TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Wintersun - The Forest Seasons

Posted by Today's Metal Crew On петък, юли 28, 2017 2 коментара

Стилът: Melodic Death/Folk Metal
От/Год: Финландия, 2017
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~54 минути


Толкова чакане, толкова нагряване, толкова бавене, толкова вражди с лейбъла и толкова обяснения... е, вече не можех да си седя на ръба на стола и да си гриза ноктите в очакване кога ще има "Time II" (след като "Time I" беше тооолкова малък). Накрая се разбра, че няма да има "Time II" (поне не веднага) и се почна ново нагряване, този път за "The Forest Seasons". Wintersun предлагаха албума в Kickstarter (или IndieGoGo, вече не помня, а и не ми дреме) в дигитален вариант за 50 евро (?!) и го бяха напълнили с купища материал, за който може би на много хора не им пукаше. Всички искаха просто шибания нов албум на Wintersun. И най-сетне чакането свърши!

Е, ако сте чували думата "overhype", то спокойно можем да сложим този албум в определението срещу нея в тълковния речник. Толкова дълго бях хайпнат, че накрая дори не бързах да чуя финалния продукт, а когато това се случи, мозъкът ми не избухна, както очаквах, че ще стане. В "The Forest Seasons" има 4 песни с дължина от по около 12-15 минути и всяка от тях отговаря за съответен сезон. Всичко започва, разбира се, с пролетта или "Awaken From the Dark Slumber", но именно тя не успя да ми донесе онова чувство, което очаквах от Wintersun. Да, песента е близо 15 минути дълга, епична, яка, с безупречна продукция, но... толкова. А това е малко за тази група. Не се случва нещо кой знае какво, няма ги дори мега убийствените Wintersun-ски рифове като тези в "Sons of Winter and Stars", да речем) и това е малко разочароващо. E, има малко повече мощ и галопиращ ритъм с готин риф и оркестрации след средата, но определено можеше и още.

Големият и много явен победител в този албум идва с лятото и носи заглавието "The Forest That Weeps" - ето това вече е гениалният трак, който очаквахме да чуем от Яри! Епичен, със страхотни мелодии, рифове, оркестрации и хорови напеви. Така жадуваният убийствен разкуфяващ риф също е тук и идва малко след 7-ата минута, за да си кажем "Ето това вече са Wintersun!" и да ударим с юмрук по масата. Настроение обаче рязко се сменя с идването на 14-минутната есен, озаглавена "Eternal Darkness". Тук, признавам, изобщо не разбрах идеята на Яри. След 100-секундна интродукция, песента избухва с мрачен, скоростен блек метъл ритъм, задържащ се в същия вид около 3 минути и половина, което е малко изморително не само за свирене, но и за слушане. След един куп мрачни Dimmu Borgir-овски сегменти блек рритъмът се завръща за още 3+ минути и... песента свършва рязко. Само аз ли не чух много Wintersun тук...?

С "Loneliness", бавното и темпо и тъжно интро идва зимата. Яри започва да разчита на чистите си вокали и резултатът е учудващо красив и меланхоличен. Темпото не се вдига много, но въпреки това композицията се развива постепенно и по някое време зазвучава като истинска пиеса в няколко отделни действия ("The Haunting Darkness", "The Call of the Dark Dream", "Beyond the Infinite Universe" и "Death"). И поне аз си знам, че за да харесам песен в бавно темпо, тя трябва да е нещо наистина специално. Е, това тук определено е такова. Този красив и епичен финал ми показа, че Wintersun още имат с какво да ме изненадат приятно и че въпреки не толкова силните пролет и есен, няма как да кажа лоша дума за композиционните умения на Яри. Иначе - да, знам, и аз чаках да дам най-накрая една 10-ка от сърце, но определено не мога да го сторя с "The Forest Seasons". Надявам се само да не чакаме и да се overhype-ваме 5-10 години за "Time II", защото следващия път просто не знам дали вече няма да ми е писнало.

+ + + + +
Безупречна продукция, за която Яри говореше, че иска сигурно от 10-ина години насам.
Поне две брилянтни композиции, което в случая се равнява на половин албум.
Дори по-слабите композиции са над средното ниво за която и да е група.

- - - - -
Слаба първа половина на отеварящия трак.
Доста объркваща есен, която повече напомня за Dimmu Borgir, отколкото за Wintersun.
След 5 години чакане и тооолкова много нагряване, очаквах повече.

IF YOU LIKE
Ensiferum, Equilibrium, Kalmah, Insomnioum, Suidakra, Children of Bodom и др.

Автор: Testset
[7/10]

Exit Eden - Rhapsodies In Black

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 15, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic Metal
От/Год: САЩ/Франция/Бразилия/Германия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~47 минути


Exit Eden е чисто нова група, в която главни действащи лица са четирите фронтдами от 4 различни краища на света. Вероятно вече познавате много добре Аманда Сомървил (Kiske/Somerville) и Клементин Делюни (Visions of Atlantis, ex-Serenity), а редом до тях застават бразилката Марина ла Торака и германката Ана Брунер. Първият им албум "Rhapsodies In Black" пък съдържа 11 симфо метъл кавъра на поп парчета - някои успешни, други - не особено.

Редно е веднага да се каже - забележки към гласовете на дамите просто няма как да имам - всяка от тях има своя специфична бленда и четирите се допълват много добре, пеейки и солово, и хорово. Друг е въпросът обаче кои кавъри са им се получили и кои - не. Така например пуснатият като сингъл кавър на "Unfaithful" на Rihanna прави тази иначе досадна песен да звучи добре и хитовото ѝ звучене може да се усети дори от нас, метъл феновете. Същото звучи за страхотно преработената "Incomplete" (на Backstreet Boys) и красивите ѝ оркестрации, както и за чудесно ъпгрейднатата "Firework" (на Katy Perry). "Total Eclipse" (на Bonnie Taylor) пък звучи много автентично, а "Impossible" (на Shontelle) следва добре стъпките на оригинала и определено го надгражда. С малко резерви останах към нелошите, но леко странни кавъри на "Paparazzi" (на Lady Gaga) и "Skyfall" (на Adele). Защо? Защото не съм сигурен, че на всяка от тези песни им отиват оперни вокали.

И докато дамите са изкопчили каквото могат от "Fade To Grey" (на Visage), то не мога да кажа, че останах впечатлен нито от версията на "Quiestion of Time" на Depeche Mode, нито от тази на "Frozen" (на Madonna) или "Heaven" (на Brian Adams), макар че за последната надали много хора ще се съгласят с мен. Там проблемът ми е, че оперното пеене надделява прекалено много, а с него - и Аманда Сомървил, чиято роля ми се струва много осезаемо по-голяма от тази на останалите дами. Нито дума няма да кажа против гласа ѝ - просто на места ми идва в повече и не съм сигурен, че е най-подходящият за правене на подобни кавъри. Оттам нататък - албумът е приятна зарибявка, но нищо по-грандиозно от това. Метъл кавъри на поп-песни вече прави всеки в YouTube, затова и може би очаквах нещо малко по-креативно от Exit Eden. Но и така бива.

+ + + + +
Четири талантливи дами с хубави, различни гласове на едно място винаги е добра новина.
Много сполучливи кавъри на Rihanna, Backstreet Boys, Katy Perry и Shontelle.
Фразата "симфо метъл кавъри на поп песни" автоматично предизвиква любопитство.

- - - - - 
Не особено невероятно кавъри на Depeche Mode, Adele, Madonna, Brian Adams и Lady Gaga.
Прекалено много присъствие на иначе хубавия глас на Аманда Сомървил.
Вече всеки втори в YouTube прави метъл кавъри на поп песни и без това...

IF YOU LIKE
Visions of Atlantis, Nightwish, ReVamp, Delain, Tarja, Xandria и др.

Автор: Testset
[6/10]

[OUTSIDE!] Russkaja - Kosmopoliturbo

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юли 09, 2017 0 коментара

Стилът: Folk/Ska/Polka/Rock
От/Год: Австрия/Русия/Украйна, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~37 минути


Кой по-добре от мултинационална банда може да направи албум, наречен "Kosmopoliturbo"? Емигрантският рок на Russkaja този път е събран в един албум, в който има песни на английски, руски, немски, италиански и испански, допълнително се възпява Япония, а една песен носи заглавие на френски. Друг е въпросът обаче дали Георгий Маказария (вокали) пее достатъчно добре на всички тези езици и дали този път Russkaja не са взели и някои странни решения, първото от които - изборът на сингли. Не знам дали решението е взето от тях или лейбъла, но двата пуснати сингъла далеч не са сред най-добрите в албума.

"Kosmopoliturbo" е кратък, но максимално разнообразен, само че този път разнообразието не е задължително добра новина. Но да почнем подред - отварящата "Hey Road" е абсолютно типичен Russkaja трак, който не изненадва с нищо, но добре затвърждава стила и звученето на групата. "Alive" също раздвижва с типичната им смесица от ска и цигански романс, но изненадва с леко объркващи, но не и лоши електронни включвания (които може би трябва да напомнят за рап?), които внасят първта доза разнообразие в албума. Веднага след това обаче идва най-лошото решение, което Russkaja някога са взимали и то носи заглавието "Still In Love". Песничката е лековата, лятна и позитивна, но... кой реши, че употребата на autotune през цялото време е добра идея? Autotune-ът прави песента неслушаема и може само да накара феновете да се чудят дали Russkaja искат да пробият в поп-чартовете.

За щастие, нещата бързо си идват на мястото с изпятата на руски "Hello Japan" и една от най-добрите песни на Russkaja изобщо - "Volle Kraft Voraus". Втората започва като абсолютен руски романс (ама на немски) и избухва в зверски яка ска с мега зарибяваща мелодия, задавана от брас секцията - и точно затова си мисля, че именно този трак трябваше да е основен сингъл, вместо, да речем, изпятата с ужасния италиански на Маказария "Mare Mare". Парчето прилича на нещо, което мъртвопияният Адриано Челентано би изпял в руска кръчма, но не виждам как е заслужило място в този албум. Нататък "Cheburashka" вкарва малко повече скорост и "жица" в играта, но не блести с нищо повече, "La Musica" показва, че Георгий знае и малко испански, а "Chef de Cuisine" е може би най-тежката песен в албума, както и другата най-добра в него. Всичко завършва с естрадната баладка "Send You an Angel", която прсото няма с какво да бъде запомнена.

Макар и в албума да има нови любими песни като "Volle Kraft Voraus" и "Chef de Cuisine", които ме връщат към времената на "Kasatchok Superstar", мисля, че "Kosmopoliturbo" е най-слабата творба на групата досега. В него има доста по-малко съдържание, а нивото и без това бавно спадаше от "Energia" насам. Така накрая оставаме хем с по-малко избор, хем с по-голям процент компромисни композиции, изпети с компромисни знания по италиански, да речем. Да не ме разбере някой погрешно - адски уважавам полиглотството на Георгий Маказария, но италианският и испанският просто не са неговите езици, за разлика от руския и немския. Още съм потресен и от ужасния autotune в "Still In Love", а някои от заобикалящите го песни на ниво "окей" така и не ми оправиха напълно впечатленията. Важно е обаче и да се знае, че Russkaja правят музика за забавление, а такова определено има и в този албум. Просто този път не е точно моят тип забавление.
 
+ + + + +
Разнообразие, полиглотство, настроение и раздвижващи ритми.
Една от най-яките песни на Russkaja някога е тук - "Volle Kraft Voraus"!
Космополитна група с космополитен албум - просто адски им отива.

- - - - -
Няколко много разочароващи и объркващи композиции, които просто звучат като грешки.
Италианският и испанският на Маказария звучат много дървено и... ъм... пиянски?
Кой the fuсk реши, че autotune е добра идея за тази група и този глас?
Позагубена е онази страхотна енергия, заради което това е най-слабият им албум досега. 
 
IF YOU LIKE
Gogol Bordello, Rotfront, Dubioza Kolektiv, Kultur Shock и др.

Автор: Testset
[N/A]

Masterplan - Pumpkings

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юли 05, 2017 0 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~63 минути


Както сигурно си личи от заглавието, това е албум с кавъри на Helloween. Даже "кавъри" не е съвсем правилната дума, защото тия песни са си на Роланд Грапов и той може да си се разполага с тях както реши (явно е постигнал това споразумение с бившите си колеги), но все пак... чувството е странно, а първият въпрос, който си зададох броени минути, след като си пуснах този албум, беше "Кому е нужно?". Сериозно, какъв е смисълът от този албум? Още преди да го изсlушам знаех, че новите версии просто няма как да са по-добри от оригиналите и... се оказах прав. Роланд е супер, Рик Алци пее добре, но в крайна сметка - какво от това?

Ще започна съвсем дребнаво като се заям, че която и да е от 11-те песни в "Pumpkings" не би наранила особено един сетлист на Helloween, ако я няма в него. С други думи - ако не си много задълбочен фен, може дори да не си чувал доста от тия парчета, тъй като нито едно от тях не може да мине за голям Helloween-ски хит. Е, бих искал да чуя една от любимите ми песни от "The Dark Ride" - "Escalation 666" на живо, но тази нейна нова версия просто не е по-добре от оригинала. Всъщност, нито една от песните тук не е по-добра от оригинала - нито награждат с кой знае колко по-добра продукция (а в някои случаи дори е обратното), нито дават някакъв нов поглед над тях, нито нищо. Да, "The Chance", "Mr. Ego" и "Take Me Home" са много яки песни, но ми стигат напълно в изпълнение на Helloween.

Чест и почитания към Роланд за работата му в Helloween и Masterplan, само уважение за купищата добри композиции, които е написал в кариерата си, но "Pumpkings" е адски безсмислен албум. Нито една от новите версии с нищо не надгражда оригиналите и дори не ги представя в някаква различна светлина. Всичко е нота по нота, максимално близо до оригиналите. Затова отново питам - какво от това и кому е нужно?

+ + + + +
Нови версии на готини Helloween-ски песни, тук-там с леко освежена продукция.
Роланд се е доближил максимално близо до оригиналите, а Рик Алци се справя добре с вокалите.

- - - - -
Новите версии с абсолютно нищо не надграждат оригиналите, даже често е обратното.
Рик Алци може да е добър вокалист, но не е Киске, а песните с Дерис просто не му пасват.
Няма да се сърдя прекалено, ако не чуя нито една от тези песни на концерт на Helloween.
Какво от това?
Кому е нужно?

IF YOU LIKE
Helloween, At Vance, Jorn, Firewind, Gamma Ray, Serious Black и др.

Автор: Testset
[3/10]

Celldweller - Offworld

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 01, 2017 0 коментара

Стилът: Electronic Rock/Ambient
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: FiXT
Отнема: ~53 минути


Ако някога сте се чудили какво би останало от Celldweller, ако се махнат стотиците писти с електроника, тежки китари и бързото темпо - "Offworld" ще даде отговор на чуденето ви. Аз, признавам, не бях готов за това и мислех, че четвъртият студиен албум на Celldweller ще е в типичния за Клейтън стил, но... не би. И не е хубаво да подхождате и вие с такива очаквания, защото иначе като нищо ще останете разочаровани, както, признавам, останах аз. Не защото "Offworld" е лош, даже много напротив - просто се бях настроил за един много по-различен Celldweller албум.

"Offworld" е не само любопитна изненада и един вид алтернативен Celldweller, но и нещо, което очевидно Клейтън отдавна е искал да направи и покаже на света. Няма спор, че е полезно за всеки артист и най-вече музикант да покаже, че може да прави и нещо различно, а в крайна сметка това е полезно и за феновете в дългосрочен план. И въпреки това не мога да кажа, че мозъкът ми се отвя от емоция, докато слушах "Offworld". Може би аз съм емоционално дърво, може би аз съм претенциозният фен, който иска да чува любимата си музика от любимите си групи - не знам. Просто "Offworld" е прекалено различен по прекалено много начини.

Да речем, че е окей електрониките да бъдат намалени, макар именно те да са запазена марка на Клейтън. Да речем, че и тежките китари може да изчезнат, без обаче да се налага да се прави поредният никому ненужен акустичен албум. Но не мога да разбера как е добра идея целият албум да е в бавно, почти приспивно ембиънт темпо. На преден план през цялото време са гласът на Клейтън (макар и с доста ефекти), пианото и различни видове тиха аналогова електроника, но това не променя факта, че всяка песен в този албум прилича на досадно интро за истински Celldweller албум. Знам, звучи грубо и не е съвсем вярно, но нямаше как да не споделя и тази мисъл, за да придобиете представа за общото звучене на "Offworld".

Захващайки песните поотделно, можем лесно да откроим заглавното и почти изцяло ембиънт тракче "Offworld", сингълът "The Great Divide" с неговите красиви акустични китари и аналогова електроника, акапелната (но с доста вокални ефекти) интерлюдия "Mother's Arms" и 6-минутната "Last Night on Earth", в която за пръв и последен път се дочува далечното ехо на китари с дисторшън. В лошия смисъл пък определено се открояват изключително скучната "Into the Fall" и тотално приспиващата от досада "Echoes". Като най-лична и емоционална пък определено мога да посоча "Too Many Tears", в която текстът играе много сериозна роля.

Сигурно дотук звуча много негативно, но "Offworld" има силни страни. Този път обаче те не са в музиката, а в текстовете, атмосферата и суровата емоция, която Клейтън очевидно влага във всяка строфа. Надали този човек някога е писал по-лична музика и откровени текстове и това заслужава уважение и разбиране дори от най-претенциозните и жалко тропащи с крак фенчета като мен. Дори така обаче просто не мога да се отърва от мисълта, че това не е "истински" Celldweller албум, а нещо като клейтънска версия на акустичния албум. С други думи - Клейтън май е имал по-голяма нужда от този албум, отколкото феновете.

+ + + + +
Най-личният и емоционален албум на Celldweller досега.
Завладяваща, мрачна, меланхолична и неочаквано тъжна атмосфера.
Клейтън показва, че може да прави добра музика и по съвсем различен начин.

- - - - -
Твърде далеч от познатото Celldweller звучене.
Изключително бавно и изморително темпо през ЦЕЛИЯ албум.
Три трака в тоя стил щяха да стигнат, цял албум идва в повече.
Някои неприемливо слаби, бавни, дълги и досадни композиции.

IF YOU LIKE
Gary Numan, Depeche Mode, A Life Divided, Vega Nova, Blue Stahli и др.

Автор: Stahley
[N/A]

Orden Ogan - Gunmen

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 19, 2017 1 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~57 минути


Orden Ogan бързо се превърнаха в синоним на качество и постоянство, когато става дума за модерен пауър метъл. И като изключим ужасните им обложки в последно време (сменете художника, пичове), Orden Ogan продължават да са почти безгрешни и да правят това, което могат най-добре. Отварящият трак и първи сингъл "Gunman" много добре загатва какво ни чака по-нататък из албума - епичен, често галопиращ пауър/хеви метъл с тежки китари и запомнящи се припеви и китарни мелодии. Близо 7-минутната "Fields of Sorrow" обаче може би идва прекалено рано, тъй като изобщо не бях готов за бавен и дълъг трак още в началото.

За щастие, силните "Forlorn and Forsaken" и галопиращият хит "Vampire in Ghost Town" идват точно навреме, като втората, макар също да е дълга над 6 минути, изобщо не успява да "натежи" като времетраене - даже оставя чувството, че може още поне две минути да послушаме насечените ѝ рифове. След нея със залъгващо баладично начало и гласа на Лив Кристин идва "Come With Me to the Other Side". Казвам "залъгващо", защото песента рязко "избухва" със скорост и още разкуфяващи насечени рифове, сякаш Orden Ogan ни бъзикат и ни казват: "Мислехте, че щом е с Лив Кристин, ще е балада, нали? Ха пък да видите вий чудо!". Следващият трак "The Face of Silence" пък има същата дължина, но много по-химноподобна структура, като поне аз го виждам като сигурен бъдещ концертен хит.

"Ashen Rain" и "Down Here (Wanted: Dead or Alive)" са единствените песни в албума с дължина под 4 минути и сякаш пришпорват коня от обложката към финалната линия, само че преди нея има още какво да се чуе. "One Last Chance" е поредният трак с прекалено як риф, за да не му отдадем почит с куфеене, а близо 9-минутният финал "Finis Coronat Opus" изисква от нас последно усилие на вратните прешлени, макар че бързите моменти в него приключват някъде към средата му. Така свършва и всичко в "Gunmen".

Единственият проблем на "Gunmen" е, че нищо в него не носи изненада, а похватите с мелодичните беквокали, колкото и да са яки, вече започват да се повтарят абсолютно навсякъде. Пак ми се иска да се заям и за адски нелепата обложка, която би била подходяща за осморазряден хеви албум, но не прави никаква услуга на далеч по-хубавото съдържание, което прикрива в момента. И тия работи имат значение понякога.

+ + + + +
Купища страхотни рифове, припеви, сола и всякакви други видове мелодии.
Често галопиращо темпо, подкрепено от тежък китарен звук и бумтящ бас.
Близо час материал без почти никакви обективни недостатъци.

- - - - -
Някои прекалено дълго проточващи се композиции (особено когато темпото падне).
Често повтарящи се похвати, които към края почват леко да омръзват.
Без особени изненади като цяло.

IF YOU LIKE
Blind Guardian, Elvenking, Powerwolf, Hammerfall, Running Wild, Sabaton и др.

Автор: Testset
[7/10]

Igorrr - Savage Sinusoid

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юни 13, 2017 3 коментара

Стилът: Avant-garde/Experimental/Metal/Baroque
От/Год: Франция, 2017
Лейбъл: Metal Blade Records
Отнема: ~39 минути


Ако сте сред хората, които все още не са попадали на Igorrr, леко ви завиждам, че тепърва ще се запознаете и ще мога да си представям обърканите ви изражения, докато слушате "Savage Sinusoid", който и без това бележи голяма нова стъпка за групата, тъй като този път е записан по много по-различен начин от предишните (писани предимно на компютър) албуми, без никакви семпли. Както сигурно се досещате от стила, описан горе, това не е просто метъл албум - добавете към определенията там електроника, класическа музика, дет, брейккор, дъбстеп, българска народна музика и, ако всичко дотук още не е достатъчно объркващо - текстове на псевдолатински за капак.

Към този албум няма как да подходите с очаквания, затова изчистете съзнанието си напълно и се подгответе за уникален по рода си организиран хаос. Всичко започва с налудничавото интро "Viande" и първия пуснат сингъл "Ieud". Бароковото му начало и каращите ме да настръхвам всеки път крясъци на Лорен Луноар скоро дават път на мрачна електронна вакханалия с тлъсти бийтове и опустошителни бласт бийтове, които пък спират, за да се насладим на красивия оперен глас на вокалистката Льор. Нататък елементите постепенно се смесват по великолепен начин, като искрено ви препоръчвам да гледате видеото към песента, за да я възприемете.

Нещата стават съвсем интересни, особено от българска гледна точка, тъй като "Houmous" е вдъхновена именно от нашия фолклор (изрично попитах Igorrr за това и той потвърди) и неравноделните му ритми. Специално за маниаците на тая тема пък ще си кажа, че май-май въпросният неравноделен ритъм представлява два такта 7/8 (ръченица), редуващи се с два такта 3/4 (валс). Песента включва акордеон (баян), саксофон, тарамбука и, разбира се - зверски бласт бийтове, електроника и неочаквани елементи, като завършва с кудкудякане на кокошка (няма бъзик) и 8-битова електроника. Веднага след това се връщаме в многопластовия мрак с едновременно плашещата и красива "Opus Brain", а всичко утихва за миг с "Probléme D'émotion", която по-скоро напомня за пиано концерт на Шопен.

С класическо звучене и прекрасния звук на акустична китара започва "Spaghetti Forever", която избухва в епичен Igorrr-ски хаос с тежки китари, брейккор, двойни каси и мазна електроника. Акордеонът в "Cheval" пък залъгва със звучене на френски шансон, но когато зад микрофона започва да грухти Травис от Cattle Decapitation, нещата стават сериозни. Още по-тежки пък стават в едва 2-минутната, но изпълнена със съдържание (и много зловещи грухтежи и дет метъл) "Apopathodiaphulatophobia", а още по-налудничави в тотално психарския инструментал "Va Te Foutre". Малко преди финала идва "Robert" - брейккор трак, който може би най-много напомня за предишните албуми на Igorrr и в който отново за малко дочуваме елементи на български фолклор. След смазващия му финал, представляващ... дъбстеп с дисторшън, идва време и за довиждане с "Au Revoir" - може би най-малко експерименталната, но не по-малко красива и епична песен в "Savage Sinusoid", където пианото отново играе водеща роля.

"Savage Sinusoid" е грандиозен албум, който обаче не е за всеки. Той няма да ви хареса, ако сте свикнали винаги да слушате музика с ясни и предвидими структура, както и ако вече сте фен, но очаквате албум със същото съдържание като "Nostril", например. Този албум е различен не просто от албумите на всички останалите банди, но е различен и от албумите на Igorrr, като без никакъв свян твърдя, че е и най-добрият сред тях. Подобно съчетание на коренно различни стилове не се среща всеки ден дори от най-смелите метъл експериментатори, а дори и да попадне човек на такова, то определено не е на нивото на това чудо тук.

+ + + + +
Ето това вече е нещо наистина различно и адски силно открояващо се!
Перфектно организиран хаос, съчетаващ несъчетаемото по абсолютно уникален начин.
Мрак, красота, агресия, спокойствие, екстремност, епичност и куп объркващи емоции на едно място.
Гигантски стилови контрасти, включващи и цял трак, вдъхновен от нашия фолклор.
Така става, когато музиката се третира като авнгардно и експериментално изкуство.
Хвърлен е МНОГО труд над всички отделни звуци и събирането им в хомогенен краен продукт.
Изобщо не можеш да очакваш какво ще чуеш в следващия момент.

- - - - -
Ех, само още 1-2 трака да имаше, щяха да дойдат идеално...
Подобен хаос, пък бил той и организиран, далеч не може да понесе на всеки.

IF YOU LIKE
Whourkr, Ruby My Dear, Venetian Snares, Pryapisme, Шопен, Бах и др.

Автор: Testset
[9.5/10]

Anathema - The Optimist

Posted by Today's Metal Crew On петък, юни 09, 2017 1 коментара

Стилът: Atmospheric/Progressive Rock
От/Год: Англия, 2017
Лейбъл: Kscope Records
Отнема: ~56 минути


"Ама вие верно ли?" бе първата ми мисъл, когато видях името на албума "The optimist" и фаровете на приближаваща кола на обложката. Anathema сякаш вече почнаха да се самоиронизират, или поне като си припомня остарели заглавия от рода на "One Last Goodbye" и "They (Will Always) Die", това име и тази обложка за мен бяха едно кратичко LOL. Но - doesn’t matter, released album!

Оптимистът започва тактично с координати на Google Maps, които ни казват че действието ще започне от залива на Сан Диего. Казвам действие, тъй като този албум (в очите на братя Cavanagh) ще се опита да ни разкаже историята на човека от обложката на "A Fine Day To Exit" от 2001-ва година. И от звука на чайки, плаж и стъпки в пясъка навлизаме в оптимизма "Leaving It Behind" със странен техно бийт и електроника, достойна за албум на Жан Мишел Жар. От "Endless Ways" разбираме, че Лий Дъглас е все по-неделима част от състава на групата, че ще има много оркестрации за фон (може би последица от представянето на Anathema в Пловдив), и че звукът на тази творба ще бъде предимно с електронни и синтетични вметки. Също така ще преобладават клавирните партии, които представляват едноименното "The Optimist". Парчето комбинира вече преобладаващата концепция, като добавя малко китара за фон, но ненужно споделя заглавието си с това на албума, тъй като не ескалира в каквато и да било посока, освен към еднотипното "San Francisco", което представлява един зациклящ инструментал. Пардон, атмосферичен. Като цяло, дотук това ми е проблемът - изключително слабо, еднотипно и скучно започване на албум, който е правен 3 години след последния.

"Springfield" беше първото нещо, което чух от този албум, и сравнено с това което чух досега, успя да върне настроението и убеждението, че слушам Anathema (с уговорката един определен тип Anathema). Така типичната за тази група меланхолия прави завръщане ЧАК в средата на "The Optimist" и нанася своя успешен удар в "Springfield" и следващото "Ghosts". Не, не казвам, че нещо кой знае колко се променя, просто оттук нататък Anathema успяват да сплотят композициите в стил, който да е приятен за слушане. Последвалото "Can’t Let Go" за малко да получи тежко негативно мнение заради интрото си, което ми напомни филма "Брилянтин" (да, толкова възрастен съм), но мелодията се закрепи, продължавайки концепцията на предишните две парчета. "Close Your Eyes" дава отново място на Лий Дъглас за водещи вокали, което автоматично значи, че скоростта пада и се набляга на пиано и ноар кабаре инструментал, и трябва да призная, че това звучи интересно - странно, но интересно. Скоростта остава непроменена с "Wildfires", което към средата си успява да избълва един що-годе тежък ретро-анатемски риф (ретро, ретро, колко па да е ретро). И закриваме с дългичката 11 минути "Back to the Start", която играе ролята на римувана интроспекция на лирическия герой, чиято основна мелодия (започваща към четвъртата минута) ми се струва или крадена, или нарочно композирана като нещо, което вече съм чувал в някой филм. Намирам за негатив, че изходното парче не е плътно 11 минути музика, а 6 минути музика, празни концептуални звуци, и бомбастично нелогично излигавено аутро от страна на някой с китара и до него кафез с цвирикащо пиле.

В края на краищата оценката ми е комбинация от двете активни точки на интерес в "The Optimist": инструментално, албумът е добре издържан, особено във втората си половина. Оркестрациите може би са малко повече, но това вече го намирам за въпрос на вкус и кеф на слушателя. Синтезирането на барабаните играе особено лоша шега на Anathema, тъй като прави цялостно звучене не на албум, а на саундтрак на евтин романтичен филм. И като казах саундтрак - докато пишех това ревю, на всяка употреба на думата "концепция" се чесах по тиквата. Историята я има - някакъв рандъм пич се събужда на плажа, пали си колата, кара накъдето му виждат очите и има някаква форма на амнезия. Усеща се ясно, че нещо го тормози ("Springfield",  "Ghosts", "Can't Let Go") и че достига момент на катарзис ("Close Your Eyes", "Wildfires", "Back to the Start"), но като цяло всичко е оставено прекалено много на въображение и възприятие, а поне аз усещам, че има място за много по-грандиозен сюжет. Естествено, не очаквам интригуващо заплетена история от типа на "Abigail" на King Diamond, "Operation: Mindcrime" на Queensryche или "Metropolis: Part 2" на Dream Theater, но неясните и почти несвързани лирики ме доведоха до този краен резултат. Минус 2 точки за сюжета тип "M. Night Shyamalan", минус една за синтечните барабани и минус 0,5 заради липсата на някой по-тежък риф.

+ + + + +
Силна втора половина от албума.
Добре построени инструментали.
Обложка и заглавие за чудо и приказ ;-)

- - - - -
Неясна концепция с недоизяснен сюжет.
Лош подход към озвучаването на ударната секция.
Албум за "новата" фен-база на Anathema.

IF YOU LIKE
Antimatter, Katatonia, Blackfield, Riverside, The Gathering и др.

Автор: Quiksilver
[6.5/10]

Voyager - Ghost Mile

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 05, 2017 0 коментара

Стилът: Progressive Метал
От/Год: Австралия, 2017
Лейбъл: -
Отнема: ~56 минути


Сформирани през 1999 година... признавам си, че никога досега не бях чувал за Voyager. Намерих ги на случаен принцип, горе-долу както навремето в ОЧЗ, заедно с една касетка на Dream Theater, един брадат къдрав човек ми връчи "Extinct Instinct" на Threshold с дяволито намигване и с думите: "чуй те туй, ш‘ти отреже главата до под кръста". Само че този път агентът провокатор беше YouTube (не ни се плаща за тази реклама, да си знаете). С няколко думи, комбинация от име на група, албум и нискобюджетно клипче.

Албумът започва с "Ascencion" и първото ми впечатление е, че като за нискобюджетен клип, продукцията е доста изчистена. Второто е, че вокалите ми допадат. Тук-там се чува и някое изгрухтяване, което, ако съдим по клипа, идва от китариста. Продължаваме със сингъла "Misery Is Only Company" , който комбинира ортодоксални мелодии с дисхармонични елементи и Quiksilver-а много подскача, радва се и се чуди защо чак сега ги чува тези пичове. "Lifeline" започва с явна демонстрация, че "можем да броим и в неравноделни тактове", но като цяло не блесва с нещо повече или поне аз се опитвам да не подхождам с прекалено позитивни нагласи. Средно към бавно темпо преобладава до този момент в албума и "The Fragile Serene" запазва този нюанс, като клавирът освобождава място за втората китара. Силно се усеща, че вокалистът Даниел Естрин е и клавишник (не знам дали има такава дума, разбрахте какво имам предвид) - вокалът се води по пианото или пианото се води по вокалите, изберете си. Краткото лирично "To the Riverside" съвсем намалява темпото до почти абсолютен стоп и някак претупано и нескопосано влиза в "Ghost Mile" с поредния нискобюджетен клип (не че принципно ми дреме за скъпи клипове), като в случая на тази група това даже е плюс, тъй като оставя място да слушате музиката. А прогът не е за гледане, той е за слушане. И за сдухване, ако се занимавате със свирене ;-)

За следващото "What a Wonderful Day" се чудех дали е кавър, но не е. Горе-долу това беше и първото тяхно парче, което чух и за което басистът на групата ми каза: "т‘ва звучи като ню уейв джент". Осезаемо скоростта се покачва и тъкмо щях да протестирам, но започна моят фаворит "Disconnected" (при мен е тенденция - или е осмо парче, или е пред-предпоследно, а в този случай и двете), в който инструменталът мачка като добре подредена бойна формация. Малкото ми разочарование е, че след това яко парче влиза прекалено мажорното и клавирно-ориентирано "This Gentle Earth (1981)", което ненужно забавя така или иначе средняшкото темпо на целия албум. Звучи малко като пълнеж и като цяло - като нещо, на което не му е мястото там. Ще чуете какво имам предвид когато навлезете в "As the City Takes the Night", където с един минорен риф на клавира цялата идея на предишния пълнеж отива по дяволите и Voyager експлоадират в епилога на албума си и трябва да си призная, че много отдавна не бях чувал група да успее да си затвори диска с адекватно звучащо парче. С нещо, което да ти каже едно стабилно: "Чао, ще се видим пак". Парче, за което всеки член на групата да добави по нещо от себе си, без да се претрупа композицията.

За съжаление нямах възможност преди приключването на това ревю да изслушам предходното творчество на Voyager и затова мога да съдя "Ghost Mile" сам по себе си - и то предимно положително, с много малко забележки. Чиста продукция, всеки инструмент си тежи на мястото и се чува отчетливо, а вокалистът без излишни напъни демонстрира, че има гласови данни. Нищо не мога да кажа за уменията му на текстописец, тъй като (признавам си) бях се заплеснал в друго. Това, което изключително много ми хареса - един много приятен, мелодичен албум без екзплозивни претенции за каквото и да било. Като минус мога да отбележа много малкото моменти, в които групата се отплесва във "весели" мажорни преходи, и "This Gentle Earth", което просто беше ярка кръпка, зашита с бели glow-in-the-dark конци.

П.П. Я си пуснете "To the Riverside" и след него "As the City Takes the Night"... А? А?! Не звуква ли по-добре?

+ + + + +
Стегнат и разнообразен инструментал.
Нещо от Австралия, което не иска да те изяде.
Прекрасна (почти) подредба на парчетата в албума.

- - - - -
Един брой пълнеж и "пълнежни" преходчета на места.
Доста малко внимание към солиращи китари като за "прогресив"... или може би това е плюс?

IF YOU LIKE
Threshold, Dream Theater, Vanden Plas, Pyramaze, Queensryche и др.

Автор: Quiksilver
[8/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели