TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]
Показват се публикациите с етикет emo. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет emo. Показване на всички публикации

Pierce The Veil - Misadventures

Posted by Today's Metal Crew On петък, май 13, 2016 1 коментара

Стилът: Emocore
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~44 минути


Докато този нов албум на Pierce The Veil стане възможен за издаване, минаха 4 години. Това е доста време, особено когато фенбазата ти се състои предимно от подрастващи. Не го казвам като нещо лошо, а като факт. За 4 години тийнейджърите се превръщат в зрели хора, или ако не друго, то поне значително се променят. Затова и за бандата, и за страничните наблюдатели (като мен) вероятно е било любопитно как ще реагират феновете на "Misadventures". И те, очевидно, го приемат повече от добре.

В основата си "Misadventures" си е все същият Pierce The Veil албум, лъкатушещ на границата между емокора, пост-хардкора и поп-пънка. Тази основа обаче е надстроена с по-солидно звучене, повече емоция, малко повече привидна зрялост и малко повече театралност. С други думи, формулата "същото, но различно" важи и това е за добро. С "Dive In" моментално се потапяме в атмосферата на албума, а брейкдаунът на 3:30 ни подсеща, че освен да са супер мелодични, PTV знаят как да разплят и някой мош. "Texas Is Forever" затвърждава впечатлението, че групата не се е изгубила по дългия път към новия албум и удря със скоростно темпо. Първата по-сериозна промяна се усеща в сякаш излязлата от 90-арска high school роматична комедия "Floral & Fading" и това е някак... дразнещо, благодарение най-вече на разлятото (и доста лигаво) пеене на Вик Фуентес и ужасяващо слабия текст на песента.

Средата на албума идва и отминава, но така и не се появява нещо по-добро от отварящия трак. С "Gold Medal Ribbon" се удря дъното, а "Bedless" спасява положението, тъй като звучи много подходящо за разпляскване на публиката и затваряне на лайв шоу - и PTV би трябвало да се възползват от това завбъдеще. Вместо обаче да затвори и албума, тя бива следвана от два пълнежа - посредственият поп-пънк "Sambuka" и сякаш излязлата от същата 90-арска high school романтична комедия "Song For Isabelle".

Няма какво да се лъжем - това е албум за тийнейджъри и не виждам с какво би могъл да докосне някой зрял човек. Pierce The Veil са си същата група и макар да се движат в крак с времето, продължават да търсят аудитория от същата възрастова група. "Misadventures" е свеж, мелодичен и до голяма степен приятен за слушане, но ако досега не сте станали болни фенове, няма да станете и сега. И както съм сигурен, че феновете ще се влюбят в него, така съм сигурен и че за безпристрастното ухо албмът е лесно забравим и само 2-3 песни в него съдържат наистина запомнящ се елемент. Лошото е, че най-доброто в албума се изчерпва още в първите му 5 минути и нататък следват 39 минути чакане с разочароващ край.


+ + + + +
Голямото чакане завърши успешно след 4 години и добър (от фенска гледна точка) албум.
Основното звучене е запазено и забележимо "ъпгрейднато".
Тогава, когато PTV експериментират с нови неща, им се получава.
Отварящият трак е сигурен хит.

- - - - -
След отварящия трак не се появява песен, която да звучи по-добре.
Лесно забравим, особено ако си извън целевата възрастова група.
Прекалено лек и нерядко минаващ границата на лигавенето.
Вик Фуентес продължава да звучи, да се държи и да изглежда като 13-годишен, макар да е на 33.
Няма ги наистина готините мелодии и експерименти като, да речем, испанската китара в "Bulls in the Bronx".
Абумът често звучи като саундтрак към изтъркана 90-арска училищна романтична комедия.
В 99 от 100 случая ще спечелите повече, ако си пуснете нещо на In Fear And Faith вместо това.

IF YOU LIKE
Sleeping With Sirens, Falling In Reverse, Alesana, In Fear And Faith и др.

Автор: Stahley
[5/10]

Palisades - Mind Games

Posted by Today's Metal Crew On събота, януари 03, 2015 2 коментара

Стилът: Post-Hardcore/Electronic/Mall Emo
От/Год: САЩ, 2015
Лейбъл: Rise Records
Отнема: ~37 минути 


Спомняте ли си онзи ден в училище, когато влязохте в час с малко закъснение и всички вече правеха контролно? А вие даже не сте знаели, че има контролно, защото сте пропуснали да чуете, били сте болни, или нещо от сорта и просто не е имало кой да ви каже. По същия начин явно не е имало кой да каже и на Palisades, че топлата вода вече е измислена и че "електроникор" като техния вече е правен с грандиозен (не)успех от групи като Issues, Abandon All Ships и Falling In Reverse, а високото свръхлигаво пеене отдавна си има цар в лицето на Келин Куин. Но те все пак правят пореден (слаб) албум с такава музика. Е толкова ли пък нямаше кой да им каже бе?! Явно не.

"Mind Games" е един от онези албуми, заради които те е срам да кажеш, че принципно слушаш и харесваш пост-хардкор с електронни елементи, че и поп метъл. Нивото на "Mind Games" е някъде около това на "Malocchio" на AAS и едноименния на Issues, като даже с последния споделят и общи семпли. С други думи - Джъстин Бийбър с китари, ама не добри. В интерес на истината, често има и добри инструментални моменти, но те хич не си заслужават чакането, като се има предвид колко зле е всъщност основата около тях.

Да речем, че отварящата "Player Haters' Ball" е окей и като цяло е една от най-добрите песни в албума - и въпреки това не е нещо повече от посредствен пост-хардкор, какъвто има в изобилие в наши дни. Нататък обаче става доста трудно за слушане. "Bad Girls" звучи точно като парче от албум на Issues, а заглавната "Mind Games", напук на доброто си начало, рязко преминава в денс-поп. И по някое време се включва и гост-рап. Тук всъщност са и онези готини инструментални моменти, за които споменах по-горе, но сами ще се убедите, че до тях се стига трудно и с много воля. "Whatever You Want Me To Be", "Afraid", "People Like Us" и "Like a Drug" пък споделят много общи неща - еднакви поп-извращения, един и същ електронен семпъл, повтарящ се почти през цялото време и едни и същи нива на непоносимост. "True Blood" донякъде връща интригата и показва, че групата има потенциал да прави и по-тежки неща, но или не може да ги изпълни докрай, или много си държи на аудиторията от мол-тийнейджърки и не иска да ги плаши с много крясъци. За финал, капак и лопата по въпросния капак идва "Come Over And Watch Netflix" - изцяло EDM/поп парче, което няма нищо общо с нищо общо. С лакти на бюрото и лице в ръце, чакам с нетърпение да свърши.

И ура, свърши. Даже не съм толкова доволен, че свърши, защото мъката беше сходна с тази от мача България - Малта. И тогава накрая си отдъхнах, че се свърши с тая мъка, но това не значеше, че бях доволен от резултата. Та и сега така. "Mind Games" е безпомощно слаб албум, какъвто една друга група вече издаде точно преди да се разпадне, а друга група, чийто вокалист се вживява като новия Майкъл Джексън, вече издаде като успешен дебют. Обидно ми се струва и че тази група постоянно дели една сцена с читави групи като Crown The Empire, WCAR, LMTF и прочие. Продуктът им не е подходящ дори за най-широко скроените фенове на тежката музика и като цяло си е един най-обикновен музикален провал, като безидейната му обложка е символична и симптоматична за хаотичното му, необяснимо и неадекватно съдържание.


+ + + + +
Някои изненадващо добри и разкуфяващи инструментални включвания.
Тук-там групата показва, че може да прави и по-балансирана и обмислена музика.
Свършва сравнително бързо.

- - - - -
Трудно слушаема шльокавица от пост-хардкор, емо, денс, поп, рап и повтарящи се семпли.
Обидно лигав, неприятно разхвърлян и хаотичен, ужасяващо дразнещ.
Джъстин Бийбър с малко китари би звучал по много сходен начин.
 
IF YOU LIKE
Issues, Abandon All Ships, Breathe Carolina, SWS, FIR, Justin Bieber и др.

Автор: Undepth
[2/10]

Sleeping With Sirens - Feel

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, май 27, 2013 4 коментара

Стилът: Alternative/Emocore
От/Год: САЩ, 2013
Лейбъл: Rise
Отнема: ~44 минути


Сигурно защото е все още ранна утрин ми е трудно да открия правилната дума, която искам да използвам за основа на този "анализ", за да не обидя някой. Засега обаче в главата ми се е закотвила думата "безполов" и вероятно ще се наложи да използвам нея, за да определя типа вокали в новия албум на SWS. А думата "анализ" също (с малко въображение) добре описва отношенията на вокалиста Келин Куин с неговия микрофон. Той пее така, сякаш страстно облизва микрофона и от време на време го хапе от екстаз. Правя този тъп, почти сексуален намек и преувеличавам нарочно, за да опиша някак, че пред Келин Куин дори Тайлър Картър от Issues звучи като свиреп мъжкар.

Прави сте - не е задължително пеенето да е мъжествено. Мачовщината пък си е отживелица, а такива приказки от моя страна може да са някаква форма на комплексарщина, незадоволеност и защо не - латентна несигурност? Но все пак, всичко (трябва да) си има граници и затова намирам за жалко да слушам подобни лигавщини от банда, смятаща себе си за някакъв вид рок или дори пост-хардкор.

Всичко, изписано дотук вече ви е ясно, ако сте чували кой да е албум на SWS. "Feel" обаче не се различава много от предшествениците си. Единствените промени в звученето са намалените като сила и дисторшън китари и залагането на повече алтърнатив и поп, отколкото на досегашната смесица от пънк и пост-хардкор. Крещящи вокали също почти няма и Келин пее само в неговия супер висок регистър - някъде над сопраното, в близост до кучешките свирки и котешкия глад (ако сте чували как мяучи гладно коте - знаете как пее и Келин). Единствените парчета с по-плътен китарен звук са поп-пънкарската "Here We Go" и "Congratulations", която обаче дори Мати Мълинс от Memphis May Fire не успява да спаси от посредствеността и лигнята. Лек хитов потенциал пък притежават синглите "Low" и "Alone", като в последната участва рапърът Machine Gun Kelly. Оттам нататък почти всички парчета стават трудни за различаване, защото до едно залагат на шумна смесица от алтърнатив, поп-пънк, емокор, тийн-поп, малко пост-хардкор и много лоши китарни ефекти.

Не ми се искаше да го казвам, защото това е нещо, което "trve" метълите казват за всички пост-хардкор банди, но SWS звучат като група за малолетни момиченца. Не отричам възможността да ги харесва и някой мъж на 35, но те просто звучат така, сякаш нарочно искат да ги харесват само 13-годишни scene-girls. Добавям и факта, че SWS не правят пост-хардкор, а някаква форма не емокор, доближаваща се до мол-емото и вече мога спокойно да закрия този "анализ". Уви, така и не успях да си харесам нищо в "Feel", но за сметка на мен има поне милион 13-годишни и поне четирима 35-годишни, които ще определят този албум за шедьовър.
 
+ + + + +
Повечето фенове ще си го харесат, ако превъзмогнат смекчения звук.
Някои зарибяващи мелодии и готини преходи.    

- - - - -
Болезнено високо и чутовно лигаво пеене.
Олекотен звук, повече поп-елементи, по-малко и по-рехави китари.
Повечето песни звучат почти неразличимо една от друга.
Трудно е да посочиш конкретно какво точно може да харесваш в този албум. 

IF YOU LIKE
Issues, Amyst, Breathe Carolina, Paramore, Justin Bieber, Деян Неделчев и др.

Автор: Undepth
[2/10]