TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

In Extremo - Quid Pro Quo

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юни 21, 2016 0 коментара

Стилът: Medieval Folk Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Vertigo/Universal
Отнема: ~43 минути


Когато в един албум се свири на около дузина странни музикални инструмента и се пее на поне 3-4 езика, значи албумът е на In Extremo. "Quid Pro Quo" не е изключение от правилото и показва за пореден път колко големи мултиинструменталисти са музикантите в групата и какъв полиглот е Das Letzte Einhorn (Михаел Райн), който този път пее на немски, естонски, руски и адски трудния уелски. Сред гостите в албума пък са Ханзи Кюрш от Blind Guardian и целия отбор на метълкор зверовете Heaven Shall Burn.

Бях тръгнал някога да пиша ревю и за предишния албум "Kunstraub", но го намерих за ужасно скучен и наистина, три години по-късно не помня абсолютно нищо от него. В "Quid Pro Quo" обаче има какво да се запомни! "Störtebeker" отваря скоростно в пънк рок ритъм и с лесно запеваем припев, а в следващата "Roter Stern" се откроява гласът на Ханзи Кюрш. Въпреки това песента далеч не е сред най-добрите в албума и най-готиният момент в нея е този, в който пее казашкият ансамбъл "Казачий круг". Друг е въпросът какво толкова ги влече германците към тая червена звезда, но да не задълбаваме. С повече мощ, як риф и прав ритъм идва заглавната "Quid Pro Quo", чийто кръчмарски припев е напълно подходящ за събития като тези от обложката. Следва интерпретация на естонската песен "Pikse Palve", а "Lieb Vaterland, magst ruhig sein", ако не ме лъже скапания ми немски, засяга темата за Берлинската стена и включва две много мелодични, звънливи и приятни момичешки гласчета във втория си припев.

Точно в средата идва "Flaschenteufel". Песента започва с разказвач и ориенталски мотиви, последвани от тежък риф, още ориенталски мотиви и специално включване от... Heaven Shall Burn, които избиват рибата по доста екстремен начин малко преди края на песента. "Dacw 'Nghariad" е следващата изненада, защото е изцяло на изключително трудния уелски, който първоначално помислих за келтски, но те май и без това са доста сходни езици. Изцяло на руски пък е предпоследната "Чёрный ворон", в която за втори път се включва  ансамбъл "Казачий круг". Между последните две се вписват най-скучната песен в албума "Moonshiner" и свежарската (и леко NDH-арска) "Glück auf Erden". За финал остава "Sternhagelvoll", която звучи по-скоро като "келтски пънк" и Fiddler's Green, отколкото като In Extremo, но това не е задължително лоша новина.

"Quid Pro Quo" е сред онези албуми на In Extremo, в които има поне два бъдещи концертни хита, има с какво да си вдигнеш настроението и има какво да запомниш. "Kunstraub" не беше такъв и затова сега това ново произведение отново ми връща надеждата в групата. И макар и тук да има някой и друг доста скучен и лесно забравим трак, повторното слушане е почти напълно сигурно, за разлика от миналия път.

+ + + + +
Много по-добър материал от този в предишния албум.
Голямо разнообразие от музикални инструменти и езици на текстовете.
Стилово разнообразие - от фолк рок и метъл до келтски пънк и средновековна музика.
Сполучливи включвания от Heaven Shall Burn, Ханзи Кюрш и ансамбъл "Казачий круг".

- - - - -
Няколко прекалено скучни песни.
И няколко лесно забравими песни.

IF YOU LIKE
Saltatio Mortis, Tanzwut, Subway To Sally, Schandmaul, Schelmich и др.

Автор: Testset
[7/10]

The Browning - Isolation

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юни 19, 2016 0 коментара

Стилът: Metalcore/Electronic
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Spinefarm/Universal
Отнема: ~43 минути


От няколко години насам The Browning изглеждат безгрешни - и двата им албума са право в целта и са най-добрият пример за това как най-добре се съчетава екстремен метълкор с електроника. Започна се обаче и с чуденето - докога The Browning ще успяват да са интересни за феновете с правене на същото? Имат ли нужда от промяна? Или могат да минат с още един албум, пълен с брейкдауни и тежки пластове водеща електроника? Е, ако съдим по "Isolation", явно може. И това е една много добра новина.

Както в предните албуми, така в в "Isolation" електрониката е водеща, задава мелодите и играе основна роля в музиката, докато инструменталът продължава да е "обслужващ персонал" и ако не беше електрониката, албумът щеше да е просто един голям брейкдаун. Всичко това става ясно още в самото начало с отварящата "Cynica", където тежки насечени рифове се сблъскват с транс електроника, променлива динамика в ритъма, куп брейкдауни и вечно агресивното крещене на Джони Макбий. В "Pure Evil" и "Dragon", чиито електронни лийдове ги превръщат в потенциални хитове, попадаме и на електронни бийтове, които допълват усещането, че се слуша наистина агресивна смесица от техно и метъл. Заглавната "Isolation" звучи по-скоро като 90-арско индъстриъл метъл парче, а пианото и неочакваните чисти вокали в мрачната "Fallout" показват, че The Browning все пак търсят развитие, експериментирайки с малко по-различно звучене (което ааадски много им отива). Първата половина на албума се изнизва с "Vortex", която преминава в чакане на големия "bass drop", или в случая - големия брейкдаун.

Със "Spineless" започва да тече втората половина на албума. Песента звучи като излязла от "Burn This World" благодарение на зарибяващата си електроника, докато следващата "Hex" звучи по-експериментално - само че този път експериментът не е чак толкова успешен. "Phantom Dancer" също не блести много, но накрая се разбира, че затишието наистина е било пред буря, когато идва "Cryosleep" - най-силно електронният и може би най-хитов трак в целия албум. В предпоследната "Disconnect" пък The Browning ни казват, че социалните мрежи създават една фалшива реалност, заради която се страхуват за бъдещето на човечество, като с малко грухтежи и дори рапиране (!) им приглася Франки от Emmure. За финал е оставен мрачният транскор "Pathologic", който закрива албума по очаквано епичен начин и с очаквано мощни брейкдауни.

Ако си направим класация с ТОП 10 електро-метълкор брейкдауни, то The Browning ще заемат поне 7-8 от позициите, голяма част от които ще са именно от "Isolation". Тази група продължава да прави своята музика по безупречен начин, при това без да блести с кой знае какви инструментални умения. В тази музика обаче търсенето на техничност е напълно излишно и ако това ви е големият проблем с The Browning, значи просто не търсите на правилното място. Тук на почит е майсторството в създаването на композиции, които хем са достатъчно екстремни, хем достатъчно мелодични и хитови, благодарение най-вече на брилянтно употребената за пореден път електроника. Песни като "Fallout", "Pure Evil", "Dragon", "Cryosleep" и "Disconnect" преливат от енергия, хъс и хитови елементи и заради това ще се помнят дълго и ще създават неповторимо настроение на живо. И с възможно най-прости думи, The Browning просто мачкат за пореден път.


+ + + + +
Трети пореден солиден албум, пълен с най-доброто в електроникор жанра.
Куп хитови, добре построени и заляти със зарибяващи електронни лийдове композиции.
Електрониката изобщо не пречи на усеането, че се слуша доста екстремна музика.
Някой и друг експеримент, различаващ се от това, което The Browning правят по принцип.

- - - - -
Двойката тракове "Hex" и "Phantom Dancer" е слабичка.
Трети албум в абсолютно същия стил може да дойде в повече на по-претенциозните фенове.
Без електроника, албумът щеше да бъде един голям и еднообразен брейкдаун.

IF YOU LIKE
Beyond All Recognition, WBTBWB, Breakdown of Sanity, Tragedy Among The Stars и др.

Автор: Testset
[9/10]

Deadlock - Hybris

Posted by Today's Metal Crew On петък, юни 17, 2016 0 коментара

Стилът: Modern Melodic Death Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~48 минути


Трудно е да кажем, че Deadlock е същата група. Единствен останал от оригиналния състав е само китаристът Себастиан Райхл, а от предишния албум досега се смениха почти всички останали членове. И докато е трудно да се усети, когато е напуснал барабанист или басист, то промените зад микрофона няма как да останат незабелязани. Въпреки това, смяната на екстремния вокалист не доведе до сериозни промени в звученето и "The Arsonist" беше добър албум. Когато обаче напусна емблематичната вокалистка Сабине Шерер, Deadlock наистина зазвучаха като друга група.

Новата вокалистка Марги Герлиц е натоварена с тежката задача да замести Сабине. Марги пее добре и видимо се опитва да направи промяната възможно най-плавна като следва начина на пеене на Сабине, но и след 10 слушания ми е трудно да свикна с гласа ѝ. Това е един от онези случаи, в които гласът прави огромната разлика. Deadlock без Сабине е просто нелоша група с мъжки и женски вокали - и това не е достатъчно. Откъм инструментал Deadlock звучат все така добре, макар да повтарят някои стари грешки, опитвайки се да натъпчат всичките си готини идеи в една песен, заради което често крайният резултат е нехомогенен и малко объркващ. Началото с "Epitaph" все пак е силно и ако изключим гласа, песента е много типична за Deadlock. Още в нея обаче се усеща, че звукът е много силен и остър, високите тонове се усещат много отчетливо, а щом Марги започне да се надвиква с инструментала, става малко страшно. Тогава слушането на слушалки може да се окаже болезнено, като идеален пример за това е "Carbonman".

Гласената за хитов сингъл "Berserk" започва епично и резултатът е добър - бърз ритъм, здрав риф, мощни ревове и рязко влизащ мелодичен бридж + припев, в които единственият дразнител отново е гласът на Марги. На резки контрасти между агресия и мелодия разчита и следващата "Blood Ghost", в която всъщност са вплетени две композиции - самата песен свършва за 5 минути, след което има пауза и влиза една инструментална интерлюдия към заглавния трак "Hybris". Именно в него за пръв път Марги звучи на мястото си, но към края идва момент, в който самостоятелното ѝ изпълнение отново не звучи никак убедително. Сериозно поле за изява ѝ се дава и в малко по-емоционланата "Wrath - Salvation". Песента обаче звучи така, сякаш всеки момент нещо ще се случи, а то така и не се случва. Марги се справя далеч по-добре в "Backstory Wound", която пък е една от най-добрите композиции в албума.

Последните три песни в "Hybris" са по-различни. "Ein Deutsches Requiem" е своеобразен кавър на Брамс, а интродукцията в песента включва минута и половина неприемливо виене от страна на Марги. След това обаче Deadlock избухват в неочаквана агресия в стила на Heaven Shall Burn, а песента свършва рязко, като отрязана с нож и последната ѝ минута е просто тишина. Първоначално помислих, че файлът в промото е повреден, но се оказа, че последната минута тишина нарочно е там, в памет на бившия им барабанист Тобиас Граф, който почина през 2014-а на 35-годишна възраст. Следва краткият и много меланхоличeн акустичен инструментал "Vergebung" и дългият над 6 минути закриващ епос "Welcome Deathrow". Последният трак е един от малкото, в които Марги се вписва добре и също е сред най-добрите (и най-тежките) в албума.

Не смятам, че промените в групите автоматично са лоши новини. Понякога са за добро, понякога - не. В случая е второто - Марги звучи като много неопитна версия на Сабине. Идеята новата вокалистка да опитва да звучи досущ като старата не е сполучлива и важи старото правило, което често си припомняме като слушаме кавъри - ако не можеш да го надградиш, поне пробвай нещо различно. Момичето, разбира се, не е виновно и надали осъзнава колко големи всъщност са фенските очаквания към нея. Няма как обаче да кажа по по-културен начин, че тя е най-видимото слабо звено в "Hybris". Като добавим към това и няколко доста неубедителни и разхвърляни композиции, не ми остава друго, освен да дам с нежелание една обидно ниска оценка на албума. Във всички случаи обаче ви препоръчвам да го чуете, особено ако сте нови фенове и не сте обременени от очакванията си и миналото на групата със Сабине. Тогава може да откриете нещо, което аз не мога.


+ + + + +
Качеството на инструментала и екстремните вокали не са пострадали от промените в състава.
Няколко открояващо се здрави композиции като "Welcome Deathrow", "Backstory Wound" и "Berserk".
Новата вокалистка Марги се опитва да направи промяната по-плавна и безболезнена и на места успява.

- - - - -
Не искам да съм задник, но Сабине беше в пъти по-добра от новата вокалистка.
Марги се опитва да копира стила на пеене на Сабине, но в повечето случаи хич не ѝ се получава.
Няколко не особено убедителни, доста разхвърляни композиции.

IF YOU LIKE
The Agonist, Scar Symmetry, Mercenary, Raunchy, Heaven SHall Burn и др.

Автор: Testset
[5/10]

Totenmond - Der Letzte Mond vor dem Beil

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юни 15, 2016 0 коментара

Стилът: Thrash/Crust/Doom Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Massacre Records
Отнема: ~40 минути


Още не мога да повярвам на очите и ушите си, но 8 години по-късно Totenmond издават нов албум! И не знам дали са спали криогенен сън, но още звучат точно така, както ни оставиха през 2008-а с "Thronräuber". Мнозина (особено сред по-младите метъл фенове) вероятно няма да разберат ентусиазма ми, но тези, които са чували поне "Reich in Rost" и са попадали под локомотива на смазващи песни като "Panzerdampf" (една от най-мачкащите композиции, които някога съм чувал), ще кажат "Аааа, Totenmond!" и ще броят дните до 19 август, когато излиза и този нов албум.

Много пъти съм влизал в спорове за стила на Totenmond, защото поне аз не съм сигурен, че понятието "crustcore" е достатъчно разбираемо за всички фенове. Факт е обаче, че Totenmond биват наричани така, като в стиловите определения за тях се дочуват още думи за траш, дет и дуум метъл, та дори и за пънк - но в най-тежката му възможна форма. Най-лесното определение за това, което правят Totenmond, обаче е следното: възможно най-мачкащата, мрачна, агресивна музика, на която можеш да попаднеш.

Първата песен в "Der Letzte Mond vor dem Beil" е с дори по-дълго заглавие - "Die Entheiligung des blasphemischen Josef und der ewige Regen". Дължината от 7:37 минути обаче не бива да ви подлъгва - това просто е едно голямо, ама много голямо интро, в което преди всичко вали дъжд и в края няколко секунди са музика. Истинското начало дава "Hölle mit Hof" в типичен Totenmond стил - със скоростен пънк ритъм и зловещите ревове на Pazzer. Следва мрачната "Blut auf Krank" и... още по-мрачната "Kehrwoche", която започва да удря сериозно чак в средата си, допреди което е просто бавен инструментал. След "Tötet den König" идва и най-зверският удар в албума - красноречивата "Zu den Waffen", която започва залъгващо бавно с леко дуум-рокерски риф, но избухва в скоростна, свръхагресивна касапница, която кулминира със всяващ страх вик малко преди третата си минута. До края на сериозно мачкане в по-бавно темпо ни подлагат "Fort von Gott", дуумаджийската "Giftköder" и... изненадващ кавър на "Into the Fire" на Deep Purple.

За финал е оставен странен аутро трак, който представлява обърнато наобратно интро от "Can't Let You Go" на Rainbow, върху който Pazzer крещи нещо с възможно най-зловещия си глас. Той завършва с чуруликащи птички и дъжд и така неусетно превърта до първия трак, където също чуруликат птички и вали. Звучи объркващо, но точно затова Totenmond не е група, за която да четеш. 8 години по-късно, Totenmond са все така злокобни, мощни и плашещо агресивни. Затова Totenmond се слуша, усеща и поема. Силно.


+ + + + +
Злокобна мощ, която много малко други групи притежават.
8 години по-късно, Totenmond звучат така, сякаш никога не са спирали да правят своята музика.
Тежък, мрачен, агресивен и често направо плашещ албум.
Смазващи композиции в бързо ("Zu den Waffen") и бавно ("Giftköder") темпо.

- - - - -
Странно, близо 8-минутно интро и още по-странно, всяващо ужас аутро.
Още някой и друг скоростен трак нямаше да дойде в повече.
Още някой и друг трак като цяло нямаше да дойде в повече.

IF YOU LIKE
Warpath, Richthofen, Bolt Thrower, Endhammer, Niederschlag, Schacht и др.

Автор: Testset
[8/10]

Candlemass - Death Thy Lover (EP)

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 13, 2016 0 коментара

Стилът: Doom Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~25 минути


Чакаме, чакаме и ето на - докато Лейф Едлинг ни запълва времето със страничните си проекти, някак успя да вмести и Candlemass. Като оставим драмите настрана, нещо важно се случи - Матс Левен е пълноправен вокалист и ще има цял нов албум под марката с неговото име. Заслужаваше го и накрая го получи. Но тук няма да правим анализ на роднинско-приятелските взаимоотношения назад в годините, нито ще пъшкаме по какъв бил Messiah, а ще погледнем какво ни предлагат към днешна дата шведските полуветерани. А то е заготовката за предстоящия албум.

В "Death Thy Lover" има 4 песни с различна идентичност. И ако трябва да се съди по някоя, че "това ще е линията на партията", няма да е правилно. Началото е с едноименната и най-скоростна композиция - подход, следван в доста от албумите назад, с ударно начало и с мощ, лъхаща отвсякъде. Композиция, подходяща да е отваряща и сега, и преди 20 години. "Sleeping Giants" сваля една дуум предавка назад, за да ни покаже цялата красота на жанра, с по-малко мелодия за сметка на класическия риф и с перфектна комбинация от гласа на Матс Левен и ниско настроените китари. Когато припевът ви затъпче по главите, ще разберете какво имам предвид. "Sinister N Sweet" пък следва линията на предшественичката си с подобния ритъм, но за разлика от нея тук по-запомняща се е акустичната ѝ част. Накрая, както в последно време се случва в албумите на Лейф (почти съм убеден и че когато новият види бял свят, ще е същото), последната песен има за цел да контрастира на другите. Обикновено или е най-бавната, или най-тежката, или просто най-странната. В нашия случай "The Goose" e и трите, а за капак - и инструментал. Просто страхотно изживяване. Нещо, което друга група в този стил никога не е могла да поднесе. Не и по този вдъхновяващ начин.

От години чакам да се родят заместниците на Candlemass и не че няма супер добри опити, но явно летвата за тези трийсет и кусур години е вдигната ужасяващо високо. Ако слагахме оценки на EP-тата, това чудо щеше да отнесе доста висока такава. Сега обаче важното е, че отваря сериозен апетит за бъдещия албум.


+ + + + +
Много сила, много мощ, много истински Candlemass.
Четири песни, които няма как да те оставят равнодушен.
Перфектна основа за очакванията към предстоящия албум.


- - - - -
Какви минуси, лято е, да гледаме положително!

IF YOU LIKE
Black Sabbath, Avatarium, Krux и др.

Автор: Nightice
[N/A]

Debauchery vs Blood God - Thunderbeast

Posted by Today's Metal Crew On събота, юни 11, 2016 0 коментара

Стилът: Death'n'Roll
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Massacre Records
Отнема: ~49(+46) минути


Отдавна се разбра, че Debauchery, също като американските си колеги от Six Feet Under, обичат смесицата от дет метъл и хард рок и вече от доста години разчитат на нея в албумите си. От известно време насам обаче се подвизават и като Debauchery vs Blood God, правейки албуми, в които песните се повтарят по два пъти - веднъж с дет метъл вокали и веднъж с хард рок пеене. Не съм много убеден, че това е супер добра идея, затова ще пиша това ревю, концентрирайки се само върху дет метъл частта, пък за хард рока ще ви кажа на финала.

"Thunderbeast", както може би личи и от заглавието му, е вече типичният "AC/DC срещат дет метъла" тип албум. Типични, но сериозно втежнени и метълизирани AC/DC рифове са подкрепени от преобладаващо прав ритъм и хриптящи ревове в стила на Крис Барнс. И знам, че дотук всичко звучи като "Graveyard Classics" на SFU, но не е съвсем така - Debauchery от доста време правят тази музика с успех и "Thunderbeast" е поредното доказателство, че им се отдава. Въпросът е, че това чудо омръзва бързо. След пет песни със сходни рифове, сходно темпо, сходни грухтежи и все същия прав ритъм, албумът свирепо доскучава.

Не мога да си изкривя душата и да отрека кефа от грухтежите в "Firethrone Overlord", напомнящата на нещо средно между Dethklok и Motorhead "Murdermaker", супер разкуфяващата "Thunderbeast" и зарибяващата "Super Hot Vampire Lady". Само че покрай тях са "Vampire Holocaust", "City of Bones", "Crusaders of God", "Super Killer Death Match", "Bullet to the Head", "Devil Dog" и "Second Hand Woman", които до една представляват все същия AC/DC трак с все същия AC/DC ритъм и няколко различни AC/DC рифа. Държа да повторя - това омръзва адски бързо. Да чуеш една по радиото и после да си пуснеш нещо друго - окей, но цял албум?

Тук идва и ролята на Blood God, което очевидно е алтернативното име на Debauchery, когато правят хард рок. Същите 14 парчета са налице, само че изпълнени с хард рок вокали, които напълно неуспешно се опитват да копират тези на Браян Джонсън и Бон Скот от AC/DC. Разбирам, че Debauchery не се взимат насериозно и си правят кефа, но такива опити е по-добре да си стоят само в гаража и да се ползват само за лична употреба, затова в случая ще оценявам само Debeauchery. И на тях не мога да дам висока оценка, но ако взема предвид хард рок частта, ще трябва да смъкна оценката наполовина. Please kill the Blood God thing, dudes.


+ + + + +
Куп разкуфяващи, даващи настроение, купонджийски дет метъл/хард рок тракове.
Съчетаването на дет метъл с хард рок не се отдава на всеки, но Debauchery си го могат.
Половината с дет метъл вокалите е далеч по-приемлива.

- - - - -
Половината с хард рок вокалите звучи лигаво, неприятно и като цяло е излишна.
Над половината албум е с един и същ AC/DC ритъм и няколко сходни AC/DC рифа.
Приликите с AC/DC, Motorhead и Six Feet Under са прекалено очевидни.

IF YOU LIKE
Six Feet Under, AC/DC, Motorhead, Dethklok, Hackneyed и др.

Автор: BGMario
[5/10]

Thousand Foot Krutch - Exhale

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, юни 09, 2016 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Nu Metal
От/Год: Канада, 2016
Лейбъл: TFK Music
Отнема: ~45 минути


След зверската подигравка с феновете, наречена "Oxygen: Inhale", заради която се отказах да си правя преордъри на албуми, TFK се връщат към правенето на хубава музика с "Exhale". Лошият вкус в ушите обаче още не е отминал и може би затова "Exhale" не ми звучи дори наполовина толкова здрав, колкото беше "The End Is Where We Begin". Явно TFK са получили някаква информация свише (същата, която очевидно получиха и Nine Lashes), която ги е убедила, че да правят лека и по-богоугодна музика е много по-готино, отколкото да правят това, което правят добре. И затова "Exhale" звучи като задължителният отговор към феновете: "Спокойно, разбрахме, искате метъл".

Важно условие преди да започнете да слушате TFK винаги е да надуете децибелите с една идея повече от обикновеното. Ако слушате тихо и скромно, чистотата на продукцията не се забелязва толкова добре, а мощта на китарния им звук тотално се губи, пък тук такава се усеща още в отварящата "Running With Giants". Така жадуваният отговор идва бързо и категорично - "Exhale" няма да е боза като "Inhale". "Incomplete" е по-мелодична и скучновата, но радостта от завърналия се китарен звук все още радва ухото прекалено много, за да търсим кусури. "Give Up the Ghost" удря с насечен риф и запомнящ се мелодичен припев, а "A Different Kind of Dynamite" и "Push" връщат и ню метъла в играта, като втората звучи до голяма степен като "Down" от TEIWWB. Умението на Тревър Макневън да се справя с бързи речетативи обаче се проявява истински чак в "Adrenaline" и чистата проба рап метъл "Can't Stop This", а пък като скрит хит се очертава "Lifeline" със супер запомнящия си се припев. До края остават още здравата "Born Again" и единствената балада "Honest", в която, ако схващам посланието, TFK си казват честно каква музика им се прави.


Е, скептицизмът ми този път ме подведе. Не очаквах "Exhale" да е много по-добър от "Inhale", но след няколко слушания съвсем спрях да се мръщя и осъзнах, че с изключение на няколко трака всъщност доста харесвам албума. И все пак "Exhale" не ми се струва достатъчно тежък, или поне не по-тежък от TEIWWB. Липсва ми още енергия и още от онази позитивна агресия, която ме караше да "избухвам" на почти всяка тяхна песен. Затова си запазвам правото да очаквам повече от TFK завбъдеще. И никога повече "Inhale", моля ви!

+ + + + +
Задължителното завръщане към по-тежкото звучене е факт.
Супер чиста и мощна продукция, куп хитово звучащи тракове с хитово звучащи припеви.
В пъти по-добър от предшественика си.

- - - - -
Липсват още енергия и експлозивност, които TFK имаха в излишък преди 4 години.
Няколко трака, които и след 100 слушания все ще предизвикват прозявки.

IF YOU LIKE
Linkin Park, Nine Lashes, Breaking Benjamin, Red, Hollywood Undead и др.

Автор: Testset
[7/10]

Combichrist - This Is Where Death Begins

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юни 07, 2016 0 коментара

Стилът: Industrial Metal/Aggrotech
От/Год: Норвегия/САЩ, 2016
Лейбъл: Out of Line
Отнема: ~59 минути


На концерта на Combichrist в София за пръв път видях групата на живо и през цялото време си мислех - колко би било яко и без това тежкият им електронен звук да бъде подкрепен от ярки, тежки китари. Все пак съм слушал и саундтрака към "Devil May Cry" и знам, че Combichrist имат афинитет и към метъл звученето. И ето, че сега издават албум, който залага именно на това звучене. Резултатът вече впечатли много фенове, бе посрещнат с екстаз и от мен, но накрая се замислих - наистина ли Combichrist звучат по-добре така, или електронното звучене им отива повече?

Разликата с познатото звучене е гигантска. В "This Is Where Death Begins" дори не говорим за резултат от типа на саундтрака към DMC, а за изцяло променен звук. Електрониката вече е просто спомагателен елемент, който се появява от време на време, а не гръбнак на всяка композиция. Един вид, китарите не са добавка - те до голяма степен директно изместват електрониката, като по този начин заменят агротех/EBM стила с индъстриъл рок/метъл. Въпросът е дали Combichrist са толкова добри в новия си жанр, колкото бяха в стария си такъв?

Ами... не съвсем. Не мога в никакъв случай да скрия задоволството си, когато една банда втежнява звученето си, вместо да олеква с годините, но не бих обявил "This Is Where Death Begins" за голяма стъпка напред, а по-скоро за голяма стъпка встрани. Ако Combichrist просто бяха направили албум със звученето като от саундтрака към DMC, това щеше да е напредък, но тук наистина говорим за по-сериозна промяна. В момента групата прилича повече на KMFDM, Ministry и Rob Zombie, отколкото на Combichrist.

Факт е, че в албума има доста здрави композиции. В ухото веднага се набиват тежки тракове като "My Life My Rules", "Pay To Play" (с участието на Chris Motionless от Motionless In White),  "Blackened Heart" и норвежката "Slakt", както и мрачният, готически настроен финал "Homeward". Около тях обаче има тракове като "Don't Care How You Feel About It" и двете части на "Black Tar Dove", от които не мога да разбера кой би получил каквото и да е слушателско удоволствие. Редом с тях стоят приличащите на посредствен саундтрак към 90-арска FPS игра "Tired of Hating You" и дразнещо приглушената "Exit Eternity". Хаотичната "Glitchteeth" също не помага особено, а иначе нелошата "Skullcrusher" има адски нелеп текст, който доста дразни ушите.

Трудно ми е да кажа лоша дума за Combichrist и вече знам колко несъгласни с мен хора има, но просто не намирам промяната за толкова сполучлива, колкото ми се искаше да бъде. Убеден съм, че изброените яки парчета ще бъдат жестоки на живо и с нетърпение ще чакам да видя групата отново на родна земя, но не мисля, че това е дългосрочният път пред CC. Чисто продукционно пък съм направо разочарован от "This Is Where Death Begins" - да, звукът е чист, но е направен изкуствено "суров", а много тракове сякаш са с коренно различна продукция. Затова явно ще си въртя "Pay To Play" до откат и ще чакам Combichrist или да започнат отново да звучат като Combichrist, или да направят индъстриъл метъл албум, който да е як от край до край.

+ + + + +
Приветствана от много фенове промяна на звученето към по-тежко такова.
Тежки индъстриъл метъл тупалки в началото и в края на албума.
Различно, неочакван, смел и много подходящ за изпълнения на живо албум.

- - - - -
Combichrist вече не звучи като Combichrist.
Промяната е прекалено рязка, като електрониката е почти изцяло отрязана от уравнението.
Продукцията, макар и професионална, е пълна с лоши решения.

IF YOU LIKE
Ministry, Rob Zombie, KMFDM, Filter, Motionless In White и др.

Автор: Testset
[6/10]

[OUTSIDE!] Wolfie's Just Fine - I Remembered But Then I Forgot

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юни 05, 2016 0 коментара

Стилът: Indie Rock
От/Год: Канада, 2016
Лейбъл: Normal Guy Records
Отнема: ~41 минути


Само като чуя фразата "инди рок" и тихо повръщам встрани. Това чудо тук обаче не е обикновен инди рок. Трудно бих вкарал Wolfie's Just Fine в такава тясна стилова рамка, особено след като в албума можем да чуем фолк, блус и много, ама много меланхолия. Тук идва и най-учудващият момент - зад проекта стои човек, от когото НИКОГА не бих очаквал нещо подобно. Той се казва Джон Лажоа (Jon Lajoie) и е канадски комик, актьор и музикант, който вероятно сте засичали в YouTube с култови песни като "Show Me Your Genitals", "Everyday Normal Guy", "I Dont Give a Fuck", "I Kill People", "WTF Collective" и още купища комични и често супер вулгарни (но адски забавни) песни.

Може би ако не сте запознати с досегашното творчество на Лажоа, няма да сте кой знае колко изненадани от "I Remembered But Then I Forgot". Но ако имате дори бегла идея за контраста между тази му музика и вече съществуващото му творчество, ще ви настръхнат косите. Wolfie's Just Fine е проект с дълбока и предимно меланхолична музика, а текстовете в албума, типично за един очевидно работещ добре със словото човек, разказват емоционални истории с неочакван край, при това без грам претенциозност, лигавене и хипстърщина (заради които като цяло не харесвам инди рок). Джон пък показва, че е наистина добър певец и композитор и че елементарните бийтове на "Show Me Your Genitals" и "The Best Song" са просто въпрос на хумор.

"I Remembered But Then I Forgot" е колекция от 10 почти изцяло акустични песни, които да слушаш сам в тъмната лятна вечер в търсене на спокойствие и намаляване на оборотите. Сингълът "It's a Job" въздейства силно с посланието си и дори още повече с великолепното си видео. Бавните старт-стоп акорди на "I Forgot" пък носят такава меланхолия, че времето сякаш започва да тече по-бавно и изведнъж ти се струва, че имаш време за всичко. По сходен начин въздейства още "Marie-Eve", докато с повече приповдигнатост се открояват "Todd and Janelle" и избиващата на 70-арски рок "Everything Is Happening Right Now".

Може би трябваше да се досетим, че Джон ще направи албум с такава музика след едновременно супер забавната и адски депресираща "Please Use This Song". В нея героят се опитва да продаде музиката си за реклама на някой бранд и завършва с фразата "The music industry's dying, but consumerism is thriving". Това изречение удря много силно и, колкото и клиширано да звучи, те кара да се замислиш. Именно това изглежда като цел и на "I Remembered But Then I Forgot" - да те накара да се замислиш, но без да ти го налага по онзи дразнещ начин, по който те карат сълзливите баладки на големите поп (и дори рок) изпълнители.

 
+ + + + +
Емоционални, меланхолични, добре замислени композиции с дълбоки послания.
Инди рок без претенциозност, лигавщини и хипстърщина.
Учудващ, гигантски контраст с досегашното творчество на Джон Лажоа.   

- - - - -
Колкото и да е добър Джон Лажоа в този жанр, комедията му се отдава много повече.

IF YOU LIKE
Jon Lajoie, Bruce Springsteen, Hugh Laurie, Tom Waits, Rolling Stones и др.

Автор: [OUTSIDE!]
[N/A]

Volbeat - Seal The Deal & Let's Boogie

Posted by Today's Metal Crew On петък, юни 03, 2016 1 коментара

Стилът: Heavy Metal/Rockabilly
От/Год: Дания, 2016
Лейбъл: Universal
Отнема: ~53(+14) минути


Всеки нов албум на Volbeat е събитие. Може би нямаше да е така, ако имаше други групи, в които вокалистът звучи като незаконния син на Елвис и Хетфилд, но нещо не се сещам за такива. "Seal The Deal & Let's Boogie" носи още от моментално разпознаваемия и невъзможния за сбъркване саунд на Volbeat, добавяйки дори още повече рокендрол и мелодии в микса. Различността обаче не е атестат за безгрешност сама по себе си, затова Volbeat се стараят сами да надграждат своята различност с... още повече различност. Сега ще опитам да обясня.

Това, което ми липсва напоследък в музиката на Volbeat е метъл звученето. Не че го няма, но след "Guitar Gangsters & Cadillac Blood" ми се струва, че Volbeat стават все по-леки с всеки изминал албум. Изненадата от специфичното звучене също започва лека-полека да изчезва с времето, затова се радвам, когато чуя песни като изпятата на датски "For Evigt" или "Gates of Babylon" с нейното прогресарско и леко ориенталско звучене. Пънк-рокендролската "Black Rose" (с гост-участие от Danko Jones) също звучи различно и макар да не е тежка, бързо се превърна в една от любимите ми песни в албума, до голяма степен благодарение и на малките, но важни елементи като беквокалите в припева. Следващата "Rebound" пък носи директно поп-пънк звучене, което обаче си има обяснение - песента е кавър на американската банда Teenage Bottlerocket. Още здрав рокендрол ни удря в "Seal the Deal", а от "Battleship Chains" ни връхлита сериозна кънтри/блус вълна. Кратка справка сочи, че парчето също е кавър (на Georgia Satellites), но няма спор, че Volbeat вдъхват нов живот на песента и версията им хем е много близка до оригинала, хем е много по-добра от него.

Встрани от по-различните композиции, Volbeat звучат само и единствено като себе си. От своя по-"типичен" репертоар се открояват най-вече откриващата "The Devil's Bleeding Crown" и "The Bliss", която обаче в случая е просто бонус трак, тъй като де факто е "For Evigt" изцяло на английски. Като си говорим за бонуси пък, така и не ми дава мира мисълта, че Volbeat са похабили един от най-яките метъл рифове, които някога са записвали (и които съм чувал в последно време) за 1-минутното нищо, нaречено "Slaytan". Наистина, защо?! Защо най-якият риф в албума трябваше да свършва в нищото и да не е част от цяла песен? Този факт ме дразни неимоверно и ме кара да се чудя дали наистина може един 58-секунден риф без текст всъщност да е най-доброто нещо в целия албум. Засега обаче приемам, че това е просто бонус и тайно се надявам, че е само загатване за това, което ще чуем в следващия албум на Volbeat.


+ + + + +
Много рокендрол и метъл в типичния само за Volbeat стил.
Различни решения като включването на пънк, ориенталско звучене и дори кънтри.
Два кавъра, на които не им личи, че са кавъри и звучат адски добре в изпълнение на Volbeat.
Смазващ, направо убийствен риф в бонуса "Slaytan"...

- - - - -
... който обаче е дълъг смао 58 секунди... мерси.
По-"типичното" за Volbeat звучене вече не е изненадващо за по-старите фенове.
Куп забравими парчета, каквито имаше и в предния албум и също отдавна не си спомням.

IF YOU LIKE
Metallica, Anthrax, Johnny Cash, Ghoultown, Dezperadoz, Elvis Presley и др.

Автор: Testset
[7/10]

Tanzwut - Schreib es mit Blut

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юни 01, 2016 0 коментара

Стилът: Folk Metal/NDH
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~52(+4) минути


Tanzwut станаха доста продуктивни в последно време, като количеството не изглежда да пречи на качеството, особено ако вземем предвид предишния им албум "Freitag der 13". Но докато той бележеше по-сериозно връщане към NDH жанра, "Schreib es mit Blut" разчита на повече "средновековен" фолк рок и метъл. Електроника все още има тук и там, но вече далеч не е така преобладаваща. Заглавието на албума пък е очевидна препратка към "Фауст", така че можеше да се очаква и малко повече театралност и специфичен изказ. За добро или зло обаче текстовете са на немски, затова няма да задълбавам в тях.

Началото на албума е повече от убедително със заглавната "Schreib es mit Blut", почти пънкарската "Steig Ein", мрачната "Bruder Leichtsinn" и малко по-електронната "Chaos". Темпото е учудващо бързо и стига пика си в "Geteert und Gefedert". След нея идва бавничката, но учудващо хубава и емоционална "Stille Wasser", която разби мнението ми, че Tanzwut не могат да правят добри бавни песни. Електрониката се завръща в "Hahnenkampf", която определено ще се услади най-вече на NDH и Rammstein феновете. NDH дух носят още "Bleib bei mir" и закриващата регулярното издание "Neue Ufer", а като втора балада се явява "An den Klippen". Като бонус е оставена пък версия на "Stille Wasser", в която гостува наскоро напусналата вокалистка на Leaves' Eyes - Лив Кристин.

Най-хубавото е, че и този път Tanzwut са успели да се откроят от пълчищата германски фолк рок банди с гайди. Дори когато правят прекалено типични за жанра композиции, модерният звук, плътните тежки китари, добре озвучените барабани и яркият бас просто доставят едно ниво повече удоволствие от слушането. Още малко електроника може би нямаше да навреди, но вече знаем, че Tanzwut не обичат да се повтарят и пробват нещо различно всеки път. Затова и продължаваме да ги слушаме с интерес след толкова години.


+ + + + +
Количеството албуми от Tanzwut в последно време очевидно не пречи на качеството в тях.
Преобладаващо бързо темпо, настроение и без очевидно слаби тракове.
Модерен звук, здрави китари, тук-там малко добре вписваща се електроника.
Открояващо се добри NDH-вдъхновени песни и една наистина добра балада.

- - - - -
Няма да спра да твърдя, че на Tanzwut им трябва повече електроника.
Макар и добри сами по себе си, много от песните са лесно забравими.

IF YOU LIKE
In Extremo, Subway To Sally, Schelmish, Saltatio Mortis, Schandmaul и др.

Автор: Testset
[7/10]