TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Papa Roach - Crooked Teeth

Posted by Today's Metal Crew On събота, май 27, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative/Nu Metal
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Eleven Seven Records
Отнема: ~34(+10) минути


Едни групи се опитват да върнат позалязлата слава на ню метъла, други - да го закопаят възможно най-дълбоко в миналото си (да, визирам непоносимия нов албум на Linkin Park), а трети са Papa Roach и правят каквото си искат в новия си албум, без обаче да си играят на велики артисти и да плюят в лицата на феновете си (както сториха Linkin Park).

В "Crooked Teeth" има ню метъл, алтърнатив, поп-пънк, рап, баладки, че дори и почти поп-парче, но дори то някак не дразни ухото, тъй като просто е направено добре. Резки скокове между стиловете не се усещат, но лесно можем да откроим по-тежките парчета като "Crooked Teeth", "Traumatic" и "Ricochet" от поп-пънкарската "American Dreams" или хитовата "Help". С повече рапиране се отличават "Break the Fall", "My Medication" и "Sunrise Trailer Park", а на поп-хитовост ги избива "Born For Greatness" и баладата "Periscope", в която се включва певицата Скайлър Грей (която рап феновете може би познават най-добре от участието и в една песен на Dr. Dre и Eminem).

Papa Roach вече са група с доста история зад гърба си и им прави чест, че хем продължават да правят музиката, която самите те харесват, хем и се стараят да еволюират, но без да правят извращения от сорта на "One More Light", да речем - албум, излязъл на същата дата с "Crooked Teeth". Той е един стегнат, разнообразен, мелодичен, добре продуциран и запомнящ се албум, който ясно показва, че ню метълът не само не е умрял, а може да бъде и напълно актуален, особено ако се смеси с алтърнатив, поп-пънк и дори някои малко по-смели поп-решения, които може да ни накарат да повдигнем вежди недоверчиво.


+ + + + +
Разнообразие и кохерентност между всички представени в албума стилове.
Свеж, стегнат, свободно звучащ албум, без грам излишности и претенциозност.
Няколко ярко открояващи се, моментално запомнящи се хита.

- - - - -
Няколко по-безлични и минаващи покрай ухото трака.
Прекалено кратък, ако не си вземеш deluxe изданието.

IF YOU LIKE
Linkin Park, From Ashes To New, Limp Bizkit, ADTR, TFK, POD, RATM, 3DG и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Demotional - Discovery

Posted by Today's Metal Crew On вторник, май 23, 2017 0 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: Art Gates Records
Отнема: ~37 минути


Много се радвам, когато виждам, че групи, чиято кариера следя още още отпреди да издадат и първия си официален сингъл, се развиват и превръщат във фактори в своите жанрове. Demotional е точно такава група, а "Discovery" е най-професионално звучащият им албум досега. Понтус от Dead by April отговоря за продукцията и приликата в звученето на двете групи се усеща силно, но е трудно да преценя чий нов албум харесвам повече, тъй като и "Worlds Collide", и "Discovery" се оказаха по-добри от очакваното.

Още на първо слушане става ясно, че почти всяка песен в албума може да бъде пусната като хитов сингъл, но истинските хитове се очертават бързо и в много ярка светлина. Това несъмнено са сингълът "All That It Takes" и личните ми фаворити "If You Believe" и "One Hour Stranger". Много добро впечатление правят още бойната "Overload", "Monster" и отварящото дуо "What Have We Become" и "Ashes", макар че първата започва досущ като песен на Dead by April.

Нещата, които не ми харесват в "Discovery", в общи линии са същите, които не ми харесваха и в предните албуми. Да, радвам се на прецизното количество електроника, но все още китарният звук леко "бяга" на места, а екстремните вокали просто не са на нивото на чистите (които, от своя страна, стават все по-яки) и нямаше да имам против, ако бяха малко по-мощни. Оттам нататък обаче няма спор - "Discovery" е мелодичен, свеж, запомнящ се и приятен албум, който не оставя спомени за откровени слаби моменти.


+ + + + +
Много мелодичен и пълен със запомнящи се припеви.
Подобрено, все по-професионално звучене, със стегнати композиции.
Открояващи се хитове, чисти вокали и електроника.

- - - - -
Малко повече мощ в китарите и екстремните вокали щеше да е добра дошла.
Твърде много прилики с Dead by April и други подобни модерни метъл банди.

IF YOU LIKE
Dead by April, Amaranthe, The Unguided, Sonic Syndicate, In Flames и др.

Автор: Testset
[7/10]

Linkin Park - One More Light

Posted by Today's Metal Crew On сряда, май 17, 2017 4 коментара

Стилът: Pop/Electronic/Rap
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: Warner Bros
Отнема: ~35 минути


Кога за последно ви се догади физически от музика? Ама не просто "Ох, това е гадно" и да запушите уши, а наистина да си повърнете скришом в устата? При мен се случи днес, докато тренирах. Да, мога да обвинявам лошото време и умората, но досега от тях не ми се беше гадило, а точно днес слушах "One More Light" на Linkin Park и... се случи. При това още на първата песен. Майко мила, този албум е непоносим. Бях повърнал леко и от Tokio Hotel преди време, и макар това тук да не е чак такава помия, не е далеч.

Първо, ако сте проспали последните месеци и още не сте разбрали, "One More Light" е поп албум, а Linkin Park са грандиозни артисти, които са надраснали жанровите граници и просто правят своето висше изкуство, а ако не го разбирате, сте идиоти и можете да си стягате багажа и да се махате от фенския им лагер, дори да сте били в него от 15+ години насам. Поне това ни казва рапът "Good Goodbye", но това е само върхът на сладоледа и, ако щете вярвайте, една от добрите песни в "One More Light", ако изобщо можем да говорим за каквито и да е добри песни в него.

Важно е обаче да се запази и някаква обективност, нали? Затова ако броим "One More Light" за поп албум - той е доста добър такъв. Мелодиите в "Invisible", "Battle Symphony" и "Good Goodbye" са безспорно хитови, а "Heavy" би била най-яката песен в кариерата на Taylor Swift. И ако това беше албум на Taylor Swift, дори нямаше да ми пречи, ако тръгне по радиото, докато ям кюфтета в обедната почивка. Само че това е албум на шибаните Linkin Park, които някога накараха света да чуе за ню метъла. Да, не очаквам да правят едно и също 20 години, не бях и мега впечатлен от "The Hunting Party", макар уж да беше в "стария" им стил, но това просто е прекалено. И ако трябва да се заям, вече мисля, че заглавието на отварящия поп-трак "Nobody Can Save Me" е показателен - вече никой не може да спаси Linkin Park от това дъно. Като добавим дори още по-посредствената "Sorry For Now", тоталния бълвоч "Halfway Right" и мега блудкавия заглавен трак, човек може да се зачуди дали този албум е добър дори като за поп. "Sharp Edges" пък звучи като акустичен кавър на "We're Never Ever Getting Back Together" на... точно така, Taylor Swift.

Всички фенове на старото звучене обаче говореха за друга песен - "Talking To Myself". За нея се смяташе, че ще е спасителната сламка в албума, и тя реално е единствената що-годе рок песен в него, но... не съвсем. Това, че на живо звучи като рок, e защото все пак песента се изпълнявя от музиканти, които иначе или трябва да слязат от сцената, или да висят като сополи на нея без да правят нищо (което вероятно ще се случва много на бъдещите им турнета), или да се застрелят публично. Но все пак, да - това е най-тежката (хаaa!) песен в "One More Light". Има акустична китара, барабани, бас... абе, почти звучат като група.

Тук идва и големият въпрос - Linkin Park все още ли са група? Защото в този албум участие се усеща само от Шинода и Честър, а де що инструментал има, преспокойно може да бъде изпълнен без нито един от другите членове на групата. Кое са изсвирили, ако не е тайна? Електронните барабани, които Шинода лесно може да нареди? Китарките в "Sharp Edges", която е по-лека от песен на Taylor Swift? Къде са останалите, част ли са изобщо от групата, имат ли някакъв пръст в композиционния процес и ако да, що за кастрирани откъм себеуважение музиканти композират музика, в която не си личи, че имат каквото и да е участие? Да не говорим пък, че всички интервюта са с Честър и Майк, другите се появяват чат-пат като някакви осиновени призраци из Facebook и това е.

"One More Light" е едновременно най-лекият и най-слабият албум в кариерата на Linkin Park. Той е лайно в лицето на всички фенове, които откриха групата в началото на века, когато тя все още беше група и хората в нея правеха някаква форма на креативна музика. Днес музиката е заменена от елементарни бийтове, жалка електроника и нелепо поп звучене - съчетание, което никой не би подушил дори, ако пред него не стоеше вече изграденото име Linkin Park. Име, изградено до голяма степен именно от феновете, в чиито лица днес нагло сипят аудио диария (аудиария) Честър Бенингтън и Майк Шинода, които са потънали в ролите си на големи неразбрани артисти. Но докато има "фенове", които подкрепят подобни промени и казват неща от сорта на "Истинските фенове подкрепят групата no matter what" - така ще е. Ще ми се да кажа и че Linkin Park умряха, но тъжното е, че още са живи и че издават подобна претенциозна шитня под същото име.


+ + + + +
Ако беше албум на поп изпълнител, щеше да е приемлив заради хитовите мелодии в него.
"Talking To Myself" прилича на песен.
Успях да извадя два плюса, уау.


- - - - -
Ужасяващо претенциозна шитня, изливана нагло в лицата на феновете.
Най-лекият и най-слаб (композиционно) албум на Linkin Park, издаван някога.
Нито един китарен акорд с дисторшън и почти никакви китарни акорди като цяло.
Еднообразни бийтове, електроника, настроения и темпо.
Гнусно отношение от страна на групата към единствените фенове, на които още им пука за тях.
Твърде много сходни точки с Taylor Swift.
Ужасяващи гост-вокалисти като Kiiara, Pusha T и Stormzy.

Купища зверски клишета - и откъм текстове, и откъм музика.
Феновете, които все пак ще защитят въпросната претенциозна шитня.

Когато новата музика на Linkin Park е по-лека от новата на Nickelback, това е проблем.

IF YOU LIKE
Taylor Swift, Ed Sheeran, Harry Styles, Adele, Selena Gomez, 30STM, Галин и др.

Автор: Testset
[1/10]

Unleash The Archers - Apex

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, май 15, 2017 0 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal/MDM
От/Год: Канада, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~61 минути


Когато чух Unleash The Archers за пръв път през 2009-а с дебютния им албум, не подозирах, че един ден ще се превърнат в популярна група и ще се подслонят при голям лейбъл като Napalm Records. И въпреки това си знаех, че "в тая група има нещо". Днес UTA звучат много по-зряло и професионално и "Apex" е най-изпипаният им албум досега.

Някои все още броят UTA за мелодет група, но на днешно време може би 99% от вокалите се изпълняват от вокалистката Бритни, а мъжки крясъци се включват рядко. Стилът им клони по-скоро към класическия пауър/хеви метъл от края на 80-те, но с адекватна за модерните времена продукция. Композициите пък винаги са с доста сериозна дължина, като само "Shadow Guide" и "Matriarch" са 4-минутни, а рекордьори са отварящата "Awakening" с малко над 7 минути, "False Walls" с 8 и закриващият епос "Apex" със своите 8:20 минути. Като хитове пък се очертават по-модерно звучащата "Cleanse the Bloodlines", "The Matriarch" и, ако някой ме питаше мен - "The Coward's Way", "Earth and Ashes" и епичната "Ten Thousand Against One.

За да не изпадам в излишни подробности - в момента UTA са една много стабилна, добре звучаща група, която поне на мен доста ми напомня на Iron Maiden с галопиращия си ритъм, китарни хармонии и дълги композиции (само чуйте заглавната "Apex"). Сигурно ще издразня и мейдън феновете, но определено харесвам "Apex" много повече от последните два албума на Iron Maiden, макар и по принцип да не съм фен на пауър/хеви метъл групите с фронтдами. Бритни обаче е страхотна хеви метъл вокалистка и ниският ѝ глас си пасва много добре с музиката зад нея. Иинструменталът е техничен, креативно изработен и абсолютно неуморен и затова нямам никакви забележки в техническо отношение. Единственият ми проблем с "Apex" е, че звучаи така, сякаш UTA са искали да вкарат абсолютно всичките си яки идеи на едно място и така е малко трудно да обърнеш подобаващо внимание на всяка от тях. Е, има и няколко открояващи се по-посредствени трака ("False Walls" и "Call Me Immortal"), но не е и лесно да си перфектен в албум от цели 60+ минути.


+ + + + +
Много зряло и професионално звучене с 80-арски дух и съвременна продукция.
Изпипан инструментал с открояващо се добра китарна работа.
Вокалистката Бритни вади страхотен хеви метъл алт.
Повече от час материал.

- - - - -
Някой и друг по-посредствен трак.
Изморително е да се слуша наведнъж.
По някое време траковете сякаш лека-полека почват да се сливат.

IF YOU LIKE
Battle Beast, Seven Kingdoms, Iron Maiden, Helloween, Amberian Dawn и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]

Alestorm - No Grave But The Sea

Posted by Today's Metal Crew On вторник, май 09, 2017 1 коментара

Стилът: Folk Metal
От/Год: Обединено кралство, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~46 минути


Неусетно минаха близо 10 години, откакто за пръв път чух за Alestorm и техния пиратски метъл. За това време много групи изгряха, изчерпаха се и залязоха, но не и Alestorm, за които мнозина (сред които, признавам, беше и моя милост) мислеха, че ще изчерпат пиратската тематика в 2-3 албума, след които на всички ще им писне. Тайната се крие в това, че Alestorm не се опитват просто да издоят каквото могат от успеха на "Карибски пирати", а имат много креативен водач в лицето на Кристофър Боус (познат ни още и от страхотния си страничен пауър метъл проект Gloryhammer).

Албумът нямаше как да започне по-убедително от това - отварящият заглавен трак дава епично начало, а сингълът "Mexico" идва веднага след него в подкрепа на хитовия старт. И докато признавам, че "Mexico" е приятен трак, който очевидно е бил замислен с идеята да бъде хит, не мога да не се оплача, че 8-битовата електроника в началото му не се появява и по-нататък из песента. Близо 7-минутната "To the End of the World" носи нова и още по-сериозна доза епичност и по-открояващ се акордеон, а "Alestorm" е един напълно подобаващ химн за тази група. Припевът синтезира всичко, което човек трябва да знае за Alestorm: "Rum, beer, quests and mead, these are the things that a pirate needs. Raise the flag and let's set sail, under the sign of the Storm of Ale!".

И като си говорим за текстове - никога не се беше случвало да си запея току-що чут текст толкова бързо, колкото си запях този на "Fucked With an Anchor". Хора, няма майтап, вървях по улиците и си пеех припева още преди да съм го чул два пъти, а той гласи: "Fuck you, you're a fucking wanker, we're gonna punch you right in the balls! Fuck you with a fucking anchor, you're all cunts so fuck you all!". В кобминация с мега зарибяващата и игрива мелодия, това веднага се превърна в новия и любим химн за чалга съседи. Дори след този тотален бъдещ концерт хит обаче не остана време за почивка - бързата "Pegleg Potion" напомня доста за "Keelhauled" по звучене и също бих определил като един от фаворитите си в албума (особено с това някак Stratovarius-ко клавишно соло към края, хехе), а 6-минутната "Man the Pumps", заедно с 8-минутния финал "Treasure Island" носят още от епичното звучене, с което започна албума.

"No Grave But the Sea" не преоткрива морската вода, но не знам какъв компас ще ви трябва, за да намерите по-добър пиратски метъл албум в настоящия времеви пояс. Това служи, за да покаже, че когато към дадена (уж изчерпана) музика се подхожда креативно и с талант, могат да се получат неочаквано добри резултати. Пък нека после някой каже "Ама те правят едно и също" и да пробва да го направи по-добре от Alestorm.

P.S. Alestorm е мултинационална шайка от Обединеното кралство и затова не ги пишем за шотландци. Китаристът им пък е унгарец и свири в All But One, за които ви писахме наскоро.


+ + + + +
Епичен, купонджийски, запомнящ се, тежък и мелодичен едновременно.
Стегнат албум, без излишъци, без пълнежи, без губене на време.
Една от малкото pirate metal групи, които така и не омръзнаха (благодарение на таланта и креативността си).
Елиът крещи толкова сполучливо в "Alestorm", че сега искам повече да го чувам.

- - - - -
Нищо кой знае колко ново в морето, пък било то поднесено и толкова добре.
Още крясъци от Елиът, моля.

IF YOU LIKE
Gloryhammer, Turisas, Running Wild, Korpiklaani, Ensiferum, Orden Ogan и др.

Автор: Testset
[8/10]

8kids - Denen die wir waren

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, май 01, 2017 0 коментара

Стилът: Post-Hardcore
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~53 минути


8kids издадоха дебютното си EP преди година, но и до днес с удоволствие се връщам към страхотния сингъл от него "Dämonen", заради който и толкова дълго следях кога ще излезе и дебютен дългосвирещ албум. Уви, въпросният трак не е влязъл в албума (макар че би бил най-добрият в него), но определено има какво друго да се чуе в този дебют.

"Denen die wir waren" е силно емоционален и меланхоличен албум, без обаче да е бавен, лигав, или претенциозен. Емоцията идва най-вече от гласа на вокалиста Йонас, който сякаш вади всеки свой суров крясък от дълбините на душата си и с това те кара да му вярваш, че е искрен и че има нужда да чуеш това, което ти казва. Това важи за всички видове композиции в албума, независимо дали говорим за тежката "Zerbrechen", баладичната и  съвсем емоционална "Zeit", рокаджийската "Blitzschlag", или хитовата "In den Sternen", за която само мога да се чудя защо не е пусната като сингъл с видео, тъй като я намирам за най-добрата в "Denen die wir waren". Споменаване заслужава още другият потенциален хит "Über den Berg", а меланхолията взима връх в красивия закриващ трак "Winter in dir", където, доколкото чувам, запява и барабанистката Ема.

Е, със сигурност бих сложил "Dämonen" вместо "Kamintrophäe", "Geist", или "Kann mich jemand hören" в албума, но 8kids вероятно си знаят по-добре, пък и "Denen die wir waren" наистина е достатъчно добър и в този си вид. Фактът, че е на немски, може да попречи на международната публика, но ние открай време си знаем, че добра музика се прави на много езици и "Denen die wir waren" определено нямаше да звучи толкова искрено, ако беше на език, различен от родния на музикантите.


+ + + + +
Силно емоционална, искрено звучаща музика без заучени фрази и формули.
Няколко потенциални хита, носещи различно звучене и различни настроения.
Близо час материал, при това без да са наблъскани вътре и песните от EP-то.

- - - - -
Няколко по-слаби трака, вместо които спокойно можехме да чуем някои от EP-то.
Поне трима човека, на които го пуснах, споменаха думата "странно" в оценките си и май има защо.

IF YOU LIKE
Callejon, Narziss, Maroon, Vanna, STYG, 36 Crazyfists, Buried In Verona и др.

Автор: Stahley
[7/10]

Ultra Vomit - Panzer Surprise!

Posted by Today's Metal Crew On петък, април 21, 2017 0 коментара

Стилът: Groove/Heavy/Grind/Comedy
От/Год: Франция, 2017
Лейбъл: Verycords
Отнема: ~39 минути


Ultra Vomit отдавна не се бяха появявали и дори не бях разбрал, че ще издават нов албум. Знаех обаче, че обичат да се бъзикат с де що стил намерят, само че "Panzer Surprise" вдига нивото, като в него всяка песен е вдъхновена от стиловете на различни групи. Песните са сравнително кратки, като в рамките на по-малко от 40 минути се побират цели 22 песни, което обаче не е учудващо като имаме предвид, че Ultra Vomit някога бяха грайндкор банда. Ако не сте ги слушали оттогава обаче, ще ви чака изненада.

Най-върлите метъл фенове може би ще разпознаят в чий стил е всяка една от песните в "Panzer Surprise!", но най-ярките примери определено са с Rammstein ("Kammthaar"), Iron Maiden ("Evier Metal"), Judas Priest ("La bouillie II"), Pantera ("Pink Pantera"), AC/DC ("Jésus") и Gojira ("Calojira"), а дет метъл и грайнд феновете може би ще се сетят на кого приличат двата последователни грайнда "La ch'nille" и "La bouillie III". Можете да чуете напълно свободно и безплатно целия албум с всички въпросни песни в плейлиста в YouTube, за да не ви запълвам текста с десетки линкове.

"Panzer Surprise!" е комедиен албум, но това изобщо не му пречи да бъде пример за разнообразие и умения в поне половин дузина метъл жанрове. Хеви, груув, индъстриъл, дет, грайнд, хард рок - каквото ви душа иска. Естествено, няма как да очаквате и бясна креативност (макар че със сигурност давам точки за комедийна такава), защото все пак това си е... комедиен албум. Не го приемайте насериозно, дайте му 39 минути и ако успее да ви зарадва - значи Ultra Vomit са си свършили добре работата.

+ + + + +
Разнообразен албум с песни в стиловете на различни банди.
Забавни интерпретации, които вдигат настроението, ако не се приемат насериозно.
Някои страшно сполучливи пародии (Rammstein, Gojira, Iron Maiden).

- - - - -
Без кой знае каква висока оригиналност.
Някои излишни лигавщини, без които спокойно можеше да се мине.

IF YOU LIKE
Psychostick, Gut, JBO, Gojira, Pantera, Rammstein, Iron Maiden и др.

Автор: Undepth
[N/A]

All But One - Square One

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, април 17, 2017 0 коментара

Стилът: Modern Metal
От/Год: Унгария/Остров Ман/Германия, 2017
Лейбъл: Lifeforce Records
Отнема: ~35 минути


Какво мислите, че може да се получи, когато в една група се съберат членове на Heaven Shall Burn и Alestorm? Пиратски метълкор? Е, и аз си го мислех, преди да чуя All But One и техния дебютен албум "Square One", който всъщност представлява... модерен метъл, при това силно клонящ към поп метъл. И не мога да се оплача, защото в "Square One" среща си дават умело изсвирен модерен метъл (не просто елементарни чъгове на килограм) и свръхмелодичните поп-метъл вокали на Джо Картър-Хокинс, заради когото и разбрахме, че съществува британското владение о-в Ман.

Проблемът на по-коравите метъляги с групите, свирещи модерен метъл е, че инструменталът е прекално опростен и/или много електронизиран, а това е неуважително към метъла и дъра-бъра. Е, сега може би ще трябва да се хванат за мелодичните вокали, защото инструменталът в "Square One" е страшно добър, при това без да разчита на много електроника. Картечни откоси на двете каси, сола, шредове, рифове - каквото ви душа иска, само че с поп-метъл вокали и тук-там някой и друг крясък. Идеален пример веднага може да се даде с отварящите "Square One" и "Persistance", с не по-малко хитовата "Little White Lies" и с тежката (и по-метълкорска) "The Reaper, The Sorrow", но реално който и трак да хванете, настроението е същото - като това носи и своите минуси, разбира се. 6-минутният финал "Serenity" се откроява с доста инфлеймски рифове в началото, повечко (и много яка) електроника и две страхотни 30-секундни китарни сола в средата.

След този страхотен финал насмалко щях да забравя, че имам да казвам и някои не толкова добри думи за "Square One". Колкото и да ми допадна, не мгоа да не отбележа, че в него, ако изключим една интерлюдия, има всичко на всичко 8 песни с обща продължителност от 33 минути. Отделно от това, продукцията е неприятно глуха (поне в промото, което имам аз, може проблемът да е там), а много от композициите звучат сходно една с друга и, както споменах по-горе, носят едно и също настроение. Въпреки това се радвам, че се появяват нови групи в жанра, които се опитват да вдигнат летвата в него, особено в инструментално отношение. All But One е свежо явление, което трябва да бъде подобаващо отбелязано и чието развитие с нетърпение ще следим в TMB.


+ + + + +
Много силен, технически грамотен, хубаво изпипан инструментал, особено като за жанра.
Свежо звучене и зарибяващи мелодии, водещи до няколко потенциални хита.
Много приятни вокали от Джо Картър-Хокинс и също толкова приятни беквокали тук-там.

- - - - -
Малко над половин час материал е доста малко за албум.
Някои от композициите си приличат една с друга.
Прекалено малко крещящи вокали, при това излишно тихи.
Странно приглушена продукция, макар че проблемът може и да е само в промото ми.

IF YOU LIKE
Dead by April, In Flames, Memphis May Fire, Crown The Empire, Issues и др.

Автор: Testset
[7/10]

Backwordz - Veracity

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, април 13, 2017 0 коментара

Стилът: Melodic Metalcore/Rapcore/Nu Metal
От/Год: САЩ, 2017
Лейбъл: -
Отнема: ~66 минути


Backwordz е една силно политически ориентирана рапкор банда. Това обаче е разбираемо, когато знаем, че неин вокалист е политическият активист Ерик Джулай, който има доста полярни мнения за политическата обстановка в САЩ. Той е либертарианец, християнин, защитник на правото за притежание на оръжие и противник на Бърни Сандърс, планираното майчинство и дори движението "Black Lives Matter", макар той самият да е чернокож. Целият албум е изпълнен с категорично изказани политически послания в този дух (не коментираме дали сме съгласни с тях или не), но в Today's Metal винаги оценяваме най-напред музиката, а после посланията, и то само ако изобщо има нужда.

Инструменталът във "Veracity" си е мелодичен метълкор/пост-хардкор и вероятно албумът щеше да представлява точно това, ако го нямаше рапирането на Ерик Джулай. В повечето случаи то си пасва с инструментала, но на места просто няма как да се върже добре и тогава се получават чисти форми на рап, с които поне аз не съм съвсем окей, но и които просто не се вписват добре в общата атмосфера. Така например най една страна на спектрума стоят агресивни тракове като "Utopias Don't Exist", "Snap" и "Let Me Live", а от другата - чистият рап "Tell Me" и поп-рапът "Addict". Близо 7-минутната "Be Great" се заиграва с резки скокове между тези два контраста, но звучи някак накъсано.

Далеч по-добре балансирани са по-скоро синглите "Self Ownership" (в която за кратко се включва и Fronz от Attila) и "Statism" (с участието на Крейг Маббит от Escape The Fate), в които просто има от всичко - рапиране, мелодични припеви и тежки части. На подобна балансирана формула разчитат още "Individualism", "Demon Rat", "Praxeology", "The Professional Protester" и "Stathiest". Неочаквано мнрачно и някак индъстриъл звучене носи "Democracy Sucks", в която пее Лаурен Бабич от Red Handed Denial, докато "You Are You" и закриващата "Set Us Free" са толкова леки, лежерни и безлични, че спокойно можехме да минем и без тях.

Лесно е да се оплача от пълнежи, когато даден албум е дълъг повече от час, но подобна продуктивност е неприсъща за повечето съвременни групи, чиито албуми рядко минават границата от 45 минути. Във "Veracity" има 45 минути с достатъчно качествен материал, който можете лесно да си отделите, ако не ви се слушат по-странните и рап-ориентирани тракове, така че тази дължина има не само лоши, но и добри страни. Чуйте албума, ако ви се слуша съвременен рапкор, ако ви липсва Linkin Park, ако си падате по бандите, изброени по-долу и ако обичате в музиката, която слушате, да има категорични политически послания.


+ + + + +
Свеж поглед над политическия рапкор, съчетан с мелодичен метълкор.
Добра продукция, добри чисти вокали, добро рапиране, добър китарен звук.
Повече от час материал, в който групата има доста за казване.

- - - - -
Политическите послания могат да бъдат отблъскващи за мнозина.
Дължината си има и своите минуси - като например неизбежното разводянване.
Някои ужасно слаби парчета, които нямат никакво място в такъв албум.

IF YOU LIKE
Dangerkids, From Ashes To New, Smash Hit Combo, Hacktivist, RATM и др.

Автор: Undepth
[7/10]