TODAY'S METAL

Ревюта от и за съвременния метъл фен

  • About TMB

    BGR: Today's Metal е сайт за метъл ревюта с идеална цел, създаден през 2011-а година, за да популяризира модерната метъл сцена. Нашата цел - бързо и лесно да разберете става ли нещо ново за слушане или не!

    ENG: Today's Metal is a non-profit webzine for metal reviews, established in 2011 with the purpose of promoting the modern metal scene. Our goal - to quickly let you know if a new metal album is worth your time!

    [FACEBOOK]        [INSTAGRAM]        [YOUTUBE]        [TWITTER]        [E-MAIL]
Показват се публикациите с етикет speed. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет speed. Показване на всички публикации

Magic Kingdom - MetAlmighty

Posted by Today's Metal Crew On сряда, ноември 06, 2019 0 коментара

ЖАНР: Power Metal
ОТ/Д: Белгия+ | 22.11.2019
ЛЕЙБЪЛ: AFM
ОТНЕМА: ~61 минути


[ПРОЧЕТИ | READ MORE]

Judas Priest - Firepower

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, март 01, 2018 6 коментара

ЖАНР: Heavy Metal
ОТ/Д: Англия | 09.03.2018
ЛЕЙБЪЛ: Sony Music
ОТНЕМА: ~59 минути


[ПРОЧЕТИ | READ MORE]

Metallica - Hardwired... To Self-Destruct

Posted by Today's Metal Crew On сряда, ноември 09, 2016 7 коментара

Стилът: Thrash/Groove/Heavy Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Blackened Records
Отнема: ~87 минути


Metallica изглежда нямат правилен ход от 20 години насам. Като се почна с "Load" и се свърши с "St. Anger", групата разбра, че това, което им се харесва на тях като музиканти, определено не се харесва на феновете. "Death Magnetic" беше насилен опит за завръщане към по-тежкото звучене, но изпод лошата продукция много си личеше, че на Metallica просто вече не им се прави такава музика. Още 8 години чакане и този път Хетфилд и компания залагат на още по-сигурното - самокопирането. Да, както и миналия път, така и сега феновете, бленуващи най-накрая голямото завръщане към здравия метъл, побързаха да обявят " Hardwired... To Self-Destruct" за велик. Но дали е точно така?

 Нека едно е ясно - няма музикален журналист на света, който да може да направи ревю за Metallica без да звучи нелепо. Независимо дали харесваш тази група или не, няма как да отречеш гигантския ѝ принос за развитието и популяризирането на метъл жанра. За мнозина това е най-великата група за всички времена (аз лично мразя такива етикети), а други, както наскоро разбрах, си играят на "вражда" между тях и Iron Maiden, което също е адски нелепо. Та, идеята ми беше, че "кой съм аз", та да съдя легендите Metallica? И отговорът е, че може да не съм институция, но пък съм честен пред себе си и се чувствам максимално безпристрастен, за да погледна на "Hardwired... To Self-Destruct" обективно и да изразя мнение отвъд "осанна" и "разпни го".

 Феновете може би вече са направили първата си остра реакция срещу това, което написах в най-горния абзац, а именно, че Metallica са избрали да се самокопират - поне до известна степен. Не е нужно дори да си голям фен, за да го забележиш, защото всеки с уши все някога е чувал "Enter Sandman" и може да разпознае как Metallica се връщат с рифове и темпо към тази своя култова композиция в иначе скучната чиния с chug рифове "Now That We're Dead". "Dream No More" пък е на няколко тона разлика от "Sad But True", с тази разлика, че в последната има страшно много енергия. Това бяха и изненадите за мен в първата половина на албума, който пък иначе започна подобаващо добре с ударната "Hardwired" и тежичката "Atlas, Rise". В нея пък на 3-ата минута дочух леко "The Trooper", но да речем, че това е в сферата на заяжданията. Най-доброто в тази първа половина обаче определено е "Moth Into Flame" - напълно разбирам защо тя бе избрана за сингъл.

 Първите наистина яки песни, от които струи легендарната за Metallica креативност идват в края на първата и началото на втората половина на албума. "Halo on Fire" може да мине и за балада, но е една от най-добре построените и грабващи песни в албума, а "Confussion", макар и със сравнително опростен прав ритъм, замахва със страшна сила и удря с много разкуфяващ основен риф и супер мелодични бриджове. "Manunkind" и "Am I Savage?" малко замазват тъкмо получените добри впечатления с еднообразни рифове, търкалящи по 7 минути, докато "Here Comes Revenge" е една от онези песни, в които всеки момент чакаш Джеймс да каже "Оу йеа!" и поне по този показател ми напомня за "Load". Средното темпо продължава да е на власт и в "Murder One", но тук мрачният и агресивен риф, съчетан с истински ентусиазираните вокали на Джеймс (рядко срещан феномен в този албум) правят голямата разлика и превръщат песента в друг мой албумен фаворит.

 Тъкмо вече бях готов да кажа, че в албума няма траш и че който иска траш трябва да ходи да си пусне новия Testament (например), когато дойде и последната песен в албума - "Spit Out the Bone". Вярно, не е "баш траш", но е максимално близо до това, което феновете на старата траш Metallica биха могли да получат. Парчето е най-тежкото в албума, а двойните каси за пръв път ни подсещат, че Ларс все още има два напълно функциониращи крака. И може би ако повечето композиции в албума звучаха като първата и последната, щях и аз да се присъединя към онзи хор, пеещ "Metallica are f*cking back!". Засега обаче мога само спокойно да кажа "Metallica пак имат албум" - чисто информативно, без кой знае какъв ентусиазъм. Съжалявам, че не мога да споделя ентусиазма на истинските фенове, чакали 8 години за един малко по-добър "Death Magnetic". Само се моля да не се самозалъгват, че това е "новият Master", "новият Justice", или новият "Kill". Това е "новият Hardwired" и така звучат Metallica през 2016-та. Take it or leave it.

+ + + + +
Ударни, скоростни, тежки песни като "Spit Out the Bone", "Hardwired" и "Moth Into Flame".
Истинска Metallica креативност в "Halo On Fire", "Confussion" и "Murder One".
Подобрение във всяко звено спрямо "Death Magnetic" и особено откъм продукция и звук.
Противно на скептичните ми очаквания, Metallica звучат сравнително ентусиазирани.

- - - - -
Прекалено много песни без впечатляваща китарна работа и често еднообразни рифове.
Няколко много очевидни прояви на самокопиране.
Не е задължително да правиш 7-минутни композиции, когато нямаш с какво да запълниш доста от тях.
Ако чакате траш, ще трябва да почакате до последния трак.
Ужасно много средно темпо.

IF YOU LIKE
Megadeth, Anthrax, Pantera, Slayer, Black Sabbath, A7X и др.

Автор: Undepth
[6.5/10]

Paradox - Pangea

Posted by Today's Metal Crew On сряда, май 11, 2016 2 коментара

Стилът: Thrash/Speed/Heavy Metal
От/Год: Германия/Гърция/Словения, 2016
Лейбъл: AFM
Отнема: ~60 минути


Цяло чудо е, че Paradox продължават да съществуват, особено след непрестанните промени в състава и здравословните проблеми на единствената константа в групата - Чарли Щайнхауер. Още по-голямо чудо е, че новият албум не само съществува, ами и хич не е лош. Съставът, с изключение на Чарли, е изцяло различен от този, записал "Tales of the Weird" през 2012-та и вече включва двама гърци и един словенец. Затова не е кой знае колко чудно, че звукът на групата осезаемо се е променил, като за това спомага и променената (но не за добро) продукция.

"Pangea" звучи като класически траш албум, без обаче изкуственото "състаряване" на звука да се натрапва и дразни. Продукцията не е добра и често се чува дори неприятно пращене, но то надали е там нарочно. То също обаче не пречи особено на изживяването, тъй като бива заглушено от мощни траш рифове, които ни връхлитат още от самото начало с "Apophis" и "Raptor". Именно в "Raptor" ми е и един от любимите моменти в албума, когато на 3:17 насъбраното в предните секунди напрежение избухва в бърз и зверски разкуфяващ инструментал с открояващ се бас и ме кара да се връщам към най-добрите години на германския траш. Същата песен притежава и един от най-мелодичните припеви в албума. Още класически траш се опитва да отвява перчеми и мозъци в "Ballot or Bullet", след която идва времето на дългите тракове.

Още преди средата на албума дължините на песните рязко се увеличават. "Manhunt" (7:33) започва залъгващо като 80-арска хард рок балада, но скоро избухва в простичък, но здрав траш. 7-минутната "Pangea" също започва бавно и избухва, показвайки че е достойна да бъде заглавна песен. Бавното начало на близо 8-минутната "Vale of Tears" обаче не е залъгващо - тя започва да се разгръща чак към третата си минута, но го няма това рязко преминаване от бавни китари без дисторшън в скоростен траш. Paradox пак ни пускат старата въдица с "Alien Godz" (6:41), но вече не се хващаме толкова лесно. На "El Muerte" обаче няма къде да избягаме - Paradox ни изпращат за финал с още скоростен траш, но не и с много убедителен припев. При повторното завъртане на албума пък се усещам, че има и една песен, озаглавена "Cheat & Pretend", която обаче звучи уморено и предизвиква прозявки - неслучайно ми е мнинала покрай ушите на първо слушане.

Колкото и да съм доволен, че Paradox не се предават и че са направили още един як албум, не мога да не изразя разочарованието си от продукцията. Пукането и пращенето може да е било нещо приемливо преди 30 години, когато групата се появява на бял свят, но не и през 2016-та. Отделно, не мисля, че някой ще се изненада от нещо кой знае колко оригинално, неучвано, или поне брилянтно в "Pangea". Това е просто един добър траш албум, който можеше да е дори по-добър, ако бе с по-добра продукция.

+ + + + +
Чарли и Paradox не се предават и продължават въпреки купищата препятствия.
Як класически траш/спийд/хеви метъл без никакви претенции и обяснения.
Цял час материал и много моменти, на които да си откъснеш врата от куфеене.

- - - - -
Неодизпипана продукция, виновник за лошия и често пращящ и пукащ звук.
Без някакви неучвани проблясъци на брилянтност и оригиналност.

IF YOU LIKE
Mystic Prophecy, Annihilator, Iced Earth, Testament, Shadowbane и др.

Автор: Undepth
[7/10]

Megadeth - Dystopia

Posted by Today's Metal Crew On вторник, януари 19, 2016 1 коментара

Стилът: Thrash/Speed Metal
От/Год: САЩ, 2016
Лейбъл: Tradecraft/Universal
Отнема: ~47 минути


Всички хвалебствени и презрителни слова за Mustaine-овата персона вече са изчерпани или са останали за онези, които обичат да си чешат езиците с увиснали от старост аргументи. Megadeth са това, което винаги са били - личната машина на Дейв за правене на пари и концерти. С напускането на Крис Бродерик и Шон Дроувър става все по-очевидно, че чичо Дейв вече е на годинки, а Megadeth е въртяща се врата за музиканти, които вероятно стискат ръце на "Заповядай, в резюмето ти ще седят заглавия на моята група, ще взимаш тези пари, а накрая ще си тръгнеш със скандалче за пред медиите". Лошо няма, предпочитам да влеят малко свежа кръв, отколко да мъчат пресътворяването на "Hangar 18".

Албумът започва със зловещата бичкия "The Threat Is Real", която с интрото си дори не прави опити да намеква каквото и да било, а направо ви хвърля в света на Мъстейновите апокалиптични делюзии. Глави се режат в клипа, мисля че даже едно от човечетата прилича на Кърк (хайде бе, Дейв, все още ли?). "Dystopia" пък е директно попадение за онези, които не са чули кой е новия китарист. Някак си знаех, че рано или късно Дейв ще си признае че иска човечеството да измре. Цялото парче носи посланието "еми, т'ва е положението...". Идва изненадващо успокоително след треснята за интро. Първият сингъл "Fatal Illusion" беше леко посредствен и като цяло подвеждащ за качеството на творбата, или поне на мен ми прозвуча като последните напъни от "Super Collider". Поне ясно се чува, че Мъстейн е зарязал полирания звук на Johnny K и е решил да се върне към грубиянското звучене на "Endgame". Следва "Death From Within" и вече се чува, че Дейв хептен е решил да ръмжи по-честичко, но няма как да му се разсърдим, тъй като Крис Адлър... честно, не знам какво прави тоя човек зад барабаните. Най-вероятно във вените му тече нещо такова, баси човека.

"Bullet to the Brain" демонстрира забавяне в темпото на инструментите, но продължава да носи интересните мелодии на Лурейро в комплект с ритъма. За "Post American World" не желая въобще да си отварям устата. Добре де, ще си позволя един майтап - трябваше да се казва "Post Mustaine World" ;-) Маркирам "Poisonous Shadows" като фаворит, който едва ли някога ще чуя на концерт, поради присъствието на оркестрации и бекграунд ефекти. "Conquer or Die" пък е инструменталът от който "всички имаме нужда" и оттам нататък албумът започва да тече без да изисква нещо особено от теб - или поне тук някъде сърцето ми кротна в успокоение, че няма повече радио сингли. "Lying in State" и "The Emperor" не са никак слаби парчета и държат една сравнително висока скорост - понякога ако не на барабаните, то на китарите.

Всичко на всичко - силно завръщане, новите попълнения си вършат работата идеално. Крис Адлър внася динамика в ударната секция, a Кико Лурейро... всички, които са чували Angra, знаят, че е достоен да плете сола до Мъстейн. Самият Дейв обаче вече съвсем е издъхнал откъм вокали и в албума преобладава повече заплашително ръмжене и съскане, отколкото пинчерът-върколак, който беше в началото на 90-те. За щастие Johnny K вече го няма да продуценства, а и ми беше омръзнало от опити звукът да се чисти до гланцов блясък. Занижавам предвидливо финалната оценка, тъй като смятам че "албум след Super Collider" е автоматично +2 to attack/defense. Нека си признаем - "Super Collider" беше зле, а "Dystopia" е с пъти по-добре.
 
+ + + + +
Груб, здрав саунд за китарите, какъвто отива на Megadeth.
Тематика на албума и пресъздаването ѝ в музика.
Новите музиканти допринасят за разнообразието.
Голяма крачка напред след слабия "Super Collider".

- - - - -
80% от този албум няма да стигне до концертни изпълнения.
На Дейв все повече му личи, че остарява.
 
IF YOU LIKE
Metallica, Anthrax, Exodus, Annihilator, Overkill, Pantera и др.

Автор: Quiksilver
[7/10]

Annihilator - Suicide Society

Posted by Today's Metal Crew On събота, ноември 07, 2015 0 коментара

Стилът: Thrash/Speed Metal
От/Год: Канада, 2015
Лейбъл: UDR Music
Отнема: ~45 минути


За Annihilator настъпи краят на една немалка ера в музиката им. Дългогодишният вокалист Дейв Падън напусна и Джеф Уотърс се видя принуден да се завърне към вокалната дейност. За добро или лошо - не мога да преценя. Aз не бях от тези, които намираха Падън за особено интересен. Но нека пристъпим към това, което се лее от колоните и да видим какво ще ни даде канадския маестро Уотърс, който може би в по-голямата част на музикалната си кариера е единствената непоклатима сила зад Annihilator.

Началото идва с ударното, но и леко безлично "Suicide Society" в което Уотърс демонстрира новата си китара и не чак толкова новата си прическа. Втората новост не е сред позитивните ми впечатления, но пък инструменталът е, да кажем, биващ. Вокалите и текста на Уотърс обаче можеха да са по-добри. В "My Revenge", която също излезе с видео, вече започвам да обръщам внимание и на другите инструменти. Джеф сам си е продуцент и това си личи - направен е опит балансът между инструментите да се спазва. Уви, дотук може да се каже само това. Парчето, без шашавия риф/соло по средата, е доста безинтересно, но за сметка на това е от онзи, надъхващия траш, дето не знаеш защо му се кефиш. Скоростта спада с "Snap", започват едни сълзливи подкани, и честно казано, това е пикът на албума. Дотук продукцията е супер, но Джеф явно е забравил как да пише (и пее) текстове. Да не говорим, че основният риф напомня на много други рифове на други банди и по-конкретно на една германска, любима на главния ни редактор (да, Rammstein и фрапиращи прилики с тяхната "Ich tu dir Weh" - бел.ред.).

"Creeping Again" е може би единственото напълно силно попадение в "Suicide Society" - въпреки че ми се искаше текстът му да не е за това, за което е. Най-вероятно нови (вече изтъркани) препратки към Анабел, пардон, Алисън Хел. Но пък наистина зарибяващ припев, може би достоен за концертно изпълнение. Добро усещане внася фактът, че "Narcotic Avenue" не променя хъса в албума да има скорост и траш-ударност, но пеенето отново ме докарва до отегчена физиономия. След различния подход на Дейв Падън вокалите на Джеф са просто посредствени, изкопирани по формулите на Хетфийлд - с много "колко съм готин" и "ГЙЕЕАХ!". "The One You Serve" обаче пък потвърждава подозренията ми, че аранжиментите са добре изпипани - в този албум на Annihilator има много музика, много талант, много разнообразие. Всичко това докато не слушаш вокалите, които звучат или прекалено весело, или изкуствено заплашителни. "Break, Enter" може да мине под същия шаблон, с леката забележка, че композицията започва да отива към нещата на Уотърс от 1995-та. Признавам си с лека тъга, скучно ми е. Не ми става и по-интересно с "Death Scent", нито с опита за баладичен траш "Every Minute". Сериозно, не се бъзикам, не знам това последното какво е - пауър балада или траш-среща-глемрок.

Разочарованията валят едно след друго. Не казвам, че албумът е лош, даже напротив, незнайно защо го намирам за добър. Донякъде. Джеф Уотърс е много талантлив музикант, но ми липсват композиции от типа на "Brain Dance". Пак донякъде. Но композициите не са проблемът в този албум - текстовете и вокалните аранжименти са. Като фен на Annihilator от дълги години, мисля че това е един от албумите, за които с чиста съвест мога да заявя, че можеше да звучи мнооооого по-добре, особено откъм пеене и дължина на творбата.

+ + + + +
2-3 потенциални бъдещи концертни хита.
Почти няма слаби звена в инструменталите.
Порции от онзи траш, на който просто се кефиш, дори да не знаеш точно защо.

- - - - -
Слаби, ужасни текстове и много безинтересни вокали.
За 45 минути можеше и още малко да се постараят.
Фрапиращ copy-paste на рифа от "Ich tu dir Weh" на Rammstein в "Snap".
 
IF YOU LIKE
Metallica, Anhtrax, Testament, Pantera, Overkill, Exodus, Death Angel и др.

Автор: Quiksilver
[5.5/10]

Shadowbane - Facing The Fallout

Posted by Today's Metal Crew On четвъртък, декември 11, 2014 0 коментара

Стилът: Power/Speed Metal
От/Год: Германия, 2015
Лейбъл: Pure Steel
Отнема: ~47 минути 


За ъндърграунд групи като Shadowbane няма как да научиш, освен ако някой не ти каже за тях. Те са дебютанти, но далеч не са тийнейджъри, изглеждат като напълно обикновени хорица и като цяло - можеш да подминеш 200 групи като тях всеки ден. Това, което обаче Shadowbane правят много добре е пауър/спийд метъл. Класически, с ранно 90-арски звук и траш прийоми. При това, за разлика от много други банди под крилото на Pure Steel, тези юнаци тук имат изчистена продукция - звукът им е кристално чист и органичен, без следи от прекалено дигитализиране или "затъпяване" с цел "класическо" звучене. Пичовете си го докарват и без да си скапват продукцията.

Макар "Facing The Fallout" да не открива наново топлата вода, албумът би бил особено приятна изненада за всички фенове на този тип класически пауър/спийд метъл. Вокалите на Щефан Хардер са повече от подходящи за жанра, китарите удрят се включват от време на време с готини траш рифове и добри сола, а двата педала на кардана на барабаните са в почти постоянна употреба, като на всичкото отгоре са озвучени и много добре и не се губят в микса, както се случва често при други банди, опитващи се да докарат 90-арски звук. И не гледайте, че във видеоклипа към "Under Bleeding Skies" барабанистът едва гали барабаните си - това е само за снимките, защото човекът явно не иска да си протрива кожите за едното видео, пък и очевидно мисли за слуха на колегите пред себе си, хехе. Което пък ме навежда на мисълта, че нещата в тази група се случват с доста нисък, но за сметка на това много правилно употребен бюджет. Тук обаче мога само да предполагам.

Групата се определя като "пост-апокалиптичен пауър метъл" и съм склонен да се съглася ако приемем, че "пост-апокалиптичен" се отнася само за текстовете. Целият "Facing The Fallout" е пълен с текстове на тази тема и може би заради това парчетата до голяма степен звучат сходно - но не дотолкова, че да не можеш да различиш коя песен коя е. Единствените явни греди са убер баналното интро "Red Alert" и сякаш записаната в друго студио и от други хора "Badlands Law", която просто не отговаря на показаното преди нея високо ниво. Като най-добри парчета пък може да се отбележат "Beyond the Winds of War", "Traitor" и "Last Division".

В заключение, "Facing The Fallout" е добър пауър/спийд метъл албум с ранно 90-арско (или късно 80-арско) звучене, чиста и опростена продукция и като цяло в него почти няма слаби парчета. Единствените причини да не му дам по-висока оценка са, че такива албуми вече съм чувал прекалено много пъти в последните 20 години, както и че повечето композиции разчитат на много сходни прийоми. Оттам нататък, албумът е супер, особено ако си търсите нещо, с което яко да ви удари носталгията по първите години на демокрацията.

+ + + + +
Изчистен, необременен с ефекти и дигитализация звук.
Класическо звучене, връщащо слушателя в края на 80-те и началото на 90-те.
Открояващо се добра работа на китарите и барабаните.

- - - - -
Много от парчетата имат сходни структури, но единственият различен трак е и най-слабият.
На места английският на Щефан почва да поиздиша.
Хвала на оногова, който намери по-банално интро.
 
IF YOU LIKE
Iced Earth, Metalium, Iron Savior, Virgin Steele, ETC, Paradox и др.

Автор: BGMario/Undepth
[7/10]

Grave Digger - Return of the Reaper

Posted by Today's Metal Crew On сряда, юни 25, 2014 2 коментара

Стилът: Heavy Metal
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: Napalm Records
Отнема: ~43 минути 


Сещате ли се за онзи хеви метъл от края на 80-те и началото на 90-те? Европейски (и предимно германски), директен и пълен с всички онези готини клишета, формирали стереотипа за метъл музиката по онова време? Ето такъв хеви метъл ни дават Grave Digger в новия си албум - неподправен, истински, смел, идващ сякаш от едно друго време. Смърт, ковчези, гробища, възкръснали трупове, вещици, дяволи и други метъл клишета от 90-те получават нова доза живец в "Return of the Reaper" - 17-ият студиен албум на Grave Digger.

Веднага след зловещото заглавно интро, заиграващо се с "погребалния марш" на Шопен идва и същинският отварящ трак "Hell Funeral" - чиста проба скоростен хеви метъл със зарибяващ припев, който заслужено получи и официално видео. След изградената на същия принцип "Tattooed Rider" скоростта се увеличава още повече и дори се усеща лек наклон към траша в "Resurrection Day". Песента прилича на нещо, което Accept и Motorhead биха изсвирили, ако имаха общ траш метъл проект, а бриджът между куплета и припева поне на мен ми навя силни асоциации за "Slaves To Metal" на Accept (от "Objection Overruled", друг култов германски хеви метъл албум от 1993-та, издаден в една година с "The Reaper" на Grave Digger), макар и да не може да става дума за копиране, разбира се. Скоростта пада малко след това с идването на епично-мрачния химноподобен трак "Season of the Witch".

До края на албума Grave Digger съвсем си отпускат душите и ни заливат с ударни парчета, от които "Grave Desecrator" и "Dia De Los Muertos" ми станаха моментални фаворити. Първата щеше да е класика днес, ако бе издадена 20-ина години по-рано, а втората мачка в средно темпо и има страхотно (и доста 80-арско, да не кажа даже леко Blind Guardian-ско) китарно соло малко преди края си. Албумът спокойно можеше да свърши и с нея, но до края му има още две песни. Предпоследната "Death Smiles at All of Us" е леко компромисна, но героично звучащата балада "Nothing To Believe" дава достоен завършек на един наистина силен албум.

"Return of the Reaper" бързо изпари целия ми скептицизъм, който, признавам, от доста време ме спохожда, щом стане дума за Grave Digger. Харесвам като цяло творчеството им, но Крис Болтендал и компания, поне според мен, отдавна не бяха издавали подобаващо силен албум. "Return of the Reaper" обаче ме върна в началото на 90-те, когато тепърва прослушвах тази процъфтяваща по онова време музика. Това беше времето, когато въртях до скъсване касетките си на Accept и Helloween, след което ги вадех от касетофона и с химикалка BIC си ги пренавивах, за да не хабя ток. Така днес, без да откриват наново топлата вода, без да подхождат кой знае колко оригинално и дори разчитайки на някои стари хеви метъл клишета, Grave Digger са направили един страхотен албум, с който ми припомниха защо някога се зарибих по тази музика. "Return of the Reaper" е най-силният им албум от години насам и е направо задължителен за феновете на този жанр.

+ + + + +
Албум, носещ заряда на хеви метъла от най-силния му период в началото на 90-те!
Химноподобни припеви, предразполагащи към припяване и вдигане на юмрук в небето.
Много добра китарна работа - здрави 90-арски рифове и много силни сола.
Едни от най-добрите парчета на групата (изобщо досега) са в този албум.

- - - - -
Разни клишета и не особено големи количества оригиналност, все пак.
Някой и друг по-компромисен трак. 

IF YOU LIKE
Accept, Rebellion, Running Wild, Motorhead, Helloween, Blind Guardian, UDO и др.

Автор: Testset
[8/10]

Sinbreed - Shadows

Posted by Today's Metal Crew On сряда, март 05, 2014 0 коментара

Стилът: Power/Speed/Heavy Metal
От/Год: Германия, 2014
Лейбъл: AFM
Отнема: ~50 минути


Ако харесвате хеви/пауър/спийд метъл в духа на Accept, Blind Guardian и Gamma Ray, то ще ви направя услуга и ще ви спестя по-нататъшното четене на това ревю. Просто отивайте и си го пускайте! Макар че то... трябва да го изчакате да излезе първо. Така че я по-добре си стойте и си дочетете, като сте тръгнали. И без това щом сте стигнали чак до този ред, очевидно си нямате друга работа. Или имате, но гледате да я отложите. Разбирам ви. Но стига толкова за вас. Нека си поговорим за новия албум на Sinbreed.

Понякога нещата трябва да са ясни и прости - и точно такива ги правят Sinbreed в "Shadows". Хеви, спийд и пауър метъл в големи количества, без клавишни, без електроника, без симфонии, без прогресив, без авангардност. Само скорост, сурови (но добре озвучени) китари, бълващи здрави рифове и... сякаш създаденият специално за тази музика глас на Хърби Лангханс (познат ни доскоро и като вокалист на Seventh Avenue). А като сме тръгнали да споменаваме имена, не можем да пропуснем тези на Маркус Зипен и Фредерик Емке, които вероятно познавате съответно като китарист и барабанист на Blind Guardian. Всичко това би трябвало да ви дава сравнително добра представа за случващото се в "Shadows", но за всеки случай е добре да хвърлите и едно око/ухо на сингъла "Bleed". В този дух и темпо минава кажи-речи целият албум, но поне според мен в него има и доста по-добри парчета, като например скоростната "Far Too Long", силно разкуфяващата "Black Death" и запомнящата се "Standing Tall". Интересното е, че тези три супер добри песни са поставени точно една след друга, а само през една песен разстояние е и 7-минутният финален епос "Broken Wings", в който може и да няма симфонии, но пък има хорови вокали. Които май щеше да е хубаво да чуем и на други места из албума, защото се вписват много добре в музиката на групата.

 Албумът става все по-добър по време на слушането и след като завършва с най-добрата песен в него, поглеждаш часовника и не вярваш, че са минали цели 50 минути. "Shadows" се изнизва учудващо бързо и неусетно, което предразполага да бъде чут отново, което пък от своя страна е почти задължително за този албум. Не че нещо, но феновете вече толкова са свикнали на всякакъв пауър, спийд и хеви метъл, че надали изведнъж ще си скъсат ризите, докато слушат това тук. Като имаме предвид и че в "Shadows" няма кой знае какво разнообразие, оценката ми за него резонно спада малко, но ако кажа, че не го изслушах пет пъти с голямо удоволствие и че не го препоръчвам на всеки фен на този жанр - ще излъжа много долно.

+ + + + +
Първокласен пауър/спийд/хеви метъл с класическо звучене.
Опростен, органичен, кристален и изчистен от всякакви дигитални излишества звук.
Няма балади, симфонии, разказвачи, духащи ветрове и други такива - стегната работа!

- - - - -
Няма особено голямо разнообразие, но май и не е целено да има такова.
Повечето песни в албума си приличат една с друга, а албумът пък прилича на предшественика си. 

IF YOU LIKE
Accept, Seventh Avenue, Gamma Ray, Blind Guardian, Primal Fear, Metalium и др.

Автор: Undepth
[7.5/10]

Абонамент за: Публикации (Atom)

    Още приятели