TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Orden Ogan - Gunmen

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 19, 2017 1 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~57 минути


Orden Ogan бързо се превърнаха в синоним на качество и постоянство, когато става дума за модерен пауър метъл. И като изключим ужасните им обложки в последно време (сменете художника, пичове), Orden Ogan продължават да са почти безгрешни и да правят това, което могат най-добре. Отварящият трак и първи сингъл "Gunman" много добре загатва какво ни чака по-нататък из албума - епичен, често галопиращ пауър/хеви метъл с тежки китари и запомнящи се припеви и китарни мелодии. Близо 7-минутната "Fields of Sorrow" обаче може би идва прекалено рано, тъй като изобщо не бях готов за бавен и дълъг трак още в началото.

За щастие, силните "Forlorn and Forsaken" и галопиращият хит "Vampire in Ghost Town" идват точно навреме, като втората, макар също да е дълга над 6 минути, изобщо не успява да "натежи" като времетраене - даже оставя чувството, че може още поне две минути да послушаме насечените ѝ рифове. След нея със залъгващо баладично начало и гласа на Лив Кристин идва "Come With Me to the Other Side". Казвам "залъгващо", защото песента рязко "избухва" със скорост и още разкуфяващи насечени рифове, сякаш Orden Ogan ни бъзикат и ни казват: "Мислехте, че щом е с Лив Кристин, ще е балада, нали? Ха пък да видите вий чудо!". Следващият трак "The Face of Silence" пък има същата дължина, но много по-химноподобна структура, като поне аз го виждам като сигурен бъдещ концертен хит.

"Ashen Rain" и "Down Here (Wanted: Dead or Alive)" са единствените песни в албума с дължина под 4 минути и сякаш пришпорват коня от обложката към финалната линия, само че преди нея има още какво да се чуе. "One Last Chance" е поредният трак с прекалено як риф, за да не му отдадем почит с куфеене, а близо 9-минутният финал "Finis Coronat Opus" изисква от нас последно усилие на вратните прешлени, макар че бързите моменти в него приключват някъде към средата му. Така свършва и всичко в "Gunmen".

Единственият проблем на "Gunmen" е, че нищо в него не носи изненада, а похватите с мелодичните беквокали, колкото и да са яки, вече започват да се повтарят абсолютно навсякъде. Пак ми се иска да се заям и за адски нелепата обложка, която би била подходяща за осморазряден хеви албум, но не прави никаква услуга на далеч по-хубавото съдържание, което прикрива в момента. И тия работи имат значение понякога.


+ + + + +
Купища страхотни рифове, припеви, сола и всякакви други видове мелодии.
Често галопиращо темпо, подкрепено от тежък китарен звук и бумтящ бас.
Близо час материал без почти никакви обективни недостатъци.

- - - - -
Някои прекалено дълго проточващи се композиции (особено когато темпото падне).
Често повтарящи се похвати, които към края почват леко да омръзват.
Без особени изненади като цяло.

IF YOU LIKE
Blind Guardian, Elvenking, Powerwolf, Hammerfall, Running Wild, Sabaton и др.

Автор: Testset
[8/10]

Igorrr - Savage Sinusoid

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юни 13, 2017 0 коментара

Стилът: Avant-garde/Experimental/Metal/Baroque
От/Год: Франция, 2017
Лейбъл: Metal Blade Records
Отнема: ~39 минути


Ако сте сред хората, които все още не са попадали на Igorrr, леко ви завиждам, че тепърва ще се запознаете и ще мога да си представям обърканите ви изражения, докато слушате "Savage Sinusoid", който и без това бележи голяма нова стъпка за групата, тъй като този път е записан по много по-различен начин от предишните (писани предимно на компютър) албуми, без никакви семпли. Както сигурно се досещате от стила, описан горе, това не е просто метъл албум - добавете към определенията там електроника, класическа музика, дет, брейккор, дъбстеп, българска народна музика и, ако всичко дотук още не е достатъчно объркващо - текстове на псевдолатински за капак.

Към този албум няма как да подходите с очаквания, затова изчистете съзнанието си напълно и се подгответе за уникален по рода си организиран хаос. Всичко започва с налудничавото интро "Viande" и първия пуснат сингъл "Ieud". Бароковото му начало и каращите ме да настръхвам всеки път крясъци на Лорен Луноар скоро дават път на мрачна електронна вакханалия с тлъсти бийтове и опустошителни бласт бийтове, които пък спират, за да се насладим на красивия оперен глас на вокалистката Льор. Нататък елементите постепенно се смесват по великолепен начин, като искрено ви препоръчвам да гледате видеото към песента, за да я възприемете.

Нещата стават съвсем интересни, особено от българска гледна точка, тъй като "Houmous" е вдъхновена именно от нашия фолклор (изрично попитах Igorrr за това и той потвърди) и неравноделните му ритми. Специално за маниаците на тая тема пък ще си кажа, че май-май въпросният неравноделен ритъм представлява два такта 7/8 (ръченица), редуващи се с два такта 3/4 (валс). Песента включва акордеон (баян), саксофон, тарамбука и, разбира се - зверски бласт бийтове, електроника и неочаквани елементи, като завършва с кудкудякане на кокошка (няма бъзик) и 8-битова електроника. Веднага след това се връщаме в многопластовия мрак с едновременно плашещата и красива "Opus Brain", а всичко утихва за миг с "Probléme D'émotion", която по-скоро напомня за пиано концерт на Шопен.

С класическо звучене и прекрасния звук на акустична китара започва "Spaghetti Forever", която избухва в епичен Igorrr-ски хаос с тежки китари, брейккор, двойни каси и мазна електроника. Акордеонът в "Cheval" пък залъгва със звучене на френски шансон, но когато зад микрофона започва да грухти Травис от Cattle Decapitation, нещата стават сериозни. Още по-тежки пък стават в едва 2-минутната, но изпълнена със съдържание (и много зловещи грухтежи и дет метъл) "Apopathodiaphulatophobia", а още по-налудничави в тотално психарския инструментал "Va Te Foutre". Малко преди финала идва "Robert" - брейккор трак, който може би най-много напомня за предишните албуми на Igorrr и в който отново за малко дочуваме елементи на български фолклор. След смазващия му финал, представляващ... дъбстеп с дисторшън, идва време и за довиждане с "Au Revoir" - може би най-малко експерименталната, но не по-малко красива и епична песен в "Savage Sinusoid", където пианото отново играе водеща роля.

"Savage Sinusoid" е грандиозен албум, който обаче не е за всеки. Той няма да ви хареса, ако сте свикнали винаги да слушате музика с ясни и предвидими структура, както и ако вече сте фен, но очаквате албум със същото съдържание като "Nostril", например. Този албум е различен не просто от албумите на всички останалите банди, но е различен и от албумите на Igorrr, като без никакъв свян твърдя, че е и най-добрият сред тях. Подобно съчетание на коренно различни стилове не се среща всеки ден дори от най-смелите метъл експериментатори, а дори и да попадне човек на такова, то определено не е на нивото на това чудо тук.


+ + + + +
Ето това вече е нещо наистина различно и адски силно открояващо се!
Перфектно организиран хаос, съчетаващ несъчетаемото по абсолютно уникален начин.
Мрак, красота, агресия, спокойствие, екстремност, епичност и куп объркващи емоции на едно място.
Гигантски стилови контрасти, включващи и цял трак, вдъхновен от нашия фолклор.
Така става, когато музиката се третира като авнгардно и експериментално изкуство.
Хвърлен е МНОГО труд над всички отделни звуци и събирането им в хомогенен краен продукт.
Изобщо не можеш да очакваш какво ще чуеш в следващия момент.

- - - - -
Ех, само още 1-2 трака да имаше, щяха да дойдат идеално...
Подобен хаос, пък бил той и организиран, далеч не може да понесе на всеки.

IF YOU LIKE
Whourkr, Ruby My Dear, Venetian Snares, Pryapisme, Шопен, Бах и др.

Автор: Testset
[9.5/10]

Anathema - The Optimist

Posted by Today's Metal Crew On петък, юни 09, 2017 1 коментара

Стилът: Atmospheric/Progressive Rock
От/Год: Англия, 2017
Лейбъл: Kscope Records
Отнема: ~56 минути


"Ама вие верно ли?" бе първата ми мисъл, когато видях името на албума "The optimist" и фаровете на приближаваща кола на обложката. Anathema сякаш вече почнаха да се самоиронизират, или поне като си припомня остарели заглавия от рода на "One Last Goodbye" и "They (Will Always) Die", това име и тази обложка за мен бяха едно кратичко LOL. Но - doesn’t matter, released album!

Оптимистът започва тактично с координати на Google Maps, които ни казват че действието ще започне от залива на Сан Диего. Казвам действие, тъй като този албум (в очите на братя Cavanagh) ще се опита да ни разкаже историята на човека от обложката на "A Fine Day To Exit" от 2001-ва година. И от звука на чайки, плаж и стъпки в пясъка навлизаме в оптимизма "Leaving It Behind" със странен техно бийт и електроника, достойна за албум на Жан Мишел Жар. От "Endless Ways" разбираме, че Лий Дъглас е все по-неделима част от състава на групата, че ще има много оркестрации за фон (може би последица от представянето на Anathema в Пловдив), и че звукът на тази творба ще бъде предимно с електронни и синтетични вметки. Също така ще преобладават клавирните партии, които представляват едноименното "The Optimist". Парчето комбинира вече преобладаващата концепция, като добавя малко китара за фон, но ненужно споделя заглавието си с това на албума, тъй като не ескалира в каквато и да било посока, освен към еднотипното "San Francisco", което представлява един зациклящ инструментал. Пардон, атмосферичен. Като цяло, дотук това ми е проблемът - изключително слабо, еднотипно и скучно започване на албум, който е правен 3 години след последния.

"Springfield" беше първото нещо, което чух от този албум, и сравнено с това което чух досега, успя да върне настроението и убеждението, че слушам Anathema (с уговорката един определен тип Anathema). Така типичната за тази група меланхолия прави завръщане ЧАК в средата на "The Optimist" и нанася своя успешен удар в "Springfield" и следващото "Ghosts". Не, не казвам, че нещо кой знае колко се променя, просто оттук нататък Anathema успяват да сплотят композициите в стил, който да е приятен за слушане. Последвалото "Can’t Let Go" за малко да получи тежко негативно мнение заради интрото си, което ми напомни филма "Брилянтин" (да, толкова възрастен съм), но мелодията се закрепи, продължавайки концепцията на предишните две парчета. "Close Your Eyes" дава отново място на Лий Дъглас за водещи вокали, което автоматично значи, че скоростта пада и се набляга на пиано и ноар кабаре инструментал, и трябва да призная, че това звучи интересно - странно, но интересно. Скоростта остава непроменена с "Wildfires", което към средата си успява да избълва един що-годе тежък ретро-анатемски риф (ретро, ретро, колко па да е ретро). И закриваме с дългичката 11 минути "Back to the Start", която играе ролята на римувана интроспекция на лирическия герой, чиято основна мелодия (започваща към четвъртата минута) ми се струва или крадена, или нарочно композирана като нещо, което вече съм чувал в някой филм. Намирам за негатив, че изходното парче не е плътно 11 минути музика, а 6 минути музика, празни концептуални звуци, и бомбастично нелогично излигавено аутро от страна на някой с китара и до него кафез с цвирикащо пиле.

В края на краищата оценката ми е комбинация от двете активни точки на интерес в "The Optimist": инструментално, албумът е добре издържан, особено във втората си половина. Оркестрациите може би са малко повече, но това вече го намирам за въпрос на вкус и кеф на слушателя. Синтезирането на барабаните играе особено лоша шега на Anathema, тъй като прави цялостно звучене не на албум, а на саундтрак на евтин романтичен филм. И като казах саундтрак - докато пишех това ревю, на всяка употреба на думата "концепция" се чесах по тиквата. Историята я има - някакъв рандъм пич се събужда на плажа, пали си колата, кара накъдето му виждат очите и има някаква форма на амнезия. Усеща се ясно, че нещо го тормози ("Springfield",  "Ghosts", "Can't Let Go") и че достига момент на катарзис ("Close Your Eyes", "Wildfires", "Back to the Start"), но като цяло всичко е оставено прекалено много на въображение и възприятие, а поне аз усещам, че има място за много по-грандиозен сюжет. Естествено, не очаквам интригуващо заплетена история от типа на "Abigail" на King Diamond, "Operation: Mindcrime" на Queensryche или "Metropolis: Part 2" на Dream Theater, но неясните и почти несвързани лирики ме доведоха до този краен резултат. Минус 2 точки за сюжета тип "M. Night Shyamalan", минус една за синтечните барабани и минус 0,5 заради липсата на някой по-тежък риф.


+ + + + +
Силна втора половина от албума.
Добре построени инструментали.
Обложка и заглавие за чудо и приказ ;-)


- - - - -
Неясна концепция с недоизяснен сюжет.
Лош подход към озвучаването на ударната секция.
Албум за "новата" фен-база на Anathema.


IF YOU LIKE
Antimatter, Katatonia, Blackfield, Riverside, The Gathering и др.

Автор: Quiksilver
[6.5/10]

Voyager - Ghost Mile

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 05, 2017 0 коментара

Стилът: Progressive Метал
От/Год: Австралия, 2017
Лейбъл: -
Отнема: ~56 минути


Сформирани през 1999 година... признавам си, че никога досега не бях чувал за Voyager. Намерих ги на случаен принцип, горе-долу както навремето в ОЧЗ, заедно с една касетка на Dream Theater, един брадат къдрав човек ми връчи "Extinct Instinct" на Threshold с дяволито намигване и с думите: "чуй те туй, ш‘ти отреже главата до под кръста". Само че този път агентът провокатор беше YouTube (не ни се плаща за тази реклама, да си знаете). С няколко думи, комбинация от име на група, албум и нискобюджетно клипче.

Албумът започва с "Ascencion" и първото ми впечатление е, че като за нискобюджетен клип, продукцията е доста изчистена. Второто е, че вокалите ми допадат. Тук-там се чува и някое изгрухтяване, което, ако съдим по клипа, идва от китариста. Продължаваме със сингъла "Misery Is Only Company" , който комбинира ортодоксални мелодии с дисхармонични елементи и Quiksilver-а много подскача, радва се и се чуди защо чак сега ги чува тези пичове. "Lifeline" започва с явна демонстрация, че "можем да броим и в неравноделни тактове", но като цяло не блесва с нещо повече или поне аз се опитвам да не подхождам с прекалено позитивни нагласи. Средно към бавно темпо преобладава до този момент в албума и "The Fragile Serene" запазва този нюанс, като клавирът освобождава място за втората китара. Силно се усеща, че вокалистът Даниел Естрин е и клавишник (не знам дали има такава дума, разбрахте какво имам предвид) - вокалът се води по пианото или пианото се води по вокалите, изберете си. Краткото лирично "To the Riverside" съвсем намалява темпото до почти абсолютен стоп и някак претупано и нескопосано влиза в "Ghost Mile" с поредния нискобюджетен клип (не че принципно ми дреме за скъпи клипове), като в случая на тази група това даже е плюс, тъй като оставя място да слушате музиката. А прогът не е за гледане, той е за слушане. И за сдухване, ако се занимавате със свирене ;-)


За следващото "What a Wonderful Day" се чудех дали е кавър, но не е. Горе-долу това беше и първото тяхно парче, което чух и за което басистът на групата ми каза: "т‘ва звучи като ню уейв джент". Осезаемо скоростта се покачва и тъкмо щях да протестирам, но започна моят фаворит "Disconnected" (при мен е тенденция - или е осмо парче, или е пред-предпоследно, а в този случай и двете), в който инструменталът мачка като добре подредена бойна формация. Малкото ми разочарование е, че след това яко парче влиза прекалено мажорното и клавирно-ориентирано "This Gentle Earth (1981)", което ненужно забавя така или иначе средняшкото темпо на целия албум. Звучи малко като пълнеж и като цяло - като нещо, на което не му е мястото там. Ще чуете какво имам предвид когато навлезете в "As the City Takes the Night", където с един минорен риф на клавира цялата идея на предишния пълнеж отива по дяволите и Voyager експлоадират в епилога на албума си и трябва да си призная, че много отдавна не бях чувал група да успее да си затвори диска с адекватно звучащо парче. С нещо, което да ти каже едно стабилно: "Чао, ще се видим пак". Парче, за което всеки член на групата да добави по нещо от себе си, без да се претрупа композицията.

За съжаление нямах възможност преди приключването на това ревю да изслушам предходното творчество на Voyager и затова мога да съдя "Ghost Mile" сам по себе си - и то предимно положително, с много малко забележки. Чиста продукция, всеки инструмент си тежи на мястото и се чува отчетливо, а вокалистът без излишни напъни демонстрира, че има гласови данни. Нищо не мога да кажа за уменията му на текстописец, тъй като (признавам си) бях се заплеснал в друго. Това, което изключително много ми хареса - един много приятен, мелодичен албум без екзплозивни претенции за каквото и да било. Като минус мога да отбележа много малкото моменти, в които групата се отплесва във "весели" мажорни преходи, и "This Gentle Earth", което просто беше ярка кръпка, зашита с бели glow-in-the-dark конци.

П.П. Я си пуснете "To the Riverside" и след него "As the City Takes the Night"... А? А?! Не звуква ли по-добре?


+ + + + +
Стегнат и разнообразен инструментал.
Нещо от Австралия, което не иска да те изяде.
Прекрасна (почти) подредба на парчетата в албума.


- - - - -
Един брой пълнеж и "пълнежни" преходчета на места.
Доста малко внимание към солиращи китари като за "прогресив"... или може би това е плюс?


IF YOU LIKE
Threshold, Dream Theater, Vanden Plas, Pyramaze, Queensryche и др.

Автор: Quiksilver
[8/10]

Vintersorg - Till Fjälls (Del II)

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, юни 01, 2017 2 коментара

Стилът: Epic/Melodic Black/Folk Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~52(+25) минути


Скоро ще станат 20 години, откакто Vintersorg издадоха дебютния си албум "Till Fjälls". И макар днес групата да звучи много по-различно, усещането в "Till Fjälls (Del II)" е много близо именно до този култов дебют. Снегът, планината, ледниците, лавините и зимата са в сърцевината на албума, а блек/фолк метъл звученето определено е по-силно, отколкото в предишните няколко албума на групата. Както самият Vintersorg казва: "Това не е опит за класическо продължение, а по-скоро близнак, намиращ отдавна изгубения си брат" и това е важно да се знае от всеки, който очаква абсолютно същото звучене като от дебютния албум.

Още тук е редно да спомена, че аз станах фен на Vintersorg именно в последните години и няма да ви лъжа, че съм особен фен на първите им албуми, включително и на "Till Fjälls". Аз се превърнах във фен чак след като групата пое по различен път, с по-сложни структури на композициите, по-малко блек метъл и по-голям акцент върху чистите вокали. "Till Fjälls (Del II)" обаче идеално комбинира стария и новия стил на Vintersorg, като ясно се усещат препратки към миналото на групата. Така например брилянтният, смесващ зашеметяващи мелодии и блек отварящ трак "Jökelväktaren" (шведският никога не е звучал толкова красиво, колкото с чистите вокали на Vintersorg в този трак!) е своеобразено продължение на "Jökeln" от дебютния албум, а "Fjällets mäktiga mur" - на заглавната "Till Fjälls" от 1998-а.

Друг важен факт е, че в този албум няма слаба или посредствена песен. Но дори в тази изпълнена със силни тракове среда е лесно да се откроят най-силните сред тях. Така например "Lavin" започва леко, а после, досущ като лавина, помита всичко по пътя си надолу по склона, докато накрая не се спира в клисурата. Друга композиция, събираща на едно място минало и настояще, е епичната "Vinterstorm", която няма много сложна структура, но за сметка на това има убийствено добър припев, независимо дали е изпят с чисти или блек вокали. Още един припев прави страхотно впечатление и това е този в "Allt mellan himmel och jord", където зарибяваща мелодия и поетичен текст се сливат в една запомняща се комбинация. Закриващата "Vårflod" пък се откроява с наличието на дамски вокали (дело на Cia, която пее и в някои от песните от 1998-ма).

But wait, there's more! Вторият диск съдържа още цели 4 неиздавани песни, написани още между 96-а и 98-а и записани в новия си вид като бонуси към този албум. И четирите песни са адски добри, като се почне от "Tillbaka till källorna" (грубо преведено - "Обратно към корените", красноречиво заглавие) с нейния супер мелодичен припев, мине се през "Köldens borg" и "Portalen" (има да си пеете тая дума в припева) и се стигне до безкрайно красивата акустична "Svart måne", която може да мине и за неофолк композиция. Пуснах си я два пъти поред, като и двата пъти буквално настръхнах, при това без дори да разбирам текста ѝ (освен заглавието), затова определено препоръчвам да я слушате с повишено внимание, когато стигнете до нея.

За по-старите фенове на Vintersorg може би подобно твърдение би било пресилено, но аз намирам "Till Fjälls (Del II)" за по-силен албум от дебютния на групата и може би за най-силния в кариерата им изобщо. В случая дори не говоря като фенбой, защото не бих могъл да кажа и че харесвам всички композиции в албума. Встрани от субективното, вече в рамките на обективно, този албум е безгрешен. И все пак субективизмът е единственото нещо, което ме спира от това да дам максимална оценка на "Till Fjälls (Del II)". Знам, че "харесва ми" и "не ми харесва" е на ниво "шести клас, втория срок", но така и не успях да "усетя" песни като "Tusenåriga stråk" и "Obygdens pionjär", например. Отвъд тях обаче настръхнах повече пъти, отколкото очаквах, а зарибяващите припеви с чистите вокали на Vintersorg ми изпълниха душата за месеци напред.


+ + + + +
Общо 77 минути на детайлно изпипани композиции.
Великолепно съчетание на красота и мелодия с екстремно блек звучене.
Среща на новото звучене на Vintersorg с корените на групата.
Зимната планинска атмосфера рядко се описва така брилянтно само с музика.
Текстовете, макар и на шведски, са направо поетични, а на места дори социално отговорни.

- - - - -
Поне на мен ми беше малко трудно да "усетя" някои композиции.

IF YOU LIKE
Borknagar, Ihsahn, Týr, Falkenbach, Moonsorrow, Månegarm, Heidevolk и др.

Автор: Testset
[9.5/10]

Papa Roach - Crooked Teeth

Posted by Today's Metal Crew On събота, май 27, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative/Nu Metal
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Eleven Seven Records
Отнема: ~34(+10) минути


Едни групи се опитват да върнат позалязлата слава на ню метъла, други - да го закопаят възможно най-дълбоко в миналото си (да, визирам непоносимия нов албум на Linkin Park), а трети са Papa Roach и правят каквото си искат в новия си албум, без обаче да си играят на велики артисти и да плюят в лицата на феновете си (както сториха Linkin Park).

В "Crooked Teeth" има ню метъл, алтърнатив, поп-пънк, рап, баладки, че дори и почти поп-парче, но дори то някак не дразни ухото, тъй като просто е направено добре. Резки скокове между стиловете не се усещат, но лесно можем да откроим по-тежките парчета като "Crooked Teeth", "Traumatic" и "Ricochet" от поп-пънкарската "American Dreams" или хитовата "Help". С повече рапиране се отличават "Break the Fall", "My Medication" и "Sunrise Trailer Park", а на поп-хитовост ги избива "Born For Greatness" и баладата "Periscope", в която се включва певицата Скайлър Грей (която рап феновете може би познават най-добре от участието и в една песен на Dr. Dre и Eminem).

Papa Roach вече са група с доста история зад гърба си и им прави чест, че хем продължават да правят музиката, която самите те харесват, хем и се стараят да еволюират, но без да правят извращения от сорта на "One More Light", да речем - албум, излязъл на същата дата с "Crooked Teeth". Той е един стегнат, разнообразен, мелодичен, добре продуциран и запомнящ се албум, който ясно показва, че ню метълът не само не е умрял, а може да бъде и напълно актуален, особено ако се смеси с алтърнатив, поп-пънк и дори някои малко по-смели поп-решения, които може да ни накарат да повдигнем вежди недоверчиво.


+ + + + +
Разнообразие и кохерентност между всички представени в албума стилове.
Свеж, стегнат, свободно звучащ албум, без грам излишности и претенциозност.
Няколко ярко открояващи се, моментално запомнящи се хита.

- - - - -
Няколко по-безлични и минаващи покрай ухото трака.
Прекалено кратък, ако не си вземеш deluxe изданието.

IF YOU LIKE
Linkin Park, From Ashes To New, Limp Bizkit, ADTR, TFK, POD, RATM, 3DG и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Demotional - Discovery

Posted by Today's Metal Crew On вторник, май 23, 2017 0 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Art Gates Records
Отнема: ~37 минути


Много се радвам, когато виждам, че групи, чиято кариера следя още още отпреди да издадат и първия си официален сингъл, се развиват и превръщат във фактори в своите жанрове. Demotional е точно такава група, а "Discovery" е най-професионално звучащият им албум досега. Понтус от Dead by April отговоря за продукцията и приликата в звученето на двете групи се усеща силно, но е трудно да преценя чий нов албум харесвам повече, тъй като и "Worlds Collide", и "Discovery" се оказаха по-добри от очакваното.

Още на първо слушане става ясно, че почти всяка песен в албума може да бъде пусната като хитов сингъл, но истинските хитове се очертават бързо и в много ярка светлина. Това несъмнено са сингълът "All That It Takes" и личните ми фаворити "If You Believe" и "One Hour Stranger". Много добро впечатление правят още бойната "Overload", "Monster" и отварящото дуо "What Have We Become" и "Ashes", макар че първата започва досущ като песен на Dead by April.

Нещата, които не ми харесват в "Discovery", в общи линии са същите, които не ми харесваха и в предните албуми. Да, радвам се на прецизното количество електроника, но все още китарният звук леко "бяга" на места, а екстремните вокали просто не са на нивото на чистите (които, от своя страна, стават все по-яки) и нямаше да имам против, ако бяха малко по-мощни. Оттам нататък обаче няма спор - "Discovery" е мелодичен, свеж, запомнящ се и приятен албум, който не оставя спомени за откровени слаби моменти.


+ + + + +
Много мелодичен и пълен със запомнящи се припеви.
Подобрено, все по-професионално звучене, със стегнати композиции.
Открояващи се хитове, чисти вокали и електроника.

- - - - -
Малко повече мощ в китарите и екстремните вокали щеше да е добра дошла.
Твърде много прилики с Dead by April и други подобни модерни метъл банди.

IF YOU LIKE
Dead by April, Amaranthe, The Unguided, Sonic Syndicate, In Flames и др.

Автор: Testset
[7/10]

Linkin Park - One More Light

Posted by Today's Metal Crew On сряда, май 17, 2017 4 коментара

Стилът: Pop/Electronic/Rap
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Warner Bros
Отнема: ~35 минути


Кога за последно ви се догади физически от музика? Ама не просто "Ох, това е гадно" и да запушите уши, а наистина да си повърнете скришом в устата? При мен се случи днес, докато тренирах. Да, мога да обвинявам лошото време и умората, но досега от тях не ми се беше гадило, а точно днес слушах "One More Light" на Linkin Park и... се случи. При това още на първата песен. Майко мила, този албум е непоносим. Бях повърнал леко и от Tokio Hotel преди време, и макар това тук да не е чак такава помия, не е далеч.

Първо, ако сте проспали последните месеци и още не сте разбрали, "One More Light" е поп албум, а Linkin Park са грандиозни артисти, които са надраснали жанровите граници и просто правят своето висше изкуство, а ако не го разбирате, сте идиоти и можете да си стягате багажа и да се махате от фенския им лагер, дори да сте били в него от 15+ години насам. Поне това ни казва рапът "Good Goodbye", но това е само върхът на сладоледа и, ако щете вярвайте, една от добрите песни в "One More Light", ако изобщо можем да говорим за каквито и да е добри песни в него.

Важно е обаче да се запази и някаква обективност, нали? Затова ако броим "One More Light" за поп албум - той е доста добър такъв. Мелодиите в "Invisible", "Battle Symphony" и "Good Goodbye" са безспорно хитови, а "Heavy" би била най-яката песен в кариерата на Taylor Swift. И ако това беше албум на Taylor Swift, дори нямаше да ми пречи, ако тръгне по радиото, докато ям кюфтета в обедната почивка. Само че това е албум на шибаните Linkin Park, които някога накараха света да чуе за ню метъла. Да, не очаквам да правят едно и също 20 години, не бях и мега впечатлен от "The Hunting Party", макар уж да беше в "стария" им стил, но това просто е прекалено. И ако трябва да се заям, вече мисля, че заглавието на отварящия поп-трак "Nobody Can Save Me" е показателен - вече никой не може да спаси Linkin Park от това дъно. Като добавим дори още по-посредствената "Sorry For Now", тоталния бълвоч "Halfway Right" и мега блудкавия заглавен трак, човек може да се зачуди дали този албум е добър дори като за поп. "Sharp Edges" пък звучи като акустичен кавър на "We're Never Ever Getting Back Together" на... точно така, Taylor Swift.

Всички фенове на старото звучене обаче говореха за друга песен - "Talking To Myself". За нея се смяташе, че ще е спасителната сламка в албума, и тя реално е единствената що-годе рок песен в него, но... не съвсем. Това, че на живо звучи като рок, e защото все пак песента се изпълнявя от музиканти, които иначе или трябва да слязат от сцената, или да висят като сополи на нея без да правят нищо (което вероятно ще се случва много на бъдещите им турнета), или да се застрелят публично. Но все пак, да - това е най-тежката (хаaa!) песен в "One More Light". Има акустична китара, барабани, бас... абе, почти звучат като група.

Тук идва и големият въпрос - Linkin Park все още ли са група? Защото в този албум участие се усеща само от Шинода и Честър, а де що инструментал има, преспокойно може да бъде изпълнен без нито един от другите членове на групата. Кое са изсвирили, ако не е тайна? Електронните барабани, които Шинода лесно може да нареди? Китарките в "Sharp Edges", която е по-лека от песен на Taylor Swift? Къде са останалите, част ли са изобщо от групата, имат ли някакъв пръст в композиционния процес и ако да, що за кастрирани откъм себеуважение музиканти композират музика, в която не си личи, че имат каквото и да е участие? Да не говорим пък, че всички интервюта са с Честър и Майк, другите се появяват чат-пат като някакви осиновени призраци из Facebook и това е.

"One More Light" е едновременно най-лекият и най-слабият албум в кариерата на Linkin Park. Той е лайно в лицето на всички фенове, които откриха групата в началото на века, когато тя все още беше група и хората в нея правеха някаква форма на креативна музика. Днес музиката е заменена от елементарни бийтове, жалка електроника и нелепо поп звучене - съчетание, което никой не би подушил дори, ако пред него не стоеше вече изграденото име Linkin Park. Име, изградено до голяма степен именно от феновете, в чиито лица днес нагло сипят аудио диария (аудиария) Честър Бенингтън и Майк Шинода, които са потънали в ролите си на големи неразбрани артисти. Но докато има "фенове", които подкрепят подобни промени и казват неща от сорта на "Истинските фенове подкрепят групата no matter what" - така ще е. Ще ми се да кажа и че Linkin Park умряха, но тъжното е, че още са живи и че издават подобна претенциозна шитня под същото име.


+ + + + +
Ако беше албум на поп изпълнител, щеше да е приемлив заради хитовите мелодии в него.
"Talking To Myself" прилича на песен.
Успях да извадя два плюса, уау.


- - - - -
Ужасяващо претенциозна шитня, изливана нагло в лицата на феновете.
Най-лекият и най-слаб (композиционно) албум на Linkin Park, издаван някога.
Нито един китарен акорд с дисторшън и почти никакви китарни акорди като цяло.
Еднообразни бийтове, електроника, настроения и темпо.
Гнусно отношение от страна на групата към единствените фенове, на които още им пука за тях.
Твърде много сходни точки с Taylor Swift.
Ужасяващи гост-вокалисти като Kiiara, Pusha T и Stormzy.

Купища зверски клишета - и откъм текстове, и откъм музика.
Феновете, които все пак ще защитят въпросната претенциозна шитня.

Когато новата музика на Linkin Park е по-лека от новата на Nickelback, това е проблем.

IF YOU LIKE
Taylor Swift, Ed Sheeran, Harry Styles, Adele, Selena Gomez, 30STM, Галин и др.

Автор: Testset
[1/10]

Unleash The Archers - Apex

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, май 15, 2017 0 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal/MDM
От/Год: Канада, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~61 минути


Когато чух Unleash The Archers за пръв път през 2009-а с дебютния им албум, не подозирах, че един ден ще се превърнат в популярна група и ще се подслонят при голям лейбъл като Napalm Records. И въпреки това си знаех, че "в тая група има нещо". Днес UTA звучат много по-зряло и професионално и "Apex" е най-изпипаният им албум досега.

Някои все още броят UTA за мелодет група, но на днешно време може би 99% от вокалите се изпълняват от вокалистката Бритни, а мъжки крясъци се включват рядко. Стилът им клони по-скоро към класическия пауър/хеви метъл от края на 80-те, но с адекватна за модерните времена продукция. Композициите пък винаги са с доста сериозна дължина, като само "Shadow Guide" и "Matriarch" са 4-минутни, а рекордьори са отварящата "Awakening" с малко над 7 минути, "False Walls" с 8 и закриващият епос "Apex" със своите 8:20 минути. Като хитове пък се очертават по-модерно звучащата "Cleanse the Bloodlines", "The Matriarch" и, ако някой ме питаше мен - "The Coward's Way", "Earth and Ashes" и епичната "Ten Thousand Against One.

За да не изпадам в излишни подробности - в момента UTA са една много стабилна, добре звучаща група, която поне на мен доста ми напомня на Iron Maiden с галопиращия си ритъм, китарни хармонии и дълги композиции (само чуйте заглавната "Apex"). Сигурно ще издразня и мейдън феновете, но определено харесвам "Apex" много повече от последните два албума на Iron Maiden, макар и по принцип да не съм фен на пауър/хеви метъл групите с фронтдами. Бритни обаче е страхотна хеви метъл вокалистка и ниският ѝ глас си пасва много добре с музиката зад нея. Иинструменталът е техничен, креативно изработен и абсолютно неуморен и затова нямам никакви забележки в техническо отношение. Единственият ми проблем с "Apex" е, че звучаи така, сякаш UTA са искали да вкарат абсолютно всичките си яки идеи на едно място и така е малко трудно да обърнеш подобаващо внимание на всяка от тях. Е, има и няколко открояващи се по-посредствени трака ("False Walls" и "Call Me Immortal"), но не е и лесно да си перфектен в албум от цели 60+ минути.


+ + + + +
Много зряло и професионално звучене с 80-арски дух и съвременна продукция.
Изпипан инструментал с открояващо се добра китарна работа.
Вокалистката Бритни вади страхотен хеви метъл алт.
Повече от час материал.

- - - - -
Някой и друг по-посредствен трак.
Изморително е да се слуша наведнъж.
По някое време траковете сякаш лека-полека почват да се сливат.

IF YOU LIKE
Battle Beast, Seven Kingdoms, Iron Maiden, Helloween, Amberian Dawn и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]