От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Rise Records
Някъде през 2012-та пост-хардкор бандите просто станаха прекалено много. Точно тогава и Crown The Empire решиха да издадат своя дебютен албум "The Fallout" в който някак успяха да се откроят от другите 68424 пост-хардкор албума издадени по същото време. С новия си албум групата се опитва да направи и следващата голяма крачка - да обедини феновете си под едно име (популярна мода сред бандите напоследък). Така един ден CTE казаха във Facebook "We have a name for our fans now. You will now be known as The Runaways!". Дали заради заповедническия тон, или просто защото на феновете не им хареса да се отъждествяват с тийн-бегълци, ходът бе очаквано неуспешен.
Успехът на "The Fallout" се дължеше най-вече на това, че групата използва едни леко театрални елементи в музиката си, от които идва усещането за мащабност. В "The Resistance: Rise of the Runaways" този елемент е още по-засилен, при това дотолкова, че албумът дори може да се нарече концептуален. Албумът е разделен на три "акта", озаглавени съответно "Call To Arms", "The Wolves of Paris" и "Satellites". Тези три парчета явно имат за задача да ни въведат в събитията, но всъщност са просто едни изтъркани и претенциозно звучащи симфо-интерлюдии и ако си направите труда да ги махнете от плейлиста си само ще спечелите. Единствено в "Satellites" има някаква наченка на добра идея с хорови напеви, но тя бива бързо прекъсната.
Време е и за малко хубави думи, за да не излезе, че не съм харесал албума. Напротив, харесах го, добър е! Отварящата "Initiation" мачка с механичен риф (най-силно удрящ в брейкдауна), "Maniacal Me" има много добра мелодия и страхотен припев с накъсани рифове, в "Rise of the Runaways" има много хитов потенциал и цяло китарно соло (!), а в "The Phoenix Reborn" настроенията се сменят по няколко пъти във всяка минута. 7-минутният финал "Johnny's Rebellion" пък е най-тежкият, най-мощен и най-хитов трак в целия албум (и също има и китарно соло). Ако имаше още няколко подобни трака, вместо, да речем, блудкавата "Millennia", или тежката, но доста еднообразна "MNSTR", щях да дам на "The Resistance" много по-висока оценка.
Както предния път, така и сега проблемите са основно в чистите вокали на Анди Лео. И тогава казах - пичът има глас, но прекалено много го избива на поп и прекалено често вдига тоналността излишно много, влизайки в мяукащите регистри, редом с Келин Куин (SWS) и Шон Майлк (Alesana). Другият вокалист Дейвид се справя доста по-добре с крясъците (а понякога и с чистите вокали). Басистът Хейдън Трий също получава поле за изява, тъй като вади страхотен и много отчетлив бас звук, а китарните сола са неочакван, но добър бонус към и без това добрата китарна работа. Всичко това ме кара да се замислям дали Stiff (помня аз, ха) няма да сбърка като каза, че след 5 години никой вече няма да помни CTE. Групата набира сили и показва, че с добрите си идеи може да надмине повечето си конкуренти на модерната пост-хардкор сцена. Остава само още малко да оберат лигавите вокали и да добавят още китарни сола. И още от тоя ми ти бас.
+ + + + +
Много мелодия, влизаща в плавни и резки контрасти с тежки пасажи.
Тежък и механичен китарен звук и здрав бас.
Една специфична театралност и епичност, характерна за добрите концептуални албуми.
Песни като "Johnny's Rebellion" могат да служат за урок на много други млади пост-хардкор банди.
- - - - -
Тежък и механичен китарен звук и здрав бас.
Една специфична театралност и епичност, характерна за добрите концептуални албуми.
Песни като "Johnny's Rebellion" могат да служат за урок на много други млади пост-хардкор банди.
- - - - -
Всички парчета, служещи за "разделители" между "актовете" са изтъркани и скучни.
Анди Лео отново го избива на мяукане и мрънкане в парчета като "Millennia"... и не само.
Анди Лео отново го избива на мяукане и мрънкане в парчета като "Millennia"... и не само.
IF YOU LIKE
Alesana, In Fear And Faith, Sleeping With Sirens, Capture The Crown и др.
Автор: Undepth
[7.5/10]
