TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Megaherz - Erdwärts (EP)

Posted by Today's Metal Crew On петък, ноември 13, 2015 0 коментара

Стилът: Industrial Metal/NDH
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~24 минути


Megaherz се готвят за турне с много сгъстен график в края на януари и явно за да подгреят публиката пускат ново EP само година след като издадоха албума си "Zombieland". То съдържа шест песни, от които четири са нови, а две презаписани класики. От четирите нови пък две са по-бързи и рифово ориентирани, а две са по-бавни и баладични.

Несъмнено най-хубавият трак в това ново EP е откриващият "Wer hat Angst vor'm Schwarzen Mann". Песента е типичен здрав NDH от типа на "Himmelsstürmer", където барабаните биват безмилостно "набивани", а китарите свирят опростен, но силно разкуфяващ риф. Мелодичният припев и леко страховитата поява на детски гласчета пък превръщат песента в сигурен бъдещ концертен хит, каквито Megaherz рядко вадят в последните години. "Ist das Verrückt" е другата по-динамична нова песен, но нито тя, нито по-бавничката "Glorreiche Zeiten", която я следва, изненадват с нещо. Баладата "Einsam" обаче се е получила изненадващо добре, особено с включването на женски вокали в нея. Megaherz имаха нужда от нова добра балада, защото не бяха издавали добра такава от "Augenblick" насам.За финал са оставени две презаписани класики от култовия "Kopfschuss" - "Teufel" и "Jordan". И докато "Teufel" с нищо не е по-интересна от оригинала, то "Jordan" е получила изненадващо приятен ъпдейт, макар аз все още да харесвам оригинала с една идея повече (или просто съм свикнал с него).

Мога само да предполагам, но имам чувството, че с подобни презаписи Megaherz се опитват да си "заплюят" като техни разни класики от "Kopfschuss", в които пее Алекс Веселски, особено след като Eisbrecher (където е сега Алекс) си взеха големия хит "Miststück" и вече държат правата над него. Само предполагам, разбира се - не ми се правят интриги, пу, пу. Всъщност, това няма и кой знае какво значение - името Megaherz вече работи само̀ за себе си, а подобни EP-та значително олекотяват чакането за бъдещия албум. В случая - благодарение най-вече на "Wer hat Angst vor'm Schwarzen Mann", "Einsam" и добре ъпдейтнатата "Jordan".

+ + + + +
Две много готини нови песни и една добре презаписана класика.
Значително се олекотява чакането за новия албум.
Един сигурен бъдещ концертен хит.

- - - - -
Два лесно забравими "пълнежни" трака и един не особено впечатляващ презапис.
 
IF YOU LIKE
Eisbrecher, Die Allergie, Unheilig, Rammstein, Oomph!, Stahlmann, Stahlhammer и др.

Автор: Testset
[N/A]

[OUTSIDE!] Starcraft II - Legacy of the Void (OST)

Posted by Today's Metal Crew On сряда, ноември 11, 2015 0 коментара

Стилът: Epic/Symphonic/Orchestral/Ambient/OST
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Blizzard Entertainment
Отнема: ~58 минути


Има един лаф, че за да се ожениш за корейка, първо трябва да победиш баща ѝ на Starcraft. За корейците Starcraft е истински важен е-спорт, а добрите играчи са местни звезди и богаташи. Ние, българите, може и да нямаме играчи на световно ниво, но пък имаме наша сънародничка, участвала в саундтрака към играта (както и в тези към игри като Diablo III, World of Warcraft и много други). Нейното име е Пенка Кунева и преди сме ви споменавали нейното име, когато си говорихме за саундтрака към Diablo III: Reaper of Souls. Тя отговаря за оркестрациите в този пореден епичен Blizzard-ски саундтрак, а именно те са в основата на това финалът на сагата да звучи наистина фантастично.

"Legacy of the Void" завършва зашеметяващата история, започнала с "Wings of Liberty" и продължена с "Heart of the Swarm". Последната част се фокусира върху ролята на протосите и техния лидер Артанис, а развръзката е толкова епична, че направо спира дъха. Всички тези междузвездни битки, погубени светове, могъщи врагове, неочаквани приятелства и още по-неочаквани обрати заслужават възможно най-епичния саундтрак и композиторите на Blizzard (Джейсън Хейес, Майк Пати, Нийл Акрий, Глен Стафърд) са се постарали да го предоставят. И тъй като все пак това е саундтрак, ми е малко трудно да кажа кои композици в него са най-епични или най-много ми допадат. Мога обаче да ви дам примери, с които сами да се убедите, че музиката в "Legacy of the Void" е на много високо ниво и допринася перфектно за изживяването по време на игра. Така например двойката "The Dark Voice" и "Unity" просто сцепва мрака от епичност, а от пианото в кратката, но красива "Second Chances" направо може да настръхне човек. "Holding Up the Sky" откровено ви подготвя за финалната битка, а "My Life For Aiur" завършва по изключително красив начин трилогията, наречена Starcraft II.

Както винаги, подобен тип музика е трудна за самостоятелно слушане, защото все пак е правена, за да се връзва със случващото се в играта. Аз поне обаче често се хващам да си пускам саундтраците към игрите на Blizzard, защото в тях има нещо специално. Много игри имат епични саундтраци, но тези на Blizzard почти винаги са крачка пред останалите. Изключение правят може би само тези към Deus Ex и Witcher, но там вече говорим и за друг тип настроение. Затова ако още не сте имали възможността да минете мисиите в последния Starcraft и да видите величествения край на сагата - сторете го. Има какво да видите, а и какво да чуете.
 
+ + + + +
Подобаващо епичен саундтрак за епичния край на сагата.
Идеално връзващи се с играта, добре развити композиции.
Великолепни оркестрации от Пенка Кунева (отново). 

- - - - -
Както винаги - малко трудно е да се слуша съсредоточено извън играта.  

IF YOU LIKE
World of Warcraft, Diablo, Deus Ex, Transformers, Crysis и др.

Автор: Testset
[N/A]

Born of Osiris - Soul Sphere

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, ноември 09, 2015 0 коментара

Стилът: Modern/Djent/Metalcore
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Sumerian Records
Отнема: ~47 минути


Born of Osiris се променят по малко с всеки нов албум, но в "Soul Sphere" вече наистина много си личи разликата от по-ранните им творби. Промяната е все така плавна, но сякаш вече е и в друга посока - към повече мелодични елементи, електроника и все по-малко "джент". Хубавото при тази група обаче е, че колкото и да се променя с годините, звученето ѝ остава разпознаваемо. Страхотната китарна работа, типичните мрачни, някак апокалиптично звучащи електроники и здравите ревове на Рони Канисаро подсказват веднага какво слушате - и точно затова Born of Osiris е сред най-обсъжданите, най-обичаните и най-недолюбваните банди на модерната метълкор и джент сцена.

Ако не влизате в експертни "джент"-ълменски спорове и просто слушате "Soul Sphere", без да гледате отблизо в пръстите на китаристите, по всяка вероятност ще останете доволни от албума. И има защо! На първо място, няма как комбинацията от едновременни картечни откоси на касите и старт/стоп китарите да не ви накара да се разкуфеете, особено в песни като "Free Fall", "The Sleeping and the Dead", или мачкащата с допълнителна сила и симфонии "Tidebinder". Ухото ви би трябвало да грабнат и учудващо мелодичните пасажи в "Illuminate" (в която има и едни много здрави хорови напеви, най-отчетливи след 3:30), силно електронната "The Louder the Sound, the More We All Believe" и "Resilience", в която обаче сякаш е оставена една празна писта, предназначена за чисти вокали, но такива така и не са записани. От всички елементи по малко пък можете да откриете в страхотните "Goddess of the Dawn" и "River of Time", както и в закриващата "The Composer".

"Soul Sphere" е приятен за слушане, сложен за свирене и притежава една трудна за описване мощ, която много джент банди се опитват да постигнат, но много малко успяват. Естествено, има си и солидна доза кусури, но вече знаем, че Born of Osiris знаят как да се развиват и да се поучават от грешките си. Тук обаче грешките за оправяне не са чак толкова много, а слабите тракове всъщност май са само два - сингълът "Throw Me in the Jungle" и "Warlords", защото и двете композиции звучат разпиляно, малко объркващо и в крайна сметка не водят доникъде, а просто свършват рязко като това ревю.

+ + + + +
За пореден път - много добра китарна и клавирна работа.
С няколко изключения, композициите са построени много хубаво и често изненадващо.
Резки и чести, но овладяни промени в темпото, настроението и нивото на "тежестта".

- - - - -
Може лесно да ви омръзне от ниско настроени старт/стоп китари.
Няколко не особено добре развити, хаотични композици, които не водят доникъде.
Един-два лесно забравими пълнежа.
 
IF YOU LIKE
Within The Ruins, Shokran, After The Burial, Periphery, The Human Abstract и др.

Автор: Testset
[7/10]

Annihilator - Suicide Society

Posted by Today's Metal Crew On събота, ноември 07, 2015 0 коментара

Стилът: Thrash/Speed Metal
От/Год: Канада, 2015
Лейбъл: UDR Music
Отнема: ~45 минути


За Annihilator настъпи краят на една немалка ера в музиката им. Дългогодишният вокалист Дейв Падън напусна и Джеф Уотърс се видя принуден да се завърне към вокалната дейност. За добро или лошо - не мога да преценя. Aз не бях от тези, които намираха Падън за особено интересен. Но нека пристъпим към това, което се лее от колоните и да видим какво ще ни даде канадския маестро Уотърс, който може би в по-голямата част на музикалната си кариера е единствената непоклатима сила зад Annihilator.

Началото идва с ударното, но и леко безлично "Suicide Society" в което Уотърс демонстрира новата си китара и не чак толкова новата си прическа. Втората новост не е сред позитивните ми впечатления, но пък инструменталът е, да кажем, биващ. Вокалите и текста на Уотърс обаче можеха да са по-добри. В "My Revenge", която също излезе с видео, вече започвам да обръщам внимание и на другите инструменти. Джеф сам си е продуцент и това си личи - направен е опит балансът между инструментите да се спазва. Уви, дотук може да се каже само това. Парчето, без шашавия риф/соло по средата, е доста безинтересно, но за сметка на това е от онзи, надъхващия траш, дето не знаеш защо му се кефиш. Скоростта спада с "Snap", започват едни сълзливи подкани, и честно казано, това е пикът на албума. Дотук продукцията е супер, но Джеф явно е забравил как да пише (и пее) текстове. Да не говорим, че основният риф напомня на много други рифове на други банди и по-конкретно на една германска, любима на главния ни редактор (да, Rammstein и фрапиращи прилики с тяхната "Ich tu dir Weh" - бел.ред.).

"Creeping Again" е може би единственото напълно силно попадение в "Suicide Society" - въпреки че ми се искаше текстът му да не е за това, за което е. Най-вероятно нови (вече изтъркани) препратки към Анабел, пардон, Алисън Хел. Но пък наистина зарибяващ припев, може би достоен за концертно изпълнение. Добро усещане внася фактът, че "Narcotic Avenue" не променя хъса в албума да има скорост и траш-ударност, но пеенето отново ме докарва до отегчена физиономия. След различния подход на Дейв Падън вокалите на Джеф са просто посредствени, изкопирани по формулите на Хетфийлд - с много "колко съм готин" и "ГЙЕЕАХ!". "The One You Serve" обаче пък потвърждава подозренията ми, че аранжиментите са добре изпипани - в този албум на Annihilator има много музика, много талант, много разнообразие. Всичко това докато не слушаш вокалите, които звучат или прекалено весело, или изкуствено заплашителни. "Break, Enter" може да мине под същия шаблон, с леката забележка, че композицията започва да отива към нещата на Уотърс от 1995-та. Признавам си с лека тъга, скучно ми е. Не ми става и по-интересно с "Death Scent", нито с опита за баладичен траш "Every Minute". Сериозно, не се бъзикам, не знам това последното какво е - пауър балада или траш-среща-глемрок.

Разочарованията валят едно след друго. Не казвам, че албумът е лош, даже напротив, незнайно защо го намирам за добър. Донякъде. Джеф Уотърс е много талантлив музикант, но ми липсват композиции от типа на "Brain Dance". Пак донякъде. Но композициите не са проблемът в този албум - текстовете и вокалните аранжименти са. Като фен на Annihilator от дълги години, мисля че това е един от албумите, за които с чиста съвест мога да заявя, че можеше да звучи мнооооого по-добре, особено откъм пеене и дължина на творбата.

+ + + + +
2-3 потенциални бъдещи концертни хита.
Почти няма слаби звена в инструменталите.
Порции от онзи траш, на който просто се кефиш, дори да не знаеш точно защо.

- - - - -
Слаби, ужасни текстове и много безинтересни вокали.
За 45 минути можеше и още малко да се постараят.
Фрапиращ copy-paste на рифа от "Ich tu dir Weh" на Rammstein в "Snap".
 
IF YOU LIKE
Metallica, Anhtrax, Testament, Pantera, Overkill, Exodus, Death Angel и др.

Автор: Quiksilver
[5.5/10]

Draconian - Sovran

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, ноември 05, 2015 1 коментара

Стилът: Gothic/Doom Metal
От/Год: Швеция, 2015
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~73 минути


В един есенен ден по шосето между две държави в слушалките ми прозвъняха нотите на "Sovran". От тогава есента ми не е това, което беше. Последният албум на Draconian е първият студиен запис на шведите с новата вокалистка Хайке Лангханс - създание талантливо, изящно и идеално пасващо на звученето на бандата. Промяната в състава е нещо, на което винаги съм гледала с оптимизъм - и този път доброто ми предчувствие не ме подведе.

"Sovran" пък е особен албум. От една страна идва леко монотонен на моменти, от друга обаче всяка отделна песен вълнува по различен начин. Многообразното единство е едно от основните достойнства на записа. Друго такова ценно явление е гласът на Хайке. Той се сипе досущ като снежинки по сетивата - нежен и въпреки това донякъде болезнен. Бурята започва да вилнее тогава, когато се включат и тежките вокали. В този момент вече си говорим за класически Draconian, способен да покори всяка жадуваща първокласен дуум душа. Няма обаче да отварям приказка за почти гениално композираните китари. Слушали сме "Arcane Rain Fell", знаем какви вълшебства практикуват Йохан Ериксон и сие. Ак овсе пак ви трябва справка - чуйте "Rivers Between Us" - песента е страхотно построена, въпреки че може би е малко по-"готик" от очакваното.

Този албум е чисто и просто поредното доказателство, че който си го може, си го може - и не се спира пред нищо. Четирите години чакане след "A Rose For the Apocalypse" определено са си заслужавали всяка една минута. Меланхоличен, отнесен, лепящ се по съзнанието, "Sovran" е един от шедьоврите не само на Draconian - той е и перла в короната на съвременния дуум метъл.

+ + + + +
9 прекрасни композиции с почти идеални структури.
Изпипан, емоционален и силно въздействащ албум.
Поредна положителна промяна за групата.

- - - - -
Монотонността досадява след определен момент.
Мисията пред Draconian, а именно надминаването на себе си, не е изпълнена докрай.
 
IF YOU LIKE
Tristania, My Dying Bride, Amorphis, Swallow The Sun, Paradise Lost и др.

Автор: Valkyrja
[9/10]

Celldweller - End of an Empire

Posted by Today's Metal Crew On вторник, ноември 03, 2015 0 коментара

Стилът: Industrial Rock/Metal/Electronic
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: FiXT
Отнема: ~74 минути


Всеки нов албум на Celldweller е събитие - Клейтън може и постоянно да издава сингли, ремикси и инструментали, но цели албуми - не чак толкова често. Ето защо в същата минута, в която в пощата ми пристигна промото за "End of an Empire" отложих всички други ревюта, които съм захванал, за да се се заловя на спокойствие с този албум. "Брутната" му дължина е 74 минути, което е адски много, но дори да махнем от това число всички интрота, аутрота, интерлюдии и инструментали, отново имаме повече от час материал насреща си. И това ако не е продуктивност!

Този път песните са много, много дълги. Повечето са с дължина от 5-7 минути, което хем е хубаво, хем не чак толкова. Хубаво е, защото се развиват плавно, като полезен, бавноусвояем въглехидрат, и точно така, както авторът е искал да ги развие, без творчески ограничения. Не е обаче чак толкова хубаво, защото ако звученето на даден трак не ти хареса, автоматично оставаш с около 6 минути по-малко за слушане.

"End of an Empire" е преобладаващо мрачен, а темпото в него - предимно средно до бавно. Някъде между дарк електрото, индъстриъл рока, киберпънка и филмовите (или игрови) саундтраци, албумът ще зарадва феновете със смесица от футуристичен дигитален звук, допълван от определени аналогови елементи и разбира се - здрави китари. Последните, уви, не са чак толкова много този път. Обаче там, където ги има, са се получили и най-яките тракове. Това определено са "New Elysium", "End of an Empire", "Heart On" и най-вече "Good Luck (You're Fucked)", която е най-скоростната, най-кратка и най-ударна песен в целия албум.

А това, че някои композиции са малко по-бавни и с по-малко китари обаче не значи, че не са добри. "Just Like You" е красива дигитално-аналогова балада с грандиозен симфонично-електронен финал, а 7-минутните "Down To Earth", "Lost In Time" и "Precious One" са толкова многопластови и сложно построени, че мога само да гадая колко стотин са пистите в тях. Кратичкият финал "G4M3 0V3R" обаче е не по-малко сложен, тъй като в общи линии в него всичко се променя на всеки 5-10 секунди, включвайки елементи от всички песни в албума.

За мен винаги е истинско удоволствие да слушам нова музика от Celldweller и тази в "End of an Empire" не е изключение. Този път знаех какво да очаквам (все пак повечето песни бяха пуснати на четири пъти) и нямах нужда от чак толкова време, за да свикна с мрачното и по-епично звучене. Поправките във финалните версии на траковете също не са чак толкова много, колкото бяха в миналия албум, а на места не съм сигурен дали изобщо е имало "финални пипания", което е супер. Така де, защо да чуваме една песен, да свикваме със звученето ѝ, и да получаваме различна версия в албума (както се беше случило в "Wish Upon a Blackstar"? Затова без угризения мога да кажа - новият футуристичен, супер професионално изпълнен и завършен продукт на Celldweller е тук - налазвайте го по възможно най-бързия начин!

+ + + + +
Цели 74 минути, пълни с футуристичен рок и послания за време, любов, мечти и смърт.
Сложни, многопластови, постепенно разгръщащи се композиции.
Моментално разпознаваем, че и още по-"ъпгрейдван" звук.

- - - - -
Повечко китари хич нямаше да навредят.
Темпото също можеше да е малко по-бързо, поне в още няколко песни, а не 90% средно.
 
IF YOU LIKE
Blue Stahli, Subkulture, Zardonic, Voicians, Crossfaith, Enter Shikari и др.

Автор: Testset
[8/10]

Goodbye To Gravity - Mantras of War

Posted by Today's Metal Crew On неделя, ноември 01, 2015 0 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Румъния, 2015
Лейбъл: Universal
Отнема: ~39 минути


Това ревю бе замислено за пускане още преди с ужас да разберем за трагедията, отнела живота на 49 души по време на концерт на Goobye To Gravity. Сред загиналите са и двамата китаристи на групата, а вокалистът им е с 45% изгарания и опасност за живота. Приех тази новина наистина тежко, защото GTG е група, която можеше да накара цяла Румъния да се гордее. Те можеха да са символ на надеждата за модерната тежка музика в цяла Източна Европа. Но... не би. Публикувам ревюто такова, каквото трябваше да се появи преди да се случи трагедията. Това, за мен като редактор, е правилният начин да отдадем почит към групата и загиналите им фенове.

Освен в политиката и съдебните реформи, в северната ни съседка очевидно има напредък и на модерната тежка сцена. Доказателството за това са Goodbye To Gravity - млада банда, свиреща модерен метъл на световно ниво, чийто вокалист печели музикалния конкурс "Megastar" (нещо като "Music Idol") през 2008-а година. За разлика от нашите мизерни конкурсчета, от които после излизат все по-лоши версии на Криско, както и за разлика от нашия рок-победител Тома, Андрей си намира добра група и дебютният едноименен албум на Goodbye To Gravity се радва на огромен успех сред местните фенове. Песни от наследника му "Mantras of War" пък започнаха да интригуват феновете далеч извън границите на Румъния, да се разпространяват по различни сайтове за "споделяне" и интересът към GTG вече не е само местен.

"Mantras of War" не звучи като онези типични източноевропейски метъл продукти, с които сме свикнали в последните десетилетия. Музиката в него е модерна, мелодична, свежа и на достойно за голямата европейска сцена ниво. Още от предварително пуснатите песни като "The Day We Die", "Shadow Puppets" и "Atonement" (видеото към която е заснето в "летящата чиния" на Бузлуджа) си личи, че тези пичове не са "просто поредните". Те разполагат с богат набор от здрави модерни рифове, плътни крясъци и мелодични чисти вокали, създаващи хитово звучащи припеви - и ги употребяват щедро в целия албум. Друг хитово звучащ трак определено е тежкият "Heed the Call" със своя агресивен бърз куплет и бавен, но супер мелодичен припев. Само добри думи могат да бъдат казани и за не по-малко зарибяващата "Rise From the Fallen"

Единственият проблем в албума е, че към края си започва да става малко или много предвидим. Песните са само девет, но в общи линии следват една и съща формула, макар и това да не пречи на индивидуалните им достойнства. Сходните формули биват компенсирани от много добра китарна работа, два добри вида вокали и спорадично изпъкващ бас, за който много от групите в жанра често забравят. Затова, ако не се вглеждате чак толкова навътре в детайлите и не се самоубеждавате, че нещо "не е съвсем наред", веднага ще ви стане ясно, че Goodbye To Gravity са група с гигантски потенциал. Потенциал, който може да сложи на картата не само румънската, а и цялата източноевропейска модерна метъл сцена.

+ + + + +
Модерно и здраво звучене, нетипично за повечето банди от тази част на Европа.
Похвално добра китарна работа, плътни крясъци, добри мелодични вокали, стабилна ритъм секция.
Хитово звучащи, бързо зарибяващи припеви. 

- - - - -
Става малко или много предвидим с напредването в траклиста.
... съществуването на идиоти като заявяващите, че "тая сатанинска музика" е виновна за трагедията...
 
IF YOU LIKE
Caliban, Emergency Gate, Kiana, BFMV, All That Remains, Trivium, The Sorrow и др.

Автор: Testset
[R.I.P]

Ugly Kid Joe - Uglier Than They Used Ta Be

Posted by Today's Metal Crew On сряда, октомври 21, 2015 0 коментара

Стилът: Heavy Metal
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Metalville/UKJ Records
Отнема: ~48 минути


Навремето с едно приятелче си говорихме, че Ugly Kid Joe не са банда, те са зараза – или го имаш, или го нямаш, ерго, или не си ги чувал, или те кефят. После пък един ден хванах електрическа китара и ми се прииска точно в такава група да свиря - същите олигофрени, които правят "Everything About You" успяват да натъпчат кавъра на "Cats in the Cradle" с повече емоция отколкото оригиналния изпълнител (Harry Chapin). Така се случи, че изкарах скучно тримесечие напоследък и очаквах единствено господа олигофрените UKJ да ме зарадват. О, девойко Радо, да не бе чакала, не би страдала. Или пък, дали?

Уви, първото впечатление е, меко казано, разочароващо. "Hell Ain’t Hard To Find" е слабо парче с изкопирано интро от "No One Survives" и намирисва на рибена карантия. Като сингъл бе разочароващ, немощен; последни напъни на мъртвец и обложка тип "много искахме да сме в саундтрака на The Walking Dead". За щастие "Let the Record Play" ме навява над мисълта, че само са се шегували. Песента бързо вдига настроението с посланието "баси, колко сме зле, ама т'ва е песен/албум". Едновременно скептичен и ухилен съм. Отбелязвам, че китаристите са точно там, където им се иска, a солата и ефектите са там, където НЕ им е мястото, което винаги е допринасяло за манджата с грозде на UKJ.

Куфеенето започва с "Bad Seed" където всемогъщият дух на Black Sabbath наднича и вика "брато, прекалено малко трева пушихме онова време" - бърз, но отнесен куплет, бавен, ударен припев и соло тип "ъ, кво?". До тук всичко е наред, кимам утвърдително, защото се имам за олд-скуул. Рязкото отрезвително идва с "Mirror of the Man". Примигвам на парцали заради скоростта на парчето и акустичната китара. Преглъщам на сухо поради сериозния текст. Започвам да мигам тъпо, когато осъзнавам, че първите тонове на "She's Already Gone" ми приличат на "Through the Glass" на знаете кои. Идеята обаче остава непроменена - UKJ удрят в сериозното и злъчното. Звучат зрели. Уви, звучат стари и препатили. В живота, не в музиката. А след малко и в музиката, в нея обаче узрели. "Nothing Ever Changes" потвърждава увисналата ми усмивка, UKJ са се взели насериозно и не се бъзикат. Проверявам унило дали не слушам Another Animal или Medication (странични проекти на вокалиста Уитфийлд Крейн), но удрям на камък. Сериозното си стои там, и удря точно където трябва - почвам да мисля върху нещата и живота. "My Old Man" се опитва да вдигне скоростта, но текстът седи в онази горчива нотка от преди, a "Under the Bottom" отново прелива в блексабатската пасивна агресия.

Целият албум напомня на други неща, но изключително тънко. Като заговорихме, следва кавър на "Ace of Spades", който ако не друго, не е на място, но пък е свеж. Закривам албума за себе си с "The Enemy", може би защото просто не бях готов нито за сериозния тон на този албум, нито за края на това парче, а и може би си вярвах че цял живот ще си остана динозавър или полезно изкопаемо. Същинският край на албума идва с кавъра на "Papa Was a Rolling Stone", което откровено не ми се слуша след всичко останало.

От себе си честно и почтено бих дал максимална оценка на това, което чух. UKJ са това, което винаги са били - музика за забавление, музика за усмивки, и тук-таме за размисли, ама много рядко. Едновременно с всичко това те са и доста технична и интересна група. НО - това което очаквах от тази група бе поредната доза усмивки и намигвания. Може би наистина са решили да са "по-грозни отколкото бяха", наблягайки на грозната реалност. Вътре в мен оценката на този албум е 9.8/10, но от съображения за обективност оставям оценка, която може би ще звучи по-логично на останалите.

+ + + + +
19 години по-късно нов албум, и то добър.
Стегнати инструментали без ненужни кръпки.
Силни и сериозни текстове в по-голямата част от албума.

- - - - -
Странно, но изключително малко лигня.
19 години, без да броим EP-то, са си много.
Поради горния факт – сигурно UKJ вече ще са малко чужди на публиката.
 
IF YOU LIKE
Skid Row, Tesla, Jackyl, Extreme, Poison, Mr. Big, Mötley Crüe и др.

Автор: Quiksilver
[8/10]

Skindred - Volume

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 19, 2015 2 коментара

Стилът: Alternative/Reggae/Dub/Nu Metal
От/Год: Уелс, 2015
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~43 минути


При Skindred очевидно нищо не се променя. Групата държи едно ниво и за пореден път вади добър албум, който обаче не блести с нещо нечувано. Най-готиното нещо, свързано с Skindred тази година всъщност беше песента "WIldfire" на Crossfaith, в която гостува Бенджи. Но и "Volume" не е лош. И ако харесвате Skindred, е твърдо вероятно да останете доволни и от тази им нова творба. Но ако сте по-скоро неутрални, то смесицата от реге и метъл вече може би няма да ви е чак толкова интересна, колкото беше някога.

Във "Volume" има всичко на всичко 11 песни, ако не броим трите интерлюдии, чиято цел така и не можах да си обясня. Композициите отново са с разнообразно звучене, но все така само малка част от тях са достатъчно енергични, раздвижващи и разкуфяващи - а все пак не е ли това крайната цел на тази музика? Силата на албума е в откриващите сингли "Under Attack" и "Volume", но нататък все нещо ме спираше да стана от стола, да се размърдам, да се разкуфея и да се изкефя максимално. Само "Sound the Siren" загатва, че нещо ще се случи и че ще избухне, но кулминацията ѝ е малко разочароваща.

С идването на втората половина на албума се засмилих, че настроението в "Volume" доста ми напомня за това от "Babylon" и "Union Black", но като имаме предвид, че звученето на групата почти не се е променило, може би това е нормално. По-важното в случая е, че в тази половина също има нелоши тракове като готиния алтърнатив "Saying It Now" и "Straight Jacket", но след тях така и не се случва нищо по-добро. Безсмислените интерлюдии "II" и "III" са напълно пренебрежими, а "No Justice" и "Stand Up" така и не разгръщат заложения в тях потенциал. Закриващата "Three Words" пък е толкова скучна и суха, че чак е досадна.

Накратко - Skindred са се справили добре, но не изненадват никого. Дори големите хитове в албума не са нещо супер велико, но пък за сметка на това създават настроение и не са онзи типичен алтърнатив, който 90% от групите сякаш правят по калъп. Феновете също би трябвало да останат доволни, тъй като Skindred им дават още от това, което харесват. А така рядко може да се сбърка.

+ + + + +
Приятен за слушане, създаващ настроение албум.
За пореден път - добре направена смесица от алтърнатив метъл и реге.
Няколко хитово звучащи трака, на които може да надуете колоните и да се пораздвижите.

- - - - -
Ако някой е изненадан от нещо в този албум, да ми се обади.
Безсмислени, напълно пренебрежими интерлюдии.
Няколко сухи, скучновати парчета, в които Бенджи звучи направо досадно.
 
IF YOU LIKE
Dub War, Fear Nuttin Band, Kontrust, RATM, Nonpoint, (həd) p.e., Ill Niño и др.

Автор: Undepth
[6/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели