TODAY'S METAL

Стил......: Melodic Power Metal

                Убеден съм, че ако отворите някой шведски тълковен речник, срещу думата "работохолик" ще откриете името Кристиян Лилегрен (редом с Кристиян Алвестам и Пьотр Тетгрен) - именно той стои в основата на Golden Resurrection, както и в основата на 15 други албума за последните 13 години. Е, този негов страничен проект издава своя втори самостоятелен албум, озаглавен "Man With a Mission".
        В 10-те композиции имате възможността да чуете приятен мелодичен/симфоничен пауър метъл с религиозна тематика. Като цяло, тавата не блести с нещо кой знае колко новаторско и изключително, но пък предлага много добре издържан и ритмичен пауър метъл - такъв, какъвто си го познаваме. Първите песни са бързи, дори екстремни на места и за отрицателно време могат да хвърлят врата ви в джаза. Специално внимание заслужават извънредно зарибяващата "Golden Times" и епичната "Finally Free" - тези два трака ожесточено спорят за най-открояваща се песен в албума и ако групата продължи да свири точно такива парчета занапред, то тогава несъмнено ще очаквам нов материал от тях в идните години.
        Следващите късове месо, които ни подхвърлят Golden Resurrection обаче не са чак толкова сгодни - "Generation of the Brave" например не е лоша, но е бавна и поставена с цел да разчупи малко ритъма, но така сложена звучи по-скоро неуместно и протяжно. Следващите две песни (едната даже е инструментал) пък са напълно ненужни и тук вече се усеща, че идеите на бандата са взели да се изчерпват и в крайна сметка добутват криво-ляво до края на албума в едно прогресивно досадяващо еднообразие, което за щастие се разчупва добре от "Are You Ready For the Power" - един страхотен "стадионен" химн, който (поне за мен) се явява третата блестяща песен в "Man With а Mission".
        Като основен недостатък на "Man With a Mission" обаче бих посочил каращото ме да настръхвам от яд Reinxeed-влияние. И нямам предвид чистото музикално влияние, а влиянието и намесата на Томи Йохансон (китарист и мастърмайнд на Reinxeed). Томи явно наистина обожава рехавия саунд, за да се опитва да го наложи и в тази си банда. Добрата новина е, че не е успял да го опропасти напълно и крайният звук е около 3 пъти по-добър от лишения от всякакъв бас и ниски честоти звук на Reinxeed.
        И тъй, поглеждайки назад към тези 42 минути, осъзнаваме, че пичовете са спретнали един много готин и приятен за слушане албум, в който ще чуете първокласен европейски пауър метъл и някои чудесни препратки и "напомнянки" към банди като Narnia и Queen. И макар "Man With a Mission" да няма шанс да добие платинен статус, напълно си заслужава прослушването, а защо не и купуването. Чуйте го, пък и да не ви остане за дълго в съзнанието, поне ще знаете, че през ушите ви е минал един качествен продукт.

Няколко убийствени парчета!
Музикантите са невероятни, опитни, сработени и си вършат чудесно работата.
Феновете на Narnia ще бъдат особено доволни от това чудо тук.

Narnia, Divinefire, Reinxeed, Pathfinder, Power Quest и др.

Стил......: Power/Thrash Metal

                Не крия - когато посегнах към този албум, бях със занижени очаквания. Дори по-скоро с такива, клонящи към "следващия албум на любимата ми група, който ще забравя бързо". Всичко това, продиктувано от предните няколко издания на Iced. С оглед на предизвестената преди повече от половин година смяна на Мат Барлоу и неизвестността от това какво ще ни предложи новият глас, изборът между "добре познатото старо" и "експериментът ново" съвсем клонеше към първото. Разбира се, с уговорката и надеждата, че геният на таланта винаги би могъл да се прояви в най-неочакван момент. Е, тук чак за гениалност не можем да говорим, но за един откровенно силен албум – да, което си е една солидна основа за по-нататъшните писания.
        "Dystopia" - така е озаглавен и с такава песен започва албумът. Буквално убийствена песен, не случайно избрана да открие представлението. Мощ, заряд, ентусиазъм, без капка наивност. Толкова директен подход е възприет, че минимум четвърт час е необходим, за да бъде усмирено темпото. Кулминации от високи и ниски вокали, умопомрачителни сола, пълна и безмилостна траш-тресня (да ме извинявате за жаргона). Това са само част от нещата, изреждащи се и преплитащи се едно в друго. За междинен десерт и за доставяне на още по-голяма доза неподправено удоволствие, ни се предлага и от онзи тип китарно/вокално звучене, които просто те карат да запееш едновремено с плеъра, макар след секунди срамно да свеждаш глава, чувайки колко фалшиво виеш покрай Стю Блок. А той, my friends, пее зверски добре. Блок просто е солиден (като блок), талантлив, уверен... и го знае. И го изпозлва добре срещу ушите ви.
        Съвсем умишлено не акцентирам върху отделни парчета и не посочвам, това или онова. Всяка песен предразполага към логорея, защото за всяка може да се каже много. Но няма да го направя. Стойността тук е насочена към този продукт като цяло. Слушам този албум почти месец и го преоткривам всеки следващ път. Има парчета, напомнящи 100-процентово на други, писани през годините. За щастие, обаче, ваксата е уцелена и ако в периода между 1992-ра и 2000-та Iced Earth звучаха така, че да са актуални за времето, точно сега и точно в този момент те отново го постигат, без да им се налага да откриват наново топлата вода. Можем да обвиняваме мистър Шафър за какво ли не, но това е неговата група, неговата музика и изказ като творец. Оттам нататък остава "или ви харесва, или не". Моят съвет е ДА. Все пак, почти няма предпоставки който и да е фен да остане разочарован.

Експериментът "Стю Блок" е повече от успешен!!!
Обичащите тази банда няма как да останат разочаровани.
По-важен плюс от горното едва ли има.

Blind Guardian, Kamelot, Grave Digger, Pyramaze, Nevermore и др.

Стил......: Christian Metalcore

                Life In Your Way e банда-ветеран, а "Kingdoms" - петият им студиен албум. Колкото и клиширано да звучат тези уводни думи, толкова на другия полюс по този показател се намира тяхното ново отроче, разделенo на три тематични части (EP-та в действителност) - "The Kingdom of Man", "The Kingdom of Darkness" и "The Kingdom of God". Албумът представлява една изключителна и дори бих казал красива спойка между метълкор (християнски) и малко прогресив. И въпреки че бандата има трима китаристи, албумът в нито един момент не звучи като тотален хаос, както често се случва в подобни случаи.
        Първата част от "Kingdoms", озаглавена "The Kingdom of Man", не е особено забележителна. Тук "Blind In Retrospect" и "Forsaken Me" обаче се отличават ярко - в тях изпъкват страхотно звучащите чисти вокали, които лесно могат да ви докарат душевен оргазъм. Прави впечатление и удивителната работа на китаристите, които диктуват темпото през цялото време и си правят каквото поискат с него. Настроението на песните също се променя от тях, рязко сменяйки скоростта и по този начин разчупвайки дори наглед скучноватите парчета. Текстовете се въртят най-вече около промяната на човека и отстояването на волята му.
        Втората част е наименувана "The Kingdom of Darkness", което ви се заявява още в началото... и което едва не ви събаря от стола. Тези четири парчета клонят повече към метълкор, отколкото предишните, които са в по-прогресив насока. Какво означава това ли? Яка тресня, никакви компромиси с темпото (и врата ви докато куфеете) и ярост, насочена към упадъчното влияние на... да ги наречем "лошите неща" (да се чете "греховете") върху нас. Трудно мога да отделя някоя песен, защото всички 4 си заслужават чуването и имат свое собствено звучене. Имайте предвид все пак, че в "Ruler оf тhe Air" взема участие Аэетн Вкия от August Burns Red и парчето звучи като тяхно авторско, макар това за мен да си е един вид минус. Текстовете в тази част пък са ориентирани към насърчаване на останалите да не следват лош пример, но пък са представени по начин, който може да остане неразбран, особено ако гореспоменатите "останали" не са чели Библията. Ако пък не сте религиозни, няма да ви дреме особено и просто ще си счупите главата от кеф. Губещи няма.
        Третата част, носеща името "The Kingdom of God", е най-забележителната. Или най-отвратителна - много зависи от гледната ви точка. Лично на мен ми хареса изключително много, макар да няма много общо с предишните две "кралства", въпреки запазеното специфичното звучене. "Like а River" и "The Healer" са ядрото, струва ми се, на целия албум. Първата е променяща се, извива се като река и се различава осезаемо от останалите парчета. Припевът е страшно зарибяващ. Втората пък си чист е химн, посветен на Бог и както споменах по-горе - или ще ви хареса, или просто няма да го понесете. Но разглеждан от неутрална гледна точка представлява много здраво парче, което също си заслужава слушането. Завършващата "Ascension" обаче е нещо коренно различно от всичко останало. С изцяло чисти гост-вокали от Джоел Дейвис (Ascend The Hill), лека, мелодична и със страхотен последен стих, слагащ край на един разнообразен, постоянно преливащ, целенасочен, но и малко досаден на моменти албум. Абе... просто го чуйте!

Нестандартност, бягство от клишетата и голямо разнообразие.
Бандата е сработена удивително добре, кеото е рядксот за групи с трима китаристи.
Чистите вокали са просто перфектно изпълнени.

August Burns Red, As I Lay Dying, Our Last Night, The Devil Wears Prada и др.

Стил......: Industrial Metal

Добре, че са скандинавците! И в частност - добре, че са финландците! В години като сегашните, когато индъстриъл метълът е в яка стагнация, северните народи се наеха да извадят жанра от канавката, да го поотупат от прахта и да започнат фабричното му производство със свежи нови сили. Ние, феновете на стила можем само да сме благодарни на групи като Pain, Turmion Kätilöt, Black Light Discipline, Ruoska, 2 Times Terror, Raubtier и техните колеги, че ни дават силно жадувания свеж материал. Но стига сантименталности, че ще се разплача от умиление.

Поводът да се съберем днес (макар и виртуално) е вторият студиен албум на Fear of Domination. Няколко месеца опитвах да си изградя някакви очаквания за него, но пуснатите в интернет сингли само още по-силно ми разпалваха любопитството и ме разконцентрираха. Спомних си, че дебютният им "Call of Schizophrenia" беше доста добър (макар да личеше, че пичовете още са неопитни), но тук, в "Create.Control.Exterminate." ясно си личи колко много са напреднали тези шестима младежи. Сега, докато въртя албума сигурно за 15-ти път, вече напълно осъзнавам настъпилите промени - звукът е много по-електронно ориентиран, по-изчистен, а стилът е по-мелодичен и по-силно насочен към индъстриъл метъл от този в "Call of Schizophrenia".

Но да караме подред. Към вокалите забележки нямам. Харизматичният Саку Солин е намерил точната си бленда и крясъците му са осезаемо по-добри от тези, които вадеше преди 2 години. Голям брой уместни включвания прави и красивата 20-годишна клавиристка Нина Телен, която вече играе много по-сериозно ролята на бек-вокалистка. Китарите са с една идея по-тежки, а почти всяка песен изненадва и със свое собствено готино соло. Ритъм секцията от своя страна предразполага към много повече куфеене, а за повишеното количество електроника... вече споменах по-горе. Какво повече да иска човек? Искате запомнящ се индъстриъл метъл с екстремни вокали? Имате го!

Допълнителни адмирации бих искал да изкажа и за чудесното структуриране на всяка от песните в албума. Именно това структуриране, съчетано с леко мрачното и епично звучене носи голямо разнообразие в "Create.Control.Exterminate." и ще ви накара да го чуете поне още няколко пъти.

Ако трябва все пак да разровя да намеря кусури на албума (да не кажат, че съм прекалено пристрастен), бих посочил включването на балада в него. "Балада" може би не е точната дума за "We'll Fall Apart", но все пак, колкото и да я слушах, все ми се струваше, че бавното темпо не е силна страна на FOD. Доказателството за това идва самò веднага след това в "So Far So Good (All For Nothing)", която смятам и за една от най-здравите песни в албума, редом с "Modify", "New World" и епичните "Pandemonium" и "Control Within".

Най-общо казано, Fear of Domination ни предлагат 43 минути първокласен, екстремен и същевременно мелодичен индъстриъл метъл, за който трудно ще повярвате, че е сътворен от хора на по има-няма 20 години. Вярвам, че ще бъдете приятно изненадани от професионалното звучене и идеално структурираните песни в "Create.Control.Exterminate" и нищо чудно да откриете във Fear of Domination една от новите си любими млади банди, за която тепърва предстои едно много светло бъдеще. Buy this (23.11.11)!

Екстремен, мелодичен, разнообразен, неомръзващ, запомнящ се, футуристичен и епичен.
Изключително добре стурктуриран.
Чудесен пример за перфектно употребени електроники.
Дори песните от по над 6 минути минават неусетно.

Turmion Kätilöt, Scorngrain, Black Light Discipline, Pain, Rammstein и др.

Стил......: Thrash/Heavy Metal

        През 1983-та в Лос Анджелис... дрън-дрън, всички знаете, кои са Megadeth. Дразнещо е да виждаш безкрайни редове с обяснения и "интересни" факти за група от подобен ранг, нали? Затова нека се впуснем директно към "13", "Thirteen", "TH1RT3EN" или каквито още вариации в имената си има този албум.
        Megadeth, както надявам се сте забелязали, винаги са се движели в крак с времето. Продукцията им винаги е била модерна и на ниво, но тази в "Thirteen" просто надминава всички предишни! Слушам тая банда от незапомнени времена и не помня някога да са имали толкова изчистен и здрав саунд! Китарите са по-тежки от всякога и блестят с кристален звук, басът се влива плавно в тях, барабаните са плътни и дорбе озвучени, а гласът на Дейв... е, добре де, той си е същият. Някои го харесват, някои не, някои го боготворят (бях направил лапсус с "поготворят", хах), някои му се присмиват... аз съм някъде по средата. От една страна - какво биха били Megadeth без Дейв?! Но от друга - неведнъж съм си представял как би звучала дадена песен с някой наистина добър вокалист. И този път се случи така, признавам.
        Но стига за моите фантазии. Да се върнем в реалността. А тя е, че "Thirteen" наистина успя да ме изненада. По незнайни причини вече се бях примирил с мисълта, че ще започнат да стават постепенно като Motorhead - да издават албуми през 2-3 години и да си бичат едно и също до откат (и Motorhead харесвам, но в последните години не им различавам песните една от друга). Е, за щастие не стана така, макар че по мое мнение албумът не тръгва с много убедителен старт. В първата му част единствено сингълът "Public Enemy №1" ми хвана здраво ухото, но няколко песни по-късно, тъкмо когато вече бях започнал да се притеснявам, дойде жестоката поредица (през един трак) от "Never Dead" (мощни двойни каси), "Fast Lane" (адски здрав риф), "Wrecker" и "Deadly Nightshade" (със сТРАШен риф, който определям за най-добрия в албума). Ето така ги обичам Megadeth! Не че не заслушах с интерес полу-баладичната и силно политическа "Millennium of the Blind" или епичната "13", но някак... харесвам онази страна на Megadeth, която ме кара да куфея. И най-хубавото е, че в "Thirteen" ще чуете доста от тази им страна. Възможно е също като мен да не харесате всички песни в албума, но при толкова много качествен материал, със сигурност ще имате да направите един много приятен избор.
        Предполагам, че от това ревю не сте разбрали какво точно съдържа този албум, но ако ви е страх да го чуете или дори изобщо се замисляте дали има смисъл да го слушате, то значи изобщо не разбирам защо сте прочели този текст чак дотук. Е, не бойте се, заслужава си! Пък и го няма Лу Рийд, така че дори няма и старчески брътвежи върху готините рифове... Go for it!

Албум, изпълнен с много здрави рифове (особено този в "Deadly Nightshade").
Качествен, модерен, изчистен, тежък, кристален саунд.
Поредното доказателство за неизчерпаемостта на бандата.

Metallica, Anthrax, Exodus, Annihilator, Overkill, Pantera и др.

Стил......: Folk Metal

Нещо не мога да ги разбера Tanzwut в последните години. Опитвайки се да избягат от имиджа си отпреди 10 години, когато ги сравняваха много с Rammstein заради голямото количество електроника, те решиха да го карат по-полека и да правят нещо средно между индъстриъл и фолк метъл. Резултатът бе великолепният "Schattenreiter".

Днес, 5 години по-късно и вече без емблематичния китарист Патрик, Tanzwut тотално се отдадоха на фолк метъла. Електроники и клавишни вече почти не се чуват, а помен от индъстриъл не е и останал. И защо? Не знам дали ги е страх, че случайните слушатели може да ги сравнят с Rammstein, но по-скоро би трябвало да ги е страх, че и те най-накрая ще станат една от 2895267-те еднакво звучащи немски фолк метъл банди, ползващи един и същи гайди, ако продължават така.

Но нека казаното дотук не ви отчайва, защото въпреки всичко, "Weiße Nächte" е един добър албум. Каквото и да си говорим, Tanzwut знаят как да правят качествена музика и момчетата определено надуват гайдите с по-голяма страст от повечето си колеги. Песни като заглавната, "Ein Wahrer Spielmann", "Königin Der Nacht" и "Du Bist Nicht Gott" дори ми дават надежда, че Tanzwut все още знаят как да изкарат тежък и мощен саунд от китарите си. Това е и един от големите плюсове на албума - продукцията, която се е погрижила именно за това тежко и модерно звучене, без което "Weiße Nächte" щеше да отнесе много по-тежко справедливия ми гняв. Гласът на Teufel също е на висота (както винаги) и няма да се учудя, ако започнете често да си припявате с него. Поне аз сторих така нееднократно. За това, разбира се, допринесоха и някои от наистина грабващите мелодии, пръснати из албума. За съжаление обаче, всичко това някак не ми беше достатъчно.

Честно казано, силно се притеснявам за бъдещето на тази група (която преди 5 години смело слагах сред любимите си). Ако това е резултатът на 5-годишния им труд и особено ако имаме предвид изгъзиците, с които се занимаваше Teufel (сиреч - умопомрачително тъпия му солов албум), както и последният инструментален албум, който извадиха, нещата май никак няма да са наред. С риск да повторя това, което казах за Saltatio Mortis, "Weiße Nächte" е просто поредният албум на Tanzwut - нищо повече. Да, щях да го харесам, ако им беше дебют и да, харесвам го и сега. Само че... да, нямаше да си го пусна повече от 2-3 пъти и не, нямаше да го запомня с нищо открояващо се, просто защото няма с какво. Да, някои ще кажат, че групата се развива, но за мен това си е чист регрес. Електрониката беше това, което правеше Tanzwut интересни и по-големи от останалите и караше феновете да чакат с нетърпение следващия релийз. А този албум... егати, дори феновете едвам разбраха, че изобщо е излязъл. Е, това е то. И нека почакаме да чуем какво е сътворил Патрик с Ostfront, току-виж е било добра идея да напусне Tanzwut.

Здрав, солиден саунд, тежки китари и добри вокали.
Някои запомнящи се и забиващи се в мозъка мелодии.
Урок по правене на добър "средновековен" фолк метъл.

In Extremo, Schelmish, Subway To Sally, Saltatio Mortis, Schandmaul и др.

Стил......: Death Metal

        Понякога се чудя как Krisiun успяват хем да запазят специфичното си звучене и да останат верни на феновете и корените си, хем да се развиват с всеки изминал албум. "The Great Execution" е поредният и възможно най-добрият пример за това. Първоначално самият аз бях малко скептичен, виждайки дължината от 62 минути, но впоследствие разбрах защо този албум е толкова дълъг - просто Krisiun са имали толкова много да кажат и изсвирят, че е нямало как "The Great Execution" да бъде "регулиран" до 40-45 минути.
        Първото, което ще ви направи впечатление е колко модерно, но същевременно автентично и органично звучат всички инструменти. Разликата между това звучене и звученето на голяма част от лошо продуцираните банди е като тази между домат, който току-що сте си откъснали от собствената градина и домат, купен от пазара и наблъскан с нитрати. На второ място идва разнообразието. Отново ми беше трудно да повярвам на ушите си, чувайки колко много и разнообразни рифове са използвани в този албум. Рифове да иска човек! Тежки, мощни, бързи, бавни, мачкащи, мелодични, технични, модерни - каквито се сетите, всичките дело на единият от братята Колензе, Мойзес, като върхови моменти в китарната работа в албума идват в "Blood of Lions", "The Sword of Orion" и "Shadows of Betrayal". Зад барабаните, където е вторият брат, Макс Колензе, също ври и кипи. Един вид, барабаните на Макс са на MAX! Вокалите на третия брат, Алекс, също са на ниво, макар и да не ни изненадват с нещо повече от преди, освен с доста разнообразни тематики. Великолепният синхрон между тримата пък ще ви накара да получите усещането, че слушате "The Great Execution" на живо, само че изсвирен с перфектна точност и кристален звук.
        Всъщност, братята са поканили и гост-вокалист, в лицето на Жоао Гордо от местната хардкор-пънк банда Ratos De Porão, който се включва с голям успех в късащата глави, 6-минутна грайндкор-резачка "Extinção Em Massa". Дали защото песента звучи по-различно на фона нa всички останали или заради нещо друго - не знам, но тя ми стана абсолютен фаворит в албума, въпреки че и "Blood of Lions" имаше сериозни шансове за това.
        Съвсем обобщено, можем спокойно да кажем, че "The Great Execution" събира в себе си най-доброто, на което Krisiun са способни и ни дава ясно да разберем, че въпреки тези повече от 20 години съществуване, тримата братя (макар и без златната ябълка) далеч не са се изчерпали и тепърва има какво да ни покажат и с какво да ни изненадат. "The Great Execution" е колкото типичен, толкова и нетипичен за бандата албум, който обаче със сигурност няма да разочарова почитателите й. Задължителен албум за ушите на всеки фен на качествения дет метъл.

Автентично, органично и същевременно модерно звучене.
Толкова много рифове и такъв чудесен синхрон между братята...!
Разнообразен, изчистен, завършен и... стъпка напред за бандата.

Vital Remains, Nile, Suffocation, Malevolent Creation, Cannibal Corpse и др.

Стил......: Alternative Rock/Rapcore

        Алтърнатив рок, ню метъл, рапкор, щипка хардкор и пънк рок влияния - всички те се срещат и си пасват като парченца от пъзел в "The Takeover". Отговорникът за това се нарича Ейвъри Уотс. За него спокойно можем да кажем, че е повод за въздишка на хиляди жени и повод за завист на още повече хиляди мъже - току-що навършил 30, Ейвъри е атлетичен, води изключително здравословен начин на живот (без цигари и алкохол), занимава се с екстремни спортове и фитнес, пее, свири на китара, бас, барабани и пиано (и сам ги записва, миксира и мастерира) и обожава да чете. На всичкото отгоре днес издава и солов албум, пълен с почти час нов материал. Честно, бих му изпратил сестра си!
        Майтапът настрана. Нека надникнем зад обложката на "The Takeover". Първата асоциация, която ми дойде на акъла щом чух "A Cut Above" беше тази с Clawfinger. Така де... рапкор, тежки китари, електроника - някак неизбежно беше. Приликите с шведските му колеги обаче горе-долу се изчерпват с това. Имайки предвид, че Clawfinger е една от много малкото банди, успяваща да прави сполучлив и недосаден рапкор, бях много щастлив да чуя, че и още някой е овладял това изкуство. Повечето банди просто правят някакъв рап с малко рехави китарки, но не и Avery Watts. Пичът вади солиден китарен звук, страхотен ритъм, чудесни синт-елементи, запомнящи се мелодични припеви и разтърсващ (в английския има една готина дума, "thunderous", точно за такива описания), почти епичен саунд като цяло.
        Можем да кажем, че условно "The Takeover" е разделен на две часи. В случая, първите 10 трака в албума представляват здрав алтърнатив метъл/рапкор, като сред тях се вписват и истински хитовите "A Cut Above", "Our World" и "Enough", а последните 5 трака пък залагат на почти изчистен алт-рок, включващ дори пънк рок елементи. Именно сред тези 5 трака се намират и двете балади "Everyone" и "Home".
        Нека го кажем с думи прости - ЩЕ харесате "The Takeover", ако: по принцип харесвате рапкор; ако сте широко скроени в музикално отношение; ако обичате опростените, но здрави ритми и рифове; ако уважавате сполучливите one-man-bands; ако се чудите какво да слушате, докато сте във фитнес залата или тичате в парка; ако не сте съгласни с твърденията, че ню метълът е мъртъв и особено ако сте разочаровани от последните две изгъзици на Linkin Park. От друга страна, НЯМА да харесате албума, ако: смесицата на рок/метъл с рапиране някак не ви се връзва; ако очаквате гениални рифове и сола; ако мислите, че подобни банди рушат имиджа на метъла; ако и вие не знаете защо сте чели ревюто чак до този ред и ако се чудите защо изобщо сме писали за този албум.
        Дали ще го харесате или не - зависи изцяло от вас. Фактите обаче са си факти. А те са, че като за жанра, "The Takeover" е един наистина добър и направо епичен албум, който макар и да има своите недостатъци, слага в малкия си джоб огромен процент от стотиците мъждукащи и откровено неталантливи рапкор банди, които по някакви странни причини са станали известни. А като вземем предвид и факта, че Avery Watts е one-man-band, няма как да не вдигнем палци нагоре.

Откровени хитове като "A Cut Above", "Our World" и "Enough".
Един-единствен човек е записал, миксирал и мастерирал всичко в този албум!
Мелодичен, ритмичен, разтърсващ, енергичен албум.
Цял час материал.

Clawfinger, Linkin Park, Hed P.E., 745, Cypress Hill и др.