TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Megadeth - 2011 - Thirteen

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, октомври 31, 2011 1 коментара

Стил......: Thrash/Heavy Metal
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Roadrunner
Отнема....: ~62 минути 

www.facebook.com/megadeth

        През 1983-та в Лос Анджелис... дрън-дрън, всички знаете, кои са Megadeth. Дразнещо е да виждаш безкрайни редове с обяснения и "интересни" факти за група от подобен ранг, нали? Затова нека се впуснем директно към "13", "Thirteen", "TH1RT3EN" или каквито още вариации в имената си има този албум.
        Megadeth, както надявам се сте забелязали, винаги са се движели в крак с времето. Продукцията им винаги е била модерна и на ниво, но тази в "Thirteen" просто надминава всички предишни! Слушам тая банда от незапомнени времена и не помня някога да са имали толкова изчистен и здрав саунд! Китарите са по-тежки от всякога и блестят с кристален звук, басът се влива плавно в тях, барабаните са плътни и дорбе озвучени, а гласът на Дейв... е, добре де, той си е същият. Някои го харесват, някои не, някои го боготворят (бях направил лапсус с "поготворят", хах), някои му се присмиват... аз съм някъде по средата. От една страна - какво биха били Megadeth без Дейв?! Но от друга - неведнъж съм си представял как би звучала дадена песен с някой наистина добър вокалист. И този път се случи така, признавам.
        Но стига за моите фантазии. Да се върнем в реалността. А тя е, че "Thirteen" наистина успя да ме изненада. По незнайни причини вече се бях примирил с мисълта, че ще започнат да стават постепенно като Motorhead - да издават албуми през 2-3 години и да си бичат едно и също до откат (и Motorhead харесвам, но в последните години не им различавам песните една от друга). Е, за щастие не стана така, макар че по мое мнение албумът не тръгва с много убедителен старт. В първата му част единствено сингълът "Public Enemy №1" ми хвана здраво ухото, но няколко песни по-късно, тъкмо когато вече бях започнал да се притеснявам, дойде жестоката поредица (през един трак) от "Never Dead" (мощни двойни каси), "Fast Lane" (адски здрав риф), "Wrecker" и "Deadly Nightshade" (със сТРАШен риф, който определям за най-добрия в албума). Ето така ги обичам Megadeth! Не че не заслушах с интерес полу-баладичната и силно политическа "Millennium of the Blind" или епичната "13", но някак... харесвам онази страна на Megadeth, която ме кара да куфея. И най-хубавото е, че в "Thirteen" ще чуете доста от тази им страна. Възможно е също като мен да не харесате всички песни в албума, но при толкова много качествен материал, със сигурност ще имате да направите един много приятен избор.
        Предполагам, че от това ревю не сте разбрали какво точно съдържа този албум, но ако ви е страх да го чуете или дори изобщо се замисляте дали има смисъл да го слушате, то значи изобщо не разбирам защо сте прочели този текст чак дотук. Е, не бойте се, заслужава си! Пък и го няма Лу Рийд, така че дори няма и старчески брътвежи върху готините рифове... Go for it!

+ + + + Плюсове.......:
Албум, изпълнен с много здрави рифове (особено този в "Deadly Nightshade").
Качествен, модерен, изчистен, тежък, кристален саунд.
Поредното доказателство за неизчерпаемостта на бандата.

- - - - Минуси........:
Сравнително неубедителна първа половина.
Някои излишни удължавания и излишни мини-сола.

Подходящо за фенове на:
Metallica, Anthrax, Exodus, Annihilator, Overkill, Pantera и др.
Автор: Zorn
-=8/10=-

Tanzwut - 2011 - Weiße Nächte

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 30, 2011 0 коментара

Стил......: Folk Metal
Държава...: Германия
Лейбъл....: Teufel Music
Отнема....: ~53 минути 

www.facebook.com/tanzwutofficial

Нещо не мога да ги разбера Tanzwut в последните години. Опитвайки се да избягат от имиджа си отпреди 10 години, когато ги сравняваха много с Rammstein заради голямото количество електроника, те решиха да го карат по-полека и да правят нещо средно между индъстриъл и фолк метъл. Резултатът бе великолепният "Schattenreiter".

Днес, 5 години по-късно и вече без емблематичния китарист Патрик, Tanzwut тотално се отдадоха на фолк метъла. Електроники и клавишни вече почти не се чуват, а помен от индъстриъл не е и останал. И защо? Не знам дали ги е страх, че случайните слушатели може да ги сравнят с Rammstein, но по-скоро би трябвало да ги е страх, че и те най-накрая ще станат една от 2895267-те еднакво звучащи немски фолк метъл банди, ползващи един и същи гайди, ако продължават така.

Но нека казаното дотук не ви отчайва, защото въпреки всичко, "Weiße Nächte" е един добър албум. Каквото и да си говорим, Tanzwut знаят как да правят качествена музика и момчетата определено надуват гайдите с по-голяма страст от повечето си колеги. Песни като заглавната, "Ein Wahrer Spielmann", "Königin Der Nacht" и "Du Bist Nicht Gott" дори ми дават надежда, че Tanzwut все още знаят как да изкарат тежък и мощен саунд от китарите си. Това е и един от големите плюсове на албума - продукцията, която се е погрижила именно за това тежко и модерно звучене, без което "Weiße Nächte" щеше да отнесе много по-тежко справедливия ми гняв. Гласът на Teufel също е на висота (както винаги) и няма да се учудя, ако започнете често да си припявате с него. Поне аз сторих така нееднократно. За това, разбира се, допринесоха и някои от наистина грабващите мелодии, пръснати из албума. За съжаление обаче, всичко това някак не ми беше достатъчно.

Честно казано, силно се притеснявам за бъдещето на тази група (която преди 5 години смело слагах сред любимите си). Ако това е резултатът на 5-годишния им труд и особено ако имаме предвид изгъзиците, с които се занимаваше Teufel (сиреч - умопомрачително тъпия му солов албум), както и последният инструментален албум, който извадиха, нещата май никак няма да са наред. С риск да повторя това, което казах за Saltatio Mortis, "Weiße Nächte" е просто поредният албум на Tanzwut - нищо повече. Да, щях да го харесам, ако им беше дебют и да, харесвам го и сега. Само че... да, нямаше да си го пусна повече от 2-3 пъти и не, нямаше да го запомня с нищо открояващо се, просто защото няма с какво. Да, някои ще кажат, че групата се развива, но за мен това си е чист регрес. Електрониката беше това, което правеше Tanzwut интересни и по-големи от останалите и караше феновете да чакат с нетърпение следващия релийз. А този албум... егати, дори феновете едвам разбраха, че изобщо е излязъл. Е, това е то. И нека почакаме да чуем какво е сътворил Патрик с Ostfront, току-виж е било добра идея да напусне Tanzwut.

+ + + + Плюсове.......:
Здрав, солиден саунд, тежки китари и добри вокали.
Някои запомнящи се и забиващи се в мозъка мелодии.
Урок по правене на добър "средновековен" фолк метъл.

- - - - Минуси........:
Нищо ново под слънцето и нищо, което да ви накара да си го пускате периодично.
Електрониката е почти тотално премахната, което никак не им прави чест.
Специален приз за адски безидейна и лошо скалъпена обложка.

Подходящо за фенове на:
In Extremo, Schelmish, Subway To Sally, Saltatio Mortis, Schandmaul и др.
Автор: Testset
-=5.5/10=-

Krisiun - 2011 - The Great Execution

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 29, 2011 1 коментара

Стил......: Death Metal
Държава...: Бразилия
Лейбъл....: Century Media
Отнема....: ~62 минути 

www.facebook.com/krisiun.official

        Понякога се чудя как Krisiun успяват хем да запазят специфичното си звучене и да останат верни на феновете и корените си, хем да се развиват с всеки изминал албум. "The Great Execution" е поредният и възможно най-добрият пример за това. Първоначално самият аз бях малко скептичен, виждайки дължината от 62 минути, но впоследствие разбрах защо този албум е толкова дълъг - просто Krisiun са имали толкова много да кажат и изсвирят, че е нямало как "The Great Execution" да бъде "регулиран" до 40-45 минути.
        Първото, което ще ви направи впечатление е колко модерно, но същевременно автентично и органично звучат всички инструменти. Разликата между това звучене и звученето на голяма част от лошо продуцираните банди е като тази между домат, който току-що сте си откъснали от собствената градина и домат, купен от пазара и наблъскан с нитрати. На второ място идва разнообразието. Отново ми беше трудно да повярвам на ушите си, чувайки колко много и разнообразни рифове са използвани в този албум. Рифове да иска човек! Тежки, мощни, бързи, бавни, мачкащи, мелодични, технични, модерни - каквито се сетите, всичките дело на единият от братята Колензе, Мойзес, като върхови моменти в китарната работа в албума идват в "Blood of Lions", "The Sword of Orion" и "Shadows of Betrayal". Зад барабаните, където е вторият брат, Макс Колензе, също ври и кипи. Един вид, барабаните на Макс са на MAX! Вокалите на третия брат, Алекс, също са на ниво, макар и да не ни изненадват с нещо повече от преди, освен с доста разнообразни тематики. Великолепният синхрон между тримата пък ще ви накара да получите усещането, че слушате "The Great Execution" на живо, само че изсвирен с перфектна точност и кристален звук.
        Всъщност, братята са поканили и гост-вокалист, в лицето на Жоао Гордо от местната хардкор-пънк банда Ratos De Porão, който се включва с голям успех в късащата глави, 6-минутна грайндкор-резачка "Extinção Em Massa". Дали защото песента звучи по-различно на фона нa всички останали или заради нещо друго - не знам, но тя ми стана абсолютен фаворит в албума, въпреки че и "Blood of Lions" имаше сериозни шансове за това.
        Съвсем обобщено, можем спокойно да кажем, че "The Great Execution" събира в себе си най-доброто, на което Krisiun са способни и ни дава ясно да разберем, че въпреки тези повече от 20 години съществуване, тримата братя (макар и без златната ябълка) далеч не са се изчерпали и тепърва има какво да ни покажат и с какво да ни изненадат. "The Great Execution" е колкото типичен, толкова и нетипичен за бандата албум, който обаче със сигурност няма да разочарова почитателите й. Задължителен албум за ушите на всеки фен на качествения дет метъл.

+ + + + Плюсове.......:
Автентично, органично и същевременно модерно звучене.
Толкова много рифове и такъв чудесен синхрон между братята...!
Разнообразен, изчистен, завършен и... стъпка напред за бандата.

- - - - Минуси........:
Колкото и да е хубав албума, накрая вече само чакате да свърши. 62 минути са си много.
По някое време ще ви се стори, че вече сте чули отделни рифове, сола или пасажи.

Подходящо за фенове на:
Vital Remains, Nile, Suffocation, Malevolent Creation, Cannibal Corpse и др.
Автор: Undepth
-=8/10=-

Avery Watts - 2011 - The Takeover

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 25, 2011 0 коментара

Стил......: Alternative Rock/Rapcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Pulse Records
Отнема....: ~57 минути 

www.facebook.com/averywattsmusic

        Алтърнатив рок, ню метъл, рапкор, щипка хардкор и пънк рок влияния - всички те се срещат и си пасват като парченца от пъзел в "The Takeover". Отговорникът за това се нарича Ейвъри Уотс. За него спокойно можем да кажем, че е повод за въздишка на хиляди жени и повод за завист на още повече хиляди мъже - току-що навършил 30, Ейвъри е атлетичен, води изключително здравословен начин на живот (без цигари и алкохол), занимава се с екстремни спортове и фитнес, пее, свири на китара, бас, барабани и пиано (и сам ги записва, миксира и мастерира) и обожава да чете. На всичкото отгоре днес издава и солов албум, пълен с почти час нов материал. Честно, бих му изпратил сестра си!
        Майтапът настрана. Нека надникнем зад обложката на "The Takeover". Първата асоциация, която ми дойде на акъла щом чух "A Cut Above" беше тази с Clawfinger. Така де... рапкор, тежки китари, електроника - някак неизбежно беше. Приликите с шведските му колеги обаче горе-долу се изчерпват с това. Имайки предвид, че Clawfinger е една от много малкото банди, успяваща да прави сполучлив и недосаден рапкор, бях много щастлив да чуя, че и още някой е овладял това изкуство. Повечето банди просто правят някакъв рап с малко рехави китарки, но не и Avery Watts. Пичът вади солиден китарен звук, страхотен ритъм, чудесни синт-елементи, запомнящи се мелодични припеви и разтърсващ (в английския има една готина дума, "thunderous", точно за такива описания), почти епичен саунд като цяло.
        Можем да кажем, че условно "The Takeover" е разделен на две часи. В случая, първите 10 трака в албума представляват здрав алтърнатив метъл/рапкор, като сред тях се вписват и истински хитовите "A Cut Above", "Our World" и "Enough", а последните 5 трака пък залагат на почти изчистен алт-рок, включващ дори пънк рок елементи. Именно сред тези 5 трака се намират и двете балади "Everyone" и "Home".
        Нека го кажем с думи прости - ЩЕ харесате "The Takeover", ако: по принцип харесвате рапкор; ако сте широко скроени в музикално отношение; ако обичате опростените, но здрави ритми и рифове; ако уважавате сполучливите one-man-bands; ако се чудите какво да слушате, докато сте във фитнес залата или тичате в парка; ако не сте съгласни с твърденията, че ню метълът е мъртъв и особено ако сте разочаровани от последните две изгъзици на Linkin Park. От друга страна, НЯМА да харесате албума, ако: смесицата на рок/метъл с рапиране някак не ви се връзва; ако очаквате гениални рифове и сола; ако мислите, че подобни банди рушат имиджа на метъла; ако и вие не знаете защо сте чели ревюто чак до този ред и ако се чудите защо изобщо сме писали за този албум.
        Дали ще го харесате или не - зависи изцяло от вас. Фактите обаче са си факти. А те са, че като за жанра, "The Takeover" е един наистина добър и направо епичен албум, който макар и да има своите недостатъци, слага в малкия си джоб огромен процент от стотиците мъждукащи и откровено неталантливи рапкор банди, които по някакви странни причини са станали известни. А като вземем предвид и факта, че Avery Watts е one-man-band, няма как да не вдигнем палци нагоре.

+ + + + Плюсове.......:
Откровени хитове като "A Cut Above", "Our World" и "Enough".
Един-единствен човек е записал, миксирал и мастерирал всичко в този албум!
Мелодичен, ритмичен, разтърсващ, енергичен албум.
Цял час материал.

- - - - Минуси........:
Не е като да няма баница с извара, вместо сирене. Или иначе казано - пълнеж.
Някои тракове са с доста подобни структури.
Последните 5 трака сякаш са писани за друг албум.

Подходящо за фенове на:
Clawfinger, Linkin Park, Hed P.E., 745, Cypress Hill и др.
Автор: Stahli
-=7/10=-

Close Your Eyes - 2011 - Empty Hands & Heavy Hearts

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 23, 2011 0 коментара

Стил......: Punk Rock/Melodic Hardcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Victory Records
Отнема....: ~44 минути 

www.facebook.com/cyeband

        Не знам дали ме е налегнала някаква есенна апатия или просто не излизат много готини албуми в последните няколко дни, но през изминалата седмица ми идеше да хейтна абсолютно всичко, което ми попадна. С мъка и зор изслушах няколко албума, които уж очаквах с интерес, пък се оказала пълни диарии, затова не протегнах ръка към "Empty Hands And Heavy Hearts" с голям ентусиазъм, особено имайки предвид не особено интересния им миналогодишен дебют. Фактът, че едва не обърках обложката с тази на последния A Day To Remember също не ми донесе много емоции, но въздъхнах и докато се питах защо толкова много от албумите на Victory Records са с такъв тип обложки, пуснах диска в плейъра.
        И тук ми дойде ентусиазмът! Не мога да кажа, че  откриващата "Hope Slips Away" ми отвя мозъка, но определено ми вдъхна надежда, че най-накрая ще чуя нещо динамично и приятно в духа на A Day To Remember и Rise Against. За моя голяма и много приятна изненада, следващите четири трака - "Empty Hands", "Erie", "Valleys" и "Injustice" изобщо не снижиха темпото, а продължиха да ме радват с една чудесна смесица от динамичен пънк-рок и мелодичен хардкор. Оказа се, че в този албум изобщо няма балади, бавни песни и друг тип драматизации, което ми направи допълнително добро впечатление. От друга страна, това може да се приеме и като проблем за разнообразието в "Empty Hands And Heavy Hearts", защото когато в един албум има само и единствено бързи парчета, опасността да изгубите интерес и да си отвлечете вниманието е доста голяма. Все пак обаче, момчетата от CYE са се постарали да сложат по нещо запомнящо се във всеки трак, като поне на мен най-силно впечатление ми направиха по-екстремните пасажи във великолепната "Wolves", както и пръснатите из албума мелодични припеви и типични за пънк-рока добри вокални хармонии.
        Забележки? Да, имам. Едните са отправени към вокалиста Шейн Реймънд, чиито гласни струни изливат разни странни тонове от време на време, макар и да не можем да говорим за сериозни проблеми във вокално отношение като цяло. Друга част от мъмренето ми отива към Тим Фрисен, който държи един и същ пънк/ой ритъм в половината албум. Това със сигурност ще досади на много хора и с течение на времето може сериозно да заличи добрите впечатление от наистина ударното начало на "Empty Hands And Heavy Hearts".
        Това е то. Приятен, диамичен и неангажиращ албум, без силно изявен хитов трак. Албум, който може да ви разбуди добре в началото на работната седмица (или в неделя сутрин), но който надали бихте изслушали многократно от край до край, освен ако не сте болен пънк-рок/мело-хардкор фен.

+ + + + Плюсове.......:
Динамичен, приятен, свеж, неангажиращ и енергичен.
Мелодичните и екстремните включвания са се получили доста добре.
Много добра смесица от пънк-рок и мелодичен хардкор.

- - - - Минуси........:
Еднакво темпо през почти цялото време, даващо усещане за цялостно еднообразие.
Големи проблеми зад барабаните и малки проблеми зад микрофона.
Много сериозни прилики с A Day To Remember.

Подходящо за фенове на:
A Day To Remember, Rise Against, Ignite, Offspring и др.
Автор: Testset
-=6.5/10=-

Lou Reed & Metallica - 2011 - Lulu

Posted by Today's Metal Crew On сряда, октомври 19, 2011 7 коментара

Стил......: Avantgarde Rock/Metal
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Warner
Отнема....: ~87 минути 

facebook.com/loureedmetallica

Следващите редове няма да се усладят на хората, които харесват този албум. Моите уважения, приятели, но... просто не четете, ако сте сред тези хора. И така. Деца, наркотиците са лошо нещо. Ако не вярвате, чуйте "Lulu". Според интервютата, взети с Лу Рийд и Metallica, този албум е вдъхновен от някакви пиеси на някакъв немски писател (който никой досега не беше чувал, но сега около 3 милиарда човека ще кажат, че им е любим, че е гений и че ние нищо не разбираме). Не им вярвайте! Този албум не е вдъхновен, а е вдишан! И то под формата на изпарения от една огромна клада с бракувани и потенциално опасни, адски мощни психо-наркотици. Не виждам друго рационално обяснение и причина "Lulu" изобщо да съществува.

Нека обаче споменем, че това не е албум на Metallica. Четворката са нещо като гост-музиканти на Лу. Проблемът е, че май не са подходящите музиканти точно за този проект. Опитват се момчетата да свирят нещо от време на време, вкарват някой и друг здрав риф, но така и не се разбира защо изобщо са се навили да участват в това недоразумение. Тяхната музика е оставена на около 10 децибела под гласа на Лу в крайния микс, което също не е за вярване. По-лошото е, че всъщност Metallica си забиват здраво, а отгоре Лу се прозява, имитирайки фалшиво пеене (представяйте си за какво фалшиво пеене иде реч), при това с уникална старческа енергия (украсена с малко деменция). Още по-лошото е, че неговото ломотене не се връзва по абсолютно никакъв начин с инструментала, звучащ зад него. Това бе един от знаците, ясно показващи, че Лу и Metallica не са работили много-много заедно и по всяка вероятност дори и не са записвали заедно. Metallica си свирят едно, Джеймс си пее към него, а Лу си дърдори нещо съвсем друго през цялото време. Уви, дори адски готините рифове като този в "Dragon" (макар и да се повтаря над 10 минути един и същ) и този в края на "Frustration", не успяват да спасят положението.

Всичко това ме накара да си мисля, че слушам някаква пародия. Подигравка, направена от някой случаен тарикат в домашни условия. Питах се: "Егати, кой е тоя досаден тип, дето се лигави така и се прави на дядка?", пък то си се оказа Лу Рийд. Няма шега, няма измама, няма пародия. Няма и смисъл. Направо да му стане тъжно на човек. От една страна ми е тъжно за Лу Рийд, който звучи като много тежко болен старец. От друга ми е тъжно за феновете на Metallica, които бяха излъгани преди около година, че "се пише нов материал", а след като материалът бе пуснат и закономерно оплют, изведнъж Джеймс каза "това не е албум на Metallica". Тъжно ми става и че някои хора все пак ще намерят някаква музикална стойност в това претенциозно музикално недоразумение. Тъжно ми е и за изхвърлените в този албум здрави рифове, които можеха да послужат прекрасно за бъдещия материал на Metallica.

Хубавото е, че "Lulu" предразполага към здраво изкуфяване. Ако не вярвате - само чуйте колко е изкуфял вече дядо ви Лу. С две думи - не си давайте парите за този албум! По-добре купете малко хероин, надрусайте дъртия клошар от подлеза до вас и го накарайте да пее стари градски песни, докато от VEF-a му бучи "Fuel". Крайният резултат ще е горе-долу същия като "Lulu" (ако не и малко по-добър).

Финален абзац - с него искам да ви призова да си изрежете инструменталните части на Metallica от този албум и да си сглобите от тях една хубава нова тяхна песен, а не да се мъчите час и половина с "Lulu". Пък ако не - приемете "Lulu" като някакво гениално абстрактно изкуство и "оставете невежите да си слушат простия метъл".

+ + + + Плюсове.......:
Няколко страхотни сами по себе си рифа (иначе оценката щеше да е с 1 по-ниска).
Ако не друго, то поне вече знаем със сигурност, че Джеймс не е стол. I AM THE TABLE!!!

- - - - Минуси........:
Лу Рийд звучи напълно неадекватен, извън всякакви тоналности и ритъм.
Гласът на Лу не се връзва изобщо с това, което свирят Metallica.
Догодина да пробват мамбо-метъл с Лу Бега - сигурен съм, че ще звучи по-добре.
Скучно, протяжно, неадекватно и претенциозно - ужасяваща комбинация.

Подходящо за фенове на:
Lou Reed, Metallica... може би... и др.
Автор: Zorn
-=1/10=-

Anthem - 2011 - Heraldic Device

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 18, 2011 0 коментара

Стил......: Heavy Metal
Държава...: Япония
Лейбъл....: Victor/JVC
Отнема....: ~45 минути 

www.jvcmusic.co.jp/anthem

        Ще се постарая да игнорирам желанието си да ви изнапиша камара информация за историята на тази легендарна японска банда, за нейните членове, за това кой, къде, с кого и колко е свирил и вместо това ще опитам да насоча вниманието ви, независимо и (почти) необременено от каквото и да е, към този албум, отдалеч. Вземето го, пуснете го и без очаквания го изслушайте. Нищо по-хубаво от това - чиста наслада. И понеже личният ми афинитет към банди с подобна локация трудно се удържа, ще опитвам междувременно да пренебрегвам и него.
        Да обърнем внимание на началото. Толкова ударно и с такъв заряд - твърдо заявявам, отдавна не бях попадал на подобно. "The Sign" съвсем знаково заковава с голям пирон диска върху стената на най-видно място. Устремът, с който прелива музиката в последващите песни, не губи и капка от набраната скорост, а заразата от "Contagious" напълно успява да обхване по-нататъшното съдържание. Непосредствено с класическото звучене на албума като цяло, заявката за промяна и вмъкването на нова нишка и този път е налице. Anthem винаги са го правили, не пропускат и сега. 14 пълнокръвни албума зад гърба им, плюс десетки други издания, чак от далечната 1981 до днес, перипетии, промени, нови съдби и една непоколебима воля за следващо и последващо вдъхване на нов живот - ето това е тази група. Дали причините се крият в нещо от гореспоменатото, или е просто въпрос и на талант - не знам, но тук слаби парчета няма. Дори и някои лично да ги намирам за перфектно преизсвирени стари, начинът, по който го правят, си заслужава. Еицо Сакамото за пореден път показава страхотни жанрово-гласови възможности (въпреки че Морикава e по известен), а на мекотата на гласа му биха завидяли доста от съвременните пауър/спийд вокалисти. Е, хайде, ще спомена и Наото Шибата в ролята на майката, бащата, мозъкът и душата, възкресяващи Anthem, винаги когато се е налагало. Но да се върнем към музиката.
    Освен вече споменатото, в "Heraldic Device" ще откриете типичните 80-тарски настроени и лъхащи на Rainbow/Scorpions композиции като "Blind Alley", "In the Dead of the Night" и "Remains". Те допълват общата картина и сглобяват пъзел от пета степен трудност с елементи на размисъл... след второто прослушване. Така де, яко е.
        Накрая ще кажа само още едно нещо. Групи като Anthem има много, малко са успяващите да привличат вниманието към себе си, което би трябвало да означава, че смисъл от упоритост винаги има. А ако още се чудите за какво говоря с толкова ентусиазъм - вижте и чуйте сами!

+ + + + Плюсове.......:
Класическият метъл е жив!!!
Хъс, настроение и енергия, примесени с огромна доза желание!
Има голяма опасност да се зарибите по японския хеви/пауър метъл, ако чуете този албум.

- - - - Минуси........:
Колкото и да се опитват, на места просто не успяват да избягат от познатите клишета.
Ще си направите доста неизбежни (и логични) сравнения и аналози, докато слушате.

Подходящо за фенове на:
Loudness, Galneryus, Earthshaker, Accept, Impellitteri, Rainbow и др.
Автор: Nightice
-=8/10=-

Emil Bulls - 2011 - Oceanic

Posted by Today's Metal Crew On събота, октомври 15, 2011 0 коментара

Стил......: Alternative Metal
Държава...: Германия
Лейбъл....: Drakkar Records
Отнема....: ~51 минути 

www.facebook.com/emilbullsofficial

                Нека името не ви бърка - Emil Bulls не са "емо". Спокойно, на мен също това ми беше първата асоциация, когато ги чух преди години. Всъщност, трудно е да се каже какво точно свири тая група. Най-бързо можем да ги определим като кросоувър, но музиката им не се вписва напълно в това опростено определение. И точно това е една от най-готините черти на Emil Bulls!
        Групата има вече доста дълга история (над 15 години на сцената), но едва в последните 3-4 години изплува от дълбокия ъндърграунд и си събра солидна фен-база. Няма обаче да ви отегчавам с биографии, затова ще мина директно на "Oceanic". Това е шести студиен албум за бандата и в него най-накрая си проличава колко много са узрели тия момчета през годините и се усеща огромния напредък от "The Black Path" насам. "Oceanic" е цели 50 минути дълъг, което често е предпоставка за скучен албум, но Emill Bulls са преодоляли този проблем, изпълвайки "Oceanic" с разнообразни по темпо, усещане и жанр песни. Така например "Epiphany", "Not Tonight Josephine" и "All Systems Go" са чистокръвен ню метъл, "Battle Royal" и адската резачка "We Don't Believe In Ifs" са откровено екстремни и избиват на метълкор, "The Jaws of Oblivion", "I Bow To You", "The Saddest Man On Earth Is the Boy Who Never Weeps" и "Dancing On the Moon" са учудващо леки алт-рок баладки, "Between the Devil And the Deep Blue Sea" избива на нещо средно между индъстриъл/ню метъл и мелодичен метълкор и т.н. и т.н. Вярвам, че схващате идеята, а именно - този албум трудно ще ви доскучее. В него има и една особена епичност, за която спомага най-вече гласа на Кристоф фон Фрайдорф. Тоя момък напет има жесток тембър и се справя прекрасно както с уникалните си и веднага разпознаваеми крещящи вокали, така и с чистото пеене. Хармоничните бек-вокали и сложените тук-там клавишни и симфо-партии също внасят свеж полъх на разнообразие в "Oceanic".
        Та, ако ви е писнало от еднаквеещи американски ню метъл банди, то не би било зле да чуете Emil Bulls. В тези 50 минути на "Oceanic" има за всекиго по нещо (не е речено, че ще харесате всичко в него) - по-тежки, по-леки, много тежки, много леки, средно тежки, средно леки... изобщо всякакви песни, които да си слушате в зависимост от настроението ви. Това, което е важно, за да харесате албума, е начинът, по който ще подходите към него. Ако очаквате да харесате ВСИЧКО в него, ако бързате да си правите изводите от 2 песни или ако очаквате да чуете някакви гениални инструментални излияния - спестете си труда и потърсете другаде. Важно е и да обърнете внимание на това, което слушате, защото иначе има много предпоставки албумът да ви мине покрай ушите и да останете с впечатлението, че близо час сте слушали някаква свирепа тъпня. Ако пък вече се чувствате объркани и сте загубили нишката на течащата ми като резлива боза мисъл, позволете ми да ви объркам още повече, като ви дам ВИДЕО към една от най-леките песни в албума и ви кажа, че не трябва да си правите изводите от нея. Yeah!

+ + + + Плюсове.......:
Мелодичен, агресивен, тежък, лек, или просто казано - разнообразен.
Има си песен за всяко настроение.
Запомнящ се, съдържащ пълнещи душата пасажи и... добре изпят.
Има нещо наистина специално тук... но трябва да се слуша внимателно, за да се усети!

- - - - Минуси........:
На места става плашещо лекичък.
Много турдно ще го харесате абсолютно целия.

Подходящо за фенове на:
A Day To Remember, 4Lyn, Callejon, H-Blockx, 55 Escape и др.
Автор: Testset/Undepth
-=7.5/10=-

Threat Signal - 2011 - Threat Signal

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, октомври 13, 2011 3 коментара

Стил......: Melodic Death Metal
Държава...: Канада
Лейбъл....: Nuclear Blast
Отнема....: ~45 минути 

www.facebook.com/threatsignal

        Threat Signal май най-накрая нацелиха правилната посока. Какво ли не опитваха тия момчета досега, колко ли музиканти не смениха и накрая все се получаваше някакъв добър, но доста странен и противоречив краен резултат. Ето, че сега Threat Signal издават едноименен албум, което можем да разбираме като "Ето това сме ние, намерихме се, ей ни на!" и затова с известна доза вълнение и малко скептицизъм заръфах здравия целофан, обгърнал този диск и великолепната му обложка, сложих си тениската с артуърка и заслушах.
        Сещате ли се как в анимациите някой герой отваря врата на малко килерче, а отвътре изпадат хиляди неща, включително 3-тонни наковални? Подобен беше и ефектът, щом пуснах диска в плейъра и започна "Uncensored". Мощни двойни каси, тежки и насечени рифове, мелодични припеви и разнообразни вокали от Джон Хауърд. Всичко това в малко повече от 3 минути. Някои групи нямат толкова рифове и разнообразие в цялата си дискография, какво остава за песен от 3 минути! След като "Comatose" и "New World Order" (впоследствие и мелодичната "Disposition") също се отнесоха по подобен начин с ушите ми, вече бях сигурен, че харесвам този албум и новооткритото лице (макар и закрито с чувал на обложката) на Threat Signal.
        За добро или за зло, действието нататък не ме изненада особено. Все така страхотни рифове, сола, великолепни барабани и естествено, чудесни вокали от Джон Хауърд, който пее като за трима в тоя албум! Освен обичайните си крясъци, Джон вкарва и по някой и друг по-нисък грухтеж, малко чисти вокали и... нещо средно. Ако и преди сте слушали Threat Signal, веднага ще разберете какво "нещо средно" имам предвид, но ако не сте - говоря за смес от чисти и крещящи вокали, тип "крещенето на Честър от Linkin Park". Съжалявам за тъпия пример, но не го казвам, за да сравнявам Linkin Park с Threat Signal (lol), а просто защото това ми се стори като най-лесния начин за обяснение. Това, което държа да допълня е, че в общата (звукова) картинка се усещат и типичните за Threat Signal траш-влияния и специфичен футуристичен индъстриъл привкус, постигнат обаче без наличието на открояваща се преден план електроника.
        Като слабост в "Threat Signal" бих посочил липсата на особено разнообразие в цялостния му вид. Да, всички песни са страхотни и доста разноорбазни сами по себе си, но при едно слушане на албума от край до край ще започнете да усещате една лека повтаряемост, която обаче не е в чак такива големи количества, че да дразни прекалено.
        Мисля, че не е нужно да ви тормозя с още празни приказки за това коя песен с какво точно е добра, нито пък ми се търсят кусури, под вола теле, под сифона - сандвич и така нататък. Затова ще ви оставя сами да чуете "Threat Signal" - най-тежкият, най-мрачният и най-изпипаният албум на групата досега. Не мисля, че ще останете недоволни от чутото.

+ + + + Плюсове.......:
Мрачен, тежък, футуристичен, умерено мелодичен и хирургически изпипан.
Джон Хауърд надминава себе си зад микрофона!
Китари, барабани, бас... няма слабо звено!
Най-яката обложка, която съм виждал тази година!

- - - - Минуси........:
Липса на разнообразие в цялостната картинка.

Подходящо за фенове на:
Mnemic, Fear Factory, Sybreed, Dry Cell, Arkaea, Raunchy и др.
Автор: Zorn
-=8/10=-

Alesana - 2011 - A Place Where the Sun Is Silent

Posted by Today's Metal Crew On сряда, октомври 12, 2011 0 коментара

Стил......: Emocore/Post-Hardcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Epitpaph Records
Отнема....: ~45 минути 

www.facebook.com/alesana

        Има много, много, много малко емокор банди в света, които ми допадат и по стечение на обстоятелствата, една от тях е точно Alesana. Не че не харесвам много пост-хардкор групи, използващи емокор елементи, но Alesana са обратното - те си баш емо, с пост-хардкор елементи. Това, което пък ги различава от другите им емоционални колеги с изгладени коси и често неопределима полова принадлежност е, че Alesana в действителност правят нещо много по-интересно и мащабно от обикновено ревливо емо/скриймо.
        Иначе казано, Alesana винаги се стараят да предложат нещо различно, предимно под формата на концептуални албуми, разказващи цели интересни истории. Такъв наистина успешен опит бе предният им албум "Emptiness". "A Place Where the Sun Is Silent" също изглежда концептуален, имайки предвид, че е разделен на два акта (от по 8 песни), озаглавени "The Gate" и "The Immortal Sill". Но уви, концептуален или не, албумът не успя да ми задържи интереса за дълго. За пореден път се убедих, че на тая банда просто не й трябват трима китаристи, макар и да не мога да кажа лоша дума за китарната работа в този албум (дори напротив). И... да... гласът на Шон... уау, този човек може да пее адски досадно ако пожелае... ако го нямаше Денис да грухне от време на време, нещата май нямаше да са толкова приемливи, но това вече е една много субективна тема.
        Да се върнем на "A Place Where the Sun Is Silent". Както казах, албумът е изпипан концептуално, а освен това има добра структура, развива се постепенно и от време на време изненадва с по някоя и друга интересна хрумка като театралните и дори леко кабаретно звучащи интерлюдии "The Dark Wood of Error", "Vestige" и "The Wanderer", в които можем да чуем и чудесни женски вокали. Основната част на албума обаче не блести особено силно. Или иначе казано, май просто след "The Emptiness" Alesana прекалено много си повярваха, че могат да направят емокор пиеса като за Бродуей и се хвърлиха в много дълбоки води, в които явно не знаят как да плуват.
        Нека не съм голословен. "A Place Where the Sun Is Silent" определено е най-амбициозният проект на групата и началото му с "A Forbidden Dance" наистина изненадва приятно с включването на детски хорове, гост-вокали и цяла брас-секция, която дори може да стресне за миг заклетите Alesana-фенове. Но нататък нещата стават все по-малко интересни. На места пичовете почват да го удрят и на поп-рок (като в "The Temptress"), което изобщо не им прави чест. Изобщо, като цяло им личи, че са решили да стават по-мелодични от преди, което според мен е огромна грешка. Преди бяха на границата на лигоча, но сега вече на места я преминават, прескачат и дори спринтират боси по росни полянки на около 300 метра зад нея. За щастие, това усещане изчезва по време на свежарски песни като "Lullaby of the Crucified", "The Fiend" или разнообразната и имаща свое собствено блус-соло "Beyond the Sacred Gates". Виж, останалото... да речем, че просто звучи като правено целенасочено за малолетни момиченца с бретон върху окото. Всички тия емоционални, арт и ала-бала философски истории - да ги шляпат пред тях, не пред мен. Ма то пък и аз къде ли се бутам...?
        Извод - Alesana остава най-добрата банда в жанра, но ако момчетата продължават в тая прогресия на олекотяване, скоро ще имат САМО малолетни фенки и аз ще се присъединя към немалкия лагер от хора, захрачващи със синузитки ВСИЧКИ емокор банди без изключение. Да внимават, защото засега Alesana е точно едно от тези много малко изключения... Виж, заклетите фенове ще останат повече от доволни, гарантирам!

+ + + + Плюсове.......:
Китарите и ударните си вършат работата изключително добре.
Добра обща структура, интересни хрумки, изненадващи добавки.
Най-амбициозният проект на групата досега.

- - - - Минуси........:
Необосновано дълъг и претенциозен.
Прекалено мелодичен и неуместно лигав на места.
Лесно и бързо забравим.

Подходящо за фенове на:
Silverstein, Eyes Set To Kill, Escape The Fate, Motionless In White и др.
Автор: Stahli
-=5.5/10=-

Fiddler's Green - 2011 - Wall of Folk

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 11, 2011 2 коментара

Стил......: Folk/Punk Rock
Държава...: Германия
Лейбъл....: Deaf Shepherd
Отнема....: ~49(+20) минути 

www.facebook.com/speedfolk

        Fiddler's Green са си мои любимци от близо 10 години насам. Това е малко странно, защото принципно рядко се захласвам по фолк рок, пънк, ска и тям подобни, но когато нещо от тоя сорт е направо добре и с вкус, не мога да не се впечатля. Пък и Fiddler's Green, колкото и свежи и младежки да звучат, изобщо не са вчерашни, даже напротив. Доказателството за това е DVD-то, което издадоха през 2010-та по повод своята 20-годишнина!
        За тези от вас, които никога не са ги чували преди и вероятно сега се чудят защо изобщо се пише ревю за някаква не-метъл банда, ще поясня, за да няма после неразбрали и сърдити - да, Fiddler's Green не са метъл, но смятам, че тяхната смесица от ирландски фолк (нищо, че са германци), пънк, алтърнатив и тази удивителна енергия, с която вече над 20 години изпълват албумите си, напълно заслужава да бъде уважена поне с една рецензийка.
        Така. Изяснихме, че тук иде реч за ирландски фолк-пънк-рок. Но едно от най-забележителните неща относно Fiddler's Green e, че тяхната музика звучи изключително позитивно и енергично. Сами ще се уверите, че е много трудно човек да си запази краката и задника неподживни по време на този (и всеки техен) албум. Песни, които със сигурност ще накарат да се раздвижите, докато слушате "Wall of Folk" са "P Stands For Paddy", футболно-ориентираната "Fields of Green/Nie Zu Spät" (със специалното участие на фолк метъл легендите In Extremo), алтернативно-звучащият сингъл "Victor And His Demons" (виж видео ТУК), отвяващия инструментал "Tam Lin" и скритата само в лимитираното издание "Jump", която просто ми разби всякакви представи за енергична музика. Само заради нея си струва човек да си купи Deluxe-изданието! Но да знаете, че после може да ви се наложи да се извиянвате на съседите си отдолу за многото поредни пускания и шумното скачане из вас. Затова - полека.
        В албума, естествено, не липсват и по-бавни и дори баладични парчета, които да ви дадат малко дъх, почивка и време да избършете потта от челото си. Такива тракове са "Greens And Fellows", "Lost to the Moon" и кавъра на пра-старата фолклорна песен "Dirty Old Town". Всичко останало обаче е от бързо нагоре. Така де, неслучайно групата определя стила си като "Speedfolk"...
        Като теглим чертата, над нея остават почти 50 минути качествен материал, а под нея - още 20, изпълнени с цели 7 разцепващи мрака бонус трака (в лимитираното издание). Вземайки предвид и висококачествената продукция, позволяваща кристално и аудиофилски чисто да чуваме и открояваме всеки един от инструментите (а те, вярвайте ми, са много), "Wall of Folk" се превръща в една повече от добра музикална инвестиция, с която да разпускате, пиете (да, FG пеят доста за къркане) и при желание - да танцувате ирландски танци. Готин, свеж, приятен за слушане, позитивен, разпускащ албум. Светът има нужда от повече такива.

+ + + + Плюсове.......:
Изключително позитивен, енергичен, свеж, запомнящ се и приятен албум.
Великолепна продукция, даваща акцент на абсолютно всеки звук.
Идеален начин да спрете за секунда метъла, без да ви се налага да слушате лигни.

- - - - Минуси........:
Малкото по-бавни парчета в албума са наблъскани едно след друго.
3-4 от парчетата си приличат много едно с друго и с "The Night Pat Murphy Died"

Подходящо за фенове на:
Dropkick Murphys, The Bastard Suns, Russkaja, In Extremo и др.
Автор: Testset
-=7.5/10=-

Blessthefall - 2011 - Awakening

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 09, 2011 0 коментара

Стил......: Metalcore/Post-Hardcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Fearless Records
Отнема....: ~45 минути 

www.facebook.com/blessthefall

        Има някои такива албуми, за които просто не знам какво да мисля. Не че нямам какво да кажа, но... дори не знам дали ги харесвам или не. Точно такъв е сегашния ми случай с "Awakening". Ще започна обаче по-отдалеч. След като точно преди 2 години на бял свят се появи "Witness", всички се скъсаха да го хвалят, обявявайки, че едва ли не Blessthefall са достигнали връхната точка в кариерата си и няма накъде по-нагоре. Аз обаче си имах едно наум и си казвах, че на тая група и трябват още 1-2 стъпки, за да се покаже в пълния си блясък. Затова изчаках търпеливо 24 месеца.
        И така, ето я стъпка №1 - "Awakening". Развитието е налице. Вокалите (на Бю, Джаред и Ерик) са осезаемо по-добри от тези в предните два албума, китарната работа (на Ерик) е много по-изпипана, а кийбордите (изсвирени от клавириста на Underoath - Кристофър Дъдли) дават усещане за многопластовост, дълбочина и атмосфера. Звукът е изчистен, а мелодиите и хармониите веднага привличат вниманието. И въпреки това, докато слушах албума сигурно за 15-ти път, започнах да се питам - защо ми е така трудно да си спомня в коя песен какво ме чака и коя след коя идва? Затова чак на16-тия път започнах да усещам откъде идва проблема и да се убеждавам, че на BTF им трябва поне още една стъпка напред.
        "Awakening" явно просто си служи с кратотрайната памет. Не го казвам като някакъв научен факт и няма да ви обяснявам за някоя конспирация на звуковите вълни, но просто... този албум сякаш е направен точно така. Докато го слушам го харесвам страшно много. Едва ли не, все едно всеки път го слушам за пръв път. Това, предполагам, има своите добри страни, но със сигурност значи, че на този албум ми липсва разнообразие и запомнящи се структури. Почти всички песни залагат на доста подобни една на друга структури, като изключение правят тракове като "Promised Ones", "The Reign" и повече от 7-минутният епос "Meet Me at the Gates". Успокояващ е фактът, че това еднообразие не пречи на останалите песни да са добри сами по себе си. Даже ако трябваше да оценявам албума песен по песен, сигурно щях да го оценя много по-високо. Защото, както казах и по-горе, всички отделни елементи в албума са изключително добре изпипани, с изключение на структурирането. Един вид, скелетът куца. А когато един скелет куца, ако ще върху него да има много красиво тяло, всеки ще се чуди "Абе, кво не е наред с тоя/тая?" и няма да знае дали харесва видяното или не. Хм, баси умната мисъл, спирам с нея и ви оставям и вие да чуете и да кажете дали сте съгласни с мен или не.

+ + + + Плюсове.......:
Осезаемо усъвършенстване във всяко едно отношение.
За пореден път - великолепна продукция.
Допълнителните клавишни се вписват много добре в музиката на Blessthefall.
Някои наистина, ама наистина силни тракове.

- - - - Минуси........:
Еднообразен, не особено запомнящ се и неправилно структуриран.
Тракове, които са хубави поотделно, се губят в албума под формата на пълнеж.
Чистите вокали може би не трябваше да преобладават толкова много.

Подходящо за фенове на:
Asking Alexandria, We Came As Romans, The Devil Wears Prada и др.
Автор: Testset
-=7/10=-

Casino Madrid - 2011 - Robots

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, октомври 06, 2011 0 коментара

Стил......: Trancecore/Post-Hardcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Artery/Razor & Tie
Отнема....: ~29 минути 

www.facebook.com/casinomadrid

        Стане ли дума за електронно-ориентиран пост-хардкор от САЩ, веднага на акъла ми идват поне 10 добили популярност имена. И честно казано, Casino Madrid ми напомниха по малко за всяко едно от тези имена. Или с други думи - пичовете не обръщат наопаки представите ни за музика, но пък се справят добре с това, с което са се захванали. И не знам точно колко са млади, но определено музиката им е предназначена за по-млада аудитория. Което автоамтически значи, че "haters gonna hate".
        Дебютен. Неангажиращ. Кратък. Това са основните определения за "Robots". В него по-запознатите от вас несъмнено ще чуят влияния (или прилики) на групи като Asking Alexandria, Woe Is Me, Dream On Dreamer, Abandon All Ships, This Romantic Tragedy, A Bullet For Pretty Boy и прочие. Чувам ги и аз. За тези от вас, на които гореизброените групи не предизвикват реакция от типа на "Аа, да, тия ги знам", ще поясня - купища електроника, пост-хардкор, метълкор и няколко диапазона с крещящи/чисти/лигави чисти/грухтящи вокали. В "Robots" не ви очаква нещо повече от това. Впрочем, то ако имаше повече, щеше да е излишно и вероятно щеше да се получи някаква зверска шумотевица, тъй като Casino Madrid така и така не са от най-"кротките" банди и често прекрачват границата на високите честоти и децибели. Така например в желанието си да сложат електроника за фон, на някои места се получава едно високочестотно свистене, което при по-усилен "treble" на еквалайзера, може да ви прониже мозъка като торбичка от "Фантастико", пълна с 8 вида чипс.
        За щастие обаче в албума има много малко продукционни недостатъци. Друга добра новина е, че качествената и зарибяваща електроника в албума е в доста солидни количества, така че други оплаквания от нея нямам. А и все пак разбиващи тракове като "Life Sentencer" и "Fantasy vs Reality" могат да ме накарат да простя всяка грешка. Опростените брейкдауни из целия албум (макар също да не предлагат нещо нечувано) пък се вклиняват толкова добре, че направо може да се зачуди човек как нещо толкова просто би предизвикало зловещ мош. Но доколкото разбрах - може.
        Това, което можем да кажем като обощение е, че "Robots" е приятен за слушане, бързо минаващ (няма и половин час) албум, в който няма да откриете кой знае какви изненади, но който ще харесате, ако и по принцип харесвате жанра. Ако пък никога не сте харесвали (но сте чували) транскор/пост-хардкор... е, няма да се зарибите и сега. Албумът е особено подходящ за слушане от по-млада аудитория, тъй като с подобни банди "се започва" на днешно време. Пък и текстовете са си малко ученически, въх...

+ + + + Плюсове.......:
Лигави -> нормални -> крещящи -> екстремни -> грухтящи. Ей това е вокално разнообразие!
Идеално вклиняващи се брейкдауни, солидни електронни подложки, разнообразие.
Чуедсна продукция, особено като за дебют.

- - - - Минуси........:
Електрониките на няколко места прекаляват с високите честоти.
Нищо изненадващо или кой знае колко уникално.
Някои излишни тъпизми като женското пъшкане във "Fantasy vs Reality".

Подходящо за фенове на:
Scarlett O'Hara, Woe Is Me, Dream On Dreamer, Asking Alexandria, AAS, ABFPB и др.
Автор: Stahli
-=7/10=-

Ария - 2011 - Феникс

Posted by Today's Metal Crew On вторник, октомври 04, 2011 1 коментара

Стил......: Heavy Metal
Държава...: Русия
Лейбъл....: Союз
Отнема....: ~60 минути 

www.tiny.cc/py1rl

        Много приказки се изговориха и много противоречия настанаха в последните години около руските хеви метъл ветерани Ария. Преди близо десетилетие Валерий Кипелов си грабна багажа и създаде бандата Кипелов заедно с други свои колеги, напуснали Ария заедно с (и преди) него. Тогава зад микрофона в Ария застана Артур Михеев. И докато феновете още обсъждаха дали Артур може да замести Кипелов, дойде време и той да си тръгне. Вокалист на групата вече е Михаил Житняков, с който Ария (и най-вече китариста и мастърмайнд Владимир Холстинин) се надяват да върнат старата слава на групата.
        И сякаш "Феникс" (да не изпадаме в излишни творчески излияния по темата за възкръсването от пепелта) наистина се опитва да постигне точно това. Гласът на Житняков е доста сходен с този на Кипелов, а самото звучене на целия албум напомня именно на Ария от 90-те. Това звучене се усеща особено силно в китарния саунд и в барабаните, които звучат доста директно, автентично, акустично и... "живо". Още с откриващата и доста силна "Чёрный Квадрат" ще усетите сами всичко това, както и защо Ария са известни под псевдонима "Руските Мейдън". Следващата "Равновесие Сил" (която странно ми напомни за Dream Evil) подкрепя силното начало с една идея повече тежест, а "История Одного Убийцы" изненадва със смяна на темпото от бавно към бързо някъде в средата си. Проблемът й е, че това спокойно можеха да бъдат две напълно отделни 3-минутни песни, а не една 6-минутна, ама карай.
        Нататък обаче нещата почват лека-полека да се забавят и затлачват с убийствено дълги и излишни разтягания на песните. С това не визирам иначе чудесната китарна работа и сола на Владимир Холстинин, а по-скоро неуспешният опит за създаване на епично чувство в албума. Така например "Чёрная Легенда" и "Аттила" се разпростират до 8-минутни дължини, а дори не толкова дълги тракове като "Симфония Огня", "Дальний Свет" и "Реквием" са напълно способни да ви изморят и да ви накарат да натиснете "SKIP" преждевременно, благодарение на наистина досадното си бавно до средно темпо. Изключение правят "Бои Без Правил" и донякъде заглавната "Феникс", които са се получили доста добре въпреки времетраенето си от близо 7 минути всяка. Всъщност, смея дори да твърдя, че "Бои Без Правил" е една от най-добрите песни в албума, редом с "Чёрный Квадрат" и "Равновесие Сил". Именно в такива песни е и силата на Ария - динамични, нахъсани, запеваеми, грабващи вниманието, интересни и сякаш казващи ни "Ето така правим хеви метъл в Русия!!!".
        Да кажем обаче и няколко кратки думи за новия вокалист на бандата - Михаил Житняков. Доскоро почти напълно неизвестен, Миша привлече огромно внимание върху себе си с преминаването си в Ария. Напук на всички "неверници" обаче, Житняков го извади голям и го плясна на масата с пълна сила (говоря за гласа, да не се обърка някой). Въпреки малкото време за сработване и изучаване на чисто новия материал, Миша се е справил повече от добре със задачите си зад микрофона, макар и определено да му личи, че все още не е в "свои води" и не се е отпуснал напълно в ролята си на фронтмен на най-популярната руска хеви метъл банда.
        Изобщо, "Феникс" си има своите силни страни и те не са малко. Музикално и композиционно трудно бихме могли да му намерим много пасиви. Холстинин свири като лъв, Удалов знае как да накара барабаните да галопират, а Житняков дава изцяло нов живот на звученето на Ария изобщо. Въпреки това обаче в албума има песни и отделни пасажи, които чисто и просто са свирепо скучни и само най-върлите ценители на Ария ще ги харесат такива, каквито са. Е, аз също се имам за фен на Ария - все пак групата е истинска класика в жанра и безспорно има огромно влияние върху цялата руска метъл сцена. Но както преди години казах за "Армагеддон", така ще кажа и сега - истината за тази група се крие в динамиката. Когато тя липсва, нещата не стоят никак добре. И фениксът май е леко прегорял...

+ + + + Плюсове.......:
Житняков се вписва добре, макар споровете на тая тема надали някога ще спрат.
Добре изсвирен и учудващо добре звучащ албум, носещ духа на 90-те.
Някои наистина силни песни.

- - - - Минуси........:
От 60 минути, 40 са заети от бавно и средно темпо, което си е доста скучно.
Ако правим неизбежното сравнение с Кипелов и "Жить Вопреки" - Кипелов бие.
Много излишни разтягания.

Подходящо за фенове на:
Кипелов, Мастер, Iron Maiden, Dream Evil и др.
Автор: BGMario
-=6/10=-

Myrath - 2011 - Tales of the Sands

Posted by Today's Metal Crew On неделя, октомври 02, 2011 2 коментара

Стил......: Oriental Progressive/Power Metal
Държава...: Тунис
Лейбъл....: XIII Bis Records
Отнема....: ~45 минути 

www.facebook.com/myrathband

        Да, Тунис. И да, ориенталски пауър-прогресив. Ако в момента гледате с физиономия тип "WTF?!" и леко объркан поглед - не се бойте, нормално е. И аз бях така, преди за първи път да чуя музиката на Myrath. А тя, драги приятели, може да ви доведе до екстаз, при единственото условие, че сте отворени към подобни смесици на съвременен метъл с типична арабска музика. Това, което е добре да знаете предварително е, че фактът, че групата е от Тунис, изобщо не й пречи да звучи напълно адекватно на световната метъл сцена. Сред хората, занимавали се с миксирането и мастеринга на албума са Фредрик Нордстрьом (Dimmu Borgir, In Flames) и Йенс Богрен (Symphony X), така че вярвайте ми, не става дума за някакво жалко подобие на изпаднал първичен близкоизточен метъл, а за истински качествен, завършен продукт.
            Веднага щом си пуснете "Tales of the Sands", ще разберете за какво говоря. Ориенталските мотиви са изключително открояващи се и включват много традиционни за Близкия изток фолклорни инструменти като тяхната типична цигулка (кеманча), уд, лютня, тарамбуки и прочие (може и да бъркам за някой от иснтрументите, извинявам се предварително). Откриващата "Under Siege" и изключително мелодичната "Braving the Seas" (която включва доста напомнящи на българско хоро елементи малко след средата си) ще ви потопят напълно в епичната пустинна атмосфера на "Tales of the Sands", макар не и без помощта на великолепния глас на вокалиста Захер Зургуати. Заглавната песен пък представлява типична арабска музика (с текст на арабски), само че чудесно украсена с тежки китари и мощна ритъм секция. Нататък прог-пауър влиянието надделява над фолклорните елементи, които обаче не спират да присъстват неотменно във всеки трак. Така например "Wide Shut" включва няколко чудесни клавишни сола, последвани от соло на кеманча, докaто в "Requiem For a Goodbye" надделяват китарните сола. "Beyond the Stars" пък е една от най-интересните песни в албума - тежка, с насечени рифове, мелодична и с изненадващ, изпят на арабски припев, който ще ви обърка доста в първия момент.
        Това, което можем да кажем за албума като цяло е, че е прилично добър, ненатоварен с излишни удължавания и неравноделности, с перфектно вмъкнати ориенталски елементи и отлични вокали, а всеки инструмент звучи добре на мястото си и да своя собствена мощ на целия албум. Като проблеми можем да отчетем голямата прилика на бандата с групи като Orphaned Land, Dream Theater, Symphony X и дори Queensryche. Като човек, който не е особено голям фен на нито една от изброените банди обаче мога смело да заявя, че "Tales of the Sands" ще се хареса не толкова на най-претенциозните прог-фенове, колкото на онези, които ценят музиката такава, каквато е (и особено експерименти от подобен тип) и не им пука дали идва от Тунис, Израел, Сенегал или Каспичан. Пък и в крайна сметка този "ориенталски експеримент" определено се отдава на Myrath, като определено не мога да кажа същото за много други техни по-популярни колеги.

+ + + + Плюсове.......:
Албум със силна атмосфера.
Много добро преплитане на съвременен метъл и арабски фолклор.
Изненадващо добър, многопластов саунд.

- - - - Минуси........:
Неминуемо напомня на доста други банди. А някои рифове сякаш вече сме ги чували...
Сравнително еднообразен, като се замисли човек.

Подходящо за фенове на:
Orphaned Land, Amaseffer, Dream Theater, Symphony X и др.
Автор: BGMario
-=7.5/10=-