Държава...: САЩ
Лейбъл....: Magic Circle Music
Когато любима банда издаде противоречив албум, винаги се хвърлям да я защитавам от хулите на феновете, които не харесват новото звучене, новите музиканти, новия подход или някоя друга промяна. Ясно е, особено когато си банда с повече от 30 години история, че не може да правиш едно и също навеки и дa очакваш да впечатлиш феновете си с нещо повече от слава в минало време. При Manowar нещата стоят малко по-различно, защото те де факто 30 години въртят 10 думи и 2 теми в текстовете си, но именно с това продължават да радват милионите си фенове по света. И когато Manowar решат да внесат промяна, тя винаги бива посрещана на нож от мнозина. Но този път, колкото и да ми се иска, няма как да защитя "The Lord of Steel".
От едната страна са хората, които не искат симфо-елементи. Да, в предния албум симфо-пасажите и разказите бяха близо 45 минути, но все пак смея да твърдя, че точно тези елементи (в по-умерени количества) са много важни за съвременното звучене на Manowar. От другата страна са хората като мен, за които премахването на тези елементи би било пагубно за групата. И ето, че в "The Lord of Steel" симфо-елементи почти няма. Това можеше и да е приемливо, ако звукът не бе осакатен чрез използването на техника за нискочестотни записи. Това е възможно най-лошото решение, което Manowar можеха да вземат... редом с ужасяващия дисторшън на баса на Джоуи. Идеята за постигане на ранно 80-тарски звук е сполучила, но... кому е нужна? Звученето постепенно се е превърнало в почти непоносимо бучене (предимно от баса на Де Майо) и кара дори дългогодишните фенове (с някакъв критерий) да се питат "Защо?!". Най-неприятното е, че "благодарение" на този звук, енергията и зарядът на Manowar сякаш са се изпарили. А какво са Manowar без заряд?
Още по-лошото е, че след обещаващото начало с едноименната песен, нещата забиват в посока на праволинеен и посредствен хеви метъл с текстове, които предизвикват уплах и жал в равни количества. Прогресивно падащото и преобладаващо средно темпо също не прави добра услуга на легендите от Manowar. Не знам колко върл фен трябва да е човек, за да открие нещо интересно в безидейни песни като "Born In a Grave", "Righteous Glory" или 7-минутната мъка "Black List". Положението бива спасено от енергичните "Expendable" и "Annihilation" и вече познатата "El Gringo", която е записана по различен начин, включва кийборди и стократно по-добър звук (макар някои фенове шеговито да подхвърлят идеи за лиричната и хорова прилика с "Моята полиция" на Веско Маринов). В нея се чува истинският Manowar! Онзи Manowar, на който дори анти-феновете не могат да устоят и който са готови да пеят с пълно гърло. Затварящата "Hail, Kill And Die" е другата песен, която странният саунд не е успял да погребе. Тя е доказателството, че Manowar още си го могат, а Ерик Адамс, въпреки многото натрупани годинки, все още е великолепен вокалист.
В крайна сметка, не разбирам защо най-шумната метъл банда в света е решила да използва нискочестотен звук и защо същата тази група се е лишила почти изцяло от услугите на чичо Клавиш. Гореспоменатата липса на идеи пък е напълно неприемлива след 5-годишната пауза без студиен албум. Всичко това прави "The Lord of Steel" една голяма залъгалка, на която да се вържат предимно свръхфеновете - тези, които за нищо не света не биха казали лоша дума за Manowar. За съжаление, по този начин Manowar сякаш подценяват критерия на верните си фенове. Не знам за вас, но аз като фен от 15 години насам, не мога да възприема този албум като добър, дори след двуцифрен брой слушания. Manowar имат пълния ми респект за всичко, което са сторили за метъл сцената и за всички чудесни жестове към верните си фенове (като пеенето на българския химн, просто велико!), но с риск да се повторя, "The Lord of Steel" е една голяма и силно бучаща залъгалка с няколко проблясъка на брилянтност, които спасяват албума от пълен крах. Макар несъмнено да има приемливи песни в "The Lord of Steel", материалът в албума е далеч от най-доброто, на което са способни Manowar. И тъй като знам, че много фенове няма да са съгласни с мен - моля, имайте предвид, че това е просто моето субективно мнение и никой не задължавам с него. С радост бих прочел и вашето мнение в коментарите. Благодаря!
От едната страна са хората, които не искат симфо-елементи. Да, в предния албум симфо-пасажите и разказите бяха близо 45 минути, но все пак смея да твърдя, че точно тези елементи (в по-умерени количества) са много важни за съвременното звучене на Manowar. От другата страна са хората като мен, за които премахването на тези елементи би било пагубно за групата. И ето, че в "The Lord of Steel" симфо-елементи почти няма. Това можеше и да е приемливо, ако звукът не бе осакатен чрез използването на техника за нискочестотни записи. Това е възможно най-лошото решение, което Manowar можеха да вземат... редом с ужасяващия дисторшън на баса на Джоуи. Идеята за постигане на ранно 80-тарски звук е сполучила, но... кому е нужна? Звученето постепенно се е превърнало в почти непоносимо бучене (предимно от баса на Де Майо) и кара дори дългогодишните фенове (с някакъв критерий) да се питат "Защо?!". Най-неприятното е, че "благодарение" на този звук, енергията и зарядът на Manowar сякаш са се изпарили. А какво са Manowar без заряд?
Още по-лошото е, че след обещаващото начало с едноименната песен, нещата забиват в посока на праволинеен и посредствен хеви метъл с текстове, които предизвикват уплах и жал в равни количества. Прогресивно падащото и преобладаващо средно темпо също не прави добра услуга на легендите от Manowar. Не знам колко върл фен трябва да е човек, за да открие нещо интересно в безидейни песни като "Born In a Grave", "Righteous Glory" или 7-минутната мъка "Black List". Положението бива спасено от енергичните "Expendable" и "Annihilation" и вече познатата "El Gringo", която е записана по различен начин, включва кийборди и стократно по-добър звук (макар някои фенове шеговито да подхвърлят идеи за лиричната и хорова прилика с "Моята полиция" на Веско Маринов). В нея се чува истинският Manowar! Онзи Manowar, на който дори анти-феновете не могат да устоят и който са готови да пеят с пълно гърло. Затварящата "Hail, Kill And Die" е другата песен, която странният саунд не е успял да погребе. Тя е доказателството, че Manowar още си го могат, а Ерик Адамс, въпреки многото натрупани годинки, все още е великолепен вокалист.
В крайна сметка, не разбирам защо най-шумната метъл банда в света е решила да използва нискочестотен звук и защо същата тази група се е лишила почти изцяло от услугите на чичо Клавиш. Гореспоменатата липса на идеи пък е напълно неприемлива след 5-годишната пауза без студиен албум. Всичко това прави "The Lord of Steel" една голяма залъгалка, на която да се вържат предимно свръхфеновете - тези, които за нищо не света не биха казали лоша дума за Manowar. За съжаление, по този начин Manowar сякаш подценяват критерия на верните си фенове. Не знам за вас, но аз като фен от 15 години насам, не мога да възприема този албум като добър, дори след двуцифрен брой слушания. Manowar имат пълния ми респект за всичко, което са сторили за метъл сцената и за всички чудесни жестове към верните си фенове (като пеенето на българския химн, просто велико!), но с риск да се повторя, "The Lord of Steel" е една голяма и силно бучаща залъгалка с няколко проблясъка на брилянтност, които спасяват албума от пълен крах. Макар несъмнено да има приемливи песни в "The Lord of Steel", материалът в албума е далеч от най-доброто, на което са способни Manowar. И тъй като знам, че много фенове няма да са съгласни с мен - моля, имайте предвид, че това е просто моето субективно мнение и никой не задължавам с него. С радост бих прочел и вашето мнение в коментарите. Благодаря!
+ + + + +
Ерик Адамс скоро ще удари 60, а още пее повече от впечатляващо.
Няколко проблясъка на "добрия стар Manowar", които спасяват албума.
Голям процент добри сола.
Пак е по-добре от новия Running Wild...
Няколко проблясъка на "добрия стар Manowar", които спасяват албума.
Голям процент добри сола.
Пак е по-добре от новия Running Wild...
- - - - -
МНОГО далеч от най-добрите творби на групата.
Никому ненужен експеримент с нискочестотния ефект.
Бучащ до неузнаваемост и непоносимост бас.
Надявах се, че "El Gringo" ще е най-слабата песен в албума, тя се оказа най-силната...
Никому ненужен експеримент с нискочестотния ефект.
Бучащ до неузнаваемост и непоносимост бас.
Надявах се, че "El Gringo" ще е най-слабата песен в албума, тя се оказа най-силната...
Подходящо за фенове на:
Hammerfall, Running Wild, Judas Priest, Sabaton, Majesty др.
Автор: BGMario
-=5/10=-
