TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]

As I Lay Dying - 2012 - Awakened

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, септември 17, 2012 5 коментара

Стил......: Metalcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Metal Blade
Отнема....: ~43 минути 


Мога само да гадая дали пеперудата от обложката е символ за метаморфозата, която групата претърпя в последно време и която най-сетне ми се струва напълно завършена. У мен обаче остана трайното впечатление, че AILD звучат по-добре и по-усъвършенствани от всякога! Мнозина недоволстват заради малките, но постоянни промени в звученето, които всеки път прилагат AILD, но "Awakеned" надминава всички творби на бандата от последните години, а те, вярвам ще се съгласите, са все от "адски добри" нагоре. В момента AILD са по-тежки, по-мелодични и по-"метъл" от всякога и блестят с няколко класи над конкуренцията, която може само да слуша "Awakened" и да си води подробни бележки.

Подозирам силно, че Metal Blade имат пръст в това, но началните минути на "Awakened" са изключително тежки. Познатата ни вече "Cauterize" отваря албума бурно, избраната за сингъл "A Greater Foundation" реже с много скорост, траш рифове, траш ритъм и рамазващ мелодичен припев, а "Resilience" и "Wasted Words" поддържат скоростта с убийствени рифове. На техния фон "Whispering Silence" се откроява като извънредно мелодичен и дори хитов трак, който спокойно можеше да бъде избран за сингъл. Малко след "Overcome", двукасовата резачка "No Lungs To Breathe" и контрастиращата на фона на останалите "Defender", идва и другият отчетливо мелодичен трак в албума - "My Only Home", чийто припев се забива като харпун скорострелно и надълбоко в мозъка. Затварящата "Tear Out My Eyes" пък идеално обощава всичко чуто до момента и радва с някак по-"типично" за AILD звучене.

Този албум притежава всичко необходимо, за да се превърне в хит на метъл пазара. Звукът е кристален, продукцията е перфектна и всеки инструмент се чува отчетливо! Барабаните са мощни, басови и плътни, китарите са тежки и стегнати, басът не се губи в микса, а вокалите (и крещящи, и чисти) са разбираеми и почти напълно безгрешни. Всички песни са много професионално изкомпозирани, припевите се запомнят от раз, а тежките пасажи (които преобладават в албума) и солата могат да впечатлят дори претенциозните, вечно настояващи за "още тежест" метъл фенове. Разбира се, все още има хора, за които AILD са "таланти, неразкрили потенциала си" (горе-долу както се говори за 26-годишни футболисти в България), както и хора, за които групата е "комерс", но тук не се влияем от външни фактори като "хорското мнение". За другите не знам, но "Awakened" не слиза от моите уши ми вече цяла седмица (рядкост за мен), така че не виждам защо да не да му дам една окуражаваща 10-ка, която много други колеги сякаш се страхуват да дадат, че да не би случайно някой анти-фен да им се разсърди. Чисто и просто в "Awakened" няма и помен от компромиси.

+ + + + +
Поредна успешна метаморфоза за AILD, съчетала в себе си много тежест, много мелодия и много метъл.
Сола, двойни каси, брейкдауни, "куки" и изобщо цял арсенал от похвати, без каквито и да е компромиси.
Невероятно изчистен, кристален саунд и детайлно изпипана продукция.
Всеки инструмент и глас се чува отчетливо, което носи огромно удоволствие от слушането.
Поставени са песни за всеки фенски вкус, което пък води до добро разнообразие.

- - - - -
Надали ще харесаш ВСИЧКИ песни на 100%, но и не бива да подхождаш с това очакване.

Подходящо за фенове на:
All That Remains, Trivium, Caliban, Killswitch Engage, 5FDP и др.
 Автор: Testset
-=10/10=-

Destinity - 2012 - Resolve In Crimson

Posted by Today's Metal Crew On събота, септември 15, 2012 0 коментара

Стил......: Melodic Death Metal
Държава...: Франция
Лейбъл....: Lifeforce Records
Отнема....: ~43 минути 


Балансът. Най-важното нещо изобщо. Защото когато няма баланс, нещата или се накланят само в една посока, или директно рухват. Така е и в метъла. Когато една банда е прекалено тежка, нея си я харесват една група хора. Когато е по-лека или вкарва елементи от леки жанрове, тогава по-твърдите фенове веднага я отричат. Но какво да се прави, след като не е възможно да се угоди на всички? Може ли хем да имаш съвременно звучене, хем да правиш тежка музика, хем да вкараш мелодичен елемент, без да опираш до поп-елементи? Е, явно може. И Destinity ни дават урок как се прави. То и днес е 15 септември, емблематична дата за уроци... така че защо да не обсъдим този? ;-)

Destinity узряха с времето, но не е задължително да се връщаме назад към дискографията им, за да го усетим и тук, в "Resolve In Crimson". Музиката на тези французи представлява високоскоростен хибрид между мелодичен дет, дет и траш метъл, с унищожителни, хирургически точни двойни каси, много рифове, много сола и забиващи се като куки в мозъка мелодични припеви, в които обаче няма и грам поп-привкус, което се е превърнало в тенденция напоследък. Без излишно техничарство, а типично по френски - с много финес, Destinity размахват резачка след резачка, от които можете да спасите главата си само с непрестанно куфеене. Близо 8-минутният епос "Can't Stand the Sight" събира в себе си всичко това, но мелачката започва още с отварящата "Black Sun Rising", от която ни връхлита мощна вълна от рифове, ревовете на вокалиста Мик и убийствените двойни каси на барабаниста Мортеус. Последният се включва и в повечето припеви с чисти вокали и малко електронни семпли, което го превръща в най-продуктивния член на бандата. Мортеус се включва чудесно и в песни като "Redshift", "Reap My Scars" и единствената среднотемпова - "Only Way", където всяка негова дума се чува отчетливо, предразполагайки към припяване. Чисти вокали обаче не се срещат във всяка песен, като да речем в "Aiming a Fist in Emnity", която е и една от най-тежките в целия албум. Участието на Стефан Бурие от Loudblast в "A Scent of Scorn" пък говори красноречиво, че в този албум и дума не може да става за каквито и да е компромиси с екстремността.

Основен минус на албума е, че някои тракове звучат... идентично и предвидимо. Някак очаквам и винаги познавам кога ще дойде припева, а ревовете на Мик започват да звучат малко монотонно към края. Въпреки това би било грехота да пренебрегна изключителната мощ, идваща от всяка една от песните в "Resolve In Crimson" и да се хвана за подобни дреболии. Затова, ако и вие искате перчемът ви да бъде отвян от рядко срещаната смесица от съвременен, екстремен и мелодичен метъл - ще го получите именно тук, в "Resolve In Crimson". Албумът излиза официално на 16 ноември. И да забравите - ние ще ви напомним своевременно ;-)

+ + + + +
Сполучлива смесица от екстремен и мелодичен метъл, без крайности в нито една от двете посоки.
Динамика, скорост, изненадващо мелодични припеви, никакви пълнежи.
Ураганни барабани, стотици рифове, мощни вокали, бързи и кратки сола.

- - - - -
Някои тракове малко си приличат един с друг.

Подходящо за фенове на:
Sylosis, Souldrainer, Synestesia, Marionette, Naildown и др.
 Автор: Testset
-=8.5/10=-

Fear, And Loathing In Las Vegas - 2012 - All That We Have Now

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, септември 13, 2012 3 коментара

Стил......: Trancecore/Electronic
Държава...: Япония
Лейбъл....: -
Отнема....: ~37 минути 


Aко се разровите из интернет, трудно ще да намерите ревю за този албум, просто защото дори някой да го хареса, не би се наел да каже добра дума за него, а да го оплюе може всеки, защото музиката на момчетата много предразполага към това. Тя представлява смесица между пост-хардкор, много електроника, бийтове, емо/скриймо крякане и j-rock. Дори да звучи интригуващо до някаква степен, крайният резултат малко напомня на една голяма тенджера, пълна с боб, фъсътци, петмез, череши и наръфан геврек.

Добре де, истината не е чак толкова крайна. Пичовете явно имат талант. Макар и да не им личи от самото начало, музикантите в FALILV са бързи, технични и пълни с шантави идеи, както повечето японци.  Проблемите, които съпътстват този албум обаче са повече, отколкото иначе закалените ми (с всичко от поп до горграйнд) уши можеха да понесат. Най-напред, пичовете просто са прекалено шумни и звучат така, сякаш нямат много ясна идея какво точно им се свири. От една страна са електронните бийтове и пълните с ефекти "чисти" вокали, които се вдигат до изненадващо високи честоти. След това идва нетърпимото емо/скриймо квичене, което автоматично сваля оценката на албума с 5 единици. Честно, по-гадно крякане не бях слушал отдавна. Всичко това се случва скорострелно, с адски бързи темпове и докато слушателят се осъзнае, вече са минали две песни, ушите пищят, главата боли и желанието да се натисне "Stop" е неутолимо, но точно в третата песен "Crossover" нещата започват постепенно да стават по-интересни, отколкото какофонични. Чуват се първите намеци, че момчетата владеят инструментите си доста добре и дори изкрещяното мяукане в микрофона става някак... по-смилаемо. За сметка на това, чувството, че слушам саундтрак към някакво старо японско аниме или 8-битова аркадна игра започва да се засилва с всяка минута. Електрониката е много и звучи почти инфaнтилнo и типично по япoнски, а изненадите не спират и не спират. Инструменталите лека-полека се усложняват, темпото се разчупва и малко след средата на албума вече е трудно да се предположи какво точно ще последва - дали техно бийт, дали джаз вметка, дали зловещо тежък електро-деткор брейкдаун с неочаквани грухтежи, или пък нещо съвсем различно.

Извънредно трудно ми е дори да преценя какво точно мисля за този албум. Определено не харесвам (меко казано) 99.8% от вокалите в него, а електрониката е толкова много, че на места забравям, че всъщност слушам някаква форма на тежка музика (особено в сингъла "Ley-Line"). От друга страна обаче, такава музика далеч не се чува всеки ден. В нея има адски много нестандартна музикантска мисъл, а парчета като "In the End, the Choice Is All Yours", събрали в себе си толкова много стилове, преходи и видове темпо, не могат да бъдат наречени "лош материал". Уви, с тези вокали и с тази неяснота по въпроса "Какво аджеба искаме да свирим", не мога да дам висока оценка на тези симпатяги.

+ + + + +
Абсолютно нестандартни музикантски решения, излизащи извън всякакви стилови рамки.
Добри инструментали, много изненади и неочаквани проблясъци на гениалност тук-там.

- - - - -
Трудно поносими вокали. То не е крякане, то не е чудо...
Прекалено много електроника. А щом аз го казвам, значи наистина е твърде много.
На места се получава свирепа какофония, способна да повлияе дори на хора със силни нерви и уши.

Подходящо за фенове на:
Blood Stain Child, I See Stars, Hands Like Houses, Breathe Carolina и др.
 Автор: Undepth
-=4.5/10=-

This Or The Apocalypse - 2012 - Dead Years

Posted by Today's Metal Crew On вторник, септември 11, 2012 0 коментара

Стил......: Progressive Metalcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Lifeforce Records
Отнема....: ~43 минути 


Първото оопределение, което винаги ми идва на ума щом чуя TOTA е "интелигентен, сериозен, но и леко мрачен метълкор". Като допълним и казаното от самата група "Обичаме ритмите си сложни и посланията си - ясни", можем да добием обща представа за музиката им. И макар някои да забелязват много промени от предните два албума насам, аз не мисля, че нещо се е променило толкова коренно и изначално, че да му обръщаме много внимание. Вярно, смяната на барабaнист в технична група винаги е важна, но ако не бях прочел в новина, че има промяна, нямаше и да я усетя, защото Арън Овека се справя не по-зле от предшественика си Грант Макфарлън.

Новият албум "Dead Years" изобразява логичното развитие на групата (колкото и банално да звучи) - като цяло и като сбор от отделни музиканти. Без да се отдръпват от вече познатото си звучене, TOTA са направили още един техничен, мелодичен и ангажиран с тежки тематики албум. Като казвам "мелодичен", обаче, визирам предимно самата музика, а не толкова вокалите, защото в "Dead Years" чисти вокали няма много, макар и на места да имам чувството, че всеки момент ще почнат (най-вече в "Hell Praiser"). Чисто пеене се чува за кратко в няколко песни - в "In Wolves", в иначе сериозния метълкор трак "You Own No One But You" (където чувам гост-вокали, но ме е страх да предположа чии са), в леко електронизираната "A Damn Moment" и в мелодичната "Gaunt And Fierce". Освен подобни мелодични парчета, в албума влизат и някои от най-тежките песни на бандата, правени някога, каквито са например "Kill'em With Guidance", безкомпромисната "Power Hawk" и епичната "Hard Breach To Snap" с нейния хоров припев. В контраст между тежест, мелодия, меланхолия и унищожителни брейкдауни пък се откроява "Americans", за която има не един, а цели два тийзъра и за която очакваме да се появи и видео.

За такива албуми може да се изпише цял ферман. В "Dead Years" има толкова много неща за отбелязване, толкова много рифове, толкова контрасти и толкова много интересни преходи, че ако тръгна да ви обяснявам за всеки по отделно, това ревю ще свърши някъде през октомври. Затова с възможно най-малко думи - този албум ще се хареса на заклетите фенове на техничния метълкор, но надали ще привлече адски много нова аудитория за бандата. Следващата стъпка е вие сами да чуете албума на 25 септември и да решите дали музиката на This Or The Apocalypse е за вас или не.
 
+ + + + +
В този албум има от всичко - техника, тежест, мелодия, емоция, брейкдауни...
Чистите вокали не са много, но винаги са удивително точно поставени.
С всяко следващо слушане албумът сякаш радва ухото все повече и повече.

- - - - -
"Dead Years" е ангажиращ и изисква специално внимание, иначе ще ви мине покрай ушите.
Албумът е за тесен кръг публика и може да се стори безинтересен дори на традиционните метълкор фенове.

Подходящо за фенове на:
Architects, August Burns Red, Bring Me The Horizon, Texas In July и др.
 Автор: Undepth
-=7/10=-

Naily - 2012 - Love Is Eternal

Posted by Today's Metal Crew On неделя, септември 09, 2012 7 коментара

Стил......: Modern Metal
Държава...: Русия
Лейбъл....: -
Отнема....: ~40 минути 


Имаше един период преди 5-6 години, в който се бях запалил да слушам руски банди. Ентусиазмът ми обаче си замина бързо, когато много групи започнаха да звучат идентично една с друга. Сред малкото открояващи се банди останаха Amatory, Everlost, Scartown, Stigmata и... Naily. Изобщо не очаквах от последните, че ще узреят толкова много за 4-те години от издаването на дебютния им "Cold Crucified Heart". Бях толкова приятно изненадан от "Love Is Eternal", че сериозно се зачудих - защо тази група не е абсолютен хит в Европа?!

Нека изясним и стесним широкото понятие "модерен метъл" в случая. Музиката на Naily представлява агресивен модерен метъл с елементи на мелодет и метълкор, силно изразена електроника и почти поп-метъл припеви. Вокалистът Рустам Шарипов изпълнява и крещящите, и чистите вокали, като се справя наистина добре и с двата вида. От време на време включва и нещо като... как да го кажа... "викащи" вокали, които нещо не са се получили много добре, но пък за щастие са малко, така че не са важен фактор в албума. Всички изброени елементи можете да чуете още в откриващата "Falling Down", както и в сингъла "Absolute". Не трябва обаче да спирате само до тях, защото албумът е учудващо разнообразен и съдържа както сравнително леки песни като "We'll Stop Today" и "The Sign", така и тежки парчета като финалната "Something Wrong" и двукасовите резачки "World Go Mad" и "Your Freedom". Както и сами може да чуете обаче, независимо дали са тежки или леки, всички песни са много мелодични и няма и една, която да не е с адски зариябващ припев.

Не искам да звучи преувеличено, но дотук това е един от най-любимите ми албуми в модерния метъл за 2012-та. В него не просто няма слаба песен, а няма и никакви крайности - всичко е точно премерено и балансирано. Дори на места някой припев да звучи прекалено "поп", той веднага бива "компенсиран" с нещо екстремно. Едиснтвената причина да не поставя максимална оценка на "Love Is Eternal" е, че тези момчета от Мурманск ми звучат прекалено повлияни от групи като Dead By April и Attack Attack!, на които от време на време сериозно заприличват. Не че имам нещо против и не че ще ми намалее удоволствието от слушането, но нека все пак и аз да се почувствам критик за момент ;-) В общи линии това е всичко. Ако сте фенове на този тип модерен метъл, можете да се възползвате и да свалите този албум напълно безплатно и напълно легално!

+ + + + +
Изключително мощен, модерен, солиден и кристално чист саунд и качествена продукция.
В албума не само няма никакви пълнежи, а де факто няма и слаба песен.
Палитра от тежки и леки песни, балансирани контрасти и идеално вкарани електронни елементи.
Рустам Шарипов се справя много добре и с двата типа вокали, а това не е никак лесно.

- - - - -
На места имам чувството, че слушам Attack Attack! или Dead By April.
Има няколко включвания на "викащи" вокали, които не са се получили много добре.

Подходящо за фенове на:
Dead By April, Attack Attack!, Sonic Syndicate, Amatory и др.
 Автор: Stahli
-=8/10=-

Unzucht - 2012 - Todsünde 8

Posted by Today's Metal Crew On събота, септември 08, 2012 1 коментара

Стил......: Industrial/Gothic Metal/NDH
Държава...: Германия
Лейбъл....: NoCut Records
Отнема....: ~56 минути 


Нюхът ми за NDH банди никога не греши. Още преди 3 години чух Unzucht за пръв път и бях сигурен, че в тази група има бъдеще. Познах ли? Познах. Групата постепенно се издигна от ъндърграунда и започна да прави концерти с по-популярни банди като Stahlmann, Mono Inc. и дори Eisbrecher. Още по-интересното за мен е, че аз, в не чак толкова сполучливите си опити да правя индъстриъл метъл, се стремя да докарам горе-долу звученето, което вече докарват Unzucht. Стига се дoтам, че дори с тях сподeляме eдин и cъщи риф от песента "Allein" (но пък надали сa чyвали стaрата ми бaндa, така че по-скоро мислим еднакво). Но стига, че го обърнaх на дневник.

Време е да поясня, че "Todsünde 8" е дебют. А първата приятна изненада, която открих в него беше, че са "изрязани" всички колебливи песни на групата, пръснати из досегашните им EP-та и е оставен само "каймакът". В най-общи линии, ще разберете дали ще харесате албума още от първата песен в него - "Allein". Ясни, силни, опростени и неспирни електронни лийдове, ниско настроени тежки китари, плътни барабани и специфични готик рок вокали - това ви очаква в почти целия "Todsünde 8". В тази графа попадат още отдавна познатата "Engel Der Vernichtung", напрегнатата "Das Belgische Inferno", бавната и мачкаща "Auf Sturm", едноименната "Unzucht", среднотемповата "Der Letzte Tanz", мелодичният сингъл "Deine Zeit Läuft Ab", кратката "Ungesicht" и типично NDH-ската "Schwarzes Blut". До тях се открояват баладата "Während Wir Uns Verlieren", предимно електронната "Meine Liebe", готик рокерската "Todsünde 8" и мрачната затваряща "Wie Alles Anfing". Изненадващо, въпреки сравнително сходните подходи при писането на песните, така и не ми се появи усещането за еднообразие, което, признавам, очаквах да ме застигне при тази солидна дължина на албума.

Съмнявам се, че Unzucht ще взривят световната сцена от раз, но не може да им се отрече, че правят музиката си с много хъс и желание, вместо с мисълта какво "трябва" и "не трябва" да се прави (виж интервюто ни с Drop по този повод). Точно затова "Todsünde 8" звучи толкова свежо, искрено, опростено и... неангажиращо. Ако и вие като мен не очаквате разчупени ритми, криви тоналности и виртуозни китари, но все пак се интересувате от NDH сцената - то няма да е никак зле да хвърлите едно ухо на Unzucht след 21 септември.

+ + + + +
Свежо, опростено и същевременно солидно звучене.
Тежки китари, много електроника и плътни барабани.
Пичовете свирят каквото им се свири, без да се съобразяват какво "трябва" или "не трябва".

- - - - -
Макар и да не можем да говорим за еднообразие, някои песни звучат по сходен начин.
Ако беше с 1-2 идеи по тежък, този албум щеше доста повече да ми се хареса.

Подходящо за фенове на:
Stahlmann, Staubkind, Treibhaus, LOTL, Testset (xexe!) и др.
 Автор: Testset
-=7/10=-

Liv Kristine - 2012 - Libertine

Posted by Today's Metal Crew On петък, септември 07, 2012 5 коментара

Стил......: Gothic(?)/Pop Rock
Държава...: Норвегия
Лейбъл....: Napalm Records
Отнема....: ~40 минути 


Започвам сериозно да се замислям дали семейство Крул не правят тайна конспирация, чрез която да съсипят всичките си досегашни фенове от скука. Atrocity не са правили читав албум от 2004-та насам, Leaves' Eyes ме оставят с противоречиви впечатления, а болезнено скучния солов албум "Skintight" на Лив ме кара да плача 3 денонощия в ъгъла на мазето ми. Затова сега се заредих с очаквания, пилешко бонфиле и протеинови шейкове, за да имам сили да издържа дори нещо по-лошо от "Skintight". С дълбока въздишка открих, че Лив си е взела поуките и "Libertine" звучи далеч по-адекватно. Но честно казано, това не е някакъв голям комплимент...

В този албум няма нищо. Или хайде, почти нищо. Ако скуката от слушането не беше толкова хипнотизираща, може би нямаше да издържа да дослушам "Libertine" докрай, но все пак с много самоувещания го изслушах още веднъж, да не би нещо да съм изпуснал. След като за втори път едва не заспах на интродукцията, започнах с изводите. Първо - една от трите читави песни в този албум е "Solve Me", която някак ми напомни за нещата на Theatre of Tragedy от периода на "Machine". Втората добра песен е "Vanilla Skin Delight", в която голяма доза свежест внасят страхотните гост-вокали на талантливия германски певец Тобиас Регнер. Самата песен е крайно интересна и разнообразна на фона на останалите, така че смело мога да я определя и за най-добрата в албума. Третата добра е заглавната "Libertine", която обаче звучи малко като отхвърлен b-side на Leaves' Eyes. Оттук нататък започва мъката. "Silence", "Panic", "Love Crime", "Meet Me In the Red Sky" и "The Man With the Child In His Eyes" са балади в горе-долу еднакво темпо, като три от тях са почти напълно идентични пиано балади. Ако ми ги пуснете в разбъркан ред - и с пистолет в главата няма да различа коя коя е. Но това не е всичко! Ако не спрете да слушате след първите 15 минути, ще стигнете до трогателно жалкия сингъл "Paris Paris", след който някак внезапно в мен умря всякаква надежда да харесам "Libertine". Вече не ми пукаше, че има някакви крънчи китари, соло или каквото и да е. В клюмналата ми настрани глава кънтеше малоумния припев на песента, а една скромна лига си пропавяше бавно път към рамото ми. След като и кучето на съседа започна жално да вие, сякаш молейки ме да спра с това мъчение, намалих колоните, дочаках нетърпеливо края на албума, останах на тишина и въздъхнах тежко. Имах нужда от почивка.

Краят не беше лесен, защото в затварящата "The Man With the Child In His Eyes" ми се стори, че Лив пее с глас като скърцаща люлка. Наистина неприятен момент, за който не искам да си спомням. Встрани от 2-3 песни, които с малко компромиси харесах, всичко останало ми се стори адски скучно. И така, вече ми беше ясно, че не харесвам този албум и соловата кариера на Лив. Остана ми да се чудя - за каква публика всъщност е предназначен този албум? И аз ли съм предубеден, или наистина "Libertine" е чак толкова скучен и неприятен? Но самият факт, че не исках да си го пусна пак, беше достатъчно красноречив за мен. Замислих се отново - може би има някакво послание или скртио "ключе", което да направи албума по-интересен? Но какво значение би имало това, щом най-важното, а именно музиката, далеч не си струва 22-та лева?

+ + + + +
"Vanilla Skin Delight" и още 1-2 песни се открояват много приятно в албума.
Феновете на софт рока, баладите и женските вокали ще останат далеч по-доволни от мен.
Тук-там леко напомня за годините на Лив в Theatre of Tragedy.

- - - - -
Сърцераздирателно отегчителна творба, в която просто няма какво да чуеш.
Не е ясно към каква точно аудитория е насочена тази музика.
Рядко се среща толкова депресиращо скучна музика.

Подходящо за фенове на:
Theatre of Tragedy, Leaves' Eyes, Indica, Косара Марчинкова и др.
 Автор: Undepth
-=2.5/10=-

It Lies Within - 2012 - Chrysalis

Posted by Today's Metal Crew On сряда, септември 05, 2012 0 коментара

Стил......: Melodic Metalcore
Държава...: САЩ
Лейбъл....: Luxor Records
Отнема....: ~35 минути 


Днес се събудих толкова свежо в 7:03, че първата мисъл в главата ми (веднага след "Баня... бързо", разбира се) беше "Слуша ми се някакъв дебют". Като типичен младеж с компютър, ровнах из интернет какво е излязло в последните дни под формата на дебют и се натъкнах на съвсем пресния дебют на It Lies Within. От адски кратктие описания разбрах само, че става дума за мелодичен, но тежък метълкор, с малко електроника. И макар и кратки, описанията се оказаха доста точни.

Както хиляди пъти сме повтаряли, да измислиш нещо ново в метълкора вече е почти невъзможно. Жанрът вече е смесван буквално с всякакви стилове (класика, транс, поп, рап, джаз и каквото още се сетите) и горе-долу не е останал неизсвирен вид брейкдаун. Затова не мога да кажа, че бях отвяващо впечатлен от този дебют. Макар в него да има нещо, което да го различава (необяснимо с думи, въпрос на усещане е) от много други модерни метълкор банди, в "Chrysalis" има и нещо, което го кара да минава покрай ушите. Това "нещо" е липсата на изненада и новаторство. Дори готини песни като двукасовата мелачка "Now Or Never", мелодичните "Home Is Where the Heart Is" и "Foundations", тежките "Moments & Memories", "Redefined Identity" и "The Watcher" не успяха да ме убедят, че It Lies Within могат да "пробият" с този си дебют. Не защото павят лоша музика (напротив), а защото всичко, което правят, вече е правено хиляди пъти. Чест прави на пичовете, че правят по-тежка музика от някои свои разлигавени колеги, както и че понякога залитат направо към деткор, но за да се получи наистина впечатляващ краен продукт, е нужно нещо повече от съчетание на тежест, мелодичност, няколко сола и Euroarp-а на FL Studio ;-) Неубедителните на места чисти вокали също имат нужда от сериозно шлифоване.

Чудя се как га до кажа така, че да изглежда ясно... затова да речем, че този албум не е никак лош сам по себе си, съчетава доста тежест, мелодия и електроника, но в крайна сметка не предлага нищо, което досега не сме чували, направено по-добре от други групи (Adestria и My Heart To Fear, например). Все пак, не оставайте с впечатлението, че това ревю е негативно. Мога дори да кажа, че вече харесвам ILW, защото макар групата все още да стъпва плахо, показва много талант, който със сигурност ще направи следващия им албум много по-добър от този. Дотогава ще покуфеем и на "Chrysalis", но надали в дългосрочен план.

+ + + + +
Добър сам по себе си албум, към който няма сериозни забележки откъм изпълнение.
Изненадващо добро съчетание/редуване на тежки пасажи с мелодични такива.
Електрониката, макар и доста опростена, е голям плюс за звчуенето на бандата.
Все пак това е дебют, а в него най-важен е талантът, който пичовете показват.

- - - - -
Абсолютно нищо ново под все още горещото септемврийско слънце.
Има мегдан (и нужда) за подобрение на чистите вокали.
Надали ще се задържи извънредно дълго на плейъра ви.

Подходящо за фенове на:
Adestria, My Heart To Fear, Make Me Famous, My Ticket Home и др.
 Автор: Stahli
-=6.5/10=-

Grave Digger - 2012 - Clash of the Gods

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, септември 03, 2012 0 коментара

Стил......: Heavy Metal
Държава...: Германия
Лейбъл....: Napalm Records
Отнема....: ~45 минути 


Гробокопачите са от толкова много години на метъл сцената, че когато те са свирили, аз дори още не съм бил замислен. Някак ми е трудно от тази позиция да казвам каквото и да е за група, заслужила уважението на няколко поколения фенове и създала не една и две култови творби. Grave Digger са дали много на тази музика. И въпреки това, групата никога не постигна култовия статус на колегите си от Accept, например. Grave Digger все пак опитаха да ударят с нова сила в последните години, но въпреки преобладаващо позитивните отзиви на публиката и критиката, последните им творби останаха в графата "добри, но лесно забравими". Аз се имам за дългогодишен фен и пак ми е трудно да си спомня за повечето песни от последните 5 албума.

Но стига празни приказки. Актуален сега е "Clash of the Gods" - новият албум на гробокопачите, базиран изцяло на митологията. "Charon" (лодкарят на Хадес) открива изненадващо с немскоезичната реч на вокалиста на In Extremo - Мика Рейн. Веднага след нея избухва "God of Terror" - песен, носеща духа на 80-те и началото на 90-те, когато Digger бяха в наистина страхотна форма. Този дух остана и в рокаджийската "Helldog", чиито хорови припеви и соло ме върнаха назад във времето. Много умело в нея са поставени и почти незабележими електронни елементи, които правят страхотен контраст между 90-тарското и модерното звучене. Кийбордите са изведени по-напред и в мрачната "Medusa", а хоровите припеви се завръщат с пълна сила в бавната и мачкаща "Clash of the Gods". "Death Angel & The Grave Digger" вкарва в играта и малко траш елементи а ла Megadeth, а тежката "Walls of Sorrow" поема щафетата, добавя още траш рифове, удря с агресивен бридж и изненадва с адски мелодичен припев. След толкова мощ и агресия дойде време и за баладичната "Call of the Sirens", в чийто припев отново се усети стадионния дух на 80-те и 90-те. Смесица между неподправен хеви метъл и траш ме блъсна отново и в "Warrior's Revenge", за да бъда "довършен" от сингъла "Home at Last" - среднотемпов, мачкащ трак, с насечен риф и прав ритъм за основа и епичен припев за разкош и за финал.

Имам усещането, че за разлика от предните няколко албума на групата, този няма да го забравя лесно. Дали защото е по-мелодичен, защото ми напомня за началото на 90-те (когато "проходих" в метъла), дали заради умело използваните кийборди, заради страхотните хорови припеви или още по-страхотната китарна работа - не знам. "Clash of the Gods" искрено ми харесва, без фенско самозалъгване. Като единствен недостатък мога да посоча, че албумът е записан на по-ниски честоти от тези, на които съм свикнал да слушам, заради което ми звучи приглушен и прекалено басов на места. Въпреки това мисля, че COTG е най-добрия на групата от доста години насам. Чуйте го и вие от край до край, помислете и ми кажете дали сте съгласни.

+ + + + +
Страхотни рифове, сола, кийборди и хорови припеви.
Албумът предава по невероятен начин духа на края на 80-те и началото на 90-те.
Има моменти в някои песни, които просто ти се иска да върнеш и да повтаряш до откат.
Ако се порови човек, ще открие още 4 актуални бонус парчета към тези 11.

- - - - -
Използвана е техника за запис с малко по-ниска честота, което никога не ми е допадало като идея.
Хора, нечували досега гласа на Крис Болтендал може би ще му свикнат малко трудно.

Подходящо за фенове на:
Accept, Rebellion, Running Wild, Rage, Metalium, Saxon и др.
 Автор: BGMario
-=8/10=-

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели