TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Dead End Finland - Season of Withering

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 29, 2013 0 коментара

Стилът: Modern Melodic Death Metal
От/Год: Финландия, 2013
Лейбъл: Inverse
Отнема: ~41 минути


Разочарование. Много неприятно чувство, особено когато става въпрос за албум, който си очаквал с голямо нетърпение. Дебютът на DEF не впечатли с много, но остави надежди за интересно продължение. "Season of Withering" определено е крачка напред, но пък притежава един толкова голям проблем, че направо убива целия кеф от слушане на иначе доста интересните си композиции.

Трябваха ми няколко дни, за да ми мине първоначалната еуфория и да се замисля какъв точно е проблемът на албума. Много ми харесваше, но още от първото пускане усетох, че нещо не е наред. Абе... къде са китарите? Започнах да се надявам, че само качеството на промото е лошо, но не би. Китарите просто са миксирани ужасно. През половината време не се чуват изобщо, а през останалото са толкова приглушени, че човек трябва доста да си отвори ухото с разширител, за да ги разпознае. Може би единствената песен, в която китарите са приемливо озвучени е "Hypocrite Declaim". В нея, както и в почти всички останали песни има много зарибителен припев, солидно количество електроника (добре прикриваща проблема с китарите) и чести смени на темпото. Общо взето слаба композиция в албума няма, както и припев, който да не се запява мигновено. Единствено изключение прави безмислената интерлюдия "Bag of Snakes", която звучи като открадната от началото на някой нискобюджетен хорър филм.

Продължавам да слушам и да не проумявам. Вярно, групата има само 1 китарист, но това не може да е оправдание за пълния провал с китарния звук. Какво, другите от групата са го вързали и измъчвали, докато се откаже от хубавия звук ли? Пък и нали все пак някой е миксирал албума - не го ли е чул във финалния микс, или си е държал слушалките в неправилните отвори? Но дори да приемем, че преувеличавам, защото все пак се чува някакво жужене из песните, проблемите не свършват с китарите. Барабаните също са калпаво озвучени и единствената причина, поради която се чуват е, че няма достатъчно силни китари, които да ги заглушат. Как да не те е яд?! Мирко Виртанен вади първокласни, страхотни вокали (екстремни и чисти), припевите зарибяват зверски, електрониката е супер, но когато основата е засрана, каквито и перфектни глазури да сложиш върху нея, ароматът на л*йна няма да спре да се носи.

От доста време не бях оставал така разочарован от даден албум, особено след първоначалната си еуфория. Дори ми минаха мисли през главата, като "Може би, ако албумът се презапише или поне миксира наново...".Е а дано, ама надали. Фактите са такива и оценявайки това, което групата ни предлага в момента, няма как да остана напълно доволен. Талантът на момчетата е очевиден и ако всичко беше наред със звука, SOW щеше да е един от любимите ми албуми за годината. Но такъв звук просто не подхожда нито на финска банда, нито на албум излязъл през 2013-та. Силно се надявам DEF да осъзнаят проблема и да се заемат с решаването му, (дано високите оценки на албума из нета не ги залъжат), защото няма друго нещо, което да ги спира от по-сериозен (и международен) успех. Затова ви предлагам да дадете шанс на албума, защото въпреки огромния автогол, който DEF са си вкарали с калпавия звук, той притежава и доста положителни страни, които ще забележите веднага щом свикнете с необяснимо лошия звук. С две думи: изпълнение - за 9, звук - за 3.


+ + + + +
Няма слаба песен или припев, който да не се запее веднага.
Много впечатляващи вокали - и екстремни, и чисти.
Интересни композиции + много и добре използвана електроника и клавишни включвания.


- - - - -
Ужасно миксиран китарен звук - или хич го няма, или е глух, или е тих, или и трите.
Малко нов материал - половината песни са излезли официално преди повече от година.

IF YOU LIKE
Scar Symmetry, Kiana, Tracedawn, MyGrain, Soilwork, Rise To Fall и др.

Автор: Reksy/Testset
[6/10]

Winds of Plague - Resistance

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 27, 2013 0 коментара

Стилът: Symphonic Metalcore
От/Год: САЩ, 2013
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~34 минути


Тъкмо когато си мислех, че WOP вече нямат с какво да ме изненадат, те решиха да ме оборят и да засилят своя и без това тежък метълкор с още повече агресия и мощ. И макар "Resistance" да не е особено иновативен или революционен, не мога да си представя как някой метълкор фен би казал лоша дума за него. Тежък саунд, ниски крясъци, опустошителни брейкдауни, сносна китарна работа и малко симфо-елементи - как да кажеш "не" на такава комбинация?

Това е албум, който на живо със сигурност ще предизвика големи мелета пред сцената. След като отворим портите му с "Open the Gates of Hell", размятаме крайници по време на злокобния брейкдаун в края на "Sewer Mouth" (с гост-вокали от Винсънт Бенет от The Acacia Strain) и избеснеем на вдъхващото енергия дуо "One Foot In the Grave" и красноречивата "Time To Reap", ще знаем, че Winds of Plague са си свършили работата повече от добре. Като добавим още скоростния хардкор в "United Through Hatred", откровения деткор в "No Man Is My Master" и дългия над 6 минути закриващ трак "Snake Eyes" (с гост-вокали от Fronz от Attila), стигаме до логичното заключение, че "Resistance" предразполага към много касапница.

Основният и много силно забележим проблем на албума е, че е сравнително еднообразен. По някое време брейкдауните вече звучат много познато, китаристите сякаш забравят, че могат да си мърдат ръцете и малко повече по грифовете (без мръснишки интерпретации, моля - бел. ред.), а симфоничните партии се включват рядко и като фон, вместо да направят нещата съвсем епични. Въпреки това "Resistance" остава един много здрав и агресивен метълкор албум, който дори и да не се хареса на по-претенциозните фенове на жанра, със сигурност ще разпали желанието на слушателя я да си обърне бюрото, я да направи мош в рейса, я яростно да стъпче хлебарка на пода с такава сила, че да падне при съседите си от долния етаж.

+ + + + +
Зверски тежък звук, мощни крясъци, агресивни китари и опустошителни брейкдауни.
Метълкор, хардкор, деткор и скорост - без нито грам лигавщини и разчувстване.
Приятни симфонични включвания - навсякъде, където ги има.

- - - - -
Сравнително еднообразен като цяло.
Китарите можеха и да са по-интересни, а симфо-партиите - много повече като количество.

IF YOU LIKE
Carnifex, All Shall Perish, Whitechapel, For Today, Attila, ABRB и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Iron Mask - Fifth Son of Winterdoom

Posted by Today's Metal Crew On петък, октомври 25, 2013 0 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Белгия, 2013
Лейбъл: AFM
Отнема: ~66 минути


Белгийският китарен виртуоз Душан Петроси явно не си взима дълги почивки и ето, че новият албум на Iron Mask вече е готов. От една страна можем да кажем, че "Fifth Son of Winterdoom" е разнообразен и непредвидим, но от друга - няма да излъжем, ако кажем, че той е и доста разхвърлян и дори малко нелогичен. Преди всичко обаче трябва да споменем, че музиката на Iron Mask представлява смесица от мелодичен пауър и хеви метъл, като често се прокрадват и явни елементи на хард рок, че звукът в албума е изчистен и органичен (не компютъризиран) и че вокалите на Марк Боълс могат да са конкуренция на големите в жанра.

В този албум песните се въртят около много теми, които май-май нямат нищо общо помежду си. Така например "Seven Samurai" е леко прогресарски трак за самураи, 10-минутната "Fifth Son of Winterdoom" включва келтски мотиви, "Angel Eyes Demon Soul" е хард рок парче за фаталните жени, "Rock Religion" е метъл химн, "Father Farewell" е балада, с която Душан се сбогува с починалия си баща, "Reconquista 1942" ни разказва за конквистадорите и включва испанска китара, а 8-минутната "The Picture of Dorian Grey", както си личи, е вдъхновена от книгата на Оскар Уайлд с това име.

Фен съм на Iron Mask вече 8 години, но "Fifth Son of Winterdoom" определено не е върховото постижение на групата. А ако го сравним, например, с "The Shadow of the Red Baron" (страхотният албум, вдъхновен от легендарния германски боен ас барон фон Рихтхофен), новата "тава" на Iron Mask губи по всички показатели. Достатъчно е само да си пуснем едноименното парче от онзи албум и да сравним - няма ги енергията, епичността, скоростта и "битките" между клавиши и китара, а макар вокалите на Марк да са повече от добри, бившият вокалист Рома Сядлетски просто беше... по-подходящ. Въпреки това не бива да подминаваме "Fifth Son of Winterdoom" с лека ръка, защото той несъмнено предлага качествен пауър/хеви метъл, в което ще се убедите най-силно, ако чувате групата за пръв път. Иначе просто ще си знаете, че Iron Mask могат и повече.

+ + + + +
Качествен и разнообразен пауър/хеви метъл с елементи на прогресив, хард рок и други.
Професионализъм до дупка и в инструментално, и във вокално отношение.
Над час материал, в който всеки да може да откриете и нещо за себе си.

- - - - -
Много разхвърлян тематично албум.
Iron Mask могат и много повече и вече са го показвали.

IF YOU LIKE
Gamma Ray, Blind Guardian, Power Quest, Angra, Iron Maiden и др.

Автор: BGMario
[6/10]

The Devil Wears Prada - 8:18

Posted by Today's Metal Crew On сряда, октомври 23, 2013 3 коментара

Стилът: Metalcore
От/Год: САЩ, 2013
Лейбъл: Roadrunner
Отнема: ~44 минути


Когато за първи път чух албума си казах "Ей това вече е метълкор, който не съм чувал изсвирен от друг". Личи си, че TDWP са изминали голямо разстояние, бягайки от клишетата и вече изглеждат като наистина зряла група в един не толкова зрял жанр. Това си е голямо постижение, но дали момчетата са успели да се задържат на крака при цялото това тичане по време на създаването на "8:18"?

"Gloom" отваря албума с бързи и отчетливи китари, фонова електроника, без клиширани рифове и досаден чъгинг. Тримата китаристи се справят страхотно, без да създават безразборна шумотевица и почти винаги свирят нещо различно, интересно и приятно за ухото. Още от тази песен можем да чуем и колко голям диапазон имат екстремните вокалите на Майк Храника, който преминава с лекота от ниски към високи крясъци, та чак до дълбоки грухтежи. Истинската сила на групата обаче си проличава в следващите два трака. В "Rumors" и "First Sight" имаме не само елементите от началната песен, но и изключително мелодични и запяващи се припеви. Чутото дотук оставя леко чувство на меланхолия в слушателя, но тези елементи са използвани толкова внимателно, че не сме наистина сигурни в съществуването им чак до идването на "War", която ни убеждава в това. Използвани са с много финес и са само леко загатнати в повечето песни, колкото да придадат мрачно и леко тъжно настроение на албума.

Наред идва едноименното парче, което въпреки краткостта си (~2 минути) притежава изключително силен текст и звучи така сякаш на групата ѝ е трябвало точно толкова, за да предаде посланието си. Малко след нея обаче групата рязко сменя посоката. "Care More" е бавна, почти напълно лишена от китари, меланхолична песен и повече прилича на интерлюдия, отколкото на цяла песен. Хубавото е, че веднага след нея бандата бързо си стъпва на краката и забива мощно до края на албума. Песните се връщат към звученето от началото на албума, но все така поддържат леко меланхоличната атмосфера чак до края.

Определено това не е случаен албум. TDWP са еволюирали в зряла и сериозна банда, правеща разпознаваем метълкор, под тяхно име, за което могат единствено да получат поздравления. Въпреки наличието на няколко спънки в албума (става предсказуем след средата) и някои нелеки прилики с други банди в жанра (особено BMTH и особено в иначе жестоката "Martyrs" и "Transgress"), албумът определено си заслужава. А ако успеете да приемете и високите крясъци, а не като главния редактор да ги заклеймите като "ненужно крякане" - то "8:18" почти със сигурност ще ви се хареса. Особено пък ако му дадете повече от едно слушане.


+ + + + +
Разпознаваемо звучене, много далеч от всички клишета в жанра.
Изключително силна (и тежка) китарна работа, особено като за метълкор албум.
Вокално разнообразие, изразено в 3 типа красъци + чисто пеене.
Електроника, клавиши, симфонични елементи и меланхолия за атмосфера.


- - - - -
Албумът става малко предвидим и дори леко еднообразен след средата.
Някои прекалено очевидни прилики с други банди.
Изисква задължително повече от едно слушане, за да може да се оцени правилно.


IF YOU LIKE
August Burns Red, Miss May I, WCAR, BMTH, Asking Alexandria и др.

Автор: Reksy
[8/10]

Sepultura - TMBHAHMBTH |[-vs-]| Soulfly - Savages

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 21, 2013 3 коментара

Стилът: Thrash/Groove
От/Год: Бразилия, 2013
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~48/58 минути

FACEBOOK      FACEBOOK

След като се сдобихме с 1000 "лайка" във Facebook, решихме, че е добър момент да пуснем едно... различно ревю. Наречете го "2 в 1" или "Battle", но и без това отдавна се канехме да сравним тези две банди. Та защо не сега?

Подозирам, че този текст няма да се хареса на много фенове, макар че аз също се имам за такъв - израснах с "Chaos A.D.", единствен от всички метъли в квартала харесвах "Roots", скачах като гимназист заедно с Soulfly при двете им гостувания у нас преди 10-ина години и държа върху секцията си студийната дискография на Soulfly. В последно време обаче май нито Sepultura е Sepultura, нито Soulfly са Soulfly.

Това изречение (особено частта за Sepultura) се повтаря от близо 20 години и вече е омръзнало на всички. Но щом още има хора, които още не могат да приемат Анди Дерис в Helloween, какво остава за Дерик Грийн на мястото на Макс Кавалера? Уви, не всички банди могат да продължат да бъдат добри и след смяна на харизматичните си вокалисти. С други думи - Death без Чък и Sepultura без Макс (и Игор) - няма. Да, в групата има добри музиканти, правещи нелош траш/груув/дет, но тежката и заслужено повтаряна истина е, че ако не беше името, днес малцина щяха да са чували за новите творения на Андреас Кисер и компания.

И все пак, би било нелепо да оспорим качествата на Андреас или на внушителния Дерик Грийн - човекът има агресията и подходящите вокали за този тип музика, справя се добре с класиките на групата и логично изкарва добре новите им неща. Но като кажем "нови неща" - сещате ли се за песен на Sepultura след 1996-та, която да е достигнала дори частица от култовия статус на която и да е от класиките на групата? Аз не. Вярно, може да има някой бесен фен, който знае всичките им парчета от "Roorback" насам, но аз не съм пропускал албум на Sepultura и пак не се сещам за песен, която да посоча и да кажа: "Ето това са легендарните Sepultura!". Повтарям - далеч съм от вечните мрънкала, които не харесват нищо след 90 и някоя си (да речем), но до днес, включително и в "The Mediator", не мога да открия нищо от онова, с което ме грабваше Sepultura с Макс. Груув има, траш има, китарите са чудовищно тежки, Дерик сякаш раздава юмруци и ритници с гласа си (въпреки досадния дисторшън ефект - например в "The Age of the Atheist") и все пак... е скучно. Става за веднъж, но второто слушане вече е малко насила, а третото... направо си досажда.

При Soulfly положението е малко по-добро. Традицията с всеки следващ албум групата да звучи все по-тежко продължава, но докато в "Enslaved" хаосът взимаше превес на места, то в "Savages" нещата са по-уравновесени. Уви, и тук има много самоцелно тежки парчета и с изключение на "Cannibal Holocaust" и "Soulfliktion" няма много композиции, които биха могли да се превърнат в бъдещи фенски фаворити. Затова на Макс ще му се наложи да продължи да разчита на доказаните си класики на концертите на Soulfly.

Естествено, кой съм аз, че да критикувам живата метъл легенда Макс Кавалера? Макс е направил толкова много за тази музика, че дори в следващите 20 години да издава албуми само с боса нова - повечето банди пак няма да могат да го стигнат. И все пак, като фен предпочитам онзи Макс Кавалера от края на миналия и началото на този век - пълен с енергия, ядосан на света и отправящ тежки критики към всичко, което не му харесва. Защото днес Макс изглежда точно като уморен работохолик, който просто не може да се спре да прави това, което знае - затова създава нови проекти, предвижда грайндкор албум с брат си, гостува в чужди албуми и какво ли още не. Който ще да е - ще се умори.

Всичко това е дало своето отражение върху "Savages" и не се страхувам да кажа, че това няма да ми е новият любим албум на Soulfly, колкото и да го хвалят медиите и другите фенове. Да ме извиняват последните, но кой би харесал квиченето на Мич Харис в "K.C.S." (барем да беше Майк Грийнуей там) или напъването на Игор Кавалера-младши в "Bloodshed"?! Синът на Макс май още е прекалено млад и засега хич не му се получават нещата. Виж, другият му син се справя доста по-добре зад барабаните. Младият Зайън участва в албумите на баща си още отпреди да се роди (сърдечният му пулс е използван като интро в "Refuse/Resist" - бел. ред.) и ето, че той вече официално е част от групата му. Което е безкрайно интересен момент, не мислите ли?

Е, получи се повече нещо като размисъл, отколкото ревю, но за тези два албума и без това тепърва има да се пише много и по всяка вероятно всеки ще си излезе със собствено мнение за нещата. Моето е ясно - за мен Soulfly бяха далеч по-интересни до 2005-та, когато се подведоха по акъла на мрънкащите за "повече бруталност" и повече звучене тип "старата Sepultura" фенове и оттогава неслучайно нямат хитови албуми.

Като за последно - често чувам мнения, че Макс трябва да се върне в Sepultura заедно с брат си и заедно да издадат нов албум. Да, но това май няма как да стане (поне в обозримото бъдеще), а дори и да се случи - надали ще донесе на феновете така очаквания култов албум, който да задмине "Chaos A.D.", "Arise" и всичко останало, просто защото времената вече са други. Затова предлагам да се радваме, че и двете групи все още са активни (макар и вече да не издават толкова култови неща) и да се надяваме, че един ден поне една от тези банди ще ни изненада, издавайки нещо наистина запомнящо се. Вярвам, че в и в Макс, и в Андреас Кисер са останали сили за нещо такова. Може би само чакат подходящия момент.

+ + + + +
Ако харесвате тежък и често брутален траш/груув метъл - тези албуми са за вас!
Каквото и да си говорим, и в двете банди има хляб - друг въпрос е колко от него можете да преглътнете.
И в двата албума се усеща прогрес, в сравнение с преките им предшественици.

- - - - -
Sepultura за пореден път не звучат като Sepulturа, а Soulfly продължават да правят самоцелно тежки албуми.
И в двата албума има излишно удължени парчета.
Игор Кавалера-младши все още хич не го бива за екстремен вокалист.

IF YOU LIKE
Cavalera Conspiracy, Pantera, Death, Slayer, Vader, Carcass и др.

Автор: Undepth
[N/A]

Ayreon - The Theory of Everything

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 19, 2013 4 коментара

Стилът: Progressive Metal
От/Год: Холандия, 2013
Лейбъл: InsideOut
Отнема: ~90 минути


Уау, въй, брей, бах маа му. Такива албуми излизат рядко. Вярно, че г-н Лукасен ги може тия работи, но този път май съвсем се е надминал с тази си супер грандиозна рок-опера, в която участват вокалисти като JB (Grand Magus), Кристина Скабия (Lacuna Coil), Томи Каревик (Kamelot), Марко Хиетала (Nightwish), Джон Уетън (Asia) и допълнително - още една дузина виртуозни музиканти, които свирят общо на около 20 инструмента и за които мога да изпиша още 3 абзаца.

Случайно или не (подксазвам, не е случайно), в "The Theory of Everything" има 42 песни, обединени в 4 основни части - "Singularity", "Symmetry", "Entanglement" и "Unification". От тях ни връхлита истински ураган от епичност, виртуозност и авангардност, какъвто се появява само 1-2 пъти на десетилетие и който отвява надалеч възможността за каквато и да е критика. Просто в този албум всичко е толкова детайлно изпипано и толкова неописуемо красиво, че не мога дори да си представя кой не би признал очевидната гениалност на Ариен, изсипана така щедро тук. Обложката, жанровото многообразие, перфектното инструментално наслагване (особено трудна задача при толкова много писти), детайлността, преходите от едно действие към друго - всичко в "The Theory of Everything" сочи към факта, че зад него стои голям композитор и музикален гений. И това ви го казва човек, който е много далеч от понятието "фенбой" - просто... това са фактите.

Извинете липсата на конкретика в този ми текст - тя не е плод на творческото ми безсилие (него можете да забележите в други ревюта, хаха). Просто ако започна да ви обяснявам колко различни и заслужаващи внимание неща се случват в тези 90 минути, ще ми трябват около 90 абзаца. Още толкова ще са нужни, за да ви загатна и за историята, разказвана в албума, но тук, знаете - нямаме практиката да пишем фермани. Затова приемете този текст като една искрена и неплатена агитация да чуете какво е сътворил Ариен Лукасен в новия албум на Ayreon - и ако намерите кусури в него - споделете ги с мен, за да ги открия, защото аз, който иначе ненавиждам превъзнасянето, на няколо пъти се улових да си приказвам сам неща като "Майко мила, слушай само!" (особено по време на заглавния трак и "Magnetism") и може би ми е нужно да погледна нещата от друг ъгъл, знам ли. В крайна сметка обаче, моята препоръка е следната - оставете за секунда любимия си жанр (който и да е той) и чуйте "The Theory of Everything". Той не е като нищо друго, което сте чували досега, но пък събира в себе си по нещо от всичко, което качествената музика някога е раждала.

+ + + + +
Абсолютно гениално музикално творение, съчетаващо в себе си поне дузина жанрове.
Създаден е изцяло нов Ayreon свят, от който явно ще чуем още завбъдеще.
Гигантско разнообразие от похвати, елементи, техники и инструменти.
Перфектно изпипани детайли във всяка от тези 5373 секунди!
Ариен и всички гост-музиканти се справят блестящо със задачите си.

- - - - -
Може да не харесате този албум само по изцяло субективни причини.

IF YOU LIKE
Threshold, Symphony X, Dream Theater, Yes, Avantasia, Queen, Lacuna Coil и др.

Автор: Testset
[10/10]

Latexxx Teens - Cold Hearts And Old Scars

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, октомври 17, 2013 1 коментара

Стилът: Industrial/Gothic Rock/Metal
От/Год: Италия, 2013
Лейбъл: Crank Music
Отнема: ~43 минути


Личи си, когато една група има желание и хъс да направи нещо "по-така". Бих казал това за симпатягите от Latexxx Teens, но уви, те сами си пречат и удобно си киснат в комфорта на посредствеността вече цяло десетилетие, вместо да се хванат и да си оправят звука, да напишат нещо не толкова клиширано и да научат правилен английски. Но надеждите ми, че в CHAOS нещата най-сетне ще се променят, угаснаха още преди да съм стигнал средата му.

Индъстриъл метъл? Окей, любим мой жанр. Елементи на готик рок? Няма лошо. С малко зор мога да преглътна и приглушения китарен звук, защото и без това китарите не са много впечатляващи. Но вокалите са малкото камъче, преобръщащо и без това нестабилната латексова каруца на LXT. Вярно, че за индъстриъл метъл не се иска кой знае колко велико пеене, но вокалистът Kami Plastik уцелва тоновете рядко, а често и с помощта на много ефекти, които някак да прикрият не толкова забележителните му гласови данни. Още по-лошото е, че пичът пее на почти неразбираем за мен английски, с който, сигурен съм, трудно биха му дали виза. Не може да изричаш "enough" и "tough" съответно "енаув" и "таув", пък с какъвто ще акцент да си. И като стана дума - защо просто не си пеят на италиански? Би било доста по-удачно и по-интересно, вместо да се излагат.

За да харесаш този албум трябва или да си много непретенциозен индъстриъл метъл фен, или да слушаш само този стил по принцип и да се нахвърляш жадно върху всяко ново издание в него. И все пак, надушвам известна вероятност песни като "Crawling" и "World Collapse" да се харесат на по-"goth" настроените фенове. Не че няма на какво да вдигнеш палец и в другите парчета в CHAOS, но при толкова много клишета и вече до болка познати похвати, не виждам как да оценя този албум дори като средняшки.

+ + + + +
Нелош инструментал - с акцент върху добре звучащата електроника.
Заклетите и ъндърграунд фенове на жанра може да останат доволни от албума като цяло.

- - - - -
Ужасно много, отдавна изтъркани индъстриъл/готик клишета.
Еднаквеещо, скучно и често дори протяжно темпо.
Вокалистът Kami не пее особено добре, но за сметка на това не знае и английски.
Слаба и глуха продукция, каквато вече дори БГ бандите рядко си позволяват.

IF YOU LIKE
Neon Synthesis, Dope Stars Inc., Jesus On Extasy, Deadstar Assembly и др.

Автор: Testset
[4/10]

Motörhead - Aftershock

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 15, 2013 2 коментара

Стилът: Heavy Metal/Rock'n'Roll
От/Год: Англия, 2013
Лейбъл: UDR
Отнема: ~47 минути


Ако една група е толкова стара, че дори някои мои познати, които считам за дърти не са били родени, когато групата се е формирала - значи въпросната банда е адски, ама адски стара. А когато същата е все още активна и продуктивна, значи има голяма вероятност името ѝ да е Motörhead. Безспорни легенди, обичани от няколко поколения фенове и вдъхновили няколко поколения музиканти. Повечето от сегашните ветерани и метъл чичаци са ги слушали, когато са били малки. Считай само с колко са напред Motörhead!

Добре, ясно е - Motörhead са рок-величия и наследството им е сред най-огромните в историята на тази музика. Но бай Леми и компания вече правят един и същи албум от няколко десетилетия насам. Не че нещо - те могат да си го позволят. Те никога не са били група с изтънчени арт-претенции и винаги са правели това, което могат най-добре - здрав, тежък, мръснишки рокендрол! И все пак, в последните години Motörhead вадят албуми като на конвейр - всичките си приличат, във всички има още от същото и е доста трудно да откроиш някакъв хит (както едно време бяха "Born To Raise Hell", "Overkill", "Ace of Spades", "The Game" и прочие). И все пак, в "Aftershock" има къде да покуфееш ("End of Time", "Heartbreaker", "Queen of the Damned", "Knife"), да покараш мотор, докато вятърът вее косата ти ("Do You Believe", "Keep Your Powder Dry", "Crying Shame"), или просто да изпиеш едно-пет уискита в някой задимен бар, където никой не спазва забраната за пушенето ("Lost Woman Blues", "Dust & Glass"). Но въпреки всичко това, и въпреки факта, че в албума няма лоши песни (би било грехота), не мога да излъжа и да кажа, че съм бясно впечатлен от "Aftershock". Просто този албум на Motörhead съм го чувал много пъти. И ако това беше коя да е друга група, без замисляне щях да ѝ прасна едно 3/10, да речем. Но Motörhead не са коя да е група.

Ако сте от хората, които не обичат промяната, "Aftershock" ще ви дойде добре. Но ако очаквате след 38 години на сцената Motörhead изведнъж да решат да експериментират и да се самонадминат, то тогава по-добре изобщо не си правете труда да си пускате новата им дългосвиреща творба. Или пък го сторете, но не гарантирам, че ще я помните след месец-два, най-вече защото нищо в нея не може да надскочи легендарно високата рокендрол летва, поставена от същата тази група много, много отдавна. А ако все пак очаквате това да се случи, значи успех и с очакването Стефка Костадинова утре да скочи 210. И жив и здрав да е Леми!

+ + + + +
Леми е тук, гласът му е дрезгав и бичи рокендрол - това е то албум на Motörhead!

- - - - -
Надали някой обективен фен ще си скъса ризата от удивление от този нов стар албум.
 
IF YOU LIKE
AC/DC, Accept, Judas Priest, Megadeth, Sodom, Saxon, BLS, ZZ Top и др.

Автор: Undepth
[N/A]

Trivium - Vengeance Falls

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 13, 2013 1 коментара

Стилът: NWOAHM
От/Год: САЩ, 2013
Лейбъл: Roadrunner
Отнема: ~48(+13) минути


Питайте петима от метъл приятелите си какво мислят за този и предишния албум на Trivium и вероятно ще получите пет различни отговора. Това е един от главните признаци, по които да познаеш, че една банда е станала "голяма" - всеки има мнение за нея. А очакванията към големите банди са винаги големи и крайно различни. Затова вярвам, че на Trivium не им е лесно и че дори да не си го признават, усещат напрежението от тези очаквания. И макар големите медии вече да се спраскаха да хвалят "Vengeance Falls", аз мисля, че напрежението се е отразило на Trivium и в новия си албум те не са в най-върховата си форма.

Хубава черта на Trivium е, че никога не правят един и същи албум. Всеки път се учудвам, когато някой почне да реве, че еди-кой си албум не бил като предишния, бил комерс, продажнически боклук и прочие. Най-много такива глупости се казаха и изписаха за "In Waves", и то все от хора, които още не са разбрали, че Trivium обичат да правят нещо различно всеки път. И да, "Vengeance Falls" е различен от "In Waves", "Shogun", "The Crusade" и "Ascendancy". Не задължително по-хубав и не откровено по-лош, а различен. Повечето парчета в него обаче са по-опростени от най-опростените в "In Waves" и притежават един отчетлив Disturbed-ски заряд и звук, който надуших (и на който се чудих) още преди да разбера, че продуцент на този албум е Дейвид Дреймън от Disturbed. Това обяснява и специфичното удължаване на гласните "е" и "о", които преобладават и направо досаждат в песни като заглавната и "To Believe", като почти половината от последната преминава само в "Оооо" и "Ееее". Друг дразнещ проблем са еднаквеещите китари, което е нещо напълно нетипично за Trivium, които по принцип смазват с жестоки рифове. Сега те са доста по-малко за сметка на ниските насечени нули, пръснати из целия албум. С по-отчетливи рифове все пак се открояват сингълът "Strife" и 6-минутните "Incineration: The Broken World" и "Wake (The End Is Nigh)", които логично и поне според мен - безспорно - са и най-добрите песни в албума.

С риск да се повторя, не мисля, че "Vengeance Fall" е достатъчно добър албум за Trivium. И то не защото е различен, а защото в него почти напълно липсва онова усещане, че слушаш бъдещи легенди. Да, можеш добре да покуфееш на "No Way To Heal" (следващият сингъл може би?) и "Brave the Storm", да си спомниш за по-предните им творби в "Through Blood And Dirt And Bone". Може и да си обърнете масите малко след 3-тата минута в "Villainy Thrives", но ако сте честни със себе си - бихте ли определили "Vengeance Falls" за тотален успех? Аз не. О, и да не забравя - Дейвид Дреймън не е продуцентът за Trivium. Просто... не.

+ + + + +
Няма цялостно и откровено слаби парчета.
Там, където има повече рифове, се усеща и разбира защо Trivium вече са голяма група.
Редица поводи за куфеене, скачане и пеене на зарибяващите припеви заедно с Мат.
Двата 6-минутни трака в края оставят много добро финално впечатление.
Силни бонус тракове в специалното издание.

- - - - -
Прекалено често и дори досадно удължаване на гласните "о" и "е" в стил Disturbed.
В този ред на мисли, Дейвид Дреймън не е правилният продуцент за тази група.
Във финалния микс са оставени писти с честотата на 192-килобитова MP3-ка...
Много еднаквеещи китари и нетипични за групата "обикновени" парчета.
Два от бонус траковете са по-добри от почти всички останали парчета в албума.
 
IF YOU LIKE
A7X, BFMV, 5FDP, KSE, Machine Head, Disturbed, All That Remains, Metallica и др.

Автор: Undepth
[6.5/10]