TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Civil War - The Last Full Measure

Posted by Today's Metal Crew On петък, октомври 21, 2016 1 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~57 минути


Все още опитвам да свикна с вокалите на Нилс Патрик Йохансон в Civil War. Продължавам да твърдя, че това типично хеви метъл пеене не си пасва с този вид военен пауър/хеви метъл, но този път албумът започнах да откривам известен чар в тези олд скул вокали. Не бих се посвенил да определя "The Last Full Measure" и за най-добрия албум на групата в композиционно отношение досега, но уви, това важи само за първата му половина.

"Road To Victory" отваря албума на високи обороти с класически пауър метъл ритъм, тежки китари в бриджа, епичен припев и жестоко соло след средата. "Deliverance" се запомня най-вече с великолепния си, емоционален припев: "Deliverance from slavery, it is time to break the chains now, no more masters, no more slaves!", а "Savannah" разкуфява безпощадно с тежък насечен риф и простичък, но много мощен прав ритъм. "Tombstone" сменя настроението напълно с уестърнско начало и скоростно пауър метъл продължение, докато "America" може да ни накара да проверим отново дали Civil War случайно не са американци - защото е трудно да си представим как някой с друга националност може да изрича "Америка!" с толкова плам. А може би Civil War са скрити соросоиди, илюминати и рептили? Дали това е нещо, за което не трябва да се говори? И дали е случайно, че следващото 6-минутно епично парче се казва "A Tale That Should Never Be Told"? Хъм хъм хъм.

Първото заслужаващо внимание събитие във втората половина на албума е бързата и тежка "Gladiator", която здраво ни връща в средата на 80-те, защото звучи като излязла едновременно от албум на Accept и от "Walls of Jericho" на Helloween. Налага се обаче да прескочим още две песни, за да стигнем до следващия силен удар с 80-арско звучене - "Strike Hard Strike Sure". Първата, последна и единствена балада "Aftermarth" пък затваря албума така, че може да ни накара да вдигнем запалки във въздуха и бавно да махаме с тях. Не че някой вече пали запалки по концерти де, но все пак.

Втората половина на този албум не е лоша сама по себе си, но не разбирам мястото ѝ в него. Всичко започва толкова хубаво, тематично, ударно, мощно и изведнъж... 80-арско хеви на макс. Якото пауър метъл звучене от откриващата част тотално изчезва, енергията осезаемо спада, а композициите започват да звучат сухо, пестеливо и праволинейно; няма ги вече скоростните сола и тежките китари, липсват надъхващите бриджове и емоционалните мелодични припеви. С други думи, ако "The Last Full Measure" беше продължил така, както започва, щях да кажа, че бившите членове на Sabaton категорично са надминали колегите си тази година. Сега обаче задочната битка не излъчва безспорен победител. И двата албума имат своите силни и слаби страни, като в случая слабата страна е цяла една слабичка половина с едва няколко проблясъка в нея.


+ + + + +
Супер ударна, разнообразна и изпипана първа половина на албума.
Много силна китарна работа - и откъм рифове, и откъм сола.
Страхотни преходи от куплети към бриджове и припеви.

- - - - -
Втората половина на албума е в пъти по-слаба, плаха и суха от първата.
Вокалите на Нилс Патрик Йохансон продължават да ми звучат странно, съжалявам.

IF YOU LIKE
Sabaton, Astral Doors, Accept, Battle Beast, Helloween, Running Wild и др.

Автор: Testset
[6.5/10]

Dope - Blood Money (Part 1)

Posted by Today's Metal Crew On сряда, октомври 19, 2016 3 коментара

Стилът: Alternative/Industrial/Nu Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: SPV/Steamhammer/eOne
Отнема: ~45 минути


Dope не е точната група, която човек би свързал с романтичен спомен, но от последния им албум насам измина толкова много време (повече от 7 години), че ми беше нужен допълнителен стимул да си спомня какво имаше в него. Пуснах си го и се сетих, че тъкмо отивах на първата си среща със сегашната ми приятелка и в ушите ми звучеше "Die Motherfucker Die". Ако чете това надали ще е възхитена, но на мен в онзи момент ми трябваше надъхваща музика и Dope ми свършиха чудесна работа. Днес, 7 години по-късно, първата част на "Blood Money" също е пълна с доста надъхваща музика.

Без повече лирични отклонения. Нека ви го кажа направо - Dope никак не са остарели и никак не им личи, че са направили толкова дълга пауза между албумите си. Те продължават да правят своя супер енергичен алтърнатив метъл с куп различни стилови влияния - индъстриъл, ню и груув метъл. Песните са кратки и рядко са над 4 минути, което е добре дошло за динамиката и разнообразието. Така например на една страна можем да оставим по-агресивните композиции като "Blood Money", "Hypocrite", "Selfish", "Drug Music" с нейния мелодичен припев и здравия индъстриъл "1999", а на друга - по-мелодични и хитово звучащи тракове като "Shoulda Known Better" (в която има много електроника и вокални ефекти), "A New Low", "Hold On" с нейния много "метълски" риф и "End of the World" с прилежащата ѝ дъб електроника. В нито една категория пък не попада почти изцяло електронната кибер изненада "Numb".

Както често се случва, и в този албум интерлюдиите са напълно излишни. Интрото на албума е 10 секунди, като това от една страна е хубаво, защото свършва много бързо, но от друга оставя въпроса дали наистина има нужда от него. Около 1/3 от песните пък оставят усещането, че можеха да бъдат развити и по-добре, особено след повече от 7 години чакане, но тук вече навлизаме в света на претенциите и перфекционизма, а аз, честно казано, очаквах че Dope няма изобщо да се справят добре след тази дълга пауза. За мен беше истински приятна изненада да чуя, че групата не е изгубила енергията и агресията си, както и хъса си да прави още от своя здрав, късно 90-арски алтърнатив (+ индъстриъл, груув и ню) метъл.


+ + + + +
На Dope никак не им личи, че са направили цели 7 години пауза от предишния си албум досега.
Тежък, енергичен и динамичен албум, без балади, бавни тракове и други такива спънки.
Разнообразие, постигнато с помощта на няколко стила и приемливо количество електроника.
Връщане към най-добрите години на жанра (като "1999" е идеален пример за това).

- - - - -
Ненужно интро и все така ненужни интерлюдии.
Някои композиции сякаш можеха да бъдат развити и по-"ударно".
Жанрът в известна степен вече изглежда малко изтъркан.

IF YOU LIKE
Static-X, Mushroomhead, Rob Zombie, Coal Chamber, Korn, BFMV, MIW и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Wovenwar - Honor Is Dead

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 17, 2016 0 коментара

Стилът: Alternative Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Metal Blade
Отнема: ~39 минути


След края на As I Lay Dying, дошъл с опандизването на Тим Ламбесис, на бял свят дойде Wovenwar - група, създадена от останалите членове на AILD и Шейн Блей от Oh, Sleeper. И макар още да откриваме следи от метълкор и NWOAHM (ако някой още ползва тоя термин) в Wovenwar, новият им албум е почти чист алтърнатив метъл, чието звучене можем грубо да определим като нещо средно между Trivium, BFMV и Red. И да, в този албум вече има и крещящи вокали!

"Honor Is Dead" оставя впечатления, че е по-мрачен албум, отколкото всъщност е. От една страна може би ми влияе обложката, а от друга - по-емоционалните вокали на Шейн, но усещането, че албумът е по-мрачен от предшественика си така и не ме напусна. Във всички случаи обаче "Honor Is Dead" е много по-агресивен и някак близък до AILD откъм емоция. Това си личи още от отварящото дуо "Confession" и "Censorship", които залагат на все така мелодично и грабващо, но много по-агресивно звучене от това в дебютния албум. Заглавната "Honor Is Dead" е типичен хитов алтърнатив метъл трак, а баладата "Compass" може би също до голяма степен обяснява защо намирам този албум за по-мрачен. "Stones Thrown" удря с неочаквано ню метъл звучене, а "Bloodletter" разбира на пух и прах представите за "стереотипния предпоследен трак", който обикновено е просто пълнеж, но в случая е сред най-добрите композиции в "Honor Is Dead". Закриващият трак "130" също не е типичният такъв, тъй като е дълъг само 2 минути и половина, но е сред най-динамичните в целия албум.

Без да блести с повече от 2-3 хита (между които трябва да спомена и "Lines in the Sand") , "Honor Is Dead" предлага достатъчно качествен материал, за да не можем да се оплачем и да покуфеем без грам угризения. Крайно слаби песни няма, а албумът в никакъв случай не е по-слаб от дебютния, като добавянето на екстремни вокали със сигурност е голям плюс. Въпреки това обаче цялостното усещане в тези 39 минути е някак... странно. И не съм сигурен защо. Все още не съм имал възможността да го обсъдя с повече хора, затова ако попаднете на него в идните дни и разберете откъде идва тази "странност" - споделете с мен!


+ + + + +
По-агресивно и тежко, но все така мелодично и алтернативно звучене.
Крещящите вокали са добро и очаквано допълнение към музиката на групата.
Стегнат и динамичен албум, без излишни дължини.

- - - - -
Необяснимо усещане, че албумът е някак... странен.
Малко еднообразен на места.
Втората балада изглежда някак излишна на фона на "Compass".

IF YOU LIKE
Trivium, BFMV, Red, As I Lay Dying, Killswitch Engage, Breaking Benjamin и др.

Автор: Testset
[7/10]

Hammerfall - Built To Last

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 15, 2016 0 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~47 минути


Hammerfall усилено се "връщат към корените си". Не обичам тази фраза, но това е истината в "Built To Last". Като се почне от 90-арската обложка и се мине през съдържанието на диска, става ясно, че след експеримента с онзи зомби албум Hammerfall са открили, че феновете им харесват старото им звучене. И това до голяма степен е добре, защото и аз съм израснал с "Renegade" и "Crimson Thunder", но "Built To Last" има два големи проблема. Единият е скоростта, а другият - прекаленото залитане по класическия хеви метъл.

Скептицизмът ми пламна още щом си пуснах отварящата "Bring It!", която е чист 80-арски хеви метъл и прилича по-скоро на песен на Accept/UDO. Нищо против 80-арското хеви и Accept/UDO, обаче това не е стилът на Hammerfall - към тях имаме съвсем други очаквания. Сингълът "Hammer High" също не впечатлява особено, най-вече защото звучи... забавено. Сами можете да се убедите в YouTube колко по-добре звучи песента на x1.25 скорост, а да не говорим и за факта, че в хита "Hector's Hymn" от миналия албум една от основните фрази в текста също беше "Hammer  high!". Къде е смисълът да се прави нова песен с абсолютно същата основна фраза? Другият сингъл "The Sacred Vow" пък е малко по-добре откъм скорост, но и той не носи усещането, че слушаме Hammerfall. Нелеп текст за метъл и още 80-арско звучене, спасявано единствено от хубавия припев - съжалявам, но очаквах много повече от това.

Първата песен в албума, към която няма как да имам забележки е "Dethrone and Defy" - Hammerfall-ски пауър метъл в чист вид! Да, пак се пеят онези странни текстове за мечове в небето и стомана в гащите, но да, това вече са Hammerfall. Баладата "Twilight Princess" малко убива ентусиазма веднага след това, но пък дава и шанс на Йоаким Канс да покаже гласовите си възможности. В галопиращо темпо след нея идва "Stormbreaker" с жестокото си китарно соло, а "Built To Last" пристига бавно и тежко в химноподобен вид. Още скорост идва с приятната, но лесно забравима "The Star of Home", докато "New Breed" ни носи още нелепи текстове за хеви метъл. За финал е оставена бавната и епична "Second To None", в която има и осезаемо клавишно присъствие.

Хубавото на "Built To Last" е, че се слуша лесно на един дъх, а лошото е, че със същата лекота се и забравя, което до голяма степен опровергава гръмкото му заглавие. Най-силните композиции безспорно са "Dethrone and Defy" и "Stormbreaker", но дори те нямат онзи суперхитов потенциал, който някога имаха "Renegade", "Hearts on Fire" и "Blood Bound", да речем. Тук основният химн би трябвало да е "Hammer High", но извънредно бавното темпо убива целия потенциал на песента, затова може да се каже, че от този албум на Hamemrfall няма да излезе голям нов химн, който истински да запали емоциите на публиката на бъдещите им концерти.


+ + + + +
Приятно завръщане към звученето на групата от края на 90-те години.
Спорадични избухвания с много първокласен и типично хамърфолски пауър метъл.
Слуша се лесно на един дъх и даже се повтаря без особени грижи.
Без фрапиращо и/или неоспоримо слаби песни.

- - - - -
Много композиции изобщо не отиват на името и стила на групата.
Сериозни проблеми с темпото в албума, особено в предвидената за хит "Hammer High".
Прекалено много песни в графата "нелоши, но лесно забравими".
Hammerfall не стават за 80-арска хеви метъл банда, по-добре да спрат навреме с тия експерименти.

IF YOU LIKE
Manowar, Accept, Helloween, Sabaton, Freedom Call, Blind Guardian и др.

Автор: Testset
[6/10]

Attila - Chaos

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, октомври 13, 2016 0 коментара

Стилът: Metalcore/Rap/Deathcore
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~38 минути


Ясно е, че за Fronz няма надежда - пичът вече е на 26, но не иска да порасне и държи да си остане същия инфантилен тъпак (какъвто трябва да си, за да си кръстиш децата Blaise и Lord). Показателни за това са текстовете в "Chaos", които са същите, че дори и по-малоумни от тези в предишните албуми и вече са наистина болезнени за слушане. Поне музиката вече не е онзи голям 40-минутен брейкдаун, който беше преди. В "Chaos" има разнообразие, благодарение на което за пръв път можем с нежелание да признаем на Fronz, че всъщност има някакъв талант.

Преди да захванете "Chaos" поемете дълбоко дъх и се уверете, че текстовете за хейтъри не могат да ви вбесят. Сериозно, на мен текстовете винаги са ми последна грижа, но Fronz има уникалния талант да ги казва с възможно най-досадния си, лигав, рапиращ douchebag глас. Най-тежко изглежда положението в "Public Apology", където припевът гласи "Fuck your shit, I stay sick, if you don't like it, you could suck this dick". Тази фраза, изказана по малко по-различни начини, описва идеално нивото на текстовете в почти всички тракове в "Chaos". Как не ти писна да пишеш тъпи текстове бе, Fronz? Честно, защо тоя пич отсега се има за бъдеща легенда (чуй "Legend") и рок звезда (чуй "All Hail Rock N Roll")?

Окей, дишам. Той Fronz това цели, да дразни, за да се говори за него. За мен е малоумно, но пък явно работи, щом се дразня и говоря за него. Затова да се хванем за хубавите неща в "Chaos", защото и такива има много. На първо място е отварящата "Ignight". Отвъд все така тъпия ѝ текст, песента бързо дава да се разбере, че Attila този път са впрегнали уменията си, за да правят добра музика. Fronz вкарва зловещи грухтежи и рапиране в играта, а солото в средата на песента не е никак, ама никак лошо. Сингълът "Bulletproof" пък е сравнително лек, но хитов трак, показващ ново лице на Attila, в което Fronz пее припев с чисти вокали. За негова сметка в "Obsession" чисти вокали няма, но чак след него идва нещо наистина различно.

"Moshpit" е песен, която не бях очаквал да чуя от Attila. Парчето представлява нещо като рапкор с доста тежки китари, много електроника и безспорно талантливо, свръхбързо рапиране от страна на Fronz, който определено би бил по-добър рапър, отколкото певец. Нататък пък, изненадващо, нещата сякаш стават все по-добре - "Let's Get Abducted" е хубав метълкор трак, "Queen" удря с тежък рапкор, а "King" затваря с як groove риф и далечен полъх на 90-арски индъстриъл (мнозина не биха разбрали за какво точно говоря тук, но все пак да си кажа).

Накратко, "Chaos" е колкото различен, толкова и типичен Atilla албум. Музикално, стилът им е силно променен и разнообразе́н, но отношението, концепцията и идеята остават същите - "Вие сте хейтъри, аз съм звезда и правя каквото си искам". Няма вече "парти деткор", но пък Fronz се изявява като учудващо добър рапър и този му талант много си върви с тежки китари и електроника. Така че ако сте отворени към експерименти, а тъпите текстове не ви пречат - хвърлете едно ухо на "Chaos", дори да сте били разочаровани от предишните им албуми. Знам, че това са много изисквания, но... човек трябва да пробва нови неща.


+ + + + +
Голяма доза разнообразие и далеч повече чисто музикални достойнства.
Осезаемо подобрен звук, особено спрямо предишния албум.
Далеч по-добра работа с китарите и барабаните отпреди.

- - - - -
Все същите малоумни, свръхдосадни текстове за хейтъри, swag и това как Fronz е звезда.
Твърде много лигавене във вокалите, твърде малко здрави грухтежи.
В опитите да внесат повече разнообразие, Attila даже малко са прекалили, особено с рапирането.

IF YOU LIKE
Chelsea Grin, Emmure, Asking Alexandria, Dr. Acula, Falling In Reverse и др.

Автор: Undepth
[6/10]

Amaranthe - Maximalism

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 11, 2016 1 коментара

Стилът: Melodic Modern/Pop Metal
От/Год: Швеция/Дания, 2016
Лейбъл: Spinefarm Records
Отнема: ~40 минути


С всеки изминал албум въпросът се повтаря и задълбочава - колко по-"поп" могат да станат Amaranthe, докато все пак съумяват да останат метъл група. Границите на поп-метъла вече бяха огънати в масивно зарибяващия "Massive Addictive", но Amaranthe ги опъват дори още повече, при това без да нарушават целостта им и да изпадат във водите на "прекаления поп". Макар че тук-там има и някои пробойни.

"Maximalism" може да не е най-добрият албум на Amaranthe, но е най-освободеният им досега. Имам чувството, че шестимата членове искрено са се забавлявали, докато го правят и това личи още от обложката, която сякаш нарочно се бъзика с конспиративните теоритици, напомняйки на онзи прочут масонски символ. Даже ако се заслуша човек в недболюбвания (първоначално и от мен) сингъл "That Song" ще открие, че там Amaranthe също си правят бъзик именно с формулите за създаване на хитове, които използват едни и същи структури, акорди и мотиви, за да звучат "познато" и така лесно да се забиват в главата. Неслучайно ритъмът толкова силно напомня за "We Will Rock You" на Queen, а припевът и напевите "У-о-у-о-о, о-о-у-о-о" звучат като 300 други поп хита. Естествено, недоволните метъли веднага награкахме, че тракът е разочароващ, още преди да сме разбрали неговата цел - и съм сигурен, че Amaranthe са очаквали малко повече разбиране от феновете си. И ако някой се чуди къде все пак е Хенрик в тази песен - нека изгледа видеото ѝ до самия му край, където той показва ясно колко точно му дреме, че го няма в "That Song".

За добро или зло, "That Song" е трак без еквивалент в албума, така че спете спокойно - "Maximalism" си е типичен Amaranthe албум отвъд този сингъл. И като казвам "типичен" имам предвид все така прогресивно зарибяващ, електронен, тежък и разбира се - много, много "поп". Още отварящата "Maximize" започва с електроника, бийт, насечен риф и едно познато "Hello...", сякаш нарочно щипнато от реперотара на Adele. Песента продължава с як риф и типичен амарантски евроденс метъл припев. "Boomerang" разчита на сходна формула с още от сладникавия поп-глас на Елиз и крясъците на Хенрик, заради които тракът леко прилича на метъл кавър на поп парче. Припевът, очаквано, е 11-ка по десетобалната система на зарибяващото. "21" е друга песен със силни поп-влияния, като се усеща и ясен бъзик с Ke$ha и нейния единствен хит "Tik-Tok".

Големият хит в албума обаче се казва "On the Rocks". В момента на писане на това ревю все още няма друг сингъл освен "That Song", но ще съм крайно учуден, ако "On the Rocks" не получи официално видео и златен статут като сингъл, защото това е един от най-ярките хитове, които Amaranthe някога са писали и 450% съм сигурен, че ще бъде и голям концертен хит. Естествено, не може да се мине и без задължителните балади - първата се казва "Limitless" и може би също ще бъде издадена като сингъл някой ден, тъй като другата балада "Endlessly" звучи далеч по-емоционално, но не чак толкова radio-friendly. В контраст с нея се врязва красноречиво озаглавената "Fury" която е най-бързата песен в албума. И не, следващата "Faster" не е по-бърза, лъжат! "Break Down & Cry" вече звучи като по-типичен модерен метъл трак и включва малко по-раздвижена електроника, а "Supersonic" връща мега зарибяващите евроденс мотиви в играта и като цяло е най-евроденски настроената композиция в "Maximalism". И колкото и да е странно - Елиз пее най-малко именно в този пореден суперхит. В края на албума идват малко по-разчупената откъм темпо, но и малко хаотична "Fireball" и втората (вече спомената) задължителна, но и много красива балада "Endlessly".

Този нов албум на Amaranthe може да е истинско изпитание за метъл сетивата, защото много често звучи по-зарибяващо и от големите поп-хитове, без обаче от това да се губи метъл ядрото на групата. Може би ще е най-точно да го кажем така - "Maximalism" не е "по-малко метъл", но е повече "поп", с което съотношението между двата стила в общи линии става 50:50. И може би точно затова носи това заглавие - защото залага на максимално допустимите дози и от двете.


+ + + + +
Максимални дози поп и метъл в една наистина зарибяваща комбинация.
Трудно да се каже кой е големият хит, защото поне 2/3 от композициите са хитове.
Още по-трудно ще е да си изкарате "On the Rocks" и "Boomerang" от главите.
Много освободен подход, от който ясно си личи, че групата се е забавлявала при правенето на албума.

- - - - -
Хенрик се включва рядко и честно звучи така, сякаш дълго са се чудили къде да го вмъкнат.
"That Song" определено не е добър избор за представителен първи сингъл.

IF YOU LIKE
Dead by April, Temperance, Escape The Day, The Unguided, Mercenary, E-Type и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Sonic Syndicate - Confessions

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 09, 2016 0 коментара

Стилът: Alternative/Pop Rock
От/Год: Швеция/Англия, 2016
Лейбъл: Despotz Records
Отнема: ~44 минути


Рядко съм се чувствал чак толкова объркан от албум. И то не защото не съм готов да чуя промени, а защото не мога да си представя как някой би могъл да реши, че подобна драстична промяна в жанра би била добра идея. Даже се опитах да си представя, ако някоя група се беше променила толкова много, преди да има масово интернет и да се правят видео епизоди с "изповеди" на тема "Защо се променихме и защо трябва да разберете решението ни". Феновете щяха да си купят диска (касетата) и да си търсят масово парите обратно. Пък и поне в новия си стил да правеха нещо готино, а то... сещате ли се за Nine Lashes и тяхната рязка промяна? Е, това тук е горе-долу от същия калибър.

Не е лъжа и жанрът в описанието горе не е грешка - Sonic Syndicate вече не са метъл група, а е много спорно и дали все още изобщо са Sonic Syndicate, особено в този крайно орязан състав. "Confessions" е в най-добрия случай алтърнатив рок албум, като много силно се опитвам да се самоубедя, че всъщност не е поп-рок. По-лошото е, че даже не е добър алтърнатив рок, а изключително посредствен такъв. И ако мислите, че "Start a War" е била лоша и/или лека песен, значи по-добре изобщо не си пускайте "Confessions", защото този първи сингъл е сред най-добрите композиции в него. Единствената по-хубава песен е "Crystallize" и то не защото е супер добра, а защото в началото и се намират единствените 25 секунди от албума, които реално напомнят за Sonic Syndicate. Нещо като последно издихание на една някога добра група.

Отвъд тези половинчати изключения, в албума няма нито една заслужаваща си композиция и това е плашещо. Накрая вместо да търся нещо добро, пробвах да намеря най-лошите песни в "Confessions", но и това се оказа трудно. Кое може да е по-лошо - сингълът "Confessions", биещата на 30STM "Falling", или пращащата смесени сигнали "I Like It Rough", в която Нейтън за миг стряскащо напомня за Деян Неделчев? А може би баладата "Still Believe", в която поп-певицата Madyx пее "Promise me, promise me!" досущ както се пее в една песен на Dead by April? И само аз ли чувам в "Burn To Live" да се пее "Burn some lubricant"? А защо ми се плаче (ама наистина), докато слушам "Life is Not a Map", "Halfway Down the Road" и нелепата балада "Closure"?

"Confessions" e лоша идея с трагикомична реализация. Тук идва и въпросът - защо изобщо групата не прекрати съществуването си и не прави новата си музика под ново име? Отговорът е само един - смяната на името има пагубни последствия за почти всяка група. Sonic Syndicate е разпознаваем търговски продукт, марка, наложено име и никой нормален музикант не би се лишил с лека ръка от такава солидна основа. Затова името остава същото, а групата стиска зъби и чака бурята от фенско недоволство да премине, гневът да се разсее и недоволните да напуснат лагера, за да отстъпят място на верните докрай и на новодошлите. Аз обаче не съм сигурен, че такива бури отминават толкова бързо и безболезнено и дали това не е началото на края за SoSy. Честно, давам им максимум още един албум. Защото кой ще го купи? Хайде, този път няколко човека ще се объркат, ще се надяват, няма да прочетат това ревю и ще го купят. Но след това? Откъде ще дойдат новите фенове? Sonic Syndicate е наложено име на метъл сцената, а не на... тази нова сцена, която и да се води тя.

Във видео сериите преди излизането на "Confessions" музикантите от групата се изредиха да се изповядват на фона на тъжна музика, но нито един от тях не посмя да каже на феновете едно "Извинете!", а те го заслужават. Толкова ли щеше да е трудно да го кажат редом с другите изповеди? "Извинете, стари фенове, новият албум не е метъл, не искаме да ви лъжем, не искаме да ви обидим, но просто искаме да запазим нашия бранд и дори да не го харесате, се надяваме да ни разберете." - ето това да бяха казали и щях да приема загубата на SoSy далеч по-леко. "Confessions" пак щеше да е слаб, но поне нямаше да ми е обидно от този факт.


+ + + + +
Групата най-сетне е свободна да прави това, което наистина иска да прави, без ограничения от лейбъла.
25 секунди в началото на "Crystallize", които за последно напомнят за старите SoSy.

- - - - -
Sonic Syndicate вече НЕ Е метъл група, а алтърнатив/поп-рок група.
Още по-лошото е, че дори не е добра алтърнатив/поп-рок група.
Изключително лигави вокали от Нейтън, с които ни пее ужасяващо слаби текстове. 
Един куп балади и никакво качване над средното темпо през целия албум.
От Sonic Syndicate са останали само името и физическото присъствие на Робин Сюнесон.

IF YOU LIKE
Smash Into Pieces, 30STM, Nine Lashes (в новия им стил), Любо Киров и др.

Автор: Testset
[1.5/10]

Running Wild - Rapid Foray

Posted by Today's Metal Crew On петък, октомври 07, 2016 7 коментара

Стилът: Heavy Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: SPV
Отнема: ~40 минути


Защо?

+ + + + +
Живи са.

- - - - -
Но се мъчат.

IF YOU LIKE
Супер вехто звучащо, безидейно и безцелно хеви от бледите сенки на една легендарна група.

Автор: Undepth
[N/A]

Sonata Arctica - The Ninth Hour

Posted by Today's Metal Crew On сряда, октомври 05, 2016 0 коментара

Стилът: Melodic Power Metal
От/Год: Финландия, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~62 минути


Sonata Arctica от доста време насам вече не е онази пауър метъл група, която беше някога. И колкото и да съм недоволен от този факт, не мога да кажа, че групата прави лоша музика дори в новия си стил. Същински пауър метъл (с двойните каси, китарното и клавишното соло и всичко както си му е редът) в "The Ninth Hour" се появява чак в седмата композиция "Rise a Night", но това не значи, че и преди (а и след) нея не се случват много хубави неща.

Като за начало, синглите "Closer to an Animal" и "Life" далеч не са пауър метъл и "типична Sonata", но това не значи, че са лоши. То и "I Have a Right" не беше "типична Sonata", но е великолепна песен, нали? И точно в тази посока са опитали да направят нещо и този път Тони Како и компания, само че не им се е получило чак толкова добре. "Life" има страшно зарибяващ припев, но рехавите куплети отнемат много от силата на песента. С други думи - това е песен, в която ще запомните само припева и онова така залепващо се за мозъка "Ля-ля-ля". Нататък "Fairytale" е нелош мелодичен пауър трак, а "Till Death's Done Us Apart" е страхотна, театрално звучаща композиция, която бихме могли да сложим под "симфо метъл" етикета. Още пауър метъл се дочува в "Fly, Navigate, Communicate", която подлъгващо започва като балада и изисква малко търпение, докато се стигне до вкусната ѝ част, а за финал е оставен 10-минутният епос "White Pearl, Black Oceans (Part II: By the Grace of the Ocean)". Там също има пауър метъл и скоростна част, но чак след средата на песента.

Големият дразнител и този път е бавното и средно темпо, което очевидно е на голяма почит в щаба на Sonata Arctica в последно време. На Тони Како очевидно му се прави нещо много емоционално, важно и грандиозно, но накрая това се отразява в крайния резултат - два сингъла в средно темпо, цели 4 чисти балади ("We Are What We Are", "Among the Shooting Stars", "Candle Lawns", "On the Faultline") и още две песни, в които също се залага на бавно темпо и изчерпваща се емоционалност. Четири балади. Много е.

Оценявам добрите балади, но в "The Ninth Hour" обаче нито една не минава нивото на посредствеността. Измъчената емоционалност от типа "Хайде, тук трябва да се разчувствате" хич не успя да ме трогне и вярвам, че няма да трогне и голяма част от другите фенове на групата. И добре, не мога да отрека, че първата половина на албума много ми харесва, но трябваше ли да чакаме чак до "Rise a Night", за да чуем как Sonata Arcitca правят това, което знаем, че правят най-добре? Затова пробвах да махна четирите свръхскучни балади от траклиста и си пуснах албума отново. И лошото чувство почти напълно изчезна.


+ + + + +
Цял час нов материал от Sonata Arctica винаги е добре дошъл.
Разнообразен албум, в който виждаме много различни лица на групата.
Купища готини мелодии, които сякаш само Sonata Arctica могат да измайсторят.
Там, където има пауър метъл, се усеща истинската сила на тази група.

- - - - -
Четири балади са много, ако ще и два часа да е албумът.
Средното и бавното темпо идват в повече.
Прекалено малко пауър метъл за сметка на прекалено много поизтъркана емоция.

IF YOU LIKE
Stratovarius, Helloween, Avantasia, Kamelot, Blind Guardian, Nightwish и др.

Автор: Testset
[7/10]

Dead End Finland - Slaves to the Greed

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 03, 2016 0 коментара

Стилът: Modern MDM/Electronic
От/Год: Финландия, 2016
Лейбъл: Inverse Records
Отнема: ~42 минути


Славата на модерния мелодет лека-полека отмина, но пък Dead End Finland продължават да се справят добре в жанра. В "Slaves to the Greed" финландците даже са направили неочакван напредък с подобрена продукция, засилена употреба на електронни елементи и така нужното им по-голямо разнообразие в композициите. Албумът е по-мрачен, по-изпипан и по-"модерен", но въпреки това не изненадва кой знае колко. За това определено оказва влияние и фактът, че предварително бяхме чули повече от половината албум в YouTube. Все още не съм сигурен защо.

Винаги съм подхождал с очаквания към албумите на Dead End Finland, но след предишния албум просто спрях - тази група всеки път имаше някакъв проблем и Все нещо пречеше на удоволствието от слушането. Така например предишният албум беше добър, но с толкова гадна продукция, че просто се отказах по средата. Затова и сега подходих без очаквания, но с надежда, че поне продукцията този път ще е по-добра - и поне това е факт. Може би за пръв път откакто ги следя, Dead End Finland са издали албум, който мога да чуя без да има постоянен дразнещ фактор в звука. Това обаче е само началото - трябваше да проверя и дали съдържанието е на ниво.

"Slaves to the Greed" започва в средно темпо с мелодичните "Through the Echoes, Future & Past" и "Inside the Void". С излишно едноминутно интро започва пък големият хит в албума - "Fragments of the Innocent". Темпото отново е средно, но мелодиите са мрачни и завладяващи, китарите - тежки, а електронните бийтове в средата придават един много готин кибер отенък на песента. Клавишните игреаят сериозна роля и в другата най-добра композиция в албума - "Nightfall". Малко след средата с повече сила блестят "Screaming Back To Hell" и бавната и насечена "The Devil Inside Me". Идея си нямам обаче кой е решил, че е добра заглавният и затварящ трак "Slaves to the Greed" да звучи по този ужасен, почти неслушаем начин.

Dead End Finland безспорно са готина банда със свежи идеи, но дори с настоящите си "подобрения" нещо продължава да ѝ липсва. Добрите песни се открояват прекалено много пред лесно забравимите пълнежи, макар и да няма повече от две откровено слаби композиции. Dead End Finland правят добра музика, но и преди сме си говорили, че това не е достатъчно на днешно време. В повечето песни в "Slaves to the Greed" липсва грабващият елемент, а звукът, бил той и подобрен, оставя мегдан за доста подобрения.


+ + + + +
Добра смесица от модерен мелодет и електроника с два открояващи се хита.
Открояващо се добри чисти вокали, даващи тон за много мелодични припеви.
Спешните подобрения в продукцията са направени.

- - - - -
Голям брой нелоши, но лесно забравими композиции, в които липсва грабващият елемент.
Повече от половината албум вече се лее онлайн по някаква причина.
Звукът, макар и подобрен, може да се пипне още.

IF YOU LIKE
Cipher System, Kiana, Tracedawn, Emergency Gate, Fear of Domination, Sybreed и др.

Автор: Testset
[6.5/10]

I Prevail - Lifelines

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 01, 2016 0 коментара

Стилът: Melodic Metalcore
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Spinefarm/Fearless
Отнема: ~44 минути


Рядко се случва група да има 600 хиляди фена във Facebook преди още да е издала дебютния си албум, но в случая на I Prevail това е напълно разбираемо. Те направо счупиха интернета с кавъра си на "Blank Space" на Taylor Swift, а големият им дебютен сингъл "Scars" вече има около 4 милиона гледания. Песента е хит от първата до последната секунда и има толкова запомнящ се припев, че може с дни да не ти излезе от главата. Двамата вокалисти си поделят по братски чистото пеене и крещенето, а страхотната продукция хем оставя текстовете им разбираеми, хем по някакъв начин позволява на всеки инструмент да изпъква, което винаги е ясен знак за добра работа зад пулта.

"Lifelines" започва с хит и продължава с друг хит, красноречиво озаглавен "Stuck In Your Head". И докато "Scars" напомня на групи като Bring Me The Horizon и We Came As Romans, то "Stuck In Your Head" звучи по-скоро като A Day To Remember, благодарение на пънк-рокерския си ритъм. Хитовият потенциал се пренася и в заглавната "Lifelines" и агресивната "Come and Get It". Последната има прекалено "tough guy" текст за моя вкус, но ню метъл духът ѝ компенсира подобаващо тази малка слабост. Тази свръхсилна и ударна отваряща поредица свършва и темпото се успокоява в алтернативната "Chaos" и сладникавата балада "Alone".

Във втората половина на албума също има потенциални хитове като "Rise" и "Pull the Plug", дочува се още пънк рок в не по-малко хитовата "One More Time", а ню метълът се прокрадва отново в "Already Dead". Малко преди края се появява и акустичната балада "My Heart I Surrender" (която също напомня доста за ADTR), а за край остава "Worst Part of Me", която обаче звучи по-скоро като пълнеж, отколкото като убедителен финал.

I Prevail много добре знаят кои са големите им хитове и са ги наблъскали в началото на албума, което е добра стратегия за дебют. Така почваш да слушаш и цели 4 песни са коя от коя по-яка. Тази поредица сама по себе си е чиста 10-ка, но спадът в темпото след това, както и няколкото не чак толкова хитови или пълнежни песни до края малко свалят нивото. Осезаемите прилики с групи като BMTH, ADTR, WCAR и също не могат да бъдат отречени, но нито една от тези забеелжки не е способна да попречи на "Lifelines" да оставя чудесни впечатления след себе си. I Prevail ги чака много добро бъдеще, ако продължават в този дух и най-вече ако с евентуалния си следващ албум успеят да надградят постигнатото в този. А това ще е много трудна задача.


+ + + + +
Един от най-хитовите албуми (и опредлено най-хитов дебют) в жанра тази година.
Чудесна комбинация от екстремно и чисто пеене без крайности (леки или тежки).
Страшно запомнящи се мелодии, забиващи се за дълго в главата.
Изчистена продукция със силен звук и отчетливи, мощно звучащи инструменти и ясни вокали.

- - - - -
Всички хитове са събрани в началото, което е окей, но прави втората половина да звучи по-слаба.
Някой и друг пълнеж и някои прилики с вече добре познати групи.

IF YOU LIKE
A Day To Remember, Bring Me The Horizon, Any Given Day, Across The Sun, WCAR и др.

Автор: Testset
[8/10]