TODAY'S METAL

Спомня ли си някой онзи знаменит концерт на Anvil (с Phantom-X и учениците по онова време Chainsoul) в София през 2005-та? Огромното забавяне, умопомрачително лошата организация, 150-те човека, които се появиха? Аз си го спомням, сякаш беше вчера. Спомням си как легендарният Lips се раздаде максимално, сякаш свири не пред 150, а пред 150 хиляди човека. Остави се да бъде носен на ръце, докато свиреше и изобщо, всичко постепенно заприлича на един много приятен частен купон, на който всички сякаш се познаваха. Оттогава насам следя с дори по-голям интерес развитието на тази банда (отбелязала своя 30-ти юбилей наскоро). Признавам, не знам наизуст цялата им дискография, но затова пък сега посягам към "Juggernaut of Justice" без кой знае какви очаквания и мисли за сравнения с предходното им творчество. И останах сравнително доволен. Anvil определено са останали в 80-те, където все още са млади в съзнанието си, свирят, купонясват и правят "рокендрол", какъвто са правили винаги. Но може би точно в това е проблемът им - за 30 години не мръднаха ни най-малко в стилово отношение и не спряха да издават албум след албум (вече 14 на брой), пълни с още от същото. "Juggernaut of Justice" не прави изключение и не поднася изненади. Искрен, енергичен 80-тарски хеви метъл, изпълнен със заряд, който крещи "ние още си го можем и ядем хрупкави плодове и ядки сочни със собствените си зъби". Е, ако не друго, то продукцията този път се отличава с нещо, а именно - доста по-добра е от тази в предишните албуми на бандата. Оттам нататък, наистина, не очаквайте изненади - само готин (нарочно ползвам тази дума) хеви метъл, който да ви върне 30 години назад и в който може да разберете колко точно са се повлияли тези младежи (!) от групи като Deep Purple (в "On Fire"), Motorhead (в "When Hell Breaks Loose") и Black Sabbath (в "Paranormal"). Е, мисля, че ви стана ясно какво точно ви чака в "Juggernaut of Justice" и че няма какво да не му харесате, но няма и на какво да си счупите клавиатурата от кеф. Остана само финалът на този албум, който ще ви зарадва с... айде, няма да ви казвам с какво, че да се порадвате сами на една от шантавите идеи на Lips и компания.

Още от същото, още от същото, още от същото.
На места чувам заемки и влияния, типични за младите банди, но не и за легенди като Anvil.

Автор: BGMario

Мдааа, дали защото все още съм под влиянието на една друга група, или количеството вода, изливащо се последните дни от висините небесни, ме е понаквасило достатъчно, но настроението от албума, който ще ви представя, е едно такова лепкаво, лепкаво, та чак да го сдъвчеш. Да видим за какво иде реч. На първо място участниците. Цели двама. Съвсем небезизвестното лице (виден мизантроп) Nocturno Culto и мистър Sarke, дал името си и на самия проект. Яка блек касапница се очертава, нали? Е, да, ама не. "Oldarhian" съдържа в себе си блек метъл елементи (няма и как иначе с този състав), но стилово напомня по-скоро на последните неща на Darkthrone (като "изрежем" пънк влиянието). Може би ще ви се строи налудничаво и следващото сравнение, за което няма да споря, то си е такова - докато слушах, през цялото време ме преследва идеята за 3,37 пъти (цифрата е избрана случайно) по-тежък Motorhead, в който Леми, докато пее и пие, дъвче едновременно няколко дъвки за подсилване ефекта на гласа си. Всяко едно парче е с консистенцията, за която стана въпрос в началото. Равно темпо, барабани, отчетливи до безумие, чертаещи само един път, стържеща китара, преследваща се с дрезгавия глас от вокалите, злост, сласт и ярост във всяка изсвирена и изпята нота. В последните песни могат да се чуят някои твърди дуум влияния, придаващи странен завършек на създадената предварителна представа, но в никакъв случай няма да я нарушат. Суров и директен - това е цялостната концепция на този албум. Слаб или силен, не бих могъл да кажа. Просто знам, че харесвам такава откровенна музика и този подход за представянето и. Пробвайте го и вие, особено ако сте фенове на по-суровата продукция.

Праволинеен и еднообразен.
Малко повече скорост нямаше да е зле.

Автор: Nightice

След поетичното си ембиънт/готик отклонение през 2009-та, EWIG се завръщат с пълна сила на метъл сцената, по-силни от всякога! "Geysterstunde I" е първата от две части на един "среднощен поетичен спектакъл", изпълнен с авангарден метъл, мрак, поезия, черен хумор, призраци, привидения и живи мъртъвци. Спектакълът продължава над час, но още от първата му минута ще се потопите в атмосферата му и ще видите мрачните гротескови и кабаретни образи на участниците в него. Ще чуете историята на самотния уличен музикант, който се оплаква, че е прокълнат да продължава да свири на своя уличен орган, въпреки че тялото му вече се разлага (виж видео ТУК), ще чуете и звуците на страховитата мелница, която мели човешки кости (и прави от тях вкусно брашно). Изобщо, ще станете слушатели (и почти свидетели) на едно мрачно, странно, авангардно, сюрреалистично, абстрактно и ексцентрично театрално метъл представление. Но нека обърнем внимание и на чисто музикалната страна на албума. Най-силно впечатление в него веднага ми направи фактът, че инструментите звучат автентично, сурово и "живо", без излишна компютърна обработка, но и без да звучат зле (няма пращене, жужене и разни "първични" изгъзици). Най-ясно това се усеща при барабаните, които звучат акустично и направо аудиофилско - сякаш някой ги свири и озвучава директно в стаята ви. Типичният здрав немски ритъм, който задават те ще ви накара да закуфеете на всяка по-бързотемпова песен от албума. Клавишните и класическите струнни инструменти пък са основен източник на страхотни и моментално грабващи мелодии в целия "Geysterstunde I". Тяхното автентично, мрачно и дори леко налудничаво звучене засилва още повече цялостното въздействие на спектакъла. И ако ви се струва, че вече няма какво повече да ви изненада в "Geysterstunde I", значи бързате с изводите, защото към края му съществува песен като "Tango Mortis", която да ви покаже една друга, мрачна, страховита страна на... тангото. Разбира се, според нас "Geysterstunde I" има и своите слаби страни (особено в средната му част, където темпото значително спада), но те са необходимо звено за постигането на цялостта на този спектакъл. Така че, уважаеми читатели, възползвайте се, отделете 30-ина лева и си купете това чудо, защото поне ще знаете, че сте дали парите си за нещо повече от обикновен музикален албум.

Ако не разбирате немски ще изгубите част от очарованието на албума.
Средната част на албума е по-бавна от необходимото.

Автор: Testset/Undepth

Hope For the Dying заявиха още с дебютния си албум, че не искат да са "поредната" мелодет/метълкор банда. Днес те ни показват, че са успели в мисията си, давайки на публиката си смесица от симфоничен мелодет, и техничен/прогресив метълкор, която не можем да чуем всеки ден. Разбира се, на ума ми веднага идват асоциации с групи като The Human Abstract и Becoming The Archetype (които вече издадоха своите албуми тази година, вижте ревютата им на сайта), като най-ярка прилика има между чистите вокали на THA и HFTD. За щастие не може да става дума за копиране, защото Hope For the Dying са се повлияли преди всичко от своите прог/пауър метъл любимци, което също може да усетите още в нео-класическото начало на откриващата (ако не броим интрото) песен "Vacillation", а и в някои китарни/клавишни сола, пръснати из албума. Ако по някаква причина обаче ви е страх, че ще чуете чист пауър метъл в този албум - спокойно, няма го. Останал е само един полъх, едно чувство и леко напомняне за него. Албумът като цяло залита в доста посоки и тази е само една от тях. Изобщо, епичните симфоничните партии (от които неведнъж ще настръхнете), присъставщи почти непрестанно в тези 54 минути, техничните/прог рифове, сравнително редките включвания на чисти вокали и християнската тематика на текстовете правят "Dissimulation" един повече от разнообразен и интригуващ албум, на който ще ви се иска да отделите повече от 3 слушания, защото всеки път ще успявате да откриете нещо ново в него. Няма да ви развалям кефа и да ви "отварям очите", а ще ви оставя да чуете сами и да се учудите колко добра работа са свършили тия илинойски момчета. Ще ви подксажа само, че малките неща и сякаш дребните елементи са тези, които да направят "Dissimulation" някак... по-близък до вас. Самотна цигулка, кратко включване на чист вокал, нисък тон от пианото... такива ми ти работи. Обърнете им внимание, наистина. И се съберете с приятели, направете си домашна седянка, сръбнете малко бърбън, надуйте диска от колоните и се надвиквайте с него. Получава се учудващо приятно!

Някои песни са по-дълги от необходимото.
На места не усещате къде е започнала някоя песен и къде е свършила.
Може да проимате усещането, че слушате една едночасова песен.

Автор: Zorn

Точно година, след като издаде своя дебютен албум "Apokalypse", Dave Jason се завръща с новия студиен албум на Schwarzer Engel "Träume Einer Nacht". Харизматичният мултиинструменталист композира и създава почти сам цялата музика на Schwarzer Engel, което е предпоставка за дорба насоченост на идеите и хомогенен краен резултат. В тези 49 минути ще чуете завладяващ, мрачен и тежък готик метъл, издържан в духа на групи като Samsas Traum, ASP, Eden Weint Im Grab и дори Deathstars. Отдалеч леко лъха и на малко индъстриъл влияние, но електронните звуци в албума са сведени до минимум (ако не броим оркестрациите, които са си клавишни/компютърни), явно поради популярния страх "да не заприличаме на Rammstein, щото пеем на немски". Пеенето на Dave пък е изключително приятно за ухото, вариращо от уверено, плътно и дълбоко чисто пеене до тежки (макар и редки) дет-метъл ревове. В останалите инструментални аспекти (китари, бас, барабани) няма какво толкова да кажем, освен "добре свършена работа", макар и без някаква блестяща виртуозност (която дори би била излишна според мен). Като цяло, в "Träume Einer Nacht" ще можете да се насладите на абсолютно всяка песен, защото слаби такива в него няма, като гостуването на Александър Каще от Samsas Traum в "Fieber Im Blut" е само едно от доказателствата, защото той не се появява като гост-вокал къде да е. Спирам дотук и ви оставям сами да се насладите на албума, пък и защото ако кажа още някоя дума като "аспект" или "хомогенен", ще започна да звуча като  някой претенциозен журналастик...   

+ + + + Плюсове.......:

Албумчето не блести с нещо впечатляващо откъм инструментал (но май не му е и нужно).
Забелязват се 2-3 трака, които леко си приличат темпово и композиционно.

Автор: Undepth

-=7.5/10=-

Samael винаги са били непредвидима група, но това отдавна ни е ясно. И въпреки че неведнъж в последния месец се опитаха да ме убедят, че "Lux Mundi" ще е брутален блек метъл с електроники, аз не се вързах и изчаках културно да чуя за какво иде реч, имайки едно наум от ЕР-то "Antigod". Получи се точно това, което очаквах - "Lux Mundi" продължава там, където свърши "Solar Soul", взимайки от него мрачната атмосфера и добрата продукция, издигайки ги на едно ново ниво. Дори самото име на албума "Lux Mundi", което в превод от латински ще рече "светлината на света" (а не "лукс за мудни", както помислиха някои колеги) напомня за "Solar Soul". Ако щете и обложката напомня отчасти на него. Така че не се водете напълно по странните писания на някои сайтове и списания, които ви обещават едва ли не симфо блек метъл. Е, не че и такъв няма малко, но с около 90% по-малко, отколкото имаше в иначе крайно противоречивия "Above". Затова ви препоръчвам да забравите за миг, че "Above" съществува, да си пуснете наново "Solar Soul", да го изслушате, да си пуснете "Lux Mundi", да се потопите напълно в атмосферата на тези два албума и да усетите сами еволюцията, която претърпяват Samael в този си преход. Няма да ви занимавам с това коя песен как звучи и какво съдържа, за да не ви налагам някакви крайни очаквания, а ще ви кажа само най-важното. А то е, че клавишните отново играят своята голяма роля в музиката на Samael, изведени са на преден план и дават на "Lux Mundi" гореспоменатата невероятна атмосфера, в която да се цопнем задружно. Оттук нататък всичко е въпрос на субективна преценка. Но ако харесвате "Solar Soul" и "Passage", трудно не бихте харесали и "Lux Mundi".

Темпото еднаквее в половината албум.
Дали ще харесате албума зависи много кой "период" на бандата предпочитате.

Автор: Testset

Една от най-хубавите и същевременно една от най-лошите страни на KMFDM е, че за тях никога не са съществували ограничения. Точно затова Саша и компания (каквато е имал през години) винаги е правил точно каквото му скимне и почти винаги, предполагам изненадващо дори за самия него, реакцията на феновете се е оказвала добра. Явно заради това KMFDM стигат доста далеч в експериментите си и без особени притеснения, албуми на групата са обявявани за "последни". Ако някой си спомня и текста от "Bitches", може да чуе цялата истина за отношението на KMFDM към... всичко. Е, лошо няма, след като пред нас е поредният нов албум, за който поне този път не е казано, че ще е последен. Началото на "WTF?!" ни връща назад във времето с типичен за KMFDM индъстриъл звук, идващ от сингъла "Krank". В леко noise-повлияната "Come On/Go Off" пък можем да чуем дори китарно соло, дело на Коичи Фукуда (китарист на Static-X). Ще прескоча обаче директно към изплашилия ме трак "Take It Like a Man", който се оказа чиста проба диско. Ей тъй, от нищото - диско. Даже не е майтап или нещо такова. Диско. Не че съм толкова изненадан, защото, както казах и по-горе, от KMFDM може да се очаква всичко. И то дотолкова, че вече стават предвидими. Но пък не мога да кажа, че тази "неизненада" беше приятна. За щастие след тази ужасяваща дупка, чиято цел явно е била наистина да си кажем "WTF?!" се задава още малко "добър стар KMFDM" с "Vive La Mort". Песента незнайно защо много ми напомня на саундтрак към 16-битова игра за SEGA и по-специално - за Streets of Rage 3. Ако се чудите какво искам да кажа - недейте. Просто приемете, че правя малко по-странен комплимент. "Panzerfaust" е следващият трак, към който можем да проявим интерес. Аз самият съм изпълнен със симпатии към това име, защото така се казваше "хитовият сингъл" (така и нереализиран) на първата ми банда. И тъй като Panzerfaust е название на противотанкова базука, веднага ми стана ясно защо този трак е толкова тежък и мачкащ. Уви, липсват му малко повече тежки китари, с които можеше да стане тотален размазвач, а и не разбрах зашо Саша пее на италиански, но здраве да е. "Spectre" е друга типична KMFDM песен, след която пък може да спрете да слушате албума. Защото следващата "Amnesia" е отново в този странен диско-дух и дори китарите в средата й не успяват да я спасят, а "Death & Burial of C. R." е просто налудничава поредица от шумове, криещи смисъл, явно разбираем само за доста тесен кръг хора, знаещи кой е лирическият герой (от английска детска песничка) Cock Robin. Общо взето - пореден добър (сравнително) албум за легендите KMFDM, който обаче надали ще ви изненада и впечатли с нещо новаторско или гениално. Саша никога не си е давал голям зор и ще се убедте за пореден път в това. Но пък може би точно в това се крие чара на KMFDM? Решете сами.

Няколко доста сухи и безлични трака.
KMFDM да не ми пробутват диско-помии като "Take It Like a Man". Не им отива.
Никакви изненади, подобрения и новаторство. Един вид - "поредният албум".

Автор: Zorn

В последно време Otep направо се otep-а да издава скапани албуми. Силните ми надежди, че "Atavist" ще е нещо различно бяха бързо съкрушени още след минута и половина слушане на албума. След безличното интро и сравнително силното начало с "Atom To Adam", нещата тръгнаха стремглаво надолу. Вокалите на Отеп Шамая стават все по-непоносими, независимо дали крещи с противен дисторшън ефект или мрънка/пъшка/квичи с "нормален" глас. Не знам защо мадамата толкова много иска да е женския еквивалент на Кори Тейлър, но пък и то... само с желание не става. Проблемът е, че не само вокалите са изключително слабо и дразнещо звено в албума, а и музиката. С изключение на няколко начала не песни, не по-дълги от 30 секунди, нещата никак не стоят добре. Изтъркани от свирене ню метъл рифове, никакво разнообразие и никаква идея. Но пък музикантите са "наемници", така че не се учудвам, че не им пука особено за крайния резултат. Истинската трагедия обаче се изразява в "песни" като "We Dream Like Lions", "Bible Belt" и най-вече 7-минутното мъчение, наречено "Baby's Breath". Наистина ми е трудно да нарека "песни" тези безсилни, изсмукани от пръстите на левия крак опити за музика. Но дори да ги оставим настрана, отново се връщаме към плачливите и оглушително дистортнати вокали на самата Отеп. Тогава вече се радваме, че сме чули албума онлайн, а не сме си дали парите, защото лично аз никога не бих дал и четвърт стотинка за този диск. Чуйте го и запомнете обложката му, само и само за да видите истинското лице на безидейността и музикантското безсилие - грозно, рогато, псевдо-артистично, с око на едната цица и уста на другата. В крайна сметка, вероятно е да се насладите на няколко по-закуфяващи рифа и на кавъра на The Doors в края, но само толкова. Все пак, хора с по-изчанчен вкус могат да открият някаква музикалност, поетичност и емоционалност в цялата тази какофония, така че... пробвайте, но задължително преди да си го купите, че да не плачете после.    

Ужасяващо слаби вокали, с още по-ужасяващи ефекти.
Пълно музикантско безсилие, безидейност и отбиване на номера.
Милата си вярва, че наистина твори някакво висше изкуство за ценители.

Автор: Stahli

Когато Poisonblack блеснаха преди около 5 години с тогавашния си великолепен сингъл "Rush", хората започнаха да се оплакват и да пищят защо Виле се занимава с "такива глупости" и не вземе вместо това да събере наново Sentenced. Сега обаче се чувствам от другата страна на барикадата и ми иде аз да запищя, питайки защо Poisonblack лека-полека започват да звучат като Sentenced в края на кариерата им. Е, не изцяло, разбира се, но особено краят на албума ми навя дости мисли в тази насока. Всъщност "Drive" е един доста хард-рок ориентиран албум, подплътен с множество стилови елементи. Например, веднага след динамичното начало с "Piston Head" и сингъла "Mercury Falling", следва песен, наречена "A Good Day For the Crows", която си е почти чист 80-тарски хард рок с леко буги-буги влияние и откровено блус соло в края. След все така рокаджийската "Maggot Song" пък се насочваме към баладата "From Now-here to Nowhere". Тя освен яко заглавие притежава и невероятен заряд, постигнат най-вече със страхотния глас на Виле, пианото и хоровите беквокали, от които директно настръхнах. Въпреки дължината си от 6 минути, тази песен ми стана абсолютен фаворит в албума, а и ме подсети, че на Poisonblack много им отиват клавишните партии, почти изцяло забравени от тях напоследък. Темпото обаче рязко се вдигна с експлозивната "Sycophant", която е може би най-типичната песен за групата в този албум. От този момент нататък темпото пада и Poisonblack започват да напомнят все по-силно на Sentenced. Или по-точно, на едни повлияни от хард-рока Sentenced. Отново чуваме клавишни (орган във "Futile Man" и клавишно соло в "Scars") и се отправяме към връщащата високото темпо и друга "типична" за Poisonblack песен "Driftwood". Така неусетно минават 45 минути, в които сме чули как Poisonblack успяват да карат ту бързо, ту бавно, някъде между готик метъла, хард рока и дуум метъла, качвайки на стоп дори малко блус. И дано посоката, в която карат (и от кяото казват, че са много доволни) им донесе успех, вдъхновение и... малко повече клавишни. Защото знам със сигурност, че Poisonblack могат и много повече.

В края Виле почва да звучи много отчаян и депресиран... като в края на Sentenced.
Пианото и клавишните изобщо много им отиват. Уви, използват ги твърде малко.

Автор: BGMario