TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Оглушителна тишина в бъдещето на Каварна

Posted by Today's Metal Crew On петък, януари 29, 2016 7 коментара


Неуважаема г-жо Ставрева,

Пишем ви без главно "В" в обръщението си към вас, макар това да противоречи на правилата в българския език. Готови сме обаче да ги нарушим, за да ви покажем нашето неуважение към вас. Все пак ще ви говорим на "вие", а не на "ти", защото "ти" е приятелска форма, а вие не сте наш приятел. Вие сте враг на рок и метъл музиката.

Не сме тук, за да защитаваме Цонко Цонев - най-малкото, не сме му адвокати. Всеки в Каварна знае какво добро и лошо е направил той за града, но има един неоспорим факт - по време на неговото управление Каварна се превърна от никому неизвестно плажно село с мътна морска вода, където нищо не се случваше, в европейска столица на рока, за която чуха по целия свят и на която гостуваха едни от най-големите имена на съвременната рок и метъл сцена. Това, от своя страна, е донесло огромни инвестиции в хубавия ви малък град. Каварна се превърна и в туристически център - нещо, което никой преди Цонко не знаеше как (или не искаше) да стори.


Хиляди хора посетиха Каварна за пръв път, само защото го имаше Kavarna Rock Fest. С приятели отидохме за пръв път на почивка там, не само за да гледаме феста, но и за да си изкараме лятната ваканция. Но фестът беше поводът. Фест, който се превърна в традиция и за който хората пътуваха по 12 часа с влак от другия край на България, за да могат да видят любимите си групи и да изкарат няколко незабравими вечери с много хубава музика и неочаквано много нови приятели. И вие с един замах унищожихте тази традиция. Убихте дори коледния концерт. Убихте и Джулая. И да, слънцето на 1 юли ще изгрее и без Цонко. Но ще изгрее и без вас. Ще изгрее за много по-малко хора. И този изгрев ще бъде началото на вашия залез.

Реваншизмът, който проявявате сега с подкрепата на двете партии, които издигнаха франкенщайнската ви кандидатура, е изключително вреден не само за за гражданите на Каварна. Той е вреден за всички рок и метъл фенове в цяла България и околните държави, които всяка година идваха, за да гледат на живо любимите си групи на стадион "Калиакра" и едновременно с това оставаха в местните хотели, стимулирайки местния туризъм и бизнес. Но явно фактът, че нямате изграден музикален вкус и музикален критерий пречи на преценката ви и затова фестът ви се е сторил прекалено шумен, а хората в черни тениски - прекалено страшни.

Е, сега тишината ще бъде много по-страшна.

Кажете, ходила ли сте в който и да е друг малък град в България? Какво си мислите, например, че се случва в Смолян? Или в повечето градове в Северозападна България? Отидете и попитайте гражданите им. Нищо не се случва. Нищо. Няма културен живот, ако не броим факта, че от време на време някоя полуумряла стара чалга певачка или соц-мумия вряка тук-там, за да изкара насъщния. Това ли искате да се случи в Каварна? Искате ли да върнете града към старото му ниво, когато нищо не се случваше? Искате ли единственият повод на хората да посетят Каварна да е, защото са се запътили към прекрасно тихия Крапец? Дори там обаче тишината няма да е толкова оглушителна, колкото ще бъде в Каварна.

Вие не можете да задържите нивото на Каварна без да го има Kavarna Rock Fest. Няма изпълнители, които да доведете, за да привлечете български и чуждестранни туристи. Кого ще повикате? Йосиф Кобзон и Марги Хранова? Коя чуждестранна медия ще отрази евентуален концерт на Веско Маринов, Гери-Никол, или Фики Стораро? Защо директно не връчите един микрофон в ръцете на вашия партиен колега и кмет (вече бивш, но натам отивате и вие) Иван Евстатиев и не му дадете да говори в някое основно училище (щото той по по-големи очевидно не си пада)? Това е нивото на този гнусен номеклатумор, който представлява партията ви и мъчи България от 70 години. Това е нивото на хората, които ви подкрепят. Това е вашето чалга ниво.

Целият екип на Today's Metal ви пожелава много денонощен метъл и скорошна оставка!

В името на Каварна.
В името на метъла.
В името на рока.

- TMB

Megadeth - Dystopia

Posted by Today's Metal Crew On вторник, януари 19, 2016 1 коментара

Стилът: Thrash/Speed Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Tradecraft/Universal
Отнема: ~47 минути


Всички хвалебствени и презрителни слова за Mustaine-овата персона вече са изчерпани или са останали за онези, които обичат да си чешат езиците с увиснали от старост аргументи. Megadeth са това, което винаги са били - личната машина на Дейв за правене на пари и концерти. С напускането на Крис Бродерик и Шон Дроувър става все по-очевидно, че чичо Дейв вече е на годинки, а Megadeth е въртяща се врата за музиканти, които вероятно стискат ръце на "Заповядай, в резюмето ти ще седят заглавия на моята група, ще взимаш тези пари, а накрая ще си тръгнеш със скандалче за пред медиите". Лошо няма, предпочитам да влеят малко свежа кръв, отколко да мъчат пресътворяването на "Hangar 18".

Албумът започва със зловещата бичкия "The Threat Is Real", която с интрото си дори не прави опити да намеква каквото и да било, а направо ви хвърля в света на Мъстейновите апокалиптични делюзии. Глави се режат в клипа, мисля че даже едно от човечетата прилича на Кърк (хайде бе, Дейв, все още ли?). "Dystopia" пък е директно попадение за онези, които не са чули кой е новия китарист. Някак си знаех, че рано или късно Дейв ще си признае че иска човечеството да измре. Цялото парче носи посланието "еми, т'ва е положението...". Идва изненадващо успокоително след треснята за интро. Първият сингъл "Fatal Illusion" беше леко посредствен и като цяло подвеждащ за качеството на творбата, или поне на мен ми прозвуча като последните напъни от "Super Collider". Поне ясно се чува, че Мъстейн е зарязал полирания звук на Johnny K и е решил да се върне към грубиянското звучене на "Endgame". Следва "Death From Within" и вече се чува, че Дейв хептен е решил да ръмжи по-честичко, но няма как да му се разсърдим, тъй като Крис Адлър... честно, не знам какво прави тоя човек зад барабаните. Най-вероятно във вените му тече нещо такова, баси човека.

"Bullet to the Brain" демонстрира забавяне в темпото на инструментите, но продължава да носи интересните мелодии на Лурейро в комплект с ритъма. За "Post American World" не желая въобще да си отварям устата. Добре де, ще си позволя един майтап - трябваше да се казва "Post Mustaine World" ;-) Маркирам "Poisonous Shadows" като фаворит, който едва ли някога ще чуя на концерт, поради присъствието на оркестрации и бекграунд ефекти. "Conquer or Die" пък е инструменталът от който "всички имаме нужда" и оттам нататък албумът започва да тече без да изисква нещо особено от теб - или поне тук някъде сърцето ми кротна в успокоение, че няма повече радио сингли. "Lying in State" и "The Emperor" не са никак слаби парчета и държат една сравнително висока скорост - понякога ако не на барабаните, то на китарите.

Всичко на всичко - силно завръщане, новите попълнения си вършат работата идеално. Крис Адлър внася динамика в ударната секция, a Кико Лурейро... всички, които са чували Angra, знаят, че е достоен да плете сола до Мъстейн. Самият Дейв обаче вече съвсем е издъхнал откъм вокали и в албума преобладава повече заплашително ръмжене и съскане, отколкото пинчерът-върколак, който беше в началото на 90-те. За щастие Johnny K вече го няма да продуценства, а и ми беше омръзнало от опити звукът да се чисти до гланцов блясък. Занижавам предвидливо финалната оценка, тъй като смятам че "албум след Super Collider" е автоматично +2 to attack/defense. Нека си признаем - "Super Collider" беше зле, а "Dystopia" е с пъти по-добре.

 
+ + + + +
Груб, здрав саунд за китарите, какъвто отива на Megadeth.
Тематика на албума и пресъздаването ѝ в музика.
Новите музиканти допринасят за разнообразието.
Голяма крачка напред след слабия "Super Collider".


- - - - -
80% от този албум няма да стигне до концертни изпълнения.
На Дейв все повече му личи, че остарява.

 
IF YOU LIKE
Metallica, Anthrax, Exodus, Annihilator, Overkill, Pantera и др.

Автор: Quiksilver
[7/10]

His Statue Falls - Polar

Posted by Today's Metal Crew On неделя, януари 17, 2016 0 коментара

Стилът: Modern Metal/Electronic/Trancecore
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Redfield Records
Отнема: ~32 минути


Чувствам се длъжен отсега да предупредя хората със силна непоносимост към поп-елементи в метъла да не четат нататък - никой няма да спечели от това. Ако обаче не сте сред тях и харесвате подобни "поп метъл" експерименти (или просто сте мазохист), то новият албум на His Statue Falls има какво да ви предложи. "Polar" не се съобразява със стилови граници и тук-там директно ги прескача, преминавайки в изцяло друго жанрово поле. Но за това след малко - да почнем подред, пък като стигнем, ще конкретизирам.

Oтварящата "The Black In My Eyes" и сингълът "Hang Me High" дават да се разбере от самото начало, че в този албум ще има много електроника и свръхмелодични "денс метъл" припеви. Те се изпълняват от очевидно създадения за поп-звезда китарист Денис, докато екстремният вокалист Ян реве подобаващо в куплетите и чат-пат погрухва като се наложи, особено ако се задава брейкдаун. Щото да, и такива има, тъй като музиката на HSF до голяма степен е и метълкор. И като сме тръгнали така - първите 3-4 трака в "Polar" са си поп-метъл отвсякъде. В случая на HSF това обаче е добра новина, особено след като чухме колко добре се справят в този жанр в кавъра им на "Break Free" на Ариана Гранде. Той може и да не е намерил място в албума, но пък припевите в "Infidel", "Hang Me High" и "Drink the Rain" са не по-малко хитови.

Като оставим настрана малкото (но налични) пълнежни тракове, остават два, които се различават от всички други в албума и представляват двете полярности на "Polar". На единия полюс е "Skip the Goodbye", която е най-кратката, но и най-тежка песен в албума - без електроника, без чисти вокали, само метълкор. Личи си, че и този стил им се отдава на HSF, но макар парчето да се отличава от останалите, не шокира толкова, колкото "Flatliner" на другия полюс. Песента е почти чиста проба транс/денс - с електроника, бийтове, "дропване на баса" и всичко необходимо за един електронен хит през 2016-та. Вкарването ѝ в албума е доста смело решение, което показва така любимия ми непукизъм тип "И кво, що пък не?", но това надали ще се услади на повечето фенове, които чакат... де да знам и аз какво чакат. Нещо с китари... поне?

Още не съм сигурен дали реагирам правилно на тази крайна мелодичност в "Polar", тъй като съм се хващал да казвам за подобни неща, че са "прекалено лигави". His Statue Falls обаче правят нещата различно. Звукът им е адски добър, електрониката и поп-елементите по необясним начин си пасват идеално с метълкор скелета, а вокалите (и двата типа) са толкова добре изпълнени, че не оставят място за забележки - крещящите са солидни, хриптящи и не "крякат", а чистите, колкото и да са "поп", не са лигави - няма извивки, скимтене и прочие досадности. Затова накрая реших да следвам инстинктите си, а те ме карат да се раздвижа, да тактувам с крак и да куфея. И по тази първична логика - албумът е добър. Изключете и вие инстинктите си за тру метъл самосъхранение за половин час, чуйте "Polar" и вероятно ще стигнете до същия извод.

 
+ + + + +
Обратен завой към първоначалното, силно електронно звучене на групата.
Необяснимо добра и хомогенна смесица от полярно различни стилове - метълкор, поп и електроника.
Безспорни хитове като "Hang Me High", "Infidel" и "Drink the Rain".
Никакви ограничения в стиловите похвати и съобразяване с нечии очаквания.


- - - - -
Прекалено много "поп" на места.
"Flatliner" е чиста проба денс хит и можем да се чудим има ли сериозно място в такъв албум.
Една-две по-безлични композиции и една пренебрежима интерлюдия.
 
IF YOU LIKE
Abandon All Ships, Eskimo Callboy, Escape The Day, One Morning Left, Helia, DBA и др.

Автор: Testset
[7/10]

One Morning Left - Metalcore Superstars

Posted by Today's Metal Crew On петък, януари 15, 2016 0 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore/Electronic
От/Год: Финландия, 2016
Лейбъл: Inverse/Immininence
Отнема: ~40 минути


Някога си правех списък с банди, които може случайно да забравя и ако някой ден отново попадна на тях, да знам дали изобщо да им свалям промото. Срещу One Morning Left си бях записал следното: "музикантски, шашав и леко хаотичен пост-хардкор по европейски тертип". Нямах нужда обаче да си гледам бележките, защото лесно запомних OML и от декември врънкам два от лейбълите им да ми пратят промо за "Metalcore Superstars". Той се оказа различен от първоначалните ми очаквания, но не и по-малко интригуващ.

Днес въпросният "музикантски, шашав и леко хаотичен пост-хардкор" звучи дори още по-освободено и авангардно, но и много по стегнато, а именно това ми липсваше в "Our Sceneration". Ще ми е трудно да изкажа с думи колко по-различно звучат OML от повечето си колеги в "електроникор" жанра, тъй като OML очевидно са много добри музиканти, а не мога да кажа същото за много от подобните им групи, които изкарват цели албуми с три ноти, изсвирени върху трите най-горни струни на китарата. Китарната работа в "Metalcore Superstars" е много добра, рифовете са страшно готини, а електрониката не звучи просто като готови подходящи семпли, а като реално свирена на синтезатор.

Всичко това се случва, докато OML очевидно продължават да не се взимат насериозно и това си личи още от отварящите тракове "OML_KVLT" и леко инфантилния "Heavy Metal Finland", в които обаче групата показва сериозни композиционни умения и зарибяващи припеви. Идеален пример за това, което ви очаква в албума, може да даде и сингълът "You're Dead! Let's Disco!", в който ще ви е трудно да решите дали искате да танцувате, да си заформите пого с два стола или да мошите като шантави на леко дебилния, но адски зарибяващ брейкдаун на 1:51, в който се смесват метълкор, електроника и... пластмасова флейта?

Отделно споменаване заслужават и почти всички припеви в албума. Тази група очевидно знае как да надгради куплетите с хубав мелодичен припев и направо е странно колко добре се справят с тази задача, което пък показва колко добре са запознати всъщност с композиционния процес. Примери има бол, но напосоки ще спомена "Kings and Queens", "The Recipe" и заглавната "Metalcore Superstars". Все така със страхотни припеви, но и наистина великолепни куплети пък се открояват закриващата и малко по-"стадионно" звучаща "Sticks & Stones", както и две от най-добрите песни в албума - авангардните "Devil's Nest" и "Eternity".

Сред малкото тракове, в които не намерих нещо чак толкова специално, са само "Derailed!" и 2-минутната високоскоростна "Fast & Furious 6.66". Встрани от тях съм изключително приятно изненадан от подобреното звучене, все по-впечатляващите чисти вокали, разнообразният инструментал и чудесната работа, която всеки инструмент отчетливо върши, за да бъде "Metalcore Superstars" един от първите ми кандидати за албум на годината в този жанр. Той може да служи за пример на стотиците банди, опитващи се да свирят в същия жанр, които очевидно не знаят "как се прави". Ми ето така се прави - с умение, мисъл и без претенции. 

 
+ + + + +
Музикантски, леко авангарден метълкор/пост-хардкор на най-доброто ниво в жанра.
Всеки инструмент отчетливо върши своята работа в името на добрия краен резултат.
Извъредно добри (особено за жанра) чисти вокали, китарна работа и електроника.
Разнообразни стилови похвати за цвят - хардкор, алтърнатив, поп, денс, транс, пънк, деткор и прочие.
Завидно добри композиционни умения, водещи до много зарибяващи мелодични припеви.

- - - - -
Прекалено инфантилен на места.
Един-два по-слабички трака.
Някои не особено сполучливи включвания на "gang" напеви.
 
IF YOU LIKE
Eskimo Callboy, I See Stars, Capture The Crown, His Statue Falls, WBTBWB и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Erdling - Aus den Tiefen

Posted by Today's Metal Crew On сряда, януари 13, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial/Gothic Rock/Metal/NDH
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Out of Line
Отнема: ~36 минути


За мен винаги е радост, когато появи нова банда на NDH сцената. Erdling влизат в тази категория, но са по-"готик рок" настроени и с това се различават от групи като Stahlmann, да речем, чийто бивш китарист всъщност е в основата на тази банда. "Aus den Tiefen" е дебютен албум за тях и те очевидно опипват почвата, търсейки (целенасочено или не) аудиторията на групи като Megaherz, Unzucht, Lord of the Lost и, разбираемо, Stahlmann. Бих добавил дори Blutengel към списъка, най-вече заради готик настроението в песните.

И не че съм пристра̀стен, но добрите композиции в албума определено са по-динамичните и по-тежките. В това число влизат странно краткият отварящ трак "Aus den Tiefen" и следващият го сингъл "Blitz und Donner", щалманската "Dickicht", "Du bist Soldat" и моят личен фаворите в албума - "Mehr". Другата половина от албума е по-"готик", но с изключение на "Firmament", всички тракове от категорията са доста скучни - и не го казвам, защото съм очаквал да са NDH, а защото... просто са скучни.

Колкото бързо и леко свършва това ревю, толкова бързо и леко се изнизва и "Aus den Tiefen". Дебютът за Erdling определено звучи обещаващо, но следващия път групата трябва да реши какво ще прави - готик елементите не вървят особено добре и прекалено много напомнят за Unzucht, които свирят в абсолютно същия жанр и ползват готик елементи с абсолюто същия неуспех. Въпреки това "Aus den Tiefen" безспорно е глътка свежест за събуждащото се напоследък NDH течение и дава поводи на феновете на жанра да следят бъдещето на още една група от малкото в жанра. Дано само Erdling изберат своя собствен правилен път.

 
+ + + + +
Половината парчета в албума са много здрави, динамични и свежи.
Равно разпределени дози NDH и готик рок, носещи две съвсем различни настроения.
Изненадващо добро звучене като за дебют. 

- - - - -
По-бавните и "готик" ориентирани тракове (с едно изключение) са предвидими и скучновати.
Има не една и две банди с много сходно звучене.
 
IF YOU LIKE
Unzucht, Megaherz, Stahlmann, Rammstein, LOTL, Blutengel, A Life Divided и др.

Автор: Testset
[6.5/10]

5 години Today's Metal!

Posted by Today's Metal Crew On вторник, януари 12, 2016 6 коментара


Чудя се все още кога мина времето и кога тази страница, стартирала някога под формата на зле организиран и много нелепо списван блог, се превърна в сайт, който вече поне 1500 души (поне според Facebook страницата ни) следят. Today's Metal започна като мой проект за дипломна работа - проект, който мислех да "претупам" и да закрия след като спре да ми бъде полезен за университетските дела.

Today's Metal стартира без абсолютно никаква реклама, без "стартов пакет" от приятели, които да го "споделят" и без връзка с нито един лейбъл, откъдето да получаваме промо албуми, както легално трябва да се случва. Стартовият екип беше малък, неопитен и редактирането на всички материали изглеждаше непосилно.

Днес обаче TMB е върху платен домейн и тук пишат ентусиасти, някои от които започнаха да пишат така, сякаш цял живот са писали, а други се усъвършенстваха и вече могат да впишат в CV-тата си черно на бяло, че са писали за медия. Сайтът ни вече има и много нови приятели: бар Black Lodge, RockLiveBG, Metal World, личности като страхотния персонален треньор Росен Миладинов и Иван Тишев от сериала "Революция Z" (първият човек, който някога ни спомена в свое официално интервю, при това без изобщо да се познаваме), както и много други български и чуждестранни колеги, с които се разбираме прекрасно. Работим и с почти всички големи световни метъл (и не само) лейбъли, както и с още десетки по-малки лейбъли, PR компании и частни публицисти. Ежедневно получаваме и десетки промо албуми, на които просто няма как да насмогнем.

В горния абзац се осмелих да нарека TMB "медия". Макар сайтът ни все още да е върху блогова платформа (и това ще се промени, когато имаме време и средства да се занимаем по-сериозно), съдържанието му не е лично и не е под формата на "дневник", за да го наричаме "блог". Сайтът обаче продължава да не продава реклама (не че някой ще изяви желание да ни плаща, но поне не ползваме досадните Google Ads) и рядко получава дарения (сърдечно благодарим на тези от вас, натиснали бутона!), но поне засега за нас голямата печалба е, че успяваме да чуем албуми от любимите си банди с някоя и друга седмица (или месец, или два) предварително - защото все пак и нас лейбълите ни отразяват като медия ;-)

Не липсваха и "доброжелатели", но някак в нашето малко общество се случва така, че те много бързо биват изплювани от системата и не се свеним да ги банваме и да им се подиграваме публично във Facebook рубриката ни "Стенъ нъ сръмъ". Там освен редовните критици (не тези, изказващи градивна критика), които не харесват мнението на някой наш автор и заплашват със свирепа саморазправа, периодично се появяват и хора, които се опитват да ни вкарат в малоумни конфликти от типа на "Русия срещу САЩ" и "Имат ли място гейовете в метъл музиката" и ни наричат с имена като "соросоиди" и "грантаджий" (грешката не е случайна). На въпросните обясняваме, но не можем да налеем с фуния - това е страница за метъл и отразяваме групи от всякакви държави, раси, етноси, религии, пол и сексуалност. Знаете ли например в колко от групите, за които писахме ревюта през 2015-а свирят, да речем, гейове? Аз знам няколко. А може би са много повече. Но по-важното е, че не ме интересува и не смятам за нужно да се споменават нечии сексуалност, религия или вероизповедание, когато те нямат отношение към музиката. Да, толкова е лесно да не си гъз.

За да обобщим - днес просто...
- един сценарист, журналист и кандидат за стендъп комик
- един футболен вратар, следващ икономика и мениджмънт в Люксембург
- един "проджект мениджър" (той си знае какво прави)
- един фотограф със сериозни познания по немски
- един програмист
- и един икономически емигрант
... ви казват "Благодаря!".

Благодарим ви, че ни четете, че разчитате на нашия критерий, че се интересувате какво следва, че ни питате "кога ще има ревю за...?", че ни критикувате, когато се наложи (което значи, че се интересувате, а това е важно за нас), че харесвате и споделяте нашите публикации в социалните мрежи и че не ни пазите само за себе си, за да можете да показвате нови банди на приятелите си и те да ви викат "Еее, откъде ги намери тия бе?!" (щото знаем, че някои го правите, хаха). Ясно ни е, че 1500 четящи във Facebook не е кой знае каква голяма цифра. Но пък по-добре 1500 качествени четящи, отколкото 15000 вечно недоволни мрънкала.

Вдигаме бутилка Jack в почит към Леми (и всички страхотни музиканти, които ни напуснаха в последните 12 месеца) и ви/си пожелаваме 2016-та да ни е най-хубавата година досега - и персонално, и откъм музикални изживания. И продължаваме по график. Защото така си знаем.

- TMB

Ostfront - Ultra

Posted by Today's Metal Crew On събота, януари 09, 2016 1 коментара

Стилът: Industrial Metal/NDH
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Out of Line
Отнема: ~48(+24) минути


Не съм сигурен какво точно ги влече източногерманците към соц-тематиката, но берлинчаните Ostfront във втори пореден албум я използват упорито - поне откъм шрифт и символика. Делукс изданието на "Ultra" дори има сърп и чук за обложка. Няма да навлизам в подробности защо смятам този символ за не по-малко кървав от свастиката и ще приема, че Ostfront просто търсят провокативен имидж. Хубавото е, че бързо забравих за всички това, когато си пуснах албума.

Бързо става ясно, че "Ultra" е по-добър от "Olympia" откъм звук, композиции, темпо, разнообразие и като цяло - всичко. Открояването на добрите от пълнежните композиции също става много лесно и още на първо слушане си личи кои тракове ще бъдат запомнени и превъртани до безкрай и кои ще бъдат прескачани, за да се стигне по-бързо до първите. Затова началото на "Ultra" неслучайно е пълно със силни тракове, като се тръгне от отварящия сингъл "Sternenkinder" и се продължи с бързата "Bruderherz", чийто не особено силен основен риф се компенсира от много хубав мелодичен припев. Наистина интересно обаче става в следващата "Fiesta de Sexo", която е с текст на испански и включва сериозно участие от гостуващия Erk Aicrag (Hocico, Rabia Sorda). Темпото е маршово, а рифовете са мачкащи и подкрепени от наподобяващ брас секция синтезатор (за да е по-"латино"). Мачкането продължава с малко закъснение и в "Afrika", с която свършва и силната начална серия.

Средната част на албума включва една осезаемо по-слаба поредица, идваща с епично звучащата, но много еднообразна "Moldau" (учудващ, но готин жест към Молдова) и страдащата от същия проблем с еднообразието "Krüppel". В "Suizid" се включва B.Deutung от Deine Lakaien, с който идва и много различно звучене - само с вокали и цигулки за фон, или с други думи - 4 минути и половина чакане на нещо да се случи, а то не се. Тази скучновата поредица се прекъсва с гръм и трясък от красноречиво озаглавената "Fick Dich", на която всеки NDH фен има опасност да си откъсне главата от куфеене. Парчето удря горе-долу със силата и темпото на "Bück Dich" на Rammstein, но има и изненадващо мелодични пасажи отвъд набиващите NDH ритми.

До края на албума може да се отбележат мрачната и тежка "Blitzkrieg", леко избиващата на синтпоп "Volksmusik", а противоречиви чувства оставят "Nein" и "Klassenkampf". Финалът "Siebenbaum" пък си е откровено слабичък и добре, че в промото бяха оставени и бонусите от лимитираното издание, че да си оправя вкуса в ушите. В бонус диска набързо мога да отблежа, че "Triebwerk" е здрава, но прекалено много ми напомня на "Mehr" на Rammstein в откриващата и закриващата си част, a "Wasser Marsch" и "MNSTR" са скоростни NDH тракове, които по-скоро заслужават място в основния диск, отколкото сред бонусите.

Много се радвам, че Ostfront са разнообразили и подобрили (най-вече откъм барабани) звука си и че ни предоставят толкова много материал, от който лесно да пресеем това, което ни харесва. "Fiesta de Sexo" и "Fick Dich" пък са си тотални индъстриъл/NDH хитове и ми се струва, че трябва да бъдат наградени поне с по един клип. Като краен NDH фен съм доволен от албума, въпреки някои по-еднообразни тракове в него. Но при наличието на повече от час материал (в digipak изданието) няма как да се оплаквам повече.

 
+ + + + +
Осезаемо подобрен звук, водещ до мощен, здраво набиващ NDH.
Разнообразни по звучене и стил композиции.
Повече от час материал, от който да пресееш каквото ти харесва (поне с лимитираното издание). 

- - - - -
Слабичка средна част, пълна с еднообразни, лесно пренебрежими тракове.
Още няколко еднообразни композиции в края и няколко, които са "на кантар".
 
IF YOU LIKE
Rammstein, [die!], Eisbrecher, Stahlmann, Schacht, Maerzfeld, Hocico, LOTL и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Serenity - Codex Atlanticus

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, януари 07, 2016 1 коментара

Стилът: Melodic Symphonic Power Metal
От/Год: Австрия, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~51 минути


Харесвах Serenity още в ранните им прогресарски години, но чак в "Death & Legacy" ми стана ясно, че името на тази група трябва да се помни, а всеки нов нейн албум да се следи. "War of Ages" беше различен и много мелодичен, като в групата се включи и вокалистка, която обаче се оказа излишна - и това си личеше в самия албум. Сега Клементин работи по нов албум с Visions of Atlantis, а Serenity, вече в сериозно орязан състав (китаристът им Томас Бухбергер също напусна групата), издават "Codex Atlanticus".

Всеки албум на Serenity е малко или много различен по стил и "Codex Atlanticus" не е изключение. Той е малко по-епичен, по-мистичен, по-артистичен и дори малко по-философски настроен от предшествениците си. А като добавим и темата с Да Винчи и въртящите се около него конспирации (отвъд глупостите на Дан Браун), масони и илюминати  - става съвсем шарено. Кой знае само на обложката колко скрити послания има! По-важното обаче е това, което откриваме зад нея.

Епично 2-минутно интро (което, като почти всяко интро, може да бъде пренебрегнато) ни въвежда в същинския отварящ трак "Follow Me". Динамичен, мелодичен и с умерено количество симфонични елементи, той много добре загатва звученето на албума оттук нататък и заедно с "Iniquity" задават представителното звучене. Личи си, че албумът ще включва бомбастичен симфоничен размах, но и че ще се разчита на по-тихи, красиви пасажи. Още доказателства за това идват в постепенно разгръщащата се и разчитаща на симфонии, хорове и електроника "Caught in a Myth", както и в сменящата няколко настроения "The Perfect Woman". Последната звучи филмово и като рок-опера и съдържа страхотно включване от Аманда Съмървил.

Да Винчи не е единствената италианска фигура в "Codex Atlanticus". Басистът Фабио ди Аморе (по-италианско име от това - здраве му кажи) се включва с блестящи пауър метъл вокали в две от най-здравите песни в албума - най-бързата и тежка "Sprouts of Terror" и започващата леко фолклорно, но залагаща на много "пауър" припев "Spirit in the Flesh". След нея следва и свръхепичният финал "The Order" (без обаче да се прави оня номер с излишното удължаване - песента е дълга само 5:23 минути), който още веднъж ме накара да се замисля - абе, тия хора защо не направят рок-опера? В "Codex Atlanticus" определено има такъв заряд и такова настроение, но все пак си е албум, а не пауър метъл опера (или както там трябва да го наречем). Serenity имат потенциала да го направят официално. Светът има нужда от нещо такова, особено след като Avantasia вече е просто "супергрупа", а Avalon на Толки по-скоро е провал.

Единствените композиции в албума, които така и не успяха с нищо да ми направят впечатление, са "Reason" и иначе приятно хевиметълската "Fate of Light". Даже не казвам, че са лоши - само, че не ги запомних с нищо кой знае какво. Оттам нататък съм учудващо доволен, тъй като не очаквах своеобразният сингъл "Iniquity" да се окаже една от най-слабите песни в "Codex Atlanticus". Албумът е различен и това вероятно няма да се услади на някои фенове, но поне според мен в него много ясно се дава да разбере какво всъщност е изкуството на Serenity. И искрено вярвам, че тази група има потенциал за нещо още по-мащабно.

 
+ + + + +
Артистичен, красив, леко мистичен и често бомбастичен материал с потенциал за рок-опера.
Само с Георг зад микрофона (и Фабио от време на време) е много по-добре.
Смел, но не и прекален симфоничен размах.
Любопитна концепция, разказана някак филмово и приказно. 

- - - - -
Понякога все още поглеждам, за да се убедя, че не слушам Kamelot и/или Sonata Arctica.
Една-две композиции, които не се открояват с нещо особено.
Няколко частни случая, в които китарите малко се губят.
 
IF YOU LIKE
Kamelot, Sonata Arctica, Fairyland, Avalon, Delain, Avantasia, Lunatica и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Avantasia - Ghostlights

Posted by Today's Metal Crew On вторник, януари 05, 2016 4 коментара

Стилът: Symphonic Power/Heavy Metal/Hard Rock
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~70 минути


Малко е тъжно, че Тобиас Самет още не може да надскочи първата си творба с Avantasia. Avantasia вече е проект от типа "супергрупа" с много звездни имена за гости, обаче те, колкото и да са звездни, не са достатъчни сами по себе си - особено ако композициите, в които участват, не са достатъчно добри. Добрата новина е, че "Ghostlights" не е чак толкова скучен, колкото последните няколко творби, носещи над себе си името Avantasia. Лошата е, че не е и чак толкова добър, колкото се надявах(ме) да бъде.

Отдавна спрях да очаквам Тобиас да направи нова "Metal Opera", респективно знам, че няма да се самонадскочи и подхождам с минимални очаквания към всеки нов албум на Avantasia. "Ghostlights" обаче успя да ме изненада, като взе, че се оказа добър. Движещата сила в него не е хард рокът (най-сетне!), реално има пауър метъл, композициите са разнородни и разнообразни, запомнящите се мелодии са в изобилие, прогресарските отнасяния са силно орязани, а безличните песни са сведени до минимум. И всичко това автоматично го прави третият най-добър албум на Avantasia.

Началото на албума е наистина силно. "Mystery of a Blood Red Rose" отваря ударно с мелодично хеви метъл парче, носещо запомнящ се припев. Веднага след това идва 12-минутният епос "Let the Storm Descend Upon You", който, за разлика от много други 12-минутни песни, не е излишно дълъг, а дори напротив - изпълнен със съдържание от Тобиас, Йорн Ланде (Masterplan), Рони Аткинс (Pretty Maids) и Робърт Мейсън (Warrant). Добрата начална поредица продължава с мелодичния стадионен хит "The Haunting", в която своя уникален почерк оставя гостуващия Дий Снайдер (Twisted Sister). И тук добрата проедица рязко свършва.

Ясно беше, че в "Seduction of Decay", където участва Джоф Тейт (Queensrÿche), ще има прогресив, но този стил просто не подхожда на Avantasia. Бавното темпо превръща песента в 7-минутна мъка и дори хубавият припев няма да може да я спаси от неизбежните skip-ове, които тепърва ще понесе. Вкусът се оправя, когато зазвучи "Ghostlights" и се разнесе огромният глас на Михаел Киске (Unisonic, ex-Helloween). Настроението отново се сменя рязко, когато тръгне "Draconian Love". Съдейки по готик-рок звученето ѝ, първоначално реших, че Тобиас е поканил някой вокалист от въпросния жанр за нея, но зад микрофона се оказа Хърби Ланганс от пауър/хеви бандите Sinbreed и Seventh Avenue. Много любопитен избор и звучене, наистина.

Във втората половина на албума гостуват още големи имена - Марко Хиетала (Nightwish) дава очаквано найтуишко звучене на красноречиво озаглавената "Master of the Pendulum", а Шарън ден Адел (Within Temptation) се включва в скучна безкитарна баладка "Isle of Evermore". След нея нивото осезаемо пада и дори песни като свежарските и бързи "Babylon Vampires" и "Unchain the Light" не успяват да задържат интереса. "Lucifer" и "A Restless Heart and Obsidian Skies" пък стават интересни чак около 1-2 минути след като започнат.

"Ghostlights" е добър и лошото е, че това е учудващо. След ужасния последен албум на Edguy се бях поуплашил, че и Avantasia ще отиде към провал, но този албум реално ми върна надеждите в Тобиас и бъдещето на проекта. Вярно, половината албум или не ми е по вкуса, или ми е откровено скучен, но другата половина, за сметка на това, е адски добра. Липсваха ми такива мелодични и запомнящи се композиции от Avantasia и много се радвам, че ги чувам отново. Дано са два пъти повече в следващия албум.

 
+ + + + +
Разнородни и разнообразни композиции, много от които със запомнящи се мелодии.
Много по-малко хард рок и много повече мелодичен метъл.
Изключително сполучливи включвания от повечето гост-музиканти.

- - - - -
Половината песни в албума не отговарят на много по-високото ниво на другата половина.
Много разочароващи включвания от Джоф Тейт и Шарън ден Адел.
 
IF YOU LIKE
Edguy, Helloween, Unisonic, Sonata Arctica, Masterplan, Pretty Maids, ЯR и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Brainstorm - Scary Creatures

Posted by Today's Metal Crew On неделя, януари 03, 2016 0 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~57 минути


Когато имаш нужда от изчистен, но модерно звучащ хеви метъл, винаги можеш да се обърнеш към Brainstorm и те учтиво ще ти услужат. И след като в последно време бяха почнали да издават един след друг лесно забравими албуми, през 2014-та се завърнаха ударно с "Firesoul". Затова и сега очакванията ми към "Scary Creatures" бяха малко по-високи. Прес-релийзът даже го описва като "една идея по-добър", но аз май нещо не съм съгласен.

"Scary Creatures" е добър, но не колкото "Firesoul". Всяка песен в "Firesoul" имаше "куки", темпото беше по-високо, а още помня и припева в "Recall the Real". Тук темпото отново е предимно средно и затова мисля, че "едната идея" е в другата посока. Което, всъщност, пак е окей. Но докато във "Firesoul" очевидно имаше някакво сито, през което да минат само най-яките тракове, тук май всичко измислено е влязло - или поне звучи така. Има песни, в които не съм съвсем сигурен накъде са се опитвали да отидат тия хора и какво точно са искали да постигнат.

За начало, за какво служи интрото в началото на "The World To See"? Една изгубена минута, преди да почне музиката. Да я бяха сложили като интро, че поне да се прескача по-лесно. Или още по-добре - да я бяха махнали. Нищо де - песента продължава добре, макар и не толкова ударно, колкото би ни се искало. Следващата "How Much Can You Take" загатва, че албумът ще е малко по-мрачен и е сред малкото песни в "Scary Stories", до които си сложих звездичка. Веднага след нея обаче почнах да се чудя какво са искали да постигнат с "We Are...". Басът води куплетите, а китарите се включват само за подкрепа и в бриджа/припева. Припевът звучи много добре - голям, епичен, леко "стадионен", повтарящ хорово думите "We are, we are!". И тъкмо се убедих, че песента все пак е яка и се появиха детски напеви, повтарящи "We are, we are!". Нищо против идеята, но... тия деца звучат странно. Не че очаквам деца да пеят прекрасно, но в случая те викат с всичка сила, докато на фон върви някакъв речетатив. Наистина не разбирах какво се случва в тоя момент.

Нататък албумът продължава с една от малкото бързи песни в него - "Where Angels Dream", чието хубаво китарно соло я спасява от прекалено еднообразие. Заглавната "Scary Creatures" пък звучи като най-изпипаната песен в албума и съм почти сигурен, че е била измислена първа, тъй като не звучи насилена като някои други композиции в диска. Припевът ѝ е страхотен, но заради това се вижда и огромният контраст с изключително сухите ѝ куплети. С края на песента идва и втората половина на албума, която обаче не предлага нищо кой знае колко по-добро. "Twisted Ways" и "Scars in Your Eyes" са в хубаво темпо и имат хубави припеви, но като цяло са лесно забравими. При "Take Me to the Never" пък е обратното - куплетите разкуфяват с прав ритъм и простичък здрав риф, но припевът идва отникъде и разваля всичко - сякаш изобщо не е писан за тая песен. Мелодичната "Sky Among the Clouds" обае поправя тази грешка и затваря албума отличително добре.

Моят съвет - чуйте "How Much Can You Take", "Scary Creatures" и "Sky Among thе Clouds" преди всички други песни в албума. След това продължете с "We Are" и карайте нататък както ви скимне. Така шансът да харесате целия албум ще се увеличи, тъй като вече ще сте чули най-доброто, което Brainstorm предлагат в този албум и ще знаете, че дори докато слушате по-"обикновените" тракове, те са изсвирени от професионалисти с голям, дългогодишен опит. Не че някой би могъли да се усъмни в това, но... за всеки случай.


+ + + + +
Неангажиращ, модерно звучащ хеви метъл.
Открояващо се добри песни като "How Much Can You Take", "Scary Creatures" и "Sky Among thе Clouds".
Добра китарна работа (и най-вече добри сола).
Много чиста продукция.

- - - - -
Крачка назад след "Firesoul" и завръщане към не особено успешното средно темпо.
Половината композиции са или странни, или сухи, или скучни, или и трите едновременно.
Някои несполучливи и/или неразбираеми (поне за автора) решения като детските напеви в "We Are".
 
IF YOU LIKE
Mystic Prophecy, Bloodbound, Iced Earth, Grave Digger, Helloween, Accept и др.

Автор: Testset
[6/10]

It Lies Within - Paramount

Posted by Today's Metal Crew On петък, януари 01, 2016 0 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore/Electronic
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Luxor Records
Отнема: ~35 минути


Новият албум на It Lies Within излиза още в първата работна седмица на новата година и звучи достатъчно свежо, за да започнем 2016-та с него. Комбинацията от метълкор и електроника изглежда като винаги работеща, но вече сме чували доста банди, които не се справят с нея и звучат ужасяващо, така че е хубаво човек да се застрахова. За щастие, It Lies Within изглежда знаят какво правят, не прекаляват с електрониката и не отиват директно в мрачните дебри на денс-попа (като някои свои колеги). И затова "Paramount" е приятен за слушане албум. Но...

... и малко еднообразен. "Ecdysis" дава добро начало и задава темпото, звученето, настроението и... почти всичко останало - просто защото ако чуете този трак, все едно сте чули почти всички останали. Хубавото обаче е, че макар да носят същото звучене, следващите "Starscream", "You Won't Bury Me" и "Never Surrender" са доста яки сами по себе си. Електрониката дори се доразвива и взима водеща роля в "Reap What You Sow" и абсолютно блести в "Depths of Struggle", която е може би най-добрата песен в албума. Тя напомни за The Browning, чиито вокалист Джони Макбий дори госутва в нея. След кратка справка видях и че Джони всъщност е продуцирал албума заедно с Ник Морис от As They Sleep. Друго познато име, Райън Кирби (Fit For a King) пък пее в "Light the Way", която обаче е сред по-слабите композиции в албума. До края, уви, има предимно все същите пълнежно звучащи тракове и единствено закриващата "Till We Meet Again" прави впечатление с бързите си куплети, мачкащи рифове, мелодични припеви и страхотна електроника.

По принцип съм голям враг на еднообразието в този жанр, но в този случай то не ми пречи, с някои изключения във втората половина на албума. Това, което прави "Paramount" не просто слушаем, но и наистина приятен, е електрониката. Без нея това щеше да е просто поредният супер обикновен метълкор албум, каквито отдавна ринем с лопати и още не можем да изринем. Електрониката създава повече мелодии от китарите и допълва чудесно барабаните и почти безупречните два типа вокали, затова се надявам, че ILW ще продължат да я използват и занапред - като междувременно разнообразят значително останалия си инструментал.


+ + + + +
Свежо звучене, постигнато най-вече благодарение на добре употребената електроника.
Два успешно представени типа вокали - екстремни и чисти.
Гледани поотделно, в албума почти няма откровено слаби тракове.

- - - - -
Еднообразен като цяло, най-вече заради основния инструментал.
Ако не беше електрониката, това щеше да е един много сух, скучен и посредствен албум.
 
IF YOU LIKE
Capture The Crown, The Browning, Betraying The Martyrs, Shoot The Girl First и др.

Автор: Testset
[6/10]