TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Xandria - Theater of Dimensions

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, януари 09, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~74 минути


Надпреварата кой ще направи най-дълъг и епичен симфо метъл албум очевидно продължава и вече имам чувството, че Xandria и Epica нарочно се надцакват. Малко трудно се наканих да изслушам тези 74 минути наведнъж, но в крайна сметка успях, след което пак слушах албума, но вече малко по-накъсано. Това само по себе си е проблем за по-заетите фенове, но пък ако Xandria ви е любима група, надали бихте отказали цели 74 минути материал. Въпросът е, че Xandria сякаш показаха най-доброто от себе си в "Sacrificium" и "Theater of Dimensions" е просто негово логично (и може би малко по-разлято) продължение.

Първите три композиции в албума страдат от един ужасно стар проблем - не са лоши, но сякаш вече съм ги чувал. 7-минутната "Where the Heart is Home" е най-добрата сред тях, но "Death to the Holy" представлява една много бързо изтъркала се смесица от симфо метъл с фолклорни елементи, а "Forsaken Love" би била идеален пълнеж в албум на Nightwish. "Call of Destiny" пък изненадва приятно с пауър метъл клавир и китари, но като цяло не носи заявения като идея пауър метъл дух, с което също леко разочарова. 41 секунди след началото на "We Are Murderers (We All)" обаче става наистина интересно. Защо не започнаха с това?! Агресивен риф, скоростен ритъм, чисто пеене без оперни елементи, дет ревове (на Бьорн Стрид от Soilwork) и масивен, епичен припев! Ето това е истинското начало на албума!

За контраст идва тихата и нежна балада "Dark Night of the Soul", където пианото, виолончелото и гласът на Даяне са в главните роли. И не че песента е лоша, но е много предвидима, а за да се разчувстваме истински, ни е необходимо нещо повече от generic балада. Все пак нататък отново започват да се случват хубави неща. "Ship of Doom" е епично парче с много яки хорове и запомнящ се припев, а "Céilí" е свеж и напълно самодостатъчен инструментал. Като хитов сингъл пък отвсякъде звучи "Burn Me" (за която подозирам, че ще видим и видео), където се включва и Захер Зоргати от Myrath, а ориенталските елементи нямаше как да не ни напомнят и за "Salomé". В неблагодарната роля на преспоследен трак влиза "Queen of Hearts Reborn", която започва като театрална балада, но се развива до типичен епичен Xandria трак с оркестрации. Уви, и тук няма кой знае какви изненади, освен лошия речетатив в средата и края.

Нямаше как да се мине и без грандиозен финал. "A Theater of Dimensions" е опус, дълъг само 14:22 минути, като първоначално тръгнах да пиша за действието в него "минута по минута" в бележките си, но бързо осъзнах, че това не е добра идея. Действието в песента се променя средно на всеки 90 секунди, а освен великолепното вокално изпълнение на Даяне, можем да чуем още гласове, за които подозирам, че принадлежат на Хенинг Басе (Firewind) и Рос Томпсън (Van Canto) и които се включват идеално в тази брилянтна композиция. В началото ѝ бях леко скептичен и мислех, че просто ще е излишно удължена, но всяка нова минута в нея носи ново чувство, ново настроение и нова изненада, като особено след 6-ата минута става наистина, ама наистина епично и театрално. Не се плашете от дължината - чуйте песента в нейната цялост!

Възможно е да съм чул прекалено много симфо метъл напоследък и затова да ми се струва, че вече нищо не е достатъчно свежо и изненадващо, но не мога да кажа, че съм безкрайно впечатлен от "Theater of Dimensions". В него има 3-4 наистина силни композиции и макар да не мога да кажа за останалите, че са слаби, не мога да кажа и че са нещо нечувано или запомнящо се. Хитовете определено са "We Are Murderers (We All)" и "Burn Me", а много положителни точки трупат "Ship of Doom" и епичната "A Theater of Dimensions". Оттам нататък, без да правят нещо неоспоримо слабо, Xandria просто карат по инерция, а поне аз очаквах много повече от албум с такава гигантска дължина и такова заглавие. Театралните елементи и авангардността са част само от 2-3 песни, а поне аз много разчитах на тях, защото ги обожавам, когато се смесят с метъл. Иначе епични оркестрации и хорове вече сме чували и трябва с тях да се прави нещо наистина величествено, за да ги приемем за нещо повече от задължителния фон във всеки нов симфо метъл албум.

+ + + + +
Своеобразна разходка из творчеството на Xandria с доста скрити препратки към предишните им албуми.
Два открояващи се хита, един величествен опус и щедри дози епичност из целия албум.
Много сполучливи включвания на гост-вокалисти от Soilwork, Myrath, Firewind и Van Canto.
Дискът е изпълнен от ръб до ръб - над 74 минути материал!

- - - - -
Без да има неоспоримо лош материал, много композиции са в най-добрия случай "средняшки".
Албумът спокойно можеше да започне с "We Are Murderers (We All)" и нищо да не загубим.
Това заглавие предразполага към театралност, каквато се среща прекалено рядко тук.
 
IF YOU LIKE
Epica, Nightwish, Sirenia, Tristania, Diabulus In Musica и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Mono Inc. - Together Till The End

Posted by Today's Metal Crew On събота, януари 07, 2017 0 коментара

Стилът: Synth/Gothic Rock/Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: NoCut/SPV
Отнема: ~50 минути


Миналият път бяха вдъхновени от американския юг, а сега - от морето, вълните и неговите истории. С други думи, Mono Inc. правят всичко възможно да не издават повече албуми с едно и също съдържание. Не че имахме нещо против да правят и това де, но все пак по някое време започна много да си личи. И след малко странния (макар и нелош) "Terlingua" определено беше време за втежняване на звука.

Такова нещо се усеща още в отварящата "The Banks of Eden", в която Mono Inc. изненадващо правят нещо като... пиратски готик метъл? Китарите са по-тежки от обикновено, а вечният синтезатор е по-раздвижен от всякога и е допълнен от оркестрации. Бързо обаче нещата си идват на мястото с "Together Till the End" - един от малкото типични Mono Inc. synth рок тракове в албума, редом с "There Comes a Life (Back To Life) и раздвижения сингъл "Children of the Dark". В този тотален готик рок хит се включват още три обичани на готик сцената (и отвъд нея) имена - ветеранът Йоаким Вит, Тило Волф (Lacrimosa) и Крис Хармс (Lord of the Lost). Неочакван гост пък се появява в симфоничната "Boatman", която поне аз виждам като следващ официален сингъл с видео. Гостът е Ронан Харис от VNV Nation, който, доколкото ми е известно, за пръв път в кариерата си се включва в подобен дует. И поне за мен, това е най-добрата песен в албума.

В диска този път има само две баладаи. Първата се казва "The Tide" и е изпята с гласовете и на четиримата членове на бандата, а за фон има само малко акордеон. Познаващите историята на групата ще оценят посланието ѝ много по-силно, тъй като то е насочено към техния бивш вокалист Мики, който почина през 2010-а година и... е малко трудно да не реагираш емоционално, когато Мартин Енглер пее "Farewell, friend, so long!". Другата балада "Across the Waves" не носи нито чак толкова емоции, нито особена музикална стойност и заради това не бих я поставил сред силните попадения в "Together Till the End". Почти за балада може да мине и "Rome Wasn't Build in a Day", но тя е по-скоро само бавна откъм темпо, отколкото баладична.

Трябва да спомена и две много приятни изненади. Първата е нетипично електронната и много мелодична "This Is My Life", а втората - кавърът на "Out in the Fields" на Гари Мур и Фил Линът. И с тяхното споменаване горе-долу се изчерпва всичко, заслужаващо внимание в "Together Till the End". Албумът хем е типичен за Mono Inc., хем надгражда постигнатото от тях досега и определено не е просто "още от същото" за пореден път. Да, има и "още от същото", но не се прекалява с него, пък и в крайна сметка - това е част от идентичността на групата. Песни като "Boatman", "Children of the Dark" и "The Banks of Eden" са сред най-добрите на Mono Inc. изобщо, а "This Is My Life" и почти акапелната "The Tide" показват неподозирано яки страни на групата. Всичко това превръща "Together Till the End" в една от най-добрите творби на Mono Inc. в последните години.

+ + + + +
Групата прави всичко възможно да разнообрази музиката си, но и да запази идентичността си.
Три от най-добрите песни на Mono Inc. изобщо се намират в този албум.
Два ярки хита, един як кавър и една прекрасна балада в памет на трагично загиналия им бивш вокалист.
Втежнено китарно звучене, силно проличаващо си в някои песни.
Много сполучливи и идеално включващи се гост-вокалисти.

- - - - -
Някои песни доста се различават откъм продукция, което е малко странно.
Без пълнежчета и слаби песни явно няма как да се мина - и тук има няколко такива.
Абе тая обложка не съм ли я виждал някъде?
 
IF YOU LIKE
Joachim Witt, Lord of the Lost, Lacrimosa, ASP, A Life Divided и др.

Автор: Testset
[8/10]

Palisades - Palisades

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, януари 05, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative/Post-Hardcore/Emocore
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Rise Records
Отнема: ~39 минути


Трудно беше да преглътнем недоразумението "Mind Games", което Palisades ни сервираха точно преди две години и съвсем честно - не очаквах тази група някога да направи добра песен отново. Явно обаче масовата съкрушителна критика към "Mind Games" им е помогнала да си вземат поука и сега Palisades издават своя едноименен албум. Нали се сещате, онзи похват, в който показваш "Ето това сме ние!" и правиш нещо по-различно от миналия път, като изпълваш музиката си с емоция и гледаш да е епично, защото... това е тежестта на едноименния албум.

Добрата новина е, че "Palisades" са загърбили идеята за правене на недъгава електроникор шитня и са се върнали към тяхната си музика - смесица от алтърнатив рок, пост-хардкор, пък ако щеш дори малко поп и емокор (за съжаление). И макар това да е крачка в правилната посока, тя не е достатъчна. Повечето фенове се надяваха на по-тежък албум и той е такъв, но в сравнение с "Mind Games" даже албумите на One Direction са тежки.

Като за начало, не може да кръстиш отварящия си трак "Aggression" и той да не е агресивен. Ясно, имат някаква гражданска позиция за свободната продажба на оръжия в САЩ, искат нещо да кажат, пускат запомнящия се рефрен "American aggression for free!" в действие, но когато посланието е толко по-силно от музиката, нещо някъде е сбъркано. Следващата "Cold Heart (Warm Blood)" е дори по-лека, но в припева силно се опитва да имитира Bring Me The Horizon, използвайки някои техни похвати, особено откъм вокални ефекти. Учудващо, колкото и да е лигава песента, припевът и бриджът преди нея я превръщат в една от най-запомнящите се в албума. За сравнение, "Better Chemicals" разчита на повече китари, но в нея просто няма какво да се чуе, защото е праволинейна, скучна и абсолютно "безсолна". Сингълът "Fall" прави нещо по въпроса, но отново се разлива в ненужни емоционалности.

Най-тежката песен в албума се казва "Through Hell" и бе пусната като сингъл, подлъгвайки феновете, че Palisades ще правят и тежка музика през 2017-а. Почти всички останали песни - "Let Down", "Dark", "Memories" и "Hard Feelings" следват сходни формули - започват лежерно и емоционално, като чак по някое време се включват китари, които да пораздвижат нещата. Към финала "Dancing With Demons" отново го избива леко на модерен BMTH (не е хвалба), а закриващата "Personal" показва, че в Palisades все пак може да се роди и наистина добра композиционна мисъл. Парчето, макар и леко, е сред малкото запомнящи се в албума.

Колкото и да се напъвам да съм в крак с модата, не мога да приема, че Palisades правят нещо повече от това, което наричам "евтин пост-хардкор за тийнове". Почти напълно празни откъм качествено музикално съдържание, групи като тях разчитат предимно притегателни за тийновете евтини послания и емоционалност. Когато и да чуя такъв праволинеен албум и се сещам колко липсват на света групи като In Fear & Faith, които също свиреха в този жанр, но с реална музикантска мисъл, каквато тук рядко протича. Даже не говоря за излишно техничарство, въртене на сола и прочие, а за основополагащи композиторски умения. Въпреки това е похвално, че дори с подобен ограничен потенциал, Palisades правят не чак толкова лоша музика и имат толкова много фенове. И да, "Palisades" е доста по-добър от "Mind Games".

+ + + + +
Решителна крачка напред след ужасяващо слабия "Mind Games".
Няколко запомнящи се песни, една от които дори е приятно тежичка.
Там, където има повече китари, нещата се получават доста добре.

- - - - -
Проява на слаби музикантски и композиционни умения.
Праволинеен, бързо доскучаващ и лесно забравим в по-голямата си част.
Изключително досадни поп-емоционалности и липса на достатъчно тежък звук.
 
IF YOU LIKE
Sleeping With Sirens, Issues, Bring Me The Horizon, Falling In Reverse и др.

Автор: Testset
[4.5/10]

Raizer - We Are The Future

Posted by Today's Metal Crew On вторник, януари 03, 2017 0 коментара

Стилът: Industrial Rock/Metal/Drum & Bass
От/Год: Русия, 2017
Лейбъл: FiXT
Отнема: ~43 минути


Отдавна витае едно грешно правилно схващане за руската сцена - че е изостанала, че се пее само на руски и че едва ли не всичко там започва и свършва с Ария и Кипелов. Само че много музиканти там гледат към западната сцена и се стремят да достигнат качеството ѝ, като в някои случаи дори го надминават. Експерименталните групи, метълкорът и електрониката в метъла са на почит, а руският акцент във вокалите често е напълно незабележим. Затова и вместо да ви пишем за класическата руска хеви сцена, ние гледаме да пишем за модерни банди - като дебютантите Raizer.

В основата си Raizer са индъстриъл рок с drum & bass ритъм и електроника. Най-лесно ще е да си ги представите като незаконното дете на Celldweller и Pendulum, но по-запознатите биха могли да ги сравнят и с Subkulture (които някога блеснаха силно, но уви, само с една песен). Електрониката в "We Are the Future" е водеща, като често поглъща китарите и така се създава една много любопитна комбинация. Началото с "Dawn" е максимално силно и ударно и може да се каже, че това е и най-добрата песен в целия албум. Това обаче не значи, че нататък няма смисъл да се слуша! Следващите "Abduction" и "Magic" залагат на средно темпо и силно зарибяващи електроники, а заглавната "We Are the Future" леко разочарова, тъй като е една от онези песни, в които до края чакаш нещо да се случи, а то не се случва.

Двете условни половини на албума биват разделени от киберпънкчето "A.I.", след което следва и първата... балада? Не съм сигурен как да нарека "Fall" и може би точно затова именно тя беше най-често прескачаната от мен песен след първите няколко слушания на албума. "Against Myself" съвсем го избива на Celldweller, леко хаотичната "Lonely Star" скача рязко и често от електроника към китари, а "Storm" вкарва елементи на транс и дъбстеп, но уви, оставя китарите на прекалено заден план. Въпреки това песента е много зарибяваща и щеше да е добре албумът да свърши с нея. Вместо това за финал идва "Far Away", която носи по-"метъл" усещане, но продукцията сякаш е различна от тази на останалите композиции, което е странно.

Най-хубавото на Raizer е, че много малко групи звучат като тях, или по-точно обратното - Raizer не звучат като много други групи. Другото хубаво нещо е, че макар електрониката да заглушава китарите, "We Are the Future" не звучи като електронен албум, а като индъстриъл рок албум. Даже на няколко места се хванах да си куфея и чак впоследствие осъзнах, че там дори няма китарен звук. Пуснете си "Dawn" и ще ме разберете.

+ + + + +
Точки за смелостта и оригиналността на звученето.
Много свежа комбинация от индъстриъл рок, drum & bass + малко метъл и дори дъбстеп.
Песни като "Dawn", "A.I." и "Storm" сочат към правилното бъдеще за групата.
Електрониката на места е толкова яка, че може да забравите, че тук-там липсват китари.

- - - - -
Китарите са на прекалено заден план, а електрониката и D&B ритъма - твърде надути и всепоглъщащи.
Оригиналното и уникално звучене бързо се поизтърква и по някое време вече просто не е... изненадващо.
Не мога да се отърва от усещането, че слушам drum & bass ремикси на Celldweller.
 
IF YOU LIKE
Subkulture, Celldweller, Blue Stahli, Pendulum, The Qemists, The Prodigy и др.

Автор: Stahley
[6.5/10]

Starset - Vessels

Posted by Today's Metal Crew On неделя, януари 01, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Metal/Electronic
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Spinefarm Records
Отнема: ~67 минути


Starset се появиха от нищото - една от онези групи, които можехме да видим с 30 лайка на страницата им, а само няколко месеца след това издадоха дебтния си албум и грабнаха вниманието на фенове и лейбъли от цял свят. Не съм сигурен дори дали самите Starset осъзнават колко са големи очакванията към "Vessels", но ако съдим по интереса към тях онлайн - очакванията са доста, доста сериозни. Тази епична смесица от алтърнатив рок, електроника и меланхолия очевидно се харесва на феновете, а фактът, че музиката им звучи като творение на група с ужасно много опит и мащабно мислене, много допада и на критиците.

Слушам "Vessels" от началото на декември и се опитвам да не се прехласвам и да не си поставям очаквания, затова и първите няколко слушания малко ме объркаха. Средното до бавно и меланхолично темпо в първите няколко трака малко ме разочароваха, но дори така нямаше как да не откроя колко яка песен е "Die For You", в чийто край даже можем да чуем нещо доста нетипично за Starset - крещящи вокали. "Ricochet" също е добър трак сам по себе си, но обграден от 4 други бавнички песни просто не успява да блесне. Жадуваната (поне от мен) промяна идва с "Into the Unknown", където тежките китари най-сетне получават достатъчно терен, а енергията се вдига с много зарибяващи електронни бийтове и спорадични крясъци. Следващата "Gravity of You" пък носи малко BMTH-арски привкус и много си личи, че се опитва да "постели" за нещо по-епично от нея. Така и се случва - идва "Back to the Earth", която е може би най-епичната песен в този 67-минутен албум. Парчето започва семпло с електроника и простичък, насечен китарен риф и се разгръща постепенно с оркестрации, достигащи пика си в края.

В този момент леко се зачудих - дали този албум не би могъл да свърши и тук? Задавах си този въпрос до средата на следващата "Last To Fall", когато тя все пак успя д аме убеди, че не е електро-поп балада. "Bringing It Down" продължава със средното темпо, но също се опитва да раздвижи нещата с китари и електорнни бийтове, докато "Unbecoming" не успява да изиграе никаква роля, освен тази на буфер преди идването на пълния с мазна електроника хитов сингъл "Monster You Made Me". За финал "Telepathic" се опитва да се пребори някак със "синдрома на предпоследния трак" и това е похвално, но крайният резултат е малко странен. Очаквано, за финал е оставена най-бавната и дълга композиция в албума - "Everglow" и ако не заспите в първите ѝ 4 минути, ви чака един заслужено епичен финал на един приятно епичен албум.

Съвсем накратко - "Vessels" е от онези рядко срещани в алтърнатив рока епични албуми, на които мислехме, че само Red и Nine Lashes са способни в наши дни. Много се радваме да видим, че Starset успяват да се утвърдят като име и че към тази музика има такъв огромен интерес. И макар "Vessels" да не е съвсем перфектен, а на места - прекалено бавен, се радваме, че именно за него е първото ни ревю за 2017-а. И нека тя ни донесе още много любима и страхотна музика (както и финанси, с които да си я купуваме, хехе)!

+ + + + +
Музика, правена с размах и много мащабно мислене.
Рядко срещаното явление "епичен алтърнатив" в пълния му блясък.
Много успешна комбинация между алтърнатив рок, метъл, много електроника и малко оркестрации.
Няколко отличаващи се, хитови композиции.

- - - - -
Прекалено много се разчита на средното и бавното темпо.
Няколко ужасно лесно забравими трака.
 
IF YOU LIKE
Nine Lashes, Red, Renegade Five, Three Days Grace, My Darkest Days, TFK и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

In the Woods - Pure

Posted by Today's Metal Crew On петък, декември 23, 2016 0 коментара

Стилът: Experimental/Doom/Progressive Metal
От/Год: Норвегия, 2016
Лейбъл: Debemur Morti Productions
Отнема: ~67 минути


Само ако знаете колко се израдвах, когато разбрах, че In The Woods ще издадат албум! И разбира се, от мига, в който се появи, вече вероятно съм го завъртял поне 20 пъти. Доста се колебах дали да напиша няколко думи за него – колебание, породено от съмненията за някакъв заговор между тукашните ни герои и колегите им от Evergrey. И ще ви кажа защо тази мисъл се зароди в мен.

Още отварящата и заглавна песен "Pure" ме върна 1-2 месеца назад със спомена за новия албум на шведите. Толкова много общи неща - звученето, сходните гласове, постройката на композициите, та чак до изконните влияния на прог рока от 70-те и 80-те. Ама какво да се прави, случват се и такива неща. Всъщност, искам да кажа, че ми липсва онова новаторство, което имаше в изобилие в предишните им издания. Сега като че ли са потънали в океана на изминалото време и неговата тежест е притиснала творческия им потенциал някъде там, където беше прекъснат преди много години. На моменти от създаденото налягане бива изстрелван по някой залп вдъхновение, което обаче на мен ми е крайно недостатъчно. Първото подобно изключение идва с "The Recalcitrant Protagonist" – песен, построена зверски добре, с бавно навлизащи китарни рифове, хубава мелодия и съвсем леко сладникав привкус. И докато чак "Cult Of Shining Stars" китарите стават наистина настоятелни, не мога да спра да си мисля за заглавната "Pure". В нея е залегнала философията относно съпътстващите ни светове, съществувание и съзнание, като дълбочината, която се корени в това, е същността на идеята, около която се върти албума. Сложна работа, ей!

Продължаваме напред до "Transmission KRS" - инструментал, странно напомнящ ми за ФСБ, като стигаме и до нещо приятно и рядко срещано - 10-минутен трак, който не отегчава по никакъв начин. Първата му половина е подчинена силно на синтезаторните звуци, докато във втората сливането им с китарен саунд и майсторски сола е показател, че контролът върху въздействието e изцяло на страната на норвежците. И да, "This Dark Dream", а в последствие и "Mystery Of The Constellations" (искам още и още от последните ѝ минути!) са точно онази магия, за която говоря. Пълно потапяне в красотата на тяхната музика - от всичко и обилно!

In The Woods винаги са били мярка за неподражаемост и оригиналност - и в "Omnio", и в "Strange Иn Stereo", и преди това. Примери бол. Този път оценката в този аспект не би могла да е върхова, но пък най-вероятно това е, защото още не съм свикнал с това им звучене и най-вече с гласа на Mr.Foe. Затова и сравнението в началото така ми се е натрапило. Както и да е, определено бих заложил на следващия албум (ако не е след 15 години), че ще отприщи отново извора на онова, което е направило тази банда толкова култова.

+ + + + +
Тези хора не могат да правят слаба музика.
Много, много умело смесване на по-лекия прог рок с тежки метъл рифове.
Знаете ли, че In The Woods са сред първите групи, ползвали определението "Pagan Metal" за музиката си?

- - - - -
Няма го онзи дух на новаторство.
Стиловите прилики с Еvergrey.
Вокалите на Mr.Foe трябва да се напаснат с времето към стандартите на бандата.
 
IF YOU LIKE
Evergrey, Green Carnation, The Third and The Mortal, Ulver, Pink Floyd и др.

Автор: Nightice
[8/10]

Machinae Supremacy - Into the Night World

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 15, 2016 0 коментара

Стилът: SID Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Hubnester Records
Отнема: ~40 минути


Няма друга група като Machinae Supremacy и точно затова всеки техен нов албум е очаквано събитие. Промените в звученето им в последните им два албума не бяха лоши, но явно останаха неразбрани от феновете, които предпочитаха класическите MaSu - с много 8-битова (SID) електроника и по-освободено, не чак толкова "сериозно" звучене. И ето, че "геймърският метъл" отново е на дневен ред!

Докато предишните два албума бяха безспорно добри, истинската сила на MaSu е в умелата употреба на 8-битова електроника и именно тя е в основата на музиката, която правят в "Into the Night World". Разликата се усеща още в отварящата "My Dragons Will Decimate", която носи именно онази супер зарибяваща смесица от модерен, мелодичен пауър метъл и 8-битова електроника, която някога направи тази група толкова обичана, особено сред геймърите. Настроението се поддържа в следващите "Into the Night World" и супер мелодичната "Twe27ySeven", докато "Remember Me" не променя всичко. Песента е единствената балада в албума, но не притежава нито едно от иначе досадните качества на писаните насила балади. Пианото и дамските вокали допълват искрено емоционалния глас на Gaz, а включващите се в средата китари и леки оркестрации внасят страхотно епично чувство.

Във втората половина на албума електрониката намалява и затова тук блестят най-вече тракове като "Beast Engine" и инструменталчето "Sid Metal Legacy". Но дори въпреки липсата на много електроника, "Stars Had to Die so That You Could Live" е великолепен трак, който прогресира към все повече и повече епичност с всяка изминала минута. Пианото пък отново играе основна роля чак в последната композиция - "The Last March of the Undead". Въпросната песен започва малко бавно и баладично, но постепенно вдига темпото и се развива по начин, който накара поне мен лично да я превъртя около 10 поредни пъти.

"Into the Night World" звучи като албум, който MaSu са изсвирили с удоволствие и без напрежение и би бил идеалният техен албум, ако в него нямаше 2-3 лесно забравими композиции, което не е малко за албум от 10 песни. Аз обаче се върнах към времето, когато откривах тази група и трудно бих могъл да искам по-добър албум от Machinae Supremacy през 2016-та. Направо обаче ще ви завидя, ако ги откриете с този албум!

+ + + + +
Връщане към по-електронното звучене, което ги откроява силно от останалите групи.
Лесни за слушане и възприемане, но въпреки това детайлно изпипани, разгръщащи се композиции.
Атмосфера, стил и музикално изживяване, каквито рядко се откриват на "нормалната" метъл сцена.

- - - - -
Няколко лесно забравими, даже леко разочароващи композиции.
Старите фенове може и да останат доволни, но трудно ще се изненадат от нещо.
 
IF YOU LIKE
Gloryhammer, Rainbowdragoneyes, Magic Hammer, Celldweller и др.

Автор: Stahley
[8/10]

Article #1000! Kalisia - Cybion

Posted by Today's Metal Crew On петък, декември 09, 2016 3 коментара

Стилът: Epic Progressive/Sci-Fi Metal
От/Год: Франция, 2024
Лейбъл: -
Отнема: 1:11:11 часа


Една от вечните теми сред метълите е "Кой е най-великият метъл албум". Всеки казва любимия си албум и започват споровете. Затова и ние в TMB вече 999 пъти се въздържахме да раздаваме подобни определения като "най-велик метъл албум". Но ако има албум, който да ме е оставил без дъх и за който още не мога да проумея как изобщо съществува, то това е "Cybion" на Kalisia. Напълно е възможно това име да не ви говори нищо, но поне аз никога през живота си не съм попадал на толкова детайлно изпипан и гениален метъл шедьовър. И не говоря само от музикална гледна точка. Сега ще ви обясня за какво става дума.

 Създаването на "Cybion" отнема на своя мастърмайнд Брет Калдас-Лима близо 15 години. Това звучи като адски много време, но "Cybion" не е просто музикален продукт. Той е една грандиозна sci-fi история от бъдещето, за която Брет е измислил целия сюжет. Специално за албума е измислен и цял йероглифен извънземен език (!!!), наречен "кал", а целият артуърк към книжката с диска също е авторско дело на Брет. Албумът всъщност представлява една огромна песен, разделена (по-скоро от учтивост) на четири отделни действия, всяко съдържащо по пет трака. Всяко парче от отделните действия започва с буквите A, B, C и D, а общата продължителност на песента (албума) е точно 1:11:11 часа.

 Музиката най-лесно може да бъде определена като прогресив, но е много, много повече от това. Тя комбинира прогресив, мелодет, дет, индъстриъл, електроника, джаз, авангардност, симфонии и абсолютно недостижима епичност, която не мога да ви опиша с никакви думи. За да разберете за какво говоря, трябва да чуете целия албум - на един дъх, с възможно най-високо качество. С други думи, "Cybion" просто е изпреварил времето си и наистина звучи като албум, излязъл през годината, в която се развива действието в него - 2024-а, а не през 2009-а, когато явно някой с машина на времето го стовари на човечеството, още преди то да е готово за него.

Потапянето в тази история се случва неусетно. Всички гласове на Брет (пеене, ревове и всякакви гласове с ефекти) и Елоди Бушоне (която внася доза нежност не само с глас, но и с флейта и саксофон) разказват историята досущ като в метъл пиеса, а на помощ им се притичват гигантски имена като Анджела Госов (ex-Arch Enemy) и Ариен Лукасен (Ayreon), а с някое и друго китарно соло помагат Пол Масвидал (Cynic, Death) и още куп великолепни (макар и не толкова известни) китаристи и продуцентът Анди Снийп. Звукът е чудесно изпипан и изключително многопластов, а действието се променя на всеки няколко секунди. Музиката не разчита на познати структури с куплети и припеви, което прави изживяването абсолютно непредвидимо и изключително красиво. И въпреки тази неочакваност, всяка промяна идва винаги точно навреме и радва сетивата по начини, по които малко други (ако изобщо има такива) албуми могат да го сторят.

 Това е то. Преди близо 6 години, когато Today's Metal стартира (доста слабо, признаваме си, хаха), надали някой от екипа беше предполагал, че ще стигнем 1000 публикации. Чак когато видяхме числото 999 при предишното ревю (това за Warpath) осъзнахме, че се задава нещо значимо за нас като автори. Затова и решихме да отбележим тази страхотна бройка така, както ние си знаем - с ревю. Аз, като редактор, не виждах по-подходящ албум за целта от "Cybion", тъй като някога Today's Metal стартира с една много ясна цел - популяризиране на не толкова известни по наши земи групи. Напук на логиката, която показва, че най-много се четат ревюта за популярни групи и "нетипични" материали, ние никога не спряхме да пишем за групи, които може и никой в България да не слуша и които със сигурност нямат и една легално прдадена бройка у нас. Но дори само един човек да цъкне на ревюто и случайно да открие новата си любима група - нашата цел е постигната. Надяваме се, че покрай нас сте открили много нова музика и сте разширили музикалния си кръгозор. Вярваме и че ако все още не сте - ще ни се доверите и ще потърсите Kalisia и техния "Cybion". Пък ще си говорим още за сайта, за съвременната сцена и нашите опити да допринесем за развитието ѝ на 12 януари догодина, когато сайтът би трябвало да стане на 6 години. Дано успеем да го отпразнуваме заедно!

+ + + + +
Абсолютно брилянтен, изпипан до последния детайл метъл шедьовър.
Целият албум е една гигантска песен, приличаща по-скоро на sci-fi пиеса.
Гигантско разнообразие и никакво следване на стереотипи и правени по калъп структури.
Личи си защо албумът е отнел на създателите си цели 15 години.
Специално за албума е измислен цял извънземен йероглифен език! 

- - - - -
Слушането на един дъх е важно, но трябва да се отделят 1:11:11 часа за целта. 
 
IF YOU LIKE
Ayreon, Disillusion, Dream Theater, Devin Townsend, BTBAM, Scar Symmetry и др.

Автор: Testset
[1000/1000]

Warpath - Bullets For a Desert Session

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 01, 2016 0 коментара

Стилът: Thrash/Doom/Groove Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Massacre Records
Отнема: ~61 минути


Това не го очаквах - след повече от 20 години прекъсване, слушам нов албум на Warpath! Сигурно има 50 групи с това име, но това са онези германци, които го ползват от началото на 90-те и издадоха свирепия "Massive". Стилът им може да бъде обощен като "траш, ама не баш", затова те самите го наричат "hate metal" - смес от траш, груув, хардкор и малко дуум. Зад микрофона отново е Дирк Вайс, познат ни още от Incubator и от жестоките Richthofen. И ако вече сте чули страховития му рев веднъж, надали сте го забравили.

На пръв поглед това е вид метъл, който лесно бих подминал. Продукцията не блести с кой знае какво качество, а музиката - с кой знае каква оригиналност. В "Bullets For a Desert Session" основни роли играят емоцията и носталгията. И като казвам "емоция" нямам предвид някаква тъжна или романтична такава - просто каквото и да изпява Дирк Вайс, звучи адски искрено и думите му удрят максимално силно. Заради това, но и заради други показатели, той ми напомня за Том Уейтс. Като добавим мачкащото темпо (независимо дали е средно или бързо), албумът придобива една мрачна и носталгична окраска, която хем ни връща в 90-те, хем ни рита здраво, за да поиздивеем подобаващо.

Трашът в този албум носи със себе си духа на траша от началото на 90-те. Откриващата "Reborn", силно напомнящата за Sodom "No One Can Kill Us" и "No More Time To Bleed (Thrashunion)" са високоскоростните резачки редом с "Unseen Enemy", която обаче има по-скоро пънкарски хардкор привкус. За достоен наследник на "Massive" пък може да мине "I Don't Care" и минаващата бавно като валяк "When War Begins". Други мачкащи композиции, макар и в малко по-високо темпо, са "The Liar Knows the Truth" и "God Is Dead" - един от многото тракове в албума с директни антирелигиозни текстове. Тук даже няма как да се сърдим на Дирк, че напада само християнството, защото той говори против религията като цяло, а в Richthofen дори цитираше конкретни имена на божества в красноречивата "Kill For Allah". Ето така се прави антирелигиозна песен - не само срещу християнството, защото това е лесно и банално. Ха кажи нещо против исляма, а?

По-изчистени форми на дуум можем да чуем най-вече в "Crossing" и 7-минутната "Bullets For a Desert Session", с която идва и краят на албума. С риск да се повторя, музиката в него не е супер оригинална и дори не бих казал, че звучи като писана през 2016-а. Само че май точно в това ѝ е чара - Warpath звучат така, сякаш 20 години са спали криогенен сън и са се събудили във все същото си старо студио, за да запишат нов албум. Затова и ако не сте били фенове на групата през 90-те, надали ще разберете защо проявявам този ентусиазъм. Напълно ще ви разбера, ако не харесате "Bullets For a Desert Session". Но ако поне веднъж сте попадали на "Massive" и ако не сте вярвали на ушите си, докато сте слушали смазващите Richthofen, то този албум е за вас. Той има силата да ви върне поне 20 години назад и да ви припомни що е то "здрав суров метъл".

+ + + + +
Суров, неподправен, искрен, директен, мачкащ, непукистки метъл.
Ранният 90-арски дух е много силно изразен и носи много носталгия.
От гласа на Дирк Вайс струи толкова много омраза и неприязън, че е трудно да се опише. 

- - - - -
Ако не сте били фенове на Warpath през 90-те, надали този албум ще ви впечатли особено.
Без особени форми на новаторство, оригиналност и блестяща продукция.
Някои многократно повтарящи се елементи, особено откъм тематика и текстове. 
 
IF YOU LIKE
Incubator, Richthofen, Totenmond, Pantera, Niederschlag, Dew-Scented, Sodom и др.

Автор: Testset
[7/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели