TODAY'S METAL

Томас остава капитан на кораба, който обаче поема на изцяло ново приключение, излиза от познатите, макар и понякога бурни води, и излита директно към звездите. Или поне такъв вайб носи "Sternensegler", докато го слуша човек и гледа красивата му обложка. Schandmaul звучат различно, но свикването, изненадващо, не е трудно. Усещането е същото, а курсът, макар и нов, изглежда познат и пасажерите се чувстваме в свои води. За това със сигурност помогна още първия сингъл с Тил – "In der Hand". Парчето е толкова заразно мелодично, мрачно, оптимистично и епично едновременно, че може да докара по-чувствителния слушател до сълзи, без да е балада. Подобна чиста емоция чувам все по-рядко в съвременната музика и малко ме е яд, че няма повече хора да я усетят, защото Schandmaul е група, насочена само към нишовия немскоезичен пазар.

В първата половина на албума има няколко сигурни бъдещи концертни любимци. На първо място е заглавната "Sternensegler" с нейния надъхващ, приключенски мелодичен припев. После с пънк рок енергия в куплетите и хеви метъл в припева удря "Beide Füße in der Luft", а след нея идва и "Flagge", където фолклорните мотиви влизат в главната роля. Наслушал съм се на фолк рок и фолк метъл през годините, но за пръв път чувам подобна обща употреба на духови и струнни фолклорни инструменти, при това върху пънк рок основа. Брилянтна работа!

С "Nosferatu" обаче се сблъскваме с един стар проблем, който имам с Schandmaul – баладите. Знам, че феновете им, особено тези, ясно разбиращи немски, много ги харесват, но чисто музикално не намирам особена стойност в тях и ми звучат еднакво. Силата на Schandmaul е в това да са мелодични и емоционални, без да са твърде бавни и тихи, както се случва в песни като тази или следващата "Wo Sprache aufhört". Смисъл, защо две последователни балади, кому беше нужно? Нататък имаме и още – "Lass nicht los", съвсем акустичната "Trag Dich" и частично закриващата "Zwei Raben". Тя обаче е на малко по-друго ниво. Специален гост в песента е Лаура от Faun, а в тези близо 7 минути минаваме през много емоции и 3-минутно китарно соло.

Изобщо, втората половина на албума, поне за мен, е осезаемо по-слаба от първата, като изключим дебютния сингъл и финалното парче. Силните моменти и общата емоция обаче надделяват и по някаква причина продължавам да си пускам албума в неговата цялост – дори с песните, които не са ми точно по вкуса. Не мога да обещая, че и при вас емоцията ще е същата, особено ако не сте били запознати с групата досега, ако не се вълнувате от музика на немски и прочие други фактори. Мога само да ви споделя какво усещам аз, при това само бегло. Но да речем, че албуми като този ме карат да забравя за търсенето на обективни кусури и да искам да плавам на кораб в звездното небе.