TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

A Life Divided - The Great Escape

Posted by Today's Metal Crew On сряда, декември 19, 2012 2 коментара

Стилът: Industrial Rock
От/Год: Германия, 2013
Лейбъл: AFM
Отнема: ~53 минути 


Когато сайтът стартира преди почти 2 години, едно от първите ревюта на него беше за тогавашния албум на A Life Divided - "Passenger". Макар и доста скалъпено (така е с всяко начало), в това ревю имаше няколко отправни точки, които ALD сякаш са прочели (ама надали) и са си взели поуки от тях. Резултатът вече е налице и още от първите секунди на "The Great Escape" разбираме, че групата е решила да заложи на по-тежък китарен звук и повече динамика, което в моите очи (и уши) е винаги добре дошло.

Нямаше как да искам по-силно и обещаващо начало от този албум. Ниските насечени китари и страшно мелодичните припеви в "The Lost" и "It Ain't Good" вдигнаха неимоверно очакванията ми за остатъка от "The Great Escape"! Веднага бих избрал някоя от двете за сингъл, но като такъв вече бе пусната все така мелодичната и малко по-електронно ориентирана "The Last Dance", която пък би била втория ми избор, така че и в тази посока нямам оплаквания. Веднага след нея идва и друг мой албумен фаворит, наречен "Game Over". Песента започва с готина, някак 16-битова електроника (явно повлияна от стааарите конзолни игри), преминава в тежък китарен риф и се разгръща в най-добрата песен в здрав и все така мелодичен електро метъл трак.

След този момент нещата рязко се успокояват и темпото спада, отстъпвайки място на мрачната и почти изцяло електронна "Feel". Следващата "Perfect Day" пък е последнaтa сравнително бърза песен в албума и след нея идва една доста по-различна втора половина, в която властва средното темпо. И макар за миг да се изплаших от този факт, останах приятно изненадан от песни като "Goodbye", която ми напомни за нещо средно между Renegade Five и Oomph! и в която се чуват едни от малкото крещящи вокали в албума. "Space", от друга страна, ме грабна с мрачното си клавишно интро и стабилното си готик рок звучене, а "If You Want To" затвори албума с бавно темпо, меланхоличен инструментал и някак философски текст.

За да обобщим, "The Great Escape" е албум, левитиращ (!) някъде между алтернативния и готик рок, примесен с голямо количество електронни елементи. Първата му половина за мен е осезаемо по-силна от втората, но всяка част има своите особености и добри и лоши страни, така че ще се въздържа да осъдя тежко албума, само защото темпото в голяма част от него не е точно по моя вкус. Така де, тракове като "Clouds of Glass" и "Feel" ми се струват излишни и в крайна сметка ми понатежаха, но все пак в "The Great Escape" има толкова силни композиции, че се усещам да си ги пея по няколко пъти на ден. А това значи, че този албум работи силно и на подсъзнателно ниво. Препоръчвам искрено на всеки електро-рок фен!

+ + + + +
По-силен и по-тежък китарен звук, по-бързо темпо, повече динамика. 
С времето групата придобива все по-характерно и разпознаваемо звучене. 
Редица забиващи се в главата парчета като "The Lost", "Game Over" и "The Last Dance.
Вокалист е Юрген Плангер, познат ни и като китарист на Eisbrecher!

- - - - -
Темпото във втората половина на албума е осезамо по-бавно от това в първата.
Дължината от 53 минути правилно ме насочи към мисълта, че има излишни тракове и пълнежи. 
Някои песни можеха и да не са чак пък толкова лекички...

IF YOU LIKE
Renegade Five, Lacrimas Profundere, Mono Inc., Deadstar Assembly, Oomph! и др.
 Автор: Testset
[7.5/10]

Soulitude - 2012 - Requiem For a Dead Planet

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, декември 17, 2012 1 коментара

Стил......: Modern Power Metal
Държава...: Испания
Лейбъл....: -
Отнема....: ~43 минути 


Сигурно ви се е случвало да попадате случайно (или не толкова случайно) на сравнително неизвестни групи и проекти, за които се чудите как е възможно да имат толкова малка популярност, а същевременно всякакви прехвалени чичаци и младежи (да не казвам имена) лежат на стари лаври и бичат скучни песновки, които никой не би слушал, ако го нямаше името на опаковката. Затова искам да ви представя Soulitude - проект, чиято известност е обидно малка спрямо изключително високото качество на музиката, която предлага.

Мозъкът, осъществяващ проекта, се намира в главата на испанския мултиинструменталист Игнасио Гараменди - Jevo. Той записва основната част от музиката, а вокалите се изпълняват от гост-изпълнители, между които блестят най-вече имената на Лоренцио Мутиозабал (Nightfear) и Макс Мортън (Morton). Музиката на Soulitude преставлява мощен, скоростен и енергичен пауър метъл, в който често се включват и екстремни вокали. Така например "We Are Not Alone", "Rise of the Dead Men" и "Lost In the Grandeur of Time" отвяват перчемите със скоростен пауър метъл, "The Road" и "Hall of Madness" (с мрачните In Flames-ски китари в началото) забавят темпото и добавят мрак и епичност, а "Obey Your Master" го удря директно на модерен мелодет. Последната е и може би най-добрата песен в албума - със страхотен електронен лийд, безупречни чисти вокали и убийствен припев, предразполагащ към вратотрошащо куфеене. Изненадите далеч не се изчерпват само с изброените, защото "The Ghost & The Darkness" се явява като една от най-бързите и тежки песни в албума, а "Requiem" е един от малкото добре измислени и недоскучаващи инструментали, които чух през тази година като цяло.

Много групи се опитват да съчетават пауър метъл с екстремни вокали и електронни елементи, но истината е, че това е много по-трудна задача, отколкото изглежда и наистина малък процент успяват да изкарат добър резултат. Мистерия е за мен защо за Soulitude не се говори много, ама много повече и защо това не е един от водещите проекти на пауър метъл сцената изобщо. Soulitude определено има този потенциал. В това можете да се убедите и сами, като си свалите "Requiem For a Dead Planet" безплатно и напълно легално ТУК.


+ + + + +
Много силна продукция и изчистен модерен звук.
Чудесно съчетание на пауър метъл с мелодет (на места) и електронни елементи (пак на места).
Голямо количество запомнящи се песни и идеални гост-включвания (с вокали и китарни сола).

- - - - -
Неизвестността на проекта и липсата на лейбъл ще оставят този албум в ъндърграунда.

Подходящо за фенове на:
Divinefire, Mystic Prophecy, Nocturnal Rites, Iron Mask и др.
 Автор: BGMario
-=9/10=-

Capture The Crown - 2012 - `Til Death

Posted by Today's Metal Crew On вторник, декември 11, 2012 3 коментара

Стил......: Metalcore/Post-Hardcore/Electronic
Държава...: Австралия
Лейбъл....: -
Отнема....: ~48 минути 


Пост-хардкорът далеч не е нито популярен, нито особено долюбван жанр по наши земи, а там, където е на почит, сцената е толкова наводнена от приличащи си групи, че дори на нас, феновете, вече ни е трудно да различаваме коя група коя е. Все по-трудно става да прецениш дали една група я чака добро бъдеще или вечно плаване в океана от банди с еднакво звучене, еднакви умения и еднакви прически. Аз си признавам, че усетих как тази вълна (да не кажа цунами) от групи в последната година взе да ми идва в повече, затова отскоро подхождам много по-внимателно в избора си за коя да направя ревю.

Отдавна следя развитието на Capture The Crown, защото те са една от онези банди, които стават известни още преди да са издали и дебютния си албум. И макар те също както голям процент от своите колеги да залагат на песни с опростени структури, тежки ниски китари (+ любимия ми термин "chugging"), брейкдауни и различни видове вокали, в тяхната музика долавям една добра композицонна мисъл.

Добре де, не мога да кажа, че от "Til Death" струи кой знае каква музикантска техника, но като фен на този стил не мога и не искам да си кривя душата според всеобщото мнение за това как "трябва" да звучи тежката музика. Още интродукцията "The Arrival" дава да се разбере, че ни чака албум, в който електрониката играе голяма роля. Истинският отварящ трак "#OIMATEWTF" (с участието на Денис Шафоростов от Make Me Famous) потвърждава съмненията за много електроника и дава бърза представа какво можем да чуем по-натам в албума. Като истински хит обаче се очертава опростената и предизвикала вече не една и две разгорещени интернет дискусии "You Call That a Knife? This is a Knife!", в която има метълкор, пост-хардкор, електроника, симфо-кийборди, брейкдауни и... лек техно бийт към края - нещо, което по-праволинейните фенове определено няма да харесат. Подобно нещо се случва и в "Insomniac" и "Til Death", като и в двете се чуват не само бийтове, а и спорадични autotune ефекти. "Storm In a Tea Cup" пък залага на предимно електронно и псевдо-дъбстеп звучене и поради този факт й давам личната си награда за най-нескопосана песен в албума. Като единствена балада се очертава да бъде акустичната "The Departed 2.0".

Каквото и да си говорим, човек лесно може да намери много причини да не хареса този албум и надали някой би могъл да му се сърди или да отрече наличието на прекалено опростени рифове, някои неудачни електронни експерименти, досаден autotune (макар и доста малко) и кой знае още колко такива "дразнещи" елементи. Но все пак, аз харесах "Til Death". При това доста. Имах нужда да чуя някакъв качествен псот-хардкор в последните няколко седмици и Capture The Crown ми го доставиха. Оттам нататък не би могло да ми дреме по-малко дали пичовете са технични музиканти и дали влизат в "общоприетите" рамки за тежка музика. Вярвам, че повечето фенове на жанра също ще споделят това мнение.


+ + + + +
Кристален звук, ниски тежки китари и професионално вградени електронни елементи.
Вокалите на Джефри Уелфеър варират от дълбоки и високи крещящи до ясни чисти.
Има вътрешно разнообразие, макар че може да се иска и още в тази посока.

- - - - -
Песни като "Storm In a Tea Cup" са абсолютно излишни в един такъв албум.
Крайно опростени рифове, досадни спорадични autotune включвания.
Някой и друг прекалено праволинеен трак.

Подходящо за фенове на:
Make Me Famous, Dream On Dreamer, WCAR, Asking Alexandria и др.
 Автор: Undepth
-=7/10=-

Shakra - 2013 - Powerplay

Posted by Today's Metal Crew On неделя, декември 09, 2012 0 коментара

Стил......: Hard Rock
Държава...: Швейцария
Лейбъл....: AFM
Отнема....: ~48 минути 


Напоследък се чувствам раздвоен, докато слушам Shakra. От една страна, докато вокалист все още беше Марк Фокс, групaта звучеше по-тежко и солидно. От друга страна обаче, Shakra набра рязка популярност с новия си вокалист Джон Пракеш (който е от индийски произход). Затова с интерес си пуснах "Powerplay", за да разбера дали пичовете са запазили праволинейния хард рок от "Back On Track", или са съчетали по някакъв начин новото и старото си звучене, за да покажат някакъв вид прогрес, вместо регрес, какъвто за мен бе предшественикът на "Powerplay".

Добрата новина е, че "Powerplay" не е лош сам по себе си и дава много предпосатавки на феновете на модерното хард рок звучене и на групи като Krokus, Aerosmith и Bon Jovi да го харесат. За "неутрални" слушатели като мен обаче този албум не дава нищо повече от приятно рокче, с което да разпусна от слушането на екстремен метъл. Към това предразполагат приятни мелодични тракове от сорта на "Life Is Now", "The Mask", "Stevie" и баладата "Wonderful Life", които имат запомнящи се припеви и в една друга епоха биха могли дори да се превърнат в хитове. Оттам нататък в "Powerplay" няма почти нищо интересно. Всъщност, направо ми иде да се извиня на групата и феновете, защото много исках да харесам този диск. Но в крайна сметка успях да стигна само до ниво "нито го харесвам, нито не го харесвам".

Естественото желание на музикантите (изобщо) да се развиват е в основата на всички метаморфози, които групите претърпяват и с които често вбесяват старите си фенове. Промяната при Shakra обаче не е за добро и новото им лице е толкова "софт", че човек може дори да се зачуди дали определението "хард рок" е удачно за тях, тъй като в музиката им вече няма много "хард" моменти. Швейцарците изпускат пореден влак, с който да дръпнат пред купищата млади банди, мечтаещи да повторят успеха на хард рок идолите си. Подобни групи сякаш не осъзнават, че вече не сме в средата на 80-те и това да подражаваш на любимците си от тази епоха трудно може да ти донесе голямо признание, освен ако не правиш нещо извънредно гениално. А Shakra засега не загатват за нещо подобно.


+ + + + +
Приятен и неангажиращ хард рок албум, включващ някои запомнящи се тракове.
Добра съвременна продукция и повече от сносен звук.
Джон Пракеш има хард рок глас за пример.

- - - - -
Олекотяването в стила определено не е правилната посока за Shakra.
Голям процент безлични тракове, в които няма нищо, освен добри подмятания към 80-те.

Подходящо за фенове на:
Krokus, Europe, Aerosmith, Kissin' Dynamite, Bon Jovi и др.
 Автор: BGMario
-=6/10=-

Tacere - 2012 - At World's End

Posted by Today's Metal Crew On петък, декември 07, 2012 1 коментара

Стил......: Modern Gothic/Power Metal
Държава...: Финландия
Лейбъл....: Grassbay Records
Отнема....: ~42 минути 


Пет години е много време, особено когато става дума за издаване на втори албум. За това време сцената претърпя не една и две метаморфози и мнозина вероятно са забравили успешния и обещаващ дебют на Tacere - "Beautiful Drakness". Обяснението е просто - вокалистката Хелена Хаапаранта (сега в Crimfall) напусна групата и обърка плановете на Tacere. А като добавим и дългото търсене на лейбъл, отговорът на въпроса "защо този албум толкова се забави" започва постепенно да се изяснява.

"At World's End" е близък като идея до своя предшественик, но осезаемо различен като краен резултат. Промяна в стила почти няма и Tacere отново залагат на смесица от мелодичен пауър метъл, готик рок, симфонични партии и електронни елементи, но този път са се постарали добре да полират звука си - нещо, което не можем да кажем за "Beautiful Drakness". Мъжките и женските вокали пък вече са почти изравнени като количество, което е добър знак, защото Тая и Кари Кнуутула (още китарист и клавирист) се допълват доста добре зад микрофона.

Често определят Tacere като "Drama Metal" група и можете да разберете защо, ако чуете сингъла "Break Me", който в общи линии ще ви даде някаква представа за общото звучене на албума, но със сигурност не е и най-добрата песен в него. Ако някой случайно беше долетял от Финландия да ме пита коя песен да е пилотен сингъл, веднага бих му посочил или епичната "The Storm Inside", или чистата проба модерен метъл "Tears", чието електронно звучене съдържа много хитов потенциал. Повечето други парчета залагат на драматично симфо-звучене, като изключение прави най-вече затварящата пиано-балада "The Artist".

Голямото забавяне с новия материал, смяната на Хелена и все още не толкова убедителната Тая накараха много фенове и критици да смятат, че Tacere са попаднали в задънена улица. Факт е също, че в "At World's End" няма много наистина запомнящи се парчета. За сметка на това обаче няма и откровено слаби такива. Точно затова изобщо не споделям критическото мнение и оставам с много добри впечатления от този албум. А ако Tacere си вземат правилните поуки от него, нищо чудно скоро да се завърнат с гръм, трясък и нов голям лейбъл (да се надяваме), който да им помогне да се сдобият с една заслужено голяма фенска маса.


+ + + + +
Добро съчетание от мелодичен симфо-пауър, готик, електроника и модерен метъл.
Мъжките и женските вокали се допълват много добре на места.
Запомнящи се тракове като "Tears", "Break Me" и "The Storm Inside".
Няма откровено слаби парчета...

- - - - -
... но няма и особено много запомнящи се парчета.
Новата (и красива) вокалистка Тая определено трябва да се постарае още малко.
Петте години забавяне си казват своето.

Подходящо за фенове на:
Nemesea, Visions of Atlantis, Delain, Lunatica, Nightwish, Amaranthe и др.
 Автор: Undepth
-=7/10=-

Sons of Aeon - 2013 - Sons of Aeon

Posted by Today's Metal Crew On сряда, декември 05, 2012 0 коментара

Стил......: Death Metal
Държава...: Финландия
Лейбъл....: Lifeforce
Отнема....: ~49 минути 


Неведнъж са ми казвали, че "не разбирам" дадени стилове. Съдейки по мнението на разбиращите, аз нямам понятие от дет, фолк, паган, алтърнатив и още 945 други стила. Но аз не знам какво има да "разбирам" на един стил и затова не споря, тъй като за мен най-важното е усещането от музиката, а не какъв стил е тя. Затова със свито сърце започвам да пиша за дет метъл - стил, от който вече е ясно, че не разбирам, но с който израснах в началото на 90-те. Честно, винаги ми се е струвало, че да пишеш за дет метъл е най-трудно, особено ако не ти е любимия стил. И шапка свалям на колегите по света и у нас, които пишат за дет метъл албуми, за които аз не бих могъл да кажа нещо повече от "Хм, касапница".

Sons of Aeon обаче не са просто "касапница". Те правят свой дет метъл - не просто бруталия на килограм, а тежка музика с атмосфера и типична скандинавска мелодичност, без обаче да се навлиза дълбоко в мелодет нишата. "Sons of Aeon" напомня за един от онези 90-тарски дет албуми на групи, на които им беше писнало просто да бъдат екстремни и решиха да прескочат бариерите на праволинейния дет метъл, добавяйки нови елементи и атмосфера в музиката си. Нещо такова правят и Sons of Aeon, изпипвайки своя дет метъл с мелодични китари, мрачна атмосфера, малко меланхолия и вариране между средното и бързото темпо, без обаче да се стига до зловещи грайнд-бластбийотве или прекалена мелодичност. Тъй като усещам, че думите ми не са достатъчни, за да ви опишат атмосферата в албума, препоръката ми е да чуете отварящата "Faceless" и сами да чуете (или по-скоро усетите) какво ви очаква в този дебют. Тези почти 8 минутни дават чудесна представа за случващото се по-нататък в албума и добре ни подготвят както за врато[трАш]ачи като "Cold Waves", "Havoc & Catharsis", "Seeds of Destruction" и мелодичната "Wolf Eyes", така и за по-мрачни и почти дуумаджийски тракове, каквито са "The Centre" и затварящия инструментал "Black Sheep Process".

Човек трудно би могъл да отгатне, че това всъщност е дебютен албум за Sons of Aeon, тъй като музиката на тези хора изобщо не звучи като нещо, правено от все още неориентирани дебютанти. Обяснeнието за това идва от факта, че музикантите в Sons of Aeon вече имaт сериозен стаж в групи като Swallow The Sun, Ghost Brigade, Endstand и Code For Silence, както и от добрата сработеност помежду им - факт, който можете да доловите още в първите минути на творбата. И макар да имам съмнения, че Sons of Aeon ще обърнат представите ви за стила, не мога да не ви препоръчам да чуете този им дебют, особено ако ви се слуша музика, стояща точно на границата между 90-тарския и мелодичния дет метъл.


+ + + + +
Добра комбинация между класически дет метъл и съвременен мелодет.
Поглъщаща и някак мрачна атмосфера, разнообразно темпо и плътен, мощен саунд.

Никак не си личи, че това е дебютен албум - чудесна сработеност между музикантите!
Страхотни, типично скандинавски рифове.

- - - - -
Надали ще обърнете представите си за жанра с този албум.

IF YOU LIKE
Swallow The Sun, Ghost Brigade, Dawn of Solace, Edge of Sanity и др.
 Автор: Undepth
[8/10]

Love And Death - 2013 - Between Here & Lost

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, декември 03, 2012 0 коментара

Стил......: Alternative Metal
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Tooth & Nail
Отнема....: ~42 минути 


След неуспешния си опит да направи добра солова кариера само чрез името си, Браян Уелш, познат ни до 2005-та и като Head от Korn, най-сетне взе правилнто решение и сформира нова банда. Посредственият му солов албум "Save Me From Myself" не успя да впечатли почти никой, затова и очакванията към Love And Death поне от моя страна не бяха особено големи и след няколко преслушвания вече мога да кажа, че... наистина не съм особено впечатлен.

Признавам, не изпаднах в екстаз и не си скъсах ризата, слушайки "Between Here & Lost". Причината е, че той е някак... муден. Липсва му енергия. Да, Head е дал на Korn много от най-запомнящите се рифове на групата, но той далеч не е виртуоз и това много си личи тук. В първите три песни просто няма нищо ново и/или интересно за слушане и са на ниво "пълнежите на Ill Nino". Чак в "By the Way" за пръв път усещаме, че именно Head държи китарата в тази група - песента има за основа бавен и пронизващ риф, който няма как да не си представим изсвирен в песен на Korn. Подобни думи мога да кажа и за "My Disaster", но няма да се спирам на нея, защото веднага след края й идва страхотната "I W8 4 U", в която гост-вокалист е Мати Монтгомъри от разрушителните For Today. Тежкият насечен риф бързо се забива в главата, импровизираният брейкдаун добавя така нужната тежест, а вокалите на Мати ни карат да съжаляваме, че той не се включва и в още песни из албума. След този трак обаче спокойно можех да спра да слушам, защото до края на албума са наредени 4 песни, които пак мога да оприлича само на сравнително посредствените неща на Ill Nino, като единствено "Paralyzed" отсрамва финалните минути на диска.

Гигантският проблем на LAD е, че Head прекалено много разчита на името си и сякаш не осъзнава, че все още не е голяма соло-звезда. Много фенове си го харесвахме в Korn, но дотук соловата му кариера не върви особено бляскаво. От друга страна, вече не толкова субективно погледнато, рифовете в "Between Here & Lost" са в болшинството си скучни и прекалено провлачени, а вокалите на Head често се губят някъде из не много добрия микс. Вокалите на гостуващия Мати от For Today пък се губят почти напълно, което е направо обидно, имайки предвид, че той притежава едни от най-мощните ревове на съвременната метълкор сцена. Преобладаващото средно до бавно темпо е още един от дългата поредица фактори, които правят този албум да звучи протяжен, досаден и лесно забравим. С изключение на няколко прекалено открояващи се попадения и добри рифове, "Between Here & Lost" не заслужава кой знае какво внимание и само името на Head би могло да предизвика някакъв интерес и фенски маси да се насочат към него.


+ + + + +
Няколко силно открояващи се добри песни.
На места ни посрещат изнеандващо готини рифове.
Мати Монтгомъри се включва повече от добре като гост в "I W8 4 U".

- - - - -
На този албум му липсват тежест, скорост, енергия, повече добри рифове и добра продукция.
Абсолютно нищо ново и/или интересно като похвати, стил или дори идеи.

Подходящо за фенове на:
Ill Nino, Korn, Digital Summer, Black Light Burns, P.O.D. и др.
 Автор: Stahli
-=5/10=-

Decadence Fest се завръща във Варна!

Posted by Today's Metal Crew On неделя, декември 02, 2012 0 коментара


Имаме удоволствието да ви уведомим, напомним и призовем да посетите завърналия се след 3-годишно прекъсване фест за екстремна музика "Decadence Festival", който ще се проведе на 22-ри декември във Варна! Участници в него ще бъдат екстремните БГ групи Claymore, Act of Grotesque, Bolg, Serpentine Creation, Day of Execution и Dimholt! Долу можете да прочетете и част от официалния прес-релийз за събитието.

Само ден след края на света, шест от най-популярните екстремни банди у нас ще доразрушат това, което е останало от него, в центъра на Варна. След 3-годишна пауза фестивалът "Decadence" се завръща! За разлика от последните няколко издания, тази година с леко преимущество ще бъде блек метълът - жанр, малко незаслужено пренебрегван през последните години от родната метъл сцена. Дебют пред варненска публика за петото издание на фестивала ще направят две банди от Западна България - Serpentine Creation и Bolg, а останалите добре познати имена включват русенските блек/дет метъли от Claymore, бургазлиите Act of Grotesque и Dimholt, както и гордостта на Варна - Day of Execution.

Фестивалът ще се проведе в бар Grind на 22-ри декември от 20 часа. Билетите са на цена от 10 лева, като няма да има предварителна продажба, а ще се заплаща на място. 


Ето ви един много удобен повод да подкрепите родната екстремна сцена ;-)



Secret Sphere - 2012 - Portrait of a Dying Heart

Posted by Today's Metal Crew On събота, декември 01, 2012 2 коментара

Стил......: Symphonic Power Metal
Държава...: Италия
Лейбъл....: Scarlet Records
Отнема....: ~51 минути 


Италианците са голяма сила на пауър метъл сцената и за това свидетелстват много доказани местни банди като Rhapsody (във всичките й форми), Elvenking, Thy Majestie, Vision Divine и много други. Именно последните са групата, от която идва и вокалистът на Secret Sphere - Микеле Лупи. Ако сте слушали Vision Divine или Killing Touch, няма как да не сте отбелязали страхотния му глас, който той използва днес именно в този нов албум на Secret Sphere.

"Portrait of a Dying Heart" е концептуален албум, базиран на книгата "Complice la Notte" на младата италианска писателка Костанца Коломбо. Той започва с 6-минутен инструментал, който не е никак лош, но определено не служи добре като отварящ трак. 6 минути без вокали в самото начало натежават много, а минутите без пеене стават дори над 7, защото последващата я "X" също съдържа над минута инструментал, преди най-накрая да чуем заветните вокали на Микеле и да отдъхнем. Eто това вече би била подходяща отваряща песен, от която да разберем какво ще чуем и нататък - модерен пауър метъл в духа на Sonata Arctica, с много кийборди и страхотни вокали, извън типичната хеви метъл бленда (за добро). Най-доброто обаче тепърва предстои, защото след известно "подгряване", Secret Sphere направо избухват с мощната "The Fall" и направо хитовата "Healing", чието електронно начало постепенно води до вътрешна кулминация с невероятен мелодичен припев, който ще се загнезди в главите ви само след едно слушане.

Тук рязко спирам, защото мисля, че няма нужда да ви казвам какво има във всеки един от следващите тракове, освен че ви чакат две балади и един грандиозен финал и ще ви оставя сами да откриете всички бижута, скрити в "Portrait of a Dying Heart". Това е един добре композиран и прецизно изсвирен албум, който обаче надали щеше да излезе чак толкова добър, ако не беше гласът на Микеле Лупи. С изключение на няколко не толкова интересни песни и на нелошото, но скучно инструментално начало, "Portrait of a Dying Heart" определено има с какво да се нареди до най-добрите албуми на евопейската пауър метъл сцена тази година!


+ + + + +
Особено силна средна част на албума.
Вокалите на Микеле Лупи са на изключително високо ниво!
Запомнящи се и запяващи се припеви и мелодии, които могат да изстрелят Secret Sphere напред.

- - - - -
Докато чуем каквото и да е пеене в албума, минават 7 минути...
Не е като да няма 1-2 пълнежа като цяло.

Подходящо за фенове на:
Vision Divine, Sonata Arctica, Derdian, Celesty, Rhapsody и др.
 Автор: BGMario
-=8/10=-

Hanging Garden - 2013 - At Every Door

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, ноември 29, 2012 0 коментара

Стил......: Dark/Doom Metal
Държава...: Финландия
Лейбъл....: Lifeforce
Отнема....: ~54 минути 


Hanging Garden са едни от новите представители на дет/дуум течението в наши дни. И като всяка сравнително прясна банда, опитвайки да се впишат в съвременната сцена и търсейки своето място на нея, е ясно, че няма как това да не доведе до вътрешни катаклизми. След 3-годишно затишие, наполовина подмененият състав на групата е готов с нов албум. Микрофонът е вече в ръцете на Тони Тойвонен, който обаче променя за добро звученето на Hanging Garden с по-разнообразния си стил на пеене. 

Уверението за това идва още с началните минути на откриващата "Ten Thousand Cranes", вдъхновила и обложката на албума. Мощният начален грухот (няма грешка), сравнен с меланхоличните чисти вокали в припева дават като резултат един чудесен контраст, а не просто безцелна употреба на два вида вокали. И именно тази посока на вмъкване на различни мелодични елементи заедно с чистите вокали на Тони са основната позитивна връзка към това ''ново начало'' за групата, ако мога да го нарека така. Клавишните в песента пък са използвани толкова умело, че пренасят през колоните мрак, идващ сякаш от най-мразовитите подводни дебри на Балтийско море. Някои биха нарекли това звучене "епично", но по-правилната дума в случая е "минорно". Без излишна епичност или някакво възвишено звучене, изцяло са в плоскостта на умереното въздействие, основната цел на композициите в "At Every Door" е не да достигнат бързо до слушателя, а съвсем бавно и необратимо да се пропият в съзнанието му. Добър пример за това са "Hegira" - уникално парче със смазващ ефект, градиращо от първата секунда и кулминиращо тoчно на финала и силно контрастната "Ash And Dust". Обединяващи фактори между всички песни остават минорното настроение, бавното темпо, мрачната атмосфера и контрастът между меланхолични и дет вокали.

Много важен детайл, отнасящ се за целия албум е, че въпреки средната продължителност на композициите от над 6 минути (направо са си кратки), нито една от тях не оставя в слушателя усещането за "е, няма ли вече край това", като може би чак в закриващата, почти 11-минутна и предвидена за финале гранде "To End All Аges" се прокрадва подобно усещане. Личното ми мнение е, че или трябваше да не е последна, или пък втората ѝ половина да бе самостоятелна песен. За финал, най-важното, което трябва да зпаомните, преди да се захванете с "At Every Door" е, че: първо - това не е комерсиален албум; и второ - преди да сте го изслушали поне 3 пъти, не е добре да си правите каквито и да е изводи.

 
+ + + + +
Много подходящ албум за предстоящите дълги и мрачни зимни дни.
Някак прикрита, но голяма и важна роля на клавишните.
Страхотно включване на новият глас Тони Тойвонен.
Успешни опити за раздвижване на клишираните от стила подходи.

- - - - -
Последната песен можеше да бъде разделена на две и сякаш идва леко в повече.
Трудно смилаем и изискващ отдадено слушане албум.
Изключително непрепоръчителен за нервно неуравновесени хора ;-)

IF YOU LIKE
Swallow the Sun, November's Doom, Cult of Luna, Wedding In Hades и др.
 Автор: Nightice
[7.5/10]