Държава...: Норвегия
Лейбъл....: Napalm Records
Започвам сериозно да се замислям дали семейство Крул не правят тайна конспирация, чрез която да съсипят всичките си досегашни фенове от скука. Atrocity не са правили читав албум от 2004-та насам, Leaves' Eyes ме оставят с противоречиви впечатления, а болезнено скучния солов албум "Skintight" на Лив ме кара да плача 3 денонощия в ъгъла на мазето ми. Затова сега се заредих с очаквания, пилешко бонфиле и протеинови шейкове, за да имам сили да издържа дори нещо по-лошо от "Skintight". С дълбока въздишка открих, че Лив си е взела поуките и "Libertine" звучи далеч по-адекватно. Но честно казано, това не е някакъв голям комплимент...
В този албум няма нищо. Или хайде, почти нищо. Ако скуката от слушането не беше толкова хипнотизираща, може би нямаше да издържа да дослушам "Libertine" докрай, но все пак с много самоувещания го изслушах още веднъж, да не би нещо да съм изпуснал. След като за втори път едва не заспах на интродукцията, започнах с изводите. Първо - една от трите читави песни в този албум е "Solve Me", която някак ми напомни за нещата на Theatre of Tragedy от периода на "Machine". Втората добра песен е "Vanilla Skin Delight", в която голяма доза свежест внасят страхотните гост-вокали на талантливия германски певец Тобиас Регнер. Самата песен е крайно интересна и разнообразна на фона на останалите, така че смело мога да я определя и за най-добрата в албума. Третата добра е заглавната "Libertine", която обаче звучи малко като отхвърлен b-side на Leaves' Eyes. Оттук нататък започва мъката. "Silence", "Panic", "Love Crime", "Meet Me In the Red Sky" и "The Man With the Child In His Eyes" са балади в горе-долу еднакво темпо, като три от тях са почти напълно идентични пиано балади. Ако ми ги пуснете в разбъркан ред - и с пистолет в главата няма да различа коя коя е. Но това не е всичко! Ако не спрете да слушате след първите 15 минути, ще стигнете до трогателно жалкия сингъл "Paris Paris", след който някак внезапно в мен умря всякаква надежда да харесам "Libertine". Вече не ми пукаше, че има някакви крънчи китари, соло или каквото и да е. В клюмналата ми настрани глава кънтеше малоумния припев на песента, а една скромна лига си пропавяше бавно път към рамото ми. След като и кучето на съседа започна жално да вие, сякаш молейки ме да спра с това мъчение, намалих колоните, дочаках нетърпеливо края на албума, останах на тишина и въздъхнах тежко. Имах нужда от почивка.
Краят не беше лесен, защото в затварящата "The Man With the Child In His Eyes" ми се стори, че Лив пее с глас като скърцаща люлка. Наистина неприятен момент, за който не искам да си спомням. Встрани от 2-3 песни, които с малко компромиси харесах, всичко останало ми се стори адски скучно. И така, вече ми беше ясно, че не харесвам този албум и соловата кариера на Лив. Остана ми да се чудя - за каква публика всъщност е предназначен този албум? И аз ли съм предубеден, или наистина "Libertine" е чак толкова скучен и неприятен? Но самият факт, че не исках да си го пусна пак, беше достатъчно красноречив за мен. Замислих се отново - може би има някакво послание или скртио "ключе", което да направи албума по-интересен? Но какво значение би имало това, щом най-важното, а именно музиката, далеч не си струва 22-та лева?
В този албум няма нищо. Или хайде, почти нищо. Ако скуката от слушането не беше толкова хипнотизираща, може би нямаше да издържа да дослушам "Libertine" докрай, но все пак с много самоувещания го изслушах още веднъж, да не би нещо да съм изпуснал. След като за втори път едва не заспах на интродукцията, започнах с изводите. Първо - една от трите читави песни в този албум е "Solve Me", която някак ми напомни за нещата на Theatre of Tragedy от периода на "Machine". Втората добра песен е "Vanilla Skin Delight", в която голяма доза свежест внасят страхотните гост-вокали на талантливия германски певец Тобиас Регнер. Самата песен е крайно интересна и разнообразна на фона на останалите, така че смело мога да я определя и за най-добрата в албума. Третата добра е заглавната "Libertine", която обаче звучи малко като отхвърлен b-side на Leaves' Eyes. Оттук нататък започва мъката. "Silence", "Panic", "Love Crime", "Meet Me In the Red Sky" и "The Man With the Child In His Eyes" са балади в горе-долу еднакво темпо, като три от тях са почти напълно идентични пиано балади. Ако ми ги пуснете в разбъркан ред - и с пистолет в главата няма да различа коя коя е. Но това не е всичко! Ако не спрете да слушате след първите 15 минути, ще стигнете до трогателно жалкия сингъл "Paris Paris", след който някак внезапно в мен умря всякаква надежда да харесам "Libertine". Вече не ми пукаше, че има някакви крънчи китари, соло или каквото и да е. В клюмналата ми настрани глава кънтеше малоумния припев на песента, а една скромна лига си пропавяше бавно път към рамото ми. След като и кучето на съседа започна жално да вие, сякаш молейки ме да спра с това мъчение, намалих колоните, дочаках нетърпеливо края на албума, останах на тишина и въздъхнах тежко. Имах нужда от почивка.
Краят не беше лесен, защото в затварящата "The Man With the Child In His Eyes" ми се стори, че Лив пее с глас като скърцаща люлка. Наистина неприятен момент, за който не искам да си спомням. Встрани от 2-3 песни, които с малко компромиси харесах, всичко останало ми се стори адски скучно. И така, вече ми беше ясно, че не харесвам този албум и соловата кариера на Лив. Остана ми да се чудя - за каква публика всъщност е предназначен този албум? И аз ли съм предубеден, или наистина "Libertine" е чак толкова скучен и неприятен? Но самият факт, че не исках да си го пусна пак, беше достатъчно красноречив за мен. Замислих се отново - може би има някакво послание или скртио "ключе", което да направи албума по-интересен? Но какво значение би имало това, щом най-важното, а именно музиката, далеч не си струва 22-та лева?
+ + + + +
"Vanilla Skin Delight" и още 1-2 песни се открояват много приятно в албума.
Феновете на софт рока, баладите и женските вокали ще останат далеч по-доволни от мен.
Тук-там леко напомня за годините на Лив в Theatre of Tragedy.
Феновете на софт рока, баладите и женските вокали ще останат далеч по-доволни от мен.
Тук-там леко напомня за годините на Лив в Theatre of Tragedy.
- - - - -
Сърцераздирателно отегчителна творба, в която просто няма какво да чуеш.
Не е ясно към каква точно аудитория е насочена тази музика.
Рядко се среща толкова депресиращо скучна музика.
Не е ясно към каква точно аудитория е насочена тази музика.
Рядко се среща толкова депресиращо скучна музика.
Подходящо за фенове на:
Theatre of Tragedy, Leaves' Eyes, Indica, Косара Марчинкова и др.
Автор: Undepth
-=2.5/10=-
