TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]
Показват се публикациите с етикет atmospheric. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет atmospheric. Показване на всички публикации

Amorphis - Halo

Posted by Today's Metal Crew On сряда, февруари 09, 2022 1 коментара

ЖАНР: Atmospheric/Doom/Prog/MDM
ОТ/Д: Финландия | 11.02.2022
ЛЕЙБЪЛ: Atomic Fire Records
ОТНЕМА: ~56 минути


Dark Tranquillity - Moment

Posted by Today's Metal Crew On събота, ноември 14, 2020 4 коментара

ЖАНР: Melodic Death Metal
ОТ/Д: Швеция | 20.11.2020
ЛЕЙБЪЛ: Century Media
ОТНЕМА: ~50 минути


Klone - Le Grand Voyage

Posted by Today's Metal Crew On петък, ноември 15, 2019 0 коментара

ЖАНР: Atmospheric/Progressive Metal
ОТ/Д: Франция | 20.09.2019
ЛЕЙБЪЛ: Kscope Records
ОТНЕМА: ~47 минути


Amorphis - Queen of Time

Posted by Today's Metal Crew On събота, май 12, 2018 1 коментара

ЖАНР: Atmospheric Metal
ОТ/Д: Финландия | 18.05.2018
ЛЕЙБЪЛ: Nuclear Blast
ОТНЕМА: ~57 минути


Anathema - The Optimist

Posted by Today's Metal Crew On петък, юни 09, 2017 1 коментара

Стилът: Atmospheric/Progressive Rock
От/Год: Англия, 2017
Лейбъл: Kscope Records
Отнема: ~56 минути


"Ама вие верно ли?" бе първата ми мисъл, когато видях името на албума "The optimist" и фаровете на приближаваща кола на обложката. Anathema сякаш вече почнаха да се самоиронизират, или поне като си припомня остарели заглавия от рода на "One Last Goodbye" и "They (Will Always) Die", това име и тази обложка за мен бяха едно кратичко LOL. Но - doesn’t matter, released album!

Оптимистът започва тактично с координати на Google Maps, които ни казват че действието ще започне от залива на Сан Диего. Казвам действие, тъй като този албум (в очите на братя Cavanagh) ще се опита да ни разкаже историята на човека от обложката на "A Fine Day To Exit" от 2001-ва година. И от звука на чайки, плаж и стъпки в пясъка навлизаме в оптимизма "Leaving It Behind" със странен техно бийт и електроника, достойна за албум на Жан Мишел Жар. От "Endless Ways" разбираме, че Лий Дъглас е все по-неделима част от състава на групата, че ще има много оркестрации за фон (може би последица от представянето на Anathema в Пловдив), и че звукът на тази творба ще бъде предимно с електронни и синтетични вметки. Също така ще преобладават клавирните партии, които представляват едноименното "The Optimist". Парчето комбинира вече преобладаващата концепция, като добавя малко китара за фон, но ненужно споделя заглавието си с това на албума, тъй като не ескалира в каквато и да било посока, освен към еднотипното "San Francisco", което представлява един зациклящ инструментал. Пардон, атмосферичен. Като цяло, дотук това ми е проблемът - изключително слабо, еднотипно и скучно започване на албум, който е правен 3 години след последния.

"Springfield" беше първото нещо, което чух от този албум, и сравнено с това което чух досега, успя да върне настроението и убеждението, че слушам Anathema (с уговорката един определен тип Anathema). Така типичната за тази група меланхолия прави завръщане ЧАК в средата на "The Optimist" и нанася своя успешен удар в "Springfield" и следващото "Ghosts". Не, не казвам, че нещо кой знае колко се променя, просто оттук нататък Anathema успяват да сплотят композициите в стил, който да е приятен за слушане. Последвалото "Can’t Let Go" за малко да получи тежко негативно мнение заради интрото си, което ми напомни филма "Брилянтин" (да, толкова възрастен съм), но мелодията се закрепи, продължавайки концепцията на предишните две парчета. "Close Your Eyes" дава отново място на Лий Дъглас за водещи вокали, което автоматично значи, че скоростта пада и се набляга на пиано и ноар кабаре инструментал, и трябва да призная, че това звучи интересно - странно, но интересно. Скоростта остава непроменена с "Wildfires", което към средата си успява да избълва един що-годе тежък ретро-анатемски риф (ретро, ретро, колко па да е ретро). И закриваме с дългичката 11 минути "Back to the Start", която играе ролята на римувана интроспекция на лирическия герой, чиято основна мелодия (започваща към четвъртата минута) ми се струва или крадена, или нарочно композирана като нещо, което вече съм чувал в някой филм. Намирам за негатив, че изходното парче не е плътно 11 минути музика, а 6 минути музика, празни концептуални звуци, и бомбастично нелогично излигавено аутро от страна на някой с китара и до него кафез с цвирикащо пиле.

В края на краищата оценката ми е комбинация от двете активни точки на интерес в "The Optimist": инструментално, албумът е добре издържан, особено във втората си половина. Оркестрациите може би са малко повече, но това вече го намирам за въпрос на вкус и кеф на слушателя. Синтезирането на барабаните играе особено лоша шега на Anathema, тъй като прави цялостно звучене не на албум, а на саундтрак на евтин романтичен филм. И като казах саундтрак - докато пишех това ревю, на всяка употреба на думата "концепция" се чесах по тиквата. Историята я има - някакъв рандъм пич се събужда на плажа, пали си колата, кара накъдето му виждат очите и има някаква форма на амнезия. Усеща се ясно, че нещо го тормози ("Springfield",  "Ghosts", "Can't Let Go") и че достига момент на катарзис ("Close Your Eyes", "Wildfires", "Back to the Start"), но като цяло всичко е оставено прекалено много на въображение и възприятие, а поне аз усещам, че има място за много по-грандиозен сюжет. Естествено, не очаквам интригуващо заплетена история от типа на "Abigail" на King Diamond, "Operation: Mindcrime" на Queensryche или "Metropolis: Part 2" на Dream Theater, но неясните и почти несвързани лирики ме доведоха до този краен резултат. Минус 2 точки за сюжета тип "M. Night Shyamalan", минус една за синтечните барабани и минус 0,5 заради липсата на някой по-тежък риф.


+ + + + +
Силна втора половина от албума.
Добре построени инструментали.
Обложка и заглавие за чудо и приказ ;-)


- - - - -
Неясна концепция с недоизяснен сюжет.
Лош подход към озвучаването на ударната секция.
Албум за "новата" фен-база на Anathema.


IF YOU LIKE
Antimatter, Katatonia, Blackfield, Riverside, The Gathering и др.

Автор: Quiksilver
[6.5/10]

Katatonia - The Fall of Hearts

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юли 11, 2016 0 коментара

Стилът: Depressive/Progressive Rock/Metal
От/Год: Швеция, 2016
Лейбъл: Peaceville Records
Отнема: ~67(+5+9) минути


Една приятелка уби много време от живота си да ми обяснява как последните два албума на Katatonia са всъщност много добри и трябва да се слушат в определена последователност. Опитах! Заклевам се в брадата на Кери Кинг, дадох им не един или два шанса и тук-там имаше попадения. Но така или иначе лекичкият "Dead End Kings" бе последван от чаша уиски с 37 кубчета лед в нея (разбирай "Dethroned and Uncrowned"). А "Night Is the New Day" беше един доста разнообразен, красив, мрачен и тежък албум, който и до ден днешен си въртя на плейъра нон-стоп.

И честно казано, след него трябваше да излезе албум като "The Fall of Hearts". Или ако не веднага, то поне през албум. Насоката на Katatonia към по-прогресарски подходи определено успява да изстиска прекрасни резултати, а именно - типичната меланхолия, подкрепена с някой и друг здрав риф за фон. Знам, че искам много, при положение че съставът им постоянно се клати, но парчета като "Takeover", "Serein", "Old Hearts Fall" и "Sanction" доказват, че това е им е нещото (обетованата земя?) на кататоничните. Разбира се, има и парчета, за които е можело да се даде повече ("The Night Subscriber", "Decima", "Serac"), но това определено не значи, че са слаби попадения - просто има по-силни от тях. Козината ми настръхна на "Shifts" в момента, в който чух сирените и ме отвя към Silent Hill. Не знам дали господин Йонас Ренске се интересува от този франчайз, но дори и текстът като че ли има попадение за култовия град. Тъй като разполагам с digibook изданието на албума, плейлистът завършва с "Vakaren" - парче на родния език на кататонци, което звучи изключително красиво и ще си изям джапанките от яд, ако пеят за баница с праз в него. За съжаление другите издания не съм ги прослушвал, има поне 2-3 трака, за които съм убеден, че ще са на същото добро ниво.

"The Fall of Hearts" е силен, добър и приятен албум, с много разчупени и меланхолични мелодии, достоен за нивото на Katatonia. Признавам си, че малко излишно разкритикувах "Dead End Kings" и "Dethroned and Uncrowned", тъй като заедно с акустичния лайв "Sanctitude", тези два албума всъщност имат изключително силно влияние върху "The Fall of Hearts". Имам предвид, че ако се заслушате, ще усетите, че разни музикални похвати от гореизброените са намерили адекватното си място в текущата творба, или дет' вика Бай Църо от сервиза в Люлин "Заспаха си на мястото!". Това е албум, който дълго ще преслушвам в неговата цялост.


+ + + + +
Прогресарският подход дава чуваеми резултати.
Грабващ и задържащ вниманието от начало до край.
Рядко се срещат албуми, създаващи такава красива атмосфера.
Достойна дължина (минимум 67 минути разнообразие).


- - - - -
Можеше и да е малко по-тежичък откъм китари.
Разпиляването на бонусите в 18675 различни издания никога не е гот за крайния потребител.

IF YOU LIKE
Paradise Lost, Anathema, Opeth, Amorphis, Tiamat, Poets of the Fall и др.

Автор: Quiksilver
[8.5/10]

Evergrey - Hymns For the Broken

Posted by Today's Metal Crew On петък, септември 05, 2014 0 коментара

Стилът: Progressive Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: AFM
Отнема: ~61 минути 


Поглеждайки през прозореца, едва ли има по-подходящо време да пиша за новия албум на Evergrey - от няколко дни името на бандата трайно се е настанило в атмосферата над главите ни. Явно има нещо във всичко това, защото в последно време тук на сайта в често споменаваме думите "мрачен", "меланхоличен" и т.н. Е, и този път ще е така, но с някоя и друга условност. Първо - доста време мина от последното издание на групата. Второ - големият брой промени, станали в нея след това, и трето - отправената заявка, че това е най-силният албум в 16-годишната кариера на бандата. Леко клиширано, леко невярно, но пък съвсем нормално за албум тип "завръщане".

Началото се поставя от клип-сингъл-флагмана "King of Errors". Парчето е от типа такива, които наричам "асоциативни". Страхотно е, а навежда мислите в посока "това съм го чувал", което си е атестат за направа с майсторство и вкус. Веднага реших, че този албум ще си го бива. Чудесно заключение, но посоката му на развитие за се оказа низходяща. С други думи, тежкото начало, мрачните нотки и мъгливата атмосфера след час музика се превръщат по-скоро в олекотен и омекотен рок. Да вземем например крайно сладникавата пиано балада "Missing You", която звучи така, сякаш някой рок-талант от музикално риалити я пее, за да покаже на журито колко е емоционален. Пък и такъв край (на албума) с три бавни парчета идва малко в повече. "The Grand Collapse" пак е по-добре откъм темпо и звук, но за 8-те си минути предлага предимно инструментал, което е малко странно. "The Aftermath" пък загатва, че ще се разгърне все по някое време, но това се случва чак на 5-ата минута, след което просто затихва в продължение на още 2 минути.


Дотогава обаче нещата стоят добре. "Black Undertow" е абсолютно "друга ракия", където вокалите са извисени и мелодични, а дори се долавя и гняв. Определено това е вторият ми фаворит. След това в затихваща поредност мога да изброя заглавната "Hymns For the Broken", "Barricades" с много якото си соло в средата, "Wake a Change" с дъждовното си настроение (и личен фаворит на редактора заради насечените китари и електрониката, бел.ред.), "A New Dawn" и "The Fire" с идеално включващите се детски вокали.

Мисля, че би било по-удачно да изслушаме "Hymns For the Broken" без да се съобразяваме с поредността на песните. Защото подхващайки го така, както е подреден, по някое време нещо окуцява и в към края дори леко досадява. Но кой знае, аз голямо слушане му ударих, може и да съм прекалил. Ето, че и ревюто се превърна в лъкатушене между положителните и негативните определения за албума. Със сигурност в него има много за харесване - има много емоция и атмосфера, но често няма енергия, а по-лошото - няма и метъл - и след час слушане това много уморява. Бавен хард рок по света има бол, нямаше нужда и Evergrey да ни стоварват още такъв. Въпреки всичко, не се отказвайте лесно от слушането на този албум. В един по-широк спектър, тук има музика за хора със свободен мироглед - така както прокламира и революционно настроената обложка.


+ + + + +
Така желаната промяна (дори частично), е вече факт.
Виртуозен подход към създаването на супер як продукт, който трябва да бъде чут.
Сами за себе си почти всички песни притежат огромен (и силно емоционален) заряд.


- - - - -
Общото залитане към дебрите на един олекотен рок.
Еднакво темпо в голяма част от албума.
Трайно усещане за това, че силното начало прелива в слабичък край.  


IF YOU LIKE
Lake of Tears, Vanden Plas, Threshold, Masterplan, Tad Morose, Conception, CIIC и др.

Автор: Nightice
[7.5/10]

Eden Weint Im Grab - Geysterstunde II

Posted by Today's Metal Crew On сряда, септември 03, 2014 0 коментара

Стилът: Avant-garde/Dark Metal
От/Год: Австрия, 2014
Лейбъл: Winter Solitude
Отнема: ~70 минути 


Годината е 1922-ра. Австрийският философ, изобретател и биомиметик Виктор Шаубергер опитва да създаде в лабораторията си летяща машина, с която... да лети до отвъдното и обратно. Близо 100 години по-късно, този странен опит е възпят подобаващо от Eden Weint Im Grab в откриващата песен "Jenseitsflugmachine" от новия им албум "Geysterstunde II". EWIG винаги са имали афинитет към отвъдното, призраците и странните истории от този тип и точно затова винаги ми е било интересно да си превеждам текстовете им, въпреки нищожните ми познания по немски.

Мрачен, поетичен и дори леко налудничав, "Geysterstunde II" е повече от достоен наследник на своя предшественик. EWIG още веднъж размиват границата между живота и смъртта и изпълват стаята на слушащия с призраци и привидения. От подобна музика буквално можеш да настръхнеш, особено ако си пуснеш "Mein Geysterhaftes Grammophon" ("Моят призрачен грамофон"), или се оставиш да бъдеш обладан от призрачния орган и далечните напеви в "Tanz auf dem Ouija-Brett" ("Танцът на дъската Уиджа" - вид спиритическа дъска, бел.ред.). "Wesen aus dem Nichts" с нейния игрив кабаретен ритъм пък ме кара да се чувствам така, сякаш група скелети са грабнали инструменти и си правят среднощен концерт в тъмна гора. И солото на пианото малко след средата... брр, тръпки могат да те побият само от него. А макар че елементи на блек метъл има в много от песните, единственото по-"блек" парче като цяло е само "Aurelia". 8-минутният епос "Die Sage von der Weisen Frau" ("Сагата за мъдрата жена") пък дава много силен завършек на албума, съчетавайки в себе си по малко от всичко, което сме чули в албума. След него има единствено един речетатив, който обаче би бил напълно безинтересен за незнаещите немски - точно както и всички останали речетативи и разкази из албума.

Стоящ някъде на ръба между живота и смъртта, мракът и светлината, гениалността и лудостта, поезията и страха, блека и готика, "Geysterstunde II" е албум, който трябва да изслушаш повече от веднъж, за да оцениш подобаващо. Вярно, дължината му от 70 минути не предразполага много към това, но веднъж потопиш ли се правилно в неговата мрачна атмосфера, времето започва да минава неусетно. А ако знаеш и немски - това е огромен бонус, защото ще можеш да оцениш и поетичните текстове на Александър Пол Блейк. А от разговорите си с него съм установил, че този човек има много и все интересни неща за казване и изпяване.


+ + + + +
Колкото мрачен, толкова и поетичен - че дори и леко гениално-налудничав албум.
Цели 70 минути материал, в чиято атмосфера можеш да се потопиш напълно.
Силно въздействаща музика - като нищо може да настръхнете, докато слушате.
Интересни и разнообразни композиции - къде по-леки и кабаретни, къде по-тежки и злокобни.
Великолепни роли за цигулката, пианото и органа.

- - - - -
След средата дължината вече доста натежава.
Речетативите и разказите са разбираеми само за немскоговорящите слушатели.  

IF YOU LIKE
Samsas Traum, Eisregen, Nocte Obducta, Dornenreich, Subway To Sally и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

[OUTSIDE!] Anathema - Distant Satellites

Posted by Today's Metal Crew On събота, август 23, 2014 0 коментара

Стилът: Atmospheric/Progressive Rock
От/Год: Англия, 2014
Лейбъл: Kscope
Отнема: ~56 минути 


Падението на един стил е възход на друг и това явно е алгоритъмът, на който Anathema разчитат. От група, започнала под името Pagan Angel, въплъщаваща ревовете на психично нестабилен пациент, те стигнаха до някакви странни разновидности на рок-музиката, за които как се наричат се доверявам единствено на Уикипедия. Какво се случи? Защо, метафорично казано, Anathema се превърнаха от Bathory в Enigma? Такава зверска депресия ли ги цепи на онзи остров и всичко това за добро ли е? Всички сме наясно, че промяна винаги трябва да има, за да има развитие, но дали феновете на тази група са на това мнение?

Два месеца гледах злъчно този албум и накрая реших да го пусна и да видя какво са направили едни от някогашните ми любимци. Първите неща, които се набиват в ухото са, че стилът за пореден път е преживял олекотяване - Anathema стават по-абстрактни като текстове, отколкото емоционални. Първите две части на "The Lost Song" се отличават позитивно с това, че Винсънт Кавана все още е конкурентноспособен с вокалите си, а аранжиментите не дразнят ухото. Лий Дъглас е неделима част от фона с виенето си, което никак не ми допада, а и никога не ми е било особено приятно, макар че не е слаба вокалистка. В "Dusk" чувам приятните намеци за музикална истерия и се поотнасям в това, което обичам в Anathema - прекрасни инструментали. "Ariel" ме потапя още по-надълбоко в типичната структура на британците и общо взето, без да броя, че ми липсва някой по-тежък акорд на китарите, слушам как се леят мелодии на меланхолия. "The Lost Song (Part 3)" започва, но не намирам причина защо не е част от "Part 1" и "Part 2", или защо не са едно след друго, или поне защо са разхвърляни на различни места в албума. Жаждата ми за китара пък бива леко утолена, но усещам, че барабаните ме дразнят - идват някак... прекалено нервни.

Песента "Anathema" е безспорно интересна ретроспекция, само че можеха да я направят много по-епична. Скромно малко музика за така надарени музиканти. Усещам, че започва да ми става скучно и даже не по онзи начин, типичен за Anathema, дори не ми се доспива, просто ми се слуша нещо друго. "You’re Not Alone” би моглa да ви изненада, но капацитетът на албума започва да се изчерпва, а аранжиментът започва да се уеднаквява. Мъчително изтърпявам кратичкото "Firelight" и започва едноименното "Distant Satellites". Сега вече разбирам, че ударната секция в албума досадява заради твърде синтетичното си звучене. Ужасно слабо и постно парче, минимално развитие; Винсънт по някаква причина все едно иска да звучи като Шарън ден Адел, ако тя реши да се депресира; страшно много синтетика и край, който прелива в "Take Shelter" - никаква идея защо са разделени тези две парчета. Доста сух, импотентен, насилен край, който дори не се опитва да е край.

Много групи през годините сменят членовете си, за да запазят уникалната си нотка, някои от тях пък издават един и същи албум с различно заглавие, само и само да не паднат от вълната, но Anathema явно са решили, че ще си сменят фенбазата. В което лошо няма, просто колкото и да си широко скроена личност, ако си харесвал първите неща на тази група, няма как да ти допадне последното. И обратното - ако този ембиънт поп ти харесва, не си струва да си пускаш нищо преди "A Natural Disaster". Изобщо, Anathema твърдо крачат в посока на ембиънт звучене, което ще е една огромна загуба предвид таланта им.


+ + + + +
Anathema винаги са създавали приятна атмосфера с музиката си.
Аранжиментите на клавишните и вокалите доказват умението да се твори.
Страшно удобен албум за приспиване.


- - - - -
Страшно удобен албум за приспиване.
Новости от Anathema в насока, която не би се понравила на 80% от старите им слушатели.
Слабо присъствие на китарни партии.
Тенденция да се върви към изцяло друг стил със същото име на групата.


IF YOU LIKE
Antimatter, Katatonia, Blackfield, Riverside, The Gathering и др.

Автор: Quiksilver
[N/A]