TODAY'S METAL

Стил......: Metalcore/Post-Hardcore

        Винаги съм се чудил на имената на голям процент от бандите на американската метълкор сцена. We Came As Romans? Asking Alexandria? Woe, Is Me? Само си ги представете как биха звучали на български - "Дойдохме като римляни"? "Питай Сашка"? "Ей ме на"? Мда... направо да се чуди човек как банди с такива интересни имена са чак толкова готини. Но да не се отплесваме - с "Understanding What We've Grown To Be", WCAR направиха точно това, което се очакваше от тях. Мелодичен, тежък, леко меланхоличен и умерено електронизиран метълкор/пост-хардкор.
        На фона на стотиците албуми, излизащи именно в този жанр всяка година, WCAR трябваше да покажат нещо наистина специално, за да блеснат над конкурентите си. Дали са успели или не - мненията са противоречиви. Моето мнение, като човек, който слуша постоянно такава музика е, че са успели. Тук не става дума за скалъпен набързо албум с много брейкдауни (с каквито не една и две банди се опитаха да ни залъжат тази година), а за нещо много по-мащабно. Всяка песен в албума сякаш има свое собствено звучене, постигнато с използването на различни похвати. Такива похвати са например жестоката електроника в уникално силната "Cast the First Stone" и "Mis/Understanding", симфоничните елементи в "The Way That We Have Been" и едноименната "Understanding What We've Grown To Be", епичното чувство в "A War Inside" и "Views That Never Cease To Keep Me From Myself", транскор звученето в "What My Heart Held" и т.н. и т.н. Вокалите на Дейвид и Кайл пък се допълват и си контрастират взаимно по страшно готин начин, което добавя само още един плюс за крайната ми оценка. Изобщо, още на първо слушане се усеща, че пичовете са направили нещо специално, при това на много високо ниво.
        Всичко това, съчетано със зверски зариябващите припеви в почти всички песни, прави "Understanding What We've Grown To Be" един изключително добре изсвирен, изпипан и разнообразен албум, който няма просто да захвърлите в кофата (истинската или виртуалната) след 3 слушания. Дори напротив - след всяко ново слушане ще откривате по още нещо интересно, което сте пропускали досега (или поне аз бях така). Личи си колко усилия, време и труд са вложени в този албум и с какъв професионализъм е подходено към създаването му. Забележки нямам, освен чисто мои, субективни такива. Затова ще си го и купя. Препоръчвам ви същото.

Албумът отдалеч лъха на професионализъм, сработеност и идейност.
Разнообразие от елементи и похвати, поставени на идеалните съответни места.
Дейвид и Кайл се допълват и си контрастират едновременно по жесток начин.
Добра дума и за изключително качествената продукция.

Asking Alexandria, The Devil Wears Prada, Woe Is Me, Attack Attack! и др.

Стил......: Melodic Death Metal

        С какъвто и метъл да се захванат немците, винаги им се получава. Точно поради тази причина чаках с огромен интерес да чуя новия албум на ето тези младежи от Bloodwork. И ето, че най-накрая държа "Ultima Ratio" пред себе си.
        Проблемът е, че явно очаквах прекалено много. Вярно, че пичовете предлагат много приятен и умело изсвирен мелодет, но през цялото време нещо просто ми липсваше. Дълго се чудих къде се крие истинският проблем на "Ultima Ratio" и най-накрая си отговорих - в звука. Не знам кой е продуцирал албума и кой го е миксирал, но нещата в това отношение никак не стоят добре. Направо е недопустимо за млада, модерна мелодет банда да има такова нискокачествено звчуене. Барабаните са 8 идеи назад в микса, докатo клавишните са едва доловими на места, а на други са нереално издадени напред. Осъществената шумотевица може много да ви попречи да се насладите на готините идеи, рифове и мелодични припеви, с които е пълен албумът. В песните, където е постигнато звукове равновесие, като например "Nothing In Return", наистина може да усетите на какво са способни Bloodwork. Перфектното съотношение между агресия, мелодия, екстремни и чисти вокали в тракове като този, "In Vein", "Honest Words" и "Eternity Syndrome" също няма как да не ви направи добро впечатление.
        Като цяло обаче, встрани от продукцията, не можем да имаме много забележки към албума. Типичен европейски мелодет, който надали ще ви изненада с невероятно новаторство, но който със сигурност ще ви се забие в ушите за немалък период от време.
        Затова, моят съвет е - чуйте "Ultima Ratio" и се опитайте да се абстрахирате от не толкова перфектното му звучене (на което много от нас свикнаха в последните години), за да му се насладите напълно. Обърнете специално внимание и на песни като "All Things Unsaid" (личният ми фаворит в албума), която можем спокойно да определим като хит, благодарение на разнообразието от стилови похвати в нея.

Много добро съчетание на агресия и мелодия (особено във вокално отношение).
Няколко "потенциални хита".
Цели 50 минути материал!

The Blinded, Icon In Me, Sarea, Marionette и др.

Стил......: Progressive Metal

        Project Masquerade не е никак случаен проект. Основният мозък и мастърмайнд зад него е холандският китарен виртуоз Науд Смийтс, а всички останали "гостуващи" музиканти също са популярни имена от прог.пауър/хеви метъл сцената. Барабанист е Денис Лийфланг (Lita Ford, Sun Caged), басът е поверен на Барънд Курбоа, Марк Брекелманс и Дъг Одел, а зад микрофона в различните тракове стоят Чандлър Могел (Outloud), Дмитрий Косицин (Hung), Даниел Вербруге (Ethereal), Мишел Зандберген (Picture), холандския певец и текстописец Grain, както и непознатата поне за мен Сузи Силвърстайм.
        В "Nothing But Everything Will Remain" ви очакват само 6 песни със средна дължина от близо 8 минути, което обаче не бива да ви отказва. Колкото и да е странно, дължината на тези тракове не е постигната изкуствено с безметежно дълги ембиънт-пасажи или каквито и да било излишни приказки, шумове и прочие. И все пак, това не е типичният прогресив метъл, който най-вероятно си мислите, че ще чуете.
        Ясно е, че албумът е китарно-ориентиран. Все пак, г-н Смийтс определено има какво да покаже и да изсвири върху 7-те и 8-те струни на своите китари. Мога да ви говоря с часове за великолепните му (и доста дълги) сола. Но това ще го чуете лесно и сами. Затова е важно да отбележим друго - всяка песен има свое собствено звучене и своя интересна тема. Докато "Disease" например е гореспоменатият "типичен прогресив", в който става дума за бащата на съвременната оптика Абу Али ал-Хасан Ибн ал-Хайтам (или за по-кратко Алхазен), то песни като "Carve Your Soul" ни занимават с темата за намирането на душевната ни половинка и звучат доста, ама доста по-екстремно от "Disease". Затова можем условно да кажем, че албумът се дели на прог-пауър част в лицето на "Disease", "Restless Souls", "King of the Wastelands" и на екстремна част в лицето на "Carve Your Soul" и размазващата "Killer of Life". Именно последната се превърна и в мой личен фаворит с убийствения си ритъм, модерната си траш рифовка, страхотните вокали на Grain и Даниел Вербруге и великолепните сола на Науд Смийтс.
        Всъщност, Науд е не само китарист и клавирист в този албум - той сам е направил и обложката към него. Затова, ако този албум ви попадне отнякъде - купете си го и го разгледайте, докато го слушате. Ако отдавна всичките ви любими прог-метъл банди са ви разочаровали и вече губите надежда за бъдещето на жанра - Project Masquerade определено ще ви я върне.

Изключително добра китарна работа.
Въпреки, че става дума за албум с гост музиканти, пичовете звучат доста сработени.
Никакви излишни локуморазтягания, с каквито често ни залъгват разни банди.
Разнообразно звучене.

Dream Theatre, Nevermore, Queensryche и др.

Днес сайтът на Today's Metal задмина 100 000 прегледа от създаването си, затова решихме, че е редно да го отпразнуваме, създавайки наша Facebook страница. Същевременно с това решихме и да дадем някаква символична наградка на един от феновете на съвременния метъл, който отговори правилно на нашата малоумна загадка и хареса страницата ни във Facebook!

Затова, драги приятели, насочете се към нея, харесайте я и отговорете правилно (или неправилно, няма значение) на въпроса, зададен там, за да участвате в томболата за наградата.

Тъй като нямаме спонсори и не изкарваме пари от сайта, наградата наистина е малка, но пък може да се "натъмани" според вашия вкус! Играете за спечелването на чисто нов оригинален диск от 2011-та година, който спечелилият ще може да избере от следния списък:


Повтарям - спечелилият ще е само един и ще има право да избере един от тези случайно подбрани нови диска, с които разполагаме в момента и които сме закупили за "служебно ползване". За да участвате в играта - отивайте веднага ТУК и се включвайте.

Наздраве и успех на всички!

Стил......: Deathcore/Post-Hardcore

        Първо, искам да предупредя, че хора (особено жени) със слаби сърца, нерви и стомаси не трябва да четат това "ревю" (трудно бих го определил като такова). Не го казвам като някакъв трик, за да го прочетете, просто предупреждавам. И тъй, да започнем с това, че не разбирам напълно банди като Design the Skyline - очевадно талантливи, но хаотичини, несработени и объркващи. Защо става така? След като преди време получиха толкова негативни отзиви за първия си сингъл "Surrounded By Silence", че насмалко да се сборичкат с Ребека Блек на дъното на музикалната индустрия, пичовете решиха, че правенето на хаотичен маткор/деткор/пост-хардкор/емокор с много autotune-ефекти не е особено добра идея. И точно затова обещаха, че дебютният им дългосвирещ албум "Nevaeh" няма да има нищо общо със "Surrounded By Silence". Браво, добро решение.
        Уви, нъц. Резултатът не е много по-впечатляващ, колкото и да им се иска на някои фенове, запазили все пак някакво количество сляпа вяра в сляпото си черво. Всъщност, "Nevaeh", казано в прав текст, си е л*йно. Леко брутално (особено в началото), леко електронно, леко технично, леко лигаво и слузесто откъм мрънкащи емо-вокали, но все пак - л*йно. Сещате ли се за онези мъчителни случаи, в които се напъвате в тоалетната, с чувството, че имате кълбета в задника си, големи колкото глобуси? Но накрая след много мъки, пот и пъшкане, си вдигате тъжно гащите и с тежест в корема излизате разочаровани от банята, изгубили половин час с нещо напълно безсмислено? Е, точно така се почувствах, след като слушах този албум.
        Не се подлъгвайте от приятния, шарен вид на тази иначе страхотна обложка. Зад нея се крие нечувано музикално безсилие, което момчетата с шарени и изгладени с ютия коси, спуснати върху лицата им, са се опитали да замаскират с няколко дълбоки грухтежа и няколко приемливи рифа в сравнително сполучливи песни като "Destroyer", "Under the Blood Driven Moon" и откриващата "Crystal Swords Kill the Hordes". Тя, всъщност, е посветена на (и против) "ордите" от десетки хиляди анти-фенове на групата и участници във фейсбук-групата "Design The Skyline is so bad, I want to die". Донякъде ги разбирам, особено докато слушам недоразумения като "Reality Away" и "Break Free From Your Life" и вкараните в тях депресиращо некадърни чисти вокали, както и безметежно и безпределно безсмислените и излишни инструментали "Reverie", "Free For Infinity" и "Nevaeh".
        За умопомрачително назованата "Cybernetic Starflower" пък отделям цял нов абзац, за да си я отбележа завинаги в бележника като една от песните с най-тъпо възможно име. Както обаче сами ще забележите, ако изобщо си направите труда да чуете този албум, името на песента е не по-малко скапано от самата песен.
        Мисля, че няма нужда да ви убеждавам повече, че "Nevaeh" е почти пълен провал и далеч не си заслужава купуването на сляпо. Аз лично се насилих да харесам 1-2 песни в него, но не мога повече. За съжаление не става само с грухтене, макар че Design The Skyline насмалко да ме убедят именно с него. Но не би.

Няколко добри идеи, здрави грухтежи, няколко добри рифа и 2-3 приемливи трака.
Много яка обложка!
Противоречивостта създава пари. Момчетата може да залагат именно на това.

Iwrestledabearonce, Dr. Acula, TDEP, Enter Shikari и др.

Стил......: Metalcore/Post-Hardcore

        Време беше и за този дебют, който десетки хиляди пост-хардкор фенове очакваха със затаен дъх. Все пак, знаем много добре колко успешни са почти всички австралийски -кор проекти, така че неслучайно всички очакваха едва ли не чудеса от Dream On, Dreamer. Е, момчетата чак до чудеса не са стигнали, но пък са направили един повече от добър и изключително приятен албум, който макар и да не блести с изумяваща оригиналност, новаторство и нечовешка показност на музикални умения, е много подходящ за ежедневна и прекомерна употреба. Ще ви е достатъчно само да стигнете до заслужилата видеоклип "Downfall", за да разберете, че не ви лъжа.
        Това, което ви чака зад тази красива обложка със сърчице, е типичен модерен пост-хардкор/метълкор с малко (но умело поставени) електронни, алтърнатив и емокор подправки. Вокалите в албума варират от дълбоко-крещящи (Марсел Гадач) до зарибяващо-лигаво-чисти (Майкъл Маклауд, също и басист), като общото между тях е, че всички са чудесно изпълнени, разбира им се почти всяка дума и... не са фалшиви в нито един момент. Естествено, чака ви и сериозно количество брейкдауни, ефектно преминаващи ту в зарибяващи мелодични припеви, ту в още по-бавни и свирепи брейкдауни. Електронните елементи, които споменах по-горе, също играят сериозна роля в "Heartbound", включвайки се с пълна сила в песни като "Downfall", любимата на екипа "A Path of Its Own" и великолепната "To the Lost" (със специалното участие на Матю Райт от The Getaway Plan).
        Уви, "Heartbound" има и своите неизбежни недостатъци. Такива са например вторите китари, които през голяма част от албума жужат зад основните пасажи. На места са се получили доста удачно, но в тракове като "Blinded" просто ми бъркаха в мозъка през цялото време и стояха напълно неадекватно върху основните рифове (подобен проблем отбелязахме и при последния албум на Last Winter, явно всички ни дразни това китарно мъчение). Като недостатък можем да отбележим и често споменаваните прилики на групата с някои техни колеги като Asking Alexandria и Woe Is Me, но казвам това не защото приликите ми пречат, а за да се отбележа, че не са чак толкова стряскащо големи, колкото някои мрънкала ги изкарват. И като последна забележка - албумът можеше да е и с 5-10 минути по-дълъг.
        С две думи - "Heartbound" си заслужава. Естествено, не се продава в България, защото сме в една объркана и зле функционираща държава, но ако имате кинти и желание, винаги може да си поръчате албума (+ готина тениска и доставка) за около 60 лева общо от Австралия или Англия. Аз лично смятам да го направя.

Изключително приятен както за ангажиращо, така и за и неангажиращо слушане!
Многопластов, балансиран и с кристален звук.
Много добър контраст между екстремни и чисти вокали.
Перфектно подбрана и поставена електроника.

Woe Is Me, Asking Alexandria, The Amity Affliction, Attack Attack! и др.

Стил......: Death/Groove Metal/Crossover

        Можете ли да си представите какъв би бил резултата от колаборацията между вокалиста Джими Стримел (Dead By April), басиста Фредрик Ларсон (Hammerfall) и двама бивши членове на Evergrey - Йонас Екдал (барабани) и Хенрих Данхаге (китари)? Нещо мелодично, с  прог/пауър/хеви привкус? Да, ама не.
        "Death Destruction" е агресивен, модерен, суров и здрав. Няма лигавщини, няма мелодични припеви, няма дори чисти вокали (а знаем колко добре се справя с тях Джими в Dead By April). Просто метъл в чист вид. Джими звучи наистина ядосан (виж обложката за да разбереш колко точно), а колегите му в групата очевидно споделят яростта му и го подкрепят с тежки насечени рифове и мачкащ ритъм. Целият албум носи едно сурово, tough-guy метъл звучене и предразполага към много чистосърдечно куфеене, без високи претенции и лиготии. Парчета като "Fuck Yeah", "Kill It" и "Hellfire", всичките предразполагащи към крещене с цяло гърло, със сигурност пък бързо ще се превърнат в любими на публиката по време на концертите на бандата.
        Като цяло, би било трудно човек да има кой знае какви забележки към този албум. Мощен и опростен - или ще го харесаш, или не. Аз обаче успях да намеря време да понедоволствам... от солата на Хенрих. Мачкащите тежки рифове, с които е изпълнил албума са повече от чудесни и подходящи за целта, даже ако имах шапка, щях да му я сваля, но солата... солата ми звучат, сякаш не са поставени на правилното място (освен това в "Day of Reckoning"). Не че са много и не че са дълги, обаче звучат сякаш пичът е седнал в последния момент пред компютъра е издрънкал нещо, колкото да има някакво соло там. Естествено, може и да си въобразявам, защото след 3-4 слушания това спря да ми прави особено впечатление, пък и съм далеч от китарните му умения, така че оставям тази забележка на моята субективност.
        С две думи, този дебют (излизащ на 24.08) напълно си заслужава преслушаването и евентуално закупуването (макар че се съмнявам да го пуснат на БГ пазара) и със сигурност има голям шанс да се хареса както на младите, така и на по-старите метъл фенове, независимо от това дали любимата им група е Dead By April или Pantera. Пък и вероятно и сами се досещате, че това съзвездие от неслучайни музиканти, стоящо зад този проект, няма как да направи некачествен продукт. Страхотните крещящи вокали на Джими и тази мачкаща машина, работеща зад него, със сигурност няма да ви оставят безразлични. Fuck yeah!

Неподправен, суров, добре продуциран (в студиото на In Flames), in-your-face метъл.
Адски мачкащи рифове, предразполагащи към свръхдози куфеене.
Страшно надъхващи вокали от Джими Стримел.

Dead By April, Soilwork, Lamb of God, Chimaira, Machine Head и др.

Стил......: Industrial Rock/Metal

        Дълго време очаквах този официален дебютен албум на Blue Stahli, който бе предшестван от компилации, ЕР-та и пускани "на час по лъжичка" (почти буквално) нови тракове, семпли и милиони ремикси, точно както сме свикнали да бъде положението при Celldweller. Дългото и изморително чакане леко ме обезвери, затова след като най-накрая този дебют беше реалност на пазара, реших да изчакам няколко месеца, за да видя дали ще го възприемам по различен начин от този, по който го възприемах след първите 1-2 слушания, когато не можех да си намеря място от кеф, че го въртя.
        Е, ако не друго, още го харесвам и още откривам нови елементи в него. Отдавам го на това, че всеки трак по всяка вероятност съдържа трицифрен брой писти и така всеки път мога да отделя внимание на някакъв различен елемент, на който да се насладя изцяло. А елементи - колкото искаш! Скелетът на индъстриъл-рока е покрит с огромни количества drum & bass и алтърнатив метъл, както и онова специфично звучене, което се е утрепало за саундтрак на филми и игри. За моя не особено голяма изненада, се оказа, че Blue Stahli наистина е давал своя музика за десетки филми (като "Race to the Witch Mountain", "Sucker Punch", "The Final Destination" и "Knight Rider"), игри и дори реклами (на "Victoria's Secrets"). Но нямаше и как да е другояче - подобна комбинация от  звученето на банди като Celldweller, Tool и Linkin Park, подкрепено със свръх-модерна електроника, не можеше да не хване вниманието на Холивуд.
        Проблемът, който открих в този албум е, че темпото в него постоянно и постепенно спада с течение на времето, като само закриващата "Give Me Everything You've Got"  прави изключение и удря с динамика и тежък саунд. За разлика от втората част на албума обаче, ударната вълна в началото с "Ultranumb" (най-добрата песен в албума), "Scrape", хитовата "Anti-You" и силно drum & bass-ориентираната "Doubt", няма как да ви остави да си стоите спокойно по столовете.
        В заключение - препоръчвам искрено на всички фенове на електронно-базирания рок и метъл да чуят този официален дългосвирещ дебют на Blue Stahli, ако все още по някаква причина не са го направили. Такава изчистена, качествена, перфектно миксирана, кристално звучаща продукция далеч не се чува всеки ден.

Невероятна продукция и звук!
Няколко истински хита като "Ultranumb" и "Anti-You".
Плътност, дълбочина и разнообразие на елементите.

Celldweller, Subkulture, Voxis, Tool, Linkin Park и др.

Стил......: Progressive/Heavy Metal

        Communic бяха липсващото звено от музикалния небосклон, което се появи в последните години, за да запълни една доста широка ниша от желания за група, обединяваща в себе си откровени дуум влияния, съвременно прог-звучене, и много, много Black Sabbath, но в пауър вариант. Абсолютно математически, със студена скандинавска точност, "The Bottom Deep" ни предлага едно пътуване в измеренията на съзнанието, отмерено с такава точност, че след всяка следваща песен желанието да слушаш още и още расте в геометрична прогресия. Някой математик може би ще ме сдъвче сега, но нека преди това да прослуша в каквато иска последователност произволен брой парчета и спретне една формулка за количественото измерение на качествената музика. После ще говорим. Шегувам се, разбира се. Личният ми фаворит е... поредицата от три парчета - "Destroyer of Bloodlines", "Wayward Soul" и "The Bottom Deep". Гласът на Oddleif Stensland е просто кристален. Тук някъде Мариана Попова би казала, че звукът от пеенето идва през носа и нямаше да се завърти на стола си, но мен точно тази носова бленда ми допада адски много. Всеки тон от китарата е толкова отчетлив, че е направо нечовешки! Мислиш - как е възможно?! Е, явно е. Могат го, там на север.
        Изобщо, достойнствата на "The Bottom Deep" изскачат едно след друго, след всяко ново прослушване. И ако в началото нещо се открои над останалото, то в последствие картината добива завършен вид. Единстеното, което се иска от нас, слушащите тази музика, е да и се отдадем. С душата и ушите си.
        Опитайте от "дъното" на тези момчета и ако не сте се вързали сериозно на някоя от шегите ми, съвсем непринудено ще харесате този размазващ албум.

Няма слабо парче на практика.
Чудесен кавър на Over Kill за лимитираното издание.
Супер високо ниво на продуциране.
Атмосфера, братя. Атмосфера.

Candlemass, Black Sabbath, Nevermore, Opeth и др.

Стил......: Metalcore/NWOAHM

        Никога не съм успявал да се определя като голям фен на Trivium, но след албуми като "Shogun" и чисто новият им "In Waves", все повече осъзнавам, че в тази банда има нещо наистина специално. Някъде в тази смесица от метълкор, мелодичен дет, мелодичен траш и хеви метъл успява да се прокрадне един странен... да го наречем "поп-елемент", който да направи всяка една песен на Trivium запяваща се и открояваща се. Ако дори веднъж сте чували Trivium, веднага ще разберете за какво говоря. А именно - за тези мелодични припеви, допълващи се вокални хармонии и разбира се - моментално хващащите вниманието "куки", които Мат Хийфи изпява така (заедно с Кори и Паоло), сякаш изстрелва гласните си струни, увързва ви в тях и после... ви влачи накъдето си поиска.
        Добре де, поувлякох се. Но е факт - "In Waves" е адски зариябващ. Личи си от километри, че пичовете са обърнали внимание на абсолютно всяка нота, за да може албумът да е максимално изпълнен с гореспоменатите "куки". Още по-впечатляващото е, че всеки от 13-те трака (или 18-те в специалното издание) има изцяло свой и различен начин за "прихващане" на фенското ухо - дали с лесно запаметяващи се текстове ("In Waves", "Watch the World Burn", "Built to Fall"), дали с невероятно структириране и вътрешно разнообразие ("Caustic Are the Ties That Bind", "Forsake Not the Dream"), дали с откровена епичност ("Of All These Yesterdays", "A Skyline's Severance"), дали с траш мощ ("Chaos Reigns")  или с нещо съвсем различно - няма значение. Защото "In Waves" е изпипан до последния миниатюрен детайл и ще даде по нещо за абсолютно всеки фен (стар или нов) на групата.
        Точно това внимание към детайлите и фактът, че всички песни са на доста високо ниво може да ви попречи бързо да намерите своя любим трак в албума (моят e "Of All These Yesterdays"). Това го прави сравнително ангажиращ и изискващ внимание, точно какъвто беше и случаят с "Shogun". "In Waves" обаче е доста по-различен от предшественика си в много отношения и по-скоро бих го определил като завръщане към времената на "Ascendancy", тъй като също като него е тежък албум, пълен с много "куки", зашеметяващи сола и (вече) много по-добри вокали и вокални хармонии.
        Моята препоръка - чуйте "In Waves", купете си специалното му издание и не слушайте онези, които му дават ниски оценки, защото кой дори малко обективен метъл фен би дал ниска оценка на 50-минутен материал, изпипан до последния детайл?! Каквито ще проблеми да има, колкото и да натежава на първо слушане, "In Waves" е един чудесен и напълно завършен краен продукт, с който Trivium трябва да се гордеят. Продукт, който си заслужава парите.

Завършен продукт, в който има "за всекиго по нещо".
Страхотна вокална и китарна работа!
Обърнато е внимание на всеки един детайл в албума.
Изключително добра продукция.

Chimaira, Killswitch Engage, As I Lay Dying, Metallica и др.

Стил......: Metalcore/Hardcore

        Големи промени настъпиха в редиците на Bury Your Dead през тази година, но не вярвам някой от феновете да се оплаче от тях. Най-важното събитие за BYD, разбира се, е завръщането на Мат Брусо зад микрофона, след като Майк Тери напусна обиден от "дърпането на конците" в бандата. Заедно с него напусна и басистът Крис Кейн, като на негово място се завърна друг бивш член на групата - Арън Патрик.
        Още отсега мога да ви уверя в едно - ще усетите разликата адски силно! Мат Брусо звучи по-сърдит и по-ядосан от всякога, няма и следа от чисти вокали, балади, ню-метъл, пост-хардкор или мелодичен метълкор, така че официално можем да кажем, че "BYD are back" и че ерата на мелодичното им звучене е вече в историята. Тук ви чака само суров, ядосан, агресивен метълкор/хардкор с режещи рифове и трошащи кости брейкдауни. Изобщо, хардкор духът е завзел обложката, звученето и дължината на албума (малко над половин час), така че не настройвайте ушите си за мелодичност, както вероятно сте свикнали, ако сте слушали предните 2 албума на бандата. "The Sirens of Titan" е може би единствената песен в албума, която можем да определим като "сравнително мелодична". Но тракове като "Slaughterhouse Five", "Bluebeard" и "Jailbird" много бързо ще ви избият старите представи, а по всяка вероятност и няколко зъба, особено ако имате възможността и смелостта да посетите някой от новите концерти на BYD. И не че искам да омаловажавам по някакъв начин творчеството на групата с Майк Тери (на което също съм фен), но просто... това са Bury Your Dead в пълния си блясък.
        Както обаче може би и сами се досещате, "Mosh N' Roll" не блести с кой знае каква музикална техника, новаторство или идейност. Чисто и просто мощен, сърдит, добре продуциран и още по-добре звучащ метълкор/хардкор, който 100% ще предизвика касапница на живо. Чуйте задължително, ако сте фен на жанра!

Това са Bury Your Dead, които познаваме.
Мат Брусо вади жестоки хардкор вокали. Уникален е, мамка му!
Няма слаби песни. Касапница от край до край.

Legend, Emmure, Terror, Thick As Blood, FTFD, ABRB,  и др.