TODAY'S METAL

Samael винаги са били непредвидима група, но това отдавна ни е ясно. И въпреки че неведнъж в последния месец се опитаха да ме убедят, че "Lux Mundi" ще е брутален блек метъл с електроники, аз не се вързах и изчаках културно да чуя за какво иде реч, имайки едно наум от ЕР-то "Antigod". Получи се точно това, което очаквах - "Lux Mundi" продължава там, където свърши "Solar Soul", взимайки от него мрачната атмосфера и добрата продукция, издигайки ги на едно ново ниво. Дори самото име на албума "Lux Mundi", което в превод от латински ще рече "светлината на света" (а не "лукс за мудни", както помислиха някои колеги) напомня за "Solar Soul". Ако щете и обложката напомня отчасти на него. Така че не се водете напълно по странните писания на някои сайтове и списания, които ви обещават едва ли не симфо блек метъл. Е, не че и такъв няма малко, но с около 90% по-малко, отколкото имаше в иначе крайно противоречивия "Above". Затова ви препоръчвам да забравите за миг, че "Above" съществува, да си пуснете наново "Solar Soul", да го изслушате, да си пуснете "Lux Mundi", да се потопите напълно в атмосферата на тези два албума и да усетите сами еволюцията, която претърпяват Samael в този си преход. Няма да ви занимавам с това коя песен как звучи и какво съдържа, за да не ви налагам някакви крайни очаквания, а ще ви кажа само най-важното. А то е, че клавишните отново играят своята голяма роля в музиката на Samael, изведени са на преден план и дават на "Lux Mundi" гореспоменатата невероятна атмосфера, в която да се цопнем задружно. Оттук нататък всичко е въпрос на субективна преценка. Но ако харесвате "Solar Soul" и "Passage", трудно не бихте харесали и "Lux Mundi".

Темпото еднаквее в половината албум.
Дали ще харесате албума зависи много кой "период" на бандата предпочитате.

Автор: Testset

Една от най-хубавите и същевременно една от най-лошите страни на KMFDM е, че за тях никога не са съществували ограничения. Точно затова Саша и компания (каквато е имал през години) винаги е правил точно каквото му скимне и почти винаги, предполагам изненадващо дори за самия него, реакцията на феновете се е оказвала добра. Явно заради това KMFDM стигат доста далеч в експериментите си и без особени притеснения, албуми на групата са обявявани за "последни". Ако някой си спомня и текста от "Bitches", може да чуе цялата истина за отношението на KMFDM към... всичко. Е, лошо няма, след като пред нас е поредният нов албум, за който поне този път не е казано, че ще е последен. Началото на "WTF?!" ни връща назад във времето с типичен за KMFDM индъстриъл звук, идващ от сингъла "Krank". В леко noise-повлияната "Come On/Go Off" пък можем да чуем дори китарно соло, дело на Коичи Фукуда (китарист на Static-X). Ще прескоча обаче директно към изплашилия ме трак "Take It Like a Man", който се оказа чиста проба диско. Ей тъй, от нищото - диско. Даже не е майтап или нещо такова. Диско. Не че съм толкова изненадан, защото, както казах и по-горе, от KMFDM може да се очаква всичко. И то дотолкова, че вече стават предвидими. Но пък не мога да кажа, че тази "неизненада" беше приятна. За щастие след тази ужасяваща дупка, чиято цел явно е била наистина да си кажем "WTF?!" се задава още малко "добър стар KMFDM" с "Vive La Mort". Песента незнайно защо много ми напомня на саундтрак към 16-битова игра за SEGA и по-специално - за Streets of Rage 3. Ако се чудите какво искам да кажа - недейте. Просто приемете, че правя малко по-странен комплимент. "Panzerfaust" е следващият трак, към който можем да проявим интерес. Аз самият съм изпълнен със симпатии към това име, защото така се казваше "хитовият сингъл" (така и нереализиран) на първата ми банда. И тъй като Panzerfaust е название на противотанкова базука, веднага ми стана ясно защо този трак е толкова тежък и мачкащ. Уви, липсват му малко повече тежки китари, с които можеше да стане тотален размазвач, а и не разбрах зашо Саша пее на италиански, но здраве да е. "Spectre" е друга типична KMFDM песен, след която пък може да спрете да слушате албума. Защото следващата "Amnesia" е отново в този странен диско-дух и дори китарите в средата й не успяват да я спасят, а "Death & Burial of C. R." е просто налудничава поредица от шумове, криещи смисъл, явно разбираем само за доста тесен кръг хора, знаещи кой е лирическият герой (от английска детска песничка) Cock Robin. Общо взето - пореден добър (сравнително) албум за легендите KMFDM, който обаче надали ще ви изненада и впечатли с нещо новаторско или гениално. Саша никога не си е давал голям зор и ще се убедте за пореден път в това. Но пък може би точно в това се крие чара на KMFDM? Решете сами.

Няколко доста сухи и безлични трака.
KMFDM да не ми пробутват диско-помии като "Take It Like a Man". Не им отива.
Никакви изненади, подобрения и новаторство. Един вид - "поредният албум".

Автор: Zorn

В последно време Otep направо се otep-а да издава скапани албуми. Силните ми надежди, че "Atavist" ще е нещо различно бяха бързо съкрушени още след минута и половина слушане на албума. След безличното интро и сравнително силното начало с "Atom To Adam", нещата тръгнаха стремглаво надолу. Вокалите на Отеп Шамая стават все по-непоносими, независимо дали крещи с противен дисторшън ефект или мрънка/пъшка/квичи с "нормален" глас. Не знам защо мадамата толкова много иска да е женския еквивалент на Кори Тейлър, но пък и то... само с желание не става. Проблемът е, че не само вокалите са изключително слабо и дразнещо звено в албума, а и музиката. С изключение на няколко начала не песни, не по-дълги от 30 секунди, нещата никак не стоят добре. Изтъркани от свирене ню метъл рифове, никакво разнообразие и никаква идея. Но пък музикантите са "наемници", така че не се учудвам, че не им пука особено за крайния резултат. Истинската трагедия обаче се изразява в "песни" като "We Dream Like Lions", "Bible Belt" и най-вече 7-минутното мъчение, наречено "Baby's Breath". Наистина ми е трудно да нарека "песни" тези безсилни, изсмукани от пръстите на левия крак опити за музика. Но дори да ги оставим настрана, отново се връщаме към плачливите и оглушително дистортнати вокали на самата Отеп. Тогава вече се радваме, че сме чули албума онлайн, а не сме си дали парите, защото лично аз никога не бих дал и четвърт стотинка за този диск. Чуйте го и запомнете обложката му, само и само за да видите истинското лице на безидейността и музикантското безсилие - грозно, рогато, псевдо-артистично, с око на едната цица и уста на другата. В крайна сметка, вероятно е да се насладите на няколко по-закуфяващи рифа и на кавъра на The Doors в края, но само толкова. Все пак, хора с по-изчанчен вкус могат да открият някаква музикалност, поетичност и емоционалност в цялата тази какофония, така че... пробвайте, но задължително преди да си го купите, че да не плачете после.    

Ужасяващо слаби вокали, с още по-ужасяващи ефекти.
Пълно музикантско безсилие, безидейност и отбиване на номера.
Милата си вярва, че наистина твори някакво висше изкуство за ценители.

Автор: Stahli

Когато Poisonblack блеснаха преди около 5 години с тогавашния си великолепен сингъл "Rush", хората започнаха да се оплакват и да пищят защо Виле се занимава с "такива глупости" и не вземе вместо това да събере наново Sentenced. Сега обаче се чувствам от другата страна на барикадата и ми иде аз да запищя, питайки защо Poisonblack лека-полека започват да звучат като Sentenced в края на кариерата им. Е, не изцяло, разбира се, но особено краят на албума ми навя дости мисли в тази насока. Всъщност "Drive" е един доста хард-рок ориентиран албум, подплътен с множество стилови елементи. Например, веднага след динамичното начало с "Piston Head" и сингъла "Mercury Falling", следва песен, наречена "A Good Day For the Crows", която си е почти чист 80-тарски хард рок с леко буги-буги влияние и откровено блус соло в края. След все така рокаджийската "Maggot Song" пък се насочваме към баладата "From Now-here to Nowhere". Тя освен яко заглавие притежава и невероятен заряд, постигнат най-вече със страхотния глас на Виле, пианото и хоровите беквокали, от които директно настръхнах. Въпреки дължината си от 6 минути, тази песен ми стана абсолютен фаворит в албума, а и ме подсети, че на Poisonblack много им отиват клавишните партии, почти изцяло забравени от тях напоследък. Темпото обаче рязко се вдигна с експлозивната "Sycophant", която е може би най-типичната песен за групата в този албум. От този момент нататък темпото пада и Poisonblack започват да напомнят все по-силно на Sentenced. Или по-точно, на едни повлияни от хард-рока Sentenced. Отново чуваме клавишни (орган във "Futile Man" и клавишно соло в "Scars") и се отправяме към връщащата високото темпо и друга "типична" за Poisonblack песен "Driftwood". Така неусетно минават 45 минути, в които сме чули как Poisonblack успяват да карат ту бързо, ту бавно, някъде между готик метъла, хард рока и дуум метъла, качвайки на стоп дори малко блус. И дано посоката, в която карат (и от кяото казват, че са много доволни) им донесе успех, вдъхновение и... малко повече клавишни. Защото знам със сигурност, че Poisonblack могат и много повече.

В края Виле почва да звучи много отчаян и депресиран... като в края на Sentenced.
Пианото и клавишните изобщо много им отиват. Уви, използват ги твърде малко.

Автор: BGMario

Scar Symmetry са една от най-емблематичните групи за понятието "модерен мелодет". Уви, бандата се раздели с иначе неуморния си вокалист Кристиан Олвестам преди 3 години и с неговата нелека задача се заеха цели двама нови вокалисти, за които "The Unseen Empire" е втори албум с групата. Но стига празни приказки. Честно казано очаквах нещо повече от "Dark Matter Dimensions", който макар и изненадвщо добър, бе леко експериментален (по принуда), защото времето за сработване и "нивелиране" между старите и новите членове не беше достатъчно. Но "The Unseen Empire" определено е крачка напред за бандата. Е, крачката не е толкова голяма, колкото ми се искаше, но поне е напред. Изключвайки няколко рифа, които вече сме ги чували в предни албуми на бандата (рифът в началото на "The Anomaly" е 1:1 с този от "The Illusionist" от "Pitch Black Progress"), албумчето радва по редица показатели. Например, този път вокалите са осезаемо по-добре изпипани и не се налага инструменталната част да "замазва" положението с излишна техничност, както беше станало в "Dark Matter Dimensions". Роберт и Ларс вече са напълно сработени и показват добро взаимодействие, не се надвикват един с друг и с инструментите (е, може би това е благодарение на продукцията) и с 2 думи показват, че Scar Symmetry могат и без Кристиан. Друг интересен факт е, че втората половина на албума е осезаемо по-добра от първата. Не знам дали само на мен ми се струва така, но в последните 4 трака просто "нема лабаво". Личен фаворит веднага ми стана "The Draconian Arrival", най-вече заради прекрасния начин, по който е построена. И така, накратко за албума, като за финал - можеше и повече, но можеше и тотално да осерат кратунките, така че нека се радваме на това, което чуваме, защото то наистина е много, ама много качествено. Албумът трябва да се чуе от край до край поне 2-3 пъти, за да се оцени напълно, така че не се отказвайте да го слушате след първия път (ако по някаква странна причина не ви хареса). И най-добре си го купете, защото Илюминати знаят всичко, контролират света и ако видят, че не сте си го купили - тежко ви ;-)

Някои рифове вече сме ги чували из старите албуми. Айм ноу лайк.
1-2 песни пълнежче.

Автор: Testset

Започвам директно с откровенията. Е, толкова здрав албум не съм очаквал. Първо ти влиза под кожата, подхвърля те нагоре, след което те тръшва на земята като анаболен кечист. Мина доста време, откакто през 95-та точно по този начин с "Headstones" ми го причиниха за първи път. После го направиха още два пъти (с различен подход обаче), за да се стигне до дългогодишната летаргия от има-няма 11-12 години, запълвана от разпадане, събиране и няколко не лоши, но пък винаги леко разочароващи издания. Сега, дали заради новия си издател в лицето на AFM, или повлияни от нещо друго, вдъхновенията на четиримата шведи са намерили израз в тези нови 10 песни, без да изневеряват на градения десетилетия имидж. Обещавам ви да чуете всичко - от психеделията на 70-те до съвсем модерни течения. Естествено, всичко е облечено във възможно най-тъмните тонове и посолено с ежедневната подправка - смърт. Зная колко мрачно звучи написаното, но за реалността, с която ни сблъсква "Illwill", спокойно може да се каже, че лекарството не е тук в този свят. За да не стане всичко твърде философско, да разведрим обстановката и да погледнем от чисто фенската страна на въпроса - не очаквам много разочаровани от новаторската линия, въведена от Даниел Бренаре и компания. Повече от половината албум е с пъти над нормата за бързи парчета, писани някога от Lake of Tears. Без допълнителни уговорки, чуйте например Midnight Madness (а тя е чак последната) и може би ще се съгласите, че доста групи биха изявили желание да имат такова парче. Накрая ще си позволя един цитат от едноименната и заглавна песен, с който нядявам се, няма да ви върна съвсем в тъмната част на това ревю: "...can’t wake, I hang my mistakes, cold fact, my life will always be black,
death race, a bitter place, cold, black, fucked". Мрачно, нали?

Откровени текстове, които лесно биха могли да доведат някого до депресия.

Автор: Nightice

Преди да напиша каквото и да е ревю, обикновено чета какво са писали някои чуждестранни колеги (с някои от които дори съм работил). Почувствах се адски виновен, когато разбрах, че почти никой не споделя моето мнение. А именно - негативното. И мисля, че не е като да нямам причини да имам точно такова мнение. Още в самото начало на албума ми се наложи връщам 3 пъти първите 3 песни за да разбера дали тия хора ползват китара или не. Проверих си техниката, да не би в нея да е проблема, но не би. Е, оказа се, че китари има, но толкова приглушени и рехави, че звучаха като някакво досадно пращене на общия фон. Не знам дали всичко това идваше от продукцията или от лошия избор на дисторшън, но чак в "Krakevisa" чух реален, тежък китарен звук, подходящ за банда, имаща претенции да е "метъл". За щастие, нещата в това отношение се оправиха нататък. Дойде обаче странното усещане, че Александър Крул е грабнал юздите на жена си и е решил да продължи жестоката си грешка, която направи с "After the Storm" на Atrocity, превръщайки "Meredead" във фолк-ориентиран албум. Лив Кристин от своя страна е дама с неоспоримо хубав глас, но пичове... средновековният фолк не е нейната стихия. Звучи някак... жалко. Гайди, мандолини и Лив Кристин - ефирна, та се къса. Не знам, на мен чашата ми преля. Разбрахме, че е ефирна, че пее и че е меланхолична, ама то пък всяко нещо си има граница. Ако питам някоя баба, щеше да каже "Абе те туй момиче не го ли хранят бре". Даже и аз щях да се се зачудя, защото милата звучи толкова изнемощяла и трогателна, сякаш не е яла от 3 седмици. Но да оставим нея. Същинският ужас идва, когато към нейното пеене се присъедини Анет Гулдбрандсен, която по някаква странна причина звучи адски фалшиво, особено пеейки на родния си норвежки. Но и нея да оставим. Защото освен всичко, в повече ми дойдоха и фолклорните напеви. На-на-на, думля-думля-да, дай-да-ра-дай, които изобщо не отиват на звученето на групата. Накрая от този 1 час, в който слушах "Meredead" успях да се насладя на не повече от 15 минути. Там, където имаше китари, динамика и логично развитие. Наистина, бавното темпо ме уби. Просто тръпнех в очакване да чуя малко раздвижване, защото наистина ми писна да чакам Лив да се събуди от ефирно-меланхоличния си сън. Тя не успя да направи нищо по въпроса, но пък поне Александър Крул се намеси подобаващо с малко дет-метъл реда в "Sigrlinn" и о, небеса - чуха се дори двойни каси! Дължината на песента обаче напълно неудачно бе изкуствено удължена на почти 9 минути, което насмалко не ми уби добрите впечатления от нея. Други тракове, заслужаващи внимание се оказаха кавърът на Майк Олдфилд "To France", "Empty Horizon" и донякъде "Velvet Heart". Традиционната норвежка "Nystev" също щеше да е в списъка със сполучливи тракове, ако вокалите не бяха толкова обратно-пропорционални на доброто темпо на музиката. Навсякъде в албума пък са наблъскани излишни симфо-партии и хорове, които само изглеждат като нови съставки към получилата се вече манджата с грозде, сол на буци и пържени бухали. Така че, извинете, драги колеги, фенове (между които бих казал, че съм и аз) и приятели, които не сте съгласни с мен, но според моето скромно и никого неангажиращо мнение "Meredead" е един не особено голям, но и не особено малък експериментален провал за Leaves' Eyes. Надявам се, че групата няма да тръгне сериозно по пътя на средновековния фолк и Лив Кристин ще продължи да прави това, което наистина може. А именно - готик метъл.

Много нахвърляни идеи и елементи, които само затлачват нещата.
Неуместно симфо и хорови партии, сякаш поставени ей тъй, просто да има.
Лив пее правилно и хубаво, но прекалено бавно, протяжно, трогателно и ефирно.
Изключително лош избор за китарен звук.

Автор: Zorn

Вижте добре обложката. Да, знам, че сте я видели вече (нямам как да не й се обърне внимание), но я вижте пак. Е, това ви чака в албума. Три извънредно зли трола, въоръжени с голям нож, харпун, самоделна пушка, преносим топ, златни ланци и бутилка неидентифициран алкохол със семпъл надпис "OLD XXX". Тези тримата идват за вас директно от норвежките гори с ясната цел да ви напият, да ви разстрелят и да ви махнат главите със своята музика. Заедно с тях пък се е събрала (от различни краища на света) и пътува почти цяла брас-секция (тромпети, саксофони и прочее), някой с акордеон, някой с банджо и някой с какъвто инструмент там е докопал... Посоката е към Балканите. Но да не бъдем чак толкова литературни. Trollfest сериозно са се повлияли от балканските ритми и ги вкарват в иначе безкомпромисния си тролски блек/фолк метъл повече от когато и да било. Притеснителното е, че го правят по-добре от повечето (да не кажа всичките) местни балкански банди, но какво пък - ако ние сами не се възползваме от този си фолклор, естествено, че ще се появи някоя Trve Norwegian Balkan Metal банда и ще се възползва вместо нас. Освен балкански елементи обаче, Trollfest ползват елементи и на фламенко и дори ориенталски мотиви, а в началото можем да чуем и хорово пеене. Изобщо, все неща, които трудно бихме могли да си представим, съчетани със свиреп и адски бърз норвежки блек/фолк метъл. Предполагам, всичко това ви звучи като някаква зверска касапница и бъркотия и честно казано - не грешите в преценката си. Но може би Trollfest са единствената група, способна да звучи добре, съчетавайки всичко това. И то не просто добре, а така, че да не ви остави нито за миг равнодушни и мирно седнали на табуретката и вместо това ще ви накара да пиете, куфеете, дивеете, танцувате и да си блъскате главата в перваза, особено на песни като "Undermelere". За преводи на текстовете - намерете си речник по тролски и дерзайте.

Надали вокалното разнообразие ще ви впечатли, но пък... трол е пича, не му се сърдете.
За нечий чифт уши цялата тая истерия може да дойде в повече.

Автор: Testset

Ако си мислите, че Septicflesh няма как да надминат невероятния си "Communion", помислете пак. Защото мога смело да твърдя, че "The Great Mass" е не само най-амбициозният, най-епичният, най-изпипаният и най-атмосферичният им албум досега, а и най-добрият. Причините са много. Първо (и най-важно), в този албум няма пълнеж. 10 песни, всяка със собствен заряд, своя история, своя цел и своя концепция. Второ, Пражката филхармония не е коя да е филхармония, а една от най-добрите в света и в този албум може да се убедите в това. 80-те музиканти и хорът от 32-ма човека са не само симфоничен фон, а важна част от албума, вплетена в едно с музиката на момчетата от Septicflesh. Трето - атмосферата. Често казвам за някои албуми, че имат "готина атмосфера", но тук случаят е по-специален, просто защото атмосферата тук идва преди всичко. Докато слушате "The Great Mass" веднага ще се потопите в един мрачен, епичен и страховит паралелен свят, напомнящ на холивудска продукция. Изобщо, този албум е толкова мощен, великански и мачкащ, че изобщо не ви препоръчвам да му се назландисвате или да му мрънкате, още повече на песни като "Mad Architect", които сами по себе си могат не само да накарат космите ви (всичките) да настръхнат, а и преспокойно да срутят блока ви при по-силни децибели. Допълнително приятно "звено" в албума са и чистите бек-вокали на китариста Сотирис Вайенас, който се включва в редки, но напълно подходящи случаи, давайки и блестящ завършек на албума чрез "Therianthropy". Но да кажем и 1-2 лоши думи, макар че не ми се иска особено. Накратко, тук Пражката филхармония има по-голяма роля и повече работа от самите Septicflesh (с изключение на "Rising", където незнайно защо няма оркестрални или симфо-елементи), които не можем да кажем, че впечатляват с кой знае каква инструментална техника. Честно казано за мен това е добре, защото не обичам излишното "техничарстване", но пък знам колко много хора ще забележат именно това като основен минус на албума. Е, надявам се да не съм пропуснал нещо, макар че е напълно възможно, особено в цялата тази велика маса от звуци, която ни предлагат Septicflesh. И ако не отделите няколко десетачки за този албум, просто не знам за кой бихте.

Не особено впечатляваща инструментална работа (макар че май нарочно е така).
Незнайно зщао в "Rising" няма никакви оркестрални партии.

Автор: Undepth

Winds of Plague се оказаха една доста продуктивна банда, издавайки 2-3 албума за времето, в което други групи издават един (или 1/16 от албум, в някои китайско-демократични случаи). Но как няма да са продуктивни момчетата, когато зад клавишите в близост до тях стои подобно вдъхновяващо тяло като на тяхната клавиристка? Честно казано, момичето не ми изглежда като особено голям виртуоз и може би това е причината този албум на WOP да съдържа една идея по-малко симфонични партии в сравнение с предшествениците си. Е, епичните клавири продължават да са неизменна част от музиката на бандата, макар че доста колеги се опитват да ме убедят, че вече едва ли не WOP са спрели да използват симфо-елементи. Не им вярвайте - има си ги, на мястото си са и създават дори много добра, епична и мрачна атмосфера, напълно подкрепяща целия дух на албума. А той определено е мрачен, епичен и в казано с една дума - могъщ. Просто Winds of Plague този път размазват така, както само те си знаят - с мощни рифове, разнообразно темпо (много положителна промяна в музиката им), дълбоки, тотално размазващи като нажежени чукове брейкдауни и дори щипка (подправен в техен стил) хардкор. За всичко това те получават подкрепа от своите колеги Мати Монтгомъри (For Today), Джейми Джаста (Hatebreed), Дрю Йорк (Stray From the Path), китаристът Мартин Стюарт (Terror) и, забележете, бившата кеч-звезда The Ultimate Warrior. В крайна сметка "Against the World" е може би най-изпипаният, най-амбицозен, най-добре продуциран и най-зрял албум на групата досега. Признавам, слаби моменти също не му липсват, но чувството след слушането му е толкова готино и толкова... каращо те да си го пуснеш отново, че дори няма да им дам "ефирно време". И нека се надяваме, че WOP няма да тръгнат "срещу света", защото ако срещу мен се зададе машина, еквивалентна на мощта, която блика от този албум, то изобщо не искам да съм на пътя й. И както ще разберете от "Refined In the Fire", дори самото зло се страхува от тях, пък какво остава за мен... 

На места се създава напрежение, очакване и съспенс, пък после нищо не се случва.
Леко излишнички интерлюдии.

Автор: Stahli

Да си призная, предварителната нагласа, която имах преди да си пусна този албум, бе за много, ама много True Norwegian Black Metal. Не, че съм разочарован от чутото, но единственото, което му липсва е именно тази, да я наречем злоба, която да го направи не толкова... комерсиален. Може, обаче, търсеният ефект да е именно широката публика. Началото е поставено с интро, навяващо твърде много мисли в посока Карл Орф и неговата "Carmina Burana", като бих казал, че повече от интересно виждане е нещо да се нарича химн и то да е с дължина 50 секунди. Впоследствие всичко продължава така, както и започва - във всяко следващо парче се усеща еднаквата линия или по-скоро твърде сходните рифове и мелодии. Трудно бихте различили отделните песни, ако нямаше паузи между тях. Не знам, но идеята наистина да няма, някак ми допадна. Всяка една си има име и, представете си, как отделните думички от него започват да очертават картината - север, планини, лед, битка, легенди, огън, богове, синове, още повече север. Долу-горе изясни ли ви се вече ситуацията? Някои биха казали: не се ли изтърка вече темата. Лично аз не смятам така. При положение, че продължава да вдъхновява творчеството на хиляди (по-вероятно милиони) хора в Скандинавия и не само там, значи - не. Почитта, която се отдава на древността тук, е първостепенна. Затова докато слушате този албум не се учудвайте колко много ще се сещате за други велики творци от нашето време, издигнали в култ историята и митологията на нациите си. Ще спомена само двама - Томас Форсберг, по-известен като Quorthon (R.I.P.) и Terje "Valfar" Bakken (R.I.P.), нататък списъкът клони към безкрайност. Тук зад името Demonaz стои човек, бил част от една друга легенда. И ако интересът ви към този албум и тези личности е вече налице - чуйте го. И слушайки го, поизровете малко история, за да разберете повече за легендата.

Еднообразната музикална линия, която следва.
Липсата на истински Black определено си е минус.

Автор: Nightice

Sunrise Avenue, спокойно може да кажем, са една доста известна финландска рок банда. 4 години след своето създаване, през 2006, те пуснаха дебютния си албум "On the Way to Wonderland", който се отличаваше най-вече с повсеместните хитове "Fairytale Gone Bad" и "Forever Yours". През 2009-та момчетата издадоха втория им албум, Popgasm, който според мен (и не само според мен) си беше своего рода издънка. И ето, че само 2 години по-късно, групата се завръща с "Out оf Style". Още от първата песен ще ви стане ясно, че Sunrise Ave не са мръднали нито на сантиметър от стиловата си ниша (което е чудесно), но и в никакъв случай не тъпчат на едно място (след малко ще разберете защо). Та, първите три песни са доста шаблонни, въпреки че "Holywood Hills" е единственият сингъл засега. След това обаче "I Don't Dance" и "I Gotta Go" ще ви загреят за кулминацията. До този момент обаче едно нещо ще ви е направило впечатление - макар парчетата да не са кой знае колко разчупени, в почти всяко едно от тях има вкарана, и то уместно, по някое отличаваща се свежа идея. Палци горе! Но това не е всичко - стигаме до "Sex & Cigarettes", която, мисля, е най-добрата песен в албума и има потенциала да стане хит - забавна, със закачлив текст, а и с прилично темпо. След нея бандата продължава стабилно с "The Right One" и "Out оf Tune". В последната има вкаран в употреба дори и auto-tune ефект - още една подходящо вкарана оригинална хрумка (и насмешка над "пеещите" постоянно с този ефект изпълнители). Последните 2 песни са типични за групата балади. Шлифовани, приятни за слушане, че на всичкото отгоре се и запомнят. Изобщо, цялостното звучене на "Out оf Style" е жизнерадостно и свежо - чува се, че е изсвирен с кеф и настроение, като единствено имам забележки към Саму, който все така си пее под мустак (с неговия приятен мек гласец) и в този трети албум хъса му хич го няма. Сякаш напук на него обаче останалите момчетата се забавляват и по едно време чак ми стана смешен контраста между двете звена. За завършек ще кажа, че това не е албум, който ще издигне във висините Sunrise Avenue - ще израдва много феновете ми, ще си спечелят някой и друг почитател, може дори и да изкарат някой хит, но дотам. "Out of Style" е изсвирен без бандюгите да си дават зор, което означава, че и техните очаквания не са различни от горенаписаното. Ако си падете по лекия, неангажиращ, но не и лигав рок - слушайте задължително, защото ще ви хареса. Иначе не припарвайте.

Никакво разноорбазие във вокалите на Саму.
Бавното темпо (там, където го има) се отличава с изключителна приспивност.
Няма да стане хитов албум, защото момчетата просто не си дават необходимия зор.

Автор: Dexter

Светът на тру-метълите настръхна и на мнозина им потече кръв от ушите, когато чуха Amaranthe. Групата веднага беше заклеймена като "поп-лайно", "шитня", "бритни-бийбър помия" и какво ли още не. Само че за нас, хората, които не сме си завряли ушите в задника и сме отворени към междужанрови експерименти, нещата седят другояче (независимо дали харесваме или не тази въпросна група).

Amaranthe са страхотна глътка свеж въздух за метъл жанра като цяло, който постепенно започва да изпада в стагнацията, в която беше изпаднал в средата на 90-те (направо не ми се мисли колко хора ще ме разберат погрешно тук). Точно затова Amaranthe ни предлагат нещо различно, в духа на Dead By April, Engel и Deadlock... а защо не и E-Type? Точно така е, както си го помислихте - това е поп-метъл. Групата разполага с трима вокалисти - красивата мадама Елиз Рид, пауър-певецът Йоаким Люнберг (Dreamland) и екстремният вокалист Анди Солвстрьом (Within Y). Тази бройка е достатъчно ясен знак, че ни очаква добро разнообразие, идващо откъм микрофоните. Музикантите в групата също са доказани професионалисти (бивши и настоящи членове на Nightrage, Engel, The Arcane Order и др.), давайки от себе си нещо повече от обикновени 3-акордни рифчета и прави ритми. Така де - двойни каси и брейкдауни има ли? Има. Сола има ли? Има, при това в почти всяка песен. Самостоятелна бас линия има ли? Има. Клавишните създават ли атмсофера и допринасят ли за общото звучене? Допринасят. Три типа вокали има ли? Има. Елиз Рид красива ли е и може ли да пее? Излишен въпрос. Може ли човек да си запее и затананика 99% от песните в албума? Може.

Затова, напук на всички разбирачи, напук на всички, които са спрели да слушат метъл през 84-та и напук на всички коне с капаци, наричащи себе си "музикални журналисти", този албум получава максимална оценка от мен. Не сте длъжни нито да сте съгласни с мен, нито да харесвате бандата, защото всеки си има вкус и аз уважавам това. Но просто незнам как някой може да каже нещо против този албум, освен по свои чисто субективни причини. По същите такива аз поставям своята 10-ка на своя личен избор за "дебют на годината" и горещо ви препоръчвам да си купите албума, идващ с готина книжка и още по-готина тениска!

+ + + + +

Много е лесно да не харесаш албума, особено ако си традиционен метъл фен.
Предвидим, но явно дори това е направено с цел.

Автор: Zorn

-=10/10=-

2006-та беше годината, в която се запалих с пълна сила по музиката на създадените презс 2004-та Divinefire. Тогава Narnia все още съществуваха, Кристиан още беше техен вокал, а нeговият бъдещ заместник в Narnia Герман Паскал все още не беше пък в Divinefire. Сложна история, нали? Лошо няма. Важното е, че Divinefire засега е един доста солиден, макар и не широко рекламиран проект, който звучи адски мащабно, особено когато имаме предвид, че се състои от само трима човека. Това чувство за голяма тълпа, правеща албума се създава най-вече от неуморния Яни Стефанович, който сам записва всички необходими за един метъл албум инструменти (китари, бас, барабани, клавишни). Но ако не сте чували Divinefire, сигурно се питате - какво точно свирят тия пичове? Отговорът не е еднозначен, но ми е приятно да го напиша - групата свири християнски-ориентиран симфоничен пауър метъл с много допълнителни елементи. Един такъв елемент, например, са екстремните вокали в някои от траковете, поверени на вокалиста на иначе не особено известните Sons of Aeon - Тони Кайконен, който ни кара да се замислим дали не слушаме мелодет албум. Друго приятно, мелодично и красиво допълнение може да чуете и с вокалното включване на съпругата на Яни - Катя Стефанович, която също изпява някой и друг ред в албума. Музиката в "Eye of the Storm", сама по себе си не би трябвало да ви изненадва - типичен европейски пауър метъл, с двойните каси, бързото темпо, солата, епичните симфо-партии... и всичко това, стоящо зад невероятните и разпознаваеми гласове на вече бившите вокалисти на бившите Narnia Кристиан и Герман (който все по-силно ми заприличва на гологлавия Джон Траволта). Не знам какво би ви извинило да пропуснете този албум, ако харесвате този жанр, така че не му мислете много и си поръчайте "Eye of the Storm" - няма да съжалявате!

Незнайно защо в албума са включени 2 песни от "Glory Thy Name" от 2004-та.
Доста слаба промоция, заради която албумът няма да добие подобаваща популярност.

Автор: Testset

Първо на първо - не подхождайте към този албум на Norther с очаквания. Не че нещо, но това вече е една нова банда, излизаща далеч извън релсите на досегашните Norther и праскаща с трактора напред през кукуруза. И няма как да е другояче - смяната на вокалист винаги влияе силно на една банда, особено когато става дума за напускането на харизматична личност от ранга на Петри Линдроос. С изключително трудната задача да заеме неговата роля се нае Алекси Сихвонен, вокалист на бързо появилите се и още по-бързо разпадналите се Imperanon (някои от вас може би помнят "Stained" от 2004-та). Неговата поява и тази на новия китарист Даниел Фрайберг (Naildown) може би са причината за тази нова посока, в която поемат Norther. От една страна това, напълно нормално, няма да се хареса на повечето фенове на бандата, при това не без основание. Уви, Алекси не притежава качествата на Петри и не е нужно човек да е вокален експерт, за да го установи. Вокалите му са... как да го кажа... рехавички и посредствени на музикалния фон, свирен зад него от неговите нови колеги. Чистите вокали, които в този албум присъстват в почти всяка (ако не и всяка, не обърнах внимание) песен пък рядко са добри попадения, защото звучат като нещо средно между опит за пауър метъл пеене с хард-рок привкус, само че от някой, който не пее особено добре... Е, те придават една интересна мелодичност на албума и стоят здраво на мястото си в откриващата "Through It All" и "The Last Time" например, но като цяло нещата в тази област има накъде да се подобряват. От друга страна обаче цялата тази промяна може да се отрази здравословно на бандата, която все повече къса приликите с "батковците" си от Children of Bodom. Като цяло "Circle Regenerated" е добре записан албум, с много добре свършена китарна и клавишна работа за пореден път. И за първи път със самостоятелна бас-линия, която не просто следва китарните рифове като преди. Изобщо, албумчето има както своите минуси, така и своите достойнства. Дайте шанс на момчетата и не бързайте да ги оплювате, защото надали има банда, която да реагира напълно адекватно и бързо при подобна рязка и важна промяна в състава си.

Много силно се усеща липсата на Петри, във всяко отношение.
Алекси звучи ааадски измъчено на места, все едно е на 93 и изобщо не му се пее вече.
Чистите вокали в повечето случаи са или неудачно поставени, или зле изпяти.

Автор: Zorn

Най-накрая имаме възможност да чуем новия албум на Foo Fighters (преди да бъде пуснат за продажба, самата група го пусна за свободно слушане в Soundcloud)! Още на първо слушане обещанията, че това ще е най-тежкият и бърз материал на групата като че ли се оправдават. "Bridge Burning" е много добра откриваща песен, която сякаш ни предразполага към другите парчета. Веднага след нея следва "Rope", която съвсем не е най-добрата творба в албума, но за сметка на това пък е идеален сингъл. Безспорно попадение за албума е песента "Arlandria", която като цяло е малко по-различна от всичко друго в тавата, като има и "спокойна", и "бърза" част, което пък я прави една от най-добрите песни в "Wasting Light". Други песни, които си струва да се чуят, са "White Limo" - най-тежкият трак в албумa (личи си Motorhead-влиянието и неслучайно бог Lemmy участва във видеоклипа), "Dear Rosemary" (в началото не ми харесваше, но след време доста ми допадна) и "Walk" (за почитателите на "Best of You"). Като цяло не са много слабите моменти в албума, но все пак песни като "These Days" и "A Matter оf Time" са доста еднообразни и лесно омръзват. Изобщо, "Wasting Light" е един сравнително силен и сравнително тежък (за Foo Fighters) албум. Е, на хората, обичащи разнообразието, вероятно няма да им допадне, защото почти всички песни са бързи, динамични и с типичните за Fighters китари, но ако сте фенове на групата или просто обичате рок енд рол - този албум е за вас!

Еднообразен като цяло.
Няколко много лесно забравими и предразполагащи към "skip" тракове.
Ако не сте ги харесвали досега, няма и да ги харесате.

Автор: Veidar

Още с дебютния си "Stand Up And Scream" (че дори и преди той да излезе), Asking Alexandria вдигнаха страхотен шум около себе си, набавяйки си моментално огромни фен-бази не само на Острова, а и в САЩ и кажи-речи почти навсякъде по света. Е, половината от тези фенове вероятно са 14-годишни scene-момиченца, които точат девствени лиги по вокалиста, клавирист и мастърмайнд Дани Уорсноп и не им дреме много за музиката на AA и за тях най-голямата трагедия е фактът, че той е качил 10-ина килца, което почти стана по-голяма новина от самия албум. Тук обаче нямаме scene-момиченца и гледаме на групата и Дани под друг ъгъл, а именно - като на професионалисти. Самият Дани е страхотен вокалист, който владее няколко типа екстремни вокали, от високо скриймо-крякане до дълбоки деткор грухтежи, като същевременно е и главен отговорник за чистите вокали. Трудна задача, с която безспорно се справя. Но да оставим Дани и да се съсредоточим върху това, което ще чуем в "Reckless & Relentless". Първата мисъл, която ми се загнезди в главата, след като го преслушах е, че Asking Alexandria са станали една по-добра група, която обаче не се е променила. Или по-ясно казано, не очаквайте някаква стилова промяна у тях в сравнение със "Stand Up And Scream", но очаквайте да чуете подобрения и повече зрялост във всяко едно отношение. Остава и неизменното чувство, че групата има накъде да се развива тепърва и че този албум не разкрива пълния й потенциал, но това не значи, че "Reckless & Relentless" е слаб (въпреки прекалено леки и алтернативни парчета като "Someone, Somewhere"). Напротив - той е изпипан на едно много добро ниво (не само откъм продукция) и то така, че сред траковете да се забележат и няколко такива, които да се превърнат в хитове. А ако бяха добавили малко повече електроника, въпросните "хитове" щяха да са дори повече, защото, както и сами може да чуете в "Morte Et Dabo" - електронният саунд адски много отива на Asking Alexandria. В крайна сметка обаче албумът продължава да ми харесва страшно много. Наречете ме пристрастен (и няма да сбъркате), но като фен на метълкор/пост-хардкор сцената трудно мога да си представя как някой тази година ще ми предложи нещо по-добро от това тук. Затова и оценявам високо. Специални благодарности на групата, че ни предостави албума!

Многото брейкдауни правят темпото да изглежда еднакво в голяма част от албума.
Липсва повече електроника, а тя много отива на Asking Alexandria.
Групата още не е разгърнала пълния си потенциал.

Автор: Stahli