TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

[OUTSIDE!] Centhron - Biest

Posted by Today's Metal Crew On петък, ноември 21, 2014 0 коментара

Стилът: Dark Electro/Industrial/EBM
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: Scanner/Dark Dimensions
Отнема: ~56 минути 


От години се чудя дали да не вмъкна някой и друг ред за Centhron в сайта и все отлагам, но от няколко дни слушам този им нов албум и накрая се реших - що пък да не завършим месеца с резю за него? Естествено, щом е в тази рубрика, значи не е метъл, но който е чувал Centhron знае, че те далеч не правят лека и радиофонична музика. Тя, в най-общи линии, представлява смесица от мрачен електро-индъстриъл и ЕВМ с харш вокали и маршови бийтове. С други думи, музиката на Centhron спокойно може да бъде определена като "тежка", пък и като добавим факта, че Елмар Шмидт помогна на Crematory в актуалния им албум, нещата би трябвало лека-полека да ви стават ясни.

През 2006-та се бях зарибил много силно по разни електро-индъстриъл и ЕВМ банди, но с времето дори позабравих имената на повечето. Но Centhron, с тяхното неизчерпаема енергия, мощни ритми, агресивни харш вокали, постоянство и качествена продуктивност, се превърнаха в една от най-любимите ми банди в жанра. Албум след албум не спирах да се изненадвам как за толкова кратко време Елмар и компания са успели да създадат толкова зарибяващи, раздвижващи и надъхващи парчета - и новият им, вдъхновен от нордската митология звяр "Biest" не прави изключение. Албумът започва ударно и енергично с "Feuer und Fleisch" - парче, пълно с мрачна, залагаща на полутоновете електроника. Този дух преобладава в по-голямата част от албума, особено в песни като "Valkyria", маршовата "Heorod", красноречивата "Pornoqueen" (в която е и един от малкото редове на английски в албума, гласящ "Suck my dick, suck my motherfuckin' dick!"), "Fenris" и моите абсолютни фаворити в албума - "Biest" и "Hate of the Aztec". Тези две парчета са най-агресивните в албума, а електрониката в тях предразполага към много издивяване и раздвижване. Пък и направо не е истина колко добре се връзват със сърдито изкрещяните текстове на немски, въх...

На места Centhron ги избива леко и на rhytmic noise (ако правилно съм хванал жанра), като ушите ми долавят подобни вълни най-вече в "Fimbulwinter", "Vatican Fuck" и малко в "Fenris". По-бавните парчета пък почти автоматично са най-скучните в диска - в "Nordmann" и "Reich" се въртят повтарящи се, зацикялщи мотиви, а "War of Gods" е опасно близо до ръба на бавното темпо - още 5bpm надолу и щеше да е досадно.


Съвсем накратко - Centhron правят музика за хора, които харесват тежка електронна музика. Без китари, но с харш вокали; без двойни каси, но със здрави бийтове; без рифове, но с мощни и зарибяващи лийдове. И нарочно го казвам така обяснително и дори малко наивно - като за хора, които никога не са си представяли, че електронната музика също може да е тежка, точно както и аз не си го представях едно време.

+ + + + +
Думите "агресия", "енергия", "раздвижване" и "разкуфяване" са ключови за този албум.
Няколко потенциални клубни хита (уви, не и в нашите клубове).
Парчета като "Biest" и "Hate of the Aztec" просто пръскат мрака.

- - - - -
Някои парчета са доста еднообразни, залагат на един зациклящ мотив и накрая доскчуават.
Бавното темпо хич не приляга на Centhron - добре, че е малко.

IF YOU LIKE
Nachtmahr, Noisuf-X, Agonoize, Combichrist, Cyborg Attack, Traumatize и др.

Автор: [OUTSIDE!]
[N/A]

Demotional - Tarassis

Posted by Today's Metal Crew On сряда, ноември 19, 2014 0 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: Dead End Exit
Отнема: ~42 минути 


Трябваше да бръкна надълбоко в няколко речника, за да разбера какво значи заглавието на този албум. "Tarassis" се оказа мъжката форма на истерията*. Истерията всъщност е женско заболяване, а ако мъж изпадне в подобно състояние, това е тарасис. Този термин е толкова непопулярен и забравен, че изобщо го няма в българския език. Demotional обаче са извадили думата от забвението и са я използвали за заглавие на новия си албум. Който пък от своя страна е много логичен наследник на миналогодишния им дебют.

Дебютът им "State: In Denial" се прие изключително добре в Швеция, като дори достигна 5-о място в националните рок чартове, затова не можем да виним Demotional, че "Tarassis" разчита на почти същата формула. Промени има малко, но пък са за добро - звукът е по-изчистен, композициите звучат една идея по-зряло, екстремните вокали звучат някак по-плътни, а електрониката е много по-адекватна на случващото се в инструментала. Оттам нататък всичко е в рамките на модерния мелодичен метъл и в духа на групи като Sonic Syndicate и Dead by April. Понтус Хьелм от DBA всъщност е и продуцент на "Tarassis", като дори участва и като гост в една от най-добрите песни в албума - "Miracles".

Запомнящите се мелодични припеви и хитовият потенциал в тях накланят везните до голяма степен в посока "поп метъл", но за разлика от DBA, да речем, Demotional не използват пеене в стил "бой банда". Нилс-Петер Нилсон се справя с чистите вокали завидно добре без да се лигави и вживява като поп-звезда, а Кристофър Кристенсен крещи в средния регистър, като единственият проблем при него е, че вокалите му май са с 1-2 децибела по-ниско в микса. Тези два вида контрастиращи вокали са в основата на всички песни в "Tarassis", затова е малко трудно да се каже кои възможно най-хитовите парчета в албума. Така например аз веднага бих избрал "Neverland" за сингъл (групата също - защото са пичове и имаме много сходни виждания за съвременната метъл сцена, ако съдим по едни мои стари разговори с китариста им Себастиан), но след това много бих се чудил дали не е било по-удачно да избера "Illusions", "Initialize the Calm" и "Star Without Fame", защото всички звучат хитово. И разбира се "Miracles" с Понтус Хьелм. Също абсолютен хит.

Проблемът на "Tarassis" - много от парчетата в него звучат прекалено сходно. Няма нещо нечувано, супер смело и изненадващо. Структурите на композициите също са много сходни - екстремни куплети, мелодични припеви, тук-там някое соло, край. И все пак, поотделно всяка песен може да впечатли феновете на модерния мелодичен метъл. Пък и както вече се усеща - Demotional израстват с всяка изминала година и със сигурност ще еволюират в нещо още по-интересно в най-скоро време. С други думи, засега са "просто добри" - но подозирам, че някой ден ще ни изненадат с нещо наистина брилянтно.

* Напълно възможно е Demotional да имат нещо съвсем друго предвид с името "Tarassis". 


+ + + + +
Мелодични и запомнящи се парчета като цяло.
Изчистен, ясен звук, тежки китари, доволно количество електроника.
Двата типа вокали се изпълняват много професионално и се допълват доста добре.


- - - - -
Много от композициите споделят сходни структури/формули, от което лъха на еднообразие.
2-3 парчета много здраво си бият на пълнеж.

 
IF YOU LIKE
Dead by April, Sonic Syndicate, The Unguided, Solitude, Emergency Gate и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Engel - Raven Kings

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, ноември 17, 2014 2 коментара

Стилът: Modern Melodic Death Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: Gain Music
Отнема: ~60 минути 


Докато слушах този албум си правех съпоставки. Първо - колко по-добре се вписва гласът на новия вокалист Микаел в музиката на Engel. И второ - дали не би било добре Никлас Енгелин да поеме повече композиторски отговорности в In Flames? Защото, без да искам да светотатствам, ако сравняваме "Raven Kings" с "Siren Charms", то Никлас убедително печели китарния двубой с Бьорн. Иначе казано, ако в този албум на Engel пееше Андерс Фриден, щеше да се получи един много хубав албум на In Flames.

Веднага пояснявам, че Engel далеч не е копие на In Flames - такова нещо трудно може да има и без това. Приликите са неизбежни, да, но Engel не са чак толкова натоварени с фенски очаквания и не им се налага да се преоткриват с всеки нов албум. И все пак, Engel правят нещо ново и интересно абсолютно всеки път и "Raven Kings" е поредното доказателство за това. Новият им вокалист докарва съвсем различно звучене, а композициите носят хитовата наситеност от "Threnody", който поне за мен е най-добрия албум на групата досега (който не е чувал "Every Sin (Leaves a Mark)" да си я пусне веднага).

Тук очевидните хитове са няколко. На първо място веднага личи сингълът "Salvation", но поне според мен следващата "Your Shadow Haunts You" щеше да е по-удачна за сингъл. Бруталният насечен риф в "When the Earth Burns" пък е сред най-добрите, които съм чувал тази година, въпреки сравнително простата си структура - просто понякога с три тона можеш да постигнеш повече, отколкото с 5-минутно непрестанно шарене по грифа. Следващата "End of Days" обаче е безспорният хит в този албум и ако бяха пуснали нея като сингъл, щях да си скъсам ризата в очакване на още. Изключеният дисторшън в началните акорди дава път на мощен мачкащ риф, мазни електроники и индъстриъл ритъм, а припевът е... просто хитов. А докато можем да кажем за "Denial", че е най-тежка в албума, избиващата на ембиънт "I am the Answer" е точно на другия полюс.

След "End of Days" вече няма такива ярки хитове, макар че "Sanctuary" и "Broken Pieces" са готини парчета, които на всичкото отгоре не са пълнежи (обикновено двата предпоследни трака са такива). Закриващата "Hollow Soul" пък е с една идея по-мелодична, най-вече благодарение на страхотния си основен риф, в който се долавя и далечна привкус на фолк. След нея остава и онова готино чувство, когато си чул албум, към който знаеш, че ще се връщаш многократно в студените зимни дни. "Raven Kings" е сред най-добрите творби на Engel и ще ми трябва още малко време да си помисля дали не е и най-добрата. Ще ви кажа по някое време.


+ + + + +
Няколко откровено хитови парчета, които да въртиш с месеци (или повече) напред.
Идеална комбинация между тежки насечени рифове, електроника, мелодия и здрав ритъм.
Новият вокалист очевидно се вписва перфектно в групата.
Електрониката е идеално балансирана - не се натрапва, но не е и на заден план.
Чисто и просто - завидно добра композиционна работа.


- - - - -
Две-три парчета не са на максимално високо ниво и минават почти незабележимо между хитовете.
Определено трябваше да изберат "End of Days" за сингъл и видео вместо "Salvation", ама карай. 

IF YOU LIKE
In Flames, Mercenary, Soilwork, The Unguided, Raunchy, Demotional и др.

Автор: Testset
[9/10]

Ария - Через все времена

Posted by Today's Metal Crew On събота, ноември 15, 2014 2 коментара

Стилът: Heavy Metal
От/Год: Русия, 2014
Лейбъл: М2БА
Отнема: ~60 минути 


След като с предния си албум Ария едва не ме приспаха от скука, не очаквах този път да е много по-различно. Обаче - гръм! Албумът започва толкова ударно, че изобщо не знаеш откъде ти е дошло! Откриващото заглавно парче "Через все времена" удря с бърз, галопиращ мейдънски ритъм (за това - след малко) и настървените вокали на вживяващия се в ролята си на класически хеви метъл герой Михаил Житняков. 6 минути минават неусетно в първокласен 80-арски хеви метъл. Но... какво се случва след това???

Не знам дали все още са известни с това си прозвище, но някога викахме на Ария "руските Мейдън" - и имаше защо. Казвам го, защото въпросното откриващо парче звучи повече като Мейдън от самите Мейдън, а началото на "Время затмений" е на няколко малки тона разлика от "The Trooper". Но това дори не е основният проблем на "Через все времена", защото може да се каже, че сме свикнали Ария да приличат на Мейдън, но поне аз не мога да свикна с това Житняков да замества Кипелов. Първият опитва всячески да копира последния, но в опитите си да не изостава от именития си колега от време на време вади един стряскащо естраден глас - сякаш слушаш Веско Маринов да пее песни на Гранулом.

Веднага след откриващото парче нивото постепенно започва пада. "Город" е излишно удължено 7-минутно парче с безсмислено интро, хубав основен риф, хубави куплети, неочаквано скучен припев и пълнеж през останалото време (и пак е сред добрите в албума). Следващата "Блики солнца на воде" пък е 6-минутен блус/хеви метъл, който сигурно щеше да впечатли много хора в средата на 80-те, но днес - трудно. Агресивният риф в "Не сходи с ума" пък бива заглушен от странните естрадни изблици на Житняков, който обаче все пак компенсира с добър глас в припева. До края с малко над останалите композиции се открояват героично звучащата "Атака мертвецов" и закриващата "Бегущий человек", но нито една от тях не се доближава до качеството на заглавната песен, което не е особено гот. Феновете на баналните (но за сметка на това дълги) балади пък ще имат какво да чуят в "Точка невозврата" и 8-минутната мъка "Зов бездны".

Както казах - нямах големи очаквания към този албум (чакам с повече интерес нов материал от Кипелов), но заглавното му парче ме подлъга, че ще е завръщане към славните години на групата и сляпо се ентусиазирах. Уви, напразно. "Через все времена" се оказа поредният очаквано разочароващ албум в новата история на Ария. И даже не е толкова разочароващ, колкото лесно пренебрежим. Толкова лесно, че ако не го чуете, няма да изпуснете нищо. А ако го чуете (и никога преди това не сте чували Ария) - ще се чудите защо единственото наистина добро парче в него звучи толкова откровено като "Caught Somewhere In Time" на Iron Maiden.


+ + + + +
3-4 добри парчета, сред които "Через все времена" блести с много класи отгоре.
Духът на галопиращия хеви метъл от 80-те е жив в този албум.
Класическото звучене е постигнато без от това да страда качеството на продукцията.

- - - - -
Житняков е добър вокалист, но понякога вади една страховита бленда в стил "естрадно хеви".
След силното начало нататък почти всички парчета звучат скучничко.
Безкрайно удължаване на почти всяко парче, без дори да има някакво основание за това. 

IF YOU LIKE
Iron Maiden, Judas Priest, Кипелов, Чёрный Обелиск, Эпидемия, Мастер и др.

Автор: Undepth
[5.5/10]

Attila - Guilty Pleasure

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, ноември 13, 2014 1 коментара

Стилът: Metalcore/Deathcore/Rapcore
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Artery Recordings
Отнема: ~37 минути 


Ако имаше класация за най-комплексарска тежка банда, Attila гордо щяха да я оглавят и дори да се хвалят с това. Групата (и в частност вокалиста ѝ Fronz) от години правят посредствен, но енергичен "парти деткор" и до някое време дори наистина бяха едно от моите "guilty pleasures". С всеки нов албум обаче Fronz сякаш става все по-досаден, инфантилен и тъп и това влече цялата банда надолу и убива удоволствието дори от добрите инструментални попадения. Пичът тотално се е самозабравил, обяснява колко е велик и дори си вярва, че може да рапира, което е наистина жалка гледка отстрани. Но май вече е твърде късно някой да му каже, защото според Fronz всички са "хейтъри".

Всичко в албума се свежда до Fronz. И пет пъти да го изслушате, той ще е досадната брънка, която ще ви се набива в ушите и няма да ви позволи да се порадвате на добрия инструментал (там, където го има), защото умът ви ще е зает с това да се чудите как е възможно някой да пише толкова малоумни текстове. Те се свеждат до "Вие сте хейтъри, аз съм велик, фак оф", "Аз съм звезда и тъна в цици, а вие - не и затова ми завиждате" и постоянно повтарящото се "I don't give a fuck!". Ми ако чак толкова не гивваш а фак, що само за това пееш бе, пич? Баси комплексарската история, честно, направо не мога да повярвам, че една група може да издаде цял албум с такива текстове. И това във всяка песен. Ама всяка.

Това, което Fronz не разбира е, че "хейтърите" му го "хейтят" най-вече защото прави посредствена музика и е изключително слаб текстописец. Иначе дори и в този сайт сме казвали добри думи за някои от предните творби на групата, защитавали сме много групи от "гнева" на "тру" метълите и прочие. Но Attila просто преминават всички граници и вместо да запушат устите на критиците си с умения и качествен материал, те правят пореден посредствен албум с тъпи текстове, с които не само унижават себе си и феновете си, а се опитват да вкарват и грозния комплексарски стереотип, че жената е просто парче месо с цици и дупки. И честно, не знам какви жени и цици го гонят чак толкова Fronz, особено като имаме предвид, че на повечето му фенки (лично на него, не на групата) надали още са им пораснали гърди. Защото той е един своеобразен Джъстин Бийбър (!) на деткорa.

С удоволствие бих посочил добрата инструментална работа в "Fake Friends" и "I've Got Your Back", солото в "Guilty Pleasure" и зверския брейкдаун в "Proving Grounds", но дори те биват съсипани от Fronz, който вместо да погрухти върху тях (това си го може), ги залива с мазна гняс от речетативи, рапиране и жалки крясъци ("Hate Me", "The Cure"). Отделно, почти всички парчета в албума звучат адски еднакво. Затова, честно казано, не бих си пуснал този албум отново. И то не толкова заради посредствената музика в него, колкото заради нетърпимостта ми към комплексари като Fronz, които провалят всички хубаво, с което се захващат.


+ + + + +
Някои хубави инструментали, сола, брейкдауни.

- - - - -
Fronz и неговите неизбиваеми комплекси убиват всеки възможен кеф от албума.
Почти приемливо добра музика с ужасяващо тъпи текстове и непоносими вокали.
Абе много SWAG бе!

IF YOU LIKE
Chelsea Grin, Emmure, As Blood Runs Black, Woe Is Me, Suicide Silence и др.

Автор: Stahley/Testset
[2/10]

Punk Goes Pop (Vol. 6)

Posted by Today's Metal Crew On вторник, ноември 11, 2014 2 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore/Pop-Punk
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Fearless Records
Отнема: ~48 минути 


Предизвикателството пред бандите в тези компилации винаги е било да се направят слушаеми версии на съвременните поп-хитове. С годините обаче нещата малко в "Punk Goes Pop" се поизвратиха и много банди мързеливо започнаха да повтарят почти 1:1 оригиналите. И ето, че в 6-тото издание на компилацията има едва няколко сполучливи кавъра, като на всичкото отгоре половината "хитове" никога не ги бях и чувал. Пък не е като де не се интересувам какво става на съвременната музикална сцена като цяло.

Тази година сполучливите преработки са наистина малко и те идват най-вече от доказалите се групи. Така например August Burns Red мачкат конкуренцията с кавъра си на "Wrecking Ball" (Miley Cyrus), а Upon a Burning Body са се възползвали от помощта на Ice-T и са направили заедно здрав метълкор/ню метъл кавър на "Turn Down For What" (DJ Snake & Lil John). Звездите на компилацията обаче за пореден път са We Came As Romans, които сякаш са влезли в обувките на Taylor Swift, за да направят кавър на хита ѝ "I Knew You Were Trouble". Лигав или не - кавърът е перфектно изпипан.

В графата "Добре е, ама коя беше тая песен?" веднага влизат Oceans Ate Alaska с техния кавър на "Drunk In Love" (Rihanna & Jay Z), където встрани от раздвижващия брейкдаун и зверските грухтежи, едвам става ясно, че това изобщо е... песен. State Champs също са се справили окей с "Stay the Night" на Zedd, въпреки почти неспасяемия оригинал. С тоталния хит "Happy" (Pharell Williams) пък са се захванали Palisades, но въпреки големия мегдан за страхотна преработка, парчето се е получило малко скучно и твърде близко до оригинала. Чак на финала се чува нещо, което трябваше да го има поне няколко пъти из песента. Set It Off правят нещо подобно с "Problem" на Ariana Grande, което поне в конкретния случай си е проблем.

Останалото е плява. Тайлър Картър (Issues, ex-Woe Is Me) се вживява като поп-талант в музикално риалити и изпява "Ain't It Fun" на Paramore с възможно най-нежния си гласец, Crown The Empire разочароват с "Burn" на Ellie Goulding, а Youth In Revolt правят 1:1 "Royals" на Lorde, като разнообразяват чак в самия ѝ край (заради което кавърът на Ренди Марш от South Park остава по-добър). Остатъкът от плявата не заслужава внимание, защото нито кавърите са добри, нито са тежки, а хитовият статут на оригиналите е много съмнителен. Затова сега си запазвам добрите попадения от компилацията и ще гледам бързо да забравя остатъка.


+ + + + +
Много сполучливи попадения от страна на ABR, WCAR и UABB (разгадай сам абревиатурите).
Приемливи кавъри от Oceans Ate Alaska, Palisades и State Champs.
Много от кавърите са на доста актуални и хитови парчета, чиито права надали са толкова евтини.

- - - - -
Някои банди просто не са си дали и грам зор и са си направили кавърите почти 1:1 с оригиналите.
Този път повечето преработки са толкова леки, че да се чуди човек защо изобщо се правят.
Горе-долу половината песни са на "хитове" със съмнително ниска популярност. 

IF YOU LIKE
August Burns Red, We Came As Romans, Upon a Burning Body, Crown The EMpire и др.

Автор: Undepth
[N/A]

Mors Principium Est - Dawn of the 5th Era

Posted by Today's Metal Crew On неделя, ноември 09, 2014 3 коментара

Стилът: Melodic Death Metal
От/Год: Финландия, 2014
Лейбъл: AFM
Отнема: ~48 минути 


През 2005-та един приятел съвсем случайно попадна на някаква музика от Mors Principium Est и я сподели с мен. Още тогава бях сигурен - тези финландци ще станат легенди, дори да останат в ъндърграунда. И наистина, близо десетилетие по-късно MPE не са в пъти по-известни, не ги залива световна слава и не са хедлайнери на големи европейски фестивали. Но за сметка на тва продължават да бъдат един от най-добрите световни примери за това как се прави истински добър мелодичен дет, с който спокойно надминават кажи-речи всички най-големи имена в жанра.

Един от основните проблеми пред групата е постоянството на китаристите в състава - след всеки албум някой си тръгва и друг идва на неговото място. Въпреки това обаче основната тройка - Виле Вилянен (вокали), Мико Сипола (барабани) и Теему Хейнола (бас) - остава непроменена. Пък и този път бе сменен само един китарист. Може би затова "Dawn of the 5th Era" звучи като един много логичен наследник на "...And Death Said Live" - все така мрачен, епичен (но не по помпозен начин), тежък, бърз, мелодичен и пълен с мощни, режещи рифове. Най-добрата песен от албума беше пусната и като сингъл, така че ако случайно още не сте се сблъсквали с помитащата сила на музиката на MPE, то "Monster In Me" е повече от идеална за запознанство. Перфектно изсвирена, без излишни усложнявания и най-общо казано брилянтна в своята привидна простота и директност, това наистина е най-силната композиция в този албум. Това обаче не значи, че другите ѝ отстъпват с много.

Високите обороти в "God Has Fallen", "Innocence Lost", "Wrath of Indra" и 6-минутната "The Forsaken" разкуфяват силно и безотказно и едва оставят достатъчно време за асимилиране на цялата китарна красота, вложена в тях. Тежките рифове, китарните хармонии и скоростните сола се редуват в непредвидима поредност, а мелодиите изригват сякаш от нищото, разчупват леко темпото и като нищо могат да те накарат да настръхнеш (като тук е мястото да спомена и че мелодичността на MPE се постига без услугите на чисти вокали). С една идея по-бавно (но все пак бързо) темпо, но с по-прецизни китарни украшения и помощ от клавишни включвания се открояват "Leader of the Titans", "We Are the Sleep" и "I am War". С много олд-скул (и почти блек) звучене пък изненадва тежката и много мрачна "The Journey". Интерлюдията "Apricity" пък е кратък и много красив инструментал, който дава време на слушателя да си поеме малко въздух след гореспоменатия сингъл.

Е, знаех си, че MPE ще издадат силен албум, но честно казано ми се искаше да издадат дори още по-силен такъв. Един вид, оправдаха очакванията ми, но ми се щеше да подходят още по-смело и да ме шашнат съвсем. Съзнавам, че е доста нагло да казвам тези неща, след като не съм спрял да куфея в продължение на близо 50 минути (и сега ме боли главата), но наистина ми се искаше да има още нещо "по-така". Нещо по-непредвидимо, изненадващо, смело, противоречиво. В крайна сметка обаче MPE са направили това, в което са най-добри и би било наистина нагло да им търся сметка за това. И имайте предвид, че слушането на "Dawn of the 5th Era" е абсолютно задължително за вас, ако се имате за фенове на мелодичния дет.


+ + + + +
Страхотни, епично звучащи (без помпозност) композиции.
Мелодиите връхлитат изневиделица и те оставят със зяпнала уста.
Великолепна китарна работа - рифове, хармонии, сола - всичко!
Изключителна прецизност във всяко звено (с няколко странни малки изключения).

- - - - -
Всеки път MPE звучат точно на ръба на гениалността, но все още чакам да го преминат.
Малко повече смелост, размах и клавищни/електронни включвания щяха да дойдат много добре. 

IF YOU LIKE
Kalmah, At The Gates, Dark Tranquillity, Wintersun, In Flames и др.

Автор: Undepth
[9/10]

Raunchy - Vices.Virtues.Visions

Posted by Today's Metal Crew On петък, ноември 07, 2014 0 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Дания, 2014
Лейбъл: Massacre Records
Отнема: ~64 минути 


През 2014-та Raunchy отбелязват своята 20-та годишнина като група. И макар за това време да имат само 6 албума (реално започват да издават през 2001-ва) и да трябваше да чакаме 4 години за нов материал, тези датчани за пореден път ни убеждават, че просто няма как да разочароват. За тези 4 години обаче групата успя да се раздели с Каспер Томсен (екстремни вокали) и да привлече Майк Семески от The HAARP Machine, а Йепе и Йеспер издадоха албум със страничния си проект Vega Nova (виж ревю).

"V.V.V" звучи като логичен и добре развит наследник на "A Discord Electric". Още по-изпипан, още по-разнообразен, още по-мелодичен и още по-смел откъм електроника, този албум се очертава като един от най-силните за сезона. Най-лесният начин да потвърдя думите си е да ви накарам да чуете песни като "Truth Taker" и "The Castaway Crown", които са показателни за нивото на албума. В техните разнообразни (и неследващи изтъркани формули) структури по великолепен начин се съчетават модерен мелодет с ярки електронни лийдове и свръхмелодични припеви. В "The Castaway Crown" смелият размах стига дори до използването на "clap" ефекти (типични за електронната денс музика) в припева, които дават допълнителен заряд на и без това супер енергичното парче. "Digital Dreamer", "Luxuria" и "Eyes of a Storm" пък са други супер мелодични, здрави и раздвижващи тракове от този тип.

Както виждате, албумът е дълъг над час, а парчетата в него са само 11. Какво значи това? Дълги композиции, разбира се. Повечето песни в албума са дълги по около 5 минути, но някои от тях се открояват с по-голяма дължина, дълбочина и епичност. Така например "Never Enough", "Anasthesia Throne" и "I, Avarice" клонят 6:30 минути, "Clarity" минава границата от 7, а великолепният финал "The Singularity Heart" наближава 8. Именно последната композиция е и сред най-силните в албума и явно заради това дължината ѝ изобщо не се усеща.

Не е лесно веднага да сетя за друга група в жанра, която по толкова умел, смел и модерен начин да съчетава толкова много елементи, мотиви и настроения в музиката си. Екстремните вокали на Майк работят в магичен контраст със страхотното мелодично пеене на Йепе, тежките китари се допълват с мощната електроника, а във всяка нова минута се появява по един нов елемент, нова "чупка" (или нова "врътка" на сценарен жаргон), която да задържи интереса на слушателя и да направи така, че този час да се изниже абсолютно неусетно. Като цяло обаче за такива албуми или трябва да се пише прекалено много, или просто да се слуша. Надявам се, че горе-долу съм ви дал някаква представа какво ви очаква, но просто няма как да ви разкрия всяка изненада и всеки готин момент в "V.V.V" - просто защото такива има в изобилие.


+ + + + +
Великолепна работа в композиционно отношение - няма място за пълнеж и скука.
Изключителен контраст между екстремните и мелодичните вокали.
Още по-смел размах, повече разнообразие и дълбочина, по-развита електроника.
Над час материал, който не само минава неусетно, а и те кара да искаш още.

Половината песни в албума директно си клонят към гениални.

- - - - -
Не всеки може да отдели повече от час само на един албум.
Всички парчета може да са страхотни, но май-май няма силно открояващ се хит. 

IF YOU LIKE
MyGrain, Mercenary, Sybreed, The Interbeing, MaSu, Mnemic, A Life Divided и др.

Автор: Testset
[10/10]

Emigrate - Silent So Long

Posted by Today's Metal Crew On сряда, ноември 05, 2014 4 коментара

Стилът: Alternative/Industrial Rock/Metal
От/Год: САЩ/Германия, 2014
Лейбъл: Universal/Spinefarm
Отнема: ~44 минути 


Китаристът на Rammstein Рихард Круспе най-сетне издаде нов албум с групата си Emigrate. И надали е случайно, че албумът се казва "Silent So Long" - 7 години са много време. Даже се наложи да си пусна пак дебютия им "Emigrate", за да си припомня какво точно правеше тази група. След това си пуснах "Silent So Long" и... вече не исках да си го пускам пак. Да ме извинява г-н Круспе, но като фен ми е неприятно да знам, че тази група и тази музика много повече му допадат от това, което прави с Rammstein (както намекна в няколко интервюта). "Silent So Long" не става дори за временна залъгалка. И не че очаквам Emigrate да е копие на Rammstein, но... поне да си струваше парите, баси.

Албумът започва с рокаджийския сингъл "Eat You Alive". Усеща се духът на класическия рок, намирисва и на Ozzy - абе, като цяло е окей. Но идва следващата "Get Down" и нещата тръгват стремглаво надолу. Парчето представлява един кратък, но постоянно повтарящ се електронен мотив, подкрепен от бас и пъшкащия глас на гостуващата Peaches. Ако някой издържи до края ще чуе как се включват и малко китари, но това далеч не спасява песента. Веднага след това идва "Rock City", а в описанието ѝ пише, че пее Леми Килмистър! И да, наистина е той! Легендарният дрезгав глас на Motörhead! Да му се чуди обаче човек защо се е навил да пее в песен, която прилича на слабо демо на собствената му група. Звукът е гаден, миксът също, барабаните звучат като наредени на MIDI и пуснати без допълнително озвучаване, китарите жужат неразбираемо, а в песента няма никакво вътрешно развитие. Дори Леми не успява да спаси положението.

"Hypothetical" (с участието на Marilyn Manson) е първата песен, в която има нещо "по-така". Рифът е здрав (макар и ползван от около 10 други банди), електрониката се връзва добре с мрачната атмосфера и като цяло това е едно от най-добрите парчета, в които Менсън е участвал в последните 10 години (да ме извиняват феновете на по-новите му неща). Следващата "Rainbow" пък е първата песен в албума, в която няма гост-изпълнител, но и е една от малкото силни композиции в албума. До края на "Silent So Long" ни чака поредица от не толкова лоши, колкото скучни песни, в които Рихард всячески се опитва да скрие факта, че не може да пее добре. Единственото, което спасява парчетата от пълен провал са добрите рифове. Каквото и да си говорим, Рихард знае как се пишат здрави рифове и го доказва и тук в "My Pleasure" и "Faust". Ако пък не заспите от скука на "Happy Times", може и да дочакате финала на албума, където в едноименното парче се включва Джонатан Дейвис от Korn - и там вече ще заспите със сигурност.

Две добри песни + две, които са "окей" + няколко готини рифа = не особено незадоволителен резултат, особено като се има предвид, че в тази група има членове на Rammstein и Apocalyptica, а сред гостуващите изпълнители са Леми, Менсън и Дейвис. Изобщо, цялата тази работа с гостуванията доста намирисва на несигурност (има защо) и напомня за онзи скучен проект на вокалиста на Disturbed - Device, където Дреймън беше докарал една сурия звезди да му помагат, пък резултатът накрая беше плачевен. Уви, подобна е ситуацията и сега. Затова Круспе по-добре да спре да се занимава с глупости и да започва да пише нова музика с Rammstein, че да отмие срама възможно най-скоро. И накрая - да, ще си купя този албум от чиста колекционерска страст. Но както е тръгнало, май няма да ми се наложи дори да го отворя, за да си го рипна на компютъра, защото надали ще имам желанието да го слушам скоро.


+ + + + +
Ако повече песни притежаваха заряда на "Hypothetical" и "Rainbow", този албум щеше да е супер.
Почти всяка композиция е снабдена с наистина готин основен риф.
Гост-включвания от Леми Килмистър, Джонатан Дейвис, Мерилин Менсън и други звезди.
В интерес на истината - малко групи свирят точно такива неща.


- - - - -
Повече от половината албум е пълен със скучни и/или протяжни песни, в които няма и грам заряд.
Рихард може да е страхотен китарист, но определено не е страхотен вокалист.
Като цяло албумът не става дори за временна залъгалка, докато чакаме нов материал от Rammstein.
Дори именитите гости не успяват да спасят парчетата, в които гостуват.


IF YOU LIKE
Rammstein, Marilyn Manson, Device, A Life Divided, Rob Zombie, Ozzy и др.

Автор: Testset
[5/10]

Bloodbound - Stormborn

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, ноември 03, 2014 4 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: AFM
Отнема: ~46 минути 


Bloodbound гостуваха у нас преди доста години (заедно с Hammerfall и Sabaton) и по онова време все още малцина бяха чували за тях извън Швеция. Даже сега като се сетя и ме заливат много приятни спомени - как зала "Универсиада" се тресеше под мощните скандирания "Sa-ba-ton!", после как всички пяха "Hearts on Fire", как един приятел падна от най-високата част в залата зверски пиян... ех, спомени. Но да, оттогава мина доста време и Bloodbound минаха през не една и две метаморфози. Дори сега са преминали през още една такава - предният им албум беше "тру" и във възхвала на хеви метъла, а този тук е много по-"пауър" и почти всяка песен в него ми напомня за песен на други групи от жанра.

Отварящата "Satanic Panic", с мрачния си църковен орган и зарибяващия си припев веднага ме подсети за Powerwolf. Следващата "Iron Throne" пък започва с толкова Sabaton-ски риф (да не кажа направо "Coat of Arms"-ски), че отворих прес-релийза, за да проверя дали в песента не гостува наистина някой от Sabaton. Нататък в "Nightmares From the Grave" ми се причуват Edguy (от онзи период, когато още правеха пауър метъл), а детският хор, включващ се преди края, влиза изненадващо и много приятно за ухото. В заглавната "Stormborn" сякаш отново се завръщат Sabaton с епичните си клавишни и бавни, мачкащи, маршови ритми.

Тъкмо когато се чудех кога ще чуя нещо в стила на Hammerfall, дойдоха "We Raise the Dead" (динамично и мелодично парче с готин припев) и "Made of Steel" (зарибяващ тру метъл химн с Manowar-ски текст). Зарадвах се на пророческите си способности и реших да се самоизненадам със следващия трак - "Blood of My Blood". И брей, наистина изненада - песента не прилича на конкретни групи. По-скоро прилича на смесица от много групи, но в това се крие голяма част от съвременното метъл творчество въобще, така че няма да го правя на въпрос. Освен това парчето е бързо, здраво, разкуфяващо и има величествен припев. Подобни адмирации могат да се отправят още към затварящите "Seven Hells" и "When All Lights Fail", преди които обаче колелото се завърта още веднъж в посока "Sabaton" с епичната "When the Kingdom Will Fall".

Избягвам да правя track-by-track ревюта по принцип, но в случая някак се налагаше, защото наистина почти всички песни в "Stormborn" ми напомнят силно и очевидно за други групи, при това все класици в жанра. Даже композициите, които не бих посмял да определя като вдъхновени от конкретна банда, пак ми навяват асоциации за групи като Helloween, Magic Kingdom, Judas Priest, Iron Maiden, Manowar, Battle Beast и прочие. Най-интересното е, че по принцип такива "заемки" ме дразнят, но не и в този случай. Bloodbound са се постарали да направят нещо, което да звучи добре и "тяхно си", като до голяма степен виновник за това е вокалистът им Патрик Йохансон, чийто невероятен глас се простира от ниско епично пеене до високи Халфорд-ски писъци, отиващи някъде към диапазона на кучешките свирки. С други думи - всичко в този албум е направено с уважение, с мярка и най-вече с добър вкус. Така че ако ви се суша качествен и разнообразен пауър метъл, задължително си запишете 21 ноември в календарите, защото в "Stormborn" има много такъв.


+ + + + +
Албум, на който много му личи, че е направен с уважение, мярка и добър вкус.
Страхотни, класически звучащи мелодии, зарибяващи припеви и разкуфяващи рифове.
Патрик Йохансон е великолепен вокалист и го доказва за пореден път.

- - - - -
Доста очевидни заемки от Sabaton, Hammerfall, Powerwolf и други.

IF YOU LIKE
Sabaton, Hammerfall, Brainstorm, Powerwolf, Edguy, Helloween, Magic Kingdom и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

Unzucht - Venus Luzifer

Posted by Today's Metal Crew On събота, ноември 01, 2014 0 коментара

Стилът: Industrial/Gothic Rock/NDH
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: NoCut/SPV
Отнема: ~53 минути 


Като закоравял NDH фен следя Unzucht още отпреди тази група да издаде дори първото си EP. После с радост видях, че тези юнаци са много продуктивни, тъй като вече имат три албума за три години. Завидно КПД, нали? Да, само че напоследък в смесицата им от индъстриъл/NDH и готик рок последният започна да има много голямо надмощие и това не е чак толкова добре. Или поне според моите уши - не е много гот да си прекалено goth. Разбирам желанието на групата да балансира именно между тези два стила и да прави нещо наистина свое, но точно в този албум контрастът между двата жанра е прекалено голям и е много очевидно кой тип музика им се отдава повече на Unzucht.

Различни видове съмнения ме обгърнаха още щом си пуснах "Venus Luzifer", защото за пръв път се случва техен албум да не започне ударно. Отварящата "Wir Sind Das Feuer" започва с протяжно 100-секундно интро, след което изненадващо става още по-протяжна - и така се влачи близо 6 минути, което изобщо не е окей за отварящо парче (а по-скоро за закриващо). В общи линии, Down Below правят подобни песни за пълнеж в слабите си албуми, което не е за завиждане. На третата "Das Denkmal Fällt" много повече щеше да ѝ отива да открие албума, защото в нея от всичко, на което Unzucht са способни, че и най-важното в случая - енергия. Тук за пръв път си проличава и колко повече им отива на Unzucht да са тежки. Вторият подобен пример срещаме в сингъла "Unendlich". Песента е разделена на две редуващи се части - тежка (динамична) и мелодична (бавна) - като ми се струва очевидно коя от двете е по-интересната. Скоростната и агресивна "Krieg" е единствената изцяло тежка песен в албума, но за сметка на това е и най-кратката в него (само 2:38 дължина).

Балансът между двата стила е много по-приемлив в песни като "Seelenblind", "Ikaria", "Neugeboren" и "Schweigen", но за съжаление всички те са бавни до среднотемпови, което си е направо досадно и дори леко изморително, въпреки доброто качество на материала. С малко повече енергия и забързано темпо се открояват "Leidbild" (която по някое време доста заприличва на песен на Stahlmann) и подходящата за сингъл заради запомнящия ѝ се припев "Nimm Mich Mit". За финал пък ни е оставено възможно най-проятежното парче в албума, което на всичко отгоре също е с дължина около 6 минути - "Mein Grab". Прозяяяв.

Не ми е приятно да го призная, но наистина често се прозявах, слушайки този албум. Явно без да осъзная съм поизлязъл от таргета на Unzucht, защото за пръв път ми е толкова скучно да слушам тяхна музика. Естествено, може и малко да преувеличавам, защото в албума има много добри попадения и като цяло повече от половината песни са добри сами по себе си. Но бавното и средно темпо просто много убиват ентусиазма.


+ + + + +
Нееднократно Unzucht показват, че могат и да са тежки и бързи - и че така много им отива.
Смел опит за съчетание на два контрастно изсвирени стила.
Повечето песни хич не са лоши сами по себе си.

- - - - -
Бавното и средно темпо е почти навсякъде и докарва много прозявки.
Толкова е очевидно, че по-тежката музика им се отдава повече... защо не залагат на нея?

IF YOU LIKE
Unheilig, Stahlmann, Down Below, Treibhaus, Megaherz, Rammstein и др.

Автор: Testset
[6/10]