TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Abandon All Ships - 2012 - Infamous

Posted by Today's Metal Crew On събота, юни 30, 2012 8 коментара

Стил......: Trancecore/Pop/Post-Hardcore
Държава...: Канада
Лейбъл....: Universal/Rise
Отнема....: ~43 минути 


Когато не знам какво да кажа за даден албум - не казвам нищо. Когато обаче не знам дори какво да мисля за един албум, нещата са сериозни. С интерес очаквах в каква посока ще тръгнат Abandon All Ships след и без това противоречивия си (но много свеж) дебют и не съм сигурен дали съм доволен от това, което чувам или ми идва в малко повече. Или и двете. Или нещо друго. Ясно е само едно - или ще бъдете много приятно изненадани (най-много да се чудите защо AAS не са се лишили от някоя и друга лиготийка), или ще намразите тази група навеки.

Този албум е забранен за слушане от хора без слабост към експериментите с контрастиращи стилове. Защото в "Infamous" има метълкор, пост-хардкор, транскор, много електроника, поп, вокали с autotune и дори малко рап. Веднага след откриващата "Good Old Friend", ще се сблъскате с песен, която може да служи като представителна извадка за албума - сингълът "Infamous". Забиващ се в главата супер-поп припев с autotune, мачкащи куплети, изградени от електронизиран метълкор и... гост-включване от канадските рапъри (и близнаци) A-Team. Върховният контраст не намалява и в "Less Than Love", "Ahmed". "American Holocaust" (с гост-участие от Jonny OC от Luferuiner) вече е една идея по-тежка, по-малко електронна и с по-малко лигоч в чистите вокали (които се включват чак накрая). Баладата "August" е в другата крайност. Или по-точно в третата крайност, защото може да няма autotune, но пък няма и китари. "Forever Lonely" и "Made of Gold" връщат типичното транскор звучене, но докато се усетим, посредствената "Faded" и сравнително тежката "Brothers For Life" (с участието на Bikerack) закриват албума и оставят слушателя в продължително философско чудене.

Основният проблем на "Infamous" не е в "шока" от поп-елементите или аутотюна във вокалите, а в това, че AAS още не са узрели достатъчно, за да обуздаят всички стилове и елементи, които използват и заради това звучат разхвърляни, объркващи и напълно несериозни. Дори напротив - пичовете звучат по-незряло от дебюта си, което никак не е за гордост. С честото прекаляване с вокалните ефекти и поп/денс пасажите пък, групата направо си проси псувните от по-коравите фенове на тежката музика. Въпреки всичко, неоспорим остава фактът, че "Infamous" е адски свеж като звучене албум. Такива групи и албуми са перфектни за "зарибяване" на младите по тежката музика, така че не бъдете прекалено предубедени и строги към тях. Виж, ако и в следващия си албум AAS не си вземат правилните поуки, тогава вече сериозно ще им размахаме пръст.


+ + + + +
Страшно свежо звучене, свръхмодерен и тежък саунд.
Огромен контраст между използваните стилове, водещ до много разнообразие.
Парчета като "Infamous" и "Made of Gold" са си буквално хитови.

- - - - -
Мартин Брода (вокали/бас) вкарва твърде много ненужен лигоч и мазня с тоя autotune.
Нищо отличително откъм музикантски умения.

Подходящо за фенове на:
Attack Attack!, I See Stars, Eskimo Callboy, His Statue Falls и др.
 Автор: Testset/Stahli
-=6.5/10=-

Over Reactor - 2012 - Mouth of the Ghetto

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юни 27, 2012 1 коментара

Стил......: Rapcore/Electronic
Държава...: Австралия
Лейбъл....: -
Отнема....: ~43 минути 


Потейки се неволно в рейса, принудително сгушен в няколко недружелюбни баби, две кифли, странно клатещ се старец с каубойска шапка и силно синеок човек, крещящ "Луд! Луд! Майка ти! Пикам!", реших, че чичо Паганини в слушалките вече не ми влияе успокояващо, защото през ниските честоти на цигулките проникваше всеки звук и тъп разговор от автобуса. Превъртах трескаво музиката из телефона, но вече всичко бях слушал. Това значеше само едно - време е за експерименти. Исках музика, която да ме изненада и провокира. И стоящият от месец албум на Over-Reactor се опули срещу мен. Опулих му се и аз и го пуснах.

Добре де, май не исках чак пък толкова изненадващ албум. Посрещна ме рап метъл в духа на Rage Against The Machine, само че силно електронизиран. Втората (и заглавна) песен
"Mouth of the Ghetto" обаче ме вкара напълно в атмосферата. Харесах това, което чух. На "The Throne" (най-добрата песен в албума) пък съвсем ми идеше да избухна и да откъртя покрива на тъпия рейс, но тъкмо когато бях готов да заявя, че RATM най-сетне си имат достоен наследник, нещо се случи. Рязко албумът стана скучен. Китарите започнаха постепенно да намаляват, а рапът да расте правопропорционално. Няколко трака по-късно, в "Hold That There" (която странно ми напомни за Майкъл Джексън), метъл или "кор" вече почти нямаше. "I Like Getting High" тотално го удари на рап, а "Tie the Noise" направо ми опъна нервите с произволни музикални шумове. "Fuck Your Culture" върна рапкора на линия, а закриващата "Torture Den" ме смачка като за финал и ме накара да дам няколко нови шанса на този албум. По време на всяко от слушанията ме преследваше една и съща мисъл: "Този албум можеше да е велик". Да, но все нещо не му достигаше. Обещаващото начало, слабата и не много успешна откъм експерименти средна част и достойният финал не са достатъчни, за да нарека един албум "велик". Също така ние сме в Today's Metal и рапът (какъвто има немалко в албума) не е точно нашата територия. Въпреки това не съм глух и не мога (и не искам) да отрека, че в тази музика и в тези забиващи се в главата вокали има нещо... специално.

Over Reactor тепърва ще имат с какво да ни изненадат. Посоката от началото е повече от правилна, защото подобна музика, сливаща границите между рап, метъл и електроника, не се среща често, или то поне не на достатъчно добро ниво. Феновете на RATM (и защо не Beastie Boys?) би следвало да останат най-доволни, тъй като аз лично от години не съм чувал нещо подобно. "Mouth of the Ghetto" (свали легално - безплатно или за посочена от теб сума) може спокойно да бъде пропуснат от най-твърдите и горди метъл фенове, но всеки с афинитет към експерименталното звучене и без проблем с хардкор-рапирането може да му хвърли едно ухо.


+ + + + +
Една от малкото банди, успяващи да съчетаят стиловете по такъв изумителен начин.
Сърдити, но завладяващи вокали и тежка, опростена електроника.
Достойни наследници на Rage Against The Machine.

- - - - -
Рапът идва в повече по някое време.
Средната част на албума е посветена на не особено успешни експерименти.

Подходящо за фенове на:
Rage Against The Machine, Mammal, Clawfinger, Beastie Boys, Twelve Foot Ninja и др.
 Автор: Stahli
-=N/A=-

Luca Turilli's Rhapsody - 2012 - Ascending To Infinity

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 25, 2012 4 коментара

Стил......: Symphonic Power Metal
Държава...: Италия
Лейбъл....: Nuclear Blast
Отнема....: ~58 минути 


Изненадващо, че даже без никаква драма, Лука Турили напусна Rhapsody of Fire и си направо свое Rhapsody. Това е третото Rhapsody и искрено се надявам да няма повече, защото лесно се обърквам и ако всеки член на групата си направи по едно Rhapsody, нещата ще станат сериозни и ще замиришат на митоза. Не че имам нещо против - Лука Турили е един от най-гениалните пауър метъл китаристи в наши дни (скромен при това) и всеки албум с негово участие е повод за празник за феновете на жанра, но винаги ми е било някак тъпо да гледам разделящи се банди, чиито музиканти почват да правят с нова банда същата музика, която са можели спокойно да правят и в старата си банда. Но здраве да е, явно причини има и нямам мераци да се бъркам в това. Ако имах, щях да поканя Лука на разговор в студиото, да му се развикам и да му кажа, че аз съм домакинът и шефът, както би направила една друга колежка. Добре де, стига бъзици.

Най-живо ме интересуваше какво точно ще има в "Ascending To Infinity", имайки предвид епичността и мащабността на "From Chaos To Eternity". Може ли Лука да направи нещо по-епично и мащабно? отговорът е "да". Или хайде, ако не по-епично, то поне също толкова епично. Защото, както беше обещано, оркестрациите са на ниво "холивудски саундтрак", а не можем да се оплачем и от липса на епични симфо-партии, хорови песнопения и нео-класически мотиви, положени щедро върху гениалните китарни партии на Лука Турили и неговата банда - какво повече му трябва на човек за пълно симфо-пауър метъл изживяване? Текстовете пък са изпяти на италиански и английски от Алесандро Конти (чийто глас прилича на нещо средно между този на Михаел Киске и Фабио Лионе) и няколко гости, предоставящи оперните си гласове. Заглавната песен ме грабна веднага с нео-класическото си звучене, но "Dante's Inferno", "Tormento e Passione" (заради които почти научих италиански) и "Dark Fate of Atlantis" бяха тези, които ми напълниха зажаднялата за качествен симфо-пауър душа. Тези песни са абсолютни шедьоври, които ме карат да мисля, че ако италианецът беше живял в Средновековието, днес щяхме да го изучваме по музика като един от големите класици.


Макар и встрани от шедьоврите, повечето песни също са изключително силни и всяка изненадва с уникални сола и оркестрации. Единственото изключение е баладата "Luna", която не ми хареса не защото е балада или защото е напълно различна от всичко друго в албума, а просто защото... може и без нея. Закриващата "Of Michael The Archangel And Lucifer's Fall" също можеше да е една идея по-кратичка или просто да бъде разделена официално на три части (както е и сега, само че събрани в една голяма песен), но пък от друга страна Rhapsody без 16-минутна настръхващо свръхепична песен? Няма как. Това е то. Изненадващо или не, това Rhapsody по нищо не отстъпва на другото и дори прословутият ми скептицизъм не успя да ми попречи да му се израдвам максимално. "Ascending To Infinity" е един чудесноподготвен и завършен продукт, носещ епично изживяване, което просто трябва да усетите.


+ + + + +
Епична, могъща, завлядяваща музика.
Мащабно, изчистено звучене и повече от чудесни вокали и хорови изпълнения.

Лука Турили за пореден път впечатлява с уникални умения в композиционно отношение.
Някои песни са истински шедьоври, достойни за сравнение с класическата музика!

- - - - -
Някои излишно дълги интродукции или "вметки". И няколко субективни мои вметки.

Подходящо за фенове на:
Rhapsody of Fire, Fairyland, Dark Moor, Serenity, Avantasia и др.
 Автор: Undepth
-=9/10=-

Bury Tomorrow - 2012 - The Union of Crowns

Posted by Today's Metal Crew On събота, юни 23, 2012 1 коментара

Стил......: Melodic Metalcore
Държава...: Англия
Лейбъл....: Nuclear Blast
Отнема....: ~55 минути 


Дебютният албум на Bury Tomorrow "Portraits" разбуни духоветe в метълкор средите и получи разнородни оценки от критиците. Важното беше, че за тази група се заговори. Само 2 години по-късно, феновете вече се чудеха няма ли да идва така очакваният втори албум, с който да се разбере дали групата е налучкала здравата формула случайно, или става дума за истински талант. Днес, слушайки "The Union of Crowns", отговорът добива голяма яснота.

На пръв поглед групата не прави нищо особено специално - мелодичен метълкор с тежки екстремни и биещи на алтърнатив чисти вокали. На втори поглед обаче, всеки фен на стила може да усети, че групата не е взела лесното решение да се въргаля по добре построените основи на метълкора (като други свои колеги), а вместо това ги доизгражда и украсява с различни орнаменти. Още с първите песни от албума "Lionheart", "Royal Blood" и "An Honourable Reign" става ясно, че групата е далеч от цярящата напоследък
в жанра неоригиналност в композирането. Пичовете са взели идейността на August Burns Red, смесили са я с мелодичността и китарното разнообразие на The Sorrow, енергията на Parkway Drive и са ги забъркали със своя отличителен звук и хъс, за да се получи албум, към който трудно можеш да имаш претенции в композиционно отношение. "Монархичната" лирична линия пък също предизвиква интерес и не се губи изпод тоновете тежки рифове и великолепни сола.

Това, което си отбелязах като "не толкова готино" е леко странната продукция. Средните тонове на китарите сякаш са прекално силни и бучащи, а барабаните не притежават нужната плътност, което проличава силно в по-бързите пасажи в "Message To a King" и "Abdication of Power", например. Положението е много по-добро там, където има брейкдауни, които от своя страна се изливат с чудовищна сила, без да дават право на недоволство. Друга малка забележка мога да отправя към чувството за самоповтаряне, което почна да ме застига към края на албума, но и това е нормално, имайки преди дължината му от 55 минути. В крайна сметка, въпреки някои забележки, "The Union of Crowns" е по-тежък, по-изпипан и много по-зрял от предшественика си, като на всичкото отгоре звучи като албум на група с много по-голям опит. Точно това вече превърна Bury Tomorrow във фактор на съвременната метълкор сцена и ако още не сте се запознали с тях - е па време ви е!


+ + + + +
Много зряло звучене и учудващо добри композиционни умения като за млада банда.
Разрушителни брейкдауни, океан от рифове, много сола, смени на темпото и прочие.
Здрави крещящи вокали и подходящи за припяване чисти вокали.

- - - - -
Китарите и барабаните ми звучат малко странно, но им се свиква.
Към края леко почна да ме сръчква и подбутва чувството за самоповтаряемост.

Подходящо за фенове на:
The Sorrow, August Burns Red, Parkway Drive, Attack Attack! и др.
 Автор: Testset
-=8/10=-

Manowar - 2012 - The Lord of Steel

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юни 19, 2012 18 коментара

Стил......: Heavy Metal
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Magic Circle Music
Отнема....: ~48 минути 


Когато любима банда издаде противоречив албум, винаги се хвърлям да я защитавам от хулите на феновете, които не харесват новото звучене, новите музиканти, новия подход или някоя друга промяна. Ясно е, особено когато си банда с повече от 30 години история, че не може да правиш едно и също навеки и дa очакваш да впечатлиш феновете си с нещо повече от слава в минало време. При Manowar нещата стоят малко по-различно, защото те де факто 30 години въртят 10 думи и 2 теми в текстовете си, но именно с това продължават да радват милионите си фенове по света. И когато Manowar решат да внесат промяна, тя винаги бива посрещана на нож от мнозина. Но този път, колкото и да ми се иска, няма как да защитя "The Lord of Steel".

От едната страна са хората, които не искат симфо-елементи. Да, в предния албум симфо-пасажите и разказите бяха близо 45 минути, но все пак смея да твърдя, че точно тези елементи (в по-умерени количества) са много важни за съвременното звучене на Manowar. От другата страна са хората като мен, за които премахването на тези елементи би било пагубно за групата. И ето, че в "The Lord of Steel" симфо-елементи почти няма. Това можеше и да е приемливо, ако звукът не бе осакатен чрез използването на техника за нискочестотни записи. Това е възможно най-лошото решение, което Manowar можеха да вземат... редом с ужасяващия дисторшън на баса на Джоуи. Идеята за постигане на ранно 80-тарски звук е сполучила, но... кому е нужна? Звученето постепенно се е превърнало в почти непоносимо бучене (предимно от баса на Де Майо) и кара дори дългогодишните фенове (с някакъв критерий) да се питат "Защо?!". Най-неприятното е, че "благодарение" на този звук, енергията и зарядът на Manowar сякаш са се изпарили. А какво са Manowar без заряд?

Още по-лошото е, че след обещаващото начало с едноименната песен, нещата забиват в посока на праволинеен и посредствен хеви метъл с текстове, които предизвикват уплах и жал в равни количества. Прогресивно падащото и преобладаващо средно темпо също не прави добра услуга на легендите от Manowar. Не знам колко върл фен трябва да е човек, за да открие нещо интересно в безидейни песни като "Born In a Grave", "Righteous Glory" или 7-минутната мъка "Black List". Положението бива спасено от енергичните "Expendable" и "Annihilation" и вече познатата "El Gringo", която е записана по различен начин, включва кийборди и стократно по-добър звук (макар някои фенове шеговито да подхвърлят идеи за лиричната и хорова прилика с "Моята полиция" на Веско Маринов). В нея се чува истинският Manowar! Онзи Manowar, на който дори анти-феновете не могат да устоят и който са готови да пеят с пълно гърло. Затварящата "Hail, Kill And Die" е другата песен, която странният саунд не е успял да погребе. Тя е доказателството, че Manowar още си го могат, а Ерик Адамс, въпреки многото натрупани годинки, все още е великолепен вокалист.

В крайна сметка, не разбирам защо най-шумната метъл банда в света е решила да използва нискочестотен звук и защо същата тази група се е лишила почти изцяло от услугите на чичо Клавиш. Гореспоменатата липса на идеи пък е напълно неприемлива след 5-годишната пауза без студиен албум. Всичко това прави "The Lord of Steel" една голяма залъгалка, на която да се вържат предимно свръхфеновете - тези, които за нищо не света не биха казали лоша дума за Manowar. За съжаление, по този начин Manowar сякаш подценяват критерия на верните си фенове. Не знам за вас, но аз като фен от 15 години насам, не мога да възприема този албум като добър, дори след двуцифрен брой слушания. Manowar имат пълния ми респект за всичко, което са сторили за метъл сцената и за всички чудесни жестове към верните си фенове (като пеенето на българския химн, просто велико!), но с риск да се повторя, "The Lord of Steel" е една голяма и силно бучаща залъгалка с няколко проблясъка на брилянтност, които спасяват албума от пълен крах. Макар несъмнено да има приемливи песни в "The Lord of Steel", материалът в албума е далеч от най-доброто, на което са способни Manowar. И тъй като знам, че много фенове няма да са съгласни с мен - моля, имайте предвид, че това е просто моето субективно мнение и никой не задължавам с него. С радост бих прочел и вашето мнение в коментарите. Благодаря!


+ + + + +
Ерик Адамс скоро ще удари 60, а още пее повече от впечатляващо.
Няколко проблясъка на "добрия стар Manowar", които спасяват албума.
Голям процент добри сола.
Пак е по-добре от новия Running Wild...

- - - - -
МНОГО далеч от най-добрите творби на групата.
Никому ненужен експеримент с нискочестотния ефект.
Бучащ до неузнаваемост и непоносимост бас.
Надявах се, че "El Gringo" ще е най-слабата песен в албума, тя се оказа най-силната...

Подходящо за фенове на:
Hammerfall, Running Wild, Judas Priest, Sabaton, Majesty др.
 Автор: BGMario
-=5/10=-

Memphis May Fire - 2012 - Challenger

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юни 17, 2012 2 коментара

Стил......: Metalcore/Post-Hardcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Rise Records
Отнема....: ~43 минути 


Признавам, не бях впечатлен от предния албум на Memphis May Fire, макар да достигна върховете на някои класации за тежка музика в САЩ. Мненията за него бяха разнородни, като моето беше: "Бива, но му липсва тежест". Днес, слушайки "Challenger", нещата стоят съвсем различно. Групата е израснала много за малко време и не повтаря нито формулата, нито грешките си от предните си два албума.

Момчетата са узрели бързо като джанки и бързо са си взели точните поуки - нещо, което много банди (включително и по-дърти) не могат да направят. Всичко това си личи в перфектно изпипания "Challenger". Да започнем с това, че албумът е осезаемо по-тежък от предшественика си. Вокалите на Мати Мълинс са по-екстремни от всякога - просто от гласните струни на този човек струи мощ. Чистите вокали, макар и доста мелодични, вече не преминават границата с лигавщината, което се случваше неведнъж в "The Hollow". Звукът също е значително по-добър, по-тежък, по-плътен и даващ онова чувство за "избухване" с всеки нов риф или брейкдаун. Електрониката не е много, но е поставена на най-подходящите за целта места и само придава допълнителна свежест към и без това свежото звучене. Първата половина на албума, начело с въвеждащата "Without Walls", е пълна с хитови тракове като зарибяващата "Alive In the Lights", мелодичната "Prove Me Wrong" и мачкащата "Vices". Втората половина е една идея по-мелодична и лека от първата, но пък включва гост-участия от Келин Куин (Sleeping With Sirens) в баладичната "Miles Away" и Дани Уорсноп (Asking Alexandria) в идеално балансираната между тежест и мелодия "Losing SIght". Краят на албума е белязан от 3-минутно аутро, но всичко най-интересно свършва преди него с "Generation: Hate".

Наистина е учудващо как е възможно една група да израсне толкова много за толкова кратко време, но ето, че MMF са успели. Доказателството е налице - "Challenger" е най-тежкият, най-изпипан, най-музикантски и най-зрял албум на групата досега и ако продължават в същия дух, момчетата ги чака славно бъдеще. Въпреки някои малки забележки, които имам към конкретни моменти и елементи, не мога да си изкривя душата и да не ви препоръчам този албум, ако сте фенове на жанра. В него има много поводи за куфеене, пеене и мош и точно затова човек трудно би могъл да даде несубективна причина да го нарече "слаб".


+ + + + +
Композиционна зрялост и внимание към всеки детайл.
Екстремни и чисти вокали на много високо ниво!
Изчистен, тежък, направо могъщ саунд и висококачествена продукция.
Гоялмо количество "хитов" материал и зарибяващи парчета.

- - - - -
На няколко места са на милиметри от границата с лигавенето в чистите вокали.
Някой и друг предвидим пасаж.

Подходящо за фенове на:
Attack Attack!, Woe Is Me, Asking Alexandria, My Ticket Home др.
 Автор: Testset
-=8.5/10=-

Linkin Park - 2012 - Living Things

Posted by Today's Metal Crew On петък, юни 15, 2012 20 коментара

Стил......: Alternative/Synth Rock
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Warner Music
Отнема....: ~37 минути 


Linkin Park почти напълно загърбиха ню метъл миналото си и напоследък правят все по-противоречиви албуми, върхът на които бе белязан от най-претенциозната и бозава творба на групата досега - "A Thousand Suns". Тези от нас, които са израснали с ню метъл вълната, обаче, още не могат да схванат защо им беше на Linkin Park да се насочат към синт-рап-рок. Още помня, когато преди 10 години Linkin Park нашумяха в България, а аз още бях доста млад и доста "тру метъл", за да призная, че в ню метъла няма нищо лошо. По онова време напълно отричах този стил, но днес... направо ми липсва. И слушайки последните творения на Linkin Park, онези години почват да ми липсват с нова сила.

Важното е, че "Living Things" е по-добър от "A Thousand Suns". Тук има китари, а Честър дори малко крещи, напомняйки за добрите си години. Всъщност, албумът се доближава повече до "Minutes To Midnight", но е взел по нещо и от другите си предшественици. Отварящата "Lost In the Echo" сякаш наистина включва елементи от всички периоди на групата - много електроника, рапиране, алтърнатив и крещене. Дотук обаче с приказките, че "албумът събира всичко правено от групата досега и прави нещо напълно ново като звук". "In My Remains" напомня на лоша версия на "What I've Done", "Lies Greed Misery" (въпреки крещенето на Честър) не носи никаква енергия, а "Roads Untravelled" и скучният електро-рап "Until It Breaks" звучат като b-sides от ATS. Сингълът "Burn It Down" и "Castle of Glass" са сред малкото песни в албума, които се открояват с добри идеи, макар да са далеч от очакванията на който и да е стар фен. За последните е оставена почти 2-минутната "Victimized", която явно трябва да ни залъже, че групата не е забравила корените си. Интересен опит за отбиване на номера, но уви, напълно недостатъчен. Останалите парчета също могат да се похвалят с някои добри моменти, забиващи се в главата мелодии и скъпа електроника, но това не им пречи да са откровено скучни и претенциозно звучащи.

Никой не очаква Linkin Park да тъпчат на едно място и да правят едно и също до откат. Те са адски популярна банда и към тях има много, все различни и все високи очаквания, на които те обаче не могат да отговорят. На тях вече не им се прави ню метъл, както на Metallica не им се прави траш. Затова от няколко години насам LP не са същата група. Това е някакъв нов проект, а не Linkin Park. Вярно, една идея по-музикантски, по-творчески, по-сериозен, по-зрял и най-вече по-електронен, но не и по-интересен проект. На тази музика просто няма какво да правиш, освен да си припяваш и да се поклащаш леко като куца вампирка на абитуриентския си бал, но това със същия успех може да се прави и на "Шопкиня" на Панайот Панайотов. Няма къде да закуфееш, да се развихриш и да почувстваш вълната от енергия, която преди години идваше от албуми като "Meteora" и "Hybrid Theory". Затова нека си зададем най-важния въпрос - щяхме ли да харесаме този албум, ако беше дебют? Моят личен отговор е... не. И то най-вече защото днес надали някой щеше да е чувал за Linkin Park, ако бяха започнали кариерата си така. Хубаво ще е да си дадат сметка за това, преди да си повярват, че са артистичини гении и прават егати изкуството... ако вече не са си повярвали.


+ + + + +
Използван е артистичен, музикантски подход.
Почти всяка песен има свое собствено звучене и послание.
Свръхмодерен саунд, запомнящи се мелодии и качествени вокали.
Завършеният продукт (и обложката) веднага грабва вниманието и си заслужава парите.

- - - - -
Претенциозен, крайно компютъризиран, прекалено лек и най-вече... скучен.
Просто няма какво да прави човек, слушайки този албум. Става само за саундтраци и гледане в галерия.
Някои песни са си почти чист рап, което вече не е гот.
Ако под "препратки към старите албуми" се има предвид "Minutes To Midnight" - да, има. Доста даже.

Подходящо за фенове на:
Thousand Foot Krutch, Limp Bizkit, Hollywood Undead, Breaking Benjamin и др.
 Автор: Undepth
-=5/10=-

Leander - 2012 - Szívidomár

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юни 13, 2012 8 коментара

Стил......: Modern/Groove Metal
Държава...: Унгария
Лейбъл....: Sony Music
Отнема....: ~64 минути 


Leander са истинско явление в Унгария. Дори досега да не сте чували името им, групата е сред най-тачените съвременни метъл банди в родинaта си, има договор със Sony Music, а китаристът им Атила Ворош е live китарист на Nevermore. Поради тези и други причини, излизането на дебютния им албум "Szívidomár" е възможно най-голямото събитие за унгарската метъл сцена тази година.

Музиката на тези четирима унгарци може да се определи като "китарно-ориентиран модерен метъл". Разликата между Leander и другите групи в този стил е, че Leander не залагат на евтини метълкор трикове (които също харесвам, но които понякога ми идват в повече), а вместо това си правят труда да изпълнят с интересно съдържание, много (и тежки) рифове, сола и различни похвати всяка минута от тази своя едночасова творба. Албумът е дотолкова дорбе изпипан, че дори злите езици на хейтърите на модерния метъл ще замръзнат, щом до тях достигнат мощният основен риф на "8. Főbűn", солaтa на "Az Ördög Naplója" и "Bennem", или траш изненадата в средата на "Szomorú Vasárnap". Изобщо, всеки трак има свой собствен чар, като често се редуват леки и спокойни с мощни и тежки пасажи ("Csak Te", "Szomorú Vasárnap"), както и мелодични чисти с откровени дет-вокали. Смяната на темпото вътре в самите песни, бликащите като арабски нефт свежи идеи, хитовите композиции ("Viharom Tavaszom") и запомнящите се припеви са другите компоненти, даващи на "Szívidomár" допълнително количество вдигнати нагоре палци. За капак на всичко пък е поставен и кавър на "Bad Romance" на Lady Gaga, който вече има над 1 милион гледания (!) в YouTube.

Както се досещате от имената на песните, текстовете в албума са почти изцяло на унгарски език. На английски са само гореспоменатият кавър и още 3 парчета. Точно това ще бъде и причината Leander да не стигнат до ушите на заслужения брой метъл фенове, макар групата да има потенциал, не по-малък от този на Avenged Sevenfold, да речем. Въпреки това, ценителите на жанра не биха могли да отрекат достойнствата на "Szívidomár". Над час материал на високо ниво, много идеи, стабилна тежест и пълното лишаване от лигавщини - все неща, които не могат да бъдат пренебрегнати. Възползвайте се и вие от този продукт, докато е време.


+ + + + +
Повече от час висококачествен модерен метъл.
Адекватна и изчистена продукция и съвременен, тежък звук.
Огромно количество идеи, здрави рифове, сола, смяна на темпото, електроника и разнообразие.

- - - - -
Унгарският език вероятно ще ви спре да си припявате песните.
Накрая остава чувството, че е трябвало още нещо съвсем малко, за да стане този албум перфектен.

Подходящо за фенове на:
Depresszió, Across The Sun, Sarea, The Unguided, Avenged Sevenfold и др.
 Автор: Undepth
-=8.5/10=-

Callejon - 2012 - Blitzkreuz

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 11, 2012 0 коментара

Стил......: Modern Metal/Post-Hardcore
Държава...: Германия
Лейбъл....: Sony Music
Отнема....: ~43 минути 


Музиката на Callejon е насочена предимно към местните германски фенове, но въпреки текстовете на немски, бандата още преди години стана популярна извън границите на родината си. "Blitzkreuz" е 4-ят им студиен албум и в общи линии продължава там, където свърши "Videodrom", но хвърля поглед и назад към  "Zombieactionhauptquartier".

Първото нещо, което ми грабна вниманието в този албум бе сингълът "Porn From Spain 2", продължение на издадената през 2008-ма "Porn From Spain". Не знам дали името е някакъв бъзик с Born From Pain, но няма да задълбавам в темата, защото днес в този трак гост-участие имат, забележете: Миле Петроца (Kreator), немската хип-хоп група K.I.Z. и инди-рок изпълнителят Себастиан Мадсен (който за всеобща изненада запя метъл). Песента идеално представя това, което ви чака в "Blitzkreuz" - мелодичен, модерен, направо купонджийски саунд, крещящи и чисти вокали, тежки китари и умерено количество електроника за цвят. Целият албум бие здраво на модерен и алтърнатив метъл, което ясно си личи от заглавната "Blitzkreuz", "Meine Liebe", "Vergissmeinnicht" и задължителната балада "Kind Im Nebel". Все така мелодични, но по-тежки и по-насочени към метълкора са песни като "Atlantis", "Polar" и "Bring Mich Fort".

Трудно е да се каже точно какъв е стилът на Callejon, но пък това им е хубавото - слушам ги вече близо 5 години и никога не знам какво точно да очаквам. Това спомага "Blitzkreuz" да е разнообразен и да дава "от всичко по малко", макар и в съответните граници. С този албум, бандата дава добър пример как се прави свежа екстремна музика без да се преоткрива топлата вода. Тя е вече открита и Callejon се възползват успешно от нея, при това без да се давят, както някои техни безидейни колеги. Лошото е, че около средата на "Blitzkreuz" има някои крещящо очевидни пълнежи, които свалят нивото на целия диск. Но ако все пак ви се слуша малко по-освободен модерен метъл с елементи на алтърнатив, метълкор и пост-хардкор (при това на немски), то "Blitzkreuz" би бил един напълно разумен избор.


+ + + + +
Освободено, лишено от излишни очаквания и напрежение звучене.
Солиден саунд, приятни експерименти, електроника, интересни гост-включвания.

Колкото мелодичен, толкова и тежък. Плюс щипка магия.

- - - - -
Разхвърляни са не един и два пълнежа.
На места може да се зачуди човек какво точно са искали да постигнат пичовете.

Подходящо за фенове на:
Narziss, Caliban, Emil Bulls, Maroon, His Statue Falls и др.
 Автор: Testset
-=7/10=-

Evans Blue - 2012 - Graveyard of Empires

Posted by Today's Metal Crew On събота, юни 09, 2012 5 коментара

Стил......: Alternative Rock/Metal
Държава...: Канада
Лейбъл....: Sounds+Sights
Отнема....: ~43 минути 


Днес много ми се слушаше свеж алтърнатив. Затова най-накрая се спрях на стоящото на компютъра ми от 3 месеца промо на новия албум на Evans Blue. Не знам защо бях пропуснал да му хвърля едно ухо, но почти заръкоплясках щастливо от кеф, че няма да ми се налага да търся. Настроих си рецепторите, разчекнах си чакрите (сиреч си легнах мързеливо) и заслушах.

Скука. Умора. Мързел. Тези думи описваха деня ми до момента и Evans Blue учтиво се включиха в картинката. Емоцията от ударното начало с "This Time It's Different" и "Crawl Inside" постепенно затихна в следващите 7 трака, благодарение на средното (до бавно) темпо, преобладаващо във всеки от тях. Надеждата, че "вече няма как да е същото темпо в следващия трак", се изпари след лъхащата на умора "In the Shadow". И тъкмо когато "Live To Die" започна със здрав риф, той рязко се изгуби и на негово място дойде лишен от дисторшън атмосферичен пасаж в... познайте какво темпо. "Destroy the Obvious" повтори подвига на предната песен, а баладата "Warrior" почти напълно уби темпото, макар и да загатна, че Evans Blue все пак знаят как да композират правилно. "Underwater" вкара изненадващ свеж полъх, а "Halo", макар да повтаряше структурата на половината песни от албума, звучеше с една идея по-обмислена. Точно като за финал.

Осъзнах, че хубавите страни на този албум са няколко. Първо, вокалите на Дан Чандлър са перфектни за жанра. Пичът знае какво прави зад микрофона и не оставя съмнения за това. Второ, където и да има тежки китари, те са наистина тежки. Рядкото им използване обаче е направо смущаващо. И трето, сами за себе си повечето песни са доволно добри, а някои дори притежават и хитов заряд. Наблъскани една след друга, обаче, те бързо опъват червения килим на скуката и прозявките. Имайки предвид и голямото нищо, с което Evans Blue се открояват на взискателната съвременна сцена, става ясно, че "Graveyard of Empires" не го чака бляскаво бъдеще и милионни продажби. Повтарям - като албум, нещата не стоят добре, но като отделни песни, определено има за какво да се хванемк. Затова вие решете как и на какви порции да слушате този албум.


+ + + + +
Сами по себе си, много от песните са добри.
Добре премерен тежък звук и идеални за целта вокали.

Много загатнат (но неразгърнат) потенциал.

- - - - -
Еднообразен откъм темпо и в композиционно отношение - някои тракове доста си приличат.
Нищо, с което да се откроят + липса на свежи идеи, което е почти задължително за жанра.

Подходящо за фенове на:
Crossfade, 10 Years, Chevelle, Breaking Benjamin, Parabelle и др.
 Автор: Stahli
-=6/10=-