голямо слушане му ударих, може и да съм прекалил. Ето, че и ревюто се превърна в лъкатушене между положителните и негативните определения за албума. Със сигурност в него има много за харесване - има много емоция и атмосфера, но често няма енергия, а по-лошото - няма и метъл - и след час слушане това много уморява. Бавен хард рок по света има бол, нямаше нужда и Evergrey да ни стоварват още такъв. Въпреки всичко, не се отказвайте лесно от слушането на този албум. В един по-широк спектър, тук има музика за хора със свободен мироглед - така както прокламира и революционно настроената обложка.


+ + + + +
Така желаната промяна (дори частично), е вече факт.
Виртуозен подход към създаването на супер як продукт, който трябва да бъде чут.
Сами за себе си почти всички песни притежат огромен (и силно емоционален) заряд.


- - - - -
Общото залитане към дебрите на един олекотен рок.
Еднакво темпо в голяма част от албума.
Трайно усещане за това, че силното начало прелива в слабичък край.  


IF YOU LIKE
Lake of Tears, Vanden Plas, Threshold, Masterplan, Tad Morose, Conception, CIIC и др.

Автор: Nightice
[7.5/10]

Eden Weint Im Grab - Geysterstunde II

Posted by Today's Metal Crew On сряда, септември 03, 2014 0 коментара

Стилът: Avant-garde/Dark Metal
От/Год: Австрия, 2014
Лейбъл: Winter Solitude
Отнема: ~70 минути 


Годината е 1922-ра. Австрийският философ, изобретател и биомиметик Виктор Шаубергер опитва да създаде в лабораторията си летяща машина, с която... да лети до отвъдното и обратно. Близо 100 години по-късно, този странен опит е възпят подобаващо от Eden Weint Im Grab в откриващата песен "Jenseitsflugmachine" от новия им албум "Geysterstunde II". EWIG винаги са имали афинитет към отвъдното, призраците и странните истории от този тип и точно затова винаги ми е било интересно да си превеждам текстовете им, въпреки нищожните ми познания по немски.

Мрачен, поетичен и дори леко налудничав, "Geysterstunde II" е повече от достоен наследник на своя предшественик. EWIG още веднъж размиват границата между живота и смъртта и изпълват стаята на слушащия с призраци и привидения. От подобна музика буквално можеш да настръхнеш, особено ако си пуснеш "Mein Geysterhaftes Grammophon" ("Моят призрачен грамофон"), или се оставиш да бъдеш обладан от призрачния орган и далечните напеви в "Tanz auf dem Ouija-Brett" ("Танцът на дъската Уиджа" - вид спиритическа дъска, бел.ред.). "Wesen aus dem Nichts" с нейния игрив кабаретен ритъм пък ме кара да се чувствам така, сякаш група скелети са грабнали инструменти и си правят среднощен концерт в тъмна гора. И солото на пианото малко след средата... брр, тръпки могат да те побият само от него. А макар че елементи на блек метъл има в много от песните, единственото по-"блек" парче като цяло е само "Aurelia". 8-минутният епос "Die Sage von der Weisen Frau" ("Сагата за мъдрата жена") пък дава много силен завършек на албума, съчетавайки в себе си по малко от всичко, което сме чули в албума. След него има единствено един речетатив, който обаче би бил напълно безинтересен за незнаещите немски - точно както и всички останали речетативи и разкази из албума.

Стоящ някъде на ръба между живота и смъртта, мракът и светлината, гениалността и лудостта, поезията и страха, блека и готика, "Geysterstunde II" е албум, който трябва да изслушаш повече от веднъж, за да оцениш подобаващо. Вярно, дължината му от 70 минути не предразполага много към това, но веднъж потопиш ли се правилно в неговата мрачна атмосфера, времето започва да минава неусетно. А ако знаеш и немски - това е огромен бонус, защото ще можеш да оцениш и поетичните текстове на Александър Пол Блейк. А от разговорите си с него съм установил, че този човек има много и все интересни неща за казване и изпяване.


+ + + + +
Колкото мрачен, толкова и поетичен - че дори и леко гениално-налудничав албум.
Цели 70 минути материал, в чиято атмосфера можеш да се потопиш напълно.
Силно въздействаща музика - като нищо може да настръхнете, докато слушате.
Интересни и разнообразни композиции - къде по-леки и кабаретни, къде по-тежки и злокобни.
Великолепни роли за цигулката, пианото и органа.

- - - - -
След средата дължината вече доста натежава.
Речетативите и разказите са разбираеми само за немскоговорящите слушатели.  

IF YOU LIKE
Samsas Traum, Eisregen, Nocte Obducta, Dornenreich, Subway To Sally и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Kissin' Dynamite - Megalomania

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, септември 01, 2014 0 коментара

Стилът: Hard Rock/Glam/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: AFM
Отнема: ~39 минути 


Колкото и да съм уморен от хард рок банди, повтарящи до втръсване заучени формули от 80-те, от време на време се появяват и групи, които не звучат чак толкова отчаяни в опитите си да грабнат старите рок фенове. Една такава банда е Kissin' Dynamite - тези млади юнаци са пълни с талант, който обаче наливат в поумрял стил като глем рока. Нищо лошо не казвам за жанра, просто най-хубавото от него вече отдавна е в миналото и нито Kissin Dynamite, нито Steel Panther, нито Hardcore Superstar, нито която и да е друга модерна глем банда може да постигне кой знае какво в него.

Kissin' Dynamite безспорно се справят добре с това, което правят. Миналият им албум беше учудващо приятен и мелодичен, а този е с малко по-модерно звучене, включващо дори леки електронни елементи тук и там. Още на първо слушане се открояват няколко парчета с много енергия и зарибяващи припеви - "DNA", "VIP In Hell", стабилно електронизираната "Legion of the Legendary" и закриващата "Ticket To Paradise", която обаче зверски много прилича на парче на Guns N' Roses. "God In You" и "Running Free" също имат приятни елементи, като първата има хубави куплети, но посредствен припев, а втората - точно обратното.

Проблемите в "Megalomania" не са много, но са отчетливи. На първо място са досадните и очевидни прилики с Guns N' Roses. Залагам килограм солети, че пичовете са фенове на GNR, така че това не ме учудва... но пък ме дразни, особено в песни като "Maniac Ball", в която сякаш пее млад двойник на Аксел Роуз. Бавните песни като нея и "Fireflies" пък са толкова скучни, че бият дори напълно безличната "Deadly" по посредственост. "Final Dance" е добра балада, но пък не е и нещо, което вече да не сме чували и по-добре направено.

Съвсем накратко - "Megalomania" е приятен албум и определено става за няколко слушания. А aко сте фенове на глем рока и/или на Guns N' Roses, изобщо няма да сбъркате, ако си го пускате и по-честичко. Оттам нататък - не мога да гарантирам нивото на удоволствие от слушането, особено за феновете на по-тежките стилове.


+ + + + +
Приятен, мелодичен и енергичен глем/хард рок, изсвирен от хора с очевиден талант.
Някои силно запомнящи се припеви, в парчета с хитов потенциал.
По-модерно и смело звучене от това в предишния албум.

- - - - -
Сериозни прилики с Guns N' Roses, особено в някои песни.
Неконсистентен - по някое време спира да се разбира какво точно им се свири на тия хора.
Парчетата без темпо са зверски скучни. 

IF YOU LIKE
Steel Panther, Twisted Sister, Hardcore Superstar, Crashdiet, Dynazty и др.

Автор: Stahley
[6.5/10]