TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Callejon - Fandigo

Posted by Today's Metal Crew On събота, август 05, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Post-Hardcore
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: People Like You Records
Отнема: ~51(+10) минути


Айде още една метълкор група реши да направи рязък жанров завой и да издаде албум с изцяло ново звучене. Вярно, че в последно време Callejon не правеха кой знае колко велики неща и с метълкора си и очевидно имаха нужда от промяна на посоката, но... това ли наистина е правилната нова посока? Крещящите вокали са намалени с около 95%, звученето е цялостно олекотено, частично електронизирано и ненужно баладизирано. Значи ли обаче това, че "Fandigo" е провал?

Донякъде, но не съвсем. Колкото и да е странно, "Fandigo" не е толкова лош, колкото загатва, че ще бъде в първите си два трака. По-точно казано, не всички песни в албума са толкова зле, а една определена бройка дори са си много добри. Уви, количествено са доста по-малко от слабашките композиции, за които ще ви разкажа след малко, защото сега искам да започна с хубавото. То идва най-вече с тежките китари в "Pinocchio" и "Nautilus", както и в епичното звучене на дългата 6:32 минути "Fandigo Umami" - единствената песен в албума с малко повече крещящи вокали и, колкото и преувеличено да звучи - една от най-добрите песни в кариерата на Callejon изобщо. Повечко китари можем да чуем още в песни като "Monroe", "Noch einmal" и "Mein Gott ist aus Glas", но композициите не са чак толкова впечатляващи, а и фактът, че изобщо трябва да търсим къде има китари в албум на Callejon е леко потискащ.

Още по-потискащо обаче е началото на този албум и следващата поредица от разочарования в средата му. "Der Riss in uns" отваря албума с баладична меланхолия и по-скоро звучи като досадно 4-минутно интро, в което вокалистът BastiBasti мрънка над микрофона, а следващата "Utopia" е лекичък и неприятно хаотичен трак, който ме накара да се замисля защо Callejon са решили така сами да си кастрират звука. "Hölle Stufe 4" пък може би щеше да ме зарадва, ако след мазната електроника в куплетите си избухваше с тежки китари, но те така и не се появиха, оставяйки потенциала на песента неразгърнат. Е, китари имаше, но в един напълно нелогичен мелодичен припев, който само допълнително ме разочарова. Измрънканите поп-рок баладки "Das gelebte Nichts" и "Mit Vollgas vor die Wand" съвсем ми убиха кефа от слушането, а досадно еднообразната "Nautilus", макар да се опита да оправи нещатас малко повече китарки и дори малък опит за крясъци, хич не се справи със задачата и от нея само си пролича колко са се обезверили Callejon.

Честно казано, даже не съм толкова разочарован, колкото ми е жал за Callejon на този етап. Виждам, че искат да променят нещо, да се освежат, да спечелят нови фенове, да експериментират, но поне на мен ми се струва, че просто са изгубили хъса си, след което са изгубили и себе си в посредствеността, с която са запълнили повече от половината "Fandigo". Приятен бонус е кавърчето на "People are People" в лимитираното издание, както и припомнянето, че "Fandigo Umami" е наистина адски яка песен, която показва, че Callejon могат и много, много повече. Да им се чуди човек защо не са направили целия албум в тази посока, а са го нахакали със скучни пълнежи и мрънкане. Уви, не са първите, а няма и да са последните.


+ + + + +
Една от най-яките песни на групата изобщо е в този албум.
Любопитен опит за промяна, който може и да се хареса на доста фенове.
Безспорно разнообразие откъм подходи, настроения и стилове.

- - - - -
Още една метълкор банда, рязко олекотила звученето си (без да е за добро).
Дълги поредици от разочарования, които не заслужават името Callejon пред себе си.
Балади, мрънкащи вокали, меланхолия и куп неуспешни експерименти.

IF YOU LIKE
Bring Me The Horizon, A Life Divided, Narziss, Eskimo Callboy и др.

Автор: Testset
[4.5/10]

Eisbrecher - Sturmfahrt

Posted by Today's Metal Crew On вторник, август 01, 2017 4 коментара

Стилът: Industrial Metal/NDH
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Sony Music/RCA
Отнема: ~54 минути


Eisbrecher израснаха адски много и консистено продължават да издават здрав албум след здрав албум. NDH феновете вече отдавна не ги ползват за "заместител", докато чакат нова музика от Rammstein, защото Eisbrecher просто са най-добрата активна група в жанра в последните години. "Sturmfahrt" пък е новото доказателство за израстването им и излизането извън рамките на обикновения, пък бил той и добър стар NDH. Не ме разбирайте погрешно - Eisbrecher продължават да са си Eisbrecher, но по-задълбочените фенове ще усетят и лека промяна в звученето им този път, особено когато стане време за експерименти.

Всичко започва с ударния сингъл "Was ist hier los?", който напълно заслужено е избран за такъв и още по-заслужено открива албума. Композицията е може би най-добрата в албума, но тук вече много зависи и коя страна на Eisbrecher предпочитате да слушате. Следвата "Besser" сваля малко агресията, изключва електрониката и завива повече към рока, но запазва тежкото китарно звучене. Веднага след това заглавната "Sturmfahrt" връща NDH звука на пълни обороти и удря с мощен, леко симфоничен припев. И ето тук вече идва първата изненада за мен - "Das Boot". Филм, който дори да не сте гледали, вероятно сте чували под формата на саундтрак някъде. И именно с него се заиграват Eisbrecher, но... поне аз слушах албума вече близо 20 пъти (да, рядко се случва, но се случва) и няма друга песен, която да пропускам толкова често. Една от причините за това е и че следващата песен е друг мой албумен фаворит - мачкащата с тежка, мазна електроника, роботизиран ритъм и мощни ниски китари "Automat", а някак много плавно след нея идва и кавърът на "Eisbär" на Grauzone - песен, на която доста NDH (и далеч не само) групи се изреждат с кавъри от години насам и беше въпрос на време логичното да се случи и Eisbrecher също да я подхванат. Резултатът, очаквано, е доста добър, макар аз да харесвам повече версията на Stahlhammer.

Първата половина на албума завършва с някак купонджийската "Der Wahnsinn", а втората сваля оборотите с "Herz auf", в която започва все повече да се усеща, че Eisbrecher са решили да разчитат все по-малко на електронното звучене в доста от песните в "Sturmfahrt". Така де, не е като съвсем да няма електроника, но този път тя определено е по-малко. Бойната "Krieger" също залага на повече чисто китарно звучене, макар и да има доста явни електронни включвания сред насечените рифове куплетите, но тенденцията става все по-ясна с напредване на албума. Тя продължава и с "Das Gesetz", която доста напомня по настроение и звучене на "Verrückt", но... с по-малко електроника. Баладката "Wo geht der Teufel hin" пък напомня по звучене на почти естрадните балади на Unheilig, а "Wir sind Rock'n'Roll" ни дава да разберем къде е била досега цялата електроника, но това не е особено добра новина, тъй като е малко странно песен с подобно заглавие да не съдържа почти никакви китари и подобно... меко казано странно звучене. "D-Zug" оправя нещата и удря с леко 80-арски електронни куплети и здрав, но мелодичен припев с тежки китари, а "Das Leben wartet nicht" закрива албума, съчетавайки баладично темпо и ударен припев с тежък насечен риф и електроника.

Все още не съм сигурен дали намаленото количество електроника в близо половината композиции в албума е знак за "израстване" над досегашната норма или чисто и просто опит Eisbrecher неусетно да "изчистят" звука си и да дадат повече път на китарите. Знам обаче, че електрониката е неразделна от звученето им и колкото и да ми допада суровия звук на "Der Wahnsinn" и "Besser", все си мисля, че въпросните парчета щяха да са още по-добри с повече електроника в тях. Eisbrecher знаят как да боравят с нея и далеч предпочитам да я разпределят балансирано, отколкото да я "пестят" и после да я изливат наведнъж в странни песни като "Wir sind Rock'n'Roll". И въпреки това мое леко притеснение, просто не мога да скрия, че "Sturmfahrt" е поредният им силен албум, с който затвърждават позицията си на най-добрата активна NDH група в момента - пък дори и да се опитват да избягат от това вече поостаряло определение за музиката им.


+ + + + +
Куп мощни тракове, затвърждаващи Eisbrecher на върха на NDH сцената в момента.
Хем типично и познато, хем леко променено и някак по-"зряло" звучене.
Завидно постоянство в силата и качеството на музиката, която тази група издава.
Тотално хитови тракове като "Was ist hier los?", "Automat" и "Sturmfahrt".
Близо час качествен, разнообразен материал.

- - - - -
Намаленото количество електроника не пречи чак толкова, но определено и не помага.
2-3 осезаемо по-слаби и/или странни композиции.

IF YOU LIKE
Rammstein, Megaherz, Oomph!, Unheilig, Stahlmann, Maerzfeld, A Life Divided и др.

Автор: Testset
[8/10]

Wintersun - The Forest Seasons

Posted by Today's Metal Crew On петък, юли 28, 2017 1 коментара

Стилът: Melodic Death/Folk Metal
От/Год: Финландия, 2017
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~54 минути


Толкова чакане, толкова нагряване, толкова бавене, толкова вражди с лейбъла и толкова обяснения... е, вече не можех да си седя на ръба на стола и да си гриза ноктите в очакване кога ще има "Time II" (след като "Time I" беше тооолкова малък). Накрая се разбра, че няма да има "Time II" (поне не веднага) и се почна ново нагряване, този път за "The Forest Seasons". Wintersun предлагаха албума в Kickstarter (или IndieGoGo, вече не помня, а и не ми дреме) в дигитален вариант за 50 евро (?!) и го бяха напълнили с купища материал, за който може би на много хора не им пукаше. Всички искаха просто шибания нов албум на Wintersun. И най-сетне чакането свърши!

Е, ако сте чували думата "overhype", то спокойно можем да сложим този албум в определението срещу нея в тълковния речник. Толкова дълго бях хайпнат, че накрая дори не бързах да чуя финалния продукт, а когато това се случи, мозъкът ми не избухна, както очаквах, че ще стане. В "The Forest Seasons" има 4 песни с дължина от по около 12-15 минути и всяка от тях отговаря за съответен сезон. Всичко започва, разбира се, с пролетта или "Awaken From the Dark Slumber", но именно тя не успя да ми донесе онова чувство, което очаквах от Wintersun. Да, песента е близо 15 минути дълга, епична, яка, с безупречна продукция, но... толкова. А това е малко за тази група. Не се случва нещо кой знае какво, няма ги дори мега убийствените Wintersun-ски рифове като тези в "Sons of Winter and Stars", да речем) и това е малко разочароващо. E, има малко повече мощ и галопиращ ритъм с готин риф и оркестрации след средата, но определено можеше и още.

Големият и много явен победител в този албум идва с лятото и носи заглавието "The Forest That Weeps" - ето това вече е гениалният трак, който очаквахме да чуем от Яри! Епичен, със страхотни мелодии, рифове, оркестрации и хорови напеви. Така жадуваният убийствен разкуфяващ риф също е тук и идва малко след 7-ата минута, за да си кажем "Ето това вече са Wintersun!" и да ударим с юмрук по масата. Настроение обаче рязко се сменя с идването на 14-минутната есен, озаглавена "Eternal Darkness". Тук, признавам, изобщо не разбрах идеята на Яри. След 100-секундна интродукция, песента избухва с мрачен, скоростен блек метъл ритъм, задържащ се в същия вид около 3 минути и половина, което е малко изморително не само за свирене, но и за слушане. След един куп мрачни Dimmu Borgir-овски сегменти блек рритъмът се завръща за още 3+ минути и... песента свършва рязко. Само аз ли не чух много Wintersun тук...?

С "Loneliness", бавното и темпо и тъжно интро идва зимата. Яри започва да разчита на чистите си вокали и резултатът е учудващо красив и меланхоличен. Темпото не се вдига много, но въпреки това композицията се развива постепенно и по някое време зазвучава като истинска пиеса в няколко отделни действия ("The Haunting Darkness", "The Call of the Dark Dream", "Beyond the Infinite Universe" и "Death"). И поне аз си знам, че за да харесам песен в бавно темпо, тя трябва да е нещо наистина специално. Е, това тук определено е такова. Този красив и епичен финал ми показа, че Wintersun още имат с какво да ме изненадат приятно и че въпреки не толкова силните пролет и есен, няма как да кажа лоша дума за композиционните умения на Яри. Иначе - да, знам, и аз чаках да дам най-накрая една 10-ка от сърце, но определено не мога да го сторя с "The Forest Seasons". Надявам се само да не чакаме и да се overhype-ваме 5-10 години за "Time II", защото следващия път просто не знам дали вече няма да ми е писнало.


+ + + + +
Безупречна продукция, за която Яри говореше, че иска сигурно от 10-ина години насам.
Поне две брилянтни композиции, което в случая се равнява на половин албум.
Дори по-слабите композиции са над средното ниво за която и да е група.

- - - - -
Слаба първа половина на отеварящия трак.
Доста объркваща есен, която повече напомня за Dimmu Borgir, отколкото за Wintersun.
След 5 години чакане и тооолкова много нагряване, очаквах повече.

IF YOU LIKE
Ensiferum, Equilibrium, Kalmah, Insomnioum, Suidakra, Children of Bodom и др.

Автор: Testset
[7/10]

Exit Eden - Rhapsodies In Black

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 15, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic Metal
От/Год: САЩ/Франция/Бразилия/Германия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~47 минути


Exit Eden е чисто нова група, в която главни действащи лица са четирите фронтдами от 4 различни краища на света. Вероятно вече познавате много добре Аманда Сомървил (Kiske/Somerville) и Клементин Делюни (Visions of Atlantis, ex-Serenity), а редом до тях застават бразилката Марина ла Торака и германката Ана Брунер. Първият им албум "Rhapsodies In Black" пък съдържа 11 симфо метъл кавъра на поп парчета - някои успешни, други - не особено.

Редно е веднага да се каже - забележки към гласовете на дамите просто няма как да имам - всяка от тях има своя специфична бленда и четирите се допълват много добре, пеейки и солово, и хорово. Друг е въпросът обаче кои кавъри са им се получили и кои - не. Така например пуснатият като сингъл кавър на "Unfaithful" на Rihanna прави тази иначе досадна песен да звучи добре и хитовото ѝ звучене може да се усети дори от нас, метъл феновете. Същото звучи за страхотно преработената "Incomplete" (на Backstreet Boys) и красивите ѝ оркестрации, както и за чудесно ъпгрейднатата "Firework" (на Katy Perry). "Total Eclipse" (на Bonnie Taylor) пък звучи много автентично, а "Impossible" (на Shontelle) следва добре стъпките на оригинала и определено го надгражда. С малко резерви останах към нелошите, но леко странни кавъри на "Paparazzi" (на Lady Gaga) и "Skyfall" (на Adele). Защо? Защото не съм сигурен, че на всяка от тези песни им отиват оперни вокали.

И докато дамите са изкопчили каквото могат от "Fade To Grey" (на Visage), то не мога да кажа, че останах впечатлен нито от версията на "Quiestion of Time" на Depeche Mode, нито от тази на "Frozen" (на Madonna) или "Heaven" (на Brian Adams), макар че за последната надали много хора ще се съгласят с мен. Там проблемът ми е, че оперното пеене надделява прекалено много, а с него - и Аманда Сомървил, чиято роля ми се струва много осезаемо по-голяма от тази на останалите дами. Нито дума няма да кажа против гласа ѝ - просто на места ми идва в повече и не съм сигурен, че е най-подходящият за правене на подобни кавъри. Оттам нататък - албумът е приятна зарибявка, но нищо по-грандиозно от това. Метъл кавъри на поп-песни вече прави всеки в YouTube, затова и може би очаквах нещо малко по-креативно от Exit Eden. Но и така бива.


+ + + + +
Четири талантливи дами с хубави, различни гласове на едно място винаги е добра новина.
Много сполучливи кавъри на Rihanna, Backstreet Boys, Katy Perry и Shontelle.
Фразата "симфо метъл кавъри на поп песни" автоматично предизвиква любопитство.

- - - - - 
Не особено невероятно кавъри на Depeche Mode, Adele, Madonna, Brian Adams и Lady Gaga.
Прекалено много присъствие на иначе хубавия глас на Аманда Сомървил.
Вече всеки втори в YouTube прави метъл кавъри на поп песни и без това...

IF YOU LIKE
Visions of Atlantis, Nightwish, ReVamp, Delain, Tarja, Xandria и др.

Автор: Testset
[6/10]

[OUTSIDE!] Russkaja - Kosmopoliturbo

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юли 09, 2017 0 коментара

Стилът: Folk/Ska/Polka/Rock
От/Год: Австрия/Русия/Украйна, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~37 минути


Кой по-добре от мултинационална банда може да направи албум, наречен "Kosmopoliturbo"? Емигрантският рок на Russkaja този път е събран в един албум, в който има песни на английски, руски, немски, италиански и испански, допълнително се възпява Япония, а една песен носи заглавие на френски. Друг е въпросът обаче дали Георгий Маказария (вокали) пее достатъчно добре на всички тези езици и дали този път Russkaja не са взели и някои странни решения, първото от които - изборът на сингли. Не знам дали решението е взето от тях или лейбъла, но двата пуснати сингъла далеч не са сред най-добрите в албума.

"Kosmopoliturbo" е кратък, но максимално разнообразен, само че този път разнообразието не е задължително добра новина. Но да почнем подред - отварящата "Hey Road" е абсолютно типичен Russkaja трак, който не изненадва с нищо, но добре затвърждава стила и звученето на групата. "Alive" също раздвижва с типичната им смесица от ска и цигански романс, но изненадва с леко объркващи, но не и лоши електронни включвания (които може би трябва да напомнят за рап?), които внасят първта доза разнообразие в албума. Веднага след това обаче идва най-лошото решение, което Russkaja някога са взимали и то носи заглавието "Still In Love". Песничката е лековата, лятна и позитивна, но... кой реши, че употребата на autotune през цялото време е добра идея? Autotune-ът прави песента неслушаема и може само да накара феновете да се чудят дали Russkaja искат да пробият в поп-чартовете.

За щастие, нещата бързо си идват на мястото с изпятата на руски "Hello Japan" и една от най-добрите песни на Russkaja изобщо - "Volle Kraft Voraus". Втората започва като абсолютен руски романс (ама на немски) и избухва в зверски яка ска с мега зарибяваща мелодия, задавана от брас секцията - и точно затова си мисля, че именно този трак трябваше да е основен сингъл, вместо, да речем, изпятата с ужасния италиански на Маказария "Mare Mare". Парчето прилича на нещо, което мъртвопияният Адриано Челентано би изпял в руска кръчма, но не виждам как е заслужило място в този албум. Нататък "Cheburashka" вкарва малко повече скорост и "жица" в играта, но не блести с нищо повече, "La Musica" показва, че Георгий знае и малко испански, а "Chef de Cuisine" е може би най-тежката песен в албума, както и другата най-добра в него. Всичко завършва с естрадната баладка "Send You an Angel", която прсото няма с какво да бъде запомнена.

Макар и в албума да има нови любими песни като "Volle Kraft Voraus" и "Chef de Cuisine", които ме връщат към времената на "Kasatchok Superstar", мисля, че "Kosmopoliturbo" е най-слабата творба на групата досега. В него има доста по-малко съдържание, а нивото и без това бавно спадаше от "Energia" насам. Така накрая оставаме хем с по-малко избор, хем с по-голям процент компромисни композиции, изпети с компромисни знания по италиански, да речем. Да не ме разбере някой погрешно - адски уважавам полиглотството на Георгий Маказария, но италианският и испанският просто не са неговите езици, за разлика от руския и немския. Още съм потресен и от ужасния autotune в "Still In Love", а някои от заобикалящите го песни на ниво "окей" така и не ми оправиха напълно впечатленията. Важно е обаче и да се знае, че Russkaja правят музика за забавление, а такова определено има и в този албум. Просто този път не е точно моят тип забавление.

 
+ + + + +
Разнообразие, полиглотство, настроение и раздвижващи ритми.
Една от най-яките песни на Russkaja някога е тук - "Volle Kraft Voraus"!
Космополитна група с космополитен албум - просто адски им отива.

- - - - -
Няколко много разочароващи и объркващи композиции, които просто звучат като грешки.
Италианският и испанският на Маказария звучат много дървено и... ъм... пиянски?
Кой the fuсk реши, че autotune е добра идея за тази група и този глас?
Позагубена е онази страхотна енергия, заради което това е най-слабият им албум досега. 
 
IF YOU LIKE
Gogol Bordello, Rotfront, Dubioza Kolektiv, Kultur Shock и др.

Автор: Testset
[N/A]

Masterplan - Pumpkings

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юли 05, 2017 0 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~63 минути


Както сигурно си личи от заглавието, това е албум с кавъри на Helloween. Даже "кавъри" не е съвсем правилната дума, защото тия песни са си на Роланд Грапов и той може да си се разполага с тях както реши (явно е постигнал това споразумение с бившите си колеги), но все пак... чувството е странно, а първият въпрос, който си зададох броени минути, след като си пуснах този албум, беше "Кому е нужно?". Сериозно, какъв е смисълът от този албум? Още преди да го изсlушам знаех, че новите версии просто няма как да са по-добри от оригиналите и... се оказах прав. Роланд е супер, Рик Алци пее добре, но в крайна сметка - какво от това?

Ще започна съвсем дребнаво като се заям, че която и да е от 11-те песни в "Pumpkings" не би наранила особено един сетлист на Helloween, ако я няма в него. С други думи - ако не си много задълбочен фен, може дори да не си чувал доста от тия парчета, тъй като нито едно от тях не може да мине за голям Helloween-ски хит. Е, бих искал да чуя една от любимите ми песни от "The Dark Ride" - "Escalation 666" на живо, но тази нейна нова версия просто не е по-добре от оригинала. Всъщност, нито една от песните тук не е по-добра от оригинала - нито награждат с кой знае колко по-добра продукция (а в някои случаи дори е обратното), нито дават някакъв нов поглед над тях, нито нищо. Да, "The Chance", "Mr. Ego" и "Take Me Home" са много яки песни, но ми стигат напълно в изпълнение на Helloween.

Чест и почитания към Роланд за работата му в Helloween и Masterplan, само уважение за купищата добри композиции, които е написал в кариерата си, но "Pumpkings" е адски безсмислен албум. Нито една от новите версии с нищо не надгражда оригиналите и дори не ги представя в някаква различна светлина. Всичко е нота по нота, максимално близо до оригиналите. Затова отново питам - какво от това и кому е нужно?


+ + + + +
Нови версии на готини Helloween-ски песни, тук-там с леко освежена продукция.
Роланд се е доближил максимално близо до оригиналите, а Рик Алци се справя добре с вокалите.

- - - - -
Новите версии с абсолютно нищо не надграждат оригиналите, даже често е обратното.
Рик Алци може да е добър вокалист, но не е Киске, а песните с Дерис просто не му пасват.
Няма да се сърдя прекалено, ако не чуя нито една от тези песни на концерт на Helloween.
Какво от това?
Кому е нужно?

IF YOU LIKE
Helloween, At Vance, Jorn, Firewind, Gamma Ray, Serious Black и др.

Автор: Testset
[3/10]

Celldweller - Offworld

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 01, 2017 0 коментара

Стилът: Electronic Rock/Ambient
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: FiXT
Отнема: ~53 минути


Ако някога сте се чудили какво би останало от Celldweller, ако се махнат стотиците писти с електроника, тежки китари и бързото темпо - "Offworld" ще даде отговор на чуденето ви. Аз, признавам, не бях готов за това и мислех, че четвъртият студиен албум на Celldweller ще е в типичния за Клейтън стил, но... не би. И не е хубаво да подхождате и вие с такива очаквания, защото иначе като нищо ще останете разочаровани, както, признавам, останах аз. Не защото "Offworld" е лош, даже много напротив - просто се бях настроил за един много по-различен Celldweller албум.

"Offworld" е не само любопитна изненада и един вид алтернативен Celldweller, но и нещо, което очевидно Клейтън отдавна е искал да направи и покаже на света. Няма спор, че е полезно за всеки артист и най-вече музикант да покаже, че може да прави и нещо различно, а в крайна сметка това е полезно и за феновете в дългосрочен план. И въпреки това не мога да кажа, че мозъкът ми се отвя от емоция, докато слушах "Offworld". Може би аз съм емоционално дърво, може би аз съм претенциозният фен, който иска да чува любимата си музика от любимите си групи - не знам. Просто "Offworld" е прекалено различен по прекалено много начини.

Да речем, че е окей електрониките да бъдат намалени, макар именно те да са запазена марка на Клейтън. Да речем, че и тежките китари може да изчезнат, без обаче да се налага да се прави поредният никому ненужен акустичен албум. Но не мога да разбера как е добра идея целият албум да е в бавно, почти приспивно ембиънт темпо. На преден план през цялото време са гласът на Клейтън (макар и с доста ефекти), пианото и различни видове тиха аналогова електроника, но това не променя факта, че всяка песен в този албум прилича на досадно интро за истински Celldweller албум. Знам, звучи грубо и не е съвсем вярно, но нямаше как да не споделя и тази мисъл, за да придобиете представа за общото звучене на "Offworld".

Захващайки песните поотделно, можем лесно да откроим заглавното и почти изцяло ембиънт тракче "Offworld", сингълът "The Great Divide" с неговите красиви акустични китари и аналогова електроника, акапелната (но с доста вокални ефекти) интерлюдия "Mother's Arms" и 6-минутната "Last Night on Earth", в която за пръв и последен път се дочува далечното ехо на китари с дисторшън. В лошия смисъл пък определено се открояват изключително скучната "Into the Fall" и тотално приспиващата от досада "Echoes". Като най-лична и емоционална пък определено мога да посоча "Too Many Tears", в която текстът играе много сериозна роля.

Сигурно дотук звуча много негативно, но "Offworld" има силни страни. Този път обаче те не са в музиката, а в текстовете, атмосферата и суровата емоция, която Клейтън очевидно влага във всяка строфа. Надали този човек някога е писал по-лична музика и откровени текстове и това заслужава уважение и разбиране дори от най-претенциозните и жалко тропащи с крак фенчета като мен. Дори така обаче просто не мога да се отърва от мисълта, че това не е "истински" Celldweller албум, а нещо като клейтънска версия на акустичния албум. С други думи - Клейтън май е имал по-голяма нужда от този албум, отколкото феновете.


+ + + + +
Най-личният и емоционален албум на Celldweller досега.
Завладяваща, мрачна, меланхолична и неочаквано тъжна атмосфера.
Клейтън показва, че може да прави добра музика и по съвсем различен начин.

- - - - -
Твърде далеч от познатото Celldweller звучене.
Изключително бавно и изморително темпо през ЦЕЛИЯ албум.
Три трака в тоя стил щяха да стигнат, цял албум идва в повече.
Някои неприемливо слаби, бавни, дълги и досадни композиции.


IF YOU LIKE
Gary Numan, Depeche Mode, A Life Divided, Vega Nova, Blue Stahli и др.

Автор: Stahley
[N/A]

Orden Ogan - Gunmen

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 19, 2017 1 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~57 минути


Orden Ogan бързо се превърнаха в синоним на качество и постоянство, когато става дума за модерен пауър метъл. И като изключим ужасните им обложки в последно време (сменете художника, пичове), Orden Ogan продължават да са почти безгрешни и да правят това, което могат най-добре. Отварящият трак и първи сингъл "Gunman" много добре загатва какво ни чака по-нататък из албума - епичен, често галопиращ пауър/хеви метъл с тежки китари и запомнящи се припеви и китарни мелодии. Близо 7-минутната "Fields of Sorrow" обаче може би идва прекалено рано, тъй като изобщо не бях готов за бавен и дълъг трак още в началото.

За щастие, силните "Forlorn and Forsaken" и галопиращият хит "Vampire in Ghost Town" идват точно навреме, като втората, макар също да е дълга над 6 минути, изобщо не успява да "натежи" като времетраене - даже оставя чувството, че може още поне две минути да послушаме насечените ѝ рифове. След нея със залъгващо баладично начало и гласа на Лив Кристин идва "Come With Me to the Other Side". Казвам "залъгващо", защото песента рязко "избухва" със скорост и още разкуфяващи насечени рифове, сякаш Orden Ogan ни бъзикат и ни казват: "Мислехте, че щом е с Лив Кристин, ще е балада, нали? Ха пък да видите вий чудо!". Следващият трак "The Face of Silence" пък има същата дължина, но много по-химноподобна структура, като поне аз го виждам като сигурен бъдещ концертен хит.

"Ashen Rain" и "Down Here (Wanted: Dead or Alive)" са единствените песни в албума с дължина под 4 минути и сякаш пришпорват коня от обложката към финалната линия, само че преди нея има още какво да се чуе. "One Last Chance" е поредният трак с прекалено як риф, за да не му отдадем почит с куфеене, а близо 9-минутният финал "Finis Coronat Opus" изисква от нас последно усилие на вратните прешлени, макар че бързите моменти в него приключват някъде към средата му. Така свършва и всичко в "Gunmen".

Единственият проблем на "Gunmen" е, че нищо в него не носи изненада, а похватите с мелодичните беквокали, колкото и да са яки, вече започват да се повтарят абсолютно навсякъде. Пак ми се иска да се заям и за адски нелепата обложка, която би била подходяща за осморазряден хеви албум, но не прави никаква услуга на далеч по-хубавото съдържание, което прикрива в момента. И тия работи имат значение понякога.


+ + + + +
Купища страхотни рифове, припеви, сола и всякакви други видове мелодии.
Често галопиращо темпо, подкрепено от тежък китарен звук и бумтящ бас.
Близо час материал без почти никакви обективни недостатъци.

- - - - -
Някои прекалено дълго проточващи се композиции (особено когато темпото падне).
Често повтарящи се похвати, които към края почват леко да омръзват.
Без особени изненади като цяло.

IF YOU LIKE
Blind Guardian, Elvenking, Powerwolf, Hammerfall, Running Wild, Sabaton и др.

Автор: Testset
[8/10]

Igorrr - Savage Sinusoid

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юни 13, 2017 2 коментара

Стилът: Avant-garde/Experimental/Metal/Baroque
От/Год: Франция, 2017
Лейбъл: Metal Blade Records
Отнема: ~39 минути


Ако сте сред хората, които все още не са попадали на Igorrr, леко ви завиждам, че тепърва ще се запознаете и ще мога да си представям обърканите ви изражения, докато слушате "Savage Sinusoid", който и без това бележи голяма нова стъпка за групата, тъй като този път е записан по много по-различен начин от предишните (писани предимно на компютър) албуми, без никакви семпли. Както сигурно се досещате от стила, описан горе, това не е просто метъл албум - добавете към определенията там електроника, класическа музика, дет, брейккор, дъбстеп, българска народна музика и, ако всичко дотук още не е достатъчно объркващо - текстове на псевдолатински за капак.

Към този албум няма как да подходите с очаквания, затова изчистете съзнанието си напълно и се подгответе за уникален по рода си организиран хаос. Всичко започва с налудничавото интро "Viande" и първия пуснат сингъл "Ieud". Бароковото му начало и каращите ме да настръхвам всеки път крясъци на Лорен Луноар скоро дават път на мрачна електронна вакханалия с тлъсти бийтове и опустошителни бласт бийтове, които пък спират, за да се насладим на красивия оперен глас на вокалистката Льор. Нататък елементите постепенно се смесват по великолепен начин, като искрено ви препоръчвам да гледате видеото към песента, за да я възприемете.

Нещата стават съвсем интересни, особено от българска гледна точка, тъй като "Houmous" е вдъхновена именно от нашия фолклор (изрично попитах Igorrr за това и той потвърди) и неравноделните му ритми. Специално за маниаците на тая тема пък ще си кажа, че май-май въпросният неравноделен ритъм представлява два такта 7/8 (ръченица), редуващи се с два такта 3/4 (валс). Песента включва акордеон (баян), саксофон, тарамбука и, разбира се - зверски бласт бийтове, електроника и неочаквани елементи, като завършва с кудкудякане на кокошка (няма бъзик) и 8-битова електроника. Веднага след това се връщаме в многопластовия мрак с едновременно плашещата и красива "Opus Brain", а всичко утихва за миг с "Probléme D'émotion", която по-скоро напомня за пиано концерт на Шопен.

С класическо звучене и прекрасния звук на акустична китара започва "Spaghetti Forever", която избухва в епичен Igorrr-ски хаос с тежки китари, брейккор, двойни каси и мазна електроника. Акордеонът в "Cheval" пък залъгва със звучене на френски шансон, но когато зад микрофона започва да грухти Травис от Cattle Decapitation, нещата стават сериозни. Още по-тежки пък стават в едва 2-минутната, но изпълнена със съдържание (и много зловещи грухтежи и дет метъл) "Apopathodiaphulatophobia", а още по-налудничави в тотално психарския инструментал "Va Te Foutre". Малко преди финала идва "Robert" - брейккор трак, който може би най-много напомня за предишните албуми на Igorrr и в който отново за малко дочуваме елементи на български фолклор. След смазващия му финал, представляващ... дъбстеп с дисторшън, идва време и за довиждане с "Au Revoir" - може би най-малко експерименталната, но не по-малко красива и епична песен в "Savage Sinusoid", където пианото отново играе водеща роля.

"Savage Sinusoid" е грандиозен албум, който обаче не е за всеки. Той няма да ви хареса, ако сте свикнали винаги да слушате музика с ясни и предвидими структура, както и ако вече сте фен, но очаквате албум със същото съдържание като "Nostril", например. Този албум е различен не просто от албумите на всички останалите банди, но е различен и от албумите на Igorrr, като без никакъв свян твърдя, че е и най-добрият сред тях. Подобно съчетание на коренно различни стилове не се среща всеки ден дори от най-смелите метъл експериментатори, а дори и да попадне човек на такова, то определено не е на нивото на това чудо тук.


+ + + + +
Ето това вече е нещо наистина различно и адски силно открояващо се!
Перфектно организиран хаос, съчетаващ несъчетаемото по абсолютно уникален начин.
Мрак, красота, агресия, спокойствие, екстремност, епичност и куп объркващи емоции на едно място.
Гигантски стилови контрасти, включващи и цял трак, вдъхновен от нашия фолклор.
Така става, когато музиката се третира като авнгардно и експериментално изкуство.
Хвърлен е МНОГО труд над всички отделни звуци и събирането им в хомогенен краен продукт.
Изобщо не можеш да очакваш какво ще чуеш в следващия момент.

- - - - -
Ех, само още 1-2 трака да имаше, щяха да дойдат идеално...
Подобен хаос, пък бил той и организиран, далеч не може да понесе на всеки.

IF YOU LIKE
Whourkr, Ruby My Dear, Venetian Snares, Pryapisme, Шопен, Бах и др.

Автор: Testset
[9.5/10]