TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Architects - All Our Gods Have Abandoned Us

Posted by Today's Metal Crew On петък, август 19, 2016 0 коментара

Стилът: Metalcore
От/Год: Англия, 2016
Лейбъл: Epitaph Records
Отнема: ~46 минути


Датата е 20 август, а моят фейсбук е пълен с постове от групи, музиканти и лейбъли, изказващи съболезнования към членовете на Architects  - техният китаристът и съосновател на групата Том Сърл почина на 28 години след 3-годишна борба с рака. Бандата постигна връхна точка в кариерата си с "Lost Forever // Lost Together", затвърждавайки собственото си звучене, или както беше казал по-точно Том – тяхната си тежка музика. "All Our Gods Have Abandoned Us" не само затвърждава, но и надгражда всичко постигнато от групата досега и това прави тази загуба дори още по-ужасна, особено пък на тази възраст.

Новият албум на архитектите е една от малкото много приятни музикални изненади за мен тази година. Противно на очакванията ми, британците са успели да направят по-силен продукт от "Lost Forever // Lost Together", и то не защото не ги смятам за толкова талантливи, ами защото албумът беше великолепен. Групата обаче е успяла да се усъвършенства във всяко отношение. Звукът е още по-изчистен и кристален, инструменталът е дори по-разнообразен, вокалите на Сам някак са станали дори още по-мощни, надъхващи и емоционални, а използваната електроника е идеално въплътена в музиката и звучи така, сякаш винаги е била толкова важна част от нея. Меланхоличните елементи не са насилени, а са използвани отново по брилянтен начин и заедно с въздействащите текстове правят "All Our Gods Have Abandoned Us" да бъде едновременно много тежък и изключително емоционален.

"Nihilist" отваря албума тежко (точно както го направи и "Gravedigger" в предшественика му), но само след минута темпото рязко пада и ни удря първият типичен архитектски брейкдаун за албума. По подобен начин е развита и "Phantom Fear" чийто риф се забива надълбоко в мозъка, а крайният ѝ пасаж е едновременно бавен и тежък. "Deathwish" и "Downfall" залагат повече на мелодия и бързина, като голямо впечатления правят вокалите на Сам, който не спира да крещи по един странно мелодичен начин. "Gone With the Wind" е една от най-интересните композиции в албума и един от личните ми фаворити - песента започва тежко и бързо, продължава със средно бърз бридж, стигайки до бавен припев, като през цялото време електрониката държи всичко на гърба си. Втория припев удря с толкова остър брейкдаун, че направо може да ви спре дъха, а леките вокали на Сам, подкрепени само от електронни звуци, звучат... точно по архитектски. След нея меланхоличната "The Empty Hourglass" малко се губи, но в никакъв случай не оставя и лоши впечатления.

"A Match Made In Heaven" е най-"in-your-face" тракът и има толкова зарибяващ риф, че като излезе като сингъл я слушах няколко дни на repeat. "Gravity" и "From the Wilderness" са двете песни с най-силен мелодичен елемент, а "All Love Is Lost" напълно обръща нещата като най-бавната песен в албума, изпълнена с меланхолия и емоция. Нищо обаче не може да достигне закриващата "Memento Mori", която вече ни звучи като химн за починалия Том Сърл. Песента е дълга близо 9 минути и ни прекарва през всичко чуто в албума. Лекото начало с чистите вокали на Сам прелива в електронна интерлюдия, следвана от, за пореден път, страшно запомнящ се риф и припев, допълнен с архитектска мощ и емоция. Песента съдържа огромно количество различни елементи и е построена толкова разнообразно, че не ми остава друг избор, освен да я призная като най-добрата композиция на групата в кариерата им.

Architects са успели да еволюират в една още по-добра и зряла банда, като музиката им е не само завладяваща, но и до голяма степен единствена по рода си. С това нямам предвид, че няма други групи правещи подобен вид музика, ами че ако чуете някъде песен на Architects от последните им два албума, то след две секунди слушане ще знаете кой е изпълнителят. Тези британци са надградили труда и идеите си във всяко едно отношение и заради това ще бъде истинска грехота да пренебрегнете бандата и още повече изключителния "All Our Gods Have Abandoned Us".


+ + + + +
Напълно затвърдено и моментално разпознаваемо собствено звучене.
Всеки един елемент в музиката на групата е надграден и още по-добре изпипан.
Много добре използвана и перфектно пасваща си с музиката и настроението електроника.
Вокалите на Сам заслужават отделно споменаване, защото наистина са толкова добри.
Изключително въздействащи текстове.


- - - - -
Липсва му много малко повече разнообразие, за да бъде перфектен.

IF YOU LIKE
Bring Me The Horizon, Bury Tomorrow, The Devil Wears Prada, Northlane, IKTPQ и др.

Автор: Reksy
[9/10]

Sodom - Decision Day

Posted by Today's Metal Crew On сряда, август 17, 2016 0 коментара

Стилът: Thrash Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: SPV
Отнема: ~51 минути


Sodom е култова група за траш феновете по света и два пъти по-култова за траш феновете в България. По-младите читатели може би не знаят, но именно Sodom беше първата голяма метъл група, която свири в България след падането на комунизма - през 1991-ва на един легендарен концерт на стадион "Академик". Целият "Гео Милев" беше осеян с хиляди метъл фенове и бирени бутилки, а пред сцената се вихреше онова легендарно пого на "Remember the Fallen" - точно пред невярващите на очите си Sodom. Но днес, 25 години по-късно, слушаме "Decision Day".

Отдавна имаше намеци, че "Decision Day" ще напомня по звучене на "Persecution Mania" и до голяма степен това е така. Аз обаче не съм кой знае колко бесен фен на "Persecution Mania" и може би затова не успях да се израдвам подобаващо на новата творба на любимата ми германска траш група. Музиката в "Decision Day" е наистина класически 90-арски траш, но и в него, както в последните няколко албума на групата, ми липсват супер здравите и запомнящи се китарни рифове от сорта на тези в "Agent Orange" и "M-16". И не казвам, че няма готини и/или тежки рифове - казвам, че няма от онези рифове, които направиха Sodom велика група.

Най-открояващият се трак в албума е пуснатият (неслучайно) като сингъл "Caligula", който, освен с агресивен риф, изненадва приятно и със засилени беквокали в припева. Голямо куфеене пада и на "Blood Lions", чийто мрачен текст се спира върху развъждането на лъвове за богаташки лов. "Refused To Die" и "Belligerence" пък ни връщат към 80-те, най-вече благодарение на неразрушимия глас на Tom Angelripper. Заглавната "Decision Day" също удря здраво и има почти мелодичен припев, докато "Who Is God" изненадва с един от най-яките рифове в албума. Сред по-слабите композиции определено бих отбелязал средняшките "Strange Lost World", "Rolling Thunder" и "Sacred Warpath", както и еднообразната и странна откъм текст "Vaginal Born Evil".

"Decision Day" ни напомня, че по света има нации, които само си търсят причина да започнат нова война (кхъм, знамената зад Кнаренхайнц), че войната и злото са около нас и че с тях се прави сериозен бизнес. Преди всичко обаче, "Decision Day" е тук, за да утвърди жизнеността и уменията на Sodom да правят здрав траш и през 2016-та. И да, "Decision Day" далеч не е най-добрият им албум, като даже съм сигурен, че много от композициите в него ще бъдат забравени бързо. Но сам по себе си този албум е страхотен пример за класически германски траш и да го определя като нещо по-малко от "добър" ще е свирепо кощунство.


+ + + + +
С всяко слушане се откриват все повече нови поводи за искрено куфеене.
Няколко открояващо се силни тракове с открояващо се силни рифове.
Добър пример за класически германски траш от една от най-добрите групи в жанра.
Уважителни кимвания към Motorhead тук-там.

- - - - -
Липсват супер здрави рифове като тези, които направиха Sodom голяма група.
Голям брой лесно забравими композиции.
Не особено впечатляващи звук и продукция.

IF YOU LIKE
Destruction, Kreator, Tankard, Exodus, Motorhead, Venom, Overkill и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Delain - Moonbathers

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, август 15, 2016 2 коментара

Стилът: Symphonic/Gothic Metal
От/Год: Холандия, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~47 минути


Още се сърдя на Delain с цялата си злопаметност, задето не изсвириха хитовете си като гостуваха в София, но не това е причината да намирам "Moonbathers" за един от най-слабите им албуми досега. Казвам си го направо - "Moonbathers" е сред най-слабите и странните им творби и не съм щастлив да го осъзная. Причините са предимно субективни, но ще опитам да ви обясня защо поне аз не смятам да задържа този албум за дълго в плейъра си. Не защото е толкова лош, а защото не е толкова добър, колкото би ми се искало.

В началото на годината излезе EP-то "Lunar Prelude", в което чухме две песни, които сега са намерили място в "Moonbathers". Едната песен е очевидно гласената за хит "Suckerpunch", а другата - изключително приятната "Turn the Lights Out". Втората, макар да започва като интрото на сериала "Перла" и да има припев, който звучи до голяма степен като този на "Stardust", е сред най-добрите композиции в албума и искрено ме радва всеки път, щом стигна до нея. Но ако махнем въпросните две песни, в албума няма други такива хитово звучащи тракове. Откриващата "Hands of Gold" звучи окей и гласът на гостуващата Алиса Уайт-Глуз (Arch Enemy) е приятно допълнение, но тракът далеч не е впечатляващ. "The Glory & The Scum" разчита на тежка симфонична мощ и гигантски припев и безспорно е друга от най-добрите композиции в албума, но въпросната симфонична мощ изчезва трайно след края ѝ.

Когато слушах албума за първи път, спрях преди средата, докато течеше "Chrysalis: The Last Breath". С тази балада ми стана ясно, че албумът трябва да се слуша с по-наострени уши и повече внимание. 2-3 пъти връщах същия трак, докато се настроя на вълните му и осъзная колко е красив всъщност. След него с удоволствие установих, че следва най-бързата и най-китарно ориентирана песен в албума - "Fire With Fire", но уви, точно тя ме накара да се замисля и колко тихи са били досега китарите в "Moonbathers". И докато "Fire With Fire" директно влезе в списъка ми с любими песни на Delain, то не мога да кажа същото за започващата тежко, но продължаваща супер безлично "Pendulum" и каращата ме да се гърча в стола "Danse Macabre". Последната започва с едно зверски досадно "И-и-и-и а-а-а-а", което се повтаря още 4 трилиона пъти из песента и някой може да го намери за "екзотично" или "сладко", но на мен ми бърка в здравето. Кавърът на "Scandal" на Queen замазва положението с готино, стадионно 80-арско звучене, но за финал пък в "The Monarch" нещо се обърква. Първо изглежда, че нищо няма да се случи, към средата започва да изглежда, че нещо все пак ще се случи, после вече е сигурно, че ще се случи, но накрая все пак нищо не се случва.

Ако гледаме математически - "Moonbathers" в общи линии е наполовина добър. Освен от няколкото странни и не особено добри композиции, мога да се оплача и от продукцията, която сякаш е различна в отделните песни. В един трак китарите се борят до пращене с оркестрациите, в друг китарите са 3 крачки пред всички останали инструменти, а в трети Шарлоте едва надвиква инструментала. Очевидно има и сериозен проблем с китарите, които в 10 от 11 песни са лишени от високи тонове, а това моментало им отнема цялата яркост и ги кара да звучат приглушено. Малко съм разочарован и че няма по-сериозна употреба на клавишните, защото Мартин Вестерхолт е страхотен зад тях, но много рядко блести категорично в "Moonbathers". С риск да се повторя - албумът не е толкова лош, но не ми се струва и достатъчно добър. Може и аз просто да съм станал прекалено претенциозен и вемсто да се радвам на 10-годишнината на Delain, да ги храня незаслужено. За всеки случай ще си го купя, защото далеч не се отказвам от тази група, но явно ще почакам поне още 2 години, докато направят нещо по-яко от "April Rain" и "We Are the Others".


+ + + + +
Няколко хитови трака, които можем да се надяваме да чуем при следващото им гостуване тук.
Там, където има баланс между китарите, оркестрациите и вокалите, всичко е на шест.
Грандиозни оркестрации, запомнящи се мелодии, красива балада, добър кавър - има си от всичко.

- - - - -
Странна, неконсистентна продукция и няколко не по-малко странни композиции.
Две от най-добрите песни в албума ги бяхме чули още февруари.
Неприятно приглушен и притъпен, почти напълно лишен от високи тонове китарен звук. 

IF YOU LIKE
Within Temptation, Lacuna Coil, Nightwish, Epica, Xandria и др.

Автор: Testset
[6/10]

Evergrey - The Storm Within

Posted by Today's Metal Crew On събота, август 13, 2016 0 коментара

Стилът: Progressive Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~59 минути


Преди две години бях критично настроен, докато слушах предния албум. Какво ли ме очакваше обаче сега? Честно казано, хич не ми влезе добре откриващата "Distance" и въпреки клипа към нея и напъните ми, пак нещо не ме грабна. Реших да си припомня няколко реда от мнението ми от 2014-та и това, че идеше реч за "сладникавост" изплува на преден план. Да, ама едно голямо "Браво!", че веднага се появи "Passing Through" и в едно със заглавието ѝ отмина онова първоначално чувство. Супер раздвижено звучене, готик пасажи, последвани от страхотен ритъм. Дайте няколко пъти шанс на тази песен и ви обещавам 100% удоволствие. Ех, как само с две композиции балансът е възстановен!

Следват традиционни Evergrey-ски попълнения - нещо съвсем нормално и закономерно. Стилът, изграждан толкова години, трябва да се поддържа. Изненадата (или всъщност не толкова) бе "My Allied Ocean". Ами да, могат го бе! Ето това е цвета, есенцята, багричката, която прави разликата. Какъв риф има само в началото! Дори само той е достатъчен да направи песента голяма. Вероятно са го разбрали тез момци, 'щото много точно са я вкарали в средата на албума - като един предел, от който обаче не следва спускане, а е възприет в смисъла на достигнатото високо ниво, на което трябва се поостане. И именно тази висока летва дава и основата на музиката до края. Сега, дали от добавените като гост вокалистки, дали от това, че материалът е по-читав (извинете ме за този израз), но фактът за мен е този.

Споменахме "My Alied Ocean", затова нека отбележим и двете попадения с Флор Янсен. Първото "In Orbit" е леееко до съвсем комерсиално, а супер барнатото "Disconnect" е истински хит. Страшно са се постарали да има от всичко в тази песен - има къде да покуфееш, има бавна част за размисъл, красив преход към припева и, разбира се, самият припев, за който чакаш известно време, плюс преливания от мелодия в мелодия. А Флор е толкова ненатрапчива, че направо кефи. Уникално добро! Лиричното излияние идва със семейния "The Paradox of the Flame", където гласът на Карина Инглунд сладко надделява над този на мъжа ѝ, но вероятно това не се случва само тук, в което няма нищо лошо, разбира се. Песента е вече и с клип, където можете да свържете музика с картина и да се порадвате на режисьорските умения на Патрик Улеус. И май-май това, което казах дотук, е достатъчно и сега единственото оставащо е албумът да излезе официално, да направи малко по-приятна историческата за нас дата 9-и септември и да получи високата си оценка не само от мен.


+ + + + +
Прекрасна многопластова музика, с много елементи на/за разсъждение.
Почти "денс" елементите в "Passing Through".
Флор Янсен и Карина Инглунд.


- - - - -
Слабичко начало за толкова претенциозно силен албум.
Липсата на повече от духа на "My Alied Ocean".
Очаквах повече от заглавната "The Storm Within".


IF YOU LIKE
Lake of Tears, Vanden Plas, Threshold, Masterplan, Tad Morose, Conception, CIIC и др.

Автор: Nightice
[8.5/10]

Sabaton - The Last Stand

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, август 11, 2016 6 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~37 минути


От известно време все по-често се дочуват вопли, че Sabaton са се изчерпали и вече и те самите нямат идея какви битки могат да възпеят. И докато доскоро подминавах подобни коментари за могъщите Sabaton с насмешка, след слушането на "The Last Stand" лека-полека май ще почна да се съгласявам с критиците. Да, идеята е яка - концептуален (уж) албум, който да възпява само битки, които са "last stand" и в албума наистина има яки песни, но поне за половината от тях имам чувството, че вече съм ги чувал.

Започвам с най-яркия пример за песен, която звучи като сглобена от три стари на Sabaton и това е "Shiroyama", върху чийто припев с малко напън можем даже да си пеем текста на "Ghost Division". "Winged Hussars" пък си е един осъвременен "Uprising" (и не само), а "The Lost Batallion" прилича на... всъщност, тя на нищо не прилича. Извинения, Sabaton, но ако исках да слушам аудио разказ с малко случайно попаднал heavy metal отгоре, щях да си пусна аудио разказ на диск и случайно да разлея термометър върху него. Или директно "Diary of an Unknown Soldier", тя си е чист аудио разказ.

Хубавото на "The Last Stand" е, че е правен от Sabaton, което значи, че не може в него да няма и солидна доза наистина яка музика. И колкото и голям хейтър да си, не може да отречеш епичността на "Sparta" (колкото и да е изтъркана темата), да не покуфееш на динамичната, посветена на сръбския майор Драгутин Гаврилович "Last Dying Breath" и да не си объркаш приятно сетивата с гайдите, AC/DC-арския риф и почти танцувалното рокендрол темпо на "Blood of Bannockburn". Скоростта и пауър метъл силата на "Rorke's Drift" и тежката "Hill 3234" пък ми се струват достатъчни, за да ги обявя за две от най-силните песни в албума, а отсега виждам и колко ще се скача и пляска на живо на сходно именуваните "The Last Stand" и "The Last Battle".

Ако чуете спор между двама души дали "The Last Stand" е добър или лош, прекратете го веднага, защото албумът е и двете едновременно. Защото от една страна Sabaton имат предостатъчно опит, за да не издават шитни, но от друга наистина звучат малко или много изчерпани. Това даже не е критика към тях, защото ми е пределно ясно, че не можеш да измисляш постоянно нови невероятни неща от нищото, докато междувременно и лейбълите, и феновете те притискат с трудно изпълними желания и крайни срокове. Затова ще го кажа така - "The Last Stand" е окей и си заслужава слушането. Няма нужда от излишна драма.


+ + + + +
Поредна доза епични военни метъл химни, на които ще чакаме да пеем, пляскаме и скачаме в "Универсиада".
Отвъд пуснатите сингли, в албума има много скрита мощ, скорост и мелодичност.
С помощта на сериозния си опит Sabaton не дават да им проличи, че имат и слаби моменти.

- - - - -
Няколко песни приличат на сглобени от по няколко стари композиции, а няколко на нищо не приличат.
Все същата стара формула и все същия стар клавишен звук доста са се поизтъркали.
Дори някои от по-добрите песни са лесно забравими и/или много приличат на стари такива. 

IF YOU LIKE
Powerwolf, Manowar, Raubtier, Battle Beast, Hammerfall, Van Canto и др.

Автор: Undepth
[6.5/10]

Kanzler & Söhne - Durch Die Wände

Posted by Today's Metal Crew On вторник, август 09, 2016 0 коментара

Стилът: Rap Metal
От/Год: Германия, 2016
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~35(+9) минути


Напоследък все не успявах да си намеря як рап метъл и накрая той взе, че ме намери сам. И като казвам "рап метъл", това тук е само рап и само метъл - без екстремни вокали и чисто пеене. Всичко е ясно и абсолютно директно от самото начало - обещава ти се рап метъл и го получаваш, при това подкрепен от мощен китарен звук и кристално чиста, органична продукция. Басът бумти уверено в подкрепа на водещите китари, соловият барабан и фусът са озвучени ярко, а касата удря плътно и силно, а вокалите са ясни и отчетливи дори когато инструменталът е най-шумен. Средната дължина на 15-те песни пък е около 3 минути - без интрота, аутрота, интерлюдии, епоси и удължавания.

Още в самото начало става ясно, че това е музика, която трябва да се слуша силно, за да се "поеме" правилно и това е една от отличителните черти на качествената продукция. Пробвайте сами да увеличите "Lauf los" и веднага ще разберете за какво говоря. Вярно, може да се почувствате леко излъгани, защото реално в песента има нещо подобно на пеене в припева, но спокойно - само една дума е. Не бързайте и да намалявате, защото веднага след това идва зловещо разкуфяващата "Schmerz" и тя, както ще се убедите от видеото (колкото и тъпо да е то), също трябва да се слуша силно. И дано вече сте си загрели вратните прешлени, защото заглавната "Durch die Wände" също има на какво да ги подложи. По-нататък из албума "Scheiss Drauf" дава малко повече почивка на китарите за сметка на баса, "Haut" сваля оборотите и насича китарите, а "Lass ficken" разчупва темпото, но въпреки това оставя и мегдан за задължително куфеене. "Wahnsinn" пък звучи по-скоро като пънк рок парче и затова си затваряме очите за пеенето в припева (а и защото никой не е казал, че е забранено), а закриващата "Leben" играе ролята на балада, но все така без никакво пеене.

Сред трите бонус песни виждаме версия на "Schmerz" с участието на германско-египетския гангстер-рапър (как звучи само, а?) Hanybal и два леко разпокъсани трака, озаглавени "Hammer" и "Abgefuckt". В случая дори ми е ясно защо са само бонуси - защото определено не са на нивото на останалите песни в албума, но пък не са и толкова лоши, че да ги пусне човек в шредера. Към тях от основния списък бих добавил само "Mehr", защото май това е единствената композиция, която не спрях да прескачам всеки път.

Отдавна не бях попадал на по-директен и опростен (в добрия смисъл) албум от "Durch die Wände" и ми се струва, че човек има нужда от време на време да си пуска нещо подобно, особено във време, когато групите се опитват да бягат далеч от стиловите граници и да са възможно най-разнообразни, бомбастични и високобюджетни. Именно директността и чистотата обаче дават на този албум един рядко срещан чар, особено когато говорим за рап метъл, при това в толкова чист вид. И за да разберете за каква точно чистота говоря, ще ви дам сравнение - ако "Durch die Wände" беше версия на Windows, то тя щеше да е недокоснато ISO, само със сървис пакове и полезни ъпдейти - защото все пак сме 2016-та. Мда, преинсталирам и се вдъхнових.


+ + + + +
Възможно най-изчистена форма на рап метъл.
Силен органичен звук + качествена и абсолютно ненатруфена продукция.
Рядко срещана директност, яснота и опростеност (в добрия смисъл).
Всеки инструмент се откроява перфектно.

- - - - -
Няколко странни и много лесно забравими парчета.
В рап метъла вече няма много незапълнени ниши и места за изненади.
Рапирането е толкова много, че на места може да дойде в повече за търсещите метъл. 

IF YOU LIKE
Hämatom, Nulldb, Hollywood Undead, Zorkkk, Clawfinger и др.

Автор: Testset
[7/10]

Temperance - The Earth Embraces Us All

Posted by Today's Metal Crew On неделя, август 07, 2016 0 коментара

Стилът: Modern/Melodic Power Metal
От/Год: Италия, 2016
Лейбъл: Scarlet Records
Отнема: ~60 минути


В похвалните си опити да не приличат чак толкова на Amaranthe, този път Temperance са решили да заложат на още повече разнообразие. "The Earth Embraces Us All" е шарен поне колкото обложката си откъм стилове и събира на едно място пауър, фолк, симфоничен и модерен метъл в една 60-минутна, мелодична, приятно сладникава приказка.

На първо слушане албумът може наистина да ви прозвучи прекалено сладникаво, но ако не се откажете веднага и не махнете пренебрежително с ръка, съдържанието на "The Earth Embraces Us All" може да успее да ви учуди приятно, при това повече от веднъж. За целта ще ви се наложи първо да преминете през започващата мрачно и фолклорно, продължаваща с пауър и Amaranthe-ски поп метъл припев и завършваща със саксофон "A Thousand Places", без да се объркате съвсем още в самото начало. Ако успеете, далеч по-директната "At the Edge of Space" ще ви опрости живота с мелодичен пауър, а "Unspoken Words" ще ви грабне с фолклорно начало и Elvenking-ска мелодичност. "Maschere" ще е следващата приятна изненада, тъй като песента е на родния за групата и както винаги красив италиански. Песента е малко по-лека, с коeто си контрастира със следващата "Haze", която залага на по-модерно метъл звучене и отново ще ви накара да си правите асоциации с Amaranthe.

Следващото място, където трябва да внимавате да не си объркате сетивата е в "Revolution", която скача от модерен метъл на симфо-оперетен метъл и обратно, като за цвят вкарва в употреба и малко мрачни ориенталски мотиви. Ако преминете и този тест, значи сте готови за над 8-минутната "Advice From a Caterpillar", която е една от най-добре построените композиции в албума, ако не броим излишното (поне за мен) затишие и саксофонно джаз отклонение в средата. Не че е лошо, но вече чухме едно джаз отклонение в края на откриващия трак и не съм сигурен дали имаше нужда от още едно такова, особено когато то по никакъв начин не се връзва с песента. След типичния страдащ от синдрома на предпоследния трак "Change the Rhyme" идва и големият финал - близо 13-минутният епос "The Restless Ride". Той може да бъде разделен условно на няколко основни пасажа - интро (00:00-01:17), първа основа (01:18-06:07), интерлюдия за пълнеж (06:08-08:13), екстремна част + втора основа (08:14-11:33) и затихващо аутро с пиано (11:34-12:42). Общо - около 8 минути същинска част и близо 5 минути пълнеж. По принцип никога не правя такива разбори, но аз лично обичам да знам колко точно е реалното съдържание на дългите песни, които слушам, откакто веднъж си купих 1.3-килограмово пиле, от което 500 грама се оказаха гняс и вода. Сбогом, Фантастико, между другото.

Знам, дребнаво е да се заяждам за такива неща, особено когато групата далеч не заслужава подобно отношение. "The Earth Embraces Us All" е позитивен и приятен албум, направен с много желание от готини хора. Дамските вокали са малко сладникави и може би една идея в повече "поп", но пък така внасят повече настроение. Мъжките вокали са в пауър/хеви метъл стил и се включват рядко, но пък винаги уместно и така всеки път действат като "приятна изненада". Всичко това, редом с употребата на дузина различни стилови похвата, внася разнообразие и свежест в албума, който впоследствие оставя трайни позитивни впечатления. 


+ + + + +
Позтивно звучащ, разнообразен, мелодичен албум, оставящ добри впечатления след себе си.
Широка палитра от стилови похвати, добри мъжки и дамски вокали, хубаво построени композиции.
Какъвто и да е бил бюджетът за този албум, звучи така, сякаш е постигнат максимумът с него.

- - - - -
Прекалено сладникав и предвидим на места.
Излишни удължавания на песните, сякаш съшити набързо с дебел, ярко оранжев канап.
Много сериозни прилики с Amaranthe в близо половината композиции.

IF YOU LIKE
Amaranthe, Beyond The Black, Delain, Elvenking, Visions of Atlantis, Serenity и др.

Автор: Testset
[7/10]

Solution .45 - Nightmares in the Waking State (Part 2)

Posted by Today's Metal Crew On петък, август 05, 2016 0 коментара

Стилът: Progressive Melodic Death Metal
От/Год: Швеция/Финландия, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~54 минути


И друг път се е случвало в екипа да има различни мнения за даден албум, но само веднъж досега сме правили истинско "двойно" ревю. Тук не говорим и за често срещания при нас феномен "двама на едно мнение пишат общо ревю", а за нещо друго - двама човека слушат един албум и го чуват по два много различни начини. И когато четях за пръв път двете ревюта, видях толкова коренно противоположни мнения, че реших, че е време за второ такова двойно ревю. Във всички случаи, щом се стига дотук, значи този албум постига най-важното - предизвиква реакция. Оценките на двамата автори не са чак толкова различни, затова от вас зависи с кого ще (или няма да) се съгласите повече ;-)

Testset: Очите не ви лъжат, обложката е същата като на първата част на албума, само че май този път е мината през "сепия" филтър. Няма лошо - все пак групата неведнъж е казвала, че "Nightmares in the Waking State" е един голям албум. Дoбрата новина е, че S45 май-май са оставили най-доброто за десерт в "Part II". Не че нещо, но поне аз намерих "Part I" за прекалено абстрактен, странен, муден и най-вече лесно забравим. Албумът имаше много музикантски достойнства, но му липсваше енергия, която откривам тук, в "Part II". Много пъти обаче сме си говорили за "синдрома на ненужното интро" и уви, то присъства и тук. Никога не съм разбирал защо групите започват албумите си с интродукции, които нямат нищо общо с музиката в албума и по никакъв начин не допринасят за навлизането в атмосферата му. Тук интрото е дълго цели 3 минути и е абсолютно пренебрежимо и затова смятам "The Faint Pulse of Light" за истинското начало на този албум. Парчето е със средна дължина и разчита на директен, ударен и добре разкуфяващ подход. Кристиан Алвестам е извадил от чекмеджето с гласовете високите тонове на ревовете си, но през цялата песен крие неподражаемото си чисто си пеене. Въпреки това песента отваря албума много добре и силно напомня за последния албум на Scar Symmetry с участието на Кристиан. 7-минутната "Mind Mutation" започва с масивен, мрачен риф и почти блек метъл вокали от Кристиан, които обаче преминават в мелодични чисти и дълбоки ревове нататък в песента. Тя, от своя страна, търпи много промени в темпото, настроенията и почти цялата ѝ средна част преминава в китарно соло, подкрепено впоследствие и от клавишно такова.

Reksy: Въпреки че този път само една песен излезе предварително, не останах ни най-малко изненадан от чутото. Албумът е на точно това ниво, което очаквах от него - малко над средното. Дори ми се струва, че тази част е още по-незапомняща се от предишната, защото за 4-5 дни слушане все още не успявам да запомня почти нищо от нея. След интересното интро, което звучи крайно различно от следващата го песен, албумът бива открит с "The Faint Pulse of Light" (чието видео е качено точно 8 минути преди да напиша това изречение). Песента е една от по-добрите като само тя в целия албум залага на единствено екстремните вокали на Алвестам. Китарите започват скоростно, бързо се прехвърлят в насечен риф и към края стигат до готино соло, а вокалите са достатъчно мощни и така се получава един доста солиден и екстремен трак. Той обаче е непоказателен за албума като цяло. "Built on Sand" излезе като първи сингъл и преди месец си помислих, че е доста компромисна, но слушайки я сега на фона на другите песни в албума, тя се оказва най-добрата в него. Песента има заплетени китарни мелодии и е една от малкото, в които Алвестам не използва един и същи похват за чистото си пеене. Композицията е със сложна постройка и има изключително готино соло към края си. "Inescapable Dream" има най-запомнящия се припев в албума, а след нея чуваме и баладата "The Curse that Keeps on Giving", която обаче се развива прекалено монотонно, а Алвестам звучи леко отегчен.

Testset: И ако 6:47 минути са ви се сторили малко, не се бойте - "Built on Sand" е дълга 7:22 минути и е най-прогресарската композиция в целия албум. Един колега свали слушалките, след като я чу и каза "Тая песновка е абсолютен прогазъм" - твърдение, с което не мога да не се съглася. Тук впечатление прави най-вече преминаването от фаза във фаза, но не може да не се спомене и че песента разчита предимно на чистото пеене на Кристиан. Следващата "Inescaple Dream" е от по-кратките песни и също много напомня за добрите години на Scar Symmetry с якия си насечен риф, агресивния си бридж и супер мелодичния си припев. 6-минутната балада "The Curse That Keeps on Giving" сваля темпото и ме кара да губя вниманието си всеки път, щом стигна до нея, което не е никак гот. "Chain Connector" пък ни губи 48 секунди в тихо жужене, след което избухва в екстремен трак със симфонични елементи и агресивен старт/стоп риф. Кристиан дава свобода на възможно най-злокобните си грухтежи в първата половина на песента и изпява само заглавието на песента с чисто пеене 3-4 пъти към края, който постепенно става все по-хаотичен и шумен. И тъкмо щях да кажа, че това е бил един много странен трак, когато дойде "What Turns the Wheels". Отварящият симфо метъл риф направо ме бутна със стола назад, но бурята рязко спря към 50-ата секунда, за да може Кристиан да попее с възможно най-мелодичния си глас. Страхотният начален риф обаче се повтори само още веднъж и не претърпя развитие, което все още ми се струва като голямо разхищение. Никога обаче нямам време да се ядосвам много, защото веднага след това следва може би най-лбюимият ми трак в албума - "Misery Mantra". Той също като отварящата песен разчита на по-директен подход и солидни дози прав ритъм, но включва в себе си чисти вокали, клавиши и още по-яки и разкуфяващи рифове. Е, 6 минути са му малко множко, но нищо. Горе-долу толкова продължава и закриващият трак "Heavy Lies the Crown", който може да мине и за вторият голям "прогазъм" в албума, но лично за мен това е и втората най-скучна композиция в него.

Reksy: Албумът се пренася в доста по-екстремна насока със зловещи хорови напеви, бързи китари и гърлени крясъци в "Chain Connector" като песента най-накрая спира поредицата от 4 песни завършващи с fade-out. "What Turns the Wheel" ни дава глътка свежест с малко симфонични елементи и различна постройка - куплетите са бавни, следвани от бързи припеви, като Алвестам пее единствено чисто, но песента отново завършва с fade-out. Този път закриващияt трак не е дълъг над 12 минути, но пък и "Heavy Lies the Crown" не е кой знае колко впечатляващ завършек. За албум като този обаче си пасва идеално. Така уставноих и че NITWS2 оправда ниските ми очаквания. Дали албумът е добър? Окей е, но нищо повече. На Solution .45 явно не им е лесно да завършват песните си, защото 6-7 от тях завършват с fade-out, което си е странно. Алвестам пък държи един и същи тон на чистите си вокали през почти цялото време. Липсата на свежи идеи също си личи и затова дори след многобройни слушания на албума все още не помня почти абсолютно нищо от него. Чуйте го и вие, но ако ви се слуша здрав и най-вече свеж и интересен MDM, ще трябва да потърсите другаде. И не забравяйте да ми кажете, ако намерите, че аз търся от бая време.

Testset: "Nightmares in the Waking State (Part II)" е един от редките случаи, в които втората част на албум е по-добра от първата. И може би е по-добре, че Solution .45 го издадоха по този начин, защото иначе имаше опасност да не му обърнем заслуженото внимание, ако бе издаден заедно с "Part I". Ясно очертани са начините, по които са построявани композициите в албума и още по-ясно си личат решенията вътре в групата какъв подход да бъде взет за различните песни. Всичко това дава една допълнителна дълбочина на съдържанието и особено ако сте фенове на по-прогресарските форми на мелодета, това е албумът за вас.

 
+ + + + +
Много поводи да намираме тази част на албума за по-добра от първата.
Достатъчно поводи и за по-прогресарски настроените фенове да ликуват.
Добре разграничени композиции - къде по-сложни, къде по-директни, но винаги изпипани.
Кристиан Алвестам продължава да е един от най-добрите метъл вокалисти изобщо.

- - - - -
Перфектен пример за супер ненужно (и дълго) интро в лицето на "Dim Are the Pathways".
С губенето на динамиката лесно се губи и интересът към случващото се.
Някои композиции можеха да са далеч по-кратки и ударни.
6-7 песни завършват с fade-out.

IF YOU LIKE
Scar Symmetry, Mors Principium Est, Zonaria, Soilwork, Miseration и др.

Автори: Testset vs Reksy
[8/10] vs [6/10]

Skillet - Unleashed

Posted by Today's Metal Crew On сряда, август 03, 2016 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Atlantic Records
Отнема: ~42 минути


Все още ми се струва сюрреалистично, че вече съм гледал Skillet на живо в България. Група от такъв ранг да свири у нас, при това като следобедна подгрявка на The Offspring и 30STM? Може би затова все още се хващам да си мечтая "Ех, кога ли ще ги видим у нас?" - защото онези около 45 минути изобщо не бяха достатъчни. Добрата новина е, че Skillet са креативни пичове и дами и не се бавят много между отделните си албуми. И ето, че 3 години минаха неусетно след "Rise" и сега на бял свят излиза "Unleashed".

Началото на албума нямаше как да е по-убедително и енергично. Всичко започва с хитовия сингъл "Feel Invincible" и изпълняваната предварително на живо "Back From the Dead", чийто лепкав напев "Ba-ba-bababa-ba-ba-back!" моментално се забива в мозъка. Баладата "Stars" може би идва малко по-рано, отколкото трябва, но не само защото е прекалено рано за бавен трак, а и защото дотук Джен Леджър не е имала самостоятелна вокална изява. Това се случва чак в "I Want To Live", където най-сетне си партнират с Джон Купър, създавайки поредния голям бъдещ хит на Skillet (пък макар и в бриджовете сериозно да ми напомнят за Evanescence. Следващата "Undefeated" пък със сигурност ще бъде саундтрак поне към няколко различни ММА боеве, PPV-та и кеч срещи от различни мащаби - не само заради заглавието си, но и заради чистото бойно настроение, което носи. С не по-малък хитов потенциал идва и по-електронизираната и, ако смея да го кажа, разтанцуваща "Famous". Това сигурно ще е една от песните, за които по-коравите фенове ще помрънкат, но тракът реално си е доста зарибяващ.

Втората половина на албума започва с втората балада в него - "Lions", за която може да се каже, че има типично и много лековато "крисчън рок" звучене. И за да не се отчаят съвсем коравите фенове, идва следващият бъдещ хит (да, доста са в тоя албум) - "Out of Hell". Агресивният риф, електрониката, супер мелодичният припев и цялостното индъстриъл метъл чувство рязко вдигат настроението и успешно ще разкуфеят дори дълбоко заспалите след баладата. "Burn It Down" сваля малко оборотите и забива в посока на модерен рок и пост-гръндж, а "Watching For Comets" съвсем сваля темпото, за да ни покаже, че в албума вече има три балади. В "Saviors of the World" електрониката взима тотален превес и китари се появяват само в припева, но това не значи, че песента е лоша - просто малко повече напомня на... Nine Lashes (от периода, в който все още ползваха китари). За финал остава "The Resistance", където отново чуваме леко позабравения глас на Джен Леджър, която явно този път е решила да се отдаде много повече на барабаните. Този последен трак също бих могъл да си представя и като бъдещ концертен пълнител.

Да, "Unleashed" е по-добър от "Rise" - има повече и по-ярки хитове, повече енергия, повече разнообразие и по-малко компромисни тракове. Вярно, има цели три балади, но по-добре така, отколкото една балада и пет песни, които уж са "нещо по средата", но всъщност са "нищо като цяло", какъвто беше случаят в "Rise". Липсват ми и по-честите включвания на Джен, чийто звънлив глас винаги се радвам да чуя. Отвъд това обаче "Unleashed" е много здрав, типично хитов Skillet албум, който бих се осмелил да сравня дори с "Awake".


+ + + + +
Поне половината от 12-те композиции имат гигантски хитов потенциал!
Много енергичен, убедителен и освободено звучащ албум.
Кристално чиста продукция с плътен и мощен (най-вече китарен) звук.
Учудващо добра употреба на електронните елементи.
Този път почти няма компромисни и средняшки песни.

- - - - -
Три балади са много, особено когато едната идва толкова рано в албума.
Звънливият глас на Джен се чува прекалено рядко този път.
Това, че почти няма компромисни и средняшки песни, не значи, че все пак няма и 1-2 такива.

IF YOU LIKE
Three Days Grace, Seether, Shinedown, Red, TFK, Nine Lashes, Evanescence и др.

Автор: Testset
[8/10]