TODAY'S METAL - BULGARIA

Ревюта от и за съвременния метъл фен!

  • Welcome!

    Добре дошли в сайта на Today's Metal! Тук слушаме най-новите албуми и ги "съдим" нa границата между критиката и фенството. Но на първо място ние винаги сме фенове! Е, субективни сме (както и поставяните от нас оценки, всяка важаща стриктно за дадения стил), но все пак се опитваме да ви предложим нещо по-различно от останалите сайтове за ревюта - не само защото пишем и за непознати за масовия слушател групи, а и защото се стараем да пишем в един непретенциозен, неналагащ се и, надявам се, забавен и приятен за четене стил, без претенции за меродавност и излишно умнеене, без пестене на фенска критика и суперлативи. Но ако тук ви е скучно, можете да посетите и страницата ни във [Facebook], където постваме нови ревюта, нови клипове и други интересни и съвременни метъл благинки. --- От целия ни [екип] - приятно четене!

    For our non-Bulgarian visitors: please have in mind you won't find illegal downloads here. Reviews only, entirely in Bulgarian, honest and independent. --- Feel free to contact us [here] or at management@todaysmetal.com.

Grave Digger - Return of the Reaper

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юни 25, 2014 2 коментара

Стилът: Heavy Metal
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~43 минути 


Сещате ли се за онзи хеви метъл от края на 80-те и началото на 90-те? Европейски (и предимно германски), директен и пълен с всички онези готини клишета, формирали стереотипа за метъл музиката по онова време? Ето такъв хеви метъл ни дават Grave Digger в новия си албум - неподправен, истински, смел, идващ сякаш от едно друго време. Смърт, ковчези, гробища, възкръснали трупове, вещици, дяволи и други метъл клишета от 90-те получават нова доза живец в "Return of the Reaper" - 17-ият студиен албум на Grave Digger.

Веднага след зловещото заглавно интро, заиграващо се с "погребалния марш" на Шопен идва и същинският отварящ трак "Hell Funeral" - чиста проба скоростен хеви метъл със зарибяващ припев, който заслужено получи и официално видео. След изградената на същия принцип "Tattooed Rider" скоростта се увеличава още повече и дори се усеща лек наклон към траша в "Resurrection Day". Песента прилича на нещо, което Accept и Motorhead биха изсвирили, ако имаха общ траш метъл проект, а бриджът между куплета и припева поне на мен ми навя силни асоциации за "Slaves To Metal" на Accept (от "Objection Overruled", друг култов германски хеви метъл албум от 1993-та, издаден в една година с "The Reaper" на Grave Digger), макар и да не може да става дума за копиране, разбира се. Скоростта пада малко след това с идването на епично-мрачния химноподобен трак "Season of the Witch".

До края на албума Grave Digger съвсем си отпускат душите и ни заливат с ударни парчета, от които "Grave Desecrator" и "Dia De Los Muertos" ми станаха моментални фаворити. Първата щеше да е класика днес, ако бе издадена 20-ина години по-рано, а втората мачка в средно темпо и има страхотно (и доста 80-арско, да не кажа даже леко Blind Guardian-ско) китарно соло малко преди края си. Албумът спокойно можеше да свърши и с нея, но до края му има още две песни. Предпоследната "Death Smiles at All of Us" е леко компромисна, но героично звучащата балада "Nothing To Believe" дава достоен завършек на един наистина силен албум.

"Return of the Reaper" бързо изпари целия ми скептицизъм, който, признавам, от доста време ме спохожда, щом стане дума за Grave Digger. Харесвам като цяло творчеството им, но Крис Болтендал и компания, поне според мен, отдавна не бяха издавали подобаващо силен албум. "Return of the Reaper" обаче ме върна в началото на 90-те, когато тепърва прослушвах тази процъфтяваща по онова време музика. Това беше времето, когато въртях до скъсване касетките си на Accept и Helloween, след което ги вадех от касетофона и с химикалка BIC си ги пренавивах, за да не хабя ток. Така днес, без да откриват наново топлата вода, без да подхождат кой знае колко оригинално и дори разчитайки на някои стари хеви метъл клишета, Grave Digger са направили един страхотен албум, с който ми припомниха защо някога се зарибих по тази музика. "Return of the Reaper" е най-силният им албум от години насам и е направо задължителен за феновете на този жанр.


+ + + + +
Албум, носещ заряда на хеви метъла от най-силния му период в началото на 90-те!
Химноподобни припеви, предразполагащи към припяване и вдигане на юмрук в небето.
Много добра китарна работа - здрави 90-арски рифове и много силни сола.
Едни от най-добрите парчета на групата (изобщо досега) са в този албум.

- - - - -
Разни клишета и не особено големи количества оригиналност, все пак.
Някой и друг по-компромисен трак. 

IF YOU LIKE
Accept, Rebellion, Running Wild, Motorhead, Helloween, Blind Guardian, UDO и др.

Автор: Testset
[8/10]

Vintersorg - Naturbål

Posted by Today's Metal Crew On понеделник, юни 23, 2014 1 коментара

Стилът: Melodic Black/Folk Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~53 минути 


Елементът, върху който Vintersorg са насочили вниманието си този път е огънят. Всички песни в "Naturbål" са посветени на огъня в различните му природни форми, неговата сила и неговата символика. А музиката - онази вече типична за VIntersorg, комбинация, която познаваме от последните години - с много контраст между сурови блек метъл пасажи и супер мелодични фолк включвания с чисти вокали, почти винаги изпети с многогласие. Така започва и този албум с "Ur Aska Och Sot" ("От пепел и сажди"). Фолклорният мотив преминава в мрачен блек бластбийт, който пък дава път на един толкова мелодичен припев, че ти идва да научи шведски, само и само да можеш да си го припяваш точно. 

Припевът в отварящото парче обаче далеч не е последният супер зарибяващ такъв в албума. Следващата "Överallt Och Ingenstans" ("Навсякъде и никъде"), сингълът (получил първия официален видеоклип в историята на групата) "Lågornas Rov" ("Пламъците ловуват"), изненадващата с доста включвания на женски вокали "Rymdens Brinnande Öar" ("Горящите острови на космоса") и един от личните ми фаворити в албума "Elddraken" ("Огненият дракон") също имат толкова мелодични припеви, че и най-мелодичните поп-изпълнители биха могли сериозно да им завидят. В средата на "Elddraken" чуваме и може би най-здравия риф в албума, поне според скромното мнение на силно впечатления автор. Затваряща "Själ I Flamma" ("Душа в пламъци") пък звучи изненадващо позитивно и носи послание за това как хората са способни да постигнат велики неща, стига наистина да "горят" от желание да ги постигнат. Друго много интересно парче е почти 8-минутното "Urdarmåne". Както самият Mr. V казва в своя коментар за песента, няма добър превод за това заглавие, но в песента става дума за това, че хоризонталният полумесец е бил смятан за лоша поличба в старите времена, като някои народи дори вярвали, че в това си състояние луната можела да ни обстрелва с огнени топки (метеори).

Не мога да кажа, че в "Naturbål" има слаби парчета, но може би има някои, които не са чак толкова силни и интересни на фона на останалите, като да речем "En Blixt Från Klar Himmel" ("Гръм от ясно небе") и малко еднообразната "Natten Visste Vad Skymningen Såg" ("Нощта знаеше какво е видял здрачът"). Като цяло и няма от какво толкова да се изненада човек, особено ако вече е слушал "Jordpuls" и "Orkan". Ако обаче за пръв път се сблъскате с Vintersorg в "Naturbål" - благородно ще ви завидя. Той не само е по-добър (макар и с малко) от своите предшественици, но и по възможно най-добър начин представя групата за евентуални нови слушатели. Пълен с великолепни контрасти, изключително емоционални чисти вокали и респектиращи блек метъл пасажи, "Naturbål" спокойно се нарежда до най-силните творби на Vintersorg (и Borknagar) до момента. Задължителен за феновете и силно препоръчителен за бъдещите такива! Очаквайте на пазара в края на юни.

+ + + + +
Великолепен контраст между сурова блек метъл агресия и невероятно мелодични припеви.
Високото ниво от предните албуми не само е запазено, а дори е леко надскочено.
Изключително емоционални вокали, голям набор от фолклорни мотиви и много здрави рифове.
Заслужено добра и изчистена продукция.

- - - - -
Нищо кой знае колко изненадващо, особено за старите фенове.
1-2 по-компромисни и/или ненужно удължени парчета. 

IF YOU LIKE
Borknagar, Ihsahn, Týr, Falkenbach, Moonsorrow, Månegarm, Heidevolk и др.

Автор: Undepth
[8.5/10]

Chelsea Grin - Ashes To Ashes

Posted by Today's Metal Crew On събота, юни 21, 2014 0 коментара

Стилът: Deathcore/Djent
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Artery Recordings
Отнема: ~60 минути 


Какво точно се опитват да постигнат Chelsea Grin и какво толкова специално правят, че имат 1.2 милиона харесвачи във Facebook? Започнаха като нормална деткор група, но за трите си албума от 2010-та досега не показаха нито постоянност, нито развитие, нито кой знае каква креативност. Самоцелно тежки и бъхтещи брейкдауни на килограм, Алекс Колер и компания не успяват да впечатлят със свежи идеи и в актуалния си "Ashes To Ashes".

"Ashes To Ashes" е деткор албум, на който му се иска да е джент, но не съвсем. Тррт. Тъ-търръ-търрът. Наличието на трима китаристи предразполага към много техничност и разчупеност, но правейки подобна музика тримата по-скоро си пречат и залагат на индивидуални проблясъци и показване на умения.  А въпреки наличието на трима (!) китаристи с 7-струнни китари (!), повечето рифове в албума се свеждат до "нули", които спокойно могат да бъдат изсвирени и от еднорък музикант с 3-струнна китара. Тррт тррт. В по-техничните парчета от сорта на "Nightmares" или 6-минутната "Illuminate" има малко повече разнообразие в китарите, но този тип изтъркан джент може да ви впечатли само ако никога през живота си не сте чували джент група - като например Born of Osiris. В копие на които, между другото, Chelsea Grin май опитват да се превърнат. Тъ-търръ-търрт. В доста аспекти Chelsea Grin приличат и на Attila, особено в сингъла "Sellout", в който май дори сипват именно на тази група с крайно оригинални фрази като "I'll fuck your dad and your mother, too!".

Да слушаш 1 час еднообразен деткор и нескопосан джент е ужасно трудно. Тррт тррт тррт тррт. Направо си е мъчително. Тъгъдън тъгън. Затова почнах да си правя експерименти и да цъкам различни песни из албума на случайни места. Все едно слушах една и съща песен. Дотолкова, че даже попадах на продължение на същия пасаж от 3 песни по-рано. Единствените парчета, открояващи се от общия фон на безсмислена шумотевица, самоцелна тежест и дърводелски джент са последните две - "The Undying" и "Dust To Dust". Проблясъци има още в странно мелодичните "Pledge Allegiance" и "Waste Away", както и в наистина добрия инструментал "... To Ashes". Ако тези парчета бяха част от албум с 8 песни, тогава щях да дам на "Ashes To Ashes" поне два пъти по-висока оценка, но около тях има още 10 приличащи си една с друга, еднообразни, невдъхновени песни, които дори феновете на жанра трудно биха изтърпели. Търът търът. Основната аудитория на този албум пък вероятно ще бъдат тийнейджърите, чиито млади уши единствени ще изтърпят шума, самоцелната тежест и посредствените брейкдауни в името на качествения мош (или надпреварата "Кой е по-по-br00tulz").

Още в предишния "My Damnation" се разбра, че проблемът не е в броя китаристи, но може би ако за следващия си албум вземат още трима, най-накрая може и да им се получат нещата. С шестима китаристи и евентуално трима други талантливи музиканти, от Chelsea Grin ще излезе много интересна банда. Но засега те ще се харесат само на хора, които харесват самоцелно тежки албуми с много брейкдауни. Ако това са основните ви търсения в един албум - "Ashes To Ashes" е вашата десетка. Но имайте предвид, че вместо него можете да си пуснете, да речем, новите творби Carnifex, Suicide Silence, или Whitechapel. Само казвам. Тррт.

+ + + + +
Ако си падате по ниско настроени китари, джент и подходящ за мош деткор - чуйте това тук.
Последните два трака са много добри, а има и още 2-3, които не са за подценяване.
Цял час материал!


- - - - -
Цял час материал...
За пети път да го спомена - самоцелно тежък, крайно шумен, скучен, пълен с пълнежи албум.
Перфектен урок по дърводелски джент и посредствени брейкдауни. 


IF YOU LIKE
Attila, Born of Osiris, Within The Ruins, Emmure, Suicide Silence и др.

Автор: Undepth
[4/10]

Amberian Dawn - Magic Forest

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, юни 19, 2014 1 коментара

Стилът: Symphonic/Melodic Power Metal
От/Год: Финландия, 2014
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~39 минути 


Чакам този албум откакто разбрах, че Amberian Dawn са заменили Хайди Парвиайнен с харизматичната Капри. Още щом я чух как пее старите парчета на групата се захласнах - такъв силен, изнесен, уверен и в същото време нежен и вълшебен глас. А зад гласа - първокласен мелодичен пауър от Финландия. И не че AD и преди не са правили такъв, но с гласа на Капри изживяването е съвсем друго (и по-добро). Бързам да ви уверя и че не успях да открия слабо парче в "Magic Forest". През ситото на 40-те минути са минали само 10 песни, но всяка от тях има с натрапчива мелодия, запомнящ се (и веднага запяващ се) текст и великолепен, типично скандинавски инструментал.

Показателен за нивото на албума е сингълът "Magic Forest". Ако харесате него, почти сигурно ще харесате и целия албум (и обратно). В главата ви веднага ще се забият рефрените както от него, така и от "Cherish My Memory", "Agonizing Night" и "Son of Rainbow", а в "Memorial" дори ще можете да си попеете заедно с младия оперен баритон Маркус Ниеминен. Неговият глас допълва чудесно този на Капри, а и ме накара да се замисля - защо няма повече метъл банди с мъжки оперни вокали? Комбинацията е много сполучлива! Любителите на по-чистите форми на пауър метъла пък ще имат поводи да се разкуфеят в бриджовете на "Dance of Life" и силно зарибяващата "Endless Silence", докато за феновете на баладите е оставена само "Green-Eyed".

Ако се заслушате в детайлите, сигурно ще откриете разни (вероятно неволни) препратки към други групи. Може да съм си въобразил, но на места в мозъка ми идваха мисли за групи като Stratovarius, Helloween, Nightwish и дори Kamelot, в което обаче няма лошо, тъй като съм почитател на изброените. Със или без тях обаче, "Magic Forest" бързо се превърна в най-слушания от мен албум за месеца. Изслушах го около 10 пъти за две седмици, а това отдавна не се беше случвало. Припявам си, тананикам си, свирукам си в унисон с мелодията и ми е едно такова хубаво. Много позитивен и енергизиращ албум, каквото и да си говорим.

Най-близките до "пълнежа" композиции са "I'm Still Here" и "Green-Eyed", но дори те не са никак слаби и отдавам забележките си към тях по-скоро на субективни причини. Основните гласове "против" албума пък биха могли да дойдат или от разочаровани фенове, които прекалено много са харесвали Хайди зад микрофона, или от хора, за които всякакъв метъл с женски вокали е копие на Nightwish, или за хора, които по принцип не си падат по мелодията в метъла. Но ако вие не сте сред тях, тогава послушайте моята гореща препоръка и чуйте "Magic Forest" веднага щом се появи на пазара в края на юни!


+ + + + +
Новата вокалистка Капри се включва превъзходно със своя силен, изнесен, красив глас.
Мелодичен (европейски) пауър метъл инструментал със скандинавски привкус.
Силно зарибяващи мелодии и бързо запяващи/затананикващи/засвирукващи се припеви.
Обективно погледнато, пълнежи в този албум май-май няма.


- - - - -
Едно-две парчета, които не са чак толкова добри на фона на останалите.
Някои може трудно да понесат смяната на Хайди Парвиайнен. 

IF YOU LIKE
Delain, Nightwish, Gwyllion, Stratovarius, Helloween, Kamelot и др.

Автор: Testset
[8.5/10]

Arch Enemy - War Eternal

Posted by Today's Metal Crew On вторник, юни 17, 2014 11 коментара

Стилът: Melodic Death Metal
От/Год: Швеция, 2014
Лейбъл: Century Media
Отнема: ~47 минути 


Трудно се пише, след като само преди дни си бил на концерт на съответната банда и ти е бил издухан мозъка. Безумно добри на живо, доказани с времето и творчеството си музиканти, които толкова години така и не направиха слаб албум. Дори сега, когато ни изненадаха с подмяната на фрау Ангела, Arch Enemy не правят дори милиметър отстъпление. Нещо показателно само за истински големите банди.

"War Eternal" започва с доказателствата на горните ми думи, наречени съответно "Never Forget, Never Forgive", "War Eternal", "As the Pages Burn", "No More Regrets" и "You Will Know My Name". Изначалният рев на г-ца Глуз в първия трак съдържа такава мощ, че издухва всичко по пътя си. А замисляйки се, откривам много блек звучене точно там и точно с тази бленда на гласа. Цялостно структурата на повечето песни напомня тези от "Khaos Legions", като основно това си личи в начина, по който са изревани/изпети припевите. Все пак, нормално е една линия, създадена с толкова усилия, да се следва максимално дълго, а така и приемствеността се осъществява плавно и без излишни опити за копиране на оригинала (макар да забелязах на живо как в аспект маниери, стойки, сценично поведение и прочие май е имало уроци). Динамика и пак динамка, запомнящи се мелодии и непринудено желание във всеки един момент да се включиш с някой рев са все неща, типични за почти всяка песен. Китарната виртуозност може би идва в повечко на места, но да обвиняваме за това един маестро на този инструмент би било несериозно.

Чуйте инструменталната прелюдия "Graveyard оf Dreams" - малка заигравка с Michael Schenker и неговото "Bijou Pleаsurette" (или поне така го чува болният мозък на автора). Тя явно има целта да раздели албума на две части. Не знам доколко и какво точно разделение внася (или просто имаме инструментали в началото, средата и края), но със сигурност след това в песни като "Time Is Black" и "Avalanche" се чуват интересни фонови оркестрации, внасящи един изключителен мотив, разчупващ общия тертип.

Уверявям ви, 13 песни за този албум не са никак много. Вероятно и затова многообразието от предлагани на пазара вариации е допълвано с различни бонуси тук и там. Нямам нищо против и с удоволствие бих донабъбнал плейлиста с всичките. Така че, дами и господа, за пропусналите концерта тази година остава единствено да намерят начин да се насладят на това бижу. И да чакат следващия концерт.


+ + + + +
Мелодия? Да! Яки рифове? Да! Сола? Да! Чудовищно мощни ревове? Да!
Трудно ти е да забравиш това, което си чул преди малко? Да!
Трябва ли да чуя "War Eternal", ако още не съм? Да!


- - - - -
Не мога да си ги изсмуча от пръстите.

IF YOU LIKE
In Flames, The Agonist, At The Gates, Hypocrisy, Gardenian и др.

Автор: Nightice
[9.5/10]

Septicflesh - Titan

Posted by Today's Metal Crew On неделя, юни 15, 2014 4 коментара

Стилът: Symphonic Death Metal
От/Год: Гърция, 2014
Лейбъл: Season of Mist
Отнема: ~45 минути


Тръгнеш ли да си озаглавяваш албума "Titan", гледай той да е зверски епичен, защото ако използваш това възможно най-епично заглавие напразно, ще ти се разсърдя лично. Някак обаче си знаех, че Septicflesh няма да си играят напразно със заглавието. Първо, защото са гърци и титаните са важна част от митологията им и второ - просто защото от известно време насам правят зверски епична музика с помощта на пражката фил(м)хармония. Накратко и на гръцки - "Τιτάν" είναι το πιο επικό άλμπουμ φέτος. Поне засега де.

Мащабни, супер епични кинематични оркестрации, мощни дет ревове, нечовешки бързи барабани, тежки китари, изненадващи затишия и все така изненадващи мелодични пасажи - това ви очаква в най-общи линии в "Titan". И сякаш всеки следващ трак е по-епичен от предишния. Минаваш през "Burn", "Order of Dracul" и "Prototype" и си сигурен, че по-епично може да стане само ако лично Кронос дойде да куфее в стаята ти, но тогава идва "Dogma", обгръща те мрак и настръхваш. Докато още не си сигурен какво те е връхлетяло току-що, в почти 7-минутната "Prometheus" те навестява титанът второ поколение Прометей и ти дава нова искра, с която да разпали още по-силно огъня на интереса в теб - докъде ли може да стигне епичността на Septicflesh? Настава време и за заглавното парче - "Titan". Пускам го и си мисля отново, че ако от него не ме връхлетят дванайсетте титани, ще се почувствам като хвърлен в Тартар. Бесните барабани и двойни (или направо четворни) каси и зверските ревове "Titan!" обаче ме отвяват тотално и съм доволен. Албумът може да свърши и сега и пак да съм доволен. Но не, има още. "Confessions of a Serial Killer" има толкова страховито и мрачно начало, че минава по злокобност почти всички мои фаворити в това отношение (а такива има много). "Ground Zero" е може би единствената песен в този албум, от която не съм чак толкова настръхващо впечатлен. В нея симфоничните елементи са на по-заден план и към средата ѝ се включва необичайно голямо количество чисти вокали, които обаче са прекалено тихи на фона на инструментала. "The First Immortal" затваря албума подобаващо, давайки ни още 4 минути неподправена епичност, още малко чисти вокали и още по малко от всичко, което чухме из различните композиции в "Titan".

Мнозина вероятно ще намерят прилики на "Titan" с "Abrahadabra" на Dimmu Borgir или "Labyrinth" на Fleshgod Apocalypse. Смея да твърдя обаче, че този албум тук е по-добре изпипан от тях, а оркестрациите в него са едни от най-добрите, които изобщо някога съм чувал в метъл албум. Няма и как да е другояче, когато над "Titan" са работили не само четиримата от Septicflesh, а и целият екип на Prague Filmharmonic, включващ цял симфоничен оркестър с диригент, мъжки, женски и детски хор, или с три думи - стотици професионални музиканти. Оркестърът работи с групата за трети път и направо звучи сработен с тях, защото оркестрациите в "Titan" вече не са просто допълнение към музиката на Septicflesh, а едно от водещите звена в нея.

Ако изключим възможните съпоставки с Dimmu Borgir и FGA, основното "против" за този албум отново биха били симфоничните партии. Тук вече става въпрос за лични предпочитания, защото на много хора вече вероятно им е омръзнало от кинематични оркестрации в метъл музиката. На мен, като фен на класическата музика, обаче ми се струва, че именно без тези оркестрации този албум би звучал сухо и обикновено. И те са една от основните причини да дам на "Titan" първата си 10-ка за годината.


+ + + + +
Комбинация от епични оркестрации, нечовешки барабани, зверски ревове и тежки рифове.
Изключително професионални и детайлно изпипани композиции.
Точно когато мислиш, че "по-епично няма накъде" - всеки следващ трак те изненадва.
Мъжки, женски и детски хорове, цяла филхармония, десетки инструменти, стотици музиканти.
Едни от най-добрите оркестрации, които някога са влизали в метъл албум.


- - - - -
Ако не си падате по крайно епичните/симфонични метъл албуми - този ще ви е доста скучен.

IF YOU LIKE
Dimmu Borgir, Fleshgod Apocalypse, Shade Empire, Nile, Ex Deo и др.

Автор: Testset
[10/10]

[INDEPENDENT!] Heylel - Nebulae

Posted by Today's Metal Crew On петък, юни 13, 2014 0 коментара

Стилът: Atmospheric/Doom/Gothic Rock
От/Год: Португалия, 2014
Лейбъл: -
Отнема: ~48 минути


Португалия е една от малкото европейски държави, в които няма чак толкова развита метъл сцена. И не че няма банди, но просто не са чак толкова много и чак толкова популярни. Последната добра португалска банда, която чух, беше Kandia - наистина свежа нова група с чаровна вокалистка. Heylel също са нова група и също имат вокалистка, но просто не показват достатъчно, за да кажем, че в Португалия се заражда нова вълна от талантливи метъл банди.

"Nebulae" е нискотемпов и мрачен 48-минутен албум, в който няма много рок и метъл, но има достатъчно китари тук и там, за да го определим като такъв. По-голямата част от него минава в ефирни мелодии, кийборди и вокали... и това е добрата му страна. С това полуакустично звучене групата звучи сравнително добре (макар и прекалено бавно за моя вкус), но когато се включат барабаните и китарите става страшно. Китарите звучат по-лошо от изсвирени на живо в репетиционната със стара "Кремона", а барабаните дават вид на неозвучен детски комплект, свирещ в далечината. Като изключим фуса. Той по някаква странна причина звучи добре.

Силните страни на Heylel са вокалите на Ана Батиста, акустичните китари и пианото. Когато се комбинират в парчета като "Alter Ego" (преди да се включат китарите и барабаните), "The Sage" и "Sometimes", на Heylel рязко започват да им се получават нещата. Тръгнат ли обаче да правят готик метъл, започваме да се чудим как е възможно някой да мисли, че е окей да правиш музика с такъв звук през 2014-та. Показателен е сингълът "The Prophet", който дори първите опити в света за готик метъл превъзхождат по звук и идейност. Нивото е на ученическа група, а Heylel далеч не са ученици. Дори по-болезнено слаби са зле разслоената "Watcher of the Light" и мъчително дългите "I Talk to the Wind" и "The Great Abstinence".

Решението за Heylel е в драстично подобряване на звука, защото в момента албумът им звучи като записан на живо в репетиционната с един стърчащ от тавана микрофон. На днешно време бандите записват парчета с по-добър звук на домашните си компютри, така че засега тези симпатични португалци нямат оправдание по този параграф. Необходим е и нов стимул в креативно отношение, защото по-бeзинтeрeсни компoзиции отдaвна не бях чyвал. Най-много обаче на Heylel им липсва... хъс. Един албум не бива да звучи като измислен в прoмеждутъка между двeте слeдобени дрeмки на силно дeпрeсиран чoвек.
 
+ + + + +
Търсачите на мрачна и бавна музика ще останат доволни от този албум.
Полуакустичното звучене на Heylel им се получава добре.
По-добър звук, повече идеи и повече хъс ще имат огромен ефект върху групата. 

- - - - -
Ужасяващо слаб китарен и барабанен саунд.
Много мyден, безидeeн и бeзинтересен албум кaто цяло.  

IF YOU LIKE
Anathema, King Crimson, The Gathering, Anneke van Giersbergen и др.

Автор: Meteor
[N/A]

Beartooth - Disgusting

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юни 11, 2014 0 коментара

Стилът: Metalcore/Post-Hardcore/Punk
От/Год: САЩ, 2014
Лейбъл: Red Bull Records
Отнема: ~42 минути


Много хора като мен вероятно са останали разочаровани като са разбрали за разпадането на Attack Attack! преди време. Членовете ѝ обаче бързо си намериха места по други групи, като вокалистът им Кейлъб Шомо си създаде нова такава - Beartooth. Звученето няма много общо с това на бившата му група. То е по-директно, младежко, агресивно и опростено и в общи линии събира на едно място метълкор, пост-хардкор и силно мелодичен хардкор пънк.

Най-големият плюс на албума е това, че почти всички песни (без две) притежават толкова мелодични припеви, че всяка измества предходната и се забива много дълбоко в мозъка. В първите четири трака пък цари изцяло хитова атмосфера. Само чуйте сингълa "Beaten In Lips", "Body Bag" и
"In Between" и ми кажете, че не започвате да си припявате още с първия припев! Като добавим към тях и другият сингъл "I Have a Problem" веднага става ясно, че Кейлъб не си е губил времето и че в този 21-годишен младеж има много креативен потенциал.

Вероятно защото Шомо сам е композирал всички песни в албума (без една), повечето парчета в "Disgusting" са много близки по структура, изпълнение и звучене. Тази мелодична хитовост, накланяща везните леко в посока "поп-пънк", се проявява още в "One More" и "Keep Your American Dream" и чак последните две парчета предлагат нещо по-различно. "Dead" си е чиста проба хардкор пънк с продължителност от малко над 2 минути, но определено можеше да мине и без оглушителната шумотевица на финала си. "Sick And Disgusting" пък напълно отговаря на заглавието си. Може и да е било нарочно и това да е търсен ефект, но този трак е напълно неслушаем. Ако трябва да цитирам съседа от село, Кейлъб "мрънкя, подсмръкя и реве" и то до такава степен, че направо ти иде да му шибнеш един, та да се осъзнае. Което явно наистина е търсен ефект, защото отчасти албумът е посветен на домашното насилие, ха. Ако успеете да изтърпите парчето докрай (не ви го препоръчвам) може и да му хванете смисъла, знае ли човек. Смисъл срещу здрави уши, сами изберете.

Един от най-явните проблеми на този албум е прекалено опростеният инструментал. Макар да не е вече втръсналият до болка пост-хардкор с посредствени брейкдауни, инструменталът все пак успява да звучи еднообразно през цялото време. От друга страна обаче е редно да похвалим добрата работа зад барабаните и чуващия се бас. Последното вече е такава рядкост в този вид албуми, че няма как да не се радваме, чувайки бас-линиите под китарите, макар и двете почти постоянно да свирят едно и също. Каквото и да си говорим обаче, този албум ще се хареса както на някогашните фенове на Attack Attack!, така и на феновете на хардкор пънка, за които Attack Attack! бяха ужасна банда, с което се хващат две фенбази. Затова няма нищо чудно в това, че Beartooth вече обиколиха кориците на половината американски списания за екстремна музика.


+ + + + +
Надъхващи, свръхмелодични и запомнящи се припеви в ¾ от песните.
Сполучливо съчетание на метълкор, пост-хардкор и мелодичен хардор пънк.
Встрани от пост-хардкор клишетата и близо до пословичната мелодичност на Andrew W.K.

- - - - -
Еднообразен инструментал като цяло - голям процент от песните си приличат една с друга.
На практика неслушаем последен трак.

IF YOU LIKE
Attack Attack!, A Day To Remember, We Came As Romans, Andrew W.K. и др.

Автор: Reksy/Testset
[7/10]