Стилът: Electronic Rock/Ambient
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: FiXT
Ако някога сте се чудили какво би останало от Celldweller, ако се махнат стотиците писти с електроника, тежки китари и бързото темпо - "Offworld" ще даде отговор на чуденето ви. Аз, признавам, не бях готов за това и мислех, че четвъртият студиен албум на Celldweller ще е в типичния за Клейтън стил, но... не би. И не е хубаво да подхождате и вие с такива очаквания, защото иначе като нищо ще останете разочаровани, както, признавам, останах аз. Не защото "Offworld" е лош, даже много напротив - просто се бях настроил за един много по-различен Celldweller албум.
"Offworld" е не само любопитна изненада и един вид алтернативен Celldweller, но и нещо, което очевидно Клейтън отдавна е искал да направи и покаже на света. Няма спор, че е полезно за всеки артист и най-вече музикант да покаже, че може да прави и нещо различно, а в крайна сметка това е полезно и за феновете в дългосрочен план. И въпреки това не мога да кажа, че мозъкът ми се отвя от емоция, докато слушах "Offworld". Може би аз съм емоционално дърво, може би аз съм претенциозният фен, който иска да чува любимата си музика от любимите си групи - не знам. Просто "Offworld" е прекалено различен по прекалено много начини.
Да речем, че е окей електрониките да бъдат намалени, макар именно те да са запазена марка на Клейтън. Да речем, че и тежките китари може да изчезнат, без обаче да се налага да се прави поредният никому ненужен акустичен албум. Но не мога да разбера как е добра идея целият албум да е в бавно, почти приспивно ембиънт темпо. На преден план през цялото време са гласът на Клейтън (макар и с доста ефекти), пианото и различни видове тиха аналогова електроника, но това не променя факта, че всяка песен в този албум прилича на досадно интро за истински Celldweller албум. Знам, звучи грубо и не е съвсем вярно, но нямаше как да не споделя и тази мисъл, за да придобиете представа за общото звучене на "Offworld".
Захващайки песните поотделно, можем лесно да откроим заглавното и почти изцяло ембиънт тракче "Offworld", сингълът "The Great Divide" с неговите красиви акустични китари и аналогова електроника, акапелната (но с доста вокални ефекти) интерлюдия "Mother's Arms" и 6-минутната "Last Night on Earth", в която за пръв и последен път се дочува далечното ехо на китари с дисторшън. В лошия смисъл пък определено се открояват изключително скучната "Into the Fall" и тотално приспиващата от досада "Echoes". Като най-лична и емоционална пък определено мога да посоча "Too Many Tears", в която текстът играе много сериозна роля.
Сигурно дотук звуча много негативно, но "Offworld" има силни страни. Този път обаче те не са в музиката, а в текстовете, атмосферата и суровата емоция, която Клейтън очевидно влага във всяка строфа. Надали този човек някога е писал по-лична музика и откровени текстове и това заслужава уважение и разбиране дори от най-претенциозните и жалко тропащи с крак фенчета като мен. Дори така обаче просто не мога да се отърва от мисълта, че това не е "истински" Celldweller албум, а нещо като клейтънска версия на акустичния албум. С други думи - Клейтън май е имал по-голяма нужда от този албум, отколкото феновете.
+ + + + +
Най-личният и емоционален албум на Celldweller досега.
Завладяваща, мрачна, меланхолична и неочаквано тъжна атмосфера.
Клейтън показва, че може да прави добра музика и по съвсем различен начин.
- - - - -
Завладяваща, мрачна, меланхолична и неочаквано тъжна атмосфера.
Клейтън показва, че може да прави добра музика и по съвсем различен начин.
- - - - -
Твърде далеч от познатото Celldweller звучене.
Изключително бавно и изморително темпо през ЦЕЛИЯ албум.
Три трака в тоя стил щяха да стигнат, цял албум идва в повече.
Някои неприемливо слаби, бавни, дълги и досадни композиции.
Изключително бавно и изморително темпо през ЦЕЛИЯ албум.
Три трака в тоя стил щяха да стигнат, цял албум идва в повече.
Някои неприемливо слаби, бавни, дълги и досадни композиции.
IF YOU LIKE
Gary Numan, Depeche Mode, A Life Divided, Vega Nova, Blue Stahli и др.
Автор: Stahley
[N/A]
