TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

Mors Principium Est - Embers of a Dying World

Posted by Today's Metal Crew On неделя, януари 15, 2017 0 коментара

Стилът: Melodic Death Metal
От/Год: Финландия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~50 минути


Ако се чувствате потиснати само като гледате тази обложка и ви обгръща странно чувство за мрак - значи художникът си е свършил работата и ви е подготвил много добре за новия албум на Mors Principium Est. И преди сме казвали, че те останаха една от малкото групи, правещи безкомпромисен мелодет, без да залитат нито към меланхолията, нито към модерните течения на жанра. И макар в "Embers of a Dying World" да могат да се чуят препратки и към двете, този албум е "над тия неща". Той е просто един мрачен (което не значи "бавен") и епичен мелодет албум, принадлежащ на една от най-добрите групи в жанра.

Често споменаваме колко натруфени с оркестрации, електроника и излишности са много от модерните албуми, но при Mors Principium Est е обратното - при тях направо не ни стигат. Те ползват много малко оркестрации и пренебрежимо малко електроника, които обаче толкова много им отиват, че на човек му се приисква да има повече от тях. Сега, когато групата е и с един китарист по-малко, очаквахме китарната работа да не е чак толкова водеща и на толкова високо ниво, но британският китарист Анди Гилиън се справя чудесно и сам. Това си личи още в откриващите "Reclaim the Sun" и "Masquerade" и само се затвърждава с всеки нов трак. "Into the Dark" вдига нивото на епичност с малко оркестрации, а "The Drowning" залага на много мелодични рифове, напомнящи за In Flames и Children of Bodom. Към средата ѝ пък се вкючва малко, но много уместна електроника и зашеметяващо китарно соло.

"Death is the Beginning" е нещо като заглавна песен за Mors Principium Est, тъй като именно това значи името им на латински - "Смъртта е само началото". Очаквано, тази дълга 6:30 минути песен е най-добрата в албума, а може би и една от най-добрите им изобщо. Напълно неочаквано обаче идват дамските вокали в нея! Трябваше специално да досаждам на групата, за да ги питам коя е певицата, която ги изпълнява и разбрах, че се казва Кристина Мари и е била финалистка в британския "The Voice". В пълен контраст са вокалите във втория куплет, където крясъците се превръщат в дълбоки ревове, а малко по-нататък лидерството поема виолончелото, за да стане всичко много по-красиво, отколкото бихме могли да очакваме. Чувството се пренася и в следващата, дълга над 6 минути "The Ghost", където обаче с вокалите се е заел само Виле.

До края на албума няма изненади, ако не броим инструментала "Agnus Dei". "In Torment", епичната "The Colours of the Cosmos" и закриващата "Apprentice of Death" са типични MPE композиции, като включвам всички позитиви и негативи на това определение. Е, позитивите са много повече от негативите - Mors Principium Est просто не умеят да пишат слаби песни, но пък и малко изостават откъм новаторство и оригиналност. Заради това време на време рифовете им звучат много сходни с тези от някои техни стари композиции и в крайна сметка се създава едно заблуждаващо чувство за еднообразие. Качествен мелодет в този му чист вид обаче се среща все по-рядко, а Mors Principium Est продължават да го правят по възможно най-добрия начин.

+ + + + +
Една от най-изчистените форма не мелодет (без чисти вокали) на съвременната сцена.
Добре построени композици и открояващо се добра китарна работа.
Няколко много приятни изненади, най-вече в "Death is the BEginning".
Без слаби композиции.

- - - - -
Чувство за еднообразие, засилващо се след средата на албума.
Групата продължава да вади албуми с много сходно съдържание и звучене.
 
IF YOU LIKE
Kalmah, At The Gates, Dark Tranquillity, Insomnium, Edge of Sanity, In Flames и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]

6 години Today's Metal!

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, януари 12, 2017 7 коментара


Може би не всеки сайт отбелязва всяка своя годишнина, като даже ние бяхме достатъчно яки да си позволим да не отбележим нашата 4-та годишнина, но много искахме да ви се похвалим, че Today's Metal вече е на 6 години. Няма да ни писне да ви повтаряме, че това е проект с идеална цел, за който не мислехме, че може да продължи толкова дълго, но ето, че всяка година продължаваме да се учудваме как все още го има и че реално TMB помага на много хора да откриват нова яка музика. Това винаги е била нашата основна цел и можем само да се радваме, че продължавате да ни четете.

Всъщност, вече ни четете толкова много, че се появиха и първите рекламодатели! Изгонихме онези, които искаха да напълнят сайта с реклами за фалшиви хапчета за отслабване и вероятно ще приемем онези, които има защо да бъдат на нашия сайт. Споделяме ви тези новини, защото ви считаме за важна част от TMB и защото знаем, че никой не обича реклами. Както вече сте забелязали, на сайта има реклами само към наши приятели и не печелим нищо от тях. Сайтът не реализира никаква печалба и предпочитаме това, отколкото да печелим, докато ви тормозим очите с малоумни реклами, мигащи шкембета и прочие глупости.

За съжаление обаче, колкото и да искахме да организираме игра с награда по случай годишнината, бюджетът на сайта в момента не го позволява. Точно затова ще премахнем и бутона за дарения (искрени благодарности на всички, които го използваха!) и ще го заместим с "неинвазивна" реклама, тъй като целим поне да можем да си плащаме домейна с някакви приходи и сайтът да може да се самоиздържа поне на базово ниво.

Ще опитаме да продължим и да изпълняваме "норматива" си от 11 ревюта на месец, макар че става все по-трудно, когато целият екип е зает с основните си работни задължения, а аз, като главен редактор, в общи линии работя на три места (две от които са други медии). Въпреки всичко това обаче правилото остава - никакви "компромисни" ревюта и текстове, в които нямаме какво да ви кажем, а само пълним бройка. По-добре да не си изпълним "норматива", отколкото да ви даваме скапани текстове, нали така? Макар че колко са добри (или скапани) текстовете - може да кажете само вие :D

Стига толкова. 6 години са си 6 години, но не са юбилей, че да ви засипваме с речи. Просто използвахме момента, за да ви кажем какво се случва около сайта и ще гледаме да не ви занимаваме с това поне до следващата година. Благодарим, че още ни четете! И дори когато не сте съгласни с нас - пак се радваме, защото това значи, че ви пука за любимата ви музика!

- TMB

Xandria - Theater of Dimensions

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, януари 09, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~74 минути


Надпреварата кой ще направи най-дълъг и епичен симфо метъл албум очевидно продължава и вече имам чувството, че Xandria и Epica нарочно се надцакват. Малко трудно се наканих да изслушам тези 74 минути наведнъж, но в крайна сметка успях, след което пак слушах албума, но вече малко по-накъсано. Това само по себе си е проблем за по-заетите фенове, но пък ако Xandria ви е любима група, надали бихте отказали цели 74 минути материал. Въпросът е, че Xandria сякаш показаха най-доброто от себе си в "Sacrificium" и "Theater of Dimensions" е просто негово логично (и може би малко по-разлято) продължение.

Първите три композиции в албума страдат от един ужасно стар проблем - не са лоши, но сякаш вече съм ги чувал. 7-минутната "Where the Heart is Home" е най-добрата сред тях, но "Death to the Holy" представлява една много бързо изтъркала се смесица от симфо метъл с фолклорни елементи, а "Forsaken Love" би била идеален пълнеж в албум на Nightwish. "Call of Destiny" пък изненадва приятно с пауър метъл клавир и китари, но като цяло не носи заявения като идея пауър метъл дух, с което също леко разочарова. 41 секунди след началото на "We Are Murderers (We All)" обаче става наистина интересно. Защо не започнаха с това?! Агресивен риф, скоростен ритъм, чисто пеене без оперни елементи, дет ревове (на Бьорн Стрид от Soilwork) и масивен, епичен припев! Ето това е истинското начало на албума!

За контраст идва тихата и нежна балада "Dark Night of the Soul", където пианото, виолончелото и гласът на Даяне са в главните роли. И не че песента е лоша, но е много предвидима, а за да се разчувстваме истински, ни е необходимо нещо повече от generic балада. Все пак нататък отново започват да се случват хубави неща. "Ship of Doom" е епично парче с много яки хорове и запомнящ се припев, а "Céilí" е свеж и напълно самодостатъчен инструментал. Като хитов сингъл пък отвсякъде звучи "Burn Me" (за която подозирам, че ще видим и видео), където се включва и Захер Зоргати от Myrath, а ориенталските елементи нямаше как да не ни напомнят и за "Salomé". В неблагодарната роля на преспоследен трак влиза "Queen of Hearts Reborn", която започва като театрална балада, но се развива до типичен епичен Xandria трак с оркестрации. Уви, и тук няма кой знае какви изненади, освен лошия речетатив в средата и края.

Нямаше как да се мине и без грандиозен финал. "A Theater of Dimensions" е опус, дълъг само 14:22 минути, като първоначално тръгнах да пиша за действието в него "минута по минута" в бележките си, но бързо осъзнах, че това не е добра идея. Действието в песента се променя средно на всеки 90 секунди, а освен великолепното вокално изпълнение на Даяне, можем да чуем още гласове, за които подозирам, че принадлежат на Хенинг Басе (Firewind) и Рос Томпсън (Van Canto) и които се включват идеално в тази брилянтна композиция. В началото ѝ бях леко скептичен и мислех, че просто ще е излишно удължена, но всяка нова минута в нея носи ново чувство, ново настроение и нова изненада, като особено след 6-ата минута става наистина, ама наистина епично и театрално. Не се плашете от дължината - чуйте песента в нейната цялост!

Възможно е да съм чул прекалено много симфо метъл напоследък и затова да ми се струва, че вече нищо не е достатъчно свежо и изненадващо, но не мога да кажа, че съм безкрайно впечатлен от "Theater of Dimensions". В него има 3-4 наистина силни композиции и макар да не мога да кажа за останалите, че са слаби, не мога да кажа и че са нещо нечувано или запомнящо се. Хитовете определено са "We Are Murderers (We All)" и "Burn Me", а много положителни точки трупат "Ship of Doom" и епичната "A Theater of Dimensions". Оттам нататък, без да правят нещо неоспоримо слабо, Xandria просто карат по инерция, а поне аз очаквах много повече от албум с такава гигантска дължина и такова заглавие. Театралните елементи и авангардността са част само от 2-3 песни, а поне аз много разчитах на тях, защото ги обожавам, когато се смесят с метъл. Иначе епични оркестрации и хорове вече сме чували и трябва с тях да се прави нещо наистина величествено, за да ги приемем за нещо повече от задължителния фон във всеки нов симфо метъл албум.

+ + + + +
Своеобразна разходка из творчеството на Xandria с доста скрити препратки към предишните им албуми.
Два открояващи се хита, един величествен опус и щедри дози епичност из целия албум.
Много сполучливи включвания на гост-вокалисти от Soilwork, Myrath, Firewind и Van Canto.
Дискът е изпълнен от ръб до ръб - над 74 минути материал!

- - - - -
Без да има неоспоримо лош материал, много композиции са в най-добрия случай "средняшки".
Албумът спокойно можеше да започне с "We Are Murderers (We All)" и нищо да не загубим.
Това заглавие предразполага към театралност, каквато се среща прекалено рядко тук.
 
IF YOU LIKE
Epica, Nightwish, Sirenia, Tristania, Diabulus In Musica и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Mono Inc. - Together Till The End

Posted by Today's Metal Crew On събота, януари 07, 2017 0 коментара

Стилът: Synth/Gothic Rock/Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: NoCut/SPV
Отнема: ~50 минути


Миналият път бяха вдъхновени от американския юг, а сега - от морето, вълните и неговите истории. С други думи, Mono Inc. правят всичко възможно да не издават повече албуми с едно и също съдържание. Не че имахме нещо против да правят и това де, но все пак по някое време започна много да си личи. И след малко странния (макар и нелош) "Terlingua" определено беше време за втежняване на звука.

Такова нещо се усеща още в отварящата "The Banks of Eden", в която Mono Inc. изненадващо правят нещо като... пиратски готик метъл? Китарите са по-тежки от обикновено, а вечният синтезатор е по-раздвижен от всякога и е допълнен от оркестрации. Бързо обаче нещата си идват на мястото с "Together Till the End" - един от малкото типични Mono Inc. synth рок тракове в албума, редом с "There Comes a Life (Back To Life) и раздвижения сингъл "Children of the Dark". В този тотален готик рок хит се включват още три обичани на готик сцената (и отвъд нея) имена - ветеранът Йоаким Вит, Тило Волф (Lacrimosa) и Крис Хармс (Lord of the Lost). Неочакван гост пък се появява в симфоничната "Boatman", която поне аз виждам като следващ официален сингъл с видео. Гостът е Ронан Харис от VNV Nation, който, доколкото ми е известно, за пръв път в кариерата си се включва в подобен дует. И поне за мен, това е най-добрата песен в албума.

В диска този път има само две баладаи. Първата се казва "The Tide" и е изпята с гласовете и на четиримата членове на бандата, а за фон има само малко акордеон. Познаващите историята на групата ще оценят посланието ѝ много по-силно, тъй като то е насочено към техния бивш вокалист Мики, който почина през 2010-а година и... е малко трудно да не реагираш емоционално, когато Мартин Енглер пее "Farewell, friend, so long!". Другата балада "Across the Waves" не носи нито чак толкова емоции, нито особена музикална стойност и заради това не бих я поставил сред силните попадения в "Together Till the End". Почти за балада може да мине и "Rome Wasn't Build in a Day", но тя е по-скоро само бавна откъм темпо, отколкото баладична.

Трябва да спомена и две много приятни изненади. Първата е нетипично електронната и много мелодична "This Is My Life", а втората - кавърът на "Out in the Fields" на Гари Мур и Фил Линът. И с тяхното споменаване горе-долу се изчерпва всичко, заслужаващо внимание в "Together Till the End". Албумът хем е типичен за Mono Inc., хем надгражда постигнатото от тях досега и определено не е просто "още от същото" за пореден път. Да, има и "още от същото", но не се прекалява с него, пък и в крайна сметка - това е част от идентичността на групата. Песни като "Boatman", "Children of the Dark" и "The Banks of Eden" са сред най-добрите на Mono Inc. изобщо, а "This Is My Life" и почти акапелната "The Tide" показват неподозирано яки страни на групата. Всичко това превръща "Together Till the End" в една от най-добрите творби на Mono Inc. в последните години.

+ + + + +
Групата прави всичко възможно да разнообрази музиката си, но и да запази идентичността си.
Три от най-добрите песни на Mono Inc. изобщо се намират в този албум.
Два ярки хита, един як кавър и една прекрасна балада в памет на трагично загиналия им бивш вокалист.
Втежнено китарно звучене, силно проличаващо си в някои песни.
Много сполучливи и идеално включващи се гост-вокалисти.

- - - - -
Някои песни доста се различават откъм продукция, което е малко странно.
Без пълнежчета и слаби песни явно няма как да се мина - и тук има няколко такива.
Абе тая обложка не съм ли я виждал някъде?
 
IF YOU LIKE
Joachim Witt, Lord of the Lost, Lacrimosa, ASP, A Life Divided и др.

Автор: Testset
[8/10]

Palisades - Palisades

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, януари 05, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative/Post-Hardcore/Emocore
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Rise Records
Отнема: ~39 минути


Трудно беше да преглътнем недоразумението "Mind Games", което Palisades ни сервираха точно преди две години и съвсем честно - не очаквах тази група някога да направи добра песен отново. Явно обаче масовата съкрушителна критика към "Mind Games" им е помогнала да си вземат поука и сега Palisades издават своя едноименен албум. Нали се сещате, онзи похват, в който показваш "Ето това сме ние!" и правиш нещо по-различно от миналия път, като изпълваш музиката си с емоция и гледаш да е епично, защото... това е тежестта на едноименния албум.

Добрата новина е, че "Palisades" са загърбили идеята за правене на недъгава електроникор шитня и са се върнали към тяхната си музика - смесица от алтърнатив рок, пост-хардкор, пък ако щеш дори малко поп и емокор (за съжаление). И макар това да е крачка в правилната посока, тя не е достатъчна. Повечето фенове се надяваха на по-тежък албум и той е такъв, но в сравнение с "Mind Games" даже албумите на One Direction са тежки.

Като за начало, не може да кръстиш отварящия си трак "Aggression" и той да не е агресивен. Ясно, имат някаква гражданска позиция за свободната продажба на оръжия в САЩ, искат нещо да кажат, пускат запомнящия се рефрен "American aggression for free!" в действие, но когато посланието е толко по-силно от музиката, нещо някъде е сбъркано. Следващата "Cold Heart (Warm Blood)" е дори по-лека, но в припева силно се опитва да имитира Bring Me The Horizon, използвайки някои техни похвати, особено откъм вокални ефекти. Учудващо, колкото и да е лигава песента, припевът и бриджът преди нея я превръщат в една от най-запомнящите се в албума. За сравнение, "Better Chemicals" разчита на повече китари, но в нея просто няма какво да се чуе, защото е праволинейна, скучна и абсолютно "безсолна". Сингълът "Fall" прави нещо по въпроса, но отново се разлива в ненужни емоционалности.

Най-тежката песен в албума се казва "Through Hell" и бе пусната като сингъл, подлъгвайки феновете, че Palisades ще правят и тежка музика през 2017-а. Почти всички останали песни - "Let Down", "Dark", "Memories" и "Hard Feelings" следват сходни формули - започват лежерно и емоционално, като чак по някое време се включват китари, които да пораздвижат нещата. Към финала "Dancing With Demons" отново го избива леко на модерен BMTH (не е хвалба), а закриващата "Personal" показва, че в Palisades все пак може да се роди и наистина добра композиционна мисъл. Парчето, макар и леко, е сред малкото запомнящи се в албума.

Колкото и да се напъвам да съм в крак с модата, не мога да приема, че Palisades правят нещо повече от това, което наричам "евтин пост-хардкор за тийнове". Почти напълно празни откъм качествено музикално съдържание, групи като тях разчитат предимно притегателни за тийновете евтини послания и емоционалност. Когато и да чуя такъв праволинеен албум и се сещам колко липсват на света групи като In Fear & Faith, които също свиреха в този жанр, но с реална музикантска мисъл, каквато тук рядко протича. Даже не говоря за излишно техничарство, въртене на сола и прочие, а за основополагащи композиторски умения. Въпреки това е похвално, че дори с подобен ограничен потенциал, Palisades правят не чак толкова лоша музика и имат толкова много фенове. И да, "Palisades" е доста по-добър от "Mind Games".

+ + + + +
Решителна крачка напред след ужасяващо слабия "Mind Games".
Няколко запомнящи се песни, една от които дори е приятно тежичка.
Там, където има повече китари, нещата се получават доста добре.

- - - - -
Проява на слаби музикантски и композиционни умения.
Праволинеен, бързо доскучаващ и лесно забравим в по-голямата си част.
Изключително досадни поп-емоционалности и липса на достатъчно тежък звук.
 
IF YOU LIKE
Sleeping With Sirens, Issues, Bring Me The Horizon, Falling In Reverse и др.

Автор: Testset
[4.5/10]

Raizer - We Are The Future

Posted by Today's Metal Crew On вторник, януари 03, 2017 0 коментара

Стилът: Industrial Rock/Metal/Drum & Bass
От/Год: Русия, 2017
Лейбъл: FiXT
Отнема: ~43 минути


Отдавна витае едно грешно правилно схващане за руската сцена - че е изостанала, че се пее само на руски и че едва ли не всичко там започва и свършва с Ария и Кипелов. Само че много музиканти там гледат към западната сцена и се стремят да достигнат качеството ѝ, като в някои случаи дори го надминават. Експерименталните групи, метълкорът и електрониката в метъла са на почит, а руският акцент във вокалите често е напълно незабележим. Затова и вместо да ви пишем за класическата руска хеви сцена, ние гледаме да пишем за модерни банди - като дебютантите Raizer.

В основата си Raizer са индъстриъл рок с drum & bass ритъм и електроника. Най-лесно ще е да си ги представите като незаконното дете на Celldweller и Pendulum, но по-запознатите биха могли да ги сравнят и с Subkulture (които някога блеснаха силно, но уви, само с една песен). Електрониката в "We Are the Future" е водеща, като често поглъща китарите и така се създава една много любопитна комбинация. Началото с "Dawn" е максимално силно и ударно и може да се каже, че това е и най-добрата песен в целия албум. Това обаче не значи, че нататък няма смисъл да се слуша! Следващите "Abduction" и "Magic" залагат на средно темпо и силно зарибяващи електроники, а заглавната "We Are the Future" леко разочарова, тъй като е една от онези песни, в които до края чакаш нещо да се случи, а то не се случва.

Двете условни половини на албума биват разделени от киберпънкчето "A.I.", след което следва и първата... балада? Не съм сигурен как да нарека "Fall" и може би точно затова именно тя беше най-често прескачаната от мен песен след първите няколко слушания на албума. "Against Myself" съвсем го избива на Celldweller, леко хаотичната "Lonely Star" скача рязко и често от електроника към китари, а "Storm" вкарва елементи на транс и дъбстеп, но уви, оставя китарите на прекалено заден план. Въпреки това песента е много зарибяваща и щеше да е добре албумът да свърши с нея. Вместо това за финал идва "Far Away", която носи по-"метъл" усещане, но продукцията сякаш е различна от тази на останалите композиции, което е странно.

Най-хубавото на Raizer е, че много малко групи звучат като тях, или по-точно обратното - Raizer не звучат като много други групи. Другото хубаво нещо е, че макар електрониката да заглушава китарите, "We Are the Future" не звучи като електронен албум, а като индъстриъл рок албум. Даже на няколко места се хванах да си куфея и чак впоследствие осъзнах, че там дори няма китарен звук. Пуснете си "Dawn" и ще ме разберете.

+ + + + +
Точки за смелостта и оригиналността на звученето.
Много свежа комбинация от индъстриъл рок, drum & bass + малко метъл и дори дъбстеп.
Песни като "Dawn", "A.I." и "Storm" сочат към правилното бъдеще за групата.
Електрониката на места е толкова яка, че може да забравите, че тук-там липсват китари.

- - - - -
Китарите са на прекалено заден план, а електрониката и D&B ритъма - твърде надути и всепоглъщащи.
Оригиналното и уникално звучене бързо се поизтърква и по някое време вече просто не е... изненадващо.
Не мога да се отърва от усещането, че слушам drum & bass ремикси на Celldweller.
 
IF YOU LIKE
Subkulture, Celldweller, Blue Stahli, Pendulum, The Qemists, The Prodigy и др.

Автор: Stahley
[6.5/10]

Starset - Vessels

Posted by Today's Metal Crew On неделя, януари 01, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Metal/Electronic
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Spinefarm Records
Отнема: ~67 минути


Starset се появиха от нищото - една от онези групи, които можехме да видим с 30 лайка на страницата им, а само няколко месеца след това издадоха дебтния си албум и грабнаха вниманието на фенове и лейбъли от цял свят. Не съм сигурен дори дали самите Starset осъзнават колко са големи очакванията към "Vessels", но ако съдим по интереса към тях онлайн - очакванията са доста, доста сериозни. Тази епична смесица от алтърнатив рок, електроника и меланхолия очевидно се харесва на феновете, а фактът, че музиката им звучи като творение на група с ужасно много опит и мащабно мислене, много допада и на критиците.

Слушам "Vessels" от началото на декември и се опитвам да не се прехласвам и да не си поставям очаквания, затова и първите няколко слушания малко ме объркаха. Средното до бавно и меланхолично темпо в първите няколко трака малко ме разочароваха, но дори така нямаше как да не откроя колко яка песен е "Die For You", в чийто край даже можем да чуем нещо доста нетипично за Starset - крещящи вокали. "Ricochet" също е добър трак сам по себе си, но обграден от 4 други бавнички песни просто не успява да блесне. Жадуваната (поне от мен) промяна идва с "Into the Unknown", където тежките китари най-сетне получават достатъчно терен, а енергията се вдига с много зарибяващи електронни бийтове и спорадични крясъци. Следващата "Gravity of You" пък носи малко BMTH-арски привкус и много си личи, че се опитва да "постели" за нещо по-епично от нея. Така и се случва - идва "Back to the Earth", която е може би най-епичната песен в този 67-минутен албум. Парчето започва семпло с електроника и простичък, насечен китарен риф и се разгръща постепенно с оркестрации, достигащи пика си в края.

В този момент леко се зачудих - дали този албум не би могъл да свърши и тук? Задавах си този въпрос до средата на следващата "Last To Fall", когато тя все пак успя д аме убеди, че не е електро-поп балада. "Bringing It Down" продължава със средното темпо, но също се опитва да раздвижи нещата с китари и електорнни бийтове, докато "Unbecoming" не успява да изиграе никаква роля, освен тази на буфер преди идването на пълния с мазна електроника хитов сингъл "Monster You Made Me". За финал "Telepathic" се опитва да се пребори някак със "синдрома на предпоследния трак" и това е похвално, но крайният резултат е малко странен. Очаквано, за финал е оставена най-бавната и дълга композиция в албума - "Everglow" и ако не заспите в първите ѝ 4 минути, ви чака един заслужено епичен финал на един приятно епичен албум.

Съвсем накратко - "Vessels" е от онези рядко срещани в алтърнатив рока епични албуми, на които мислехме, че само Red и Nine Lashes са способни в наши дни. Много се радваме да видим, че Starset успяват да се утвърдят като име и че към тази музика има такъв огромен интерес. И макар "Vessels" да не е съвсем перфектен, а на места - прекалено бавен, се радваме, че именно за него е първото ни ревю за 2017-а. И нека тя ни донесе още много любима и страхотна музика (както и финанси, с които да си я купуваме, хехе)!

+ + + + +
Музика, правена с размах и много мащабно мислене.
Рядко срещаното явление "епичен алтърнатив" в пълния му блясък.
Много успешна комбинация между алтърнатив рок, метъл, много електроника и малко оркестрации.
Няколко отличаващи се, хитови композиции.

- - - - -
Прекалено много се разчита на средното и бавното темпо.
Няколко ужасно лесно забравими трака.
 
IF YOU LIKE
Nine Lashes, Red, Renegade Five, Three Days Grace, My Darkest Days, TFK и др.

Автор: Testset
[7.5/10]

In the Woods - Pure

Posted by Today's Metal Crew On петък, декември 23, 2016 0 коментара

Стилът: Experimental/Doom/Progressive Metal
От/Год: Норвегия, 2016
Лейбъл: Debemur Morti Productions
Отнема: ~67 минути


Само ако знаете колко се израдвах, когато разбрах, че In The Woods ще издадат албум! И разбира се, от мига, в който се появи, вече вероятно съм го завъртял поне 20 пъти. Доста се колебах дали да напиша няколко думи за него – колебание, породено от съмненията за някакъв заговор между тукашните ни герои и колегите им от Evergrey. И ще ви кажа защо тази мисъл се зароди в мен.

Още отварящата и заглавна песен "Pure" ме върна 1-2 месеца назад със спомена за новия албум на шведите. Толкова много общи неща - звученето, сходните гласове, постройката на композициите, та чак до изконните влияния на прог рока от 70-те и 80-те. Ама какво да се прави, случват се и такива неща. Всъщност, искам да кажа, че ми липсва онова новаторство, което имаше в изобилие в предишните им издания. Сега като че ли са потънали в океана на изминалото време и неговата тежест е притиснала творческия им потенциал някъде там, където беше прекъснат преди много години. На моменти от създаденото налягане бива изстрелван по някой залп вдъхновение, което обаче на мен ми е крайно недостатъчно. Първото подобно изключение идва с "The Recalcitrant Protagonist" – песен, построена зверски добре, с бавно навлизащи китарни рифове, хубава мелодия и съвсем леко сладникав привкус. И докато чак "Cult Of Shining Stars" китарите стават наистина настоятелни, не мога да спра да си мисля за заглавната "Pure". В нея е залегнала философията относно съпътстващите ни светове, съществувание и съзнание, като дълбочината, която се корени в това, е същността на идеята, около която се върти албума. Сложна работа, ей!

Продължаваме напред до "Transmission KRS" - инструментал, странно напомнящ ми за ФСБ, като стигаме и до нещо приятно и рядко срещано - 10-минутен трак, който не отегчава по никакъв начин. Първата му половина е подчинена силно на синтезаторните звуци, докато във втората сливането им с китарен саунд и майсторски сола е показател, че контролът върху въздействието e изцяло на страната на норвежците. И да, "This Dark Dream", а в последствие и "Mystery Of The Constellations" (искам още и още от последните ѝ минути!) са точно онази магия, за която говоря. Пълно потапяне в красотата на тяхната музика - от всичко и обилно!

In The Woods винаги са били мярка за неподражаемост и оригиналност - и в "Omnio", и в "Strange Иn Stereo", и преди това. Примери бол. Този път оценката в този аспект не би могла да е върхова, но пък най-вероятно това е, защото още не съм свикнал с това им звучене и най-вече с гласа на Mr.Foe. Затова и сравнението в началото така ми се е натрапило. Както и да е, определено бих заложил на следващия албум (ако не е след 15 години), че ще отприщи отново извора на онова, което е направило тази банда толкова култова.

+ + + + +
Тези хора не могат да правят слаба музика.
Много, много умело смесване на по-лекия прог рок с тежки метъл рифове.
Знаете ли, че In The Woods са сред първите групи, ползвали определението "Pagan Metal" за музиката си?

- - - - -
Няма го онзи дух на новаторство.
Стиловите прилики с Еvergrey.
Вокалите на Mr.Foe трябва да се напаснат с времето към стандартите на бандата.
 
IF YOU LIKE
Evergrey, Green Carnation, The Third and The Mortal, Ulver, Pink Floyd и др.

Автор: Nightice
[8/10]

Machinae Supremacy - Into the Night World

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 15, 2016 0 коментара

Стилът: SID Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Hubnester Records
Отнема: ~40 минути


Няма друга група като Machinae Supremacy и точно затова всеки техен нов албум е очаквано събитие. Промените в звученето им в последните им два албума не бяха лоши, но явно останаха неразбрани от феновете, които предпочитаха класическите MaSu - с много 8-битова (SID) електроника и по-освободено, не чак толкова "сериозно" звучене. И ето, че "геймърският метъл" отново е на дневен ред!

Докато предишните два албума бяха безспорно добри, истинската сила на MaSu е в умелата употреба на 8-битова електроника и именно тя е в основата на музиката, която правят в "Into the Night World". Разликата се усеща още в отварящата "My Dragons Will Decimate", която носи именно онази супер зарибяваща смесица от модерен, мелодичен пауър метъл и 8-битова електроника, която някога направи тази група толкова обичана, особено сред геймърите. Настроението се поддържа в следващите "Into the Night World" и супер мелодичната "Twe27ySeven", докато "Remember Me" не променя всичко. Песента е единствената балада в албума, но не притежава нито едно от иначе досадните качества на писаните насила балади. Пианото и дамските вокали допълват искрено емоционалния глас на Gaz, а включващите се в средата китари и леки оркестрации внасят страхотно епично чувство.

Във втората половина на албума електрониката намалява и затова тук блестят най-вече тракове като "Beast Engine" и инструменталчето "Sid Metal Legacy". Но дори въпреки липсата на много електроника, "Stars Had to Die so That You Could Live" е великолепен трак, който прогресира към все повече и повече епичност с всяка изминала минута. Пианото пък отново играе основна роля чак в последната композиция - "The Last March of the Undead". Въпросната песен започва малко бавно и баладично, но постепенно вдига темпото и се развива по начин, който накара поне мен лично да я превъртя около 10 поредни пъти.

"Into the Night World" звучи като албум, който MaSu са изсвирили с удоволствие и без напрежение и би бил идеалният техен албум, ако в него нямаше 2-3 лесно забравими композиции, което не е малко за албум от 10 песни. Аз обаче се върнах към времето, когато откривах тази група и трудно бих могъл да искам по-добър албум от Machinae Supremacy през 2016-та. Направо обаче ще ви завидя, ако ги откриете с този албум!

+ + + + +
Връщане към по-електронното звучене, което ги откроява силно от останалите групи.
Лесни за слушане и възприемане, но въпреки това детайлно изпипани, разгръщащи се композиции.
Атмосфера, стил и музикално изживяване, каквито рядко се откриват на "нормалната" метъл сцена.

- - - - -
Няколко лесно забравими, даже леко разочароващи композиции.
Старите фенове може и да останат доволни, но трудно ще се изненадат от нещо.
 
IF YOU LIKE
Gloryhammer, Rainbowdragoneyes, Magic Hammer, Celldweller и др.

Автор: Stahley
[8/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели