TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

B.O.S.C.H. - Fleischwolf

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, септември 21, 2017 0 коментара

Стилът: Industrial Metal/NDH
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Laute Helden/SPV
Отнема: ~44 минути


Ако търсите името на групата и заглавието на този албум в Google или YouTube, няма да откриете очакваните резултати. На първо място ще ви излязат месомелачки "Bosch" (тъй като "fleischwolf" значи точно това - месомелачка). Дори да добавите името на лейбъла SPV, пак няма да октриете нбищо по-различно, защото очевидно "Bosch" имат месомелачки с номер на модела, включващ "SPV". Но ако сте попаднали на това ревю, значи сте на точното място, за да разберете какво ще чуете в този албум.

Тежък индъстриъл метъл - тези три думички най-добре описват музиката във "Fleischwolf", който е и най-тежкият албум на групата досега. B.O.S.C.H. и изначално си бяха тежки, но този път сякаш са намалили електрониката с една идея, за да дадат път на повече агресия и аналогово, олд скул звучене, избиващо в посока на стилове като траш и хардкор. И докато слушах албума, непрекъснато ме владееше една и съща мисъл: "Вече не ги правят такива". Не че имам нещо против типичните NDH банди (оставаше и да имам) с общоприетото като "рамщайнско" звучене, но рядко чувам индъстриъл метъл на немски, който да е наистина тежък и агресивен, без балади, без готик елементи, без рок - просто тежък, агресивен, директен индъстриъл метъл. Заявка за това дава още отварящата "Schock", от която обаче лъха на агресивното, някак хардкор звучене на Hämatom. Следващата "Reiz mich" вдига темпото дори още повече и мачка с риф, напомнящ на Die Allergie (трябва да си стар NDH фен, за да знаеш кои бяха тия пичове), а кратката (няма и 3 минути) "Jagd" вдига максимални обороти със сериозен траш ритъм.

На този етап в албума вече е ясно, че изненади няма да има, но това не пречи всеки следващ трак да мачка по свой начин. "Folgemann" мели месо с насечен риф (и отново напомня за Hämatom), докато "Du" включва в припева си фразата "du hast mich", което няма как да не ни напомни за една дргуа група (макар звученето в случая да няма нищо общо). Напомнянето продължава в силно разкуфяващата "Das Spiel", чийто припев пък гласи... "Spiel! Mit mir!", но по звучене напомня по-скоро на [die!]. "Zu spät" ни връща към звученето на първия сингъл на групата "Mehr", а минути по-късно "Macht" ни разкуфява като за последно, този път в средно темпо.

"Fleischwolf" не изненадва и не блести с оригиналност, но има едно много важно предимство - той е албум с музика от изчезващ вид. Затова ако досега подобна музика не ви е грабнала, надали ще го стори и сега, но ако вече сте фенове, още на първо слушане ще се убедите, че тук слаби песни просто няма. Тежък NDH индъстриъл метъл от тая стара школа вече не прави почти никой - от онзи, направен специално за феновете (пък били те и една шепа народ), изцяло в името на куфеенето, но и без компромиси в продукцията.


+ + + + +
Музика от изчезващ вид - тежък, агресивен, разкуфяващ, олд скул индъстриъл метъл на немски.
Без балади, готик, рок, лигавщини и пълнежи - просто 12 директни, здрави композиции.
Олд скул звучене, постигнато с адекватна за 2017-а продукция.


- - - - -
Не чакайте особени изненади, оригиналност, новаторство, пионерство и прочие.
Фразите "du hast mich" и "spiel mit mir" не са добра идея, ако не искаш да те сравняват с Rammstein.
Някои тракове споделят сходно звучене, други пък напомнят за разни други групи.


IF YOU LIKE
Hämatom, Die Allergie, [die!], Schacht, Zorn, Stahlmann, Ostfront, Heldmaschine и др.

Автор: Testset
[8/10]

Gothminister - The Other Side

Posted by Today's Metal Crew On сряда, септември 06, 2017 0 коментара

Стилът: Gothic/Industrial Metal
От/Год: Норвегия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~35 минути


Колкото и да харесвам Gothminister, не мога да не си мисля, че в последно време групата все по-често отбива номера. И дума не може да стане за израстване, надграждане, или нещо от този сорт - Gothminister звучат все по-еднакво с всеки следващ албум, а "концепцията" в "Utopia" беше... поставянето на 4 ненужни интерлюдии. Така от няколко дни слушам "The Other Side" и не мога да разбера за коя друга страна иде реч, тъй като виждаме все същата тяхна страна, че даже вече имам чувството, че съвсем се самоповтарят.

"The Other Side" не е лош, но е много предвидим и рядко впечатлява с нещо, за което да си кажем "Леле, това е НАИСТИНА яко". Е, има и яки моменти и цели песни - така например не мога да кажа лоша дума за "Der Fliegende Mann" и епичния закриващ трак "Somewhere In Time", а "Day of Reckoning" и "Ich will Alles" не изостават с много откъм качество. За тяхна сметка обаче се появяват безлични, лесно забравими, предвидими композиции като "The Sun" и "All This Time", а песни като "Taking Over" и странничката "We Are the Ones Who Rule the World" заявяват потенциал, който обаче умира рязко в даден момент. "Aegir" и "Red Christ" пък са двата трака, които просто ми е трудно да изслушам докрай всеки път. Първият е банална готик рок баладка, в която нищо не се случва (даже няма припев, бридж, или каквато и да е друга промяна), а втората, макар да започва добре, убива настроението с ужасен припев.

Може би ако този албум беше издържан в тежкия и епичен стил на закриващата "Somewhere In Time", щяхме да видим "друга страна" на Gothminister и да определим "The Other Side" за нещо повече от "един много приемлив *meh* албум". Но и да бъдем честни - не е уважително към феновете да слагаш пълнежи и да правиш компромиси в 35-минутен албум. Затова, с риск (премерен) да се повторя - колкото и да харесвам Gothminister, не мога да не си мисля, че в последно време групата все по-често отбива номера...


+ + + + +
3-4 очаквано силни трака, две от които с очевидна класа над останалите.
Кратки и често ударни композициии, без никакви излишни "разливания".
Изненадваща и доста сполучлива стилова промяна във финалния трак.

- - - - -
Доста предвидим като цяло - Gothminister сякаш се повтарят и са на автопилот.
Само 35 минути материал, в който при това има пълнежи и компромисни тракове.
Две трудни за издържане докрай песни.

IF YOU LIKE
Deathstars, Dope Stars Inc., KMFDM, Rob Zombie, Deadstar Assembly, Pain и др.

Автор: Stahley
[6/10]

Nocturnal Rites - Phoenix

Posted by Today's Metal Crew On петък, септември 01, 2017 0 коментара

Стилът: Modern Power Metal
От/Год: Швеция, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~47 минути


Мина десетилетие откакто Nocturnal Rites издадоха силно недолюбвания от повечето стари фенове (и скъсван от слушане от мен) "The 8th Sin". Стиловата промяна беше осезаема (е, не колкото първата от дет метъл към пауър метъл, но пък в крайна сметка - кой харесваше Nocturnal Rites като дет метъл група изобщо?) и "Phoenix" продължава именно започнатото преди 10 години. Така че ако чакате чист праволинеен пауър или дет метъл (по неведома причина) - "Phoenix" надали ще бъде албумът за вас.

Харесвах "The 8th Sin" много, като и до днес в плейлиста ми стои "Strong Enough". Точно затова се радвам искрено, че "Phoenix" е пълен с парчета в този дух. Още от самото начало държа да подчертая, че тази група вади просто жесток звук - с много тежки и ниски китари (вече дело на Пер Нилсон, познат ви от Scar Symmetry), малко клавишни и електронни докосвания и страхотния пауър/хард рок глас на Джони Линдквист. Всичко това не си личи от самото начало, тъй като албумът почва прекалено рязко с "A Heart as Black as Coal", а "Before We Waste Away", макар и готина и с достатъчно тежки китари, ми идва малко прекалено "рокаджийски". След няколко слушания започнах да си пея припева ѝ, доброто обаче тепърва предстоеше! Следващата "The Poisonous Seed" започва с мрачен, тежък риф и леки оркестрации, продължава с двойни каси в припева и удря с яко соло към края си. "Repent My Sins" сваля темпото, но запазва китарната тежест и вкарва доста мелодичен припев, но когато и да слушам албума, просто нямам търпение да свърши, защото след това идва един от албумните ми фаворити - "What's Killing Me". Парчето има хитова структура - запомнящ се текст, тежки и насечени старт/стоп китари, раздвижващи рифове, хубаво соло и супер мелодичен припев, който се запява още на първо слушане.

В средата на албума идва някак неизпълнилата потенциала си "A Song For You". Композицията започва добре, но слабият и неподходящо звучащ припев влиза "отникъде" и просто звучи като част от друга песен, което разваля де що добри впечатления е имало. За щастие бързо забравих за това благодарение на "The Ghost Inside Me" и комбинацията от две каси и мощни рифове в нея. Оркестрациите и беквокалите в припева носят адски епично чувство, след което си мислех "Е, по-добре вече няма накъде", само че много грешах. "Nothing Can Break Me" е може би най-любимият ми трак в албума, защото носи неочаквано, почти индъстриъл метъл звучене, съчетано, естествено, с типичния за Nocturnal Rites модерен пауър метъл. Кой каза, че електрониката, особено в такива премерени количества, не се връзва добре с тоя жанр?

До края на албума остават играещата роля на балада (но не и без тежки китари) "Flames" и агресивните и скоростни "Used to be God" и "Welcome to the End". Двете композиции в края имат сходно звучене, но завършват на високи обороти и далеч не са пълнежи. Единственото ми чудене за тях беше защо албумът не започва с тях, вместо със сегашните два трака, да речем. Оттам нататък просто не мога да се оплача от крайния продукт. Личи си, че "Phoenix" е мислен и изпипван дълго, тъй като почти всички хармонии и мелодии просто са на мястото си. Новото попълнение Пер Нилсон пък носи със себе си абсолютно убийствен китарен звук, от който адски много метъл групи могат само да се поучат.


+ + + + +
Модерен звук, плътни и тежки китари, много мелодии и хармонии, безупречни вокали.
Десет години по-късно не се усеща и грам "ръжда".
Надграждане на започнатото с "The 8th Sin".
Новият китарист Пер Нилсон просто избива рибата!

- - - - -
1-2 малко по-странни композиции, които не пасват чак толкова добре в албума.

IF YOU LIKE
Dream Evil, Masterplan, Firewind, Axenstar, Mystic Prophecy, Dragonland и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Callejon - Fandigo

Posted by Today's Metal Crew On събота, август 05, 2017 0 коментара

Стилът: Alternative Rock/Post-Hardcore
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: People Like You Records
Отнема: ~51(+10) минути


Айде още една метълкор група реши да направи рязък жанров завой и да издаде албум с изцяло ново звучене. Вярно, че в последно време Callejon не правеха кой знае колко велики неща и с метълкора си и очевидно имаха нужда от промяна на посоката, но... това ли наистина е правилната нова посока? Крещящите вокали са намалени с около 95%, звученето е цялостно олекотено, частично електронизирано и ненужно баладизирано. Значи ли обаче това, че "Fandigo" е провал?

Донякъде, но не съвсем. Колкото и да е странно, "Fandigo" не е толкова лош, колкото загатва, че ще бъде в първите си два трака. По-точно казано, не всички песни в албума са толкова зле, а една определена бройка дори са си много добри. Уви, количествено са доста по-малко от слабашките композиции, за които ще ви разкажа след малко, защото сега искам да започна с хубавото. То идва най-вече с тежките китари в "Pinocchio" и "Nautilus", както и в епичното звучене на дългата 6:32 минути "Fandigo Umami" - единствената песен в албума с малко повече крещящи вокали и, колкото и преувеличено да звучи - една от най-добрите песни в кариерата на Callejon изобщо. Повечко китари можем да чуем още в песни като "Monroe", "Noch einmal" и "Mein Gott ist aus Glas", но композициите не са чак толкова впечатляващи, а и фактът, че изобщо трябва да търсим къде има китари в албум на Callejon е леко потискащ.

Още по-потискащо обаче е началото на този албум и следващата поредица от разочарования в средата му. "Der Riss in uns" отваря албума с баладична меланхолия и по-скоро звучи като досадно 4-минутно интро, в което вокалистът BastiBasti мрънка над микрофона, а следващата "Utopia" е лекичък и неприятно хаотичен трак, който ме накара да се замисля защо Callejon са решили така сами да си кастрират звука. "Hölle Stufe 4" пък може би щеше да ме зарадва, ако след мазната електроника в куплетите си избухваше с тежки китари, но те така и не се появиха, оставяйки потенциала на песента неразгърнат. Е, китари имаше, но в един напълно нелогичен мелодичен припев, който само допълнително ме разочарова. Измрънканите поп-рок баладки "Das gelebte Nichts" и "Mit Vollgas vor die Wand" съвсем ми убиха кефа от слушането, а досадно еднообразната "Nautilus", макар да се опита да оправи нещатас малко повече китарки и дори малък опит за крясъци, хич не се справи със задачата и от нея само си пролича колко са се обезверили Callejon.

Честно казано, даже не съм толкова разочарован, колкото ми е жал за Callejon на този етап. Виждам, че искат да променят нещо, да се освежат, да спечелят нови фенове, да експериментират, но поне на мен ми се струва, че просто са изгубили хъса си, след което са изгубили и себе си в посредствеността, с която са запълнили повече от половината "Fandigo". Приятен бонус е кавърчето на "People are People" в лимитираното издание, както и припомнянето, че "Fandigo Umami" е наистина адски яка песен, която показва, че Callejon могат и много, много повече. Да им се чуди човек защо не са направили целия албум в тази посока, а са го нахакали със скучни пълнежи и мрънкане. Уви, не са първите, а няма и да са последните.


+ + + + +
Една от най-яките песни на групата изобщо е в този албум.
Любопитен опит за промяна, който може и да се хареса на доста фенове.
Безспорно разнообразие откъм подходи, настроения и стилове.

- - - - -
Още една метълкор банда, рязко олекотила звученето си (без да е за добро).
Дълги поредици от разочарования, които не заслужават името Callejon пред себе си.
Балади, мрънкащи вокали, меланхолия и куп неуспешни експерименти.

IF YOU LIKE
Bring Me The Horizon, A Life Divided, Narziss, Eskimo Callboy и др.

Автор: Testset
[4.5/10]

Eisbrecher - Sturmfahrt

Posted by Today's Metal Crew On вторник, август 01, 2017 4 коментара

Стилът: Industrial Metal/NDH
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: Sony Music/RCA
Отнема: ~54 минути


Eisbrecher израснаха адски много и консистено продължават да издават здрав албум след здрав албум. NDH феновете вече отдавна не ги ползват за "заместител", докато чакат нова музика от Rammstein, защото Eisbrecher просто са най-добрата активна група в жанра в последните години. "Sturmfahrt" пък е новото доказателство за израстването им и излизането извън рамките на обикновения, пък бил той и добър стар NDH. Не ме разбирайте погрешно - Eisbrecher продължават да са си Eisbrecher, но по-задълбочените фенове ще усетят и лека промяна в звученето им този път, особено когато стане време за експерименти.

Всичко започва с ударния сингъл "Was ist hier los?", който напълно заслужено е избран за такъв и още по-заслужено открива албума. Композицията е може би най-добрата в албума, но тук вече много зависи и коя страна на Eisbrecher предпочитате да слушате. Следвата "Besser" сваля малко агресията, изключва електрониката и завива повече към рока, но запазва тежкото китарно звучене. Веднага след това заглавната "Sturmfahrt" връща NDH звука на пълни обороти и удря с мощен, леко симфоничен припев. И ето тук вече идва първата изненада за мен - "Das Boot". Филм, който дори да не сте гледали, вероятно сте чували под формата на саундтрак някъде. И именно с него се заиграват Eisbrecher, но... поне аз слушах албума вече близо 20 пъти (да, рядко се случва, но се случва) и няма друга песен, която да пропускам толкова често. Една от причините за това е и че следващата песен е друг мой албумен фаворит - мачкащата с тежка, мазна електроника, роботизиран ритъм и мощни ниски китари "Automat", а някак много плавно след нея идва и кавърът на "Eisbär" на Grauzone - песен, на която доста NDH (и далеч не само) групи се изреждат с кавъри от години насам и беше въпрос на време логичното да се случи и Eisbrecher също да я подхванат. Резултатът, очаквано, е доста добър, макар аз да харесвам повече версията на Stahlhammer.

Първата половина на албума завършва с някак купонджийската "Der Wahnsinn", а втората сваля оборотите с "Herz auf", в която започва все повече да се усеща, че Eisbrecher са решили да разчитат все по-малко на електронното звучене в доста от песните в "Sturmfahrt". Така де, не е като съвсем да няма електроника, но този път тя определено е по-малко. Бойната "Krieger" също залага на повече чисто китарно звучене, макар и да има доста явни електронни включвания сред насечените рифове куплетите, но тенденцията става все по-ясна с напредване на албума. Тя продължава и с "Das Gesetz", която доста напомня по настроение и звучене на "Verrückt", но... с по-малко електроника. Баладката "Wo geht der Teufel hin" пък напомня по звучене на почти естрадните балади на Unheilig, а "Wir sind Rock'n'Roll" ни дава да разберем къде е била досега цялата електроника, но това не е особено добра новина, тъй като е малко странно песен с подобно заглавие да не съдържа почти никакви китари и подобно... меко казано странно звучене. "D-Zug" оправя нещата и удря с леко 80-арски електронни куплети и здрав, но мелодичен припев с тежки китари, а "Das Leben wartet nicht" закрива албума, съчетавайки баладично темпо и ударен припев с тежък насечен риф и електроника.

Все още не съм сигурен дали намаленото количество електроника в близо половината композиции в албума е знак за "израстване" над досегашната норма или чисто и просто опит Eisbrecher неусетно да "изчистят" звука си и да дадат повече път на китарите. Знам обаче, че електрониката е неразделна от звученето им и колкото и да ми допада суровия звук на "Der Wahnsinn" и "Besser", все си мисля, че въпросните парчета щяха да са още по-добри с повече електроника в тях. Eisbrecher знаят как да боравят с нея и далеч предпочитам да я разпределят балансирано, отколкото да я "пестят" и после да я изливат наведнъж в странни песни като "Wir sind Rock'n'Roll". И въпреки това мое леко притеснение, просто не мога да скрия, че "Sturmfahrt" е поредният им силен албум, с който затвърждават позицията си на най-добрата активна NDH група в момента - пък дори и да се опитват да избягат от това вече поостаряло определение за музиката им.


+ + + + +
Куп мощни тракове, затвърждаващи Eisbrecher на върха на NDH сцената в момента.
Хем типично и познато, хем леко променено и някак по-"зряло" звучене.
Завидно постоянство в силата и качеството на музиката, която тази група издава.
Тотално хитови тракове като "Was ist hier los?", "Automat" и "Sturmfahrt".
Близо час качествен, разнообразен материал.

- - - - -
Намаленото количество електроника не пречи чак толкова, но определено и не помага.
2-3 осезаемо по-слаби и/или странни композиции.

IF YOU LIKE
Rammstein, Megaherz, Oomph!, Unheilig, Stahlmann, Maerzfeld, A Life Divided и др.

Автор: Testset
[8/10]

Wintersun - The Forest Seasons

Posted by Today's Metal Crew On петък, юли 28, 2017 2 коментара

Стилът: Melodic Death/Folk Metal
От/Год: Финландия, 2017
Лейбъл: Nuclear Blast
Отнема: ~54 минути


Толкова чакане, толкова нагряване, толкова бавене, толкова вражди с лейбъла и толкова обяснения... е, вече не можех да си седя на ръба на стола и да си гриза ноктите в очакване кога ще има "Time II" (след като "Time I" беше тооолкова малък). Накрая се разбра, че няма да има "Time II" (поне не веднага) и се почна ново нагряване, този път за "The Forest Seasons". Wintersun предлагаха албума в Kickstarter (или IndieGoGo, вече не помня, а и не ми дреме) в дигитален вариант за 50 евро (?!) и го бяха напълнили с купища материал, за който може би на много хора не им пукаше. Всички искаха просто шибания нов албум на Wintersun. И най-сетне чакането свърши!

Е, ако сте чували думата "overhype", то спокойно можем да сложим този албум в определението срещу нея в тълковния речник. Толкова дълго бях хайпнат, че накрая дори не бързах да чуя финалния продукт, а когато това се случи, мозъкът ми не избухна, както очаквах, че ще стане. В "The Forest Seasons" има 4 песни с дължина от по около 12-15 минути и всяка от тях отговаря за съответен сезон. Всичко започва, разбира се, с пролетта или "Awaken From the Dark Slumber", но именно тя не успя да ми донесе онова чувство, което очаквах от Wintersun. Да, песента е близо 15 минути дълга, епична, яка, с безупречна продукция, но... толкова. А това е малко за тази група. Не се случва нещо кой знае какво, няма ги дори мега убийствените Wintersun-ски рифове като тези в "Sons of Winter and Stars", да речем) и това е малко разочароващо. E, има малко повече мощ и галопиращ ритъм с готин риф и оркестрации след средата, но определено можеше и още.

Големият и много явен победител в този албум идва с лятото и носи заглавието "The Forest That Weeps" - ето това вече е гениалният трак, който очаквахме да чуем от Яри! Епичен, със страхотни мелодии, рифове, оркестрации и хорови напеви. Така жадуваният убийствен разкуфяващ риф също е тук и идва малко след 7-ата минута, за да си кажем "Ето това вече са Wintersun!" и да ударим с юмрук по масата. Настроение обаче рязко се сменя с идването на 14-минутната есен, озаглавена "Eternal Darkness". Тук, признавам, изобщо не разбрах идеята на Яри. След 100-секундна интродукция, песента избухва с мрачен, скоростен блек метъл ритъм, задържащ се в същия вид около 3 минути и половина, което е малко изморително не само за свирене, но и за слушане. След един куп мрачни Dimmu Borgir-овски сегменти блек рритъмът се завръща за още 3+ минути и... песента свършва рязко. Само аз ли не чух много Wintersun тук...?

С "Loneliness", бавното и темпо и тъжно интро идва зимата. Яри започва да разчита на чистите си вокали и резултатът е учудващо красив и меланхоличен. Темпото не се вдига много, но въпреки това композицията се развива постепенно и по някое време зазвучава като истинска пиеса в няколко отделни действия ("The Haunting Darkness", "The Call of the Dark Dream", "Beyond the Infinite Universe" и "Death"). И поне аз си знам, че за да харесам песен в бавно темпо, тя трябва да е нещо наистина специално. Е, това тук определено е такова. Този красив и епичен финал ми показа, че Wintersun още имат с какво да ме изненадат приятно и че въпреки не толкова силните пролет и есен, няма как да кажа лоша дума за композиционните умения на Яри. Иначе - да, знам, и аз чаках да дам най-накрая една 10-ка от сърце, но определено не мога да го сторя с "The Forest Seasons". Надявам се само да не чакаме и да се overhype-ваме 5-10 години за "Time II", защото следващия път просто не знам дали вече няма да ми е писнало.


+ + + + +
Безупречна продукция, за която Яри говореше, че иска сигурно от 10-ина години насам.
Поне две брилянтни композиции, което в случая се равнява на половин албум.
Дори по-слабите композиции са над средното ниво за която и да е група.

- - - - -
Слаба първа половина на отеварящия трак.
Доста объркваща есен, която повече напомня за Dimmu Borgir, отколкото за Wintersun.
След 5 години чакане и тооолкова много нагряване, очаквах повече.

IF YOU LIKE
Ensiferum, Equilibrium, Kalmah, Insomnioum, Suidakra, Children of Bodom и др.

Автор: Testset
[7/10]

Exit Eden - Rhapsodies In Black

Posted by Today's Metal Crew On събота, юли 15, 2017 0 коментара

Стилът: Symphonic Metal
От/Год: САЩ/Франция/Бразилия/Германия, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~47 минути


Exit Eden е чисто нова група, в която главни действащи лица са четирите фронтдами от 4 различни краища на света. Вероятно вече познавате много добре Аманда Сомървил (Kiske/Somerville) и Клементин Делюни (Visions of Atlantis, ex-Serenity), а редом до тях застават бразилката Марина ла Торака и германката Ана Брунер. Първият им албум "Rhapsodies In Black" пък съдържа 11 симфо метъл кавъра на поп парчета - някои успешни, други - не особено.

Редно е веднага да се каже - забележки към гласовете на дамите просто няма как да имам - всяка от тях има своя специфична бленда и четирите се допълват много добре, пеейки и солово, и хорово. Друг е въпросът обаче кои кавъри са им се получили и кои - не. Така например пуснатият като сингъл кавър на "Unfaithful" на Rihanna прави тази иначе досадна песен да звучи добре и хитовото ѝ звучене може да се усети дори от нас, метъл феновете. Същото звучи за страхотно преработената "Incomplete" (на Backstreet Boys) и красивите ѝ оркестрации, както и за чудесно ъпгрейднатата "Firework" (на Katy Perry). "Total Eclipse" (на Bonnie Taylor) пък звучи много автентично, а "Impossible" (на Shontelle) следва добре стъпките на оригинала и определено го надгражда. С малко резерви останах към нелошите, но леко странни кавъри на "Paparazzi" (на Lady Gaga) и "Skyfall" (на Adele). Защо? Защото не съм сигурен, че на всяка от тези песни им отиват оперни вокали.

И докато дамите са изкопчили каквото могат от "Fade To Grey" (на Visage), то не мога да кажа, че останах впечатлен нито от версията на "Quiestion of Time" на Depeche Mode, нито от тази на "Frozen" (на Madonna) или "Heaven" (на Brian Adams), макар че за последната надали много хора ще се съгласят с мен. Там проблемът ми е, че оперното пеене надделява прекалено много, а с него - и Аманда Сомървил, чиято роля ми се струва много осезаемо по-голяма от тази на останалите дами. Нито дума няма да кажа против гласа ѝ - просто на места ми идва в повече и не съм сигурен, че е най-подходящият за правене на подобни кавъри. Оттам нататък - албумът е приятна зарибявка, но нищо по-грандиозно от това. Метъл кавъри на поп-песни вече прави всеки в YouTube, затова и може би очаквах нещо малко по-креативно от Exit Eden. Но и така бива.


+ + + + +
Четири талантливи дами с хубави, различни гласове на едно място винаги е добра новина.
Много сполучливи кавъри на Rihanna, Backstreet Boys, Katy Perry и Shontelle.
Фразата "симфо метъл кавъри на поп песни" автоматично предизвиква любопитство.

- - - - - 
Не особено невероятно кавъри на Depeche Mode, Adele, Madonna, Brian Adams и Lady Gaga.
Прекалено много присъствие на иначе хубавия глас на Аманда Сомървил.
Вече всеки втори в YouTube прави метъл кавъри на поп песни и без това...

IF YOU LIKE
Visions of Atlantis, Nightwish, ReVamp, Delain, Tarja, Xandria и др.

Автор: Testset
[6/10]

[OUTSIDE!] Russkaja - Kosmopoliturbo

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юли 09, 2017 0 коментара

Стилът: Folk/Ska/Polka/Rock
От/Год: Австрия/Русия/Украйна, 2017
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~37 минути


Кой по-добре от мултинационална банда може да направи албум, наречен "Kosmopoliturbo"? Емигрантският рок на Russkaja този път е събран в един албум, в който има песни на английски, руски, немски, италиански и испански, допълнително се възпява Япония, а една песен носи заглавие на френски. Друг е въпросът обаче дали Георгий Маказария (вокали) пее достатъчно добре на всички тези езици и дали този път Russkaja не са взели и някои странни решения, първото от които - изборът на сингли. Не знам дали решението е взето от тях или лейбъла, но двата пуснати сингъла далеч не са сред най-добрите в албума.

"Kosmopoliturbo" е кратък, но максимално разнообразен, само че този път разнообразието не е задължително добра новина. Но да почнем подред - отварящата "Hey Road" е абсолютно типичен Russkaja трак, който не изненадва с нищо, но добре затвърждава стила и звученето на групата. "Alive" също раздвижва с типичната им смесица от ска и цигански романс, но изненадва с леко объркващи, но не и лоши електронни включвания (които може би трябва да напомнят за рап?), които внасят първта доза разнообразие в албума. Веднага след това обаче идва най-лошото решение, което Russkaja някога са взимали и то носи заглавието "Still In Love". Песничката е лековата, лятна и позитивна, но... кой реши, че употребата на autotune през цялото време е добра идея? Autotune-ът прави песента неслушаема и може само да накара феновете да се чудят дали Russkaja искат да пробият в поп-чартовете.

За щастие, нещата бързо си идват на мястото с изпятата на руски "Hello Japan" и една от най-добрите песни на Russkaja изобщо - "Volle Kraft Voraus". Втората започва като абсолютен руски романс (ама на немски) и избухва в зверски яка ска с мега зарибяваща мелодия, задавана от брас секцията - и точно затова си мисля, че именно този трак трябваше да е основен сингъл, вместо, да речем, изпятата с ужасния италиански на Маказария "Mare Mare". Парчето прилича на нещо, което мъртвопияният Адриано Челентано би изпял в руска кръчма, но не виждам как е заслужило място в този албум. Нататък "Cheburashka" вкарва малко повече скорост и "жица" в играта, но не блести с нищо повече, "La Musica" показва, че Георгий знае и малко испански, а "Chef de Cuisine" е може би най-тежката песен в албума, както и другата най-добра в него. Всичко завършва с естрадната баладка "Send You an Angel", която прсото няма с какво да бъде запомнена.

Макар и в албума да има нови любими песни като "Volle Kraft Voraus" и "Chef de Cuisine", които ме връщат към времената на "Kasatchok Superstar", мисля, че "Kosmopoliturbo" е най-слабата творба на групата досега. В него има доста по-малко съдържание, а нивото и без това бавно спадаше от "Energia" насам. Така накрая оставаме хем с по-малко избор, хем с по-голям процент компромисни композиции, изпети с компромисни знания по италиански, да речем. Да не ме разбере някой погрешно - адски уважавам полиглотството на Георгий Маказария, но италианският и испанският просто не са неговите езици, за разлика от руския и немския. Още съм потресен и от ужасния autotune в "Still In Love", а някои от заобикалящите го песни на ниво "окей" така и не ми оправиха напълно впечатленията. Важно е обаче и да се знае, че Russkaja правят музика за забавление, а такова определено има и в този албум. Просто този път не е точно моят тип забавление.

 
+ + + + +
Разнообразие, полиглотство, настроение и раздвижващи ритми.
Една от най-яките песни на Russkaja някога е тук - "Volle Kraft Voraus"!
Космополитна група с космополитен албум - просто адски им отива.

- - - - -
Няколко много разочароващи и объркващи композиции, които просто звучат като грешки.
Италианският и испанският на Маказария звучат много дървено и... ъм... пиянски?
Кой the fuсk реши, че autotune е добра идея за тази група и този глас?
Позагубена е онази страхотна енергия, заради което това е най-слабият им албум досега. 
 
IF YOU LIKE
Gogol Bordello, Rotfront, Dubioza Kolektiv, Kultur Shock и др.

Автор: Testset
[N/A]

Masterplan - Pumpkings

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юли 05, 2017 0 коментара

Стилът: Power/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2017
Лейбъл: AFM
Отнема: ~63 минути


Както сигурно си личи от заглавието, това е албум с кавъри на Helloween. Даже "кавъри" не е съвсем правилната дума, защото тия песни са си на Роланд Грапов и той може да си се разполага с тях както реши (явно е постигнал това споразумение с бившите си колеги), но все пак... чувството е странно, а първият въпрос, който си зададох броени минути, след като си пуснах този албум, беше "Кому е нужно?". Сериозно, какъв е смисълът от този албум? Още преди да го изсlушам знаех, че новите версии просто няма как да са по-добри от оригиналите и... се оказах прав. Роланд е супер, Рик Алци пее добре, но в крайна сметка - какво от това?

Ще започна съвсем дребнаво като се заям, че която и да е от 11-те песни в "Pumpkings" не би наранила особено един сетлист на Helloween, ако я няма в него. С други думи - ако не си много задълбочен фен, може дори да не си чувал доста от тия парчета, тъй като нито едно от тях не може да мине за голям Helloween-ски хит. Е, бих искал да чуя една от любимите ми песни от "The Dark Ride" - "Escalation 666" на живо, но тази нейна нова версия просто не е по-добре от оригинала. Всъщност, нито една от песните тук не е по-добра от оригинала - нито награждат с кой знае колко по-добра продукция (а в някои случаи дори е обратното), нито дават някакъв нов поглед над тях, нито нищо. Да, "The Chance", "Mr. Ego" и "Take Me Home" са много яки песни, но ми стигат напълно в изпълнение на Helloween.

Чест и почитания към Роланд за работата му в Helloween и Masterplan, само уважение за купищата добри композиции, които е написал в кариерата си, но "Pumpkings" е адски безсмислен албум. Нито една от новите версии с нищо не надгражда оригиналите и дори не ги представя в някаква различна светлина. Всичко е нота по нота, максимално близо до оригиналите. Затова отново питам - какво от това и кому е нужно?


+ + + + +
Нови версии на готини Helloween-ски песни, тук-там с леко освежена продукция.
Роланд се е доближил максимално близо до оригиналите, а Рик Алци се справя добре с вокалите.

- - - - -
Новите версии с абсолютно нищо не надграждат оригиналите, даже често е обратното.
Рик Алци може да е добър вокалист, но не е Киске, а песните с Дерис просто не му пасват.
Няма да се сърдя прекалено, ако не чуя нито една от тези песни на концерт на Helloween.
Какво от това?
Кому е нужно?

IF YOU LIKE
Helloween, At Vance, Jorn, Firewind, Gamma Ray, Serious Black и др.

Автор: Testset
[3/10]